Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (29)

V

Влакът, тръгнал в три и двадесет от Глазгоу за Ардфилан и завършил успешно първата половина от пътуването, остави Овъртън зад себе си, премина под ниските, влажни, изпълнени с пушек сводове на тунела Килмахю, изскочи на светлия простор на мартенския следобед с отривисто тържествуващо изсвирване, което остави зад локомотива виеща се лента пара, подобна на дълъг флаг, и започна леко да се спуска по неголемия наклон, с който линията се приближаваше към Ливънфордската гара. Влакът не беше тежко натоварен, много от вагоните бяха празни, а в няколко имаше само по един пътник; сякаш горд с това, че беше успял да изкачи стръмното нагорнище на Пойндфолд и да мине през тъмните опушени пещери на Килмахю, влакът пое нататък с по-бавен и равен ход през рохкавите, възкафяви полета, които линията пресичаше като дълга, стесняваща се в далечината бразда.

Във влака, сама в купето, в един ъгъл с лице към локомотива, със сложено до нея малко куфарче, което представляваше целия й багаж, седеше една девойка. Облечена в простичко сиво костюмче от здрав, евтин вълнен плат, с добре прилягаща, но демодирана кройка, и със сива кадифена шапчица на тъмните си, прибрани в стегнат кок коси, на която имаше само тясна розова панделка, събрана от едната страна в скромна фльонга, тя седеше изправено, но спокойно, устремила поглед през прозореца, и жадно, сякаш с тъга, се вглеждаше във всяка подробност на променливата гледка. Лицето й бе слабо, носът — прав и фин с нежни ноздри, устните — изразителни и подвижни, хубостта на високото й, гладко бяло чело бе подчертана от привлекателните й черни очи; от цялото й лице лъхаше печална прелест — чиста и ясна тъга, сякаш някаква тежка, скръбна преживелица бе сложила на всяка негова черта едва доловим и все пак неизличим отпечатък на страдание. Тази слаба, безрадостна сянка, която леко омрачаваше и дори подсилваше красотата на лицето й, правеше девойката да изглежда по-възрастна от своите двадесет и две години, придаваше й вид на неотразимо обаяние, на неподправена искреност, която изпъкваше още повече благодарение на строгата простота на облеклото. Както лицето, така и ръцете й, макар и по друг начин, веднага привличаха вниманието: без ръкавици (те лежаха на коляното й), тези ръце, обърнати нагоре с дланите, леко и неподвижно почиваха на скута й. Лицето на девойката беше лице на мадона, но ръцете й, твърде червени, захабени и малко подпухнали, бяха ръце на слугиня; и ако страданието бе одухотворило лицето с по-възвишена красота, ръцете красноречиво говореха за непосилния труд, който ги бе докарал до тази затрогваща грозота, така силно контрастираща с лицето.

Впила поглед в прозореца, девойката бе тиха и неподвижна както собствените й загрубели от работа ръце, но въпреки това на изразителните й черти трептеше лека възбуда, издаваща вътрешния смут на нейното буйно биещо сърце. Ето, мислеше си тя, това е стопанството на Мейнс с кафявите, разорани ниви и плискащите се край тях, гонени от вятъра пенести вълни на устието! Ето хармана, като квадратно жълто петно на фона на събраните накуп ниски белосани къщурки; ето и посивялата от бури кула на Линтънския фар и непроменените като нея синкави масивни очертания на самата скала; ето на небето се открояваше дългата тънка плетеница на корабостроителницата „Лата“, а ето че пред погледа й изпъкваше островърхата кула на общината. Трогната от вълнуващата я гледка на всички тези толкова добре познати места, девойката си мислеше как нищо не беше се променило, как всичко това бе трайно, сигурно и здраво. Тя. Мери Броуди, се бе променила и сега с тъга копнееше да е такава, каквато е била, когато живееше по тези места, преди нажеженото желязо на случайността да бе сложило своето клеймо на челото й. Унесена в тези размишления, с внезапна остра болка, сякаш в душата й се отвори стара рана, тя забеляза ливънфордската селска болница, където два месена бе лежала, борейки се със смъртта, където бе умряло нейното дете; при този неочакван, мъчителен спомен ведрото й лице се помрачи и макар че тя не заплака — сълзите й бяха отдавна изплакани, — устните й болезнено трепнаха. Мери видя прозореца, през който с втренчен поглед бе непрекъснато гледала небето, покритата с чакъл алея, заградена от лаврови храсти, по която бе направила първите несигурни стъпки след оздравяването си, портичката, на която беше се облегнала тогава, разтреперана и изтощена, изразходвала малкото си останали сили. Поиска й се влакът да спре, за да може да задържи за по-дълго спомените, но той бързо я отнасяше от тъжната картина на миналото и след като направи последния завой, откъслечно и мимолетно й показа Чърч Стрийт с редицата дюкяни, градската библиотека, площада; изведнъж се озова на самата гара.

Колко малък й се видя сега перонът с миниатюрните чакални и невзрачната дървена будка на билетната каса; а когато някога беше стояла на същата тази гара, за да вземе влака за Дарок, развълнувана от опасното си начинание, бе треперала пред огромните й размери; но Мери се разтрепера и сега, когато си даде сметка, че трябва да напусне усамотението на купето и да се покаже пред хорските погледи. Тя твърдо стана, взе куфарчето си и въпреки че по бузите й изби лека руменина, решително стисна меките си устни и смело слезе на перона. Беше пак в Ливънфорд, след четири години!

Тя даде куфарчето си на приближилия се носач, разпореди се да й бъде донесено при следващата обиколка на гаровата разносна кола, предаде билета си на контрольора, слезе по ниската стълба на улицата и с разтуптяно сърце се запъти към дома. Ако спомените не бяха й давали покой във влака, то сега те я връхлетяха с непреодолима сила: струваше й се, че всяка крачка напред изправяше пред нея някакво ново възпоминание и измъчваше и без това късащото й се сърце. Ето Мерата, заградена в далечината от Ливън; ето училището, в което бе ходила като дете; а когато минаваше край сводовете на градската библиотека, пазени от същата двойна врата, тя се сети, че именно тука, на същото това място, бе видяла за първи път Денис. Мисълта за Денис не предизвика у нея нито болка, нито огорчение, а само тъжно съжаление, сякаш не се чувствуваше вече негова възлюблена, нито пък жертва на неговата любов, а само безпомощна играчка на непреклонната съдба.

Когато вървеше по Рейлуей Роуд, тя забеляза да идва насреща й жена, която бе познавала в дните преди своето изгонване, и се приготви да бъде оскърбена от остър, презрителен поглед; но нямаше нито поглед, нито остро оскърбление, защото жената се доближи и я отмина със спокойно изражение, без да покаже с нещо, че я е познала. „Колко много трябва да съм се променила“ — тъжно си помисли Мери, когато сви в Уелхол Роуд, а когато стигна до къщата на доктор Ренуик, кой знае защо, си помисли дали и той би намерил, че много се е променила, ако й се случеше някой път да го срещне. Той беше се показал толкова добър към нея, че дори когато минаваше край неговата къща, изпита странно вълнение. Мери не помисляше, че Ренуик бе й спасил живота, сякаш това нямаше особено значение, но живо си спомняше писмата, които й бе писал — първото, когато бе заминала за Лондон, второто, за да й съобщи за болестта на майка й, а след това за нейната смърт; всичките тези писма бяха изпълнени с мило и недвусмислено съчувствие. Може би никога нямаше да се върне у дома, ако не бяха тези писма — ако не бе получила второто, нямаше да се обади на майка си и Неси никога нямаше да узнае адреса, за да й изпрати своята отчаяна молба. Бедничката, наплашена Неси! Сега в главата на Мери нахлуха мисли за сестричето й и за баща й, а когато се приближи до къщата, оживя споменът за онази нощ, когато я бе напуснала, незаличимо запечатан в гънките на ума й, и тя не можа да сдържи вълнението си; тихото, отдавна наложено спокойствие на външния й вид най-после се стопи от прилива на гореща кръв, подгонена от необичайните трепети на разтуптялото й се сърце.

Тя усети, че пак трепери в очакване на срещата с баща си; чувствуваше, че леко изтръпва, докато по своя воля се приближава към потискащата атмосфера на жилището, в което някога бе държана като пленница.

Когато най-сетне стигна пред родната си къща, Мери бе дълбоко поразена от външния й вид и се запита в обзелото я смайване дали я гледа с други очи, но след миг, когато се взря по-внимателно, забеляза отделните дребни промени, които я правеха да изглежда и занемарена, и жалка. Прозорците бяха немити, пердетата по тях — мръсни и опърпани, щорите — разкривени: едно от прозорчетата в куличката бе отворено и без капаци, а другото — с плътно затворени капаци, като замижало око, тъй че лицето на кулата й намигаше облещено, с неподвижна насмешка. Чистият сив камък на фасадата бе изцапан от дълга, крива, ръждива рязка, изписана от водата, която се стичаше от счупен капчук и минаваше по лицето на къщата като позорно петно; капчукът висеше във въздуха, една плоча стърчеше накриво, като пияна, откроявайки се от правата линия на стрехата, а дворът пред къщата беше празен, запустял и обрасъл с бурени.

Изненадана от тези незначителни, но многозначещи промени, които така преобразяваха вида на къщата, и движена от внезапния страх пред онова, което можеше да открие вътре, Мери изтича по стъпалата и позвъня. Тревогата й нарасна, понеже трябваше дълго да стои и да чака, но най-после вратата бавно се отвори и тя видя в полумрака слабата, неоформила се още фигура на Неси. Двете сестри се изгледаха, извикаха едновременно „Неси!“, „Мери!“ и със слял се в едно вик се хвърлиха в прегръдките една на друга.

— Мери! Ах, Мери! — несвързано плачеше Неси, способна в изблика на чувствата си само да повтаря името й и да се притиска до сестра си в пълна забрава. — Моята мила, скъпа Мери!

— Неси! Скъпа Неси! — пошепна Мери, също обзета от изблик на чувства. — Толкова съм щастлива да те видя пак! Често съм мечтала за това, докато не бях тука.

— Ти никога няма да ме напуснеш вече, нали, Мери? — хлипаше Неси. — Толкова много исках да си при мене! Притисни ме здраво и не ме пускай вече.

— Никога няма да те напусна, миличка! Аз се връщам само за да бъда с теб!

— Зная! Зная! — ридаеше Неси. — Много си добра, за да го направиш, но — ох! — колко много ми липсваше, откакто умря Мама! Аз нямах никого! Беше ме страх!

— Не плачи, скъпа — шепнеше Мери, притискаше главата на сестричката до гърдите си и нежно я галеше по челото. — Сега всичко е наред. Няма от какво да се боиш вече.

— Ти не знаеш какво съм преживяла — безутешно извика Неси. — Ти не знаеш каква радост е за мене, че си се върнала; цяло чудо е, че съм още жива.

— Стига, миличка! Стига! Не искам така да се разстройваш и после да те боли главичката.

— Не главата, а сърцето ме болеше — каза по-малката сестра и вдигна зачервените си, възпалени очи. — Аз не те обичах достатъчно много, когато ти беше тука, Мери, но затова сега ще те обичам много повече! Всичко така се е променило. Имам такава нужда от тебе, че ще направя всичко, което поискаш, само за да останеш при мен.

— Ще остана, миличка — успокои я Мери. — Избърши си сега очите и тогава ще ми разправиш всичко. Ето ги моята кърпичка!

— Даваш ми я също както едно време — изхлипа Неси, отпусна ръката на сестра си, взе протегнатата кърпичка и я притисна към мокрото си лице. — Аз винаги губех моите. — После, когато риданията й стихнаха и погледна сестра си малко по-отдалеч, изведнъж Неси възкликна: — Колко хубава си станала, Мери! В лицето ти има нещо такова, че просто не ми се иска да откъсна очите си от теб!

— То е все същото лице, Неси.

— Не! Винаги си била хубава, но сега като че някаква светлина грее от лицето ти!

— Хайде, стига говори за мене — нежно отвърна Мери. — Аз мисля за тебе, миличка. Ще трябва да се погрижим тези мършави ръчички да понапълнеят. Личи си, че не е имало кой да те гледа.

— Вярно, нямаше — жално отвърна Неси и изгледа хилавото си тяло. — Не мога да ям каквото и да е. Напоследък се хранехме толкова лошо! Всичко беше заради тази… тази… — Тя бе готова отново да се разплаче.

— Тихо, мъничкото ми, тихо… не плачи пак — пошепна Мери. — Ще ми разкажеш друг път.

— Не мога да чакам друг път — истерично извика Неси и занарежда припряно: — От писмото ми нищо не си разбрала. Тука при нас имаше една ужасна жена и тя избяга с Мат в Америка. Татко малко остана да полудее и сега само пие от сутрин до вечер. Мери, той ме кара да уча толкова много, че просто нямам вече сили! Не го оставяй да прави това, Мери… Нали няма да го оставиш? Ти ще ме спасиш, нали, Мери? — И тя умолително протегна ръце към сестра си.

Мери стоеше като онемяла; потокът от думи, изтръгнал се от Неси, я порази. Най-после тя каза бавно:

— Нима татко се е променил, Неси? Не е ли вече добър към тебе?

— Дали се е променил! — изхленчи Неси. — Толкова се е променил, че няма да го познаеш! Понякога ме е страх да го погледна. Когато не е пил уиски, прилича на човек, който ходи насън. Няма да ми повярваш колко се е променило всичко… — продължаваше тя все по-високо и грабнала сестра си за ръката, я задърпа към кухнята — няма да повярваш, ако не видиш сама. Погледни тука! Ела и виж на какво прилича стаята — със стремително движение Неси широко отвори вратата, сякаш за да покаже нагледно колко са се променили условията на нейния живот.

Мери безмълвно огледа разхвърляната стая, после се обърна към Неси и учудено я попита:

— Нима татко търпи всичко това?

— Дали го търпи! — извика сестра й. — Дори не го забелязва, а сам той изглежда още по-лошо от тази стая, дрехите висят на него като торба, а очите му са хлътнали съвсем навътре. Щом посегна да поприбера, крещи като луд и все ми вика да си гледам ученето; как ли не ме заплашва, просто ми се струва, че ще се побъркам.

— Толкова ли е лошо? — промълви Мери, като че говореше на себе си.

— Още по-лошо — извика Неси плачливо, с отправени към сестра си широко отворени очи. — Баба прави всичко, каквото може, но тя е почти безпомощна сега. Никой не може да се справи с татко. Най-хубаво е двете с теб бързо да отидем някъде, преди да ни се случи нещо лошо. — Тя сякаш умоляваше сестра си с целия си вид веднага да избяга с нея от развалините на семейното им огнище. Но Мери поклати глава и с твърд глас весело рече:

— Не можем да избягаме, миличка. Двете заедно ще направим всичко, каквото можем. Скоро къщата ще ти се види променена. — Тя отиде при прозореца, отвори го и остави поривът на хладния, остър вятър да нахлуе в стаята. — Ето на, нека ветрецът влезе вътре за малко, докато ние се поразходим в задния двор, а после аз ще дойда и ще оправя всичко. — Тя свали шапката и дрешката си, сложи ги на кушетката, обърна се отново към Неси, прегърна я през кръста и я изведе през задната врата на чист въздух.

— Ах, Мери! — възторжено извика Неси и се притисна по-близко до сестра си, когато двете бавно се разхождаха. — Чудесно е, че си пак тука! Ти си толкова силна! Аз ужасно много вярвам в тебе. Положително сега всичко ще тръгне както трябва. — После добави без всякаква връзка: — Как си живяла? Какво си правила цялото това време?

Мери протегна за миг свободната си ръка.

— Работих ето с това — непринудено каза тя, — а никой още не е умрял от тежка работа и както виждаш, аз съм жива и здрава.

По-младото момиче с изумление погледна загрубялата мазолеста длан, на която личеше дълбок бял белег; то вдигна очи към сестра си и учудено попита:

— От какво имаш този голям белег? Порязала ли си се?

Мимолетно изражение на мъка премина по лицето на Мери, когато отговори:

— Ти отгатна, Неси, но това е минало. Казах ти вече да не се занимаваш с глупавата си сестра. Сега трябва да помислим за мъничкото ми сестриче.

Неси щастливо се засмя, но изведнъж с удивление се сепна.

— Нима това е истина! — възкликна тя слисана. — Аз се засмях, а това не съм правила от месеци насам. Божичко! Щях да бъда направо щастлива, ако не ме измъчваше мисълта, че трябва толкова да уча за този изпит за проклетата стипендия. — Тя силно потрепери. — Това е най-лошото от всичко.

— Няма ли да го издържиш? — загрижено попита Мери.

— Разбира се, ще го издържа! — възкликна Неси и тръсна глава. — Искам да го издържа само за да им покажа на всичките… Просто е срамота как се държат някои от тях с мене в училището. Но татко… Все ми опява и не ме оставя да дишам спокойно. Колко бих искала да ме остави на мира. — Тя поклати глава и добави с тон на възрастна, сякаш това беше гласът на майка й: — Главата ми се пръска, като беснее срещу мен понякога. Направил ме е на сянка.

Мери изгледа със състрадание крехката снага и слабото, преждевременно състарено лице на сестра си, стисна ободряващо хилавата й ръчица и каза:

— Скоро ще те оправя, моето момиче. Аз зная точно какво да правя и имам в запас няколко фокуса, които може да те изненадат.

Неси се обърна и с любимата скоропоговорка от тяхното детство запита с престорена наивност:

— От тия фокус-мокус-препаратус ли, Мери?

Сестрите се спогледаха, изминалите години сякаш се стопиха, те взаимно се усмихнаха една на друга в очите, високо се изсмяха в един глас и този звук странно проехтя в изоставената градина зад къщата.

— О, Мери! — въздъхна с възхищение Неси. — Всичко е по-хубаво, отколкото очаквах! Бих могла все да те прегръщам и да те прегръщам? Ти си чудесна! Хубавата ми голяма сестра се е върнала! Видя ли колко бях смела да ти пиша и да те помоля да се върнеш? Ако той беше узнал, щеше да ми откъсне главата. Но ти няма да ме издадеш, нали?

— Разбира се, не — нежно я увери Мери, — няма да му кажа нито дума.

— Той скоро ще си дойде — проточи Неси и лицето й отново се изопна при мисълта за наближаващото завръщане на баща й. — Вярвам, че знаеш за… за това, че е на работа в корабостроителницата.

Лека руменина заля бузите на Мери, когато отговори:

— Да, чух, веднага след смъртта на Мама.

— Какво падение! — рече Неси с тон на голям човек. — Добре, че бедната Мама не го доживя. Ако не всичко друго, това щеше да я довърши. — Тя замълча, въздъхна и добави като скръбно утешение: — Бих искала тези дни да отидем и да занесем малко цветя на гроба й. Там няма съвсем нищо, дори венец от изкуствени цветя!

Сестрите потънаха в мълчание, всяка заета със своите мисли, после Мери се опомни и рече:

— Трябва да вляза и да се заловя за едно-друго. Искам да приготвя всичко. Ти постой тука на въздух, мисля, няма да ти повреди. Почакай и ще видиш колко хубаво ще наредя всичко за тебе!

Неси изгледа сестра си със съмнение.

— Нали няма да избягаш и да ме оставиш? — попита тя, сякаш се страхуваше да изпусне Мери от очи. — Ще дойда с тебе и ще ти помагам.

— Глупости! Аз съм свикнала с тази работа — отговори Мери. — Твоята задача е да останеш тука и да получиш апетит за чая.

Неси пусна ръката на сестра си и когато я видя да влиза през задната врата, високо я предупреди:

— Да знаеш, че ще те гледам през прозореца да не избягаш.

Влязла вътре, Мери се залови да възстанови чистотата и поне донякъде реда в кухнята; тя си сложи престилка, която намери в килера, и пристъпи към работата със сигурност, придобита чрез опит: бързо излъска и почерни решетката пред камината, запали огъня и помете пред огнището, изми пода, избърса праха по мебелите и успя до известна степен да изтърка мръсотията от прозорците. После затършува да намери най-чистата покривка за маса, постла я и пристъпи към приготовленията за толкова апетитна вечеря, колкото можеха да й позволят оскъдните продукти в килера. Застанала край печката, поруменяла и малко задъхана от бързане, Мери като че ли беше хвърлила от гърба си изтеклите години, сякаш не бе преживяла понесените горчиви страдания и беше пак същото младо момиче, заето с приготвянето на вечерята за семейството. Докато стоеше така, тя чу бавни влачещи се стъпки в хола, след това изскърцването на отварящата се кухненска врата и когато се обърна, видя в стаята с накуцване да влиза прегърбената, грохнала фигура на старата баба Броуди и неуверено, несигурно да се движи като някой призрак сред развалините на отминалото си величие. Мери заряза печката, запъти се към нея и извика:

— Бабо!

Старината бавно вдигна глава, показа жълтото си изрязано от бръчки лице с хлътнали бузи и свити устни, загледа я без да вярва на очите си, сякаш и тя виждаше някакво привидение, и най-сетне промълви:

— Мери! Нима това е Мери! — После поклати глава, като че отхвърли онова, което виждаше със старите си очи, като немислимо, отмести поглед от Мери и с неуверени крачки продължи към килера, шепнейки си:

— Трябва да му приготвя нещо за чай. Трябва да сложа чай за Джеймс.

— Аз сложих чай, бабо — възкликна Мери; — няма защо да се тревожиш за него. Ела и седни на стола.

Тя хвана за ръка и поведе залитащата, но несъпротивляваща се старица към старото й място край огъня, където тя се отпусна с празен и разсеян поглед. Обаче когато Мери започна да ходи от килера в кухнята и обратно и масата постепенно започна да добива вид, какъвто не бе имала от много месеци насам, очите на старата жена се проясниха, тя вдигна поглед от една чиния с горещи палачинки — истински, от които се вдигаше пара — към лицето на Мери, прекара треперещата си, прозрачна и изпъстрена от сини вени ръка по челото и измърмори:

— Знае ли той, че си се върнала?

— Да, бабо. Писах му и му съобщих, че ще дойда — отговори Мери.

— Дали ще ти позволи да останеш? — не спираше старата. — Може да те изхвърли пак. Кога беше това? Не беше ли преди смъртта на Маргарет? Не мога да мисля. Много ти прилича, както си се сресала. — След това погледът й угасна, тя като че загуби всякакъв интерес и безутешно промърмори, обърнала очи към огъня: — Не мога вече така хубаво да ям без моите зъби!

— Не искаш ли гореща палачинка с масло? — запита Мери с предразполагащ тон.

— Как да не искам! — не се забави отговорът. — Къде е?

Мери даде на бабата палачинката, видя как тя жадно я сграбчи и как започна лакомо да я унищожава, приведена над огъня. Съзерцанието й бе прекъснато внезапно от шепот на самото й ухо:

— Мери, миличка, моля ти се, дай и на мен една!

Неси беше влязла вътре и сега протягаше молеща длан и чакаше да сложат там във вид на топло утешение току-що опържена палачинка.

— Ще получиш не една, ами две — извика развеселена Мери. — Да! Колкото поискаш. Аз съм направила много.

— Много са хубави — с удоволствие възкликна Неси. — Просто са чудесни! И ти ги направи толкова бързо, пък и кухнята стана съвсем друга, честна дума! Сега е пак като едно време! Те са леки като перце! Също както ги правеше Мама, също така вкусни, да, по-вкусни, отколкото бяха тогава. Ау… ау… чудесни са!

Заслушана в това бърборене на Неси и загледана в бързите й, нервни движения, докато ядеше, Мери започна да разглежда сестра си по-внимателно, отколкото досега, и постепенно я обзе чувство на смътна, но дълбока тревога. Несериозното и непрекъснато брътвене на сестра й, поривистите и малко несдържани движения, които забеляза сега при по-съсредоточено наблюдение, като че ли издаваха състояние на подсъзнателно нервно напрежение, което я обезпокои, а когато се вгледа в слабичките очертания на порасналото й тяло и обърна внимание на леко хлътналите й бузи и слепи очи, Мери неволно попита:

— Неси, миличка, сигурна ли си, че си добре?

Неси натъпка последните остатъци от палачинката в устата, преди изразително да отговори:

— Сега ми е все по-добре и по-добре… особено след като си хапнах това. Палачинките на Мери са добри, но самата Мери е още по-добра! — Тя подъвка за миг и сериозно добави: — Един-два пъти ми беше много зле, но сега съвсем нищичко ми няма.

Това внезапно хрумване, разбира се, беше глупост, помисли си Мери, но въпреки това реши да направи всичко в кръга на възможностите си, за да извоюва за Неси поне малка почивка от ученето, което, както й се струваше, изтощаваше недостатъчните сили на нейния недоразвил се още организъм. Донякъде от любов към сестричето, но главно поради събудения от хилавостта на Неси силен майчински инстинкт, горещо съчувствие завладя Мери, тя покровителствено прегърна слабите й рамена, притисна я близо до себе си и благо пошепна:

— Ще направя всичко, каквото мога. Ще видиш. Няма такова нещо, което не бих направила, за да те видя здрава и щастлива.

Докато сестрите стояха така прегърнати, старицата вдигна глава от огъня и когато ги видя, мигновено дълбоко прозрение сякаш проблесна в замъгления й старчески ум, защото тя рязко забеляза:

— Внимавайте да не ви види така. Не се прегръщайте пред него и не му показвайте, че толкова се обичате. Не! Не! Той няма да търпи никой да му се бърка с Неси. Остави я на мира, остави я на мира. — Резките нотки в гласа й се притъпиха при последните думи, погледът й пак се помъти, тя се обърна с проточена, неприкрита прозявка и замърмори: — Искам си чая. Не е ли още време? Не е ли време Джеймс да се прибере?

Мери погледна въпросително сестра си, тъмна сянка отново легна на челото на Неси и тя мрачно промълви:

— Можеш да запариш чая. Ей сега ще си дойде. Тогава сама ще видиш: щом си допия чашата, това ще бъде сигнал да ме изпъди в гостната. До гуша ми е дошло!

Мери не отговори и мълком отиде в килера да запари чая; сега я обзе внезапен спотаен страх в очакване на предстоящата среща с баща й; чувството й на самопожертвувателна грижа за сестричето й заглъхна за миг и цяла разтреперана, тя се помъчи да си представи как ще бъде посрещната от него. Очите й, устремени с невиждащ поглед към облаците пара, вдигащи се от врящия чайник, запримигаха при спомена как зверски я беше ритал, когато лежеше в хола, как този ритник бе станал донякъде причина за пневмонията, която насмалко не й отне живота, и тя бегло си зададе въпроса дали той някога е съжалявал за тази своя постъпка, дали поне се е сетил за това в течение на четиригодишното й отсъствие. А самата тя? Споменът за този ритник бе живял в нея с месеци, болката от него бе продължила през цялото време, докато бе бълнувала, измъчвана от дългото боледуване, изтезавана от хиляди негови зверски ритници при всяко пронизващо я като удар с нож вдишване и издишване; чувството на оскърбление не бе я напускало дълго след това, когато нощ след нощ бе лежала будна и бе преобръщала в ума си туй посегателство върху нейното тяло — безчовечния ритник на тежката му обувка.

Мери пак се сети за тези обувки с дебели подметки, които толкова често бе лъскала за него, които щеше пак да му лъска в доброволното си робство, а когато си спомни тежките стъпки, които обикновено известяваха неговото влизане, тя трепна, вслуша се и отново чу крачките му в хола, по-бавни, дори мудни, не толкова твърди, почти провлечени, но все пак крачките на баща й. Беше настъпил моментът, който бе предвиждала, който бе си представяла хиляди пъти, от който беше се бояла и към който въпреки това беше се стремила сама; при все че се тресеше с цялото си тяло, тя се обърна и смело, макар и със свито сърце, излезе да го посрещне.

Те се срещнаха лице с лице в кухнята, където влезлият мъж мълком загледа нея, обиколи с мрачен поглед стаята, масата, ярко пламтящия огън и пак спря очи на нея. — Мери разбра, че това беше действително баща й, едва когато той заговори — едва когато старата му злобна усмивка разкриви сбръчканото му лице и той каза:

— А, ти си се върнала, така ли? — Без да каже дума повече, Броуди отиде при своя стол. Съкрушителната промяна в него, която бе тъй голяма, че Мери почти не можа да го познае, я порази толкова дълбоко, че тя нямаше сили да заговори. Нима този стар съсухрен човек с несресана коса, с лекясани, неспретнати дрехи, с мрачно, небръснато лице, с див, нещастен и злобен поглед беше нейният баща? Неси бе права! Не можеше да си представи размерите на тази промяна, докато не я беше видяла, пък и сега едва можеше да повярва на собствените си очи. Като зашеметена Мери пристъпи към масата и започна да налива и да поднася чая, а когато свърши, не седна наред с другите, но остана права да им прислужва, все още обзета от неописуемо изумление пред ужасния вид на баща си. Броуди от своя страна продължаваше да не я забелязва и мълчаливо да се храни; той ядеше небрежно, почти немарливо и явно не обръщаше внимание нито какво яде, нито как яде. Погледът му беше разсеян, помътен, а когато в него проблясваше съзнание за заобикалящата го обстановка, той спираше очи не върху Мери, а винаги върху Неси, сякаш тя представляваше център на някаква дълбоко загнездила се в мозъка му мисъл, в която се съсредоточаваше цялото му съзнателно внимание. Другите също ядяха, без да приказват, и макар че още не й се беше отдал случай да заговори на баща си, да прекъсне това мълчание, продължило цели четири години, Мери тихо излезе от кухнята в килера, откъдето се вслушваше с напрегната тревога. Когато бе решила да се пожертвува заради Неси и да се върне у дома, беше си представяла, че ще трябва да се бори с тирания от по-друг род, гръмогласна, заядлива, дори зверска, но не и с тази странна, нечовешка съсредоточеност, от която, както й се струваше сега, бе завладян баща й. Изглеждаше, че силният му мъжествен характер, както и неговата плът, бяха се стопили и сега бе останала само обезобразена сянка на човек, обладан от нещо — и тя не знаеше от какво, — което го бе покорило и сега държеше в подчинение всяка мисъл, всяко действие на неговото тяло.

Мери бе прекарала в килера само няколко минути в тези размишления, когато до напрегнатия й слух долетя дрезгавият, променен звук на гласа му, който казваше:

— Ти свърши, Неси! Можеш да отидеш в гостната и да започнеш да учиш! — В същия миг Мери събра сили, влезе отново в кухнята и видя Неси да става с печален, потиснат вид, с уплашен поглед и да се приготвя да изпълни неговата заповед; при това подчинение на детето тя усети прилив на смелост и с тих глас се обърна към баща си:

— Татко, не може ли Неси да дойде да се поразходи с мене, преди да седне да учи?

Но човек би рекъл, че Броуди беше глух за думите й и съвсем не забелязваше присъствието й; той поне с нищо не показа, че я е чул и видял, и без да свали погледа си от Неси, повтори, но с по-настойчив тон:

— Върви сега! И да си гледаш работата както трябва. Аз ще дойда да видя как ти върви.

Когато Неси излезе през вратата, Мери захапа устни и силно се изчерви, схванала от мълчаливото презрение, с което баща й бе отнесе към първите й думи, как смята да се държи, спрямо нея. Можеше да остане тука, но за него нямаше да съществува! Тя не пророни нито дума, но когато той се вдигна от масата, а старицата свърши да яде и излезе, Мери се залови да разтребва масата и както влизаше в кухнята и излизаше в килера, забеляза, че Броуди е взел бутилка и чаша от бюфета и се е настанил да си пийне, без да бърза, с вид на установен навик, сякаш се канеше да се налива цялата вечер без прекъсване.

Мери изми и избърса чиниите, изчисти и прибра в килера, после, възнамерявайки да отиде в гостната при Неси, влезе в кухнята и тъкмо се запъти към вратата, когато неочаквано и без да я погледне, Броуди изкрещя от своя ъгъл със свиреп тон на забрана:

— Къде си тръгнала?

Мери спря и с умоляващ поглед отговори:

— Исках само да отида за миг да видя Неси, татко… Не да й говоря… само да я погледам.

— Няма защо да ходиш тогава — отсече той все още загледан в тавана, а не в нея. — Аз ще се грижа за Неси, колкото е необходимо. Ще те моля да стоиш настрана от нея.

— Но, татко — нерешително рече Мери, — аз няма да й преча! Не съм я виждала толкова дълго и ми се иска да бъда по-близо до нея!

— А на мен ми се иска да не си близо до нея — отвърна злобно баща й. — Според мен ти не си подходяща компания за дъщеря ми. Можеш да готвиш и да се грижиш за нея, пък и за мене, но ще стоиш по-далечко от Неси. Не искам да имаш нищо общо нито с Неси, нито с нейните занятия. — Всъщност това точно отговаряше на очакванията й и като се питаше за какво се е върнала, ако не за да помогне на Неси, Мери твърдо загледа баща си със спокойните си очи, сетне събра цялата си смелост и рече:

— Аз отивам при Неси, татко — и тръгна към вратата.

Едва тогава Броуди я погледна и вложил всичката сила на злобата си в тоя поглед, грабна сложената до него бутилка, скочи на крака и бавно запристъпва напред.

— Ако направиш още една крачка към тая врата — изръмжа той, — ще ти пръсна черепа — и сякаш се надяваше, че тя може да не му се подчини, застана пред нея, готов яростно да замахне с бутилката. Мери отстъпи и докато се дърпаше назад, той я наблюдаваше със злобна насмешка и крещеше: — Виж, това е по-умно! Това е по-умно! Виждам, че ще трябва отново да те уча на добро държане. Но да знаеш едно! Не закачай Неси и не мисли, че ти можеш да ме измамиш. Сега вече няма жена на света, която ще успее да ме излъже. Да беше пристъпила още една крачка, щях да ти видя сметката завинаги. — После изведнъж яростното му изражение изчезна, той се върна при креслото си, седна и изпаднал пак в първоначалното си мрачно и замислено безразличие, продължи да пие, явно не за да се развесели, но като че ли подтикван от безполезен, отчаян стремеж да заличи в ума си някаква тайна, незабравима мъка.

Мери седна до масата. Беше я страх да излезе от стаята. Страхът й не беше физически, тя не се боеше за себе си, а заради Неси, и ако не мислеше единствено за сестра си, преди един миг щеше да тръгне направо срещу застрашаващия я замах на оръжието, с което баща й беше я заплашил. Животът нямаше голяма стойност за нея сега, но въпреки това тя си даваше сметка, че ако иска да помогне на Неси в страшната опасност, която я заплашваше в тази къща, трябваше да бъде не само смела, но и умна. Тя разбираше, че нейното присъствие, както и самата цел на това присъствие в къщата, ще предизвикат ожесточена, неспирна борба с баща й за притежаването на Неси, разбираше също, че собствените й сили не са достатъчни, за да се справи с положението, с което се сблъска при завръщането си. Докато седеше и наблюдаваше как Броуди непрекъснато, но напразно се наливаше с уиски, тя реши, без да губи време, да потърси помощ и грижливо обмисли какво трябва да направи на следния ден. Когато ясно и определено подреди в ума си всичко, което трябваше да предприеме, Мери потърси да се занимае с нещо, но не можа да намери нито книга за четене, нито нещо за шиене и се видя принудена да седи без работа в тишината на стаята и да гледа баща си, без нито веднъж да срещне неговия поглед.

Вечерта се влачеше бавно, часовете се точеха; по едно време й се стори, че няма да има край, че баща й никога вече не ще се помръдне, но най-после Броуди се изправи, студено й рече: „Имаш своя стая. Върви си там, но няма защо да влизаш при Неси“ — излезе и отиде в гостната, откъдето до нея долетя гласът му, който питаше и мъмреше за нещо Неси. Мери изгаси светлината и бавно се качи в старата си стая, където се съблече и седна да чака, докато чу да идва горе първо Неси, после баща й, чу ги как се събличаха. Най-после не се чуваше вече нищо. Къщата потъна в тишина. Тя чака дълго време в тази малка стая, в която вече беше преживяла толкова много в очакване и жестока мъка. Пред нея се замяркаха мимолетни видения от миналото — на бденията й пред прозореца, когато не беше откъсвала очи от сребърните дървета, на Роза (къде ли беше тя сега?) и хвърлената от нея ябълка, на бурята, на разкриването на тайната й; спомнила си собствените скръбни преживелици, Мери взе решение да спаси Неси от заплашващото я нещастие, дори с цената на саможертва, доколкото това зависеше от слабите й човешки сили. С тази мисъл Мери безшумно стана, отвори вратата, беззвучно се промъкна през площадката, влезе в Несината стая и се шмугна в леглото до сестра си. Тя стисна в прегръдка студеното, крехко телце на детето, затърка изстиналите му крака, помъчи се да го стопли със собственото си тяло, да успокои риданията му, да го утеши с гальовно нашепвани думи и най-после успя да го приспи. Така със заспалото сестриче в обятията си Мери остана още дълго будна, потънала в размисъл.