Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (25)

I

— Не вярвам да носят такова нещо там, ако и да са чернокожи — каза Нанси и се изкиска. — Ти само си правиш шеги с мене. — Седнала на кухненската маса, тя многознаещо кимна с глава, измери Мат с поглед и заклати към него изящните си крака, за да подкрепи забележката си.

— Като нищо — оживено отговори Матю, който стоеше облегнат на бюфета и флиртуваше с нея с очи, с позата си, с целия си елегантен вид. — Точно това носят туземните дами, щом ти харесва да ги наричаш така.

— Хайде де! — закачливо извика Нанси. — Много знаеш! Още малко и ще вземеш да ми разправяш, че в Индия маймуните ходят с панталони.

И двамата избухнаха в смях при тази шега с чувството, че чудесно се забавляват: Нанси — понеже й беше приятно да разнообрази скуката през свободните сутринни часове и да си побъбри с някого другиго освен с този мрачен, навъсен Броуди, а Мат — понеже в този разговор можеше да блесне с великосветския си чар почти по същия начин, както би я заслепил, ако тя беше седяла пред лъскавия бар на някоя пивница.

— Ти си страшен дърдорко — подхвана пак девойката с укорителен и същевременно насърчаващ тон. — След като ми разправи, че тези негри дъвчели червени като кръв орехи и си чистели зъбите с пръчици, ще искаш да ти повярвам и че си решат косите с крака на някой стол… като Дан, Дан приказния великан. — Те пак прихнаха да се смеят, докато Нанси не замълча с престорена скромност и отново заговори: — Но аз нямам нищо против такива измислици. Виж, когато започнеш да ми разправяш разни двусмислени шеги, караш ме направо да се червя. Нима мога да се меря аз, бедното, невинно момиче, което никога не е било в странство, с тебе, който си живял в такива чудни, интересни страни? Хайде, разправи ми още нещо!

— Че нали не искаше вече да ме слушаш — подразни я Мат. Нанси нацупи тъмночервените си устни.

— Прекрасно знаеш какво искам да кажа, Мат. Много ми е приятно да слушам за всички тези чудновати неща там. Остави жените. Ако бях с тебе, нямаше да те оставя дори да ги зърнеш. Разправяй ми за цветята, за шарените птици, за зверовете, за папагалите, леопардите, тигрите. Искам да ми разправяш за пазарите, за храмовете, за идолите от злато и слонова кост — на тези неща просто не мога да се наситя.

— Ти си момиче, на което не мога да откажа — отговори той. — Нищо не ти стига. Та за какво говорех, когато ме попита за… за това, за което не ми се позволява да приказвам? — Мат се захили. — Аха! Спомням си сега, за свещените крави. Да, може да не повярваш, Нанси, но кравата е свещено животно за милиони хора в Индия. Къде ли не слагат изображението на това животно, а по улиците на туземните квартали ще видиш да се клатушкат огромни крави с цветя на рогата и венци от невен на шиите и да си бутат носа навсякъде, сякаш са стопани на цялото селище — по къщите и по сергиите (това е нещо като дюкяни, нали разбираш), — и никой нищо не им казва. Веднъж видях как един такъв звяр спря пред една сергия за плодове и зеленчуци и преди да кажа „копче“, очисти целия тезгях от край до край, а собственикът на дюкяна трябваше да седи безпомощен и да гледа как кравата изяжда всичката му стока; а когато тя свърши, не можеше да направи нищо друго, освен да се обърне към нея с молитва или да закачи на дебелата й шия остатъка от своите цветя.

— Не думай, Мат! — хлъцна Нанси с широко отворени от любопитство очи. — Много е чудно това, което ми разправяш. Само да си помисли човек, че се кланят на такова нещо като крава!

— Разбира се, има разни видове крави, Нанси — намигна й Мат, но веднага продължи по-сериозно: — Да! По това, което ти разправям, не е нищо. Не бих могъл да ти опиша всичко, което съм видял, трябва сама да попътуваш, за да се любуваш на такива чудесии, каквито иначе и насън няма да видиш. Пък не забравяй, че има и други места, по-хубави от Индия, където климатът е по-добър, където няма толкова комари и цари същата свобода.

Докато той говореше увлечено от собственото си въодушевление, Нанси замислено го разглеждаше; погледът й се плъзгаше по стройната му фигура в спретнат кафяв костюм, тя забелязваше подкупващото изящество на целия му вид, характерното, но не неприятно малодушие, лъхащо от бледото му лице, и не можеше да се начуди как е могла да се учуди и избяга от него при първата им среща. В течение на шестте седмици, изминали от погребението на госпожа Броуди, когато официално се установи да завежда домакинството в дома на Броуди, тя постепенно бе започнала да гледа на Матю благосклонно, да го защищава пред баща му, беше й приятно да води забавни разговори с него след гнетящото мълчание и мудните едносрични забележки на по-стария си приятел.

— Ти не ме слушаш, закачко — възкликна неочаквано Мат. — Каква полза да си хаби човек гласните струни и да употребява най-цветистите прилагателни, щом хубавото момиче не му обръща никакво внимание?… А пък уж искаше да ти разказвам и така нататък.

— Значи, ти мислиш, че съм хубава, Мат? — отговори тя и продължи да го гледа замечтано, но придаде на погледа си по-прелъстително изражение, а на съблазнителната си поза — повече предизвикателство.

— Разбира се, Нанси — с готовност извика той и очите му светнаха. — Ти си хубава като картина! Цяло удоволствие е, че си тука, в къщи. Винаги съм мислил така, откакто те зърнах за първи път.

— Да — подхвана замислено Нанси, — ти беше много лошо момче, когато се видяхме за първи път, но поведението ти извънредно се подобри оттогава. Всъщност, когато дойдох у вас, отначало си мислех, че те е малко страх да приказваш с мене, но както виждам, сега страхът ти е минал вече и право да си кажа, не съжалявам за това, макар и да се чудя какво ли би казал баща ти за тази промяна, ако се научеше за нея.

Мат беше се поизправил, сякаш искаше да се доближи до нея, ала при последните й думи запалилият се в очите му блясък внезапно угасна, той отново отпусна тялото си на бюфета и начумерено й отговори:

— Не разбирам какво може да намери едно младо създание като тебе в такъв кисел и груб старей. Съвсем не ти е прилика, на тебе ти трябва по-млад мъж.

— Но той е много силен, Мат — отговори Нанси замислено, не преставайки да го привлича с погледа си. — Приятно ми е да виждам тази сила да се пречупва пред мене. Както се обърнаха нещата, сега мога да го въртя, както си поискам. Но не забравяй — добави тя с друг тон и рязко тръсна глава, — че аз съм само домакиня тука.

— Да — възкликна с огорчение Мат, — ти имаш висока длъжност. Добре си се настанила тука, Нанси.

— Ами ти? — дръзко му възрази девойката. — И ти хубавичко си се настанил тука, макар че все разправяш големи работи за разни големи служби в чужбина.

Мат се разсмя с възторг:

— Момиче! Не мога да не се възхищавам на острото ти езиче. Стига да поискаш, всекиго можеш жив да одереш.

— Мога я! — многозначително подхвърли Нанси. — Няма и да усети.

Как му разпалваше кръвта тази малка кокетка, която принадлежеше напълно на баща му, която той нямаше абсолютно никакво право да докосне поради наложеното върху й табу от нейния собственик.

— Ти знаеш не по-зле от мене, Нанси, че да си намеря работа, е само въпрос на време — отговори й Мат сериозно. — Мене ме имат пред вид при пет-шест фирми. Първото свободно място ще бъде за мен. Не бих могъл да остана до края на живота си в тази проклета дупка. Нищо не ме задържа тука, откакто… откакто умря майка ми. Но ти казвам право в очите, че ще ми е мъчно да се разделя с тебе.

— Ще ти повярвам, когато получиш назначение, Мат — отвърна хапливо Нанси. — Но не бива да се оставяш старият да те мачка толкова много. Дръж по-здраво своето. Имай повече вяра в собствените сили. Това, от което имаш нужда, според мене е една жена с малко повече ум в главата, която да ти дава кураж и да те учи как да се справяш с положението.

— Аз ще си видя сметките с него — мрачно заяви Мат. — Ще му дойде времето. Ще го накарам да ми плати за всичко, което ми е сторил… — Той замълча и добави чистосърдечно: — Да, и за всичките страдания, които е причинил на майка ми. Той без друго ще умре от пиянство.

Нанси не отговори, а само отметна глава и замислено загледа тавана, като му показа прелестната си бяла шия и с изящната извивка на тялото дръпна полата почти до колената си.

— Казвам ти, че само си хабиш времето с него — развълнувано продължи Матю. — Той не е нищо повече от един огромен, намусен грубиян. Виж какво прави с Неси: мира не й дава с тези уроци. Виж какво направи с Мама! Той не те заслужава. Нима не виждаш сама?

Нанси се разтърси от спотаен смях и отговори:

— Не ме е страх, Мат. Аз не се оставям да ме газят. Само си мисля едно-друго с малката си главица. Една тайна между Нанси и мен — пленително пошепна тя.

— И каква е тя? — пламенно се провикна Матю, възбуден от нейното държане.

— Ще ти кажа някой ден, ако си добричък.

— Кажи ми сега! — настояваше той. Ала Нанси отказа да го посвети в тайната, завъртя глава, погледна часовника и рече:

— Охо! Тъкмо си мислех, че е време да сложа обеда да се готви на печката. Трябва да помня служебните си задължения и да не забравям за какво съм тука, че може да ме изгонят. Ти сигурно ще обядваш в града както винаги.

Мат също погледна часовника, за да установи колко време още може да стои безопасно у дома, преди да се махне, за да избегне срещата с баща си; след смъртта на Мама беше възприел политиката колкото може повече да го отбягва.

— Да, ще изляза. Знаеш, залъкът ми засяда в гърлото, когато се храня на една маса с него… Не че ме е страх, той толкова се е променил, че не проронва нито дума… но колкото по-малко се навираме в очите един на друг, толкова по-добре за всички. Това е просто въпрос на благоразумие от моя страна.

Когато Мат напусна мястото си, придавайки си съвсем безразличен и независим вид, Нанси сключи ръце на тила си, сякаш за да придържа наклонената си назад глава, и продължи да го гледа със същата лека, загадъчна усмивка.

— Ела тук за малко, Мат — промълви най-после тя полугласно.

Със съмнение в погледа той се запъти към масата, на която тя седеше, но вървеше толкова бавно, че девойката го подкани:

— По-близо, по-близо. Няма да те ухапя.

Матю си помисли, че на драго сърце би се подложил на такова примамливо наказание, когато забеляза блясъка на белите й равни зъби, показали се между червените й засмени устни — устни, които се открояваха толкова по-живо на бялата й кожа, колкото повече се приближаваше до нея.

— Ха така — най-после му подхвърли тя; — сега се показа по-сърцат. Знаеш ли, Мат, баща ти е ужасно глупав, смахнат човек, щом оставя двама млади като нас, които имат толкова свободно време, да се чудят какво да правят в тази скучна къща. Да имаше поне капчица здрав разум да седне и да помисли за тази работа, никога нямаше да го допусне. Дни наред вече не съм излизала, освен за да пазарувам, а на него и на ум няма да му дойде да поизведе момичето си някъде да се повесели. Слушай сега какво ще ти кажа. Утре има концерт в Общинската зала. Мат — пошепна Нанси и пленително повдигна черните си мигли, — какво ще кажеш, ако речем да отидем с тебе? Той никога няма да узнае, а пък аз все някак ще измъкна от него пари за билети.

Вперил в нея омаяни очи, без да мисли за думите й, които едва ли чуваше, Мат гледаше как поради позата й твърдите й гърди предизвикателно се издават към него и (което бе забелязал не само той) как едва забележими златисти лунички осейват малкото й право носле и стигат до меката закръглена извивка на повдигнатата горна устна. Сега той разбра, че я желае, макар и да го беше страх да я вземе, и че както се взираше дълбоко в тъмните и очи, някакъв полуприкрит блясък в тях го подбуждаше към необмислено, стремително действие; той неволно избъбра:

— Нанси! Нанси! Ти дяволски умееш да привличаш мъжете!

За секунда лицето й загуби прелъстителното си изражение и на него се изписа радостно самодоволство.

— Започвам вече да разбирам това — промърмори тя — и следващият мъж, който ме вземе, не ще ме получи много евтино. — Но гласът й веднага се промени пак и тя отново подхвана с умилкване: — Е, какво ще кажеш за концерта, Мат… дава го семейство Мак Келви… те са чудесни! Просто умирам за малко развлечение. Двамата с тебе чудесно можем да отидем на такъв концерт. Винаги сме прекарвали толкова весело заедно, а това ще ни освежи. Хайде, Мат, ще ме заведеш ли?

Мат усети дъха й да го лъхва по бузата с топла интимност и с мъка и с променен глас прошепна:

— Добре, Нанси! Ще те заведа! Всичко, каквото поискаш… само ми кажи.

Той получи в награда една усмивка; Нанси леко скочи от масата и едва доловимо допря бузата му с върха на пръстите си.

— Решено, нали? — весело извика тя. — Чудесно ще прекараме, ще видиш, остави цялата работа на мене, билетите и всичко друго. Може да наредим така, че да се срещнем в залата, но ще трябва да дойдеш с мене на връщане по този дълъг, тъмен път — добави тя хитро. — Мен ще ме е страх да се връщам сама. Може да имам нужда от твоята закрила. — В този миг изведнъж тя вдигна очи и извика: — Божичко, я погледни часовника. Че аз почти нямам време да опържа наденицата! Бягай, Мат, ако не искаш да се сблъскаш със скъпия си татко! Бягай сега, но ела си пак, щом се разсеят облаците, и ние хубавичко ще си похапнем заедно — само ти и аз.

Тя му прати последен топъл поглед и Мат излезе от стаята, без да проговори: вътрешната борба на чувствата беше му сковала езика, бе направила движенията му мудни и крачките — тромави.

След излизането на Мат Нанси се залови със закъснелите си приготовления за обед, без много-много да бърза, с несмутимо и дори преднамерено нехайство, хвърли в тигана един фунт наденици и ги остави да се пържат сами на печката, докато тя постла на масата мръсна покривка, шумно нареди на определените им места няколко чинии и небрежно сложи край всяка от тях вилица и нож.

Немарливостта й в домакинската работа представляваше подчертан контраст с личната й, спретната и изискана външност, по недвусмислено се потвърждаваше от общия вид на кухнята. Прахът, който лежеше на дебел слой по камината и полиците, лекявата и ръждясала решетка пред огъня, непометените под и огнище, неопределената вяла атмосфера на нечистота и занемареност, която тегнеше в стаята — всичко това ставаше понятно, ако се свържеше със сегашното й поведение. В целия вид на стаята бе настъпила печална промяна в сравнение с онези дни, когато Мама бе несправедливо хулена за своята разтуреност, когато с неоценените си усилия бе поддържала поне безупречна чистота в къщата; сега възмутените наденици пръскаха маста си по близките стени и като че заклеймяваха стаята с белега на печално западане.

Изведнъж, всред пращенето на тигана, всред изпълнения с мазни изпарения килер се чу звукът на отварящата се и пак затваряща се входна врата, а след това тежки, но мудни крачки отекнаха през хола. Обаче, макар и да позна в тях стъпките на Броуди, закъснялата Нанси ни най-малко не се смути и продължи безучастно да наблюдава тигана от разстояние. Тя ли щеше да се затича презглава с вкусен бульон, с напълнена до ръба чаша с кафе или с бял чайник? Когато чу Броуди тромаво да влиза в кухнята и мълком да сяда на масата, девойката почака за миг и сетне весело се обади:

— Много си подранил днес, Броуди. Не съм още съвсем готова за теб — и след като той не й отговори, продължи да вика, на него, който никога нито за секунда не се отклоняваше от установения ред: — Толкова си нередовен тези дни, че все не зная кога ще си дойдеш или пък никой часовник в тая твоя къща не е верен. Както и да е, потрай и всичко ще стане ей сега.

Той „траеше“ и чакаше, без да пророни дума. За краткото време, изтекло от постъпването му в управлението на „Лата & Сие“, в него бе настанала промяна — по-поразителна и по-дълбока, отколкото в стаята, в която седеше, макар и горе-долу в същата насока. Сега, както седеше тук, навел поглед надолу, в сложената пред него чиния, изглеждаше малко да се е свил, тъй че дрехите сякаш не му бяха по мярка, а направени за по-едър човек; неговата изправена, изпъчена и винаги войнствена стойка беше се сменила с леко, но биещо на очи прегърбване. Суровото му по-рано лице бе станало навъсено, погледът на очите му вече не пронизваше, а бе неподвижен и замислен, самите му очи бяха малко кървясали, бузите изглеждаха леко хлътнали, а мрачната бръчка на челото му беше се врязала като дълбоко клеймо. Човек би рекъл, че ясните очертания на неговата снага са се разлели, че резките му черти са се стопили, че цялата твърдост на неговото същество е била разядена и подкопана от някаква неизвестна рушителна киселина в кръвта му.

Щом Нанси влезе, носейки чинията с надениците, Броуди бързо вдигна поглед, притеглян от магнита на нейните очи, но когато тя сложи чинията пред него, погледна надениците и каза с дрезгав глас, който отекна като звук на недобре опъната струна:

— Нямаш ли супа за мене днес, Нанси?

— Не — отсече девойката. — Нямам.

— Хубаво щеше да ми дойде днес мъничко бульон — отговори Броуди със сянка от недоволство. — Позахладя вече; но щом нямаш, няма какво да приказваме. Ами къде са картофите?

— Нямах време да ти сваря картофи днес. И тъй без крака останах. Не можеш да искаш да правя всичко за тебе всеки ден, никога не съм бъркала с ръце в студена мръсна вода, за да беля картофи. Едно време, когато идваше да ме виждаш в „Гербът на Уинтъновци“, ти се задоволяваше с още по-прост обед, а работите ти не са се оправили оттогава. Хайде, яж и бъди доволен!

Зениците на очите му се разшириха, устните му слабо се отвориха, за да издумат ядовит отговор, но той направи усилие да се сдържи, посегна към сложената пред него чиния, взе парче хляб и започна да яде. Нанси постоя за миг до него с ръце на хълбоците, за да се натрапи на погледа му с фигурата си, изпълнена със съзнанието за властта си над него, но баба Броуди влезе в стаята и Нанси се завъртя и се върна в килера.

Старата се приближи до масата с полусънно изражение на жълтото си сбръчкано лице и като сядаше, полугласно промърмори: „Уф! Пак същото.“ Ала едва бе дочул думите й, Броуди се обърна, озъби й се както едно време и изръмжа:

— Какво лошо намираш в надениците? Ако не ти харесва простото доброкачествено месо, можеш да идеш в старопиталището; ако ли пък ти харесва, затваряй старата си уста, която все мърмори.

Тези думи, а още повече придружаващият ги поглед я накараха веднага да се затвори в себе си и тя посегна с треперещите си ръце, макар и без особено желание, да си сипе от храната, която бе толкова нескромно осъдила. Застаряващият й, размътен ум, неспособен да разбере напълно значението на станалите около нея промени, възприемаше само факта, че сега й липсваха удобствата, че й поднасяха оскъдна, невкусна храна и докато безсилните й челюсти с досада и отвращение дъвчеха, тя изразяваше неудоволствието си с бързи погледи, стрелкащи се към невидимата личност в килера.

След няколко мига, в течение на които двамата се хранеха в пълно мълчание, Броуди внезапно спря безразлично да предъвква залъка си, повдигна глава при лекия шум на нечие влизане и заковал очи на вратата на хола, зачака появяването на Неси. Тя веднага влезе в стаята и при все че Броуди продължаваше машинално да яде, очите му следяха всяко нейно движение. Малката дръпна тесния ластик изпод брадичката, свали простата си сламена шапка, хвърли я на канапето, съблече синята си габардинена дрешка и я сложи до шапката, оправи светлите си като лен коси и най-после се отпусна на мястото си до него. Тя се облегна умърлушено на стола и загледа, масата с детински капризно изражение, без нищо да казва, но със спотаената мисъл, че видът на замръзващата пред очите й мас убива и без това лошия й апетит, че макар и да не би се отказала може би да хапне, и то с удоволствие, малко кюфтета яхния или дори някое агнешко котлетче, сега й се повдигаше при самата мисъл за ядене. В сегашната си възраст — петнадесет години — тя бе навлязла в този период от своя живот, когато нейното напълващо и развиващо се тяло изискваше по-особено внимание и по-подбрана храна. Макар да не съзнаваше всичко това, Неси инстинктивно чувствуваше, при лекото й главоболие и при пристъпите на нейното знаменателно неразположение (за което не е прието да се говори), че не е справедливо да й поднасят такава храна, каквато виждаше пред себе си сега. Понеже тя остана да седи в същата поза, баща й, който я бе наблюдавал непрекъснато от момента на влизането, заговори; без да промени изражението си, но с глас, в който се мъчеше да вложи непринуденост и убедителност, той каза:

— Хайде, Неси, миличка, започвай да ядеш. Какво само седиш и оставяш обеда да изстива. Едно голямо момиче като теб трябва да е гладно като вълк и да се нахвърля върху храната, сякаш е готово да изяде цялата къща.

При тези думи Неси се сепна всред размишленията си и веднага се подчини, като промърмори за извинение с почти умоляващ тон:

— Боли ме главата, татко, точно тука отпред, като че ли някой я стяга с ремък — и тя с безразличие посочи челото си.

— Хайде, хайде, Неси — отговори й Броуди с тих глас, за да не се чуе в килера, — вечно разправяш за това главоболие. Ако все викаш: „Вълк! Вълк!“, няма да ти повярваме, когато той наистина се вмъкне в кошарата. Гледай да не усетиш ремъка по ръцете си, затова по-добре не му обръщай внимание, като ти стяга главата.

— Но понякога толкова силно ми стяга челото — кротко промърмори Неси, — като ремък.

— Хайде де! Важно не е челото, а мозъкът зад него, моето момиче. Трябва да си благодарна, че от него не можеш да се оплачеш. — След това, когато тя започна вяло да яде, баща й продължи с пресилена похвала в гласа си:

— Ха така! Не можеш да работиш, без да се храниш. Нахрани се с това, което е на масата. Усилената работа трябва да събужда у едно младо момиче като тебе здрав апетит, а гладът е най-добрият готвач. — Изведнъж той стрелна майка си със злобен поглед и грубо добави: — Радвам се, че не си толкова капризна и придирчива като някои други хора.

Неси, доволна, че му е угодила и малко поотпуснала се от похвалата, удвои слабите си усилия да яде, но от време на време поглеждаше напрегнато унеслия се в спомени Броуди.

— На твоите години, Неси, можех да изям цял вол, когато се втурвах у дома от полето. Аз бях здраво дете… да… нахвърлях се на всичко, каквото ми даваха. Но никога не ми стигаше. Не, не! Моят живот беше по-друг от твоя, Неси! Аз нямах такъв късмет. Кажи ми — доверително промърмори той, — как ти вървя днес в училище?

— Много добре — автоматично отговори тя.

— Ти си все още първата в класа, нали? — настояваше Броуди.

— Ах, татко! — недоволно възкликна Неси. — Омръзна ми да ти обяснявам, че сега вече нямаме такива неща. През последните три месеца най-малко пет-шест пъти съм ти казвала, че всичко се решава от тримесечните изпити. — Със слаба нотка на суетност тя добави: — Нали разбираш, вече не съм в първоначалното училище.

— Да, да! — побърза да отговори Броуди. — Аз все забравям, че на голямо момиче и на отлична ученичка като тебе не бива да се досажда с такива детинщини. Разбира се, за нас с тебе имат значение само изпитите. — Той замълча и после с хитър тон забеляза: — Колко време ни остава до крайните изпити?

— Струва ми се, около шест месеца — без желание отговори Неси и продължи вяло да яде.

— Чудесно! — отвърна й Броуди. — Не е чак толкова дълго за чакане и все пак имаш предостатъчно време, за да се подготвиш. Не можеш да кажеш, че не са те подсещали. — Той зашепна почти нечуто: — Да! Аз няма да те оставя, дъще… ние с тебе ще спечелим стипендията „Лата“.

По това време старата баба Броуди, която досега бе очаквала второ ястие, без да обръща внимание на разговора, и просто я сърбеше езикът, но я беше страх да попита: „Няма ли да получим нищо друго?“, най-сетне загуби и последната си надежда; с покорна, макар и приглушена въздишка тя бутна стола, вдигна скованото си тяло и безутешно се затътри вън от кухнята. На минаване през вратата тя с прискърбие установи, че в светилището на собствената й стая две празни тенекиени кутии я чакат като ограбени и ненапълнени отново дарохранителници и безмълвно потвърждават отдавнашното отсъствие на любимите й бисквити и бонбони.

Унесен в съзерцаване на дъщеря си, Броуди не забеляза излизането на майка си и заговори с почти ласкателен тон:

— Нима нямаш нищо ново да ми кажеш, Неси? Положително някой ти е казал нещо. Не ти ли каза пак някой, че си умно момиче? Сигурен съм, че си получила най-добрите бележки за домашните си. — Той сякаш й се молеше да му предаде някоя похвала, някой приятен отзив за дъщерята на Джеймс Броуди; сетне, когато тя отрицателно поклати глава, погледът му се помрачи от внезапно проблеснала мисъл и той свирепо избухна: — Да не са говорили за баща ти, а, да не би някой от тези хлапаци да е говорил? Те сигурно слушат какво си приказват техните родители, тези мръсници, тези клеветници! Но ако посмеят да ти надрънкат нещо на тебе, само ми кажи. И дано го вярваш. Ходи с вдигната глава, с гордо вдигната глава. Помни коя си ти… помни, че се казваш Броуди… Искай да се държат към тебе с дължимото уважение. Покажи им какво значи това. Да, и ти ще им го покажеш, момичето ми, когато грабнеш стипендията изпод сополивите им носове. — Той млъкна, а после, с конвулсивно потръпваща буза, й кресна: — Да не би онова мръсно хлапе на Грирсън да ти е подхвърлило някоя от подлите си клюки?

Неси плахо се дръпна и възкликна:

— Не! Не, татко! Никой нищо не ми е казвал, татко. Всички са толкова любезни с мене. Госпожа Пакстън ме почерпи шоколад, когато ме срещна на пътя.

— Охо! Почерпила те, така ли? — Броуди се подвоуми, докато смели новината; тя явно не му хареса, защото той заговори с презрение: — Е, кажи й идущия път да запази хубавите подаръци за себе си. Кажи й, че ние си имаме всичко, каквото ни трябва. Ако ти се доядат бонбони, например някой голям карамел, не можеш ли да ги поискаш от мене? Не знаеш ли, че всеки клюкар в града само това и чака — да ни унизи? „Той не може вече да си позволи да купи на дъщеря си един бонбон“ — ето какво ще чуем утре, а докато това стигне до центъра на града, ще разправят, че те моря от глад. — Раздразнението му се разрастваше, той се разпали до краен предел и закрещя: — Ех! Трябваше да имаш повече ум в главата си! Всички са против нас! Така е сега! Но нищо! Нека хвърлят, колкото си щат, кал по нас! Нека всички до последния човек се обърнат против мене, аз пак ще победя напук на всички! — Когато свърши, Броуди вдигна яростния си поглед нагоре и неочаквано забеляза, че Нанси е влязла в стаята и го наблюдава изпод повдигнати вежди хладно, с критичен и малко присмехулен поглед. Той веднага загуби надутия си вид и сякаш хванат в непозволена постъпка, наведе глава, когато тя заговори:

— За какво са всичките тия крясъци? Помислих, че някой има припадък, когато те чух да ревеш така! — Понеже той не й отговори, Нанси се обърна към Неси:

— За какво бяха тия викове? Надявам се, че не те е бил, кокошленце?

При влизането на Нанси в кухнята Неси бе обхваната от някакво смътно безпокойство и сега пребледнялата първом кожа на лицето й ярко пламна. Тя отговори смутено, с тих глас:

— О, не! Не е имало нищо… нищо такова!

— Радвам се — отговори Нанси. — Както се беше развикал, просто да оглушее човек! Още ми кънтят ушите. — Тя им хвърли неодобрителен поглед и тъкмо се канеше пак да излезе, когато Броуди погледна крадешком Неси и придал с усилие нехаен оттенък на гласа си, каза:

— Ако си свършила с обеда, Неси, бягай при вратата пред къщата и ме почакай. След една минута ще съм готов да вървим заедно. — После, когато дъщеря му стана, прибра нещата си от канапето и мълчаливо и стеснително излезе от стаята, той обърна все още наведената си глава; вдигнал очи изпод вежди, Броуди загледа Нанси с настойчива, дълбока съсредоточеност и рече:

— Седни малко, момиче. Не съм те виждал през цялата обедна почивка. Не ми се сърди, че избухнах. Време е вече да знаеш моите чудатости. Просто се забравих за една минута.

Когато тя седна без желание на току-що освободения от Неси стол, погледът му се впи в нея с такова удоволствие на собственик, което по-ясно от думите му показваше колко много се е привързал към нея. След като дълго не беше имал свежа, изпълнена с жизненост жена в къщата си, след като толкова много му бе опротивяло старото и изхабено тяло на жена му, това здраво, бяло, младо създание бе разпалило в кръвта му треска, която все повече се засилваше; задоволявайки дивите му неутолени инстинкти, то беше го превърнало почти в свой роб.

— Ти не ни поднесе пудинг, Нанси — продължи той и непохватно взе ръката й в огромната си лапа; — няма ли да ми дадеш нещо вместо него… засега само една целувка. Няма да те заболи, а за мене тя ще бъде по-сладка от всички ястия, които можеш да сготвиш.

— Стига, Броуди! Вечно само за едно и също ми говориш — отговори тя и тръсна глава. — Не можеш ли поне веднъж да измислиш нещо друго? Не забравяй, че ти си здрав мъж, а аз съм малко девойче, което не може да издържи на толкова много прегръдки. — При все че го кореше, тя вложи в думите си прелъстителен оттенък, който го накара да стисне пръстите й и да каже:

— Прощавай, ако съм бил груб с тебе, моето момиче. Не съм го направил нарочно. Ела, седни по-близо до мене. Ела при мен!

— Какво! — изпищя Нанси. — Посред бял ден! Трябва да си полудял Броуди. И това след такава нощ, негоднико! Ти ще ме направиш на сянка… Не! Не! Няма да се оставя да ме съсипеш, както съсипа другата. — Тя едва ли приличаше на сянка с пълните си бузи и набитата си снага, която беше се наляла още повече през последните шест месеца на безгрижно, мързеливо съществуване, като преценяваше с поглед колко много зависи той от нея, тя усети, че Броуди вече губи своята власт над нея, че непонятната сила, която я беше привлякла някога, се топеше под влиянието на алкохола и нейните прегръдки, че сега той нямаше достатъчно пари, за да задоволява прищевките й, че изглеждаше стар, навъсен и не й беше прилика. В душата си тя изпита към него почти презрение и му заговори бавно, пресметливо: — Бих могла да те целуна. Само бих могла, имай пред вид. Какво ще ми дадеш, ако те целуна?

— Не съм ли ти дал достатъчно, момиче? — мрачно й отговори Броуди. — Живееш и се храниш като мене и доста неща от къщата съм продал, за да угодя на твоите прищевки. Не ми искай невъзможното, Нанси.

— Хайде де, човек ще помисли, че си ми подарил цяло състояние! — извика лекомислено Нанси. — Като че ли не го заслужавам! Не ти искам да продаваш игли за вратовръзки, нито верижки, нито картини. Искам само да имам няколко шилинга в джоба, та да ида утре да видя леля си Ани в Овъртън. Дай ми пет шилинга и ще получиш целувка.

Броуди мрачно издаде долната си устна.

— Пак ли ще излизаш утре? Излизаш и ме оставяш самичък. Кога ще се върнеш?

— Човече! Тебе май ти се иска да ме вържеш за крака на ей тази маса. Не съм твоя робиня; аз съм само твоя икономка. „Получи си го!“ — помисли си тя, като му подхвърли този дързък намек за това, че никога не й бе предложил да се ожени за нея. — Няма да скитам цяла нощ я! Към десет часа ще съм у дома. Хайде, давай парите и тогава може би ще се покажа по-добричка, отколкото заслужаваш.

Под нейния заповеднически поглед Броуди бръкна в джоба си и напипа там не шепа жълтици, както едно време, а няколко нещастни дребни монети, от които опипом извади исканата му сума.

— Хайде на̀ ти — най-после каза той и й подаде парите. — Не ми е лесно да ти ги дам, но нали знаеш, нищо не мога да ти откажа.

Нанси скочи, тържествуващо стиснала парите, и тъкмо се канеше да се измъкне, когато той също скочи, хвана я за ръката и викна:

— Ами условието? Забрави ли го? Нима съвсем не ме обичаш?

Тя веднага прие сериозен вид, вдигна лицето си към него, отвори широко очи с престорена чистосърдечност и промърмори:

— Разбира се, че те обичам. Мислиш ли, че щях да съм тука, ако не те обичах? Не бива да си набиваш такива глупави мисли в главата. Така говорят лудите. Още малко и ще кажеш, че искам да те напусна.

— Не, няма да те оставя да направиш такова нещо — отвърна Броуди и я сграбчи в свирепа прегръдка. Както притискаше малката й покорна снага до огромното си тяло, той виждаше в нея успокоителен лек за ранената си гордост, забрава за унижението си, а тя, обърнала настрана притиснатото си към неговите гърди лице, мислеше колко смешно й се струваше сега влюбеното му лековерие, колко много й се искаше да има някой по-млад, не толкова груб, не толкова ненаситен, някой, който би се оженил за нея.

— Момиче! Какво има в тебе, та още малко и ще ми се пукне сърцето, когато те притисна така? — прегракнало рече той, без да я пуска. — Сякаш нищо друго не съществува за мене освен теб. Бих искал това да продължи вечно.

Лека усмивка премина по невидимото за него лице и тя отговори:

— Че защо да не продължи? Да не би да ти омръзвам вече?

— Бога ми, сега те желая повече от всеки друг път. — После, след кратко мълчание, той неочаквано възкликна: — Само заради парите ли го правиш, Нанси?

Тя извърна към него възмутеното си лице и се възползува от случая да се откъсне от него.

— Как можа да го кажеш? Как можа да го помислиш? Ако не млъкнеш, ей сега ще ти ги хвърля в лицето!

— Не! Не! — побърза да я прекъсне Броуди. — Не го казах сериозно. Аз ти ги давам от сърце, а в събота ще ги донеса нещо хубаво. — Това беше денят, когато получаваше седмичната си заплата и при внезапната мисъл за подчиненото си положение, за промяната в своя живот лицето му отново се помрачи, състари се; той наведе очи и каза: — Е, трябва да вървя, Неси ме чака. — Изведнъж му дойде на ум нещо друго. — Къде е Мат днес? — попита той.

— Че откъде да зная. — Нанси потисна една прозявка, сякаш тази тема й бе толкова безинтересна, че й навяваше скука. — Излезе веднага след закуска. Предполагам, че няма да се прибере преди вечеря.

Броуди я изгледа за миг, след това бавно рече:

— Е, да вървя и аз. Тръгвам!

— Хайде — извика тя весело. — Тръгвай, пък гледай да се върнеш направо от канцеларията. Ако си пил само една глътка, когато се върнеш, ще ти стоваря чайника на главата!

Изпод гъстите си вежди Броуди отправи към нея засрамен поглед, който не подхождаше на набръчканото му мрачно лице, кимна глава в знак на обещание, стисна за последен път ръката й и излезе.

В двора пред къщата, гъсто обрасъл сега с бурени и лишен от нелепото си украшение — медния топ, който преди три месеца бе продаден за стойността си на стар метал, Неси търпеливо чакаше баща си, опряла неоформената си още, леко прегърбена снага на железния стълб на портата. Щом го видя, момичето се изправи и без да разменят дума, двамата потеглиха заедно към мястото, където на края на Рейлуей Роуд пътищата им се разделяха и откъдето той щеше да продължи към канцеларията си в корабостроителницата, а тя — към училището. Тази всекидневна разходка бе станала сега за Броуди и дъщеря му установен обичай и той използуваше това време да я насърчава и напътствува, да я поощрява тя да постигне желания от него блестящ успех; но днес не говореше, а само почукваше по улицата с дебелия си ясенов бастун; сакото му бе увиснало като торба, шапката му бе избеляла и неизчеткана — той целият представляваше печална карикатура на едновремешната си надменност и крачеше с такъв затворен и съсредоточен вид, че Неси не смееше да му заговори. Сега пред хорските очи той винаги се затваряше в себе си, високо вдигаше глава, гледаше право напред, не виждаше никого и така създаваше за себе си широки, безлюдни улици, изпълнени не с любопитни, вторачени, насмешливи лица, а само със собствената му личност.

Когато двамата стигнаха пресечката, откъдето тръгваха в различни посоки, Броуди се спря — фигурата му изглеждаше чудновата — и каза на дъщеря си:

— Хайде, върви и учи хубаво, Неси. Здравата! Помни, каквото винаги съм ти повтарял: „Щом нещо заслужава да го правиш, прави го както трябва.“ Ти трябва да спечелиш тази стипендия и туй то. Дръж! — Той бръкна в джоба си. — Ето ти едно пени за шоколад. — Той почти се усмихна: — Ще ми го върнеш, когато спечелиш стипендията.

Плахо, но все пак с благодарност, Неси взе монетата и продължи по своя път, за да се занимава още три часа в задушната класна стая. Нищо, че не беше закусила сутринта и бе яла твърде малко на обед. Сега щеше да се подкрепи и събере сили за ученето поне с богатата храна, която предлагаше лепкавото парченце шоколад с малинов крем!

Когато тя се отдалечи, леката следа от оживление напълно се загуби от лицето на Броуди, той се изпъчи, обърна се и закрачи нататък, към канцеларията, която мразеше. Недалече от корабостроителницата Броуди нерешително забави крачки, подвоуми се и хлътна във вратата на „Шлосерска среща“, където в общата зала, пълна с работници в дочени дрехи и комбинезони, с такъв вид, като че там нямаше никои друг освен самия него, обърна голяма чаша неразредено уиски, бързо излезе навън и стиснал устни, за да не го издава мирисът на алкохол, мрачно влезе през вратата на „Лата & Сие“.