Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (31)

VII

Топлият априлски ден бе превалил с един час пладне; напоен със свежи ухания, изпълнен с меките, вълнуващи звуци на напълващата пролет, той сякаш благославяше града Ливънфорд. Но Броуди, който се връщаше у дома за обед, не съзираше нищо благословено в набъбващия растеж наоколо му. С душа, преизпълнена с горчивина, той не усещаше милувката на лекия въздух, нито съзираше във всеки нов ластар мъзгата, бликаща в дърветата; той отминаваше, без да види стръковете кимащи жълти нарциси, белите, спотайващи се кокичета, светналите на слънцето главички на минзухарите, които красяха градинките край пътя; тихото грачене на враните, кръжащи около новите си гнезда във високите дървета на завоя, дразнеше слуха му като грозна врява. И когато стигна под тези дървета и глъчката се засили, той метна жлъчен поглед към птиците и промърмори:

— По дяволите тази врява… Ще проглушат ушите на човека. Да имам една пушка, че да им се примеря! — Изведнъж, сякаш в отговор на тази заплаха, една нисколетяща врана с подигравателно „гра-гра“ изцапа рамото му. Челото на Броуди се навъси като буреносен облак при мисълта, че дори птиците са се обърнали против него и го мърсят; за миг той придоби вид като че ей сега щеше да повали всички дървета, да разнебити гнездата и да убие и сетната птица от ятото; изкривил с отвращение устни, Броуди изчисти сакото си с носна кърпа и в още по-ожесточено настроение продължи към дома си.

По-добрите условия на живота му след завръщането на Мери не бяха много променили неговата външност, защото, при все че тя чистеше и гладеше дрехите му, переше и колосваше неговото бельо и лъскаше обувките му, докато блеснат, сега всяка вечер той всецяло се посвещаваше на бутилката и поради това лицето му още повече се изпъстри с червени жилки, стана по-жълтеникаво, по-мършаво, а по-спретнатото облекло висеше на изпосталялата му фигура и му придаваше същия вид, какъвто би имало бостанско плашило с нов костюм. Макар и да не съзнаваше това, Броуди имаше вид на смазан човек, а откакто бе загубил Нанси, беше започнал да пропада все по-бързо. Отначало с ожесточение си беше повтарял, че Нанси не е единствената мряна в реката, че има и други жени, дори и по-хубави от нея, че скоро ще запълни нейното място в сърцето си с друга, по-красива жена; но постепенно, въпреки жестоко уязвената си гордост, трябваше да разбере, че е вече твърде стар и непривлекателен, за да спечели вниманието на жените; а след отминаването на безгрижните дни, когато кесията му беше претъпкана с пари, бе твърде обеднял, за да купи тяхното благоволение. След редица краткотрайни и отблъскващи самоизмами той си даде сметка и за това, че копнее за своята Нанси и никоя друга не може да я замести; тя бе прелъстила неговата плът до такава степен, че сега, когато я нямаше, жадуваше само за нея и знаеше, че никоя друга не ще го задоволи. Пиеше, за да я забрави, а не можеше. Изпитото уиски проникваше в мозъка му, притъпяваше острата болка от загубата и все пак, дори когато беше пиян, мъчителни картини плуваха пред вцепенения му ум и го изтезаваха с видения на Нанси и Мат, радващи се заедно на новия си живот. Когато си ги представяше, те бяха винаги заедно и макар и да се проклинаше за тази мисъл, живееха щастливо, забравили за него и за неговото участие в тяхното минало; смехът на Нанси — а това беше смехът на Афродита, — предизвикан не от неговите милувки, а от милувките на Мат кънтеше в ушите му, а когато си представяше с терзаеща яснота как вместо него неговият син се опива от нейната любов, очите му се затваряха, лицето му ставаше безпомощно и посивяваше.

Обаче в този миг Броуди беше погълнат от друго нещо — не и от обидата, нанесена от враната, която беше само прибавила още един въглен към огъня на неговото възмущение, а от нещо по-голямо, от едно много по-дълбоко засегнало го оскърбление; изражението му не беше полкова безразлично, както обикновено, когато ходеше из улиците, целият му вид беше по-напрегнат и той крачеше към дома с необичайна бързина.

Трябваше да сподели огорчението си, а тъй като сега Неси беше единственият човек, пред когото можеше поне малко да се отпусне, и понеже въпросът до известна степен я засягаше, Броуди бързаше да види именно нея. Когато отвори входната врата и влезе в къщи, мрачната му сдържаност за миг го напусна и той веднага извика:

— Неси! Неси!

Той се озова в кухнята, преди момичето да успее да му отговори, и суровият му поглед се срещна с уплашените очи на Неси, която седеше на масата полуобърнала глава, със застинала във въздуха лъжица бульон, с изписан в цялата й поза внезапен страх.

— Казвал ли ти е оня малък негодник на Грирсън нещо за „Лата“? — свирепо й подхвърли той. Ръката й се отпусна, лъжицата с бульон цопна обратно в чинията и Неси помисли, че, слава богу, въпросът не е толкова лош, колкото бе очаквала: тя нервно поклати глава и отговори:

— Не, татко. Поне нищо особено.

— Помисли си! — извика Броуди. — Хубаво си помисли! Какво значи „нищо особено“?

— Знаеш ли, татко — гласът на Неси затрепера, — той вечно разправя лоши неща… за нас. Понякога ме подиграва за „Лата“.

— Казвал ли ти е някога, че не трябва да участвуваш в конкурса? — запита той. — Отговаряй!

— О, той много ще се радва, ако не участвувам, татко — отговори Неси и стисна малките си устни. — Сигурна съм сто на сто. Сигурно си мисли, че така ще има поне малко изгледи… ако въобще има изгледи.

Броуди притвори устни в злобна усмивка и показа пожълтелите си зъби.

— Така, значи! — възкликна той. — Аз бях убеден, че е така. Да, аз съм бил прав! — Той седна на масата и без да обръща внимание на горещата супа, която Мери мълком сложи пред него, доближи лицето си до лицето на Неси. — Я го повтори — промърмори той.

— Кое, татко?

— За негодника Грирсън.

— Че не може да спечели „Лата“ ли? — плахо попита тя; после, като видя, че това му доставя удоволствие, се нагоди към настроението му и презрително изсумтя: — Не! Не вярвам да успее. Той няма никаква надежда. Дори и да не участвувах аз, има други, които са наравно с него. Но той не може да спечели, щом ще участвувам аз.

— Ти си непреодолимо препятствие за него!

— Разбира се, татко!

— Чудесно! Това е чудесно! — промърмори Броуди с разширени зеници. — Господи, колко хубаво ми става, като чуя това! — Той замълча. — Знаеш ли какво ми се случи днес, когато си идвах у дома както всички почтени граждани? — Ноздрите му потрепераха при този спомен и гласът му се издигна до вик: — Да, тихо и почтено се прибирах у дома, когато ме спря тази проклета свиня, кметът Грирсън… чудесният ни нов кмет… Боже! Как можаха да направят такъв тип като него кмет, но мога да разбера. — Трябва да е стигнал до тази длъжност с пълзене… Това е… това е позор за града! Сигурно, понеже сега е кмет, смята, че може да прави, каквото си поиска, защото си позволи нечуваното нахалство да ми заговори посред бял ден и да ми каже да не се състезаваш за „Лата“! — Броуди изгледа Неси тъй, като че очакваше тя да се пукне от възмущение, а Неси, усетила, че от нея се очаква някакъв отговор, колебливо промълви:

— Той прави това само от завист, татко!

— Мислиш, че не му го казах? — извика Броуди. — Казах му го, и още как. Казах му, че винаги си била по-добра от неговия жалък негодник, че пак ще му надвиеш… и пак… и пак! — Той повтори тези думи като победен вик. — Каква мръсна безочливост, да се мъчи да опече работата за сина си, като ми поиска ти да не се състезаваш тази година! А когато му казах това направо в лицето, той има безсрамието да извърти цялата работа и взе да ме залъгва със сладки приказки, че имал висока длъжност, че бил представител на града, че уж му били казали, че не си в състояние да кандидатствуваш… че не си достатъчно здрава… че се грижел за тебе, а не за себе си. Но аз му дадох да разбере! — Броуди стисна юмрук почти както едно време и възкликна: — Казах му всичко, каквото трябваше. Казах му направо в мазната мутра думите на Лори. Направих го направо на пух и прах! — Броуди тържествуващо се закикоти, но след миг лицето му се помрачи и той промърмори: — Бога ми, ще го накарам да ми плати за това… Пък и за другото, което ми каза! Защо не го изравних със земята! Просто не мога да разбера! Но нищо… Ние с теб ще го накараме да ни плати по друг начин. Нали, Неси? — Броуди я изгледа с коткащ поглед. — Ти ще завреш това негово хлапе в миша дупка, нали, Неси? Ще видим колко нещастна ще изглежда тогава надутата му мутра. Ти ще го направиш… нали ще го направиш, момичето ми?

— Да, татко — покорно отговори Неси, — ще го направя за тебе.

— Чудесно! Това е наистина чудесно — измърмори Броуди и потърка ръце от сдържан възторг. После изведнъж отново се навъси от някаква скрита мисъл, пак доближи лицето си до лицето на момичето и извика: — Гледай да го направиш! Бога ми, по-добре е да го биеш! Ако не го победиш, аз… аз ще те хвана за тоя тънък врат и направо ще те удуша! Трябва да спечелиш тая стипендия, иначе ще има да си патиш!

— Ще я спечеля, татко! Ще я спечеля — изхълца Неси.

— Да, ще я спечелиш, иначе ще зная къде да търся причината — бясно изкрещя Броуди. — Знай, че в този град има заговор против мене. Всички до един са се обърнали против мен. Мразят ме заради това, което съм. Завиждат ми. Знаят, че аз стоя много над тях… че ако можех да си получа правата, щях да си бърша мръсните обувки в мазните мутри на тая пасмина. Но нищо — той сам си кимна с глава в див порив на безразсъдство, — аз ще им покажа! Аз ще ги накарам да ме уважават! „Лата“ ще бъде само началото. С нея ще сложим пръчка в колелото на негово благородие кмета… А след това вече ще се заловим сериозно.

В този миг Мери, която беше стояла в дъното на кухнята и наблюдаваше с голяма тревога буйството на баща си и държането му спрямо Неси, се приближи и заговори с успокояващ тон:

— Защо не ядеш бульона, преди да е изстинал, татко? Толкова исках да ти се услади! Пък и Неси да си хапне… Трябва да я подсилим, щом трябва толкова усилено да учи.

Думите й веднага пресякоха неговото възбуждение. Изражението му се промени, сякаш нещо, което се беше показало навън, се дръпна и бързо се скри в потайните гънки на душата му. Той ядно извика:

— Ти пък защо се месиш? Не можеш ли да ни оставиш на мира? Когато ни дотрябва твоето мнение, ще те питаме. — Броуди вдигна лъжицата и започна мрачно да яде супата си; след малко, като че бе размишлявал за дързостта на Мери да му заговори, възкликна: — Бележките за Неси ги задържай за себе си. Аз ще се погрижа за нея, както си зная.

Известно време всички се храниха в мълчание, но когато ядяха простичкото второ ястие, Броуди отново се обърна към по-малката си дъщеря, загледа я отстрани и започна със своя коткащ тон, към който неизменно прибягваше при вечните си въпроси от този род и който поради непрекъснатото повторение и поради особеното му държане възбуждаше Неси и я докарваше почти до истерия.

— Как ти вървя днес, Неси?

— Много добре, татко!

— Похвали ли някой днес моето момиче? Хайде, хайде, все някой е казал нещо за тебе. Днес заради френския, нали?

Неси отговаряше машинално, наслуки, само и само за да се отърве от изнервящата я необходимост да измисля нови, приятни за него отговори на безсмислените му, но настойчиви въпроси, та да задоволи ненаситната му жажда за осезаеми доказателства на нейните способности и вниманието, на което се радва дъщеря му в училището. Най-после, когато се почувствува удовлетворен, макар че Неси от своя страна едва ли знаеше какво е казала, Броуди се облегна на стола си, загледа я със снизходителен вид на собственик и заговори:

— Не е лошо! Не е лошо за името Броуди! Не са малки тези похвали за тебе! Доста добре напредваш, момичето ми! Но трябва да напредваш още повече. Все повече и повече. Трябва да си толкова сигурна в тази стипендия, като че ли лежи ей на тая чиния пред тебе. Боже господи! Само си помисли! Тридесет гвинеи годишно в течение на три години, това прави деветдесет гвинеи или, кажи-речи, сто златни соверена. Сто жълтици лежат на тази чиния пред тебе и чакат да ги вземеш! Няма нужда нито да се катериш, нито да се навеждаш за тях, трябва само да посегнеш и да ги прибереш! Боже! Ако не протегнеш тези малки ръчици да ги грабнеш, ще ти откъсна главата! — Той загледа празната чиния пред момичето и си я представи накамарена с жълтици, искряща от яркия блясък на натрупаното злато, пълна с толкова много пари, които при тежкото му положение се виждаха огромна сума. — Това е голямо, голямо богатство — промърмори Броуди — и то е твое! Просто виждам тоя тъпак Грирсън, как му изскачат лакомите очи, като си помисля, че в къщата му може да влязат толкова пари! Аз ще го науча какво значи да ме оскърбява на главната улица на града! — Той се разтърси от отривист глух смях, който приличаше на подигравка, после пак погледна Неси, повдигна вежди и придобил отново своя глупаво хитър вид, каза с дълбоко доверителен тон: — Довечера ще се върна рано, Неси! Ще се заловим за работа, щом свършим чая. Няма да губим нито минутка! Ще започнем уроците, преди да сме глътнали последния залък. — Той я изгледа лукаво и добави: — Ти може да си учиш в гостната, а пък аз ще остана тука и ще се грижа никой да не те смущава. Тишина! Тишина! Ето от какво имаш нужда и аз ще се погрижа да я имаш. Ще бъде тихо като в гроб! — Явно доволен от силното сравнение, той внушително и звучно повтори последните думи. После с по-суров тон додаде: — Трябва да залягаш! Да залягаш здравата. Да превиваш гръб. Каквото правиш, прави го добре! Помни, че носиш името Броуди, и стискай зъби да спечелиш крайната победа. — Завършил засега задачата да поощрява Неси и изпълнен от съзнанието за положените благородни усилия, Броуди отмести погледа си от малката си дъщеря и тежко го спря на лицето на другата, сякаш за да види дали ще посмее да се намеси.

— Какво си се опулила? — запита я той след миг. — Не ти ли казах да не се бъркаш, когато си говорим с Неси? Когато ни потрябваш, ще те повикаме. Казах ти, когато се завърна в тази къща, да не пипаш Неси с лапите си… Пази се. Не искам да я разглезят, както негодната й майка разглези тебе и брат ти.

Мери се канеше да излезе от стаята, понеже знаеше, че това е най-сигурният начин да прекъсне гнева му към нея, когато внезапно някой силно иззвъня на вратата и тя се закова от този неочакван звук. Всички, които идваха у тях, главно доставчици на продукти, звъняха на задната врата и такова иззвъняване на входната врата бе рядко събитие, станало вече толкова необичайно, че Броуди рязко вдигна глава и след един миг рече:

— Виж какво има!

Мери отиде да отвори вратата и видя разсилен, който стоеше на външното стълбище с неголям пакет в ръка; той допря фуражката си и попита:

— Госпожица Мери Броуди?

Тя кимна, втренчила с известно учудване поглед в пакета, който, съдейки по гланцовата амбалажна хартия и хубавата розова панделка, не приличаше на обикновените пратки, на нескопосно увитите бакалски стоки от местния магазин, нито на пакетите с продукти, въобще на нищо, поръчано от самата нея; но с прекрасния си външен вид пакетът веднага я накара да си спомни за други също тъй изискани пратки, които от време на време я изненадваха през последния месец. Обаче другите пратки неизменно бяха пристигали късно сутринта, по едно и също време, когато тя винаги беше сама в къщата; сега, обзета от внезапна тревога, тя зададе на разсилния чудноватия въпрос:

— Не сте ли закъснели?

Момчето гузно пристъпи от крак на крак и потвърди подозрението й, като започна да се оправдана:

— Имах много пакети за разнасяне — каза то. — Този пристигна от Глазгоу. Трябваше да го чакам. — Разсилният явно се зарадва, че Мери прие пратката, без да го смъмри; без да каже нещо повече, той затропа към портата, като я остави да държи лекия товар на изящно вързаната кутия тъй, сякаш тя я поставяше в крайно неудобно положение с тежестта си. Тези колети с деликатеси бяха редовно пристигали за нея загадъчно, но без да й доставят неприятности, в удобно време, и с тях тя беше гощавала Неси с такова безгранично удоволствие! Дали и този пакет беше от тях? С разтуптяно сърце Мери бавно затвори вратата, с трескаво работещ мозък се прокрадна в гостната, скри пакета под кушетката и отново влезе в кухнята със смътната надежда, че баща й няма да я пита кой е идвал. Но веднага разбра, че тази малка вероятност бе невъзможна, че той нетърпеливо чака завръщането й, че както седи облегнат в креслото си, вече я гледа с широко отворени любопитни очи.

— Кой звъня? — Когато тя не отговори, Броуди повтори по-настойчиво: — Хайде, казвай! Какво си се опулила така глупаво? Кой беше?

— Едно момче за поръчки, татко — тихо отговори Мери, като се помъчи да говори спокойно.

— Момче за поръчки! — недоверчиво повтори Броуди. — Да звъни на предната врата! Ами! Какво ли още няма да си позволят! — Сетне, разгневен от една внезапно хрумнала му мисъл, извика: — Нямам намерение да търпя такива обиди. Кой го е пратил? Кажи ми, че да го оправя аз тоя! Откъде беше момчето?

— Не знам! — запъна се Мери.

— Не знаеш?

— Не! — отговори девойката и все още напрягайки всички сили да го успокои, побърза да добави: — Не му обръщай внимание, татко… това няма да се повтори. Не се ядосвай!

Броуди я изгледа за миг изпод вежди, забеляза потиснатото смущение, което макар и слабо, но ясно се четеше по винаги прямото й лице.

— Покажи ми какво е донесъл — процеди той най-после. — Не те видях да го внасяш тука!

— То е в гостната — отвърна Мери с тих глас и понечи да влезе в килера. — Само един пакет… нищо интересно за тебе.

— Дай ми тука, какаото е донесъл — настоя Броуди, — и побързай. Иска ми се да видя този чудноват изчезнал пакет.

— Ах, татко! — възкликна Мери. — Нима не ми вярваш?

— Донеси го! — изрева той. — Иначе ще зная, че освен другото си и лъжкиня.

Мери разбра, че трябва да се подчини, с колебливи крачки излезе от кухнята и се върна с пакета в ръце.

Броуди се вторачи изненадан, че наистина е имало пакет, но още повече изумен от необикновения му вид.

— Розова панделка — промърмори той. — Гледай ти какъв разкош! — След това, рязко променил тона, продължи с подигравка: — Да не искаш да ти повярвам, че бакалинът изпраща овесените ядки с такива финтифлюшки! Веднага отвори кутията! Искам да видя с очите ги какво има вътре.

Мери разбра, че е безполезно да му възразява повече, наложи си да бъде спокойна пред неизбежността на разобличението, взе нож от масата и след няколко секунди извади от памука, в който беше сложена, голяма чепка сочно черно грозде. Броуди гледаше увисналото от ръката й грозде с изумен поглед, сякаш не можеше да повярва на очите си. Това беше великолепен грозд, увиснал в тъмната стая като екзотично цвете, с едри, твърди, прекрасни зърна, покрити със синкав прашец, нежен и примамлив като омара, прибулила пред погледа на моряка показалия се далечен бряг. Те съблазнително се полюляваха на дебелото гладко стъбло и пръскаха тежко, напоено от слънчев зной ухание, налети до пръсване със сок, готови да се стопят на езика в смесица от тънък аромат и сладък вкус. Черно грозде по това време! Нечуто, скъпо, ненавременно излишество!

— Откъде е това? — викна Броуди с висок, повелителен тон. — Кой го изпраща?

— Не зная, татко — искрено отговори Мери, понеже действително тези тайнствени деликатеси никога не се придружаваха от никаква бележка и тя можеше само смътно и все пак радостно да се досеща, че те идваха от Ренуик.

— Ти знаеш, кучко такава — кресна баща й, — защо иначе ще криеш пакета? — Докато я гледаше разгневен и объркан, пред него възкръсна споменът за депутацията от благочестиви лицемерки от енорията, които бяха дошли по време на боледуването на жена му да й донесат плодове и сладко; той се развика: — Да не са ги пратили тези проклети плачливи жени от черквата? Да не почнем да получаваме милостиня от града? Дотам ли сме стигнали? Сигурно те съжаляват, защото вечно се правиш на толкова бедна. Дявол да го вземе! Остава още да започнат да ни изпращат религиозни брошури и супа! — Броуди грубо дръпна грозда от ръката й и втренчи в него прозрителен поглед, но като го гледаше така, дойде му на ума колко много трябва да струват тези скъпи плодове той внезапно разбра, че те не може да са изпратени от някаква група черковни деятели, колкото и да са благочестиви. Лицето му бавно се разтегна в подигравателна усмивка и той възкликна: — Не! Струва ми се, че се досещам какво се крие зад тази работа. Ние не знаем кой ги е изпратил. Това е някой, както го наричат, анонимен дарител, Боже господи! Пак ли си се заловила за тези работи, мръснице… Пак ли започна да получаваш подаръци от своите любовници! Пфу! Гади ми се от тебе! — Броуди я изгледа със злобно разкривено лице, но Мери посрещна погледа му със спокоен, твърд поглед и само бедната Неси, която за щастие остана незабелязана, прояви признак на объркване и уплаха.

— Но ти няма да вкусиш от него! — грубо закрещя Броуди. — Не! Нито едно зърно! Колкото жадно и да го гледаш, няма да го поднесеш до устата си! Ето какво ще го направим! — Още недоизрекъл думите, той захвърли гроздето, което падна с плясък на пода, и бясно го затъпка с тежките си обувки, така че сладкият сок запръска на всички посоки, смачка го на тъмна каша, която обагри сивия линолеум като кръв. — Ето! — крещеше той. — Това е ликът на огорчението, в който тъпча. Това е моят път на огорченията… но аз ще тъпча по него! Съжалявам само, че подлецът, който го е изпратил, не е под моите крака. Щях да постъпя с него по същия начин, който и да е той. На̀… сега ще имаш какво да чистиш… Това ще те накара да позабравиш за мъжете. Курво такава! Като потъркаш пода, ще ти отмине сърбежът! — Както говореше, Броуди подритваше остатъците по пода и ги разпиляваше из цялата стая. После сграбчи Мери за рамената, доближи лицето си до нейното и й се присмя с дрезгав глас: — Ясно ми е по кой път си тръгнала, хубавото ми девойче, но гледай да не отидеш много далече… нали знаеш докъде я докара миналия път. — Като изрече това, Броуди я блъсна от себе си тъй, че тя залитна и се залепи на стената, откъдето, с пламнало от унижение лице, продължаваше мълком да гледа баща си.

В следния миг Броуди се обърна към Неси и със съвсем променен, благ, изпълнен с обич, предразполагаш глас, с който преднамерено, за да оскърби още повече Мери, подчертаваше разликата в начина, по който беше говорил с нея, рече:

— Хайде, муленце… Не обръщай внимание на това, което видя… пък и на нея. Няма защо да приказваш с нея занапред, щом не искаш. Тези неща не те засягат, а освен това време е да тръгваме двамата с тебе, може да закъснееш за училище, ако не побързаме, а това не е редно. — Той хвана Неси за ръка, мъчейки се да демонстрира своята обич към нея, и изведе свилото се момиченце от стаята; обаче Неси все пак успя да хвърли уплашен, виновен поглед към Мери, когато се обърна да излезе от хола.

Когато входната врата се хлопна подир тях, Мери си отдъхна. Тя се дръпна от стената, където я беше блъснал Броуди, и макар да гледаше със съжаление мръсните, разпръснати остатъци от гроздето, от което Неси не можа да хапне, с известно облекчение си помисли, че въпреки нейното унижение сестра й не беше се повлияла от току-що разигралата се грозна сцена. Обидата от хвърлените от баща й думи беше почти нетърпима, а несправедливото му държане я накара да захапе устните си, за да задържи нахлулите в очите й сълзи на възмущение. При все че нямаше никакви доказателства, освен вътрешното си чувство, Мери беше сигурна, че и гроздето, и всички други подаръци й изпращаше безкрайно добрият доктор Ренуик; но сега и чистото чувство на благодарност, което изпитваше към него, и всички жертви, които правеше заради Неси, бяха омърсени, стъпкани в калта от гнусното тълкувание, дадено им от баща й. Това я накара отново да почувствува с какви очи я гледаха хората, безмилостно й напомни за петното, което носеше на името си и от което нямаше да се отърве в този град до края на живота си.

С леко потреперване Мери се раздвижи и се залови да прибира чиниите от масата, а когато ги отнесе в килера, започна бавно да ги мие и бърше. Работейки, тя нарочно откъсна мислите см от собственото си положение и възстанови донякъде спокойствието си, разсъждавайки, че Неси като че започва малко по малко да си оправя здравето, че макар и да продължава напрегнато да учи по дълги часове, вече се храни по-добре, че хлътналите й бузи като че започват да се издуват. Мери не би се спряла пред никакво изпитание само да можеше да защити сестра си, да я види здрава и силна. Неизказано удоволствие й доставяше, че е могла да постегне Неси с малко по-добри дрехи от личните си спестявания, от малкото пари, които беше донесла със себе си в Ливънфорд; тя се утешаваше с мисълта за по-приличната външност на детето в сравнение със занемареното състояние, в което го беше заварила при завръщането си.

След като избърса и сложи на място последната чиния, Мери взе кофа гореща вода и парцал, отиде в кухнята, коленичи и започна да мие пода. Докато вършеше тази работа, изведнъж й хрумна как ли би изглеждало лицето на Ренуик, ако можеше да я види с какво се занимава и по тоя начин да разбере превратния изход на щедрата си постъпка. Обаче тя не се усмихна на тази си мисъл, а само въздъхна и си каза, че ще трябва да го помоли да не изпраща повече великодушни подаръци на Неси и нея. Беше го видяла два пъти след първото си посещение в дома му и всеки път все по-ясно разбираше дълбокото състрадание, с което той се отнасяше към съдбата на Неси; но напоследък нещо я караше да отбягва да се среща с него, да се бои от това странно чувство, което я обхващаше всеки път, щом долавяше съчувствения поглед на черните му очи. Внезапно в паметта й изникнаха току-що казаните от баща й думи и дори както беше съвсем сама в стаята, Мери трепна и с болка се замисли какво ли е всъщност чувството, което изпитва към нея този човек, проявил към нея само доброта и дружба. Може би беше добре дошло обстоятелството, че скоро той трябваше да напусне града, че скоро щеше да се сложи край на нейното несигурно и тревожно душевно състояние.

Но не беше ли чудно, че след като сметна това обстоятелство за добре дошло, лицето й се помрачи от печал, че след като свърши да мие пода и седна да кърпи нещо за Неси, не можеше да откъсне мислите си от Ренуик? Той беше й казал да превърне живота си в картинна галерия, но в нейната галерия имаше сега само една картина и това беше портретът на неговото лице. Кухнята, толкова мръсна и разтурена едно време, сега светеше от чистота; в цялата къща цареше същият безупречен ред както по-рано; главната й работа за днес беше свършена; и въпреки това, макар че би трябвало да вземе някоя книга или да си намери друго занимание, както я беше съветвал той, тя можеше само да седи и да мисли за него. Това просто не беше за вярване!

Наистина възможностите й да се забавлява не бяха неограничени, защото, при все че завръщането й не бе причинило някакво явно вълнение по повърхността на живота в града, Мери отбягваше хорските погледи и напоследък бе придобила навика да излиза само след здрачаване. Само веднъж наруши това правило, когато отиде до Дарок да види гроба, в който почиваха Денис и нейното дете. Същият влак я заведе там, същите улици отново ехтяха от печалните й стъпки, но на табелката на „Ломонд Волтс“ стоеше друго име, а лекарят, към когото беше се обърнала при последното си злополучно идване, беше се покорил на зова на съдбата и също така беше изчезнал във вечна забрава. Мери не бе покъртена от пристъп на остра скръб, когато застана пред гроба на Дарок Хил — обзе я само нежна тъга, предизвикана главно от образа на невръстното й дете, което лежеше толкова близо до коленичилата си майка и все пак бе тъй безвъзвратно загубено за нея. Колко странно — помисли си тя, — че туптящото тяло на детето, тъй буйно живяло в нейната утроба, сега лежеше в земята, откъснато от нея завинаги. Странно беше и това, че тя, майката, никога не бе видяла и никога вече нямаше да види това дете. Тя лежеше още в безсъзнание в селската болница, когато поради простуда и поради преждевременното си раждане детето бе умряло, без тя да знае за него, без да го види.

Когато се изправи и си тръгна от гробищата, потисна я чувство за несправедливостта на смъртта на детето: тя съзнаваше, че заслужава наказанието си и го приемаше, но мислеше, че нейното дете без друго е заслужавало краткотрайното щастие на живота. Когато на връщане се качи във влака, Мери си даде сметка, че това посещение е било последно — тя никога вече нямаше да дойде на този гроб; — а когато влакът потегли от гарата, смътно си представи пред замъглените си от мъка очи една призрачна фигура на перона, фигурата на Денис, който смело и ободряващо й махаше с ръка за сетно сбогом.

Сега, както седеше и шиеше с наведен надолу и замислен поглед, умът й се занимаваше не със спомена за това сбогуване, а с предстояща друга не тъй призрачна раздяла; в затворения кръг на интимните си разсъждения най-после, след като изостави всички опити да излъже самата себе си, Мери си призна, че й става мъчно, като си помисли за заминаването на доктор Ренуик от града. Тя ясно виждаше разделящата ги пропаст и прехвърления през нея единствен мост на неговото милосърдие, обаче съзнавайки, че не би посмяла да пожелае дори и дружбата му и че копнее само той да бъде някъде наблизо, сметна, че може да си позволи да тъжи за заминаването му. Ливънфорд щеше да бъде празен за нея тогава!

Мери не можеше да шие повече; очите й отказваха да виждат бодовете, иглата не искаше да се забие в памучния плат на дрехата; Мери плачеше при мисълта за загубата си, подтиквана — уви! — от чувство, което не смееше да нарече дори и дружба. Развълнувана, тя стана, изпълнена с презрение към себе си, закършила ръце заради собствената си злочеста слабост; сякаш усетила нужда от по-свеж въздух, тя слепешката излезе в задната градина и закрачи нагоре-надолу, като се мъчеше да се успокои. Както се разхождаше, обзета най-сетне от своето възвръщащо се спокойствие, изведнъж Мери забеляза, че на люляковия храст, който не помнеше никога да е цъфтял, имаше сега голям чудесен напъпил кичур. С внезапен интерес Мери се приближи, нежно притегли клонката, пое зеления кичур между пръстите си, докосна го и го погали и за своя изненада разбра по цвета, обагрил връхчетата на неразтворилите се още пъпки, че това е бял люляк. Прекрасен бял люляк! Досега не знаеше, че този храст беше бял люляк, а сега, като някаква щастлива поличба за бъдещето, това печално дръвче бе покарало цвят и скоро щеше да залюлее бяла, благоуханна вейка, за да я весели през настъпващата пролет. Неси много ще й се радва, помисли си Мери, когато леко отпусна клонката, обърна се и с по-леко сърце се запъти обратно в къщата.

Подиробедът изтече, падна здрач, настъпи и отмина времето за чай, както и всеки ден Неси беше пак настанена в гостната при своите учебници, а Броуди седеше в кухнята с бутилката си; след като изми чиниите и сложи в ред къщата, Мери реши да изпълни намерението си да посети доктор Ренуик и да му обясни с целия такт, който притежаваше, колко й е трудно да приема тези подаръци, които той изпращаше досега за Неси. Нищо не й пречеше да излезе; всъщност вечер беше свободна да ходи където иска, стига да не проличи по нещо, че пречи на занятията в гостната; затова тя си сложи шапката и палтото и тихо се изплъзна през задния вход, понеже баща й беше наредил сега да влиза и да излиза от къщата само през тази врата, отредена за по долна ръка хора.

Нощта бе хладна, въздухът галеше бузите й, невидимите цветя ухаеха по-силно от росата и скрита в мрака, Мери вървеше по пътя с леки и бързи крачки. Макар че не се запитваше защо й е толкова леко на сърцето, трепетът на настъпващата пролет я възбуждаше, вълнуваше я, както се бе развълнувала при вида на напъпилото люляково дръвче, а целта на това излизане несъзнателно я изпълваше с щастие. Но когато се приближи до Уелхол Роуд, стори й се, че смътно долавя причината на обзелата я радост, постепенно крачките й се забавиха и тя се стресна от внезапна мисъл. Какво право имаше тя да се натрапва на един зает човек, когото чакаха пациенти в чакалнята? Който без съмнение беше уморен от тежкия си работен ден? Нещо повече, ако действително той бе изпратил гроздето, не беше ли дързост от нейна страна да се отказва от него? Прониза я мисълта, че поводът да отиде сега при него беше само извъртане, предлог, измислен от хитруващия й ум, за да може да го види; а когато оскърбителните думи на баща й отново прозвучаха в ушите й като някаква присъда, започна да й се струва съвсем безпредметно да отива, както беше възнамерявала, при доктор Ренуик, още повече, щом Неси видимо вече се поправяше. Поради някакво странно съвпадение на годишното време или поради обладалите я чувства мислите й се зареяха назад към друга пролет и Мери ясно видя, че в миналото, когато беше се запознала с Денис, той бе тичал подир нея, неотстъпно я бе преследвал; а сега — и Мери се изчерви от срам в тъмнината — тя беше тази, която искаше да натрапи недостойното си общество на човек, който нямаше желание да я види.

По това време бе стигнала неговия дом и спряла на другата страна на улицата, съвсем угнетена, загледа къщата отсреща, представяйки си мислено изящната й наредба и прекрасната картина, която бе приковала възхитеното й внимание. Не! Нямаше да влезе, щеше само за миг да погледа къщата под прикритието на тъмнината и да си представи него вътре — също както в бъдеще, когато той напуснеше града завинаги, тя щеше да идва на това място, за да си го припомни в богатата обстановка на тази стая.

Докато стоеше така, Мери чу бърз, звънлив тропот на конски копита, видя две яркожълти светлини да блясват в мрака и преди да може да си отиде, двуколката на доктора спря пред къщата; Мери се дръпна назад в сянката на стената и видя радостното раздвижване край вратата, чу коня да удря с крак земята, звънтенето на юздите, а после уверения глас на Ренуик, който прозвуча толкова близо, че тя се стресна.

— Няма вече да излизам тази вечер, Дик — каза той; — поне така се надявам! Лека нощ!

— Лека нощ, господин докторе. Дано да не ви тревожат — долетя до нея отговорът на кочияша, който пак се качи на мястото си и пое към обора до къщата. С поглед, който се мъчеше да пробие тъмнината, Мери проследи как смътно очертаната фигура на Ренуик се запъти към входа; после, когато вратата внезапно широко се отвори и неговият силует се открои на фона на ярката светлина вътре, тя го видя съвсем ясно. За миг Ренуик се обърна и се загледа в тъмнината, очите му бяха насочени право към нея. Макар и да знаеше, че той не може да я види, Мери се разтрепера, като че Ренуик вече я беше открил и щеше да се върне и да я пита какво я кара да го следи толкова късно през нощта. След като хвърли последен поглед към нощта, докторът влезе, затвори вратата зад гърба си и вън настъпи непрогледен мрак.

За миг Мери остана неподвижна, потънала в мисли, после трепна и се запъти обратно към къщи; малко прегърбена, с тихи крадливи стъпки тя вървеше из улиците така, сякаш някакво смазващо откритие я потискаше с тежестта на своето безчестие. Беше разбрала, че тя, Мери Броуди, прокудената, опозорената девственица, майка на мъртво, останало без име дете, отново любеше, но не беше любена.