Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (26)

II

Вечерта на следващия ден, когато Нанси беше отишла да споходи леля си в Овъртън, а Мат, както винаги по това време, не беше в къщи, в кухнята на дома Броуди цареше блажена, спокойна уютност. Така поне се струваше на господаря на къщата, когато, излегнат в своето кресло, отметнал глава назад, кръстосал крака, с лула в устата и с пълна чаша от любимото си питие в ръка — греяно уиски, съзерцаваше Неси, която седеше на масата, наведена над уроците си със смръщени от съсредоточение руси вежди, а после поглеждаше майка си, която поради временното отсъствие на омразната й натрапница не беше се прибрала в стаята си, а седеше свита в обичния ги кът до пламтящия огън. Лека руменина бе избила по бузите на Броуди, устните, с които посмукваше лулата, бяха влажни и подпухнали, очите, замислено устремени в тоя миг към съдържанието на вдигащата пара чаша — влажни и красноречиви; той се чувствуваше някак си странно преобразен, неприятностите бяха забравени, доволният му ум бе обладан от мисълта, че е прекрасно нещо човек да прекара една спокойна вечер в собствения си дом. Наистина сега не излизаше вечер или по-право по никое друго освен през работното си време, отбягваше да се явява на улиците и в клуба, пък и малката задна стаичка на добродетелната Фими бе затворена за него; и би било логично седенето пред камината да не представлява за него толкова важно събитие, нито да предизвиква толкова необичайно наслаждение. Но тази вечер със съзнанието, че няма да му бъде искана сметка от неговата домоуправителка, загдето е закъснял за чая, той беше се позабавил тук-таме на връщане от работа и сега, разнежен още повече от няколко допълнителни чашки и от мисълта за няколко предстоящи, с чувство на тъга поради раздялата с Нанси, но успокоен от радостта на непривичната си свобода и от перспективата за свиждането си с Нанси по-късно вечерта, той вкусваше това състояние на блаженство, което изкуствено създаваше у себе си и което го бе обхванало по-рано и по-силно от обикновено. Гледана от неговото кресло, в светлината на прозрачното кехлибарено уиски, длъжността му в канцеларията се превръщаше в синекурна, всекидневните му задължения на дребен чиновник — в забавно развлечение; тази служба беше само прищявка и той можеше да я напусне, щом пожелае; беше доволен, че е скъсал с търговията — това долно занятие, което явно не отговаряше нито на характера, нито на възпитанието му; обаче скоро щеше да изостави и сегашната си несериозна длъжност, за да премине към по-почетно и по-доходно занятие, с което ще смае града, ще удовлетвори себе си и ще възхити Нанси. Неговата Нанси… Ех! Това е любовница за истински мъж! Когато образът й се мярна пред него, той пи за нейно здраве и от все сърце й пожела да се позабавлява при леля си в Овъртън. Розови мъгли плуваха из мръсната занемарена стая, обагряха нечистите пердета, забуляха потъмнелия квадрат на стената, който издаваше изчезването на гравюрата от Бел, придаваше руменина на бледите бузи на Неси и смекчаваше дори повехналото, завистливо лице на майка му. Броуди загледа втренчените очи на старицата през ръба на вдигнатата чаша, отпи голяма глътка и след като си пое дъх, присмехулно се провикна:

— Сега ти се иска да си на моето място, дърто. Да, да, виждам по лакомия ти поглед, че ти се иска това да влезе в твоя корем, а не в моя. Мога да те уверя, в случай че не знаеш, че то е чудесно уиски, захарта е тъкмо по моя вкус, а водата е, колкото трябва, понеже е много малко. — Той толкова гръмогласно се изсмя на собствената си шега, че Неси с уплашен израз вдигна глава, но доловила неговия поглед, веднага сведе очи, а Броуди възкликна:

— Гледай си работата, малка негоднице! Защо си губиш времето? Да не плащам за образованието ти, за да седиш и да се пулиш на хората, вместо да си гледаш книгите! — Като се обърна пак към майка си, той важно поклати глава и словоохотливо продължи: — Не бива да я оставям да се отпуска! Това е единственият начин да изкореня проявите на мързел, които е наследила от майка си. Ей богу! Аз ще я изуча въпреки това! Мозъкът й е на място. — Той отпи още една глътка от чашата и шумно смукна лулата.

Старата жена отвърна на погледа му с кисело изражение, изгледа зачервеното му лице, после чашата в ръката му и попита:

— Къде е онази… къде е отишла тази вечер?

Броуди първо се вторачи за миг в майка си, сетне избухна в смях:

— За Нанси ли говориш, дърта вещице? Да не те е омагьосала и тебе, та не смееш да й споменеш името? — После, след кратко мълчание, в течение на което си придаде вид на подигравателна сериозност, продължи: — Всъщност съвсем ме ми се иска да ти кажа, но щом трябва да знаеш, тя е отишла на събрание във Въздържателната дружина.

Той целият се затресе от смях, а баба Броуди посрещна това буйно веселие с неодобрителен поглед и му отвърна толкова язвително, колкото можеше да си позволи:

— Не виждам на какво чак толкова се смееш. Ако беше ходила във Въздържателната дружина, когато е била по-млада, може би щеше… — Усетила погледа му върху себе си, тя млъкна от страх, че може би е отишла твърде далеч.

— Продължавай! — присмя й се Броуди. — Довърши туй, дето го казваше. Изрисувай ни всичките, щом си почнала. Има хора, на които не можеш угоди. Ти не беше доволна от Мама, а сега започваш да търсиш кусури и на моята Нанси. Сигурно си мислиш, че можеш сама да се оправиш с къщата. Че може би по този начин ще имаш щастието от време на време да докопаш бутилката. Как не! Когато ми наготви обед за последен път, малко остана да ме отровиш.

Той я загледа развеселено, отправил поглед надолу от по-високия стол, и се замисли как би могъл да я подиграе. Изведнъж му хрумна една безумна, смешна мисъл, толкова глумлива, че от възторг той се плесна по бедрото. Тя му завиждаше, че пие, и гледаше неговото уиски като котка чинийка с каймак, въздишаше за него, готова да го излочи при първия удобен случай. Добре, щеше да го получи тя — тази, която толкова лесно бе готова да унижава другите! Щеше да го получи, дявол да я вземе! Той щеше да я накара да се напие, да се напие като кютюк. Направи сметка, че има достатъчно уиски у дома и че общо взето много малко щеше да стигне, за да замае главата на старицата; предвкусвайки комичността на това развлечение, Броуди целият се затресе от сподавен смях и пак възторжено се плесна по бедрото. Дявол да го вземе! Биваше си го него за такива работи!

После изведнъж спря да се смее, доби сериозен вид и хитро присвил малките си очички, лукаво подметна:

— Знаеш, май не бях прав да ти говоря така, старо; виждам, просто съм те презрял. Имаш съвсем умърлушен вид. Слушай, няма ли да пийнеш една глътка, че да дойдеш на себе си? — А когато тя бързо и подозрително вдигна очи, Броуди великодушно й кимна и продължи: — Да, не се шегувам. Сериозно ти говоря. Защо да го пия само аз, а не и ти? Хайде, вземи си чаша.

Мътните очи на бабата лакомо светнаха, но понеже тя твърде добре познаваше вечните му гаври, все още се съмняваше, боеше се да се помръдне, за да не бъде разочарована от някое избухване на ехидния му смях; тя само облиза сухите си устни и рече с треперещ глас:

— Да не се шегуваш с мене, а?

Броуди пак буйно поклати глава, този път отрицателно, посегна към бутилката, сложена под ръка до стола му, и съблазнително я протегна напред.

— Виж! „Росата на Шотландия“ на Тичър. Бързо! Върви и си вземи чашка!

Тя скочи на крака така припряно, сякаш щеше да се надбягва, и се запъти към килера, разтреперана от мисълта за този късмет, понеже не беше сложила в устата си нито капчица от деня на погребението, пък и тогава бе пила само вино, а не истинско, донасящо забрава питие. Тя се върна и протегна чашата, кажи-речи преди Броуди да успее да потисне новия прилив веселие, предизвикан от несигурните й, нетърпеливи крачки; но когато щедро й наля ракия, той забеляза със спокоен, загрижен глас:

— Стар човек като тебе трябва да си пийне от време на време. Виж, налях ти доста, да не му сложиш много вода.

— Ах, недей, Джеймс! — възпротиви се бабата. — Не ми слагай прекалено много! Нали знаеш, не обичам да пия много… само съвсем мъничко, колкото да се сгрея.

При последните й думи внезапен спомен преряза веселостта му като удар с бич и той изръмжа:

— Не ми казвай тези думи! Те твърде много ми напомнят за някого, когото не обичам чак толкова много. Защо говориш като мазна и неискрена лицемерка? — Докато майка му бързаше да изпие чашата си, от страх да не й я отнеме, Броуди я гледаше злобно, а след това, подтикван от разгорялото се желание да си отмъсти, извика: — Хайде. На още. Дай си чашата.

— Не! Не! — слабо възразяваше старицата. — Стига ми толкоз. Хубаво ме затопли и в устата ми остана вкус. Много ти благодаря, но не искам повече.

— Няма да ми отказваш — грубо викна синът й. — Каква си, та ще се отказваш от хубавото уиски? Поиска си го и ще го получиш, дори да стане нужда да ти го налея в дъртото гърло. Дай си чашата; ще пием поравно.

Зачудена, тя се подчини и когато Броуди отново наля доста в чашата й, взе да го пие по-бавно, по мъничко, без да го гълта веднага, като мърмореше между глътките:

— Това е истинско уиски. Много си добър, Джеймс, че ме почерпи. Никога не съм пила толкова много. Наистина не съм свикнала. — Тя млъкна за малко и течността в чашата и доста понамаля, после изведнъж не издържа: — Така чудесно щипе езика… нали? Право ти казвам, кара ме да се чувствувам пак, кажи-речи, млада. — Тя тихичко се изкиска. — Мислех си… — и тя се закиска по-високо.

Лекомисленото й кискане го накара мрачно да се усмихне.

— Да — проточи той, — и за какво помисли, старо? Кажи ни, че и ние да се посмеем.

При тези думи баба Броуди се закикоти още повече, покри сбръчканото си лице с възлестите ръце и се отдаде на обзелото я неизказано веселие, докато най-после свенливо откри едното си старческо, разчувствувано око и пресекливо пошепна:

— Сапун! Сетих се за сапуна!

— Сериозно! Мислила си за сапуна! — подражаваше й синът й. — Тъкмо навреме. Да не би да ти се иска да се измиеш? Защото, ако е така, мога да те уверя, че е крайно време да го направиш.

— Не, не — кикотеше се старицата, — не за това. Просто ми дойде на ума какво правеха жените на моите младини, когато искаха да си пийнат, без стопанинът да се научи. Те… те отиваха да си купят ракийца от селския бакалин и го караха да я пише на сметката на сапуна… Сапун! — Възхищението от тази чудесна хитрина я обзе с такава сила, че тя отново закри лицето си с ръце, но след миг ги махна, за да добави: — Ама аз никога не съм правила такова нещо! Не! Винаги съм била почтена и можех да си чистя къщата без такъв сапун!

— Ха така! Похвали се сама — подигра я Броуди. — Разкажи ни какъв образец на добродетел си била. Аз те слушам.

— Да! Добре си живеех тогава! — продължи баба Броуди, унесена в спомени, загубила всякакъв страх от сина си в сковалата ума й тъпота. — И все пак трябваше да се помирявам с много неща. Баща ти беше същият, какъвто си сега ти, приличате си като два стръка иглика. Също така се големееше и беше избухлив като барут. Много пъти вечер, като се прибираше, току се нахвърляше върху мен, ако нещо не беше по вкуса му. Но аз не му се оставях, когато се разбеснееше! Доволна съм, като си помисля за това. — Тя помълча, погледът й се углъби. — Виждам го, като да е било вчера. Божичко, горд беше той, горд като самия дявол.

— Че не е ли бил прав да се гордее? — дрезгаво възкликна Броуди, забелязал, че алкохолът не предизвиква желаното от него действие, че тя вече не го забавлява. Не го ли знаеш от кой корен беше?

— Как не, зная го открай време — ехидно захихика баба Броуди, обладана от буйно, злобно неблагоразумие. — Държеше се като херцог, все „дай ми това“ и „донес ми онова“, с хубавите си дрехи, с приказките си за своите прадеди и какви големи права щял да има, ако можел да ги придобие. Ох! Все разучаваше старото си родство с Уинтъновци… Ама често съм се чудила дали сам си вярва. Има какви ли не роднинства — отново се закиска тя — и все ми се вярва, че това старо родство не е от брачното ложе.

Броуди я загледа свирепо, не вярвайки на ушите си, и когато най-сетне можа да отвори уста, закрещя:

— Млък! Млък, дърта кучко! Коя си ти, та да говориш така за Броудиевци! Самата ти носиш това име сега. Как смееш да го черниш пред мене! — И той сграбчи бутилката, сякаш се канеше да я запрати по майка си.

— Хайде, хайде, Джеймс — без ни най-малко да се смути, дърдореше старицата, вдигнала в знак на възражение треперещата си ръка, — бъди благоразумен. Аз не съм от ония птици, дето рушат собственото си гнездо… Ние си говорим, тъй да се каже, в семеен кръг… и ти сигурно знаеш, че хората са разровили и са разбрали как цялата тая работа е почнала преди много, много време с любовната история между Джанет Дрегхорн, която била дъщеря на главния градинар, и младия Робърт Броуди, който наследил титлата много години по-късно. Не! Не, те въобще никога не са били венчани.

— Я си затваряй глупавата уста! — изрева Броуди. — Ако не я затвориш, ще ти откъсна мръсния език! Седнала насреща ми и ми мърси името! За какво се мислиш? Имала си късмет, че те е взел баща ми! Ти… ти… — Той заекваше, задъхан от ярост; лицето му се гърчеше, като гледаше безизразните й, съсухрени черти. Майка му беше вече съвсем пияна, не долавяше нито неговия гняв, нито уплашения поглед на Неси и продължаваше:

— Късмет ли! — брътвеше тя с пиянско хилене. — Може да съм имала, а може и да не съм имала, но ако знаеше цялата работа отвън и отвътре, може би щеше да мислиш, че ти си имал късмет! — Тя избухна в кънтящ писклив смях, но изведнъж изкуствените й челюсти, които никога не се държаха здраво на мястото си, изтласкани сега от устата й от насъбралите се лиги, се подадоха между устните й като зъбите на цвилещ кон и под натиска на последния изблик на несдържаното й веселие изскочиха от устата и се разбиха на парчета на пода. Това беше донякъде щастливо съвпадение, защото иначе Броуди положително щеше да я удари, а сега двамата гледаха счупените и пръснали се протези, които лежаха помежду им като обелени и разсипани бадеми; старицата ги гледаше с хлътнали, грозни бузи и свито, неузнаваемо лице, а Броуди — объркан и почуден.

— Те лежат пред тебе като бисери пред свиня — най-после възкликна той. — Така ти се пада за проклетото ти безсрамие.

— Хубавите ми изкуствени челюсти! — стенеше бабата изтрезняла — тя все още с труд изговаряше думите. — Четиридесет години съм ги носила! И бяха толкова здрави с тая пружинка между тях! Какво ще правя сега? Не мога да ям! Кажи-речи, не мога да говоря!

— Това е чудесно — изръмжа синът й, — щом няма да можеш да бръщолевиш с лъжливия си език. Така ти се пада.

— Те не може да се поправят — хленчеше старата. — Трябва да ми направиш нови! — Отчаяният й поглед все още беше прикован в пода. — Не мога само да смуча месото. Така човек не може да извлече никаква полза от него. Кажи, че ще ми направиш нови челюсти, Джеймс.

— Ще има да чакаш — тросна се Броуди. — За какво са нови зъби на такава дъртачка, дето й е дошло време да мре? Не можеш ги дочака. Смятай го за наказание от господа.

При тези думи баба Броуди захлипа, закърши костеливите си ръце и несвързано забърбори:

— Какво ще правя? Никога няма да ги прежаля! Какво ще стане с мене, след като съм ги носила толкова дълго! Виновно е това уиски! Винаги ми служеха толкова добре! Това ще ме умори!

Броуди навъсено гледаше комичната й хленчеща фигура, после отмести погледа си и внезапно забеляза облещеното лице на Неси, която наблюдаваше сцената с уплашено, но напрегнато внимание.

— Какво си се зазяпала пак? — изръмжа й той, раздразнен от думите на майка си. — Не можеш ли да си гледаш работата? Много нещо ще свършиш, щом все се озърташ наоколо. Какво ти става?

— Не мога да уча както трябва на тоя шум, татко — плахо отговори Неси и сведе очи; — отвлича ми вниманието. Не ми е лесно да уча, когато наоколо говорят.

— Така ли било! — отговори баща й. — Е, сега в къщата има достатъчно място. Щом не ти харесва в кухнята, ще те сложим в гостната. Там няма да чуеш нито звук. Тогава няма да имаш извинение да мързелуваш. — Той стана и преди Неси да успее да му отговори, със слабо залитане се приближи до масата, събра книгите й в един безреден куп, сграбчи ги с огромните си ръце, обърна се, тежко се запъти към вратата и й подвикна: — Хайде. Марш в гостната! Най-добрата стая в къщата за моята Неси. Там ще работиш на спокойствие и ще работиш както трябва. Щом не можеш да учиш в кухнята, ще отиваш всяка вечер в гостната.

Момичето покорно се изправи и го последва в студената, със застоял въздух стая, където, след като се спъна няколко пъти в тъмнината, Броуди захвърли книгите й на масата и най-после сполучи да запали газа. Бледата светлина проблесна под матовия абажур и освети студената, непокрита махагонова маса, празната, неизползувана камина и мразовитата неуютност на изоставената, покрита с прашен слой стая и накрая — властната фигура на Броуди и свилата се фигурка на детето.

— Ето, заповядай — извика той великодушно, отчасти възстановил доброто си настроение. — Всичко е готово и на твое разположение. Дръпни си стола и започвай. Да не кажеш, че не съм ти помогнал. — Той сложи два пръста на купчината книги и ги разпиля по цялата повърхност на масата, като ги разбърка още повече и обърка всичките набелязани места. — Ето! Има предостатъчно място за всичките ти неща. Не можеш ли да кажеш „благодаря“?

— Благодаря, татко — послушно пошепна Неси.

Броуди проследи със самодоволен поглед как тя седна и сви слабите си рамена, надвесена над учебниците, след което с тромава, пресилена предпазливост излезе на пръсти от стаята; но преди да си отиде, още веднъж мушна главата си през вратата и каза:

— След една минутка ще дойда да видя как ти върви работата.

Когато се върна в кухнята, той размисли, че е постъпил правилно с Неси, че трябва да се грижи за нейния напредък, поздрави себе си за стореното, отпусна се отново в креслото и за награда си наля още една чаша уиски. Едва тогава забеляза майка си, която продължаваше да седи неподвижна и с оглупял вид, като жена, понесла тежка загуба, с празен поглед, сякаш някаква сила бе изсмукала всичките й жизнени сокове.

— Още ли си тука? — сопна й се той. — Много си мълчалива за човек, който до преди една минута толкова е работил с езика. Като не те чух, помислих си, че си отишла да си отспиш след всичките си мъки. Хайде… махай се сега. Върви си, че не мога да те гледам. — И понеже тя се размърда много бавно, закрещя: — По-живо! Да не те виждат очите ми!

Докато беше се бавил в гостната, баба Броуди бе събрала останките от челюстите си от пода и сега, здраво стиснала тези парчета, мълком се измъкна от стаята; прегърбената й, убита фигура представляваше печален контраст на онова оживление, с което се беше спуснала да донесе чашата на собственото си унищожение.

Останал самичък и несмущаван от никого в кухнята, Броуди обърна по-усърдно внимание на бутилката, за да измие неприятния спомен за присъствието на майка си и горчивите размишления, предизвикани от нейните забележки. Той добре знаеше, че в основите на старческите й и все пак неприятни за него възпоминания лежеше печална истина, но и сега, както и винаги, предпочиташе да затваря очи пред тяхната достоверност — нещо, което никога не представляваше затруднение за неговия тъп и неподвижен ум, сега то бе станало още по-лесно от друг път поради изобилието на изпитите чаши. Скоро Броуди забрави цялата случка, с изключение на комичния спомен за неочакваното и безславно лишаване на майка си от зъби; небрежно изтегнат в креслото и непрекъснато наливайки се с уиски, той стигна връхната точка на пиянството. С постепенното повдигане на самочувствието си започна да съжалява, че е самичък, и с нетърпеливо поклащане на крака и припрени погледи към часовника се помъчи да ускори завръщането на Нанси. Но часът бе само девет, а той знаеше, че тя няма да се върне преди десет и тъй като въпреки усилията му да ускори техния ход стрелките се движеха с отмерена и неизменна мудност, Броуди стана и започна да ходи из стаята. Хрумна му безумната мисъл да се поразходи из улиците на града, да се втурне сред насъбралите се в клуба и да ги смути с няколко страшни и добре подбрани думи, но при все че тази мисъл го занимава известно време, в края на краищата я отхвърли поради съображението, че неговата Нанси не ще одобри такава постъпка. Сега беше загубил своето навъсено и мрачно изражение и както се разхождаше тромаво между тесните стени на кухнята, с разрошена коса, с измачкани дрехи, увиснали още по-нескопосно на гърба му, с ръце, клатещи се като бездейни бухалки. Броуди изпитваше нужда да изрази обхваналото го въодушевление с някакво определено и подходящо действие. В тоя миг миналото беше забравено, а изгледите за бъдещето се ограничаваха само от кръга на следващи те няколко часа; той беше отново старият Броуди, но все пак от време на време, когато звукът на стъпките му отекнеше твърде силно в неговите уши, спираше, дълбоко загрижен за ученичката си в съседната стая, укоряваше се с поклащане на глава и пак започваше да крачи по-тихо, с по-голяма и по-пресилена предпазливост.

Най-после стаята му стана прекалено тясна, не го сдържаше вече в тези четири стени. Тихо той излезе от нея и се залута из къщата. Качи се по стълбата, прекоси горната площадка, отвори вратата на майчината си стая и подхвърли на старината някаква заядлива забележка, закиска се сам на себе си, влезе в спалнята на Матю, където с погнуса разгледа редицата шишенца с одеколон и помада за коса, и след като запали навсякъде газа, тъй че цялата къща блесна в светлина, накрая се озова в собствената си стая. Тук, привлечен от някаква тайна сила, бавно се приближи до скрина, където Нанси държеше дрехите си, и със смесица от лукаво въжделение и гузно смущение захвана да вади и разглежда изящното бродирано бельо, което тя си беше купила с дадените й от него пари. Той вземаше в ръце гладките, поръбени с дантели дрехи, докосваше мекото ленено платно, опипваше тънката батиста, държеше в огромната си лапа дългите празни чорапи и устните му се извиваха в усмивка, когато мислено обличаше в тези благоуханни одежди онази, на която принадлежаха. Кървясалите му очи, впити в разкрилата се пред тях белота, виждаха всъщност алабастъра на нейната снага, която не преставаше да бъде за него източник на възхищение и наслада; струваше му се, като че ли тъканта на пипания от него плат трябва да е придобила своя цвят от допира с тази млечна кожа. Както стоеше там и само за свое собствено удоволствие държеше в протегнатите си ръце тези ефирни принадлежности на женската красота, той приличаше на някой стар и грозен сатир, който случайно е намерил захвърлените одеяния на нимфа, сграбчил ги е и със съзерцание разпалва прищевките на затъпялото си въображение.

Най-после с едно натискане на коляното Броуди затвори чекмеджетата, ходом се огледа настрани, излезе крадешком от стаята и тихо затвори вратата зад себе си. Когато се озова вънка, човек би рекъл, че е извършил успешно и без да бъде открит, нещо тайно, защото засраменото и лукаво изражение изчезна от лицето му, той шумно потри ръце, изду бузите си и тежко заслиза по стълбите. В хола отвори вратата към гостната и с шеговита важност извика:

— Мога ли да вляза, мадам? Или не приемате? — След това, без да дочака отговор, какъвто впрочем и не получи, влезе в гостната и продължи със същия тон: — Обиколих къщата си, за да се уверя, че всичко е наред, тъй че тази вечер няма да бъдете тревожена от крадци. Всички прозорци светят! Чудесна илюминация, за да видят всичките мръсни свини, че ние в дома на Броуди сме весели и доволни.

Неси съвсем не разбра какво иска да каже баща й и само го загледа със сините си, умоляващи очи, които сега изглеждаха разширени и рязко се открояваха на замръзналото й, сковано личице. Със скръстени ръце, трепереща, подвила обутите си с тънки чорапи крака, за да се стопли, загубила всички усещания освен едно — че краката и ръцете й се вкочанясват, запомнила живо с впечатлителния си ум сцената, на която бе станала свидетелка в кухнята, несполучила ни най-малко да напредне с уроците си, тя гледаше Броуди, обзета от страх.

— Е, как върви? — продължи той, втренчил в нея очи. — Достатъчно тихо ли е тука за тебе? Какво си направила, откакто си тука?

Неси внезапно се сви със съзнанието, че не е направила нищо, но нямаше сили да скрие от баща си.

— Не върви много добре, татко — смирено отговори тя. — Тука е ужасно студено.

— Какво! Не върви добре, а аз да пазя такава тишина. Такава тишина за тебе! Че ти какво си мислиш?

— В стаята е много студено — повтори момичето. — Вънка сигурно е замръзнало!

— В стаята! — възкликна Броуди, повдигнал вежди с пиянска строгост. — Не ме ли молеше и умоляваше да те преместя тука? Не ти ли донесох книгите със собствените си ръце, не ти ли запалих газа, не те ли настаних тука? Искаше да дойдеш тука, а сега ме упрекваш и се оплакваш! — На зачервеното му лице се изписа огорчено и пресилено неодобрение. — Не й вървяло, гледай я ти нея! По-добре да си събираш ума и да не се разтакаваш!

— Поне да беше палено тука! — осмели се плахо да каже Неси, като забеляза, че баща й не се държи сурово към нея. — Цялата съм настръхнала и треперя.

Думите й проникнаха в помътения му разум, докоснаха някаква сърдечна струна, защото той се сепна, съвсем промени държането си и се провикна прекомерно разчувствувано:

— Моята Неси трепери! На мене ми е горещо, сякаш съм току-що препечена филия хляб, а моето скъпо малко момиченце мръзне и мечтае за огън! И защо не? Това е основателно! Това е повече от основателно! Огънят веднага ще бъде запален, дори ако трябва да го направя със собствените си ръце. Поседи мъничко, почакай и ще видиш какво ще направи за теб татко ти. — Той вдигна пръст и я предупреди да не става от мястото си, излезе тромаво от стаята, отиде в избата зад килера, затършува на тъмно сред въглищата и най-сетне намери, каквото търсеше: желязна лопатка с дълга дръжка. После, размахал лопатката като трофей, отиде при огнището в кухнята и свали решетката пред огъня, бутна лопатката в жаравата, напълни я с куп пламтящи въглени и триумфално ги понесе в гостната, оставяйки подире си струйки дим. След като хвърли горящите въглени в студената камина, той извика многозначително: — Почакай една минутка! Само една минутка! Това още не е всичко — и отново изчезна, за да се върне веднага с огромна връзка трески в едната ръка и с пълната този път с въглища лопатка в другата. Отпускайки се несръчно на колене, Броуди стовари треските върху жарта, изтегна се по корем и хрипливо задуха огъня, докато за негова радост треските пламнаха. Тогава той се повдигна с пъшкане и седнал на края на огнището като развилнял се пред яслата бик, усърдно се залови да подхранва пламъците с въглища, докато най-после пред него се образува висока, пращяща огнена пирамида. Без да обръща внимание на това, че двете му ръце и едната зачервена буза бяха очернени от пушек и въглищен прах, а коленете му — малко изцапани със сажди, Броуди огледа майсторското си постижение с върховно одобрение и се провикна: — Виж го сега! Какво ти казах! Ето ти огън може цял вол да опечеш на него. При такъв огън не може да ги е студено. Хайде, работи сега, след като ти запалих и огън. Малко хора ще си дадат такъв труд заради дъщеря си, затова гледай да не отидат усилията ми напразно. Продължавай! Залягай!

След тази проповед, като че ли не му се искаше да се изправи и той остана да седи самодоволно загледан в мятащите се пламъци, като от време на време избърборваше:

— Чудесен огън! Колко красиво пламти! — След малко обаче се вдигна, ритна лопатката настрана и промърмори: — Ще ида да си донеса уискито, ще го пия тука, при тебе — и излезе от стаята. Неси, която ясно разбираше по неестественото държане на баща си, че той е пак пиян, изпрати отдалечаващия му се гръб с бърз, изпълнен със страх поглед. Цялата вечер не беше научила нито един ред и сега необичайното поведение на баща й започваше истински да я тревожи. Макар напоследък отношението му към нея да беше доста странно (вечните му подкани да учи се сменяха с прояви на внезапна и необяснима снизходителност), никога още не беше го виждала толкова чудноват, както тази вечер. При звука на стъпките му, когато той се върна с останалото в бутилката уиски, Неси се скова и замърда бледите си устни, преструвайки се, че е задълбочена в уроците, макар й да не виждаше страницата, която държеше толкова близо до очите.

— Ха така — промърмори Броуди. — Виждам, че учиш. Аз направих, каквото можех за тебе, сега ти ще направиш, каквото можеш за мене. Това е още едно нещо, за което ще трябва да се отплатиш, когато спечелиш стипендията.

Той се отпусна в едно кресло край камината и пак започна да пие. Сега му се струваше, че вечерта е много дълга, кажи-речи, като цяла година, в течение на която е изпитвал най-разнообразни дълбоки и затрогващи чувства, един период от време, представляващ прекрасен низ от очаквания и предвкусвания, които скоро ще се увенчаят от завръщането на Нанси. Обзе го необикновена радост. Поиска му се да пее. Откъслеци от мелодии се заредиха пленително в неговата глава и той започна да кима, да дава такт с крак и ръка на проехтелите в него съзвучия. Малките му очички просто изскачаха от орбитите, докато шареха из стаята и търсеха отдушник на все повече завладяващото го блаженство. Изведнъж те се спряха на пианото. „За бога — каза си той. — Каква е ползата от такова нещо, ако не се употребява? Каква е ползата от този чудесен звучен инструмент от орехово дърво, взет от Мърдок, купен и платен ето вече преди двадесет години! Цял скандал е да стои тук неупотребявано, след като човек е харчил пари за уроци по музика на дъщеря си!“

— Неси! — изкрещя Броуди и накара детето да подскочи от уплаха. — Трябва вече да си научила цялата тази книга наизуст. Остави я. Сега ще имаш урок по пиано и аз съм твоят учител. — Той прихна да се смее и после се поправи: — Не! Не съм учителят… аз съм певецът. — С широк жест той протегна ръката си напред. — Ще си попеем няколко хубави шотландски песни. Хайде… хайде сядай на пианото и ми изсвири за начало „Отдето вятърът и да повее“.

Неси се надигна от стола си, изгледа баща си нерешително, понеже от месени насам той беше й забранил да отваря пианото, и макар да знаеше, че трябва да се подчини, все пак я беше страх; но докато тя се двоумеше, Броуди буйно се развика:

— Хайде! Хайде! Какво още чакаш? Казах ти: „Отдето вятърът и да повее“! От месеци не съм се чувствувал така хубаво. Пее ми се!

Беше след десет и понеже нейният час за лягане бе минал, а напрежението на дългата вечер я беше уморило, Неси се чувствуваше изтощена, но беше твърде много уплашена, твърде много се страхуваше от баща си, за да му възрази. Затова тя отиде при пианото, отвори го, намери сред нотите сборника шотландски песни на Мери, седна и засвири. Треперещите й пръстчета полагаха крайни усилия да изсвирят исканата мелодия, а Броуди седеше до огъня, размахваше с вълнообразни движения лулата и буйно пееше думите:

Отдето вятърът и да повее,

аз западния чакам час по час,

защото там девойката живее,

девойката, която любя аз.

— По-силно! По-силно! — подвикна той. — Удряй по-силно! Аз пея за моята Нанси. Трябва с повечко сърце! „И ден и нощ със мисълта летя към скъпата си Джин!“ — ревеше Броуди с цяло гърло. — Господ да ми е свидетел, това беше хубаво! Ако я наречем Джин, ти нищо няма да разбереш. Хайде. Изсвири втория куплет още веднъж и пригласяй и ти. Пей! Пей! Готова ли си? Едно, две, три!…

Аз виждам я посред цветята росни.

Неси никога не го беше виждала такъв и обзета от срам и страх, присъедини треперещия си глас към неговия рев и двамата запяха заедно.

— Това беше чудесно! — извика Броуди, когато песента свърши. — Дано да са ни чули на площада! Сега ще изпеем „Милата ми е червена роза“, макар че тя повече прилича на прекрасна бяла роза. Още ли не си я намерила? Страшно си бавна и пипкава тази вечер. А пък аз съм лек като перце. Мога да пея до зори.

Неси с усилия започна да приглася и Броуди я накара да изсвири и изпее песента два пъти, а след това трябваше да продължи с „Брегове и урви“, „О, калино“ и „Ани Лори“, докато ръцете й се схванаха, а главата й така се замая, че й се струваше, че ей сега ще падне от стола; тогава Неси умолително се обърна към него и със сълзи на очи изплака:

— Пусни ме да си отида, татко! Пусни ме да си легна! Много съм уморена!

Броуди мрачно се намръщи — с думите си тя грубо бе нарушила блаженството му.

— Така ли? Не можеш дори и да посвириш на баща си — възкликна той, — след като той си е направил толкова труд да ти запали камината! Едва се е разпалила и ги искаш да си легнеш. Това е твоята благодарност. Добре, щом не искаш с добро, ще искаш със зло. Свири! Свири, докато не ти кажа да спреш, или ще опиташ ремъка. Изсвири ми пак първата песен!

Неси пак се обърна към пианото и капнала от умора, със замъглени от сълзи очи започна отново „Отдето вятърът и да повее“, а той запя, като подчертаваше всяка предизвикана от вълнението й грешка с мрачен поглед, отправен към нейния превит и безобиден гръб.

Двамата бяха изпели песента до средата, когато неочаквано вратата на гостната се отвори и… Нанси, с бляскащи очи, е млечнобели бузи, обагрени с лека руменина от студа, с подаващи се изпод привлекателната й шапчица къдрици, с изящно кожено палтенце, подчертаващо до съвършенство стегнатия й бюст, Нанси, неговата Нанси стоеше пред него. С широко отворена уста и застинала във въздуха лула Броуди спря да пее, глупаво вперил в нея очи, със съзнанието, че не е успял да чуе отварянето на входната врата; той продължи да я гледа така, докато нищо незабелязалата Неси, сякаш за да акомпанира на неговото безмълвно изумление и възхищение, изсвири песента докрай и едва тогава в стаята настъпи тишина.

Най-после Броуди се изсмя, макар и малко гузно.

— Ние тъкмо пеехме една песенчица за тебе, Нанси, а ти наистина я заслужаваш, защото си хубава като картина!

Очите й блеснаха още по-студено и тя каза с присвити устни:

— Врявата, която се чуваше от пътя, беше достатъчна, за да се събере цяла тълпа около къщата… и всички прозорци светят. Ти пак си се напил и имаш нахалството да казваш, че аз съм била причината на всичко това! Виж се на какво мязаш! Виж си ръцете и лицето. Приличаш на въглищар. И аз трябва да се прибера при такова нещо след една тъй прекрасно прекарана вечер!

Броуди я гледаше смирено, опивайки се въпреки всичко, дори въпреки нейната студенина, от свежата й младост и красота и опитвайки се да промени темата, нескопосно промърмори:

— Добре ли прекара при леля си? Домъчня ми за тебе, Нанси! Като че цяла година е минала, откакто те видях за последен път. Много се забави!

— И съжалявам, че не се забавих още повече — възкликна тя със суров поглед. — Когато ми се иска да чуя музика, знам къде да ида. Няма защо да пееш в моя чест и да пиеш за мое здраве… ти, омазан пияница!

При тези ужасни думи вкаменилата се пред пианото Неси се сви назад в очакване баща й да скочи и да се нахвърли на лудата жена, която ги изрече, обаче за нейно изумление той не се помръдна, а само проточи долната си устна към Нанси и забърбори:

— Казвам ти, че ми домъчня за тебе, Нанси! Недей напада човек, който толкова много те обича!

Без да обръща каквото и да било внимание на присъствието на дъщеря си, той продължи да мучи с почти плачлив тон:

— Ти си моята бяла, бяла роза, Нанси! Ти си моят живот! Трябваше някак да прекарам времето! Хайде, иди горе и се съблечи и не ми се сърди. Аз… аз ще се кача горе след една минутка.

— А! Ще се качиш! — извика Нанси и тръсна гласа. — Пиеш като смок, ти, недодялан, невъздържан грубиянин! Качи се горе, когато искаш, все ми е едно. Какво ме интересува… Впрочем скоро ще видиш! — Тя изтича по стълбите и изчезна от погледа му.

Броуди остана съвсем неподвижен, с наведена глава, завладян от печалната мисъл, че Нанси му е сърдита, че когато се качи горе, ще трябва да я укротява, да я умиротворява, преди тя да му подари своето благоволение. Всред тези тъжни размишления той изведнъж забеляза присъствието на дъщеря си, мрачно помисли, че се е издал пред нея, и без да я погледне, дрезгаво промърмори:

— Марш в леглото! Защо още седиш тука? — А когато Неси се изплъзна от стаята като сянка, продължи да седи до бързо догарящите въглени в камината, докато реши, че Нанси трябва вече да си е в леглото и ще бъде по-податлива на неговите молби. Тогава, сляп за пълната промяна, настъпила в положението му в къщи от онези дни, когато бе оставял жена си да седи, обзета от празни мисли, пред безрадостните останки на угасналия огън, с единственото желание да бъде до своята Нанси, Броуди стана, угаси газа и се изкачи бавно и колкото можеше по-тихо по стълбите. Изгарящ от нетърпение, разяждан от страст, той влезе в осветената си спалня.

Тя беше празна!

Не вярвайки на очите си, Броуди се заоглежда наоколо, докато най-сетне в главата му се оформи мисълта, че тази вечер Нанси е изпълнила заканата си и го е изоставила; след миг той се обърна, беззвучно прекоси тъмната площадка и натисна дръжката на вратата, водеща в малката стая, където на времето беше се преместила жена му… същата стая, където тя бе умряла. Както и беше очаквал, вратата беше заключена. За миг в него забушува буря от негодувание и той се приготви да се хвърли срещу нея и да я изкърти, да я раздроби с напъна на мощното си, обладано от желание тяло. Но веднага му стана ясно, че няма да има полза от такава постъпка, че вътре в стаята ще намери една недостъпна Нанси, още по-недостъпна, още по-неподатлива, отколкото преди, по-ледена, по-твърдо решена да му се противопостави. Тя го бе поробила — коварно, но напълно, и поради това сега беше по-силна от него. Внезапната му ярост угасна, ръката му отпусна дръжката, той бавно се върна в своята стая и се заключи. Дълго време Броуди остана потопен в мрачно мълчание, сетне, движен от непреодолим подтик, отиде при чекмеджето, което беше отворил по-рано вечерта, бавно го издърпа пак и с навъсено чело впери загадъчен поглед в нареденото там бельо.