Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (3)

III

На другата сутрин Джеймс Броуди се пробуди, когато слънцето вече сипеше лъчите си през прозореца. Той нарочно бе избрал тази стая в задната част на къщата за своя спалня, тъй като с някакво животинско влечение обичаше слънцето, обичаше ярките утринни лъчи да го събуждат, да проникват през завивките в жадното му тяло, да го изпълват с чувство за сила и великолепие. „Няма по-добро нещо от утринното слънце“, обичаше да казва той и това беше една от привидно дълбоките аксиоми от запаса му, които той твърде често употребяваше в разговор и ги повтаряше с всезнаещ и надут вид. „Утринно слънце — ето какво е нужно на човека! Може да нямаме достатъчно, но в моята стая аз съм се погрижил да имам колкото се може повече.“

Той се прозина широко и с наслада протегна масивното си тяло, гледайки доволно с премрежени, но зорки очи златния рояк прашинки, които плуваха около него, после за момент премигна въпросително към часовника на камината, чиито стрелки показваха само осем часа; като разбра, че има още четвърт час да лежи, отпусна глава, търколи се на другата страна и се гмурна в завивките като огромен делфин. Но скоро пак се надигна. Въпреки красивата утрин, въпреки сочната миризма на вряща овесена каша, която жена му приготвяше долу и която се издигаше нагоре и нежно гъделичкаше обонянието му, в настроението му липсваше онова пълно задоволство, което според него той трябваше да изпита.

Намръщен, сякаш търсеше причината за недоволството си, той се обърна и изгледа вдлъбнатината от другата страна на голямото легло, което жена му бе напуснала преди повече от час. Според реда в тази къща тя бе станала по-рано, за да подреди всичко своевременно и да сложи закуската на масата в момента, когато той слезе. Каква полза от такава жена за мъж като него, помисли си той с отвращение? Тя можеше да готви, да пере, да чисти, да кърпи чорапите му, да четка обувките му и дори да ближе обувките му, но що за жена беше тя сега? Освен това след последната си бременност, след като тя беше постоянно болнава, слабовата и хленчеща, оскърбяваше грубата му мъжественост с вялата си немощ и предизвикваше отвращението му с болнавостта си. Рано сутрин, когато тя ставаше преди него и мислеше, че той не я наблюдава, Броуди с крайчеца на окото си гледаше с погнуса как тя почти крадешком се облича. Миналата неделя той я видя как скриваше някакво изцапано бельо и ревна срещу й като разярен бик: „Не прави кочина в спалнята! Доста вече те търпя и без да хвърляш мръсните си дрехи в лицето ми!“ Той с яд съзна, че тя отдавна му бе станала противна; самата й миризма го отблъскваше и ако не беше почтен човек, той отдавна би потърсил нещо друго. Какво беше сънувал тази нощ? Той замечтано издаде напред долната си устна и протегна силно крака, като си спомни съня и си помисли за съблазнителната млада развратница, която бе гонил в гората и която, въпреки че бе тичал като елен, бе се спасила с бързината на нозете си. Тя тичаше по-бързо от сърна, дългата й коса се развяваше след нея, никаква дреха не затрудняваше движенията й и въпреки бързия бяг тя се извръщаше, за да му се усмихне примамващо и предизвикателно. Само да можех да я хвана, щях да я накарам да запее друга песен, помисли си той, дал блажена свобода на еротичната си фантазия, докато лежеше по гръб, изложил тежкото си тяло на слънцето, а полуотворените му устни потръпваха в полусладострастна, полусаркастична усмивка.

Изведнъж забеляза, че часът е осем и четвърт, бързо скочи от леглото, обу чорапите, панталоните и пантофите си и свлече дългата нощница. Голото му гладко тяло блесна, а мускулите по раменете и гърба му потрепваха като възлести гъвкави въжета под бялата кожа, която лъщеше като гладък сатен, с изключение на гърдите, които бяха покрити с гъсти тъмни косми, плътни и прилепнали като лишеи върху скала. За момент той постоя така изправен пред малкото огледало над мивката, възхищавайки се от ясния си поглед, здравите си бели зъби, и със стържещ звук прекара пръсти по покаралата брада върху мощната си челюст. После, все още гол до кръста, той се обърна, взе една махагонова кутия, в която лежаха седем специално наточени шефилдски бръснача, върху чиито дръжки от слонова кост бяха грижливо отбелязани дните на седмицата, внимателно избра бръснача, на който бе гравирано „петък“, вещо изпробва острието му върху нокътя на палеца си и започна бавно да го търка в кожения ремък, който висеше наблизо на специална кука. Ремъкът беше дебел и както бяха разбрали Матю и Мери, когато бяха по-малки, много здрав. Прокарвайки бръснача бавно нагоре и надолу по матовата повърхност на ремъка, Броуди наточи острието идеално. Като го докара по свой вкус, той отиде до вратата, взе горещата вода за бръснене, донесена му точно на минутата, върна се при огледалото, насапуниса усърдно лицето си и започна да се бръсне с широки и точни движения. Бръснеше се крайно старателно, оставяйки брадичката и бузите си гладки като коприна, като внимателно отбягваше лъскавите рунтави мустаци и размахваше бръснача по опънатата кожа с такива твърди и отмерени движения, че тишината в стаята се изпълваше с правилния ритъм на хрипливите стържещи звуци. Като се обръсна, той изтри бръснача о листче хартия от една специално приготвена купчинка, която Неси бе задължена да приготвя и допълва, отново го наточи и го върна в кутията; после изсипа голямата кана в легена и се наплиска обилно със студена вода, изливайки я с пълни шепи върху гърдите, главата и ръцете си. Тази щедра употреба на студена вода дори и в най-ледените зимни утрини бе неотменен закон. Той твърдеше, че това поддържа отличното му здраве и го спасява от кашлиците и настинките, които тъй често спохождаха съпругата му. „Аз се топя в студена вода — хвалеше се той често, — толкова студена, че едва да я понасям. Да, да! Бих разчупил леда, за да се натопя и колкото по-ледена е водата, толкова по-топло ми става след това. И не почвам да треперя и да зъзна с почервенял нос като някои хора, които не искам да споменавам. О, не! Горещо ми става от това. Дайте ми изобилно студена, ледена вода — това дава здраве“; сега той усърдно започна да разтърква тялото си с груба кърпа и като си подсвиркваше през зъби, почувствува как топлината прелива в него и разпръсва донякъде лошото му утринно настроение. Броуди завърши тоалета си, като облече грижливо скъпа и фина ленена риза, сложи си колосана яка и връзка, забодена със златна игла във формата на подкова, облече сива бродирана жилетка и дълго палто от свръхфин вълнен плат. След това той слезе долу. Той неизменно закусваше сам. Матю излизаше от къщи в 6 часа, Неси в 8,30 часа, майка му никога не ставаше по-рано от 10 часа, а г-жа Броуди и Мери закусваха отделно, когато свареха, в тъмната стаичка, където се готвеше. И тъй, Броуди седна сам с достойнство пред голямата паница с овесена каша. Той се наслаждаваше на всяко хранене, но особено закуската предизвикваше у него жив апетит в свежите утринни часове, и сега той се зае усърдно с кашата, а след това с двете пресни яйца, сварени рохки, точно на секундата, и сложени на една голяма чиния с двете големи пресни кифли с прясно масло и с кафето — питие, което той извънредно обичаше и до което нямаше достъп никой друг от семейството.

Докато Мери безшумно влизаше и излизаше от стаята, за да му прислужва при закуската, Броуди забеляза изпод око колко бледа беше тя, но не каза нищо, тъй като не искаше да насърчава жените в къщата си да се чувствуват болни; все пак изпита вътрешно задоволство, тъй като отдаде смирения й вид и поглед и тъмните кръгове около очите на острото мъмрене от предишната вечер.

Според обичая си, след като закуси мълчаливо, той напусна къщата точно в 9,30 часа, спря за момент на външната врата и огледа доволно имота си. Погледът му гордо се плъзна из малкото му царство и той забеляза, че нито една тревичка не се показва по покрития с чакъл двор, че нито едно петно не накърнява чистотата на боядисаните стени, че нито един белег не загрозява мрачните сиви камъни и той одобри с безкрайно самодоволство своето собствено творение. То беше негово творение! Преди пет години той закупи земята и като повика строителя Юри, дълго му говори, черта груби скици и подробно му обяснява каква къща желае. Юри, човек открит и делови, го погледна удивен и каза:

— Човече божи! Личи си, че не сте зидар, иначе не бихте поискали такива щури работи. Главата ви е сигурно някъде из облаците. Разбирате ли как би изглеждало това, ако се построи от камък и мазилка?

— Аз ще живея в него, Юри, а не ти — отговори Броуди упорито.

— Но толкова излишни работи има по него. Помислете само колко ще струва да се изрежат зъберите на тази малка част от парапета! И каква полза от това? — И Юри бутна нарисуваната с молив скица пред Броуди.

— Аз плащам за това, Юри, а не ти — отново отговори Броуди.

Строителят бутна шапката си над челото, почеса се в недоумение с молива по врата и възкликна:

— Не говорите сериозно, Броуди! Всичко щеше да е наред, ако сградата беше десет пъти по-голяма, а вие искате къща само от шест стаи и кухня. Това е смешно. Ще станете за смях на целия град.

— Остави на мен тази грижа — извика Броуди гневно. — Господ да е на помощ на онзи, който дръзне да се изсмее в лицето на Джеймс Броуди.

— Хайде, хайде, Броуди — рече Юри примирително. — Нека да ви построя една солидна, прилична малка вила, а не такъв кукленски замък, за какъвто бълнувате.

Броуди го стрелна с особен поглед, сякаш тъмен огън проблесна в очите му, и извика:

— Внимавай, Юри! Бъди любезен, като говориш с мен. Не искам твоите зализани кутийки. Искам къща, която да ми подхожда. — След това изведнъж дойде на себе си и добави с нормален и спокоен тон: — Ако не ти харесва, не се захващай. Давам ти възможност, но ако не искаш да я използуваш, има и други строители в Ливънфорд.

Юри се опули и подсвирна.

— Ама че упорит човек! Е, добре! Щом сте си наумил, ще ви приготвя план и калкулация. Човек с воля, нарежда нещата, както иска. Но не забравяйте, че съм ви предупредил. Да не дойдете после да искате да събарям къщата, след като я видите.

— Не, не, Юри — озъби се Броуди. — Ще дойда пак само ако не си направил каквото искам, и тогава няма да ти е много приятно. Хайде, започвай сега и не дрънкай толкова много.

Плановете бяха изготвени, одобрени от Броуди и строежът започна. От ден на ден той гледаше как постройката расте, отиваше в хладните вечери при бавно оформящата се сграда, следеше точно да се спазва проектът му, галеше гладкия бял камък, изпробваше мазилката между пръстите си, поглаждаше лъскавите оловни тръби, одобрително опипваше тежките четвъртити плочи. Всичко бе направено от най-добър материал и въпреки че това се отрази чувствително на кесията му, дори я изпразни, тъй като той винаги щедро харчеше за себе си и никога не би се поскъпил за своята къща, Броуди се гордееше, че най-после я построи, гордееше се, че напусна наетата къща на площада Ливънгроув, гордееше се, че притежава онова, което бе съставлявало най-съкровеното му желание. И беше прав. Никой не му се присмя открито. Една вечер, скоро след като къщата бе завършена един от безделниците на площада Крос се отдели от своята група, която се навърташе там без работа, и приближи до Броуди.

— Добър вечер, господин Броуди — хлъцна той, погледна към приятелите си за насърчение и после пак се взря в Броуди. — А как е замъкът тази вечер?

Броуди го изгледа спокойно.

— По-добре от тебе — отговори той и с ужасна сила блъсна юмрука си в лицето на грубияна, после извади чиста ленена кърпичка от джоба си, избърса кръвта от пръстите си, хвърли кърпичката презрително на земята до падналия човек и спокойно отмина.

Положението на Броуди в града през последните пет години се бе чувствително променило: след построяването на къщата към него се отнасяха с повече страхопочитание, признание и боязън: поради оригиналността му в обществото го търсеха повече и постепенно той стана по-забележителен гражданин с много познати и без приятели.

Сега той хвърли последен поглед върху имота си, изпъна рамене и тръгна надолу по пътя. Той не беше се отдалечил много, когато долови, че зад завесите на една от полуразрушените къщи край пътя наднича някой и с вътрешно удовлетворение установи, че това беше малкият Петигру, бакалинът, който неотдавна се бе преместил в този отбран квартал и отначало се бе опитал да си създаде име, като слиза в града заедно с Броуди. Големият човек понесе тази дързост първия ден, но когато на втората сутрин видя дребничкия незначителен бакалин отново да го чака, той се спря.

— Петигру — каза Броуди спокойно, — страхувам се, че днес не виждам много добре. Тази сутрин ми се виждате много дребен и мъничък, а утре може изобщо да не ви забележа. Освен това аз ходя много бързо. Вървете си, както ви е походката, но не измъчвайте малките си криви крачета, за да вървите заедно с мен. Довиждане.

Като минаваше сега покрай къщата, той се усмихна саркастично, защото си спомни, че оттогава нервният Петигру бягаше от него като от чума и бе навикнал да го дебне, докато се отдалечи, преди да посмее да излезе на улицата.

Скоро той прекоси спокойния, изискан квартал и навлезе в града, където на южния край на Чърч стрийт един занаятчия, понесъл торбата си с инструменти, го поздрави със сваляне на шапка на минаване. Броуди изпъчи гърди при този знак на уважение, отреден само за най-видните граждани.

— Добро утро — отговори той дружелюбно, дигна още по-гордо глава, сви по Хай стрийт, нарамил бастуна си, и като войник закрачи по наклона, докато стигна до най-високото място на голямата улица. Тук той се спря пред един незабележителен магазин. Магазинът беше стар и скромен, с тясна безлична фасада, само с една малка витрина, на която нямаше стока, а беше пусната ситна телена мрежа; тя закриваше витрината, но показваше какъв е магазинът, тъй като върху й със златни букви бе изписана само една дума — „Шапкар“. Следователно това беше шапкарски магазин, но макар да беше на най-личното място в града, той не само прикриваше предназначението си, а сякаш се дърпаше от погледа на публиката, като отстъпваше малко от общата линия на улицата и позволяваше на околните сгради да стърчат над него и пред него, като че въпреки установената солидност на положението си искаше да остане колкото се може по-незабележим и затулен, запазвайки характера си, но стремейки се да скрие себе си и всичко, каквото имаше в него, от нахалните очи на простаците. На фирмата над вратата, също избеляла от старост, със силно напукана от слънцето боя, измита от дъждовете, все още можеше да се различи изписаното с тънки наклонени букви име „Джеймс Броуди“. Това беше магазинът на Броуди. Всяка сутрин, като го погледнеше, мисълта, че притежава този магазин, неизбежно го развеселяваше. В продължение на двадесет години той се отнасяше към професията си с благосклонно пренебрежение. Разбира се, това беше единственият източник за прехраната му, невзрачният извор на средства за неговото превзето и солидно жилище; оттук излизаха фините му дрехи и парите, които дрънкаха изобилно в джобовете му; и все пак Броуди гледаше на магазина си, както човек би гледал снизходително, но и с презрение на някаква незначителна и неприятна слабост в характера си. Той, Броуди, шапкар! Той не се срамуваше, а се самооблъщаваше от тази смешна нелепост, опиваше се от контраста между себе си и професията си; този контраст според него трябваше да прави силно впечатление на околния свят. Броуди се обърна и изгледа улицата отгоре надолу като монарх, който милостиво позволява на народа да го види. Той беше само шапкар. Цялата абсурдност на това положение винаги стоеше пред него и неизбежно го занимаваше. И сега той се разтърси от вътрешна насмешка и влезе в магазина, за да започне ежедневната си работа.

Вътре магазинът беше тъмен, занемарен и почти мръсен; мрачното помещение бе разделено на две от голям тезгях — той го разполовяваше на дължина и служеше като преграда между посетителите и служебните помещения; върху неговата изтрита и грапава повърхност на единия край имаше редица от потъмнели различно високи месингови закачалки, със закачени по тях и шапки и каскети от разни цветове и фасони. С другия си край тезгяхът опираше о стената, като последната му дъска можеше да се вдига и откриваше достъп до няколко стъпала, които водеха до стъклена врата с надпис: „Кантора“. Още по-назад, встрани от това издигнато помещение и под него, се намираше една малка дъсчена преграда, която служеше като задно отделение на магазина и чиито първоначални размери бяха стеснени от изградената по-късно кантора; там едва се побираха една дъска за гладене и една постоянно горяща желязна печка, която доизсушаваше без това сухия и замърсен въздух. В самия магазин стените бяха покрити със сиво-червени тапети и украсени с няколко стари гравюри. Въпреки че не можеха да се видят много шапки, а по тях нямаше етикетчета с цените, зад тезгяха имаше широки махагонови шкафове за шапки и дълги рафтове, по които от пода до тавана бяха наредени купове картонени кутии.

Зад тезгяха пред тези изобилни, но скрити запаси стоеше млад човек, чиято външност подсказваше, че и неговите запаси от добродетели сигурно са скрити. Той беше слаб и бледен, а обезцветеното му лице, което сякаш протестираше срещу липсата на слънчева светлина в магазина, бе обсипано с бледни почетни белези от постоянна борба с пъпчасването, на което той за нещастие бе жертва и което любещата му майка отдаваше на малокръвие, подсилвайки го поради тая причина с хинин „Пепър’с“ и желязно вино.

Общото приятно впечатление от чертите му обаче никак не се накърняваше от тези дребни дефекти, нито пък от малката, но биеща на очи брадавица, която необмислено си бе избрала място тъкмо на върха на носа му — напротив, лицето му бе обкръжено приятно от тъмни коси, които стърчаха на клечки, макар да ги мажеше грижливо, и бяха така засипани с пърхот, че излишъкът образуваше постоянна ивица като от скреж по яката на сакото му.

Иначе външността му бе приятна, а и дрехите бяха тактично съобразени с положението му; обаче около него се разнасяше особена миризма на вкиснато, причинена от склонността, особено на краката му, към обилно потене — едно неизбежно нещастие, което често даваше повод на Броуди да го изхвърля през задната врата, която водеше право към реката, заедно с парче сапун и грубо нареждане да измие провинилите се крайници. Това беше Питър Пери — едновременно разсилен, помощник, продавач, прислужник за печката и за дъската за гладене, лакей на господаря и слуга за всичко.

Когато Броуди влезе, Пери наклони тялото си напред, притисна ръце с разперени пръсти и прегънати лакти към тезгяха, показвайки повече темето, отколкото лицето си, и в изблик на раболепие зачака поздрава на господаря.

— Добрутро, Пери.

— Добро утро, господин Броуди, сър — отговори Пери с нервна припряност, показвайки малко по-малко коса и малко повече лице. — Пак много хубава сутрин, сър! Чудесна за този сезон. Прекрасна!

Той замълча почтително, преди да продължи:

— Господин Дрон идва тази сутрин; каза, че по работа, сър.

— Дрон! За какъв дявол съм му притрябвал?

— Съвсем не мога да ви кажа, сър. Той каза, че пак ще мине.

— Хм! — изръмжа Броуди. Влезе в кантората, отпусна се на един стол и без да обърне внимание на няколкото делови писма на масата, запали лулата си. После бутна шапката си назад — тя беше символ на личното му превъзходство и той никога не я сваляше в магазина; после посегна към „Глазгоу хералд“, сложен грижливо на сгода до ръката му.

Броуди зачете уводната статия бавно, движейки устните си според думите, и макар че трябваше често по два пъти да прочита някое по-сложно изречение, за да схване смисъла му, упорито продължаваше да чете. От време на време сваляше вестника и се заглеждаше в стената пред себе си, напрягайки всичките сили на тромавия си мозък в стремеж напълно да разбере съдържанието. Всяка сутрин Броуди си налагаше тежката задача да усвои политическата уводна статия на „Хералд“ — като човек с положение, той смяташе това за свой дълг. Освен това по този начин той се запасяваше със солидни аргументи за по-сериозни разговори — ето защо никога не се отказваше от тази задача, при все че до следващата сутрин напълно забравяше същината на прочетеното.

С упорит труд той се бе справил с половин колонка, когато плахо почукване на стъклената врата го смути.

— Какво има? — викна Броуди.

Пери — само той можеше да чука така — отговори през затворената врата:

— Господин Дрон ви търси, сър.

— За какъв дявол съм му притрябвал? Не знае ли, че чета уводната на „Хералд“ и не искам да ме смущават?

Дрон, едно свито, незначително човече, стоеше зад гърба на Пери и чуваше всяка дума — обстоятелство, което Броуди злобно съзнаваше и което го караше, обзет от язвителна ироничност, да отговаря колкото може по-високо и с колкото може по-груби изрази. Леко ухилен над вестника си, Броуди се вслуша в полугласния разговор пред вратата.

— Той казва, господин Броуди, че ще ви отнеме само минутка — обади се Пери.

— Само минутка ли казва? Виж ти! Да се радва, ако получи и секунда. Нямам ни най-малко желание да го видя — провикна се Броуди. — Питай го какво иска и ако не е нещо важно, нека тоя запъртък иде да духа каша, вместо да ми досажда.

Зад вратата отново започна полугласен разговор, в който Пери повече с енергични жестове, отколкото с думи, обясняваше, че е направил за събеседника си всичко, което е съвместимо със собствената му сигурност и безопасност.

— Поговорете тогава сам с него — измънка той накрая като оправдание, отказвайки се да уреди въпроса, и се оттегли зад тезгяха си.

Дрон открехна вратата на два пръста и надникна с едно око.

— Тука сте, значи, а? — забеляза Броуди, без да откъсва очи от вестника, който бе издигнал пред себе си, нахално преструвайки се, че чете.

Дрон се покашля и отвори вратата още малко.

— Господин Броуди, може ли да поговоря с вас, съвсем за мъничко? Няма да ви отнема повече от минутка — примоли се той и постепенно се вмъкна в кантората през едва отворената врата.

— Е, какво има? — изръмжа Броуди и раздразнено вдигна поглед. — Доколкото зная, нямам вземане-даване с вас. Ние с вас не сме от една ръка хора.

— Много добре зная това, господин Броуди — отговори Дрон смирено, — и тъкмо затова идвам при вас. Идвам, така да се каже, да ви помоля за съвет и да ви направя едно малко предложение.

— Казвайте тогава! Не стойте така като чучело.

Дрон започна нервно да мачка каскета си.

— Господин Броуди, напоследък търговията ми не върви много добре и всъщност съм дошъл за малкия имот до вашия магазин.

Броуди го погледна:

— Искате да кажете за това разнебитено дюкянче, дето вече три месеца стои запуснато? Как може да не го види човек? Та то е позорно петно за улицата.

— Зная, че отдавна е празно — отговори Дрон плахо. — Но то все пак донякъде е ценност, всъщност единствената ценност, която ми е останала, и като бях съвсем отчаян и си мислех за това и онова, дойде ми наум нещо, което може да ви заинтересува.

— Я гледай! — присмя се Броуди. — Колко интересно! Ама че умна глава имате — то се знае, че ще ви идват такива идеи! Следващия път ще ви изберат в Градския съвет. Е, каква е великата ви идея?

— Помислих си — отговори човекът почтително, — че за вашата голяма търговия магазинът ви може би е тесен и бихте могли да се разширите, като вземете моето дюкянче и си направите голям магазин с една-две широки витрини.

Броуди дълго и язвително се втренчи в съседа си.

— Я гледай ти! Значи, от грижа за моята търговия сте измислили всичко това и идвате два пъти тази сутрин — каза той най-после.

— О, не, господин Броуди. Нали ви казах, напоследък доста ми се пообъркаха работите, пък и туй-онуй, а жената пак скоро чака дете, та трябва да дам имота си под наем.

— Това вече е прекалено — изръмжа Броуди. — Все такива дребни, смачкани хорица като вас имат големи семейства. Надявам се поне, че няма мен да държите отговорен за последната ви придобивка. О, зная, вие копнеете да имате голямо семейство. Чух, навъдили сте толкова много дечурлига, че вече не можете да ги преброите. Но — продължи той с променен глас — не ме дръжте отговорен за тях. Моят магазин си е мой и аз ще си го поддържам, както аз искам. Просташка витрина ще си направя само тогава, когато започна да раздавам торбички с бонбончета заедно с шапките. Дявол ви взел, вие не знаете ли, че най-видните хора от града са мои клиенти и мои приятели? От месеци вече вашето празно дюкянче е петно за моята солидна кантора. Дайте го под наем, щом искате. Непременно го дайте под наем. Дайте го на дявола, ако щете, но аз никога няма да го взема. А сега се махайте и да не сте дошли повече да ми досаждате с такива неща. Аз съм зает човек и нямам време за вашето глупаво хленчене.

— Добре, господин Броуди — спокойно отговори Дрон, като продължаваше да мачка каскета си. — Съжалявам, ако съм ви обидил, но мислех, че няма нищо лошо да попитам… но с вас е трудно да се говори.

Той отчаян се обърна и понечи да излезе, но в този момент Пери възбуден се втурна в стаята.

— Кабриолетът на сър Джон е пред вратата, господин Броуди — заекна той. — Ей сега го видях да спира!

Помощникът можеше да се справя с по-маловажните клиенти, така да се каже, с масата, на която бе длъжен да услужва, без да безпокои Броуди; но когато в магазина дойдеше някоя видна личност, Пери, който помнеше какво му е заповядано, изтичваше като хрътка да повика господаря.

Броуди изгледа Дрон високомерно, с поглед, който казваше: „Виждаш ли?“, и като го хвана здраво за лакътя — защото не искаше сър Джон да го свари в обществото на такъв долен човек, — избута го навън от кантората и през магазина, ускорявайки преминаването му през външната врата с един последен тласък. Унижението от това мощно, неочаквано и окончателно избутване съвсем смути Дрон; той се препъна, хлъзна се, изгуби равновесие и се просна по гръб с цялата си дължина тъкмо в момента, когато сър Джон Лата слизаше от кабриолета.

Като се смееше с пълен глас, Лата влезе в магазина и се приближи до Броуди.

— Цяла вечност не съм виждал такава смехория, Броуди. Каква физиономия имаше нещастният човечец! — извика той, като пляскаше с ръкавиците по бедрото си. — Но, слава богу, нищо не му стана. Искаше да изпроси нещо от вас, нали? — попита той лукаво.

— Съвсем не, сър Джон! Той е просто празен бъбривец, който всякога досажда на хората.

— Това малко човече? — Сър Джон изгледа Броуди критично. — Знаете ли, че не съзнавате силата си, драги? Вие сте необикновено силен варварин.

— Та аз само го бутнах с малкия си пръст — заяви Броуди самодоволно, възхитен, че така навреме привлече вниманието на уважавания шеф на прочутите корабостроителници „Лата“, което падаше като балсам на гордостта му. — Такива като тоя мога да поваля цяла дузина с една ръка — добави той небрежно. — Но не искам да си цапам ръцете с тях. Не бих се унижил дотам.

Сър Джон Лата го разглеждаше с тънка ирония над ситно набръчкания си нос.

— Оригинален човек сте вие, Броуди! Мисля, че тъкмо затова ви ценим — каза той. — Тяло на Херкулес и душа на… хм… — Той се усмихна. — Как да го кажа по-меко? Нали знаете приказката odi profanum vulgus et arceo^[1]?

— Точно така! Точно така! — отговори Броуди любезно. — Вие умеете тънко да се изразите, сър Джон. Нещо такова прочетох тази сутрин в „Хералд“. И аз съм на същото мнение. — Броуди нямаше и най-малка представа за какво говори събеседникът му.

— Само че гледайте да се владеете, Броуди — каза сър Джон и предупредително поклати глава. — От някои дреболии могат понякога да произлязат големи истории. Да не почнете да биете наред хората из града. И не прекалявайте с благородническите превземки. Надявам се, че ме разбрахте. Та — добави той и рязко промени предмета на разговора, както и тона си, който сега стана по-официален и не така интимен — не бива да се разтакавам, тъй като наистина много бързам… имам заседание… Трябва ми панамена шапка, ама нещо хубаво, нали. Не съм виждал такова слънце, откакто бях в Барбадос. Докарайте от Глазгоу, ако е необходимо. Мярката ми имате.

— Още след обед ще имате богат избор в Ливънфорд Хаус — отговори Броуди важно. — Няма да оставя това на персонала. Сам ще се погрижа за вас.

— Чудесно! А, между другото, Броуди — продължи Лата и се спря на половин път от вратата, — за малко щях да забравя. Агентите ми писаха от Калкута, че са готови да приемат вашият син. Той може да замине на четиринадесети юни с „Иравади“. Това е пощенският кораб, хиляда и деветстотин тона, нали знаете. Солиден кораб! Нашите хора ще се погрижат да му запазят място.

— Това е повече от любезно от ваша страна, сър Джон — измърка Броуди. — Дълбоко съм ви благодарен. Крайно съм ви задължен, загдето така се застъпихте за мен по този въпрос.

— Няма нищо! Няма нищо! — отговори Лата разсеяно. — Тук имаме доста младежи, но оттатък, на доковете, ни трябват още, и то младежи на място! За климата не заслужава да се говори, но той ще трябва да се пази от живота в Индия. Някои младежи съвсем пропадат там. Ще поговоря с него, ако имам време. Надявам се за ваше добро, че момчето ще съумее да се справи. Ами как е вашата забележително красива дъщеря?

— Доста добре.

— А малката умница?

— Чудесно, сър, Джон.

— А госпожа Броуди?

— Средна хубост, благодаря.

— Радвам се. А сега тръгвам. Да не забравите за шапката.

Хубав и строен като патриций, Лата седна в кабриолета, взе юздите от кочияша и подкара бързо по Хай стрийт. Гладките лъскави хълбоци на коня светеха, фенерите се отразяваха по въртящите се спици, по излъскания метал, по блестящата ливрея на кочияша и по богатия гланц на полирания кабриолет.

Потривайки ръце, с очи, разширени от едва сдържан възторг, Броуди се върна от вратата и викна с необичайна словоохотливост към Пери, който бе останал в задната част на магазина като някаква отпусната мъглява сянка:

— Чу ли какъв разговор водихме? Не беше ли великолепно! Имаше защо да щръкнат дългите ти уши, нали? Но май и половината не си успял да схванеш. И латински не разбираш. Не! Но нали чу какво ми каза сър Джон… че е намерил служба за сина ми и че се интересува за всички в семейството ми. Отговаряй де, жалък глупак! — викна той. — Чу ли какво каза сър Джон Лата на Джеймс Броуди?

— Да, сър — заекна Пери. — Чух.

— Видя ли как се отнася той към мен? — изсъска Броуди.

— Разбира се, господин Броуди! — отговори Пери по-уверено, след като разбра, че няма да му се карат за подслушване. — Аз нямах намерение да… да ви подслушвам или да ви следя, но хубаво ви видях и двамата и съм съгласен с вас. Сър Джон е отличен човек. Той беше толкова добър към майка ми, когато баща ми умря така внезапно. О, да, господин Броуди, сър Джон наистина ще намери добра дума и добро дело за всекиго.

Броуди го изгледа презрително.

— Пфу! — пренебрежително изкриви той уста. — За какво ми говориш ти, малоумно същество! Та ти не знаеш какво искам да кажа, нещастен червей! Ти не разбираш.

Без да се унижава да обърне внимание на сломения вид на помощника си, той се изкачи пак надменно и господарски в кантората, отново седна на големия стол и като събра листовете на вестника пред невиждащите си очи, пошепна тихо на себе си, подобно на човек, който любовно, но все пак сериозно лелее някаква дълбока и съкровена тайна: „Те не разбират. Те не разбират.“

Цяла минута той гледа втренчено пред себе си, а дълбоко в очите му се появи мътен блясък. После, с внезапно потръсване на главата и мощно усилие на волята, той сякаш категорично отхвърли от себе си нещо, като че ли се страхуваше, че то може да надделее; отърсвайки се като огромно куче, той се овладя, забеляза вестника пред себе си и отново започна спокойно и съсредоточено да чете.