Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (8)

VIII

Броуди седеше в кантората си и четеше „Ливънфорд адвъртайзър“. Вратата бе леко отворена, така че да може от време на време да отправя бдителен поглед към магазина, без да прекъсва приятното четене на вестника. Пери бе болен, на легло, както съобщи тази сутрин развълнувана майка му. Имал голям цирей, който донякъде му пречел да ходи и съвсем не му позволявал да сяда. Броуди промърмори недоволно, че иска от помощника си да стои, а не да седи, но неохотно се съгласи да го освободи днес, когато го увериха, че благодарение на непрекъснатите компреси страдалецът положително щял да бъде облекчен и да се яви на работа на другия ден. Седнал като на трон на стола си на върха на стълбата, водеща към светилището му, Броуди посвети почти изключително вниманието си на репортажа за селскостопанската изложба. Той се радваше, че не идват много купувачи тази сутрин и че не е принуден да се унижава да върши грубата работа в магазина, от която се отвращаваше и която изцяло предоставяше на Пери. Преди няколко минутки той трябваше да напусне стола си, за да обслужи един работник, който недодялано нахълта в магазина; във възмущението си отпрати човека с първата шапка, която му попадна в ръце. „Какво ме е грижа — помисли си той — дали шапката му става, или не!“ Той не можеше да се безпокои за такива дяволски дреболии; това беше работа за Пери; Броуди искаше да прочете вестника си на спокойствие като всеки джентълмен.

С вид на обиден той се върна на мястото си и отново се захвана с уводните редове на репортажа.

„Ливънфордската градска и областна годишна изложба на добитък — прочете той — се състоя в събота, 21 того, и бе посетена от многобройни и изтъкнати гости.“ Той прочете целия репортаж бавно, внимателно, търпеливо и към края на статията стигна до частта, започваща с думите: „Между присъствуващите…“ Очите му светнаха напрегнато и триумфално блеснаха, като видя, че името му бе напечатано. Сред изтъкнатите имена от града и графството към края на списъка, естествено, но не съвсем накрая, стоеше името на Джеймс Броуди. Той победоносно удари с юмрук по масата. Ей богу, това ще им даде да разберат! Всички четяха „Ливънфорд адвъртайзър“, който излизаше веднъж седмично в петък — всички щяха да видят името му да се откроява близо до името на човека от ранга на лорд управителя на графството. Броуди засия от суетност. Той обичаше да гледа името си напечатано. Главното „Д“ от Джеймс имаше особена обаятелна извивка, а що се отнася до презимето му — не, името на рода! — той се гордееше с него повече, отколкото с всичко друго, което притежаваше, взето заедно. Той вирна глава на една страна, без да откъсва поглед от своето прелестно име. Всъщност бе прочел дългия репортаж, измъчвайки се с многословието му, единствено за да види себе си изтъкнат в очите на общественото внимание посредством тези две напечатани думи. Той просто ги поглъщаше с очи.

Джеймс Броуди! Устните му неволно се нагласяха, за да произнесат тези две думи, които беззвучно се въртяха на езика му. „Горд човек си ти, Броуди — прошепна той на себе си. — Ех, колко си горд! — Но кълна се, има защо.“

Очите му се замъглиха от силата на чувствата му, целият списък от бляскави личности с техните титли, чинове и отличия отпадна от зрителното му поле, остана единственото име, което сякаш неизличимо се бе отпечатало върху ретината му. Джеймс Броуди! Нищо не можеше да надмине тези прости, но съдържателни думи.

Мислите му леко се отклониха от своя ход и ноздрите му се разшириха от възмущение, като си спомни, че бе трябвало да се унизи в собствените си очи, като обслужва един прост работник през същата тази сутрин. Това можеше да става преди двадесет години, когато бе още млад и се бореше и бе принуден да се заеме с търговия поради обстоятелства, които не зависеха от него. Но сега той имаше нает слуга, който трябваше да работи вместо него. Той почувствува тазсутрешната случка като петно върху името си и в гърдите му се надигна яростно възмущение срещу нещастния Пери, загдето го бе изоставил.

— Ще му дам аз един цирей — викна Броуди. — Тоя пъпчив дребосък!

Броуди открай време знаеше, че не е роден за търговия, но тъй като трябваше да приеме тази професия, той преобрази съдържанието й в нещо, което по̀ подхождаше на неговото име и положение. Той никога не бе се считал за търговец и още от самото начало бе възприел ролята на обеднял благородник, принуден да живее от неподходящо и недостойно занятие. Той смяташе, че самата му личност по странен път бе придала благородство на професията му и я превръщаше в нещо достойно за него. Тя престана да бъде нещо мизерно и се превърна в нещо изключително. От самото начало той никога не бе тичал подир хората — всъщност те бяха принудени да играят по неговата свирка и да му уйдисват на всяка слабост и прищявка.

На млади години веднъж бе изхвърлил един човек от магазина си заради една нелюбезна дума; бе стреснал града и го бе накарал да го признае. Не се молеше за благосклонност, а се изправяше изпъчен, сякаш казваше: „Приемете ме такъв, какъвто съм, или ме оставете на мира!“ Това ненормално поведение се бе увенчало с изключителен успех. Той си бе създал име на груб, но абсолютно честен и открит в постъпките си човек; най-дръзките му максими се повтаряха като епиграми в градските клюки; благородниците го признаваха — както се изразяваха тук — за „личност“, а оригиналната му индивидуалност му спечели тяхното покровителство. Но колкото повече се развиваше характерът му, толкова по-силно презираше той средствата, които му бяха донесли известност.

Сега той се смяташе за изтъкната личност, надрасъл изискванията на търговията. Той изпитваше огромно задоволство, че е успял да постигне известност въпреки недостойния характер на професията си. Огромната му гордост му пречеше да направи разлика между известността, която бе постигнал, и по-благородната почит, към която се стремеше. Успехът го настървяваше още повече. Той искаше името му да прогърми. „Ще им дам да разберат — прошепна той арогантно. — Ще им дам да разберат какво мога аз!“

В този момент някой влезе в магазина. Броуди погледна разгневен; властният му поглед предупреждаваше натрапника да не дръзва да поиска обслужване от човека, който е равен на местните благородници. Но за негово учудване не го помолиха да слезе. Един младеж прескочи леко тезгяха, изкачи се по стълбата и влезе в кантората, като затвори вратата след себе си. Това беше Денис Фойл.

Преди три дни, когато изпрати Мери с влака, лавина от угризения на съвестта се стовари върху Денис и веднага го погълна. Той смяташе, че се бе отнесъл към Мери студено, страхливо и егоистично. Внезапният удар върху самочувствието му го завари така неподготвен, че в момента забрави до каква степен държеше на нея. Но той я обичаше; всъщност сега, когато тя бе далеч от него, той съзна по-зряло, че копнее за нея. Тежкото бреме на нейното състояние й придаваше, ако се замислеше човек по-добре, една трогателна привлекателност, на която той досега бе устоявал. Ако неговото положение бе неприятно, нейното бе непоносимо, а той не й предложи друго облекчение освен няколко жалки и разнежени съболезнования. Душата му се свиваше от безпокойство какво ли мисли Мери сега за неговата презрителна страхливост и несъобразителност; изпълваше го с отчаяние мисълта, че не може да се срещне с нея и да й каже какво чувствува, да изрази най-пламенно своето разкаяние и любов.

В продължение на два дни той понасяше напора на тези постепенно засилващи се чувства, докато изведнъж му хрумна един съвсем определен и необикновен начин на действие, който му се видя смел, силен и дръзновен. Всъщност това бе реакцията на опънатите му нерви под градушката от самообвинения и макар планът му да бе прибързан, самонадеян и глупав и да представляваше само отдушник за потиснатите му чувства, в него Денис виждаше възможност да се реабилитира пред себе си и пред Мери.

Именно този порив да се оправдае го накара да застане сега пред Броуди и да каже:

— Дойдох по този начин, господин Броуди, защото помислих, че иначе може да не се съгласите да ме приемете. Аз съм Денис Фойл от Дарок.

Броуди бе смаян от неочакваността на появата на Денис и от дързостта, която тя означаваше, но не се издаде. Той се отпусна по-удобно на стола си; главата му сякаш потъна между огромните рамене, като скала, забодена на билото на рид.

— Синът на кръчмаря? — пренебрежително се засмя той.

— Точно така — отвърна Денис учтиво.

— Е, господин Денис Фойл — Броуди иронично подчерта думата господин, — какво търсите тук?

Той се надяваше да предизвика Фойл да го нападне, за да си направи удоволствието да го пребие.

Денис го изгледа открито и без да обръща внимание на тона му, продължи, както бе намислил:

— Може би сте изненадан от посещението ми, но смятах, че трябва да дойда при вас, господин Броуди. Повече от три месеца не съм се срещал с дъщеря ви, госпожица Мери Броуди. Тя упорито ме отбягва. Искам да ви кажа откровено, че изпитвам чувства към дъщеря ви и дойдох да ви помоля да ми позволите да се срещам с нея.

Броуди вдигна поглед към младежа. Лицето му бе мрачно, неподвижно като маска и не показваше нищо от надигащата се в него вълна на удивление и гняв. Като хвърли къс, дебнещ поглед към Фойл, той каза бавно:

— Драго ми е да чуя от собствените ви уста, че заповедите ми се изпълняват. Дъщеря ми отказва да се среща с вас, защото аз й забраних дори да ви погледне! Чувате ли? Забраних й, и пак й забранявам, след като видях какво представлявате.

— Защо, господин Броуди, ако мога да попитам?

— Трябва ли да ви обяснявам постъпките си? Фактът, че съм заповядал, е достатъчен за дъщеря ми. Аз не й обяснявам, аз заповядвам!

— Господин Броуди, бих искал да зная какво имате против мен. Ще направя всичко по силите си, да отговоря на изискванията ви във всяко отношение. — С цялата си убедителност Фойл се опитваше да го умилостиви. — Много държа да ви задоволя. Кажете само какво желаете и аз ще го направя.

Броуди се озъби насреща му:

— Желая да махнете мазната си физиономия от кантората ми и никога вече да не я показвате в Ливънфорд. Колкото по-бързо направите това, толкова по-добре ще ме задоволите.

С извинителна усмивка Фойл отговори:

— Значи възразявате само срещу физиономията ми, господин Броуди.

Той чувствуваше, че трябва някак си да спечели втория рунд.

Броуди започна да кипи от ярост; дразнеше го мисълта, че не може да накара тоя хлапак да сведе поглед, нито да го предизвика да избухне. С усилие се овладя и каза саркастично:

— Нямам навика да разменям мисли с такива като вас, но тъй като имам малко свободно време, ще ви кажа какво имам против. Мери Броуди е дама, тя има в жилите си кръв, с която и една херцогиня може да се гордее, и тя е моя дъщеря. Вие сте долна ирландска измет, нищо, което е произлязло от нищо. Баща ви продава евтина ракия и не се съмнявам, че вашите деди са яли картофени кори направо от гърнето.

Денис още устояваше, без да мигне на погледа му, макар и той да кипеше от обидите. Но отчаяно си налагаше да остане спокоен.

— Обстоятелството, че съм ирландец, положително не ме опетнява — отвърна той с равен глас. — Аз не пия нито капка. Всъщност аз се занимавам със съвсем друга работа, която смятам някой ден да ми донесе големи доходи.

— Чувал съм за работата ви, миличък. Дълги обиколки из провинцията, а после отново се мотаете с дни. Познавам ги такива като вас. Ако мислите, че можете да спечелите пари, като разнасяте чай из Шотландия, значи, сте глупав, а ако мислите, че такава пършива служба може да ви реабилитира за калпавото ви семейство, трябва да сте луд.

— Искам да ме оставите да ви обясня, господин Броуди.

Броуди го изгледа диво.

— Ще ми обяснявате! Вие смеете да ми говорите така, проклет пътуващ търговец! Знаете ли с кого говорите? Погледнете! — ревна той, размаха вестника и го просна пред младежа. — Вижте това, нали можете да четете! С такива хора се събирам аз! — Той изпъчи гърди и викна: — По-скоро бих пуснал дъщеря си да се търкаля със свинете, отколкото да ви стане жена.

С голямо усилие Фойл отново се удържа.

— Господин Броуди — помоли се той. — Искам да ме изслушате. Вие сигурно ще признаете, че човекът е това, каквото направи със себе си — че сам определя съдбата си, независимо от това, какви са родителите му. Аз не се срамувам от произхода си и ако възразявате срещу него, това не е позор за мен.

Броуди го погледна намръщено.

— Осмелявате се да ми приказвате за тоя проклет новоизмислен социализъм! — ревна той сърдито. — Всички хора са равни, така ли? И какво още? Глупак! Това ми стига. Махайте се!

Денис не помръдна. Той ясно видя, че този човек не разбира от разумни доводи, че по-лесно би пробил каменна стена с главата си; разбира, че при такъв баща животът на Мери трябва да е непрекъснат низ от ужасни нещастия. Но именно заради нея реши да се въздържи и каза съвсем спокойно:

— Съжалявам ви, господин Броуди. Вие принадлежите на епоха, която отминава; вие не разбирате прогреса. Вие не разбирате какво значи да си създаваш приятели, вие можете да си създавате само врагове. Лудият не съм аз!

Броуди се надигна с дебнещ вид, той беше побеснял като раздразнен бик.

— Ще се махнеш ли оттук, прасе? — каза той дрезгаво. — Или чакаш да те смажа?

Той тежко пристъпи към младежа. Денис би могъл да напусне кантората за миг, но скритото му упорство бе предизвикано от обидите на Броуди и макар да знаеше, че заради Мери трябва да си отиде, той остана. Уверен, че ще съумее да се отбранява, той не се плашеше от силата на Броуди и схвана също, че ако си отиде сега, Броуди ще си помисли, че го е изхвърлил като бито куче. С глас, подавен от отвращение, Денис извика:

— Не ме докосвайте! Търпях обидите ви, но не си позволявайте нищо повече!

При тези думи яростта на Броуди почти го задуши.

— Как не! — извика той, а дишането му стана често и шумно. — Хванах те като плъх в капан и ще те смажа като плъх.

С тежки, бавни стъпки той бавно напредваше към Денис, внимателно маневрираше с огромното си надвиснало тяло към него; после, като приближи на по-малко от метър до младежа, толкова близо, че Денис не би могъл да се изплъзне, устните му злобно оголиха венците. Изведнъж той вдигна гигантския си юмрук и със смазваща сила замахна към главата на младия Фойл. Чу се остро, хрупкаво изпращяване. Ударът не падна върху главата на Денис; по-бърз от светкавица, той се бе отдръпнал настрана и юмрукът на Броуди се стовари върху стената със силата на ковашки чук. Дясната му ръка увисна безжизнено: китката беше счупена. Денис сложи ръка на дръжката на вратата и спокойно каза:

— Съжалявам, господин Броуди. Виждам, че все пак има неща, които не разбирате. Предупредих ви да не опитвате подобно нещо.

След това излезе, и то точно навреме. Тежкият махагонов въртящ се стол, захвърлен през стаята от лявата ръка на Броуди като от катапулт, се блъсна във вратата и разби стъклата и рамката на хиляди късчета.

С треперещи ноздри и увиснала ръка Броуди стърчеше и тъпо съзерцаваше опустошението, което бе причинил. Той не усещаше никаква болка в наранената ръка, а само невъзможност да я движи, но гърдите му щяха да се пръснат от ярост заради поражението. Фактът, че това младо пале не само не се уплаши, но и можа да се изплъзне, го караше да се гърчи от наранена гордост; физическата болка беше нищо, но пораженията върху самочувствието му бяха убийствени.

Пръстите на лявата му ръка се свиха конвулсивно. Още една минута и той щеше да го хване, и пребие; Броуди беше сигурен в това. Но да остане победен, без да му е нанесъл поне един удар! Само някакъв слаб остатък от самообладание и здрав разум му попречиха да хукне слепешком по улицата подир Фойл и да се опита да го настигне и да му строши костите. За пръв път в живота му някой бе дръзнал да го изиграе и той изскърца със зъби при мисълта, че бе посрамен и надхитрен от този нахален и долен хлапак.

— Ей богу, ще го накарам да ми плати за това! — викна той в празната стая.

После погледна безполезната си ръка, която вече бе посиняла, отекла и подпухнала. Разбра, че трябва да се погрижи за нея и че ще трябва да измисли нещо за обяснение — някаква глупава история, че се е подхлъзнал по стълбите. Той сърдито напусна магазина, затръшна външната врата, заключи я и тръгна.

Междувременно Денис схвана, че с прибързаната си постъпка е нанесъл неизмерима вреда на Мери и на себе си. Преди разговора той си въобразяваше, че би могъл да разположи към себе си баща й и да получи съгласието му да се среща с нея. Смяташе, че така ще им е по-лесно да подготвят събитията и да изработят определен план за бягство. Всъщност той самонадеяно бе очаквал Броуди да започне да го гледа с по-малко неодобрение и дори да изпита към него известна благосклонност. Ако успееше, това несъмнено щеше да улесни внезапните стъпки, които те по-късно биха били принудени да предприемат, и щеше да смекчи удара от неизбежното разкриване.

Тогава той още не познаваше Броуди. Често се бе замислял над разказите на Мери, но си въобразяваше, че думите й са повлияни от детински страх или че чувствителната й природа преувеличава силата на грозните му наклонности. Сега вече напълно разбираше ужаса й от Броуди, почувствува, че забележките й са били дори прекалено снизходителни. Само преди няколко мига той го бе видял в състояние на такава невъздържана злоба, че започна да се страхува за Мери и многократно се прокле заради безразсъдната си постъпка.

Денис бе напълно объркан и не знаеше какво да направи, когато изведнъж, като минаваше покрай една книжарница на Хай стрийт, му дойде мисълта, че може да й пише писмо и да я помоли да се срещнат на другия ден. Влезе в книжарницата и купи лист хартия и плик. Въпреки безпокойството си той си бе запазил способността да печели хората и с чара си накара възрастната дама зад тезгяха да му продаде една марка и да му услужи с перо и мастило. Тя стори това на драго сърце, с майчинска усмивка, и докато той пишеше кратката бележка за Мери, го гледаше доброжелателно с крайчеца на окото си. Като свърши, той й благодари любезно и тъкмо щеше да пусне писмото в кутията пред книжарницата, когато го осени нова мисъл и той дръпна ръката си като опарен. Денис бавно се отвърна от пощенската кутия и като се замисли над новата опасност, накъса писмото на малки парченца и ги пръсна по улицата. Той се бе сетил, че ако случайно писмото бъде заловено, Броуди веднага ще разбере, че е бил умишлено измамен, че те с Мери са се срещали тайно през цялото време. Денис вече бе направил една сериозна грешка през деня и реши да не допуска друга. Той закопча плътно сакото си, мушна ръце в джобовете, издаде брадичката си войнствено напред и бързо се отдалечи. Решил бе да разузнае околностите на къщата на Броуди.

Денис не познаваше тази част на града и малко се полута в предградието, но благодарение на чувството си за ориентация след много обиколки най-после видя дома на Мери. Никога не бе виждал тази къща и сега, след като я разгледа, остана поразен. Тя му приличаше повече на затвор, отколкото на жилище и му изглеждаше толкова неподходяща за подслон на нежната и мила Мери, както някое тъмно и пусто подземие за гнездо на гълъбица. Грубите, сиви стени сякаш бяха безвъзвратно сключени около любимата му, острите зъбери символизираха робството й, дълбоките като амбразури прозорци провъзгласяваха, че над нея тегне неумолимо насилие.

Като разгледа къщата, Денис промърмори:

„С радост ще я измъкна оттук, а и тя на драго сърце ще дойде. Този човек не е в ред. Има нещо объркано в ума му. И къщата някак си е като него.“

Все още мрачен и безпокоен, той пропълзя в една пролука в живия плет от глогини зад себе си, седна на земята, запали цигара и започна да прехвърля в ума си различни планове. Изправен пред наложителната необходимост да види Мери, Денис започна да обмисля редица невъзможни проекти и непредпазливи кроежи за постигане на целта си. Страх го беше да не направи нова лекомислена грешка, но все пак беше убеден, че трябва да види Мери веднага — в противен случай тази възможност би била загубена завинаги. Цигарата му вече догаряше, когато изведнъж мрачният израз се разнесе от лицето му и той дръзко се усмихна на очебийната простота на отличната мисъл, която му хрумна. Нищо не можеше да му попречи сега, посред бял ден, да се приближи смело и да почука на входната врата. Почти сигурно беше, че Мери сама ще отвори вратата, след което той веднага щеше да й даде знак да мълчи, щеше да предаде в ръцете и една бележка и да си отиде също тъй прилично и открито, както бе дошъл. Той знаеше достатъчно за семейството, за да предположи, че докато Броуди е на работа, а малката Неси е на училище, единствено госпожа Броуди освен Мери би могла да отвори. Дори и да станеше така, тя нямаше да го познае, тъй като Броуди още не бе я предупредил за него и Денис просто щеше да попита за някое измислено лице, щеше да се извини и бързо да се отдалечи.

Той нетърпеливо откъсна един лист от бележника си и надраска с молив кратко писъмце, в което казваше на Мери, че я обича и я молеше да се срещнат пред градската библиотека на другата вечер. Той би предпочел да избере по-скрито място за срещата, но се страхуваше, че тя би могла да напусне къщата единствено под предлог, че отива в библиотеката. Той завърши писъмцето, сгъна го на малък правилен четириъгълник, скочи и изтърси праха от дрехите си. С бодър поглед се обърна към къщата и вече бе приел наивното и невинно изражение на случаен посетител, когато изведнъж лицето му се удължи, челото му се помрачи и той бързо се хвърли назад в скривалището си. От долния край на улицата се задаваше сам Броуди с превързана и увиснала на шията ръка.

Денис прехапа устни. Явно не му вървеше! Сега беше невъзможно да се приближи до къщата. Огорчен, разбра, че Броуди в яда си положително ще предупреди всички в къщи и по този начин ще го лиши от възможността да осъществи успешно плана си при друг случай. С болка на сърце Денис си помисли, че гневът на Броуди може да се стовари върху Мери, въпреки че при нещастния разговор в магазина той така внимателно я бе прикрил. Той проследи Броуди, който се приближаваше, откри загрижен, че наранената ръка бе гипсирана, забеляза буреносния облак на лицето му, видя как Броуди яростно разтвори портата и влезе в дома. Денис се измъчваше от тежки предчувствия. Стана му ясно, че докато Мери живее с този чудовищен човек в тази чудовищна къща, за нея няма да има покой. Той напрегна слуха си, за да долови някакъв шум, някакъв вик, зов за помощ и остана така дълго време. Но имаше само тишина — тишина зад студените сиви зидове на това причудливо жилище. Най-после Денис стана и умърлушен се отдалечи.