Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (19)

— Трябва тръгва! Късно! — тревожно обясняваше Кристъл.

— Да, късно е!

Ли, който обикновено не общуваше с непознати, бе поел изцяло грижата за момиченцето. Кристъл беше тръгнала подир тях заради музикалния спрей. Пеещите букви я развеселяваха. Тя се смееше звънко на надписите, които все още не можеше да прочете, а Ли й повтаряше поотделно всяка буква. Дори бе изписал името й с блясък и триумфална музика, от което Кристъл наистина много се впечатли.

— Ще те заведа при Йо, но искам да се постараеш да запомниш пътя — обясняваше Ли.

— Да — миличко произнесе Кристъл, без да сваля поглед от лицето му.

— Трябва да се научиш да се пазиш сама. — Ли говореше тихо и сериозно. — Тук има лоши момчета. Напиват се, а след това се бият… Понякога го правят дори момичетата, които са много по-големи от нас. Опасно е да си покрай тях в такъв момент.

— Мъного льоши! — въздъхна Кристъл и разпери ръчички, в невъзможност да каже нещо повече.

— Да, Кристъл. Има лоши хора. Трябва да се научиш да се справяш сама. Сама да преценяваш… Аз харесвах майка си, но я виждах рядко. Отначало това ме плашеше и бях слаб. Мечтаех да имам по-голям брат, който да ме пази, но се научих да се оправям сам…

— Едно какичка казвало така — съгласи се Кристъл.

— Виж това. — Ли сочеше момче във виолетов гащеризон, изпъстрен с големи и малки светлозелени точки. — Вчера го гледах при Яромир. Хареса ми, но беше много голям…

— Харесва точки.

Бяха излезли от хангара и понечиха да се слеят с тълпата, когато Ли забеляза Йо и Мариуча.

— За убиване си, Китаец! — подхвана го примабалерината.

— Как можеш да се шегуваш с такива неща, Ли?! — зачервена от гняв викна Йо.

— Какво ви става? Да не сте се побъркали? — объркано отстъпи момчето.

— Аз иска тръгва! Той не виновен… Искал види букви от мое име — намеси се Кристъл в защита на Китаеца. Мариуча се разсмя.

— Аз пък искал да те набие — с полуусмивка Йо хвана Кристъл за ръчичката. — Но ще го направя следващия път.

— Не й досаждайте с прекалено много грижи! — изпрати ги Ли и тръгна обратно, връхлетян от усещането, че е загубил нещо важно. С Кристъл се бе почувствал голям и силен. Тя слушаше съветите му с особено внимание, гледаше го с възхищение и очакваше закрила.

„Ще стана висок, силен и няма да се страхувам от нищо!“ — мислено се заканваше детето, когато една огромна крилата сянка се появи на отсрещната стена и се изгуби някъде навътре в помещенията, които трошачите използваха за лични стаи.

В едно от тези помещения трябваше да са тризнаците Рост. Ли усети спазъм в стомаха си. Сърцето му заблъска в гърдите. Продължи с бързи стъпки.

Можеше да избяга и да потърси помощ. Беше сигурен, че наистина е видял нещо голямо и зловещо. Но ако се върнеше назад, за да потърси някое от по-големите момчета, тризнаците оставаха в капан. Само той можеше да привлече вниманието на нежелания посетител обратно навън!

Ли се стегна. Съседите му притичаха покрай него с викове.

— Парис, Миноа… Какво става? — Ли разпери ръце, за да ги спре.

— Бягай! — викна насреща му Парис, който не беше по-голям от Кристъл.

— Гигантски насекоми… Чудовища! Два метра са… — поясни Миноа и тревожно погледна през рамо. — Не бива да влизаш вътре, Ли!

Китаеца стисна юмруци, а лицето му прие хладно изражение.

— Тризнаците са там, нали? Никой от вас не се е сетил да ги предупреди!

— Парис, ти ще останеш тук! — напрегнато нареди Миноа. — Ще се върна с теб, Ли. Не ме е страх, но първо трябваше да помисля за брат си.

— Не ме оставяй сам, Миноа! — Парис се вкопчи в ръката му, а по-голямото момче, което беше с половин глава по-дребно от Китаеца, се помъчи да отскубне пръстчетата му, без да вдига допълнителен шум с викове.

— По-добре доведете помощ — изкрещя Ли и се втурна стремглаво към вътрешните помещения.

 

 

— Побързай, Парис! — Миноа задърпа припряно братчето си, докато погледът му се връщаше със съжаление към ъгъла, зад който зави Ли.

— Ох, боли ме! — изпъшка Парис на самия изход.

Миноа срещна тъмните му очи, отпусна потната хватка, в която стискаше ръчичката му, и се огледа за познати сред по-големите момчета. Не биваше да се бави, а не виждаше никого, когото би могъл да помоли за помощ. Безсилието овлажни очите му.

— Помощ! — извика момченцето, но като че ли никой не го чу. — Помогнете ни! Моля ви, помогнете! — Миноа повлече Парис към тълпата от трошачи. — Моля ви, някой трябва да ни помогне! Хей! Тони… Тони!

— Спокойно, тук съм! — Тони Герг се втурна към тях. — Кой ви тормози? Покажете ми го веднага!

— Не… н-нникой… — Миноа заекна, но се съвзе бързо. — В хангара има гигантски скакалци… Живи… Съвсем истински… Тризнаците и Ли са вътре…

— Спокойно, хлапе! — усмихна се Тони. — Вие останете тук! Аз ще отида да стъпча големите буболечки и се връщам веднага след това.

— Не си измисляме — извика Миноа. — Там е опасно… Парис, ще останеш тук, а аз ще го заведа…

— Не, Миноа… Не ме оставяй! — вкопчи се в дрехите му момченцето.

— Мога да се справя и сам с няколко насекоми, дори да са с големината на космически кораби. Изчакайте ме тук!

 

 

— Стас ще ме убие! — Дивна пристигна запъхтяна в беседката до аулата по теоретична химия, в която Питър й бе определил среща чрез спешно съобщение. Маркирал го беше като писмо от студентския съвет, за да може при нужда тя да излъже брат си, че е получила някое обичайно мъмрене за лошо поведение или нисък успех. — Ако ме беше засякъл, не знам как щях да му обяснявам внезапния си интерес към академичната поща.

— Не те викам за „купон“ — посрещна я Питър. — Старата отрова ще насрочи Събранието на позора утре…

— Как разбра?!

— Съобщи ми го днес. Не помниш ли, че във втори подготвителен имаме два часа история повече в седмицата… Все едно се избиваме да учим при Старата отрова! — Той сведе поглед.

— Пит, ще направя всичко, което би могло да те спаси! — Дивна докосна рамото му. — Позволи ми да ти помогна, ако има начин…

— Това са глупости! — спря я той. — Никой не може да ни помогне.

— Не говори така. Професор Уайт често казва, че няма невъзможни неща. Защо не опиташ дааа… да се помолиш…

— А дали да не повикам някой Пазител на помощ? — нервно се отдръпна Питър. — Дивна, живеем реален живот. Нещата не се подреждат така, както ни се иска, защото не зависят само от нас! Утре Отровата ще насрочи събранието, а след него аз ще напусна Академията. Не исках да говорим за други варианти. Извиках те, защото всичко това е наша история…

Той погледна към Дивна и забеляза, че устните й потрепват в невъзможност да намерят точните думи.

— Ще го преживеем! — добави объркано. Дивна не можеше да му помогне. Тя самата имаше нужда от подкрепа в момента.

— Бих искала да станем трошачи след всичко това — тихо изрече момичето.

Питър я погледна замислено. Осъзнаваше, че все още не може да й се разсърди истински. Идеята да й помогне да оправи успеха си, използвайки бот, беше негова. Ако тя имаше вина за нещо, то това нещо беше любовта й. Дивна го обичаше твърде открито и това го гневеше. Дразнеше се или просто се объркваше, но понякога му беше и приятно. Тя изглеждаше толкова чиста.

— Да, ще е глупаво да се разделим след всичко, което планирахме заедно — кротко отговори той. Погледът му проследи два тестера, които се плъзгаха по тавана. Те вършеха работата си безшумно и безстрастно. Прииска му се да може да приема живота по този елементарен начин.

— Хайде да отидем в мегаклуба — спонтанно предложи Дивна.

— Защо не? Тони ме викаше там преди час. Тъкмо ще планираме следващия „купон“. Като се махнем от Академията, всичкото време на света ще е наше! — Питър се усмихна кисело.

— Знам, че това не е важно, но искам да ти кажа… — Дивна поруменя, но продължи. — Благодаря ти, че ме повика тази вечер, Пит.

— Аз ти благодаря, че дойде. — Той сведе поглед и тръгна по коридора, който щеше да ги отведе до въздушния ескалатор към мегаклуба. — Не исках да се видя с някой, който ще ми дрънка глупости… „Всичко ще се оправи.“ „Не е свършил светът.“ Такива ги слушам вече цял месец и все още ме вбесяват всеки път, когато някой ми ги пробута. Все пак само ние ще напуснем Академията! Макар че за теб все още има шанс, ако си оправиш успеха…

— Не! — изплашено извика Дивна. — За нищо на света не бих останала тук!

От кръглите й тъмни очи изплува паника, а сърцето на Питър се сви като юмрук. Той стисна рамото й и каза тихо:

— Ще се оправим… обещавам!

Усети горещина около шията си и побърза да разкопчее яката на униформата.

Дивна се умълча. Свободно разпуснатата й коса почти скриваше лицето, но това, което се виждаше от него, сивееше от тревога. Питър изведнъж се почувства привлечен от уязвимостта й. Прииска му се да зарови пръсти в косите й и с този единствен жест да прекърши всяко страдание.

— Дивна… — Той й подаде ръка и се усмихна гузно.

— Да. — Тя стисна пръстите му и топлината от дланта й се разля по тях. Втурна се през вените му и се взриви в стомаха.

— Ето че открих и една добра страна. — Питър пое дъх и успя да задържи погледа си на лицето й. — Младежката организация, която ще се появи на следващите избори, няма да е чисто студентска. Ние двамата ще представляваме трошачите. Можем да убедим и някои от тях да се включат!

Дивна потопи поглед в синевата на очите му.

— Ще ми позволиш ли да те целуна?

Питър я дръпна към себе си, впи светкавично устни в нейните, а когато я пусна, отговори развеселено:

— Не се пита за такива неща.

 

 

В този момент госпожица Пуасон изникна иззад гърбовете им. Осъзна, че те не са я усетили, и се дръпна назад.

— Ето каква била работата — промърмори тя под носа си. — Любовници! Ще ви видя как ще се обичате след Събранието на позора! Натискат се по ъглите да се смучат… Толкова противно! Низките страсти никога не са ме привличали.

Тя реши, че ако проследи Питър и Дивна, ще види достатъчно, за да ги обвини в непристойно поведение. Събранието на позора щеше да придобие особен колорит. Представи си жестокия присмех на съучениците им. Не случайно Фрайт я бе посъветвал да изчака края на срока! Сега можеше да дискредитира не само Дивна — провала на випуска, а и Питър.

„Татенцето вече не може да те спаси, малка пикло!“ — каза си със задоволство госпожица Пуасон. Дивна си беше позволила достатъчно своеволия, за да бъде изхвърлена от Академията. А Питър Верелински…

— Отнесеният герой на човечеството След Земята! Прословутият Питър Верелински, хванат да се натиска с кльощава блондинка с анемични учебни познания — доволно си мърмореше тя. — След като спаси станцията на олигофрените от данъци, младият Верелински ще напусне Академията заради опит да помогне на олигофрена на випуска. Колко трогателно!

 

 

Питър и Дивна стигнаха до входа на някогашната стартова площадка. Хангарите до нея бяха пусти. Трошачите избягваха да се навъртат толкова близо до Академията.

— Кой знае откога са тук. — Дивна посочи с глава купищата прашни корабни сандъци. При първото идване беше минала покрай тях тичешком.

— Не питай! — Питър се смръщи. — Вентилационните шахти със сигурност не са били на профилактика от години… Минимум шест месеца.

— Да, на всичко отгоре нашият координатор плаща допълнителни кредити на работниците от Академията. Баща ми каза, че всички се записват за извънредните смени, но никой не си върши работата.

— По-нататък въздухът е поносим — напомни Питър. — В самия клуб се прави профилактика, но в този отсек… Ако някой много пиян трошач се запилее насам, ще пукяса като хлебарка в буркан. Въздухът има цвят и мирис, погледни!

Той духна жълтеникавия прах от най-близкия сандък. Дивна се закашля и размаха ръка пред лицето си.

— Това е! — възкликна Питър.

— Мирише на изгоряло масло. Не точно, но…

— Гранясало масло в затворено помещение. Да вървим! Не смяташ да си ближем раните точно тук, нали?

Дивна отзивчиво поклати глава.

— В „Улея“ ли ще отидем?

— Миналия път ти хареса! — усмихна се Питър. Светлините пред тях хвърляха загадъчни отблясъци върху лицето му. Стори й се, че прилича на елф от някоя „фантазия“. Скоро не си беше правила чипове. Трябваше да опита, като се прибере.

В последната книга, която беше изслушала през една безсънна нощ, любовта на Земята обаче беше представена много по-различна от тяхната. Земните тийнейджъри й се сториха невъздържани и цинични, повече и от най-разюздания трошач. Това я подсети и за една доста шокираща статия, която преди време бе открила случайно в колектора. В последните години на Земята сексът масово проникнал в леглата на десетгодишни деца.

„Това не мога да си го представя… Каква бях аз на дванайсет? Каква съм сега? — запита се Дивна. — Все пак, не искам да съм като тях!“

Според статията тоталното отчуждаване превърнало земляните в перверзници, търсещи удоволствие единствено в извратени актове.

„Не, не трябва да помня това!“

Дивна притвори очи и мислено благодари на Бог, че След Земята не беше така. Съвременниците й бяха доста сковани. Емоциите им се проявяваха по-трудно и винаги имаха някаква граница. Страхът от самотата сред безкрая и зависимостта от поддържащите системи неусетно бяха укротили човечеството. За първи път това й се стори хубаво.

— Странно, че тази дупка предразполага към романтика — гласно разсъди Питър. — Виждал съм толкова много влюбени в „Улея“.

— Важно е да ги има, Пит. Какво ако са в „Улея“? Може би няма къде другаде да отидат.

Той й се усмихна меко. Тя се беше загледала в лицето му, без да примигва.

— Какво?

— Рая… тя не те познава такъв — каза Дивна и се засрами.

— Никой не ме познава. — Питър отново стисна ръката й. — Дори аз… освен когато съм с теб. Мисля, че тогава се разпознавам… Глупаво е! Не знам как да ти го кажа…

— Не казвай нищо…

— Помощ!…

Дивна и Питър подскочиха и се извърнаха назад, откъдето дойде викът. Това, което видяха в сумрака, ги смрази. Госпожица Пуасон се мъчеше да се откопчи от хватката на гигантски крайник, който я влачеше и търкаляше по пода. Крайникът принадлежеше на нещо, което много приличаше на скакалец. На слабата светлина съществото изглеждаше напълно органично.

— Не можем да я оставим така! — извика Дивна.

Питър се огледа. Явно търсеше нещо, което би могло да му послужи за оръжие.

— Можем… ще минем без Събрание на позора!

Дивна се разколеба.

— Моля ви, направете нещо! — грозно изплака госпожица Пуасон. Съществото я бе вдигнало във въздуха с главата надолу, а полата й се обърна наопаки и откри неприятна гледка.

— Не можем да я зарежем, Пит! — отчаяно прошепна Дивна. — Тя е човешко същество!

— Нима?!

— Питър!

Той се бе покатерил върху купчина метални сандъци, стискайки тежък, конусообразен вал, осеян със зъбни колела, и замахна с усилие в момента, в който скакалецът захвърли възрастната госпожица върху една изоставена спасителна капсула.

— Браво, Пит! — Дивна плесна с ръце. Валът беше отнесъл един от горните крайници на гигантското насекомо, а от отворената рана бликаше гъста тъмна слуз.

Поокопитила се от стреса и пренебрегвайки натъртванията, госпожица Пуасон се изхлузи по гладката стена на капсулата и се опита да побегне, но скакалецът я сграбчи с другия си преден крайник. Питър се засили и скочи отгоре му. Вкопчвайки пръсти в твърдите косми по хилавите гърди на чудовището, той успя да го разконцентрира. Скакалецът изпищя пронизително и падна назад, повличайки нападателя и жертвата си.

За момент на Дивна й се стори, че чудовището просто се опитва да се вкопчи в нещо, за да се задържи. Поведението му беше някак странно. Приличаше на умиращ звяр, който руши всичко наоколо си, опитвайки се да си поеме дъх.

— Пит, бягай! — Дивна се втурна да го издърпа, спъна се в отсечения крайник на гиганта и се озова по очи върху това, което трябваше да е коремът му.

— Помощ! — хлипаше Старата отрова.

— Махни се оттук, Дивна! — викна Питър.

— Бягай, Пит! — повтори Дивна и се претърколи, за да го вижда.

Питър изкрещя и със засилка заби показалци в очите на чудовището. Беше замижал, сякаш отказваше да види последствията, но изведнъж се оказа по корем на пода. Сигурно вдиша прахоляк, защото се задави, разкашля се неудържимо и отвори очи едва когато Дивна обви ръце около врата му.

— Какво става? — Питър я отблъсна и се огледа объркано.

— Свърши.

На слабата светлина, нахлуваща отвън, скакалецът изглеждаше неподвижен. Старата отрова лежеше не много далеч от него и подсмърчайки приглаждаше косата си.

— Кой уби чудовището? — Питър скочи на крака и се заоглежда трескаво.

— Пит… — Дивна се изправи след него. — Ти беше, Пит… Не знам как го направи, но го победи…

— Аз само му бръкнах в очите! — Питър отблъсна протегнатата й ръка и продължи да се оглежда.

— Тук няма никой друг, освен нас — със задгробен глас проговори госпожица Пуасон.

— Невъзможно! — изкрещя срещу й Питър. — Това не е сън… Беше жив организъм… Погледнете трупа!

— По-умен си от другите студенти… Оказа се и по-смел — с въздишка се надигна възрастната асистентка. — Няма да има Събрание на позора, Верелински… Победи не само чудовището. Отпусни се и върви да почиваш. Заслужи си го.

Питър и Дивна изпратиха с погледи госпожица Пуасон, която се отправи накуцвайки към Академията.

— Нищо не разбирам — повдигна рамене той.

— Чудовището е мъртво, а Старата отрова ни прости. — Дивна плахо се усмихна. — Нищо не става случайно.

— Трябва да е дошло откъм мегаклуба — притеснено изстреля Питър. — Да проверим какво става там!

 

 

Тони влезе тичешком в хангара и се огледа. Не се виждаше, нито се чуваше нещо, което би могло да потвърди думите на двете хлапета.

— Изпокрили са се гадните буболечки — измърмори си той под носа.

Реши да отиде при Ли и тризнаците и да провери дали и те не са срещали нещо необичайно. Очакваше паниката да е породена от някакви дребни гадини, които трюмовете развъждаха от време на време. Някои от тях бяха противни, а множеството им крака и пипала събуждаха неприятни усещания.

— Филип!

Тони се сепна от писъка. Това със сигурност беше гласът на една от сестричките Рост.

— Тичайте към изхода! — чу се нов вик. Този път беше Ли.

Тони хукна по широкия коридор, който водеше към вътрешните стаи, стигна до стаята на Ли и тризнаците и застина на входа. Гигантското, подобно на скакалец същество, което се извисяваше до тавана, беше вдигнало Филип за гащеризона, докато Ли скачаше яростно по дългите пръсти на краката му.

— Пусни го! Веднага… го… пусни!

Лиа и Ина хлипаха ужасени встрани.

— Това пък откъде се взе?! — измърмори Тони и се огледа за нещо достатъчно тежко, с което да замери скакалеца. Съществото нададе грозен писък и изпусна Филип, когато Ли все пак успя да счупи един от пръстите на крака му.

— Бягайте! — извика Китаеца, но в този момент скакалецът го сграбчи за врата и го запокити с ярост в една от стените. Детето падна на пода.

Филип се държеше за коляното, без да може да помръдне. Тони се нахвърли срещу чудовището, стиснал някаква метална кутия с остри ръбове. Скакалецът го сграбчи с двата си предни крайника, но той успя да забие един от ръбовете на кутията между очите му. Гигантското насекомо изпищя, вдигна крайници към удареното място и изпусна плячката си. Тони ловко отскочи от тялото му и се изхлузи долу.

— Още ли сте тук? — извика към момичетата и Филип. — Вземете Ли и се махайте!

— Майчице! — възкликнаха едновременно тризнаците. Той се обърна, с намерение да се предпази от ново нападение на скакалеца, и откри, че зад него лежи неподвижен труп.

— Сега пък какво… Кой размаза голямата буболечка? — изненадано се завъртя той.

— Сгърчи се иии… — вдигна рамене Лиа.

— …просто падна — допълни Филип.

— Наистина — подкрепи ги Ина. — Сякаш се задушаваше…

— Задушавала се е?! — По лицето на Тони изведнъж се разля разбиране. — Невероятно! Това ще да е работа на Колосор.

— Колосор произвежда чудовища?! — Филип се надигна и заотстъпва към сестрите си, куцукайки болезнено.

— Нарича ги „биологични халюцинации“. — Тони зарови пръсти в безредните си тъмни къдрици, докато си поемаше дъх. — Само бивш военен може да измисли такова безумно определение!

— Халюцинации, които нападат и убиват? — Лиа сложи длан пред устните си.

— Глупости! Халюцинациите са субективни сетивни възприятия. Не се провокират от реален дразнител — опита се да я успокои той, но усети, че никое от децата няма да го разбере така. — Ще схванете по-лесно, ако знаете, че това тук… — той посочи грозния труп на пода — …няма нищо общо с халюцинациите. Идеята е открадната от Орландо Григ. Той прави опитите си със скакалци… При телепортация те се деформират до гигантски размери. Разбирате ме, нали? Насекомите, за разлика от нас, нямат бял дроб. Те получават кислорода си през множество фини „бронхи“… Дишат с кожата си! Тази система работи само при малките размери на насекомите. Мутиралите умират от кислороден глад за не повече от две минути… Достатъчно е, за да свършат някоя поразия, а и минутите преживян ужас изглеждат като часове.

— Май веднага след това започват да вонят — намръщи се Филип.

— Вонеше си още приживе, но тогава бяхме заети с друго. — Тони се усмихна криво. — Всъщност, миризмата им е още един довод против налудничавото определение на Колосор…

— Тони!

— Ли…

Дивна и Питър влетяха задъхани. Гигантският труп на пода обясняваше всичко.

— Тук приключихме — посрещна ги с полуусмивка Тони.

— Навън има още трупове. Не завиждам на тези, които ще разчистват! — Питър избърса с ръкав слепоочията си. — Онези хлапета… Парис и Миноа, едва не пострадаха… По-големият се опита да се прави на герой. Добре, че бяхме наблизо, а и всичко свърши бързо…

— Миноа просто се грижи за братчето си, Пит — намръщи се Тони. — На неговите години това е равносилно на геройство.

— Какво му е на Ли? — подскочи Дивна.

— Забравихме Китаеца — втурна се към детето Тони. — Онази гадост го подхвърли! Мисля, че се е ударил лошо…

Той се надвеси над Ли и отмахна косата от лицето му.

— Тони… Как е той?

Тони не отговори. Очите му се бяха приковали в детето.

Ли приличаше на заспал ангел. Струйката кръв, пресякла брадичката му, изглеждаше като целувка с червило.

— Тони?! — пресипнало изрече Филип.

— Съжалявам… — Конструкторът се извърна към тях и сведе глава.

Питър успя да дръпне навреме Дивна към себе си и да сподави вика й в прегръдката си.