Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (11)

Кал Колосор изгледа човека със сивата качулка от главата до острите върхове на обувките. Беше съсухрен. Скелет, покрит с жълтеникава кожа. Малката му възлеста глава се скриваше чак до носа под широката качулка. Колосор усети неприятен вкус в устата си, когато забеляза кафеникавите нокти, зловещо удължаващи дългите костеливи пръсти.

„Хак му е! Следващия път ще потърся друг.“

— Този път е дете! — каза сухо. — Искам да го направиш до края на седмицата.

— Питър Верелински? — изрече бавно и студено убиецът.

— Да. И не се страхувай, че ще разберат. Нищо не може да се докаже. Ще мине време и ще забравят. Дори ще простят. Но тази смърт ще послужи за назидание на онези хлапета, които го подкрепят. Ще треперят! Ще се крият! Най-слабохарактерният ще предаде Рейнстон. Не мисля, че ще имам повече проблеми с тях.

Колосор отпрати убиеца и прие следващия посетител. Това беше северният съветник Хил, но видът му нямаше нищо общо с обичайната му педантична спретнатост.

— Оттук можем ли да наблюдаваме директно транспортното шосе? — попита задъхано той. Думите с мъка се измъкваха от устата му, а лицето му бе бледо от страх.

— Разбира се, капсулите са снабдени с предаватели. Какво те тревожи? — Координаторът знаеше, че Хил много лесно се паникьосва за щяло и нещяло.

— Нямам представа, господин Колосор, но това е абсурдно. Отначало си помислих, че се побърквам — изплака Хил.

Колосор настрои сигнала направо на големия стенен екран. Видяното го вкамени за момент.

— Това моите транспортни капсули ли са? — отрони той, когато картината се фокусира.

— Цялата пратка оръжие за Източните станции… — Гласът на Хил стана още по-тънък.

На екрана се виждаше малко корабче. Приличаше на военните Стрели от най-ново поколение, но те се движеха на ято и някъде съвсем наблизо трябваше да е техният Лък. Освен това моделите Стрела се произвеждаха с бяла или бронзова външна обшивка, а цветовете на екрана бяха синьо и жълто.

Колосор почеса брадичката си.

В момента корабът обикаляше плавно около капсулите и пускаше по един изстрел в капака на програмното устройство. Въпреки подобрената защита, капсулата отказваше предварително заложения курс и започваше свободно падане в безкрайната бездна. Разбира се, само на екрана изглеждаше като падане. По-правилно беше да се каже, че съвсем скоро всички тези стройни редички щяха да се разпилеят из космоса без минимален шанс да бъдат спрени.

— Мръсен копелдак! — изрева Колосор и треперейки, обърна гръб на картината. — Малко ти остава, подла твар. Предсмъртно хапеш, за последно ти е…

— Добре ли сте, господин Колосор? — попита Хил.

— Не, не съм добре! — изкрещя в лицето му координаторът. — Но скоро ще се оправя! Помни това!

На екрана малкият кораб довършваше последните две капсули.

 

 

— Внимавай, Стас! Чудесно, успяхме! — Марти сграбчи приятеля си и го разтресе така, че той едва не изтърва лостовете на кормилото.

— По-леко, да ни убиеш ли искаш. — Стас побърза да превключи на автопилот.

— Благодаря ти, че дойде! Без теб нямаше да се справим. Ти си най-якият пилот в Галактиката! Днес го доказваш за втори път — не спираше да бърбори Марти.

— И аз се радвам — усмихна се Стас. — Това поне беше нещо смислено. А Герг е направил фантастична машина. Толкова леко нещо не съм управлявал досега. Дори в тренажорните програми го няма…

— Е, мина и твоето кръщение! — поздрави го Питър.

— Кръщение за пилот съм получил още когато си пълзял под масата — промърмори Стас.

— Все пак и хлапето заслужава поздравления — намеси се Рая. — Кой друг умее да се цели така?

— Не ме наричай никога „хлапе“! — рязко скочи от мястото си Дивна. Всички млъкнаха едновременно.

— Ей, какво ти стана? Нали победихме лошите? — поде шеговито Питър.

— Така ли? — сопна му се още по-сърдито тя. — Видяхме ли им сметката, батко? А сега ще ме изпратиш ли да си лягам? Или не, по-добре ела да ми разкажеш приказка… Може би за това как брат ми те е размазал на оная глупава гонка?!

— Дивна! — опита се да я спре Марти.

— Оставете ме на мира! — Тя се обърна и побягна към съседното помещение, като се пазеше да не удари глава в ниския таван. Корабът беше много малък, затова й се наложи да се заключи в трюма с резервните части. Едва се побра и предположи, че има вероятност да се задуши, но дори подобна перспектива й се струваше по-достойна от това да търпи нелепите опити на Рая да се шегува за нейна сметка.

 

 

— Защо я обиждате, Пит? — Марти се върна сърдит и сериозен. — Тя не е хлапе, просто е по-чувствителна.

— Не предполагах, че някой се впряга от такива шеги — виновно се усмихна Питър. — Хайде да отидеш пак и да провериш какво става.

— Би трябвало да го направиш ти — критично го изгледа Стас.

Питър поклати глава.

— Не се страхувам от сестра ти, а от чувствата й. Мислех, че си наясно с това.

— Аз пък мисля, че този път прекалихте — неочаквано се намеси Тони. Стас, който вече бе тръгнал наперено срещу Питър и явно се канеше да му каже нещо много язвително, се закова на място. Настъпи тишина. — Близнаците трябваше да са героите на днешния „купон“, но някои хора няма да са те, ако не се опитат да засенчат всяка светлина, закриваща собственото им блещукане!

Очите на Рая леко се разшириха, но тя преглътна обидата безмълвно. Тони не сваляше поглед от нея, докато говореше.

— Аз ще потърся Дивна — добави той и осъдителната синева в очите му се плисна върху лицето на Питър.

— Стига бе! Сега и за това ли аз съм виновен? — неубедително се възмути Питър. — Наистина мислех, че сме смазали лошите и ще го отпразнуваме…

— Стас, не казвай нищо! — Марти застана между Питър и близнака. — Надявам се, че Тони ще се разбере с Дивна, а всички вие ще забравите тази история още сега!

 

 

Питър бързаше по коридора и се прозяваше. Отново бе закъснял за лекции. Звукът от стъпките му отекваше надалеч и той се мъчеше да го догони. Направи му впечатление, че долавя ехо. Сякаш заедно с него вървеше още някой. „От безсънието ме хваща параноя. Макар че чуването на разни неща, които не съществуват, не се казваше така.“

Тогава забеляза сянката. Току-що беше свил зад поредния ъгъл. Една тъмна, качулата форма за миг се надвеси върху му. Той спря. Някой отзад направи още една крачка и също спря.

— Кой сте и какво искате? — попита Питър. Любопитството го беше разсънило окончателно.

— Остани на мястото си! — заповяда тежък глас.

— Малко се изсили май? Не се подчинявам на сенки — спокойно отговори Питър.

Реши, че това е номер на някой приятел трошач, който се е вмъкнал тук, за да го изплаши. Подхождаше отлично на Ли и тризнаците Рост, ала те бяха доста по-ниски и тънкогласни. За да скроят такава шега, трябваше първо да се сдобият с кокили. Имаше, разбира се, още доста трошачи, на които би могло да им доскучае достатъчно, за да рискуват разходка до Академията.

— Покажи се и ще поговорим, ако толкова ти се иска! — почти развеселен допълни той.

— Ще си поговориш с дявола, хлапе! — Човекът с качулката излезе иззад ъгъла и пусна от шепата си малка метална муха. Тя имаше жило, подобно на спринцовка. В момента, в който Питър го забеляза, той осъзна какво му се случва. Понечи да се предпази с ръка. Изкуственото насекомо се сблъска с пръстите му, плъзна се покрай лицето му и се впи в шията му. Нещо хладно се разля в кръвта му. Той усети, че тилът му се схваща. Мухата падна с тих звън на пода. Човекът с качулката изчезна така, както се бе появил.

— Аз дори… не ви познавам! — изхъхри момчето.

Опита се да извика помощ. Дъхът му се пресече. Почувства болка в гърдите. Задушаваше се, също като в страшните сънища, в които искаш да изкрещиш, а от устата ти не излиза и дума. Някаква бяла мъгла бързо закриваше всичко.

— Зле ли ти е, дете? — питаше някой над него, но той не виждаше нищо, освен стелещите се валма. — Побързайте… има шанс…

Усещаше, че нещо става с тялото му. Местеха ли го, или се носеше към някаква светлина?… И толкова много гласове се чуваха, а всички звучаха еднакво далечни. Искаше всичко да свърши по-бързо. Да започне да диша отново или просто да спре.

 

 

Часовете по теоретична физика бяха едни от най-омразните за Дивна. Асистентът, който преподаваше на подготвителния випуск, беше млад и надменен. Тя не можеше да прецени дали високото му самочувствие или ниският ръст го караха да върви толкова изпъчен, като при обратно гръбначно изкривяване. Косата му беше порядъчно зализана в прическа „асистент“, а лицето му винаги лъщеше.

— Госпожице Барозова, какво предлагате да правя с вас? — Жлъчният тон на асистента прониза Дивна. Тя изпъна шия над екрана пред себе си и впи поглед в мазното лице на преподавателя. — Предполагам, овчата ви реакция потвърждава подозрението ми, че отново сте пропуснали да забележите зададения ви въпрос?!

Хихиканията от съседните банки объркаха момичето още повече. Стас изсъска нещо от своето място.

— Съмнявам се, че ще продължите в следващия курс, госпожице Барозова! — Асистентът се бе приближил между банките. — Все пак, на ваше място не бих пилял времето си и парите на родителите си, за да блуждая сред младежи, които искат и могат да учат и по тази причина са дошли тук!

Дивна почервеня, сведе очи и понесе мълчаливо втория изблик от хихикания. Не я интересуваше какво се случва в тази аула. Още снощи, преди да заспи, беше решила, че е постъпила зле, като не бе дала шанс на Питър да говори с нея. Беше му се обидила заради глупост, провокирана от собствените й чувства… а сега се страхуваше повече от всякога. Къде и защо беше изчезнал Питър?… И друг път се бе случвало да закъснее, но да пропусне цял час?!

Преподавателят по теоретична физика вероятно изтълкува поведението й като засрамване и се оттегли с тежка, победоносна крачка. Стас все още хвърляше погледи към сестра си, но тя не му обърна внимание.

„Дали не е отишъл при трошачите за нещо важно?! Ако го потърся там, ще изгубя цял ден и може пак да не го открия…“

Едва изтърпя да свърши първият учебен час и изхвърча навън, за да не я приклещи Стас с въпроси около инцидента с асистента.

Питър не беше в стаята си. С това се изпари последната й надежда той да се е успал от преумора. Тя се чувстваше изтощена след среднощния „купон“, но неговата издръжливост винаги я смайваше.

Дивна се върна обратно в аулата. Там отново го нямаше. С нарастваща тревога тя сви в един от коридорите, по който не се виждаха много студенти. Възнамеряваше да се мушне в някоя беседка. Студентите ги избягваха, защото им се струваха твърде малки и некомфортни. Но Дивна искаше да остане сама, за да размисли. Всеки шум й пречеше да се съсредоточи. Всеки глас достигаше натрапчиво ясно до нея. Ето пак…

— …онзи отвратителен, надменен сдуханяк, който не разговаря с никого от курса…

Това отново бяха нейни съученици. По-скоро съученици на Питър от втори подготвителен курс, но така или иначе, в много от часовете се обучаваха заедно, макар и по различни програми.

— Кой, по-точно? Половината са сдуханяци — питаше другото момче.

— Верелински…

— Какво Верелински? — втурна се към тях Дивна.

— Свършили са го, какво! Лекарите са го намерили преди малко. Отровен!

— Време беше! Да не се мисли заааа…

— Не е вярно! — изкрещя в лицата им тя. — Не, Рики! — Хвана единия за дрехата, сякаш се бореше с него. — Не е вярно!

— Абе, скоро ще свърши — почти с погнуса я отблъсна Рики и бутна приятеля си да вървят. — Тая е за станцията на олигофрените. Какво прави в Академията?!

— Май го харесва — изхриптя другият. — Харесва го!

Дивна го чу, но не го разбра. Имаше чувството, че тялото й не се подчинява на гравитацията. То се плъзна независимо от нея по коридорите, избирайки самостоятелно посоката към медицинския сектор.

„Не може да е истина! Не може!“

Тя вървеше като в просъница. Сякаш коридорите водеха краката й, докато я обливаха със студена светлина. Завои, пуснати или вдигнати илюминатори, познати лица, непознати лица… Бяла люлееща се врата, алени индикатори на стената…

Дивна си пое въздух и се огледа. Осъзна, че не може да влезе в спешното отделение, ако не я пуснат. Спря и се помъчи да си спомни поне един от признаците на някоя много опасна болест от учебния колектор. В главата й се завъртяха няколко наистина отблъскващи шизофренични изстъпления. Тя потрепери.

„Вирус! — усещаше, че се поти от напрежение. — Вирусна треска… Ако се напъна, мога и да повърна…“

Един от лекарите излезе от кабинета си, видя я и тръгна срещу нея. Точно в този момент й хрумна…

Тя се свлече на пода с пронизителен вик, инсценирайки епилептичен припадък. Когато предизвика достатъчно суетня, изигра утихването на гърча и дори изпусна пяна от устата си, използвайки задържаната слюнка.

Досмеша я едва когато я положиха на носилката, а тя я понесе към сектора за първа помощ. Полагаше огромно усилие да укроти напиращата усмивка и да я превърне в лека конвулсия.

— Сложете я на леглото! — нареждаше някой. — Вече се успокои, но искам пълни изследвания. Проверете данните й! Не е възможно да са я приели в Академията с епилепсия.

— Дано и тя да не е отровена, момчето едва не го изтървахме! — каза женски глас.

Дивна усети тялото си върху неподвижна повърхност и съвсем леко открехна очи, колкото да вижда през миглите си. Веднага съзря Питър. Той лежеше само през две легла.

„Пит!“ Първоначалната й радост бързо отстъпи място на паника. „Диша ли? — крещеше някой в главата й. — Не изглежда жив. Не помръдва… Но тя каза, че е жив!“

Дивна не се сдържа и използвайки суетнята на лекари и роботи около медицинския колектор, се изхлузи безшумно от леглото, изтича покрай другите две и се спря пред тялото на Питър.

Толкова блед и със затворени очи, той изглеждаше нереален.

— Пит! — Ръката й се протегна бавно. Пръстите докоснаха бялото чело и се отдръпнаха обнадеждени. Беше топло. Дивна се свлече на колене, сграбчи ръката му и през сълзи му заговори: — Пит! Обичам те… Знам, че съм непоправима досадница… но ти се върни, моля те! Само се върни! Не можеш да умреш така… Ти не можеш, моля те…

Изведнъж млъкна и се взря в лицето му. Обикновено изопнатите устни се бяха разпънали в широка усмивка.

— Питър! — извика Дивна. — Ще те убия, да знаеш!

— А после цял живот ще ревеш върху трупа ми. — Той я погледна хитро, събори я върху себе си и прошепна: — Този път ми се размина. Носиш ми късмет! — След това впи устни в нейните.

Точно в този момент две сестри и няколко поокопитили се лекари сграбчиха ръцете и краката на Дивна и я повлякоха към един от кабинетите. Тя се усмихваше през сълзи.

— Не плачи! Жив съм и не смятам да ходя никъде! — извика след нея Питър.

— Пуснете ме! Нищо ми няма. — Дивна се разсмя. — На Земята баща ми е бил актьор. Сигурно се предава генетично…