Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (28)

IV

Джеймс Броуди се събуждаше. През прозореца не нахлуваха слънчеви лъчи, за да влеят бодрост в изтегнатата му снага или да накарат златни прашинки да заплуват през правите потоци светлина пред сънения му поглед. Вместо това студен ситен дъждец замрежваше стъклата, стичаше се надолу, помрачаваше вътрешността на стаята, придаваше й сив и отегчителен вид и посрещаше погледа на гуреливото му, полуотворено око, като тъжно напомняше за промененото му положение. Броуди навъсено си взе бележка за неприятните изгледи за времето, сетне извърна към часовника будното си око, вече достатъчно отворено, за да се види лепкавият бял гурел в ъгълчето, и като забеляза, че мъчно различимите стрелки показват осем и десет, десет минути след определеното, но неспазвано време за ставане, навъси се още повече. Стана му ясно, че днес пак ще закъснее в канцеларията, пак ще бъде строго мъмрен от онова парвеню, главния писар, който се мъчеше сега да го проверява кога идва на работа и беше го дори заплашил, че ще се оплаче от него на помощник-директора, ако не се постарае да бъде по-точен.

При тази мисъл лицето на Броуди като че потъмня на по-светлия фон на възглавницата, набраздилите го бръчки станаха по-дълбоки като остри разрези, а очите му загубиха, присъщото си изражение на тъга и вместо това се изпълниха с тъпа, мрачна упоритост. Да ги вземат мътните всичките — помисли си той, — няма да се остави да го командуват; ще си полежи още пет минутки в леглото напук на целия директорски съвет на корабостроителницата „Лата“. Разбира се, щеше да навакса времето, като не се обръсне; сега, както и много пъти, това му се струваше лукав похват да победи силите, които се стремяха да го накарат да заживее според техните правила и навици. Впрочем тази хитрост му беше съвсем по вкуса, защото напоследък бръсненето сутрин му доставяше по-малко удоволствие, тъй като несигурната му ръка твърде често му изневеряваше: да я подчини на волята си, представляваше цяло изпитание — понякога се случваше да си пореже бузата. В ранните часове на деня никога не се чувствуваше много добре, понеже не само ръката отказваше да го слуша, но го болеше глава или усещаше езика си като парче сухо дърво, или стомахът му се обръщаше наопаки при самата мисъл за закуската. Броуди много добре знаеше, че за всички тези нежелани усещания бе виновно уискито и сега в мъждивата утринна светлина с мрачно прозрение си казваше, че трябва да намали всекидневната си дажба. Когато бе взимал подобни решения в миналото, никога не бе правил това съвсем сериозно — уверяваше се той, — обаче сега трябваше да вземе окончателно решение да се наложи на себе си да не пие нищо преди обед, а след това да се въздържа до вечерта, когато нямаше да пие много, когато направо не биваше да пие много, ако искаше да угоди на Нанси, чието благоволение беше се превърнало в истинска жизнена необходимост за него. Положително тя беше по-благосклонна към него от два дена и — размишляваше Броуди с малко по-спокоен дух — макар да не бе вече идвала в стаята му, откакто бяха се скарали вечерта, след като бе ходила при леля си в Овъртън; недвусмислената причина, която беше изтъкнала за свое извинение, трябваше да е вярна, ако се вземеха пред вид нейните по-мили и търпими обноски към него напоследък. Той не можеше без Нанси! Тя беше се превърнала в такава насъщна необходимост за тялото му, както въздухът, и само поради това съображение вече трябва да внимава, когато протяга ръка към бутилката в бъдеще. Виждаше му се невъзможно да живее без Нанси! Тя щеше да дойде при него пак довечера, още по-желана след насилственото му въздържание, в противен случай щеше да й иска обяснение!

Последната мисъл като че го изпълни с някакво подобие на старото му самодоволство, той отметна завивките си и стана; но когато студеният въздух в стаята лъхна тялото му, Броуди потрепера, намръщи се, загуби доволния си вид и припряно посегна към дрехите, които лежаха струпани накуп на стол до леглото. Той намъкна тези одеяния колкото можеше по-бързо, е помощта на вода и сапун отдели мимолетно внимание само на лицето си, след което сложи мръсната бяла яка, върза усуканата си връзка и метна на гърба си жилетката и увисналото като торба сако. Икономията на времето беше значителна, понеже целият процес на обличането му отне по-малко от пет минути и сега той бе готов, макар и по свой начин, да слезе по стълбите и да изяде сутрешната си закуска.

— Добро утро, Броуди — любезно извика Нанси при влизането му в кухнята. — Днес си станал навреме! Как спа?

— Не толкова добре, колкото бих искал — отговори той. — Беше ми студено! Но все ми се струва, че ще ми е по-приятно довечера.

— Недей дрънка врели-некипели рано сутринта — отвърна Нанси и тръсна глава. — Лапай си кашата и мълчи!

Броуди погледна кашата с нацупени устни и с видимо отвращение възкликна:

— Не знам защо, но не ми се яде каша. Нанси. Като я ям на закуска, става ми тежко на стомаха. Може да не е лоша за вечеря, но сега не мога и да помисля да я ям. Нямаш ли нещо друго?

— Тъкмо опържих един чудесен херинг — отзивчиво се обади тя. — Остави кашата, щом не ти се яде. Ей сега ще ти дам риба.

Броуди проследи с поглед пъргавата й фигура, забеляза как й се мятаха полите и видя плавните движения на стройните й крака и глезени и изпита внезапна радост за явното подобрение на отношението й към него. Тя пак ставаше по-интимна, не го гледаше вече с тези искри на враждебност в очите, а ето и сега тичаше заради него и в държането й имаше нещо, което странно му напомняше за жена му и нейното желание да му угоди. Стана му приятно от тези предани грижи, особено защото те идваха от неговата възлюбена, но независима Нанси когато тя се върна с чинията, Броуди я погледна под око и забеляза:

— Виждам, че ставаш пак по-мила към мене. Спомням си, че понякога, сутрин, смяташе за достатъчно да тупнеш на масата пред мене, нещастния, някоя загоряла каша, но тази сочна риба ми е повече по вкуса, пък и начинът, по който ме гледаш, ми харесва още повече. Ти ме обичаш, Нанси, нали?

Тя наведе очи към умореното му лице, набръчкано, с хлътнали бузи, загрозено от небръснатата два дена четина и разкривено от пресилена усмивка, която съвсем не му подхождаше, обгърна с поглед прегърбената, занемарена фигура на Броуди, треперещите му ръце с мръсни, неизрязани нокти и извика с отривист, рязък смях:

— Разбира се! Изпитвам сега към тебе такова чувство, че просто не ми се иска да ти го призная. Понякога, като те гледам, сърцето ми трепва.

Усмивката му угасна, очите му втренчено се присвиха и той отговори:

— Много се радвам да чуя това от тебе, Нанси! Зная, че в никой случай не би трябвало да ти казвам, но не мога да мълча: не можеш да си представиш колко необходима си станала за мен. — След това, все още без да погледне закуската, продължи с тон на извинение, сякаш се защищаваше заради поведението си: — Никога нямаше да повярвам, че мога толкова да се привържа към някого. Не мислех, че съм от тези хора, но виждаш ли, толкова дълго трябваше да живея без обич, че когато… когато ние се събрахме… е… ти просто ме покори. Това е самата истина. Нали не ми се сърдиш, че ти разправям всичко това, а?

— Не! Не! — побърза да възкликне Нанси. — Ни най-малко, Броуди. Смятам, че вече е време да умея да те разбирам. Но хайде сега да не изстине хубавата риба, дето се потрудих да ти я приготвя. Искам да чуя дали ти харесва. А за мене е важно хубавичко да закусиш, че днес ще трябва да обядваш някъде навън.

— Да обядвам навън. Защо? — донякъде изненадан възкликна Броуди. — Нали ходи в Овъртън едва миналата седмица… да не би днес пак да тръгнеш при тази твоя леля?

— Не, няма да ходя! — извика Нанси и дръзко тръсна глава. — Но тя ще дойде да ме види! И не искам да се усукваш около мене пред нея, а тази почтена и нищо неподозираща жена, която ме обича… да седи и да се пули на твоите приказки. Можеш да се върнеш у дома вечерта. Тогава ще съм готова за теб.

За миг Броуди я изгледа гневно, с потъмняло лице, после изведнъж се отпусна и бавно поклати глава:

— По дяволите, момиче! Не ти липсва нахалство! Само като си помисля, че си стигнала дотам, да приемаш свои приятели в моя дом! Боже! Сега виждам как можеш да ме разиграваш! Би трябвало да ти посгрея задника, дето си позволяваш да вършиш такива неща, без първо да ме питаш… но ти знаеш… че не мога да ти се сърдя. Изглежда, че няма да има край на волностите ти.

— Че какво лошо има в това? — намусено поиска да знае Нанси. — Не бива ли една почтена домоуправителка да се види с роднините си, когато си поиска? Няма на ти бъде зле да си хапнеш навън, а когато си дойдеш, ще имам за тебе една изненада.

Броуди я изгледа с недоверие.

— Правилно е да го наречеш изненада след начина, по който се държа с мене. — Той спря и мрачно додаде: — Да ме вземат дяволите, ако разбирам какво ме кара вечно да ти отстъпвам.

— Не говори така, Броуди — меко го смъмри тя. — Понякога говориш като някой езичник-китаец.

— Какво знаеш ти за китайците? — ядно отвърна той и най-после съсредоточи вниманието си върху рибата и бавно захвана да я яде на големи залци. След миг той забеляза с променен тон: — Това е много вкусно, Нанси; такова нещо с удоволствие бих ял всяка сутрин.

Нанси продължаваше да го гледа с някаква странна сдържаност, докато той поднасяше храната към наведената си уста, но изведнъж, сякаш поразена от някаква мисъл, извика:

— Божичко, къде ми е умът! Съвсем забравих, че тази сутрин дойде писмо за тебе!

— Какво! — възкликна Броуди, спря да яде й с изненада я погледна изпод прошарените си гъсти вежди. — Писмо за мен!

— Да. Съвсем го забравих от бързане да ти приготвя закуската. Ето го. — Тя взе писмото от края на бюфета и му го подаде. Броуди задържа писмото за миг в протегнатата си ръка, дръпна го към себе си с озадачен поглед, забеляза, че носи лондонски печат, провря дебелия си палец в плика, разкъса го и извади писмото. Наблюдавайки го с известен интерес, докато четеше писаното, Нанси забеляза изражението на обърканост по неговото лице с бързината на облаци, гонещи се по тъмно, ветровито небе. Най-после на лицето му се изписа чудновато удовлетворение, той обърна писмото, бавно го прочете още веднъж, вдигна очи и ги устреми пред себе си.

— Да не повярва човек — промърмори той, — след толкова време!

— Какво има? — извика Нанси. — За какво е това писмо?

— Гордостта й се пречупила, иска смирено да се върне! — Той млъкна, задълбочен в собствените си мисли, сякаш думите му бяха напълно достатъчни да й обяснят всичко.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — рязко възкликна Нанси. — За кого говориш?

— За моята дъщеря… Мери — бавно отговори Броуди, — тая, дето изритах от къщата си. Аз се заклех, че никога не ще й позволя да се върне, докато не се съгласи да пълзи в краката ми, и тя каза, че никога няма да се върне, а ето, в това писмо хленчи, иска да се върне и да ми гледа домакинството. Боже! Това е чудесна отплата за мене след толкова години! — Здраво стиснал писмото с пръстите си, той го вдигна, сякаш очите му никога нямаше да се наситят да го гледат, и подигравателно зачете: — „Да забравим миналото! Искам да ми простиш!“ И това ако не е възмездие за мене, името ми да не е Броуди! „Понеже Мама е починала, бих искала да се прибера у дома. Не ми е зле тук, но понякога се чувствувам самотна“ — продължи той с яд. — Самотна! Така й се пада, бога ми! Самотна! Дано още дълго да е самотна. Ако смята, че толкова лесно ще се върне тука, много крива сметка си е направила. Не я искам. Не! Никога! — Броуди отново обърна очи към Нанси, като че търсеше нейното одобрение, и продължи с разкривени устни: — Не виждаш ли, че това доказва колко съм бил прав, момиче! Тя беше горда, горда като царица, но както виждам, сега се е пречупила. Защо иначе ще иска да се върне? Боже! Какво падение за нея, щом трябва така да скимти да я приема, и… какво тържество за мене да й откажа! Искала да ми гледа домакинството! — Той грубо се закикоти. — Хубава шега, нали, Нанси? Тя не знае, че си имам теб… тя иска твоето място!

Нанси беше взела писмото от неговите ръце и сега го четеше.

— Не ми се вижда много да скимти — бавно отговори тя. — Това писмо е написано съвсем прилично.

— Ами! — извика Броуди. — Малко ме интересува как е написано! Важното е какво иска да каже. Никакво друго обяснение не е възможно и самата мисъл за това ми действува като чаша от най-хубавото уиски!

— Искаш да кажеш, че няма да се съгласиш да се върне? — попита го Нанси с изпитателен поглед.

— Не! — изкрещя Броуди. — Няма! Сега си имам теб да се грижиш за мене. Да не мисли, че искам такива като нея! Може да си остане, където си е, в Лондон, и да изгние там, все толкова ме е грижа!

— Не бива да избързваш с решението си — посъветва го Нанси; — най-после тя ти е родна дъщеря. Обмисли добре, преди да направиш нещо прибързано.

Броуди я изгледа намръщено.

— Прибързано или неприбързано, никога няма да й простя — изръмжа той — и няма какво повече да приказваме. — Но изведнъж очите му блеснаха и той възкликна: — Да ти кажа ли какво ще бъде чудесен удар, Нанси… какво ще я жегне както трябва. Да речем, ще й отговориш ти, ще й напишеш, че исканото от нея място е вече заето. Това ще я унизи здравата, нали? Ще го направиш ли, момиче?

— Не, няма да го направя — без да се замисли, извика Нанси. — Как можа да ти дойде на ум! Щом ще отговаряш, трябва да й отговориш сам.

— Е, поне ще ми помогнеш да си напиша отговора — възрази той. — Да речем, ще го напишем двамата заедно, когато се върна довечера. Ти с твоята умна глава положително ще измислиш нещо хубаво, за да го напиша в писмото.

— Почакай до довечера тогава — отговори Нанси след кратко размишление, — а пък аз ще си помисля дотогава.

— Чудесно! — провикна се Броуди, зает вече в ума си с мисълта как вечерта заедно с нея ще се залови за тази примамлива задача: да съчинят жесток отговор на дъщеря му. — Ще обединим усилията си. Аз зная какво можеш, когато поискаш.

Едва бе изговорил тези думи и от далечината се дочу неясна свирка, която ту се засилваше, ту отслабваше, но не заглъхваше и звучеше в стаята с глуха, но безпощадна настойчивост.

— Боже мили! — сепна се Нанси. — Свири девет часът, а ти още не си излязъл от къщи. Ако не бързаш, страшно ще закъснееш! Хайде сега, върви!

— Пет пари не давам за проклетите им свирки! — мрачно отговори Броуди. — Щом искам, ще закъснея. Човек може да помисли, че съм роб на тая омразна свирка, щом ме кара да се разделя с теб точно когато не искам да изляза.

— Аз пък не искам да те уволнят, мили мой! Какво ще правиш, ако изгубиш службата?

— Ще си намеря по-добра. Тъкмо си мисля за това напоследък. Туй, което имам, не е достатъчно за мен.

— Глупости, Броуди! — помъчи се да го успокои Нанси. — Много си добре така. Ще търсиш по-добро, а ще намериш по-лошо. Хайде тръгвай, аз ще те изпратя до вратата.

Изражението му се смекчи, той я погледна, послушно стана и възкликна:

— Ти не се безпокой, Нанси. Винаги ще имам достатъчно, за да издържам теб. — При входната врата Броуди се обърна към нея и рече с глас, който прозвуча почти покъртително: — Ще мине цял ден, докато те видя пак!

Нанси малко се отдръпна, полупритвори вратата и отговори ни в клин, ни в ръкав:

— Ех, че утро! По-добре да вземеш чадър вместо тоя никакъв бастун. Да не забравиш, че трябва да обядваш някъде навън днес?

— Няма да забравя — покорно каза Броуди. — Знаеш, че винаги помня, каквото ми казваш. Хайде сега… целуни ме, преди да тръгна.

Нанси беше готова да хлопне вратата пред носа му, но когато го видя как стои насреща й, нещо като че се стопи в нея, тя се повдигна на пръсти, проточи врат и докосна с устни дълбоката бръчка, която разделяше челото му на две.

— Ето — едва чуто пошепна тя, — това е целувка за човека, който си бил.

Без да разбере, Броуди я гледаше с очи, в които светеше молба и въпрос като в очи на вярно куче.

— Какво каза? — тъпо я запита той.

— Нищо — безгрижно отвърна Нанси и пак се дръпна. — Само се сбогувах с тебе.

Броуди се подвоуми и гузно замънка:

— Ако казваш… ако си мислиш за… за пиенето, искам да ти кажа, че реших вече да го намаля сериозно. Зная, че не ти харесва, като пия толкова много, и искам да ти доставя удоволствие, момиче.

Тя бавно поклати глава и го изгледа с някакъв странен, дълбок поглед.

— Съвсем не мислех за това. Щом чувствуваш, че трябва да си пийнеш, пийни си. Това е единственото… мисля, че това те разтушава. Хайде, върви сега!

— Нанси, мила, ти добре ме разбираш — промърмори Броуди разчувствувано. — Какво ли не бих направил за тебе, когато си такава! — Той тежко пристъпи от крак на крак, малко нещо засрамен от собствения си изблик, после с хрипкав глас, в който се долавяше потиснато вълнение, додаде: — Е, аз… аз тръгвам, момиче. Довиждане.

— Довиждане — спокойно отвърна Нанси.

Броуди я погледна за сетен път в очите, обърна лице към сивото и печално утро и тръгна под дъжда — чудновата фигура без палто, увенчана с екстравагантна широкопола четириъгълна шапка, изпод която на всички посоки стърчаха гъсти вълма неподстригана коса, с ръце на гърба и нелепо влачещ се в калта зад него тежък ясенов бастун.

Той вървеше по пътя с ум, размътен от противоречиви мисли, към които се добавяше смущение поради несдържания изблик на интимните му чувства; но постепенно над тази бърканица надделя съзнанието за едно-единствено нещо: колко скъпа му е Нанси! Тя беше от същото тесто като него и го разбираше, знаеше от какво има нужда и си даваше сметка, както току-що бе забелязала, че понякога му се иска да се разтуши с някоя чаша уиски. Броуди не усещаше как дъждът мокри дрехите му — толкова погълнат бе от размишленията си за Нанси — и от време на време по намусеното му лице пробягваха проблясъци на светлина. Ала когато доближи корабостроителницата, разсъжденията му станаха по-неприятни, за което свидетелствуваше скованата суровост на изражението му: тежеше му неговото закъснение и възможността да го мъмрят, гнетеше го незаличеното още от времето потискащо съзнание за унизителното естество на службата му. Той виждаше сега в друга светлина дори току-що полученото писмо и го смяташе за непоносима дързост от страна на тази, която е била някога негова дъщеря — дързост, будеща у него горчиви спомени за миналото. При тези възпоминания Броуди усети тръпчив вкус в устата, а от солената пушека риба, която бе ял на закуска, го мъчеше парлива жажда; той рязко спря пред „Шлосерска среща“ и насърчен от последната забележка на Нанси, промърмори:

— Ех, че ми е пресъхнала устата, пък и без друго съм закъснял половин час. Нищо не ми пречи да свърша и тая работа, щом вече съм тръгнал.

Той хвърли през рамо полупредизвикателен поглед към редицата служебни сгради на отсрещната страна и влезе, а когато излезе подир четвърт час, в държането му пак се беше появило нещо, напомнящо предишната му заядлива самонадеяност. Така Броуди мина през главната врата на канцелариите, с привична леснота измина, без да се обърка, през плетеницата от коридори, влезе в стаята си с високо вдигната глава и изгледа първо единия, после другия млад писар, които вдигнаха глави от работата си, за да го поздравят.

— Идва ли вече оная дърта зурлеста свиня? — попита той. — Защото и да е идвала, пет пари не давам за нея.

— Господин Блер ли? — обади се единият писар. — Не, още не е идвал!

— Хм — рече Броуди, разярен от неволно обзелото го чувство на облекчение. — Сигурно си мислите, че имам късмет. Тогава нека ви кажа на двамата, че все ми е едно дали ще узнае за закъснението ми, или не. Можете да му кажете, ако искате. За мене няма значение. — Той хвърли шапката си на закачалката, бастуна — в ъгъла и тежко се отпусна на стола си. Другите двама се спогледаха и след кратко мълчание по-смелият нерешително забеляза:

— Нищо няма да му кажем, господин Броуди, вие знаете това. Но вижте какво, вие сте целият мокър; защо не си свалите сакото и не го изсушите?

— Не! Няма да го сваля! — грубо отвърна Броуди, отвори счетоводната книга, взе перото и започна да работи; обаче след един миг вдигна глава и каза с променен глас: — Е, все пак благодаря ви. И двамата сте добри момчета и зная, че неведнъж сте ми помагали в миналото. Работата е там, че ми съобщиха нещо, което ме ядоса, та не съм съвсем на себе си тази сутрин.

Те знаеха нещичко за частния му живот от малки, откъслечни разговори през последните месеци и този, който досега не беше проговарял, забеляза:

— Надявам се, че не е във връзка с Неси, господин Броуди?

— Не! — отговори той. — Не е за моята Неси! С нея всичко е наред, слава богу, работи мъжки и скоро ще грабне стипендията! Никога нито за миг не ме е тревожила. То е нещо друго, но аз зная какво трябва да направя. Ще се справя и с това положение, както винаги съм се справял досега.

Те се въздържаха да го разпитват повече и тримата отново се заловиха за работа в пълно мълчание, прекъсвано само от дращенето на перата по хартията, от шумоленето на някоя обърната страница, от неспокойното изскърцване на стол и мърморенето на Броуди, който се мъчеше да съсредоточи замъгления си мозък в усилието да се справи с нижещите се пред него цифри.

Бе минала голяма част от предобеда, когато в коридора се чуха отсечени крачки, вратата на стаята се отвори и вътре влезе безукорният господин Блер. Стиснал в ръка куп книжа, той постоя за миг, оправи пенснето със златни рамки на гърбавия си нос и продължително загледа тримата писари, които сега работеха под строгия му поглед. Най-после очите му се спряха на отпуснатата фигура на Броуди, от чиито мокри дрехи сега, като топла, влажна мъгла, се издигаше пара, и при тази гледка в погледа на господин Блер се изписа неодобрение; той предупредително се покашля, пристъпи напред и книжата, които държеше в ръка, се развяха като настръхнала перушина на ядосана птица.

— Броуди — започна той остро, — мога ли да ви помоля за една минутка внимание, моля?

Без да промени позата си, Броуди вдигна глава от писалището и му отправи язвителен поглед.

— Добре де — отговори той, — какво има този път?

— Бихте могли да се изправите, когато се обръщате към мен — възмути се Блер. — Всички служещи го правят освен вас. Това е съвсем нередно изключение.

— Виждате ли, аз въобще съм доста изключителен човек; може това да е причината — бавно възрази Броуди. — Много ми е добре, като си седя! Какво искате от мене?

— Тези сметки — ядно се сопна Блер — познавате ли ги? Ако не ги познавате, мога да ви осведомя, че те са ваша работа… или тъй наречена „работа“! Всички до една са объркани. Цифрите ви не са верни от начало до край, а сборът е чудовищно погрешен. До гуша ми дойде с вашата разпуснатост и некадърност, Броуди! Ако не ми дадете обяснение за всичко това, ще трябва да докладвам целия въпрос на моя началник!

Броуди впи поглед в книжата, а след това в надменното и обидено лице на Блер и потиснат от чувството на непоносимата унизителност на положението си, отговори мрачно, с тих глас:

— Направих всичко, каквото можех. Повече не мога.

— В такъв случай „всичкото“, което можете, съвсем не е достатъчно — отряза Блер с висок, почти писклив глас. — Напоследък работите страхотно лошо, а се държите, меко казано, още по-лошо. Само външният ви вид е вече неуважение към това учреждение. Сигурен съм, че ако сър Джон знаеше, никога нямаше да допусне такова нещо. Даже… — задавен от възмущение, той започна да заеква. — Даже и дъхът ви смърди на алкохол. Това е гадно!

Броуди седеше неподвижно, с наведен поглед и се чудеше дали това беше той, Джеймс Броуди, който мълком понасяше оскърбленията на тази надута, нищожна твар. Мислено се виждаше да скача, да го сграбчва за гушата, да го разтърсва тъй, че да не може да си поеме дъх, и позорно да го изхвърля през вратата, както веднъж беше изхвърлил един-два пъти по-едър от себе си човек. Но не, без да се помръдне, той продължаваше да седи на стола си и мърмореше с глух глас:

— Аз съм господар на извънработното си време. Мога да го използувам, както си поискам.

— Трябва да идвате в канцеларията в такова състояние, че да сте годен за работа — студено настояваше Блер. — Вие сте лош пример ей за тия младежи… вашата външност е петно за цялото предприятие!

— Оставете външността ми на мира, да ви вземат дяволите! — изрева Броуди с неочаквана ярост. — Предпочитам да съм такъв, какъвто съм, отколкото да имам вашата самодоволна мутра!

— Без дързости, моля! — извика Блер и ярка червенина заля бледото му лице. — Ще се оплача от вашето нахалство.

— Хайде, оставете ме на мира — закрещя Броуди, извърнал нагоре очи; както седеше приведен пред писалището, той приличаше на див звяр, сломен от своето пленничество, но все още свиреп. — Не ме изкарвайте из търпение, ще си изпатите.

Усетил в дивия поглед на Броуди заплашваща го опасност, Блер се въздържа от по-нататъшни обидни забележки, захвърли пренебрежително купа книжа на писалището пред Броуди и забеляза с леден тон:

— Веднага да ми ги донесете поправени… без грешки, моля… в противен случай причината ще е ясна! — С тези думи той се обърна и със сдържан вид напусна канцеларията.

Затварянето на вратата не бе последвано от никакво избухване, но настъпилата в стаята тишина гнетеше повече от всякаква буря. Броуди седеше като каменен истукан, в ума му се въртяха току-що понесените оскърбления; той смяташе в своето унижение, че двамата му другари са устремили към него насмешливи погледи. С крайчеца на окото той забеляза една ръка да се протяга към писалището му и тихо да дръпва злополучните сметки; макар и да знаеше, че великодушните колеги пак са решили да му помогнат, мрачно скованите му черти не се отпуснаха. Той остана да седи така безкрайно дълго, без да вдигне перото, видя как поправените книжа отново се озоваха пред него, но не проговори и запази това изражение на сурово безразличие, докато не изсвири в един часа обедната свирка; тогава Броуди незабавно стана от мястото си, грабна си шапката и припряно излезе от стаята. Може някои оскърбления да се измиват с кръв, но той бързаше да заличи спомена за унижението си по друг начин.

Когато се завърна точно на минутата в два часа, Броуди беше се променил, сякаш нещо му бе оказало тайнствено благотворно влияние, с мощен замах бе разпръснало угнетението му, бе изгладило острите черти на неговото лице, бе вляло в жилите му някакво течно веселие, което сега игриво кипеше в тях и излъчваше сияние от цялото му същество.

— Както виждате, момчета, аз съм пръв тука — извика той с грубовата шеговитост, когато другите двама писари се появиха заедно малко след неговото идване, и то на минутата! Но вие как смеете да закъснявате! Това е гадно! Ако не си поправите поведението и не спрете така безобразно да закъснявате, ще се оплача на вашия началник… на тая мазна мутра, дето идва отзарана. — Броуди гръмогласно се изсмя и продължи: — Не можете ли да си вземете пример от мене? Нали ме сочат на вас като образец на добродетел?

— Вие сте в много добро настроение, господин Броуди — колебливо забеляза единият от младежите.

— Защо да не бъда — възкликна той. — Няма да се оставя да ми действуват такива случаи както тоя отзарана я! За нищо на света, миличък! Само мисълта за някои други съображения ме възпря да му извия дебелия врат на този никаквец. Знаете ли — продължи доверително Броуди, — той открай време се ядосва, че ме назначиха тука, без изобщо да се допитат до него, но аз имах връзки и той не можеше да ми попречи. Броуди извади от джоба лулата си, шумно я изтръска на писалището и се залови да я пълни.

— Да не вземете да пушите, господин Броуди — възкликна първият писар, вдигайки с известна тревога глава от своя тефтер. — Нали знаете, че е строго забранено!

Броуди ядно го изгледа, позаклати се на стола си и отговори:

— Кой ще ми забрани? Ще правя, каквото си поискам. На човек като мене не прилича да се моли и да иска разрешение да си запали лулата. — Той предизвикателно запали лулата, смукна и с презрение захвърли изгорялата клечка кибрит на пода. Сетне с дълбокомислено поклащаше на главата подхвана, без да спре да пуши: — Не! Няма да искам разрешение. Дявол да го вземе! Ако имах наследствените си права, нямаше да седя в тази мръсна канцелария. Аз стоя много по-високо от тази работа, много по-високо от всякаква работа! Това е стопроцентова истина, само че не мога да го докажа и затова трябва колкото мога да се помирявам с положението. Но това не може да ме промени. Не! Бога ми, не! Не са малко хората в този град, който биха се радвали, ако в жилите им течеше същата кръв. — Той потърси с поглед одобрението им, но забеляза, че неговите слушатели, на които бяха омръзнали старите му приказки за все едни и същи домогвания, бяха навели глави с престорено равнодушие; Броуди се разочарова; въпреки това той извлече полза от невниманието им, като измъкна от страничния си джоб малко плоско шишенце, бързо го поднесе към устата и крадешком го прибра пак. Освежил се по този начин, Броуди продължи, сякаш не забелязваше, че другите двама не го слушат: — Кръвта вода не става! Няма нищо по-вярно от това. Аз пак ще се издигна. Само проклетата човешка завист ме натика тука; но това няма да е за дълго. Никой не може да смачка свестния човек. Скоро пак ще бъда на мястото си и хората пак ще ме уважават както преди. Пак ще ме виждате на Животновъдната изложба рамо до рамо с главния прокурор на графството и в най-добри отношения… на равна нога, казвам ви — той подчерта тези думи с размахване на лулата, — да, на равна нога с най-големите благородници на този край и моето име ще се споменава във вестника наред с техните. — Броуди възкреси в мечтите си за бъдещето картината на своето славно минало, очите му се навлажниха, долната му устна увисна като на малко дете и той промърмори: — Боже! Чудесно е да ти се случи такова нещо.

— Хайде, господин Броуди — замоли му се другият писар, нарушавайки неговите размишления, — нали пушихте вече, приберете си лулата. Не ми се иска да имате пак неприятности.

Броуди за миг го измери със сърдит поглед и неочаквано се закикоти:

— Ех, че те е страх, момчето ми. Вярно е, правилно казваш, аз вече изпуших една лула, но ще пуша още, и нещо повече — дори ще си пийна! — С лукав вид той отново измъкна шишенцето и пред изумените им погледи дълго пи от него. Вместо да сложи шишето обратно в джоба си, той го сложи пред себе си на писалището с думите: — Тука ще си ми под ръка, сладичкото, ще мога да те гледам и да виждам как се опразваш инч по инч. — Тогава, поласкан, че е станал прицелна точка на уплашените им погледи, продължи: — Та като стана дума за неприятности: отзарана това теле ми каза едно нещо, което беше толкова глупаво, че не ми излиза от главата. — Той мрачно се начумери при този спомен. — Струва ми се, че каза: „Вашата външност е петно за цялото предприятие“… да, така каза, точно това бяха думите му. Хайде, кажете ми, момчета, какво искаше да каже, да го вземат мътните? Какво не е наред с моята външност? — С войнствено изражение Броуди впи в тях свиреп поглед, а те нерешително заклатиха глави. — Аз съм хубав мъж, нали! — подхвърли им Броуди и посрещна мълчаливото им съгласие с великодушно и пресилено одобрение: — Знаех си аз! — възкликна той. — Това беше само мръсната му злоба. Да! Винаги съм бил мъж с представителна външност, добре сложен, с кожа, чиста като на пеленаче. Освен това — не млъкваше Броуди, като ги гледаше хитро под око и поглаждаше със стържещ звук небръснатата четина на жълтите си бузи — имам и друго основание да смятам, че той не е прав. Може да сте твърде млади, за да ви разправям, но не вреди да ви кажа, че едно девойче, ех, най-хубавото девойче в Ливънфорд, предпочита мен пред всички други мъже. Чудно нещо, само като си помисля за нея и ми се припива. — С подобаваща тържественост той вдигна шишето в чест на най-хубавата жена в Ливънфорд и замълча за няколко мига, потънал в блажени размишления за нея. Искаше му се да говори за Нанси, гордо да се похвали с нейните прелести, но някаква недоловима като сянка сдържаност го накара да замълчи; той сви вежди и затърси в далечните гънки на ума си причината, която не му позволи да се отпусне, и неочаквано го озари просветление. Стана му ясно, че не може свободно да говори за нея, защото не му е жена. Когато в напрегнатия му мозък проблесна това изненадващо откритие, Броуди мълком се изруга за своето нехайство.

— Срамота! — промърмори си той. — Не постъпи хубаво, Броуди! Трябваше да се сетиш по-рано. — Той укоризнено поклати глава, пи още веднъж от уискито, за да му помогне в разсъжденията, и дълбоко разчувствуван от нещастното положение на Нанси, пошепна с пиянски плачевен тон: — Май че ще го направя. Бога ми, ще го направя заради нея! — Малко остана сам да си стисне ръката, възхитен от благородството на внезапното си решение да направи Нанси почтена жена. Наистина тя не можеше да се похвали с общественото си положение, но какво от това? Неговото име щеше да я издигне, щеше да ги издигне и двамата и ако се оженеше за нея, с един великолепен жест щеше да я привърже по-сигурно към къщата, да възстанови доброто мнение за себе си в града и веднъж завинаги да даде отговор на тези тъжни въпросителни погледи, които забелязваше от време на време в очите на Неси. Броуди удари с юмрук по писалището и изкрещя:

— Ще го направя! Ще й кажа още тази вечер! — И тогава, гледайки с усмивка стреснатите лица на другарите си, каза с тон на горделива доблест: — Не се плашете, момчета. Само си правех сметка за различни работи и тъкмо реших да направя нещо за моята малка Неси. Тя напълно го заслужава. — След това Броуди понижи патетичния си тон, лукаво им се захили и добави: — Един дребен въпрос на семейна политика, за който рано или късно положително ще чуете. — Той тъкмо се канеше да ги посвети по-подробно в своите намерения, когато единият от писарите, може би доловил предварително насоката на предстоящите откровения, побърза да отвлече вниманието му с възклицанието:

— А как върви ученето на Неси, господин Броуди?

Броуди запримига срещу младежа и след миг отговори:

— Чудесно! Нали знаете, върви чудесно. Недейте задава глупави въпроси, момко! Стипендията „Лата“ й е вече в джоба. — Той се хвана за новата тема, предложена на помътения му ум, и продължи: — Тя е голяма утеха за мене, това момиче. Само като я видя как току сложи прът в колелата на оня малкия Грирсън, изпитвам грамадно удоволствие. Тя все излиза по-добра от него, знаете ли, и всеки път, като излезе отгоре, все едно, че забива нож на тоя гаден мазник — баща му. Да! Сякаш нож му забива! — Броуди се изкиска само като си помисли за това и надигнал шишето още по-високо, допиваше последните остатъци от съдържанието му; изведнъж той се задави при опита си да пие и да се смее едновременно и избухна в продължителен пристъп на дрезгава кашлица. — Че потупайте ме по гърба, да ви вземат дяволите! — изхриптя той с изкривено лице и насълзени очи, наведе се напред и се заклати като болен изтощен слон. — По-силно! По-силно! — закрещя Броуди, когато единият от писарите скочи от мястото си и го заудря по превития гръб.

— Лоша кашлица — рече младежът, когато припадъкът най-сетне отмина! — Ето какво става, като седите с влажни дрехи.

— Ами! Това съвсем не беше кашлица… не — отговори Броуди и си избърса лицето с ръкава. — Никога още не съм носил палто и никога няма да нося. Изгубих си някъде чадъра, но няма значение, от дъжда като че ли винаги ми е ставало хубаво. Аз съм як като клайдсдейлски жребец! — И той изправи мършавата си снага, за да им докаже, че е здрав мъжага.

— Неси не се е метнала на вас, господин Броуди — забеляза пак писарят. — Тя няма чак толкова здрав вид.

Броуди свирепо го изгледа и гневно закрещя:

— Тя е здрава като канара. Да не сте и вие от ония глупаци, дето все изкарват хората болни. Казвам ви, че нищо й няма. Беше малко неразположена миналия месец, но то е дребна работа. Заведох я при Лори и той каза, че глави като нейната били една на хиляда… да, аз пък бих казал — една на милион! — Той тържествуващо ги огледа, посегна към шишето, за да изрази ликуването си, но забеляза, че е празно, грабна го и с безпогрешна точност го запрати в кошчето за боклук в ъгъла, откъдето по-късно то бе извлечено и захвърлено в Ливън благодарение на великодушието на един от многострадалните му колеги. — Видяхте ли какво значи мерене! — весело възкликна Броуди. — Аз имам вярно око! Аз мога, без да ми мигне окото, да улуча тичаш заек от петдесет крачки! Заек. Дявол да го вземе! Да бях там, където ми е мястото, щях да си ходя на лов и яребиците и фазаните щяха да падат като зърна на градушка. — Той тъкмо се канеше отново да заговори за благородното си потекло, когато погледът му спря на часовника. — Боже! Я гледай ти. То било, кажи-речи, пет часът. В моята компания времето минава незабелязано. — Той шеговито намигна, закиска се и пак подхвана: — Времето лети, когато човек работи здравата, както би казал тоя надут тип Блер. Но май че трябва да ви оставя, мили мои. Вие сте добри момчета и аз много ви обичам, обаче сега трябва да свърша една по-важна работа. — Той потърка ръце в блажено предчувствие и добави със закачлив поглед: — Ако моят любимец дойде преди пет, кажете му само, че сметките му са наред и кажете, че съм отишъл да му купя дрънкалка. — Той тежко се надигна от стола, сложи си шапката, на два пъти оправи прашната й периферия, докато я нагласи под желания ъгъл, взе тежкия бастун и вече със съвсем пиянска важност застана на вратата със своята поклащаща се фигура. — Момчета! — извика той, размахал бастуна, за да подчертае думите си. — Само да знаехте къде отивам, очите щяха да ви изскочат от завист. Но вие не можете да отидете там. Не! Не! В този град има само един човек, който може да отиде на това чудесно място. — Той ги огледа внушително, додаде с дълбоко драматично чувство: — И този човек съм аз! — хвърли последен поглед на техните сдържани, но объркани лица и бавно излезе.

Щастливата звезда не му изневери, защото, докато се клатеше шумно из коридорите и се блъскаше ту тук, ту там със залитащите си крачки, Броуди не срещна никого; в пет без пет той изскочи от главната врата на открито и се запъти към дома.

Дъждът беше спрял, въздухът лъхаше свеж и прохладен в тъмнината, където току-що запалените лампи блещукаха по мокрите улици като безкраен низ топазови луни по повърхността на черна, застояла вода. Правилното редуване на тези отражения, всяко от които като че плуваше предателски към него, както вървеше, ужасно много забавляваше Броуди; той се захили и си каза, че непременно ще разправи на Нанси за преживелиците си с това чудновато, обърнато надолу с главата небесно явление. Нанси! Броуди се изкиска на глас, като си помисли за всичко, което имаха да си кажат тази вечер, като се започне от съчиняването на едно истински хапливо писмо до оная в Лондон и свърши с чудесното предложение, което бе решил да направи на самата Нанси. Разбира се, тя ще се поразстрои, като го види да се връща — той го призна това великодушно на тъмнината — пийнал малко повече от обикновено, но неочакваното, възхитително предложение за женитба щеше да разпръсне целия й гняв. Броуди знаеше, че тя, тази драка, винаги бе искала да осигури положението си, бе искала да има положение, каквото би могъл да й създаде фин мъж като него, и сега я чуваше да възкликва поразена: „Сериозно ли го казваш, Броуди! Божичко! Че ти направо ме смая! Да се омъжа за теб? Ти знаеш, че няма да изпусна този случай, както петел ечемично зърно. Ела да те стисна здраво в прегръдките си!“ Да, тя ще бъде по-мила към него от всеки друг път след такава върховна жертва от негова страна; очите му заблестяха при мисълта за проявите на особеното й благоволение, с което щеше да го възнагради. Той вървеше напред, сгряван от съзнанието, че всяка залитаща крачка го довежда по-близо до Нанси, и не можеше да намери достатъчно силно сравнение, с което достойно да опише нейния чар, нейното обаяние над него.

— Тя е… чудесна! — несвързано мърмореше той. — Тялото й е бяло и стегнато като бялото месо на охранено пиле. Бих могъл просто да я изям. — Тези мисли го завладяваха все повече, спомагаха за изострянето на желанието му, разгаряха възбудата му; с последен бърз устрем той изкачи стъпалата на къщата, нетърпеливо затърси ключалката с ключа, отвори вратата и се втурна в мрака на хола.

— Нанси! — високо извика Броуди. — Нанси! Аз се върнах при теб! — Той постоя за миг в тъмнината, чакайки тя да се откликне, но понеже Нанси не отговори, глупаво се усмихна на мисълта, че тя може би се крие, че чака той да отиде при нея, извади кутия кибрит от джоба, запали газа в хола, тръшна бастуна на стойката, закачи шапката и нетърпеливо отиде в кухнята. Там също беше тъмно.

— Нанси! — изкрещя Броуди изумен и в тона му прозвуча и раздразнение. — Какви шеги си правиш с мене? Не искам да играя на сляпа баба. Не ги искам тия твои прищевки, момиче! Искам тебе. Излез, където и да си се скрила. — Отговор пак не се чу; Броуди отиде пипнешком до газовата горелка над камината, запали газа, обърна се да огледа стаята и за своя изненада видя, че масата не е сложена, че нищо не е приготвено за чай. За миг той остана съвсем неподвижен, втренчил смаян поглед в голата маса, ядно стиснал устни, докато изведнъж сякаш го озари някакво просветление и той бавно промърмори с прояснило се лице:

— Трябва да е отишла на гарата с леля си. Виж какво си позволява! Тя е единственият човек, който би посмял да го направи. Изпраща ме да обядвам навън, а след това ме кара да чакам за чай.

Това му се видя толкова забавно, че първо целият се разтърси от лек смях, а след това избухна в гръмогласен кикот, като си мислеше почти с гордост за нейната дързост. Дявол да го вземе, тя наистина му беше прилика! И все пак, когато веселието му се поуталожи и не знаеше за какво да се залови, реши, че не му остава нищо друго, освен да дочака удоволствието да я види пак; застанал с гръб към камината, от нямане какво да прави той се зае да разглежда стаята. За него дори самият въздух бе изпълнен с присъствието на Нанси; виждаше я да се плъзга леко насам-натам, да седи нехайно в неговото кресло, да се усмихва, да говори, дори да му се присмива. Да! Ето и тази игла за шапка, забита в бюфета, беше белег на присъщото само на нея дръзко, безсрамно, неподражаемо безразличие. Но на бюфета лежеше и нещо друго забодено с иглата, някакво писмо — онова самонадеяно послание, което бе получил на закуска от дъщеря си. Броуди пристъпи напред и с презрение го взе в ръка. Изражението му изведнъж се промени, като забеляза, че това не беше същият плик, а друг, надписан с неговото име с полегатия канцеларски почерк на сина му, с калиграфско изкуство, което толкова приличаше на прилизаното благоприличие на самия Мат, че винаги го дразнеше. Още едно писмо! И то от Матю! Нима този хитър, подъл страхопъзльо толкова се боеше от него сега, че трябваше да се обяснява с баща си писмено, вместо да говори с него лице с лице, като мъж? Изпълнен с дълбоко презрение, Броуди гледаше хубавия надпис на плика, обаче чувството му се промени, когато, навел глава настрана, ни в клин, ни в ръкав си помисли колко красиво изглежда собственото му име — почти като напечатано, — изписано с тези четливи букви. Господин Джеймс Броуди! Той можеше да се гордее с него, с това име! Леко усмихнат, обзет от безгранично и високомерно чувство за собствената важност, което възстанови неговото благоразположение, подтикнат от преливащото си самодоволство, Броуди небрежно разкъса плика и извади отвътре един-единствен лист.

„Скъпи татко — зачете той, — ти сметна, че е много под твоето достойнство да ме разпитваш за новата ми служба, иначе щеше да научиш, че длъжността ми е за женен човек. Не чакай Нанси да се върне. Тя тръгва с мене, за да се погрижи да не падна от коня! Твой любещ и покорен син

Мат“

Слисан до немай-къде, Броуди препрочете два пъти тези няколко думи, откъсна нищо невиждащия си поглед от писмото и неуверено промърмори:

— Какво ли иска да каже? Какво общо има Нанси с коня на този глупак? „Твой любещ син“… той трябва да е полудял!

После изведнъж му притъмня пред очите и му се стори, че и самият той полудява, защото значението на бележката проникна в затъпелия му, помътен мозък, след като забеляза на гърба на листа надраскани с детинския, неграмотен почерк на Нанси следните думи:

„Мат и аз заминаваме, за да се оженим и да си поживеем както трябва. Ти прекалено много обичаше своята бутилка, за да се ожениш за мен, затова можеш да си легнеш довечера с нея. Дърт глупак такъв!“

Страшен вик се изтръгна от устните на Броуди. Най-после той разбра, че Нанси го е напуснала. Писмото изчезна от погледа му, стаята се завъртя и се изгуби, той остана сам всред необятната безпределност на мрака. Изпълнените му с болка очи тъпо гледаха от разкривеното му лице, изпод челото, прорязано сега от бръчките на пълното съзнание за понесената загуба. Мат, собственият му син, беше му отнел Нанси! Съкрушен от отчаяние, Броуди мислеше, че щеше да бъде много по-добре, ако го беше улучил пистолетният куршум в онази къща на „Канала“, че ударът, който му нанесе неговият син сега, беше много по-страшен, много по-мъчителен от смъртта! Малодушният му и презиран син бе възтържествувал над него. В ума му проблесна като светкавица цялата измама, с която бяха го оплели през изтеклата седмица — безразличието на Нанси, а след това престорената й и все пак сдържана обич, заключената й врата, измислената сродница в Овъртън, пълното изчезване на Матю от къщата; сега той разбра всичко, припомни си и сцената, когато ги изненада в кухнята, когато Нанси счупи чашата тъкмо когато разпитваше сина си за новата му длъжност. Боже, какъв глупак е бил! „Дърт глупак!“ — така го нарече тя, а как ли се бе присмивала тя над него, как ли му се подиграваха двамата сега! Той не знаеше нищо, нито как са заминали, нито къде са отишли. Беше безсилен и знаеше само, че те са заедно — не можеше да направи нищо друго, освен да стои да мисли за непоносимата им близост, която го караше да се гърчи и терзае.

Броуди бе изтръгнат от мрачната си забрава като внезапно дошъл на себе си изпаднал в безсъзнание човек от гласа на Неси, която влезе в кухнята, уплашено се втренчи в баща си и плахо промълви:

— Да ти сваря ли чай, татко? Аз нито съм пила чай, нито съм обядвала.

Той вдигна измъченото си лице, отправи й безсмислен поглед и извика с прегракнал глас:

— Махни се! Върви в гостната! Върви да учиш! Върви, където искаш, само ме остави на мира!

Неси избяга от него и Броуди отново бе погълнат от терзаещите го мисли, той бе изпълнен със самосъжаление, понеже си даваше сметка, че сега няма кой да се грижи за него и Неси освен неговата оглупяла и немощна майка. Тя трябваше да се върне — Мери, неговата дъщеря! Той трябваше да й позволи да се върне и да му гледа домакинството, пък било и само заради Неси. Мери трябваше да се върне! Пълното значение на разговора му по този въпрос с Нанси му подействува като нов удар, когато си спомни как беше я предумвал тя да напише писмото с отказа. А тя знаеше през цялото време, че ще го напусне! Бе закъснял с предложението си за женитба; какво ли щеше да прави сега без нея? Остра болка го прониза, когато си представи, че може би в същия този миг тя е в прегръдките на сина му, отваря устни за неговите целувки, радостно подлага твърдата си бяла плът на неговите милувки. Сякаш в напразен опит да заличи измъчващото го видение, той вдигна ръка и я притисна към тръпнещите си очи, устните му болезнено се изкривиха, напрегнато, конвулсивно ридание се изтръгна от тежко вдигащите му се гърди и отекна в тишината на стаята.