Метаданни
Данни
- Серия
- Дивна (1)
- Включено в книгата
- Година
- 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- choveshkata.net
Издание:
Дивна — роман, български
Автори: Валентина Димова, Стефан Василев, Маринела Тенева, Анелия Стойкова, Мая Стойкова, Теньо Стойнов, Симеон Шопов
Фентъзи клуб „Светлини сред сенките“
Предговор: Боряна Коскина
Послеслов: Калин Ненов
Редактори: Боряна Коскина, Светлана Янева, Калин Ненов
Коректор: Калин Ненов
Корица: Маринела Тенева
Електронно оформление: Александър Василев, Калин Ненов
Първо хартиено издание — Фондация „Човешката библиотека“, 2009
ISBN 978-954-92241-5-3
Първо електронно издание — Фондация „Човешката библиотека“, 2011
(без ISBN)
Ако по-желаете да подкрепите авторите — парично или с отзиви :), — заповядайте в сайта ни. Всички събрани средства се влагат в написването и издаването на следващите книги на клуб „Светлини сред сенките“.
По-желали:
Таня Джекова
Станислава Димова
Светлана Янева
Радосвета Гологанова
Пепи Якова
Мира Илкова
Мария Гуглева
Лора Бранева
Калин Ненов
Димитър Панайотов
Димитрина Ангелова
Дилян Благов
Деяна Василева
Даниела Попова
Даниела Петкова
Габриела Петрова
Вяра Крушкова
Виолета Кецкарова
Боряна Коскина
Богдана Соколов
Атанас П. Славов
Антон Попов
История
- —Добавяне
Тази нощ „Трошачите“ приличаше на изоставен зоопарк. Явно джакпотът на залаганията в гонките бе стигнал върхова точка. Дори турнирите по скайбол не предизвикваха такива емоции.
„Кошмарен гъч!“
Питър се оглеждаше напрегнато, докато вървеше през тълпата шумни тийнейджъри и отвръщаше вяло на поздравите и закачливите подвиквания. Беше истински подвиг да откриеш в „Трошачите“ този, когото търсиш. Обикновено се случваше да срещнеш всеки друг, дори хлапета, които не си мяркал от месеци. Питър разчиташе на късмета и на приятелите си да му помогнат.
— Майко Академия… Как си, Пит! Заложи ли вече?!
— Само минавам. — Питър стисна здравата ръка на едно едро, червендалесто момче. На лявата му буза се кипреше лъскав дракон, който бълваше огън към челото му.
— Гледай да не отнесеш печалбата, хитрецо… Няма да ти го простим, да знаеш!
Едрото момче се разхили, смигайки. „Нишанът“ на бузата му се разтресе.
— Хей, Ролан… Роланеее! — провикна се момчето, докато Питър се отдалечаваше. — Не всичко, което има две бузи, е лице… Ха-ха-ха, да знаеш!
Минавайки покрай хангара с надпис „Яромир стил“, Питър избърза, за да не се засече с рижия бърборко, който изкарваше прехраната си, предлагайки дрехи втора употреба. Яромир често се навърташе покрай поддържащия персонал на Академията. Студентите го бяха засичали да рови из контейнерите с боклуци.
— Ей, Питър! Новата партида дойде, нали?
Яромир все пак го беше видял.
— Аха!
— Е, това е… Пак ще се завъртя при вас.
Питър му кимна и продължи. Всички нови студенти изхвърляха цветните си дрехи още през първите дни в станцията на Академията. Същото сполетяваше визофоните и част от скъпите играчки, които бяха донесли със себе си.
„Вярваме си!“ — подсмихна се Питър. Миналата година той самият се бе отървал от зеления си панталон и два нови суичъра, за единия от които още съжаляваше. — „В Академията трябва да сме сиви.“ Представи си как се разхожда из коридорите с виолетов суичър, изпъстрен с жълти и червени букви и числа.
„Най-малкото щяха да ме обявят за гей! Дивна беше с розов пуловер днес… Да, Яромир скоро ще спечели доста кредити…“
— Верелин! — Ведро момиче го мушна с показалец в стомаха. — Кого издирваш днес?
Тя се усмихна жизнено. Детското в нея все още напираше изпод напъпилата женственост. В дългата й до кръста коса проблясваха вплетени разноцветни лентички. Роклята й имитираше някогашната земна дъга, а клинът и ботушите бяха снежнобели.
— Теб търся, Крис! Добре, че ме видя! — Питър я хвана под ръка, за да я усмири, и тихо добави: — Трябва да намеря братовчедите! Много е важно… Не търпи отлагане. Ако кажеш, че знаеш къде са, ще участвам заедно с теб в залаганията на гонките тази вечер… Чувала си за невероятния ми късмет, предполагам?
— Вече заложих, Верелин. А за братовчедите, нищо по-лесно! — Момичето се освободи от ръката му с хитра усмивка. — И четиримата са в подземния хангар. Поправят скайта на Ник. Тази сутрин Боби го измъкнал… Не питал никой де, и се натресъл жестоко… Направо го е поломил! Беден си на въображение как изглежда…
— Господи! Как е той?! — отчаяно извика Питър.
— Направо е за боклука… Смятай!
— Не скайтът, питам за Боби.
— А… той няма и драскотина — махна с ръка Крис. — Не броя синината под окото му, тя е от наказателния удар на брат му. Знаеш…
— Веднага ме заведи при тях! — прекъсна я той и я бутна напред, през блъскащите се и подвикващи един към друг трошачи.
— Ще останеш ли за купона? — Крис отметна назад тежката си коса и ловко се шмугна между две високи момчета, които кимнаха мълчаливо на Питър.
— Обещах, че ще участвам в залаганията, но ми хрумна по-добра идея! Когато се убедя, че хлапетата ще се справят със задачата си, ще ви устроя една наша гонка със скаери… Мислиш ли, че си готова да ме срещнеш?!
Крис се разсмя съвсем искрено. Питър показваше завидни умения със скаер, но тя не му отстъпваше по нищо. Резултатът в съперническите гонки между двамата в момента беше равен. Той обаче не отговори на предизвикателството в смеха й.
Спуснаха се по една излязла от употреба вентилационна шахта, която често ползваха вместо превоз до подземните хангари.
— Най-дългата пързалка! — Питър се изправи и отупа панталона си.
— Ето ги и тях! — Крис посочи четири съсредоточени в работата си момчета, които вдигнаха глави почти едновременно.
Скайтът не изглеждаше чак толкова зле. Само кормилото беше извито под доста странен ъгъл, а спирачните педали висяха от двете страни на носещата ска.
— Питър?! — Ник подхвърли ключа към Жоро и избърса ръце в панталона си. — Какво искаш да взривя този път?
— Ценя чувството ти за хумор, но работата е сериозна.
— Несериозен ли ти изглеждам? — тънко се усмихна Ник.
— Трябват ми само хлапетата — намръщено го изгледа Питър. — Знаеш, че избягвам да се шегувам, когато имам работа.
— Имаш нещо за нас? — подскочи Боби, но веднага след това се сепна и плахо погледна към брат си. Колин също бе изоставил разбития скайт.
Питър прегърна през раменете другото малко момче, което само му се усмихна окуражително. То беше един от десетте най-добри хакери в мегаклуба.
— Мога ли да разчитам на теб, Жоро? — стисна рамото му той.
— Ти си знаеш. — Братчето на Ник, здраво, мургаво момче, изведнъж стана сериозно.
— Точно вие ми трябвате — измърмори Питър, докато оглеждаше доста по-малкия Боби, чието още съвсем детско изражение не би могло да предизвика подозрение и у параноик.
— Не искам да замесваш брат ми в онова — строго пресече ентусиазма им Ник. След това дръпна Боби зад себе си и посочвайки го с глава, добави: — Него пък в никакъв случай… Той е само на осем!
— Вземи мен, Верелин! Няма да те разочаровам — плахо се намеси Крис.
Ник се намръщи още повече.
— Трябва да са деца! — гневно отсече Питър. — Мислите ли, че ако можех да отида аз, щях да си губя времето да ви моля?!
— Последен опит — напрегнато го прекъсна Колин. — На тринайсет съм и все още минавам за дете. Защо не вземеш мен? Разбери ме правилно. Жоро и Боби не са печеливша комбинация.
— Глупости! Не е честно! — почти разплакано тропна с крак Боби. — Той поиска мен!
— Не участваме в залагания! — Питър беше на път да се вбеси. — Като казах „деца“, имах предвид някой, който наистина изглежда безобидно. Не мога да ви гарантирам успех и безопасност, ако не направите това, което казвам. Знаете, че винаги търся най-подходящия! Никой от вас досега не е пострадал, защото никога не бих си позволил да жертвам друг, освен себе си. В момента е нужна определена комбинация от качества и възраст. Трябват ми точно тези хлапета!
— Каква е задачата? — хладно попита Ник.
— "Троянски кон" в един корабен компютър.
Четирите момчета вдигнаха глави с видимо облекчение. „Троянски кон“ беше вирусна програма, която копираше курса на заразения кораб, така че този курс биваше следван до предварително зададено време. След това програмата постепенно и незабележимо за пилота променяше курса, като поддържаше на екрана старите координати. Разминаването раздвояваше програмата до ниво, наричано от хакерите „шизо“ — момент, който корабният компютър разпознаваше като аномалия, породена от вирус, рестартираше се и по аварийната програма връщаше кораба до мястото на излитането.
— Имам „конче“ в мобика — каза Жоро, сочейки към тъничкия компютър върху един от сандъците. — Най-новата версия!
— Корабът е на станцията на Колосор — внимателно добави Питър.
— Координаторът Колосор?! — невярващо извика Ник. — Да не си се побъркал?
— Изслушай ме! — Питър приближи и стисна силно лакътя му. Погледите им се срещнаха напрегнато. — Обмислил съм всичко. Информацията ми е от сигурен източник и съм убеден, че децата ще се справят без проблеми. Операцията е секретна. Аз и хората ми ще се заемем с по-опасната част. Трябва ми някой, който да извади от строя втория кораб — този, който Колосор ще изпрати да следи нещата от разстояние. Двата кораба са оставени без охрана, за да не привличат внимание. Никой освен Колосор, съветникът му и пилотите им не знаят кога и къде ще летят. Личните гардове ще бъдат инструктирани утре. Знам всяка подробност! Дори това, че пилотите са затворени в различни тренажори, под предлог че трябва да се подготвят на спокойствие. Всъщност целта е въобще да не се виждат… Рискът е равен на нула, ако пратим хлапетата. Никой не би се усъмнил в толкова малки деца.
— Това е безумие! — Ник се плесна по челото. — Откъде можеш да си сигурен?! Как изобщо можеш да се довериш на някакъв източник толкова сляпо?!
— Източникът е личната кореспонденция на Колосор… както и секретната му линия — тихо отговори Питър.
— Фантастично! — Жоро тупна Боби по рамото. Двамата чукнаха петица и възторжено викнаха:
— Ще летим!
— Престанете веднага! — строго ги прекъсна Колин. — Не разбрахте ли, че никъде няма да ходите?!
Питър и Ник се гледаха напрегнато.
— Ще тръгнете с моя кораб — тихо нареди Ник и отмести поглед върху брат си. — Ти ще управляваш! Боби сяда на навигаторското място, както сте го правили на тренировъчните гонки.
— Ще ми отстъпиш кораба си за гонки?! — извика Жоро, а на лицето му изгря благодарствена усмивка.
— Писна ми да съм навигатор! — запротестира Боби, но щастливият блясък в очите му го издаде. — Ще се навия само ако обещаете, че на следващата гонка ще пилотирам аз. Тази вечер пропуснахме шоуто заради скайта, но следващия път не ми минават никакви номера!
Изглеждаше толкова доволен, че никой не се впечатли от оплакванията му.
— Отивам да приготвя кораба. — Ник кимна на Крис и Колин да го последват. — Надявам се да имаш достатъчно време да им обясниш всяка подробност — добави през рамо към Питър. — Ако още не си разбрал, поверявам ти живота им!
Питър прегърна хлапетата и огледа светналите им лица. Сърцето му се сви от неясна тревога. Знаеше, че Ник умишлено пропуска гонките, които счита за опасни, особено гонките с неестествено висок джакпот.
„Ник се грижи добре за брат си и братовчедите си. Има право да реагира така остро!“
Той прехапа долната си устна, но не каза нищо. Не беше си представял, че ще му се наложи да използва деца за каузата на тайната организация. Знаеше, че все някога ще сгреши. Че някоя нощ непременно ще има жертви. И мислено се помоли да не е този път.
Питър беше направил няколко неуспешни опита да отклони вниманието и мислите на приятелите си от тревогите за двете деца. Той участва в обещаната гонка с Крис, загуби скандално лесно и с това си спечели справедливия гняв на момичето. Поради липса на време и втори кораб се бяха състезавали със стари едноместни скаери.
— Баракудите са тромави като баби… Как се прави маневра с това?! Смятай! Но да ми предложиш скайбол-врата като препятствие… Казах ти, че ще е адски тъпо! — гневеше се Крис.
Питър не можа да възрази. Това беше най-скучната гонка, в която бе участвал. Не помогна и ефектната поява на тризнаците Рост, които нападнаха убежището на братовчедите, имитирайки убедително лазерна стрелба, и едва когато изчезнаха сред кълба сажди, Ник установи, че всичко е било приумица на тримата пакостници. Новият пироефект, който бяха изобретили, очерни дрехите и лицата на всички, а пушилката от него им даде възможност да се измъкнат незабелязано.
— Тук виждам почерка на Ли Китаеца — навъсено разтърка черната си буза Колин. — Този път е пропуснал шоуто.
— Някой ден тризнаците и Ли здраво ще си изпатят. — Ник ядосано се зае да почиства дрехата си. — Ако знаят какво ни е, нямаше да посмеят да си играят на контрабандисти точно тук!
— Стига, Ник! — нацупено го изгледа Крис. — Ли е ангелче! С изключение на теб, всички трошачи го обичат.
Питър не каза нищо. Ли Китаеца и тризнаците Рост му бяха слабост. Всички знаеха това, но ако им го припомнеше в такъв момент, щеше да вбеси Ник. И без това през цялото време той се държеше дръпнато. Опиташе ли да заговори с някого, разговорът почти веднага се превръщаше в спор. Шегата на тризнаците беше капката, от която чашата на търпението му преля.
— Нищо не разбирам! — разкрещя се Ник. — Не знам защо живеем така… Какво си ме зяпнал, Колин?!
— Изкарай си го на мен. Другите не са ти виновни за нищо! — каза Питър, докато Ник търсеше чист парцал, с който да изтрие лицето си.
— Имаш уникалната дарба да се натрапваш всеки път като се опитам да забравя, че те познавам — отсече Ник.
— Добро начало — криво се усмихна Питър. — Дай воля на гнева си! Ще го изтърпя.
— Що за човек си?! — Ник се взря в лицето му. Изумлението беше потушило гнева му. — Изпрати брат ми и братовчед ми на най-опасното място в галактиката! Как очакваш да се държа, Пит?! Да ръкопляскам на лудите тризнаци или да ти предложа една тренировъчна гонка?!
— Бях по-малък от брат ти, когато инсценирах екокатастрофата. — Питър издържа на острия му поглед и продължи хладно: — Сигурно затова не можем да се разберем. Жоро е голямо момче. Той има право на собствен избор и избра да поеме риска. Не го казвам, за да се правя на интересен. Аз наистина му вярвам, Ник! Вярвам, че ще се върне. Ще върне и Боби. Много често хлапетата се справят в трудни ситуации завидно добре в сравнение с такива като нас.
— И как очакваш да се справят, ако хората на Колосор ги заловят?! Какво ще им кажат? „Поразходихме се, поиграхме си и мислим, че е време да се прибираме при мама и татко“?!!!… Добре че родителите ни отдавна не са живи! Тъй де, не че звучи добре, но е така. — Ник поклати глава и въздъхна. — Сигурно съм побъркан като теб! Как изобщо се съгласих да ги пусна?
— Всяка станция е в близост с най-малко две други — ядоса се и Питър. — Помисли малко! От „Трошачите“ до станцията на Колосор се лети няколко часа по-малко, отколкото до станцията на нашия координатор. Къде е по-логично да се запилеят две хлапета, откраднали кораба на по-голям брат?!
— Не е ли малко късно да спорим за това? — прекъсна ги Колин и направи място на Крис да се присъедини към тях. Тя беше отишла да се измие с вода, вместо да се опитва да трие и размазва сажди по лицето си. Белотата на клина и ботушите й не бе пострадала, защото изкуствените материи, от които бяха направени, не задържаха мръсотия върху себе си.
— Какво ще кажете за един скайбол? Аз и Верелин, срещу вас двамата… Играем с вратар-играч, до двайсет точки и без право на реванш.
— Кой може да ти устои? — смигна й Питър, след като усети облекчението у другите две момчета.
Крис беше сред малкото момичета, които се справяха със скайта по мъжки. Всеки отбор мечтаеше да има играч като нея в редиците си, тъй като освен да бъде перфектен скайтър, скайбол-геймърът трябваше да притежава и изключително точно око. Както и сила на удара, защото топката беше малко по-тежка от балон. При леко подхвърляне играчът трябваше да разчита на милостта на изкуствените въздушни течения.
Ник и Колин сглобиха и разположиха вратите, докато Питър и Крис проверяваха изправността на скайтовете.
— Наред ли е всичко при вас? — подвикна Ник от едната врата и подхвърли леко топката, за да чукне главичка. След това се спусна на пода, полюшвайки се на помощното въже. Въжетата, които държаха вратите във въздуха, бяха силиконови, със стоманени нишки. Въпреки всички мерки за сигурност обаче, тренировъчният скайбол се играеше на ниско игрище.
— Можем да започваме — отговори Питър и скочи върху първия скайт в редичката. Щеше му се хлапетата да са тук, за да вземе едното от тях за вратар. Жоро и Боби бяха най-малките играчи на скайбол. Всъщност той не се сещаше за нещо, с което да не са успявали да се справят.
— Операция „Троянски кон“ изпълнена! — радостно обяви Боби.
— Казах ти, че е проста работа, ама ти все се стягаш… Пит каза да го приемем като игра! То си беше игра… „Отивате на площадка № 119. Там е корабът. Ще изглежда съвсем изоставен, за да не бие на очи“… Пит каза, че това не бива да ни стряска… Ух, как се стреснах, че няма охрана, с която да се бия!
— Стига си крещял глупости в ухото ми! — Жоро гледаше показателите на екрана на собствения им кораб. — Ще объркам нещо…
Боби не обърна внимание на забележката.
— Стига бе! Успяхме! Никой не ни видя! Хакнахме главния корабен компютър. Още не мога да повярвам, че нямаше грам охрана!
— Охраната привлича вниманието повече от кораб, който изглежда така, сякаш скоро няма да лети. — Жоро въздъхна. — Пит изобщо нямаше да прати нас, ако… абе, Колосор измисля само шантави работи!
— Направо ни се завря в ръчичките! — извика разпалено Боби. — Брат ми ще се облещи, като ни види съвсем живи…
— Нека първо да се върнем — охлади оптимизма му Жоро, въвеждайки команди и координати. — Какво е това?!… Долу май някой се готви да излети — напрегнато изхриптя той.
— Да бе! — Боби опъна колана си и се подсмихна.
— Побързай, Боби! Остави глупавия колан… Включи свръхчувствителните сензори! Другия бутон!
— Престани да ми нареждаш! — Боби удари с юмрук по пулта и светлината в кабината ги заля с двойно по-голяма сила. Двете деца замижаха, крещейки недоволно.
— Какво правиш?!
— Ти си виновен… Знаеш, че мразя да ми нареждаш…
— Махни тази светлина!
— Не ми викай!
— Махни я веднага!
— Какво мислиш, че правя?!
— Правиш само глупости! Махни светлината!
— Престани да крещиш! — Боби най-сетне успя да възстанови нормалното осветление и с леко виновно изражение намести очилата си и включи сензорите.
— Не ти нареждам, просто съм внимателен… Мисля, че един от корабите на пистата тръгна след нас. Подготвяха се за излитане, когато се спуснах в люка, но тогава не им обърнах внимание. — Жоро посочи екрана. — Виж тук! Скоростта му непрекъснато се променя. Трябва да побързаме!
— Пуснах щита! — плахо отрони Боби. — Брат ти каза, че винаги държи щита в изправност, заради метеоритите… Мислиш ли, че ако стрелят по нас…
— Корабът има две оръдия. Брат ми никога не разчита само на щита срещу камъните убийци…
— Смяташ да ги убием?! — паникьосано извика Боби. — Не можем да убиваме хора… Колосор ще ни открие и…
— Престани да хленчиш. Задачата ни беше сериозна! — Жоро премина на ръчно управление. Летяха с пределна скорост, но корабът зад тях продължаваше да скъсява дистанцията. Беше най-малко три пъти по-голям и по-мощен. Според показателите ги следваше „Перперикон А11“. Нямаше ескорт, което подсказваше, че е административен кораб. По лицето на малкия пилот се стичаше пот.
— Ще ни размажат! — Боби притвори очи. Знаеше, че вече са в обхвата на перперикона, и зачака с притаен дъх.
Взрив не последва. Не се случи нищо. Дори Жоро не се опита да го залъже с нещо успокоително. Погледна плахо с половин око и нервно намести очилата си.
Корабът, който ги следваше, вече ги бе настигнал и се изравняваше с тях отляво.
— Ще ни арестуват! — отчаяно прошепна Боби, сякаш някой отвън можеше да го чуе. — Сигурно са видели, че сме деца. Сега ще ни спипат за разпит, а по-късно ще ни убият.
— Овладей се, Боби! — строго нареди Жоро. — Така не ми помагаш.
— Стреляй! В обхвата ни са! — извика изведнъж Боби и заби пръст в графиката на екрана. — Убий ги, преди те да убият нас!
Жоро го погледна объркано и побърза да върне поглед върху малкия екран пред себе си. Не направи нищо. Просто гледаше променящата се картина и стискаше юмруци.
— Стреляй! — отново извика братовчед му и едва сега сграбчи двете големи токи на колана си и го закопча със замах.
Жоро не изпускаше от очи перперикона, който в момента спокойно би могъл да ги държи на прицел с някое от фланговите си оръдия. Едната му ръка стискаше подвижния спусък на оръдието разбивач на метеорити. Мерникът на екрана му беше включен и следваше кораба.
— Какво чакаш?! Излизат от обхвата ни! — Боби издърпа спусъка на своето оръдие. Беше лесно да го изрече. — Не можем да го направим, нали? — почти изплака той. — Загубени сме…
Жоро се стегна. Дланта му беше влажна от напрежение. Но изведнъж разбра.
— Подминават ни! — въздъхна облекчено и избърса потта от челото си. — Какви глупаци сме…
— Какво става?! — все още объркан, Боби продължаваше да крещи. — Какво мислиш, че правят?
— Не ни следят. Просто са по-бързи… Щяхме да ги убием от страх. Всъщност май не бихме могли… Извадихме голям късмет. — Жоро най-сетне успя да се усмихне, но усети, че Боби все още не го разбира напълно, и дообясни: — Пит каза, че това е секретна мисия. Никой не ни следи. Засекли сме се случайно. Те са по-бързи и ни подминават… Да не говорим, че с това оръдие не бихме могли да свалим перперикон. С него можем да излезем най-много срещу Стрела, и то ако е далеч от Лъка и ятото си. Най-добре ще е да не разказваме на никой тази част от приключението!
Боби кимна с отворена от изненада уста и остана загледан в отдалечаващия се перперикон.
— Успяхме! — Той се усмихна щастливо и потри длани. — Изпълнихме задачата и се връщаме живи…
— Мисля, че брат ми ще се спука от завист, докато разказваме — доволно се подсмихна и Жоро.
— Точно това си мислех и аз! — Боби замечтано зарея поглед в открития космос. — Вече няма да посмеят да ме спрат, когато поискам да се включа в големия отбор по скайбол… Това тук беше много по-опасно!
— Ще те спрат! — Жоро се разсмя неудържимо и го посочи с показалец. — Поне докато се научиш да играеш като нас!
Беше превключил на автоматично управление, затова можа да блокира няколкото светкавични юмрука, връхлетели рамото му. При тази скорост им бяха необходими не повече от пет-шест часа, за да се върнат в мегаклуба. Сега цялата история му се струваше нереално проста. Щяха да са си у дома рано сутринта.
Да напишеш името на Питър Верелински в обикновена търсачка се оказа загуба на време. Колекторът беше готов да предложи толкова информация, колкото един потребител не би могъл да прочете до края на дните си. След случая с „еко-катастрофата“ Питър се беше превърнал в новина. Негови снимки от най-ранна възраст до сега, клипове от любители с лошо качество, показващи как момчето върви в академичния коридор, как се храни, как играе в парка с родителите си… Имаше копия от снимки на академичната му карта, на униформата му…
— Кошмар! А… тука е сладичък. Толкова е малък.
Питър беше дал материал за коментари на всички общества в мрежата. Обсъждаше се любимата му храна, начинът му на говорене, цветът на косата му (който варираше от пясъчнорусо до слънчево).
— Ммда… слънчево е добре — усмихнато измърмори Дивна.
Момчето имаше фен-клуб, който се оказа нефункциониращ.
— Не си им обръщал достатъчно внимание, а, Пит? — отново се подсмихна Дивна.
Не знаеше какво точно търси. Да погледне Питър през очите на обществото или да се опита да заеме мястото му за малко. Да си представи какво е усещането, когато храната ти, увлеченията, цветът на дрехите или косата ти, състоянието на зъбите, всичко, което правиш и което си, се разнищва в търсене на символи и послания. Всяка дума, изречена от Питър в „онзи“ ден, а и след това, беше изпълвана със смисъл и съдържание от стотици потребители. Момчето бе обявявано за демон, за Месия, бе наричано Пратеник на светлината…
— Хм… това поне ти отива!
Дивна се усмихна, но усети металните пръсти на страха да се стягат около шията й. Питър бил отговорил на въпрос на журналистите, че стореното от него е просто игра. Фанатична четирийсет и шест годишна почитателка на момчето излагаше тълкувание на тази фраза в четири стандартни страници. Една част от изложението обясняваше, че нищо, изречено от гения Верелински, не е „просто“. Жената правеше асоциации с Питър Пан и Малкия принц, говореше за играта като част от развитието на човека и цитираше Библията, приканвайки всички да станат като децата и да се включат в „играта“ на младия Питър, който неслучайно носел името на апостол Петър…
— Ох, Пит! — Дивна затвори очи и се опита да си представи лицето му. За първи път, откакто бе чула името му, го видя като обикновено момче. Спомни си колко е бледа кожата му и как не позволява и на най-слабото изчервяване да мине незабелязано. Очите му, блуждаещи далеч оттук, далеч от Академията, може би там, където скиташе душата му.
— Разбирам те малко повече от тях!
Дивна стана, насочи се към „кухнята“ с намерение да изпие нещо освежаващо, но изведнъж се отказа. Най-добре би било да си легне веднага. Да изгаси осветлението и да се отдаде на фантазии, преди брат й да се е върнал от тренажорите.
— Идвам, Пит! — извика и се мушна под завивката. — Лека нощ, Академио!
Тя обърна гръб на стаята и изключи нощната лампа. Невидимите ръце на фантазията й се протегнаха напред, разпънаха се до безкрай и се втурнаха след момчето с коса от слънце.
Александър Барозов разговаря няколко часа със съветника от северните станции Харисън Хил и през цялото време чувството, че го въвличат в нещо идиотско, не го напускаше. Съмненията на Хил, че нелегитимно политическо сдружение се опитва да налага свои идеи, използвайки хакери от средите на Академията, му звучаха като нелепо оправдание за неспособността на колегата му да се справя с проблемните ситуации. Но откъде в техните глави се бе намерила фантазия, способна да роди това предположение?
Барозов не беше забравил как преди пет години едно хлапе наистина успя да наложи на управниците на Западните станции своята воля, но се съмняваше, че вече порасналият Питър Верелински би се занимавал с политика. Времената се меняха светкавично. Децата израстваха сякаш за дни. Заменяха идеализма и красивите мечти с прагматизъм и сухи планове за близкото бъдеще. Далечното оставяха на следващите поколения. Не се знаеше само кой ще създава тези следващи поколения. Богатите и образованите искаха свобода. Бедните и невежите търсеха „любов без последствия“.
„Човечеството остарява бързо…“ — въздъхна Барозов и с мъка прогони спомените за собственото си безгрижно детство на Земята.
Едно от най-сериозните му провинения като дете беше свързано с изследването на стар военен бункер в избата на близкия жилищен блок. Беше начертал карта по разказите на момчетата от квартала и предложи тайната си срещу най-скъпото и изпитано през годините приятелство. Това с Мартин Асов-старши.
„Колко бързо се движи всичко… Мъртви сме много преди телата ни да престанат да функционират“ — още веднъж въздъхна Барозов.
— Питър Верелински! — изрече и замислено прекара пръсти през твърдата си коса. — Възможно ли е да си отложил остаряването с още някоя година?!
Струваше му се глупаво да се надява на това. И все пак, по негово време беше възможно! Но каквато и да бе истината, Барозов никога не би си позволил да шпионира момче от курса на децата си, още повече когато става дума за някого, печелил вече симпатиите му с легендарната си слава.
— Аха! Вярно е… Следят те, хлапе! — възкликна още по-озадачен той, след като провери.
Компютърът му показа името и на Мартин Асов-младши, най-малкия син на приятеля му. Натовареният със задачата да наглежда Дивна и Стас!
Марти и собствените му деца обичаха да си играят на хакери. На Барозов му се искаше да вярва, че и тримата са наясно със законите. Хакерството беше забранено като особено опасно занимание още преди повече от трийсет години, но си оставаше изкушение за всички будни деца и младежи. Повечето от тях не смятаха законовите разпоредби нито за сериозни, нито за справедливи. Студентите и средите около академиите хакерстваха редовно.
— Е, това вече е идиотщина! — ядоса се изведнъж Барозов. — Марти е близо седемнайсетгодишен… Изключено е той да се занимава с глупости. Човек сякаш оглупява веднага след като се приеме за сериозен политик… Следят хлапетата и си мислят, че това означава сигурност!
Усети, че гневът му се подхранва най-вече от притеснения за собствените му деца. Питър Верелински отдавна беше знаменитост. Всички приемаха опасната му слава като част от миналото. Политиците сигурно не бяха преставали да го следят, но едва ли очакваха да ги разтревожи сериозно втори път.
„И какво ако Хил излезе прав?“ — Барозов отвърна очи от компютъра и се замисли. Мартин Асов-старши със сигурност знаеше нещо повече. Все пак синът му също беше непрекъснато под наблюдение. Дори да е без основание, този факт би му създал неприятности и при най-безобидната щуротия.