Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (10)

Първият час от допълнителната практика приключи с рокендрол. В междучасието Марти изведе студентите на учебната писта.

— Тук е мястото за истинско суинг парти, но няма как да пуснем музиката — искрено съжали той.

Стас оглеждаше учебните кораби с презрение.

— Казвал съм… нищо не струват! — промърмори той. Питър, който бе спрял до него, явно го чу.

— Не могат да се мерят с тези на Тони Герг — каза той и Стас се подразни от тона му.

— Едно малко въздушно спарингче, момчета? Вие двамата… Най-големите! — Марти се завъртя покрай тях, сочейки към корабите. — Нааай-големите!

— Не говориш сериозно. — Рая застана на пътя му.

— Защо не? Говоря! Те наистина са…

— Аз съм навит! — Стас прониза с поглед Питър. — А?

— Както кажеш. — Изглеждаше спокоен. Никакви чувства не личаха по бледото му лице. Стас стисна юмруци. Кокалчетата му изпукаха.

— Хей, чухте ли? Елате всички… Елате тук! — викаше Марти.

Двамата състезатели се отправиха към най-близките изтребители.

Стас скочи в пилотската кабина, закопча с ентусиазъм предпазния колан и си сложи шлема. Спусна люка.

— Шантавите идеи на Марти… — чу собствения си, преобразен от комуникатора глас. — „Най-големите“! Ето, сега ще види кой колко е голям.

Момчето огледа пилотската кабина. Впечатлението, че е по-широка от стандартните, не беше ново за него. Провери лоста за управление, издърпа го, натисна няколко бутона на пулта и се притисна към облегалката на креслото. Опита се да се концентрира върху предстоящата надпревара. Не успя.

Отвън Марти се мъчеше с кода на люка към учебната писта. Явно знаеше и него, защото заподскача доволен около Рая.

— Най-големият!

Люкът започна да се вдига. В главата на Стас зажужа мисълта, че могат да ги хванат. Пулсът натисна шлема отвътре.

— Спокойно, Стас… Всичко ще е наред. Ще спечелиш. Ще върнем корабите на местата им… — Стас затаи дъх, сякаш се готвеше да скочи в басейн, пълен с ледени късове. Люкът вече зееше наполовина. — Никой няма да забележи, че сме… Пък и да забележат. Не могат да докажат кой го е направил. Може корабите да не са в изправност и горивото… да се е изпарило, примерно.

Той нерадостно се изсмя.

— Хей, Сташек, при сядането да не си уцелил лоста?

Стас включи микрофона си с рязък жест.

— Млъквай, Марти!

След това включи двигателя. Усети познатите вибрации с ходилата си. Те се втурнаха като ято оси нагоре към бедрата му.

— Кръжете само над пистата… Учебната, тука дето е… — Гласът на Марти звучеше угрижено. — Няма да излизате от пистата, чувате ли ме? Правите три обиколки… Чувате ме, нали? Три обиколки, след като дам сигнала, и кацате. Победителят трябва да побърза, за да получи целувката на Рая. Райска награда за най-големия!

Последните му думи бяха заглушени от смях и възгласи.

— После ще си ходим, за да разкажем на всички какво страхотно състезание сте направили — чу се гласът на Рая.

Стас се поусмихна изпод шлема.

„Дано не е пред съвсем всички. Защото, ако си имам проблеми, ще ми целувате…“

Спирачката на люка изтрака, когато той се отвори напълно.

— Аз съм готов! — Безстрастният глас на Питър сякаш напълни шлема му с напрежение. Главата на Стас зажужа отново, като кошер с въпроси и предположения, които пълнеха стотици клетчици с вина.

 

 

Лиа и Ина спряха като ударени от гръм пред прозрачния ковчег и заковаха погледи в сиво-синьото лице на мъртвеца. Помнеха този трошач. Беше от по-големите момчета. Обличаше се нескопосно и може би заради мършавостта си или заради дългата си, зле поддържана коса им приличаше на вещер, излязъл от нечий тренажор.

— Така е още по-зловещ — прошепна Лиа, без да помръдне.

— Дори не съм сигурна, че е напълно умрял — отвърна Ина. Погледът й проучваше свитите синкави пръсти на мъртвеца. Дланите му бяха слаби и костеливи, със силно изпъкнали кокалчета.

— Рей каза, че ще изпращаме крадец и пияница…

— Бивш, Лиа! — тихичко я сгълча Ина. — За умрелите не бива да се говорят лоши неща.

— Ами ако все пак е вещер и само се прави на умрял?! — повдигна вежди Лиа.

— Лицето му е като от стъкло — замисли се сестра й. — Но все пак, вещерите не съществуват След Земята… Никой не е виждал дори обикновена вещица на някоя от станциите! Та те изобщо съществували ли са? — Ина отвърна поглед от ковчега и добави сериозно и замислено: — Трябва да кажем на Рей да не оставя мъртъвците си пред хангара ни, докато поправя компютри. След като се е хванал да капсулира покойници, трябва да го прави с уважение… Нали всички му отделяме от кредитите си за това! — Тя посочи ковчега с глава.

— Ух! — въздъхна Лиа. — Да влизаме вътре! И не споменавай и дума пред момчетата, че пак ще ни изкарат бъзли… Не трябваше да се местим тук, Ина. Рей Гробаря няма да се промени, а и не мисля, че е добра поличба да живеем близо до него… Макар че като се замисля, не познавам друг, който би се съгласил да се занимава с мъртъвци.

— И да ги слага в ковчега! После в капсулата за последна почит — с ужас допълни Ина. — Гадост!

— Шшшшт! Нито дума пред момчетата! — напомни Лиа.

Двете се отдалечиха от изоставения труп. „Рей не се справя добре със задълженията си“ — мислеше си Ина. Всеки компютър можеше да почака до капсулирането на един труп.

 

 

Филип и Ли четяха упътване, допрели глави пред екрана на компютъра.

— Никой трошач не може да си го позволи, Фил — сбърчи финото си носле Китаеца. — Ще четем и ще разглеждаме картинки, докато излязат десетина по-добри модела… После, при добър шанс, можем да го намерим при Яромир. Там има всичко.

— А на тъпите студенти скайт-игрите са им забранени. — Очите на Филип потъмняха. — Могат да си купят всичко. Могат да си поръчат подобен скайт по каталог, с подобрения, и да им изпишат на него името със сребърни букви… А не могат да използват дори визофоните си! Ние пък нямаме достатъчно кредити, за да заредим нашите бракми… Живеем в адски глупав свят!

— Никога не бих учил в такава Академия. — Ли стана и обърна гръб на компютъра. — За всичките кредити на галактиката не бих стъпил там!

— Жалко, защото не сме по-глупави от тях. — Филип се почеса безпричинно по главата и едно кичурче сламеноруса коса остана да стърчи.

— Зарежи това! Банди донесе новия лак за зъби. — Ли изведнъж се усмихна широко и Филип откри, че искрящо белите му зъби са осеяни с дискретни златни звездички.

— О, този път е страхотен! — извика той. — Не се забелязва лесно, но ефектът е убийствен, като си така срещу светлината…

— Имаме и черен! — весело подхвърли Ли.

— Черни зъби?! — Филип беше във възторг. — Това трябва да се пробва веднага!

— По-добре опитай първо с този… — Ли показа зъбите си. — Черният е все едно си с празна уста.

— Фил! Здрасти, Ли!

Лиа и Ина се втурнаха в тясното помещение, подобно малък ураган. Бяха свежи като живите плодове от колектора по ботаника. Под прилепналите им еластични панталони и фланелки напираха здрави, мускулести телца.

— Какво ви става? — Филип изгледа сестрите си с подозрение, тъй като те бяха притихнали изведнъж.

— Хайде, Лиа! — Ина я побутна с лакът.

— Да нямаш пръчици в устата? Кажи го ти — дръпна се Лиа.

— Не ям сладко и не се проверявам с пръчици! Не съм бебе.

— Мама знае! — каза Лиа. — Трябва да го правиш. Ако смесиш подсладителите, ще умреш!

— Лекция, добре! А, щеше да казваш нещо важно — близначката й я изгледа навъсено.

— Чакай! Обърках се вече… С Ина мислехме… — започна припряно Лиа. — Беше твоя идея, защо да го казвам аз…

— Какво значение има — ядоса се Ли. — И без това дори Фил ви бърка понякога. Мислите ли, че ще разберем коя от вас говори, особено като се прекъсвате така?

— Винаги така правите и никога нищо не разбираме — подкрепи го Филип.

— Предложих да изпробваме цветната мъгла тази вечер — обидено вирна носле Ина.

— Защо тази вечер?! Разбрахме се да изберем специален повод!

— Мама и татко летят насам, Ли. Обадиха се снощи, но искахме да е изненада — с неочаквана решителност изрече Лиа. — Казаха, че носят подарък и за теб!

— Не искам никакви подаръци. — Ли отстъпи настрани от приятелите си. — Какво ме зяпнахте? Справям се отлично и без разни родители, които се появяват с някакви тъпи подаръци веднъж годишно!

— Защо си го изкарваш на мама и татко? — ядоса се на свой ред Филип. — Те ни дават кредити. Носят ни част от материалите…

— И когато почти ослепя, баща ти го нямаше, за да ти помогне.

— Обадих му се! — викна Филип. — Точно той ми каза, че това е временно нарушение… от химията. Хайде, Ли, знаеш, че беше така… Пък и не бях сляп. Виждах ви по няколко наведнъж.

Ли не помнеше баща си, а майка му беше загинала преди две години при катастрофа на пътнически кораб, заедно с още седемдесет и осем човека.

— Не си го изкарвам на никой! — сопна се той. — Не ми се ще да похабяваме мъглата за нещо толкова обикновено. Вземете проклетия лак за зъби, като толкова държите на изненадата!

— Мама и татко те харесват, Ли — дипломатично се усмихна Ина.

— Харесват всичко, което правим заедно — допълни Лиа. — Те не са просто някакви родители, а са единствените възрастни, които биха скроили номер на всеки. Лакът няма да е голяма изненада за тях.

— Знаеш, че двете сирени са прави, Ли! — Филип леко чукна с юмрук слабичкото рамо на приятеля си.

Китаеца се разсмя. Филип наричаше сестрите си „сирени“, обяснявайки им, че според древните приказки това са красиви морски създания от женски пол. И двамата с Ли обаче имаха предвид алармите за тревога, които преди се наричали „сирени“.

— Мисля, че някой идва… — Филип извърна поглед към тежката метална врата, която сестрите му бяха оставили отворена. Тъмните сенки отвъд се пречупиха и смалиха. Когато влязоха в помещението, Ник, Крис и Тит им се сториха направо дребни на фона на разтеглените им силуети отпреди секунда.

— Нищо не сме правили днес…

— Може би някой ни копира… — почти едновременно започнаха да се оправдават Лиа и Ина.

— Гузен негонен бяга — подсмихна се Ник. — Имам добра новина за вас! Някой ви търси от известно време. Можете ли да познаете кой е?!

— Кой обикаля трошачите и разпитва за тризнаците Рост и Ли? — плесна с ръце Крис и се разсмя. — Хайде, Китаец! Нали много те бива по гатанките.

— Питър Верелински — със светнало лице отговори Ли.

— О, не казах ли добра новина? — намръщи се Ник.

— Че кой друг. — Филип вдигна рамене. Почваше да му доскучава.

— Да разбирам ли, че не искате да прегърнете двама уморени пътници, които ви носят подаръци?…

Дяволито усмихнат, с почти детски сини очи и ситно къдрава коса, господин Рост приличаше на изрусен бял негър.

— Тате! — Тризнаците се втурнаха един през друг и увиснаха по ръцете и краката на баща си. Филип веднага се досети, че огромните сенки отпреди малко са били на родителите му.

— Като се обадихме, не казахте, че сте сменили бърлогата. — Докато майка му прегръщаше Ина и Лиа, бащата приближи Ли и заговорнически разроши косата му. — Това брои ли се за номер? Защото ако е да, печелите точка. Доста се лутахме, макар да пристигнахме много по-рано от предвиденото.

— Не печелим нищо. Мислех, че някой от тях ви е казал, че сме на ново място… — Китаеца помаха на Ник, Крис и Тит, които му правеха знаци, че си отиват.

— Това е за теб, Ли! — майка му пъхна в ръцете на Китаеца последния пакет. — Искам да го пробваш веднага.

— Аз ли? — Той отстъпи назад.

— Искам да ти предложа още нещо, малък приятелю, и ще го кажа направо, защото мислих по въпроса през целия път насам — продължи топло тя. — От мига, в който родих децата си, обмислям идеята за още едно момче. Ина и Лиа се разбират идеално, но Фил сигурно се е чувствал самотен, преди да те срещне…

Едната вежда на Ли се повдигна съвсем леко. В тъмните му очи бушуваше стихия, която лицето му задържаше като мраморна крепост.

— Не бързай да решаваш, момчето ми — Филип се усмихна, когато майка му докосна бузата на Ли. Тя винаги знаеше как да успокои някой, без да оставя шанс да й възразят. — Искам обаче да знаеш, че те обичам като свой син, затова можеш да се чувстваш такъв. Късно е да имам момче, което би могло да бъде другар в игрите на Фил. Ти си последният ми шанс да постигна равновесие в семейството си… Докато аз и господин Рост сме живи да го имаме.

Ли повдигна и другата си вежда. Със сигурност разбираше, че това е уловка, но изглежда му хареса госпожа Рост да го моли толкова деликатно. Детето задърпа пломбите на пакета, за да отложи още малко отговора си. Пакетът се отвори. Ли заразвива лъскав син гащеризон за скайт и се поусмихна. Беше модерна дрешка. Достатъчно скъпа за трошач. Ли сведе глава. Бузите му бяха пламнали. Гащеризоните на Лиа и Ина бяха червени, а на Филип — същият като неговия.

— Синьото ще ти отива! — Ли кимна, на майка им и наложи гащеризона върху старите си дрехи. Синьото наистина го „отваряше“, особено на фона на поизбелелия му сив гащеризон, по който личаха няколко големи тъмни петна. Всички останали гледаха детето с очакване.

— Ако моето решение е толкова важно… — Ли се почеса нервно по бузата. Срещна погледа на Филип, който се кокореше насреща му и безгласно, но настоятелно го молеше да не каже някоя глупост. — Ще приема — въздъхна детето. — Щом е за възстановяване на равновесието в семейството…

Ли се усмихна плахо, но възторжените викове на приятелите му подсказаха, че е постъпил правилно, и той веднага се зае да доразгледа гащеризона си.

— Облечи го! С тях ще сме като истински братя! — Филип му смигна и продължи да се занимава със своя подарък. След като Ли бе приел предложението на родителите му, нямаше нищо по-важно от това да разучат всички функции на новите придобивки.

— Вграден комуникатор! Видя ли го, Фил?

— Регулатор на температурата, въздушен балон… Вече можем да падаме спокойно, докато играем скайбол! — възхищаваше се Филип.

Лиа и Ина бъбреха оживено, хвалейки се една на друга какво още са открили и колко по-добре изглежда червеният цвят от синия.

— Трябва да са ужасно скъпи — прошепна Ли в ухото на Филип. Притеснението сякаш отново бе започнало да го завладява.

Филип го прегърна свойски през раменете и доволно изрече:

— Ще видиш, че е готино да си имаш родители, брат ми!

 

 

Дивна разполагаше само с няколкото минути, които можеше да открадне от вечерята. Тя помълча и се прицели в десятката.

— Тази вечер ще летя с кораба-стрела. Марти и Тони Герг поканиха и теб!

Стас едва не се задави, в старанието си да запази самообладание. Той знаеше достатъчно за корабите, конструирани от Герг, и за наградите, които бе получавал по време на форуми и изложения, но се пръскаше от яд, че най-зашеметяващите му модели оставаха тайна. Дивна му бе разказала за кораба-луна. Колкото и да се дърпаше от участия в „купоните“ на тайната организация, Стас не би отказал за нищо на света да пилотира точно този кораб на Герг, защото наименованието издаваше, че младият конструктор е копирал дизайна на бойните кораби от най-ново поколение.

— Герг е по-добра идея от Верелински — внимателно отговори момчето. — Започваш да се ориентираш правилно.

Дивна премълча в името на общата кауза.

— Най-големият пак ли иска да нарушава законите? — додаде брат й.

— Стас, според мен Марти…

— Може да ти представи и ада в розово.

— Какво ти става? — подскочи Дивна. — Това е Марти! Нашият Марти…

— Но аз съм на четиринайсет! — Стас зарови пръсти в косата си с такава страст, все едно смяташе да я оскубе до косъм. — Той не е щастлив… Най-големият, когото си мислиш, че познаваш… Борих се с тази мисъл. Отричах я, но видях, че е готов да хвърли в огъня дори приятел, за да стане купон и да забрави това, което го яде отвътре… Избива си го по най-разрушителния начин. Съжалявам, Дивна!

— Ти избра да се напиеш… Онази вечер. — Дивна се задъхваше. — Двамата сте били виновни. Не говорим за това, нали?

— Не си ли зададе поне веднъж въпроса защо всички момичета за него са готини гаджета, а той е сам… Марти се страхува. Не може да обикне някого. Всички са готини. Никоя не е най-голямата. Толкова е слаб…

Дивна въздъхна отчаяно.

— Марти си е Марти — каза тя и се почувства глупаво.

— Днес победих Верелински — обяви спонтанно Стас. Дивна го погледна стреснато.

— Как така си го победил?!

— Имаше състезание на допълнителната практика…

— Как…

— Грогър го нямаше. Практиката я води… Марти.

Дивна отвори уста да каже нещо.

— Не беше много опасно — побърза да я успокои Стас.

— Довечера има „купон“ от нашите — тихо и без да го поглежда, напомни тя.

— Ще дойда! Не заради Марти. — Стас се усмихна криво. — Корабите на Тони Герг не са за кого да е.

Дивна потърси следа от хумор в леденото му изражение. Не я откри.

 

 

— Ето ги бе! Най-големите! — Марти ги посрещна с ентусиазъм. — Знаех си, че ще дойдеш — каза към Стас, докато стискаше рамото на Дивна. Тя не успя да му се ядоса. Надникна в очите му и разбра, че не може да го обвини в нищо.

— Чакам инструкции — каза Стас.

Много скоро рискованата акция на тайната организация заприлича на невинна игра, в която пилотът ще блесне с умения, ще се позабавлява чудесно и ще направи нещо добро, без дори да се е изпотил. Ловът на вампири или върколаци в тренажора като че ли изискваше много повече усилия.

— Това не те прави наш член, Стас — продължаваше Марти. — Просто ни трябва отличен пилот, а друг няма! Още целувки, а? — сръга го с лакът в ребрата. — Приятел си ми, мислиш ли, че щеше да е справедливо да предложа такъв кораб на някой, който не познавам?!

— Печелиш, Марти! — Стас поклати глава, но се усмихна. — Можеш да вършиш чудеса с голямата си уста, а аз ти се връзвам, въпреки че те знам от бебе…

Дивна все още беше притеснена, но си спомни, че правят нещо добро, докато се забавляват. Тя се приближи до Питър и тъй като не знаеше как да го заговори, изтърси първото, което й хрумна:

— Чувал ли си нещо за Пазителите?

— Какво?! — Той се обърна изненадано, а тя се стъписа, отстъпи крачка назад и изпелтечи:

— Ами… такова… Пазители… Нищо де, само си питам…

— Откъде ти хрумна? — Питър изведнъж се заинтригува. Дивна знаеше, че ако е чувал нещо, вече е забравил всичко друго. Той толкова обичаше да разказва интересни истории, че дори не се интересуваше пред кого го прави.

— Не знам защо го свързах с думата „чудеса“. Брат ми каза „чудеса“ и аз се сетих, че отдавна искам да попитам някого дали знае за Пазителите. Мислех да отида при трошачите, но…

— Трошачите знаят много за това — прекъсна я той. — Не всички трошачи, но по-големите знаят легендите… — Погледът му вече беше придобил онзи отнесен нюанс, който издаваше, че е потънал в дълбините на историята, която ще разказва. Дивна се усмихна без притеснения. Сега Питър нямаше да й обърне никакво внимание, нямаше въобще да я забележи, докато не свърши разказа си. — Правилно си ги свързала с чудесата и сега се досещам, че вероятно професор Уайт знае нещо за тези странни създания. Били са опасни. — Питър сбърчи чело, а Дивна учудено повдигна вежди. — Правели са разни свръхестествени неща, като библейските пророци и апостоли…

— Библейските пророци и апостоли са били опасни само за хората, които са вършели зло — възрази тя. Толкова й се искаше Пазителите да са положителни герои, че беше готова да спори дори с професор Уайт, ако знаеше малко повече за тях.

— Да, но е ужасно несправедливо да решаваш кой е добър и кой лош, само защото можеш неща, които другите не могат — отвърна той. — Пазителите са били нещо като охранители на посоките. Говори се, че един е пазел Юга, втори — Севера и така нататък. Четирима за четирите посоки. Когато двамата по-възрастни починали, другите двама се скарали и вместо да си разделят по две посоки, всеки охранявал каквото сам прецени. Тъй като правели странни неща, а хората се страхували от тях, скоро единият от Пазителите бил открит и взривен от разстояние. Другият се покрил и престанал да се изявява. Казват, че той също е умрял, но професор Файнс твърди, че човечеството не би могло да съществува без нито един Пазител…

— Професор Файнс!? — възкликна Дивна и всички погледи се обърнаха към нея.

— Футурологът — раздразнено уточни Питър, изваден от унеса си заради бурната й реакция. — Не казвай, че не си чувала и за Файнс.

Дивна пламна, но премълча.

— Сестра ми знае за него повече, отколкото можеш да прочетеш във всички колектори накуп — наперено се намеси Стас.

— Радвам се, че си тук. Добри пилоти не се намират всеки ден, дори сред трошачите — спокойно срещна погледа му Питър.

— Защото никой трошач не може да си позволи да се обучи в свястна школа. — Стас също остана спокоен.

Дивна усети силно желание да защити трошачите, а в същото време й се прииска брат й да постави Питър на място. Стомахът й се бе свил. Чувстваше се като пълна глупачка, задето бе проявила детинското си обожание към футуролога. Умълча се и се опита да не слуша повече, защото сега всичко можеше да я разгневи.

— Губим излишно време — възнегодува Тони и се оттегли към кораба. Марти беше влязъл в ролята на арбитър. Рая Мирова, която току-що се бе спуснала по въжетата, се закикоти кокетно и дразнещо заповтаря:

— Момчета, не се карайте! Не се карайте за глупости!

Мулатката беше облечена в твърде тесен червен гащеризон и съблазнителните й форми направо лепяха очите на момчетата по себе си.

„Едва ли има по-голяма глупост от теб самата!“ — помисли си Дивна и забърза след Тони.