Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (20)

Изстрелването на капсулата за последна почит беше обявено за вечерта. Инцидентът породи неприятни спорове и подмятания към виновниците за лошото отношение на координатора Колосор към трошачите.

„Пазителят ни вероятно отново е в кома! Може би многото тревоги влошават състоянието му. Трябва да бъдем внимателни! Пазителят ни не може да ни защити… Господи, ако Ли е бил детето Пазител… — Дивна захапа показалеца си и се опита да се помоли така, както ги бе учил професор Уайт. — Зрънце вяра може да премести станция… Не позволявай повече жертви, Господи! Ако имах това зрънце, аз… Дали Уайт би могъл да възкреси Ли, ако не е в кома?! О, Господи, аз не знам отговора на този въпрос, но не искам… не искам да го узнавам никога… Ако чуваш молитвата ми, върни ни професор Уайт!“

— Ще се справиш. — Питър стисна рамото й и Дивна едва сега забеляза сивата тъга, променила цвета на очите му.

Всички обвиняваха него. Ник дори бе казал, че би било по-добре той да беше умрял, а не дете от трошачите.

— Не им вярваш… Не приемаш, че вината е твоя, нали? — Дивна го погледна и разбра отговора, преди да е отворил уста. Той мислеше, че Ник е прав, и предпочиташе да е на мястото на Ли, за да престане да бъде виновен за бедите, сполетяващи другите.

— Загуби се, Пит… Срещаме се в кофти момент, затова няма да те критикувам. — Рая, хванала под ръка Марти, ги приближи наперено. Не изглеждаше да страда много за Ли и това вбеси Дивна повече от факта, че въобще я вижда. Как беше възможно това момиче да използва всяка ситуация като грим, допълващ натрапчивата й хубост?! Дори искрящо бялото й облекло, което не подхождаше за случая, не можеше да направи лошо впечатление на нито едно момче. Те биха приели, че Рая е винаги „красива“.

— Искрено съжалявам за Китаеца, но… О, не, Пит, не ми казвай, че ти си виновен. — Рая го доближи кокетно, погледна го с неподражаемо състрадание и прошепна: — Никой не може да избяга от съдбата си. Ли би се обидил, ако разбере какво си мислиш… Той те обичаше толкова много!

Дивна неволно се усмихна на думите й и веднага след това осъзна, че тя самата никога не би могла да каже нещо толкова на място.

— Най-добре ще е да дойдем довечера. — Марти плъзна поглед далеч над главите им. Денис и Рейнстон организираха групи от по-големите трошачи, които щяха да се погрижат за труповете на скакалците.

— Искаш просто да избягам? — изръмжа Питър.

— Не… най-големият си. Не за това. Виж, Пит, след малко всички тези ядосани момчета и момичета ще се заемат да разфасоват и натъпчат в капсули онази смрад. Не е желателно точно ние да се мотаем в краката им, преди да са си измили ръцете…

— Няма да бягам.

— Разбирам те, но виж, правиш грешка, галиба! Гого ще пристигне късно. Ако е нещо заради него…

— Не.

— Марти е прав — сухо добави Рая. — Ще дойдем довечера за… изпращането.

— Няма да ме убедите да се крия! — гневно отсече Питър. Дивна стисна лакътя му и се огледа безпомощно.

— Не, чакай, Пит, чуй ме! — Марти вдигна ръце срещу му. — Посрещаме Гого вечерта… Тогава изпращаме Ли. Не виждам смисъл да стоим тук и да дразним трошачите.

— А те определено не се радват особено, че сме живи — горчиво се подсмихна Рая.

— Това беше гадно! — озъби се срещу й Питър и повличайки Дивна след себе си, се отправи по най-прекия път към Академията.

— Не ме разбра правилно — извика мулатката след тях. — Питър!

Питър обичаше Ли. Дивна бе сигурна, че ако има начин да върне последните няколко часа назад, би рискувал всичко, за да го спаси. И в момента бе готов да се откаже от собствения си живот, ако можеше да го смени срещу този на детето. Колосор искаше него и рано или късно щеше да го получи.

— Онзи тъп наемник трябваше да си свърши работата още тогава — измърмори Питър, докато се разминаваше с две доста враждебно оглеждащи го китайки. — К’во зяпате?! — кресна им.

— Питър! — опита се да го спре Дивна.

— Съжалявам, но днес не ставам за утешител! — изръмжа й той. — Връщаме се в глупавата Академия и всеки си отива в стаята…

Дивна преглътна с мъка и с още по-голямо усилие задържа напиращите сълзи. Забеляза Крис и Любо и й се прииска да се затича към тях, но в последния момент се усети. Днес всичко беше различно. Ако продължаваха да вървят направо, щяха да се засекат с двете деца и тя прецени, че това може да докара допълнителни неприятности.

— Почакай! Моля те, по-бавно… Кракът ми. — Момичето се хвана за прасеца с болезнена гримаса. Не можеше да спре Питър по друг начин. От общуването си с него беше наясно само с едно: поискай помощ и Верелински няма да откаже.

— Какво ти стана? — Обидата и гневът в очите на момчето отстъпиха място на искрена загриженост.

— Не знам. Схвана се изведнъж… Ужасно боли! — Питър я прихвана през кръста и тръгнаха съвсем бавно. Той предложи да използват въздушния ескалатор.

— Съвсем скоро ще излезем от мегаклуба — говореше й успокоително.

Тревогите и болката по загубата на Ли явно бяха изострили чувствителността му и Дивна се почувства виновна, че се възползва от това. Затова пък успяха да избегнат срещата с Крис и Любо, Питър дори не ги забеляза. От друга страна, той като че ли наистина прояви загриженост за нея, а това го отвлече от мрачните му мисли.

— Съжалявам, Пит, не исках да те бавя… Стигнем ли до спалния сектор, ще се прибера веднага. Стас ще се погрижи, ако има нещо… — каза вместо извинение тя.

— Ще се почувствам по-добре, ако спася поне твоя живот — каза с горчива ирония Питър.

 

 

Пълната жълта луна светеше ярко в изкуственото небе. Дивна усещаше немите погледи на тълпата. Тежаха й като оловна раница, която не може да задържи на гърба си. Ако мръднеше дори кутрето си, раницата щеше да я смаже.

— Минаваш, сбогуваш се и не поглеждаш към никого. — Рейнстон стискаше раменете на Питър и шепнеше в ухото му. Дивна се напрягаше да чуе още, но долови само ръмженето на момчето. Искаше й се да мине отпред. Така щеше да вижда лицето му.

„Какво правя, Господи? За какво си мисля!“

Капсулата вече се виждаше, въпреки множеството. Беше поставена върху два метални сандъка и изглеждаше мъничка, все едно изпращаха новородено. Подредени в колона, един по един, трошачите минаваха, докосваха я и се откъсваха от нея като опарени. Светлината на изкуствената луна се отразяваше с ледени отблясъци от гладката й повърхност. Лиа, Филип и Ина стояха изпънати, като на пост от едната страна, положили длани върху капсулата, там, където беше главата на Ли.

— Верелински! — извика някой отзад. — Не ти личи да страдаш много.

Дивна трепна.

— Не отговаряй! — Рейнстон отново сграбчи раменете му, но Питър го отблъсна гневно.

— Пукало ли ти е някога за някой от нас, Верелински? — продължи провокаторът. — Не ми казвай „да“… Защото наистина не ти личи.

— Не разбирам… винаги ли е необходимо да направиш нещо глупаво, за да проличи, че ти пука? — вдигна очи Питър. Чертите му бяха застинали в непроницаема маска. — И трябва ли задължително да ти личи?

Той продължи напред, а Дивна се опомни едва когато видя двете си ръце върху прозрачната повърхност на капсулата. Погледът й се засече с този на Филип. Сълзите в очите му събудиха нейните. Тя изхлипа, сведе глава и видя лицето на Ли. Той изглеждаше просто заспал.

— Не може да си мъртъв… Станала е грешка… Няма ли кой да провери?…

— Хайде! — Питър и Рейнстон я прихванаха от двете страни и я откъснаха от капсулата. Тя усещаше как я влачат през тълпата.

— Трябва да се махнете оттук! — говореше Рейнстон. — Гого ще се забави, може да дойде чак утре, а ти… Трябва да я отведеш оттук, Пит! Това е най-доброто и за двама ви.

— Добре съм! — Дивна спря, изчака да я пуснат и се обърна назад. Трошачите, с техните пъстри облекла, бяха скрили това, което искаше да види: капсулата и лицата на тризнаците Рост. Искаше да продължи да плаче, за да не експлодира.

— Дивна! — Питър застана пред нея, сграбчи я и я разтресе. Погледът й потъна в очите му и започна да пропада. Тя се отпусна в ръцете му и заплака.

 

 

Стас влезе в стаята малко след Дивна и за първи път не се развика. Все едно не седеше пред сестра си, а пред някой непознат.

— Добре е, че поне си тук. Днес Патриша не можа да отговори навреме. Асистентът по теория на физиката й каза нещо гадно и тя полудя. Не знам какво става в тази Академия. Първо ти, сега Патриша… Мина ми през ума, че може да дойде и моят ред някой ден. — Стас мъчително се усмихна. — Трябваше да я видиш. Обърна няколко банки, счупи екраните на два монитора и крещеше като обезумяла, че нищо и никой не я интересува. Когато излезе, асистентът затвори вратата и продължи урока оттам, където беше спрял. Със същия тон! Не каза и дума на Патриша, нито по-късно нещо по неин адрес… Нечовешко самообладание!

— Обикновен дебил! — Дивна погледна брат си обвиняващо. — Нямаше ме цяла нощ. Отсъствах и от училище… Не ми изглеждаш много разтревожен!

— Марти, Тони и Пит също ги нямаше. Вчера Рая дойде да ги търси при мен, а след това се сети, че Тони я е викал в „Трошачите“. — Стас вдигна рамене. — Дивна, аз разбирам, че покрай Събранието на позора и всичко останало сте решили да се махнете. Предполагам, че двамата с Верелински ще станете трошачи. Не го одобрявам, но вече го приех.

В този момент Стас изглеждаше победен. Беше слаб и уязвим, но кой знае защо това ужасно раздразни Дивна.

— Няма да има събрание — хладно отговори тя.

— Охо, кой успя да умилостиви Старата отрова?! Поздравления, това е повече от подвиг!

— Ли е мъртъв! — Дивна приседна на леглото си.

— Китаеца?!

— Трошачите бяха нападнати от онези неща, които хората на Колосор наричат „био-халюцинации“…

— Чакай малко. — Стас отпусна безпомощно ръце. — Вече наистина нищо не разбирам…

— Колосор иска Рейнстон. Той предполага къде се крие професорът, но не може да стигне до него. Сега вече ми е ясно защо е бил онзи атентат в лабораторията на Григ. Обрал го е, а може би е искал и да го убие…

— Няма реални доказателства за съществуването на „биологични халюцинации“, Дивна — прекъсна я брат й. — Самото определение звучи абсурдно!

— Каквото и да беше, видяха го твърде много хора! — повиши глас Дивна. — Повечето от тия неща дори успяхме да ги пипнем… Може би ще повярваш по-лесно на госпожица Отровата?! А освен това Ли… Стас… снощи изстреляхме капсулата му…

Момчето погледна сестра си със сподавен гняв, който не беше предназначен за нея. Напоследък Дивна все по-често виждаше този му поглед. Той се появяваше винаги, когато някой я наранеше, и доста често след споменаване на Питър Верелински. Сега обаче поводът бе друг. Смъртта, която и най-добрият студент в Академията няма власт да спре.

„Ако дълбоко в подсъзнанието на брат ми спи някое чудовище, то със сигурност аз ще бъда тази, която един ден ще го събуди“ — помисли си тя.

— Не ми обяснявай нищо повече днес — с усилие изрече Стас.

— Би било добре да проверим какво става с професор Уайт… Стас, знам, че по отношение на него с Питър сте единодушни. — Дивна пресече опита му да протестира. — Моля те да дойдеш с мен, защото се страхувам да остана сама… Не мога да ти обясня сега… Много е важно да се убедя, че професор Уайт е добре. Помолих се да излезе от кома и се надявам това да стане скоро!

— Обучението при Уайт не ти се отразява добре, Дивна — меко каза Стас. — Нека ти напомня, че не одобрявам извънкласните ти срещи с него. Не че му желая нещо лошо, но напоследък проблемите му го спохождат все по-често. Надали може да ти помогне.

— Искам да се убедя, че е добре — твърдо повтори Дивна. — Не съм казала, че ще обсъждам с него последните събития.

— Но какво общо има Уайт?! — извика Стас. — Познавам те отлично! Не ми казваш цялата истина. Вярваш или си открила, че смахнатият професор по религия има някаква връзка с цялата бъркотия!

— Обичах Ли — хладно го прекъсна Дивна. — Силно съм привързана и към професор Уайт, който единствен не се държи с мен като с идиотка. Искам да се убедя, че е добре, Стас! Колко пъти трябва да ти повторя очевидното, за да престанеш да търсиш някакви скрити мотиви?

— Напоследък ти вярвам все по-трудно — намръщи се Стас, но се отправи към вратата. — Да вървим да проверим как е любимецът ти… Но те предупреждавам, Дивна, не желая да се забърквам в никакви странни истории! Дойдоха ми в повече тоя срок. Ако държиш да те разбирам, опитай се и ти да ме разбереш.

Той се обърна рязко и излезе.

— Сташек! — Дивна го настигна, подтичвайки. Стъпките й отекваха подтискащо в тесния коридор. — Не искам да ти преча. Може би не бива да се тревожиш толкова за мен. Аз съм удовлетворена от това, което правим с Пит… — Тя се запъна. Спомни си красивото изстинало лице на Ли. — Понякога е тежко… Да, сега е много тежко и за двама ни, но Пит ще успее да прокара нов път за човечеството! Той е специален човек, Сташек. Радвам се, че въобще ме допуска до себе си…

— Всеки, в когото се влюбиш, става специален — гърбом отвърна Стас, който продължаваше да върви на една крачка пред нея. — А като не ти отвърне със същото, което си му дала, започва да изглежда мистичен и неповторим… Уау!

— Стас!

— Питър! Да бе, защо не го видя на състезанието? Великият Верелински ми ядеше лаврите… Движеше се като костенурка. На финала кашляше пеперуди… Питър може само да си мечтае да ми хванеее… — Стас изпъна среден пръст пред лицето си.

— Прекали! — викна Дивна.

— Но съм прав.

— Циничен си… иии, Стас, не искам…

— И Марти е циничен, но ти харесва.

— Не говорим за Марти.

— Попитай разума си, Дивна. Ще ти каже, че всеки човек е специален. Работникът, който проверява редовно поддържащите системи, също е толкова специален, колкото геният Верелински, спасил от данъци някаква станция. Нима трудът на този работник не ни спасява от сигурна смърт всеки път, когато открие предпоставка за авария и я отстрани?! А дори не знаем името му…

— Защо мразиш Пит толкова много? — Дивна спря задъхана. — Всеки от нас е важен, вярно е, но работници по поддръжката има много, а великите умове не се раждат всеки ден!

— Велики умове?! — Стас продължаваше да върви напред и на Дивна отново й се наложи да го догонва. — Изпаднала си в огромна заблуда, сестричке! Питър е талантлив студент, но в сравнение с такива като теб, които си губят времето да въздишат по него. Виж, мен обаче не ме превъзхожда с нищо! Успехът ми от първи подготвителен курс е колкото неговия. Много по-добър пилот съм от него. Знаеш, че академичните тестове не могат да отчетат възможностите ми! Просто не ги хващат!… Ако не се тревожа за теб, бих могъл да бъда и по-добър. А за кого според теб се тревожи великият Верелински? Нали го виждам, той мисли за успеха на цялото начинание. Вярно е, че подрежда добре нещата. Всеки е на мястото си. Всичко е изчислено и премислено до съвършенство. Но, Дивна, едно е да се тревожиш за събитията, съвсем друго е да ти пука за хората, които участват в тях…

— Как смееш? — Дивна се нахвърли върху Стас.

— Спри се! — Той хвана ръцете й.

— Мразя те! — Тя се задърпа яростно.

— Къде спа снощи? Каза, че сте изпратили Ли вечерта.

— И мислиш, че след това можех да се върна при теб?

Стас рязко изви ръцете й и ги пусна.

Някой се изкашля съвсем наблизо. Двамата се обърнаха стреснато.

— Дивна, ти отново си първият лъч светлина, който виждат очите ми. — Професор Уайт се носеше бавно в бялата инвалидна количка, която медицинският сектор осигуряваше на всеки пациент, прекарал по-тежко заболяване. — Разбира се, не броя лекарите, с чиито лица вече съм привикнал…

— Аз… се радвам… — Дивна се сепна, но на лицето й се разля усмивка, която говореше много повече от всякакви думи.

— Сякаш слънцето надникна през тежки облаци и набирайки сила, ги помете изведнъж — развеселено продължи професорът. — Този младеж трябва да е брат ти?

— Стас Барозов — представи се с неохота момчето.

— Поверено ти е истинско съкровище, Стас. — Уайт го гледаше изучаващо. — Пази го!

— Тъкмо се опитвах да убедя сестра си, че всеки човек е еднакво ценен — натърти Стас.

— Така е! В часовете по религия сме се занимавали с този проблем… Всички хора са еднакво ценни за Бог. Разбира се, всеки от нас е дарен с различни дарове. На когото е дадено повече, от него повече се изисква… Смирението е висша ценност, Стас. Знам, че в този момент не си готов да приемеш думите ми, но не го и очаквам от теб. Опитай само да помниш, че гордостта е любимият грях на Лукавия.

— Съжалявам, но не съм религиозен — троснато отвърна Стас и се обърна към сестра си. — Видя го, сега предлагам да си ходим!

— Да, разбира се… — Дивна се изпоти от неудобство.

— Върви, Дивна! Аз съм добре, наистина. Съвсем скоро ще започна да ви приемам отново… Може би още утре.

— Молете се за нас и за мегаклуба, професоре — тихо изрече момичето. — Днес изпратихме приятел… Исках да ви видя в съзнание, за да съм спокойна…

— Дивна! — строго подвикна Стас.

Момичето видя сянката, преминала през очите на Уайт.

— Познаваше ли добре покойния? — попита професорът.

— Беше мой приятел… Осемгодишно момче, от трошачите. — Дивна се замисли за момент, но добави почти шепнешком: — Ли Китаеца?… Той ли беше другият Пазител?

Уайт се засмя през болезнена гримаса. После погледна към отдалечаващия се гръб на Стас.

— Върви! Брат ти те обича и не бива да плаща за това единствено с разочарование…