Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (21)

X

Госпожа Броуди лежеше на тънкия сламеник в тясното си легло, заобиколена от тъмнината на стаята си и от безмълвието на къщата. Неси и баба Броуди спяха, но откакто Агнес беше си отишла, тя лежеше будна и напрегнато се вслушваше да чуе завръщането на Мат. След удара, преживян рано вечерта, умът й беше празен и тъпото й вцепенение не й позволяваше да мисли, но докато чакаше, тя страдаше физически. Старата остра болка я измъчваше пак! Мама се въртеше ту на една страна, ту на друга, опитваше ту едно положение, ту друго в усилието си да облекчи пронизващите я пристъпи на болка, които се стрелкаха по цялата дължина на тялото. Краката й бяха студени, а горещите ръце непрекъснато се движеха по изтърканата повърхност на парцаления юрган, с които беше завита. Пръстите й несъзнателно опипваха всяко пришито парче, сякаш тя, без сама да си дава сметка, проследяваше работата, извършена от нейната игла. Госпожа Броуди смътно копнееше за грейката, която да изтегли кръвта, приляла в натежалата й глава, към ледените изтръпнали крака, но беше твърде отпаднала, за да се помръдне, а освен това някакъв неясен страх не й позволяваше да напусне сигурното убежище на стаята си, боеше се от вероятността да я сполети някакво ново нещастие, да не би на стълбището да я чака някое друго ужасно изпитание.

Секундите с бавно цъкане преминаваха в минути, минутите мудно се провличаха в часове и ето че в спокойствието на нощта госпожа Броуди чу слабото далечно биене на градския часовник, когато той отброи дванадесет едва доловими удара. Всъщност беше започнал нов ден и скоро тя трябваше да се изправи пред унилата върволица на дневните часове и всичко онова, което щеше да й донесе новата зора. Но нейните мисли не следваха този път. Когато разбра колко е часът, тя само промърмори: „Закъснял е! И двамата са ужасно закъснели!“ С песимизма, присъщ на един сломен дух, тя прерови бездната на печатните възможности до най-неизмеримите й дълбочини и съкрушена, се чудеше дали Мат не се е сблъскал в града с баща си. Непредвидените обстоятелства, които биха могли да възникнат от такава случайна среща, я караха да трепери дори както лежеше отпусната на леглото.

Най-после, когато тревогата й стана съвсем непоносима, тя чу крачки вънка на пътя. На госпожа Броуди отчаяно се искаше да се спусне към прозореца, да се опита да прониже мрака с погледа си, но не можеше да си позволи това усилие и бе принудена да лежи неподвижно и да чака с трепетен страх щракането на бравата на входната врата. Ето, тя чу този звук, ала с отварянето на вратата безпокойството й порасна, защото веднага позна високия, креслив глас на мъжа си, присмехулен, заповеднически, нетърпящ възражение, и в отговор — плахия, смирен глас на сина й. Тя чу мудното движение на тежко тяло, което шумно се качваше по стълбите, и провлечените стъпки на друго, по-леко, по-отпуснато и по-грохнало, подир него. На площадката пред нейната стая мъжът й рече с висок, заплашителен глас:

— Махай се сега в колибата си, куче! Утре сутрин ще се разправя с тебе с нови сили.

Отговор не последва, чуха се само залитащи крачки и силно хлопване на врата. Къщата бе отново завладяна от тишина, нарушавана само от случайни звуци, долитащи от стаята на Броуди; скърцане на пода, тътрене на стол, тропот на захвърлени обувки, с хриптене на пружините, когато той се отпусна с цялата си тежест на леглото. След този сетен звук ненарушимата тишина отново напълно обгърна къщата.

Безпомощното й положение като че изостряше схватливостта на Мама и прилагаше добавъчна сила на интуицията й. Госпожа Броуди разбра, че възможността, от която се бе страхувала, се е сбъднала и че отгоре на това някакво гибелно нещастие е сполетяло сина й. Последното обстоятелство тя веднага долови от тътренето на заплитащите му се крака и безнадеждната немощ в гласа му, но сега въображението й се развилня и започна да изпълва скования покой на нощта с тревожни звуци. Стори й се, че чува някого да плаче. Тя се запита дали това бе лекият полъх на вятъра вън, или наистина бяха приглушените ридания на нейния син? Ако това беше Мат, до каква ли необмислена постъпка можеше да го докара такова отчаяние? Представи си го, заблуденото, но все пак любимо дете, да обмисля някой безразсъден начин за самоунищожение. Незабавно риданията се превърнаха в тиха печална музика, която се лееше с настойчивостта на погребално песнопение. Госпожа Броуди се помъчи с всички сили да заспи, но не можа. В несигурното състояние на ума й, блуждаещ между действителността и сънищата, това ридание я заливаше, както сиви вълни заливат изоставен бряг под отчаяния безутешен писък на морски птици. Тя виждаше проливен дъжд и под него пресни, мокри буци току-що разкопана глина, груба дъсчена катафалка, на която стои жълт ковчег; виждаше как спускат ковчега и как тежки, лепкави буци пръст започват да падат отгоре му. Със сподавен вик Мама се обърна по гръб. Жесток пристъп на телесно страдание изведнъж разпръсна полусъзнателните й видения. Терзаещата болка, която беше я прерязвала от време на време преди, сега я връхлетя с яростна и неотслабваща упоритост. Беше непоносимо. Досега тази особена болка, макар и ужасно силна, винаги бе краткотрайна, но сега терзанието не прекъсваше. То й се видя далече по-лошо от родилни мъки и в ума й проблесна мисълта, че страда тъй ужасно, понеже не беше защитила дъщеря си и беше допуснала безразсъдното й изгонване в бурята, тъкмо преди да роди. Струваше й се, че омаломощеното й сърце се къса на парчета от зашеметяващия напор на болката.

— О, боже! — зашепна тя. — Избави ме! Не мога да понасям повече!

Но болката не я остави, а се засили още, докато не можеше да издържи повече; с безумно усилие госпожа Броуди се изправи на крака и се загърна по-плътно с дългата си нощница. Тя се олюляваше на всяка крачка, но страданието я караше да върви напред; довлече се боса до стаята на сина си и, кажи-речи, падна на леглото му.

— Мат — задъхваше се тя, — пак имам болки. Не спират… Тичай… тичай за доктор. Тичай бързо, синко!

Матю едва бе заспал и сега седна в леглото, стреснат от появяването на туй ново, ужасяващо видение; той страшно се уплаши от майка си, понеже можеше да различи само някаква дълга бяла фигура, просната напреко на кревата му.

— Какво има? — извика той. — Какво искаш от мене? — После, когато смътно осъзна, че майка му е болна, възкликна: — Какво ти има, Мама?

Госпожа Броуди едва дишаше.

— Умирам. За бога, Мат… доктор! Няма да остана жива от тази болка! Тя ще ме довърши, ако не побързаш!

Мат скочи от леглото, главата му беше още замаяна под влияние на неотдавнашните собствени изживявания, страстно разкаяние обзе и без това сломения му вече дух и той пак се превърна в уплашено, измъчвано от съвестта момче.

— Аз ли съм виновен, Мама? — захленчи той. — Затова, че ти взех парите? Няма вече да го правя. И часовника ще ти откупя. Ще бъда добро момче!

Госпожа Броуди едва ли го чу, беше й толкова зле, че надали можеше да разбере думите му.

— Тичай бързо! — стенеше тя. — Не мога да издържа повече!

— Отивам! Отивам! — възкликна Мат сломен от самоунижение. С бясна бързина той намъкна панталоните си, навлече сакото, сложи си обувките, спусна се бегом по стълбите и изскочи на улицата. С големи, несигурни крачки Мат тичаше по средата на улицата, а вятърът, който образуваше с движението си, вдигаше сплъстената коса от посинялото му подпухнало чело.

— О, боже! — шепнеше той бежешком. — Нима сега ще убия и майка си? Грешката е у мене. Аз съм виновният. Лошо постъпих към нея.

В покрусата, последвала пиянството, той смяташе себе си отговорен във всяко отношение за внезапното заболяване на майка си и разтърсван от сълзливи гърчове, гласно молеше бога и редеше безумни, несвързани обещания да се поправи и да изкупи грешката си, само и само господ да му запази Мама. Той тичаше с отметната назад глава, с притиснати към страните лакти, с риза, разтворена на тежко дишащите гърди, с развяваща се незакопчана горна дреха, тичаше като престъпник, бягащ от правосъдието, движен единствено от стремежа да се спаси. Въпреки неясното си намерение да стигне града, отначало, поради отчаянието и объркаността на мислите си, той нямаше определена цел, но сега, когато започна да поема дъх с къси, безсилни пъшкания и усети бодежи в страната си, което го накара да разбере, че не може да тича повече, Мат се замисли как по-скоро да намери доктор. Измъчен и изтощен, той съзна, че не ще може да продължи пеша чак до Ноксхил, за да повика сър Лори. Беше твърде далеч. Внезапно си спомни, че в едно от обемистите си писма Мама бе споменала някой си д-р Ренуик, който живеел на Уелхол Роуд и както му се струваше, беше се отзовала благоприятно за него. С тази мисъл Мат сви наляво при железопътния мост, принуди изнуреното си тяло да положи още малко усилия и за свое облекчение видя червен фенер пред една от тъмните къщи на пътя.

Задъхан, той спря пред вратата, объркано затърси нощния звънец, намери го и дръпна дръжката с цялата стремителност на своя насъбран страх. Дръпна я тъй силно, че както стоеше на улицата, чу продължителен звън вътре в смълчаната къща; след няколко мига над главата му се отвори прозорец и се подадоха главата и раменете на някакъв мъж.

— Какво има? — обади се над него рязък глас.

— Трябва да дойдете веднага, докторе! — извини Мат с извито нагоре, слабо белеещо в мрака разтревожено лице. — Майка ми е болна! Стана й много зле!

— От какво е болна? — запита Ренуик.

— Не мога да ви кажа, докторе — възкликна Матю с пресеклив глас. — Аз въобще не знаех нищо, докато не й прилоша. О! Тя има страхотни болки! Елате веднага!

— Къде е това? — попита примирено Ренуик. Той не виждаше положението в същата изключителна и крайна тревожна светлина както Матю; за него това беше само една нощна визита, която можеше да се окаже сериозен или незначителен случай, един от често повтарящите се, дразнещи моменти в работата му — лишаването от хубава нощна почивка.

— Ние се казваме Броуди, докторе. Положително знаете къщата на края на Дарок Роуд.

— Броуди! — възкликна докторът; после, след кратко мълчание, каза с променен, въпросителен тон: — Защо идвате при мене? Майка ви не е моя пациентка.

— Ах! Откъде да зная всичко това — трескаво извика Матю. — На нея й трябва лекар! Вие трябва да дойдете — тя толкова страда! Аз ви моля да дойдете! Това е въпрос на живот или смърт!

Ренуик не беше същият както преди две години; сега той беше човек, комуто успехът позволяваше да избира, да отказва на пациенти, които не желаеше да лекува, но не можа да устои на тази молба.

— Добре, ще дойда — отсече той. — Вървете напред. Аз ще дойда след няколко минути.

Матю въздъхна с облекчение, изсипа куп несвързани благодарности към затворилия се вече прозорец, обърна се и забърза към дома. Въпреки всичко, когато стигна пред къщата, достраша го да влезе сам и както не беше достатъчно облечен, остана да трепери отвън, обзет от чувството, че трябва да дочака лекаря, за да има смелост да влезе. При все че беше закопчал дрехата си догоре и току се загръщаше с нея, студеният нощен въздух го пронизваше като с нож, но страхът, че може да направи някое ужасно откритие, че не е изключено да намери Мама да лежи безжизнена на неговото легло, го караше да стои нерешително пред портата и да трепери от студ и ужас. Обаче не стана нужда да чака дълго, защото скоро на завоя на пътя се показаха жълтите петна на два фенера на кабриолет и с приближаването си заблестяха по-ярко. Най-после те извиха към края на пътя и спряха, осветили Мат с целия си блясък, а от тъмнината зад тях бодро прозвуча гласът на Ренуик:

— Защо не сте влезли? Голяма глупост е да стоите така, след като сте тичали. Можете да настинете смъртоносно, като висите така целият изпотен. — Той скочи от кабриолета и от непроницаемия мрак влезе в кръга на светлината. — Хей, човече! — неочаквано рече той. — Какво ви има на главата? Ударил ли ви е някой?

— Не! — запъна се объркано Матю. — Аз… аз паднах.

— Лошо сте се ударили — бавно отговори Ренуик с отправен към него въпросителен поглед; въпреки всичко той не каза нищо повече, а само направи движение с чантата, която държеше в ръка, за да подкани Матю да влязат.

Влязоха. Тишината, и мракът веднага ги погълнаха.

— За бога, запалете светлината — ядосано се сопна Ренуик. Колкото по-дълго беше с Матю, толкова по-ясно преценяваше и осъждаше с присъщата си проницателност неговото малодушие и нерешителност. — Не можахте ли да се погрижите за всичко това, преди да дойда? Трябва да се овладеете, ако искате да помогнете на майка си.

— Не се безпокойте — пошепна Матю. — Имам кибрит в джоба. — С трепереща ръка той драсна една клечка и запали малката газова горелка в хола; в тази мъждива, примигаща светлина двамата се запътиха напред подир собствените си колебливи сенки и се заизкачваха по стълбите. Вратата към стаята на госпожа Броуди беше полуотворена и отвътре долиташе звук на ускорено дишане, който така развълнува Матю, че той се разплака:

— Слава богу, тя е жива!

С непостижимо героично усилие Мама беше се върнала в собствената си стая и сега лежеше безпомощна като ранено животно, сполучило с върховно напрежение на сетните си сили да стигне бърлогата си. Лекарят взе кибрита от неспособните за нищо пръсти на Матю, запали газовото осветление в спалнята и мълком изпроводи Матю навън, после затвори вратата, обърна се и седна до проснатата на леглото фигура. Тъмните му загрижени очи се спряха върху очертанията на съсипаното тяло пред него и след като с внимателен допир провери бързия ускорен пулс на госпожа Броуди и забеляза следите на изтощението по дълбоко хлътналите й бузи, лицето му леко се помрачи от оформящото се вече в главата му подозрение. След това нежно сложи дланта си на тялото й, чувствителната му ръка веднага долови неестествената съпротива на опънатите мускули и едновременно с това лицето му стана още по-загрижено. В този миг госпожа Броуди отвори очи и с молба ги устреми към него; после бавно пошепна:

— Вие дойдохте! — По думите и погледа й личеше, че го смята за свой спасител. Чертите му се смекчиха в същия миг, когато тя го погледна, и изражението му стана приветливо и успокояващо.

— Ей тука ви боли — посочи той леко, с натискане на ръката. — Ето, на това място.

Госпожа Броуди кимна с глава. Видя й се чудно, че пекарят веднага отгатна къде се крие болката й; това му придаваше чудотворна и внушаваща благоговение сила; докосването му веднага й се стори целебно, а неговата леко движеща се ръка се превърна в някакъв талисман, който щеше да открие и да разгадае безпогрешно причината на измъчващата я болест. Тя с готовност му позволи да изследва изтерзаното й тяло, уверена, че пред нея стои човек, който притежава почти божествена сила да я изцери.

— Така е по-добре — насърчи я Ренуик, когато усети, че тя се отпуска. — Можете ли да изтърпите, ако натисна малко по-силно… само веднъж? — запита той. Мама пак кимна с глава и послушна на полугласната му заповед, се опита да диша спокойно, докато дългите му сигурни пръсти я караха цялата да изтръпва от пронизващата я болка. — Прекрасно! — Той й поблагодари със спокойна любезност. — Вие сте много смела. — Нито едно трепване на клепачите му не й издаде, че дълбоко в тъканите на тялото й беше открил възлите на дълбоко вкоренен израстък, напреднал до такава степен, както бе разбрал, че бе извън човешките сили да й се помогне. — Откога имате тези болки? — попита я той спокойно. — Положително това не е първият пристъп?

Госпожа Броуди с мъка заговори:

— Не! Отдавна ги имам, от време на време ме заболяваше, докторе, но никога толкова дълго, както сега. Болката спираше изведнъж, но този път много бавно ми олеква. Сега вече ми е по-добре, знаете ли, но още не ми е минало.

— Разбира се, вие сте забелязвали и други симптоми, госпожа Броуди — възкликна Ренуик с поглед, които говореше повече от простите му думи. — Сигурно сте знаели, че не сте добре. Защо не сте взели мерки по-рано?

— Знаех си го — отговори Мама, — но като че ли все не ми стигаше време да се погрижа за себе си. — Тя не спомена нищо за деспотизма на мъжа си и само добави: — Просто не обръщах внимание. Мислех си, че с време ще се оправя.

Ренуик бавно поклати глава с лек упрек и каза:

— Боя се, че много сте занемарили себе си, госпожа Броуди. Може да се наложи сега да полежите известно време. Трябва да решите да си дадете почивка… отдавна вече имате нужда от нея. Почивка и никакви тревоги!

— Че какво ми има? — пошепна болната. — То не е… не е нещо сериозно?

Докторът стана от леглото и я загледа благо.

— Какво ви казах за тревогите? — отговори й той. — Аз ще дойда утре за по-подробен преглед, когато няма да имате болки. А сега хубавичко ще си отспите. Сега ще ви дам нещо, от което ще ви олекне.

— Можете ли да ми помогнете? — безсилно промърмори Мама. — Не бих могла да издържа това още веднъж.

— Няма вече да ви боли — успокои я докторът. — Ще се погрижа за това.

Госпожа Броуди мълчаливо го наблюдаваше, докато той взе чантата си, отвори я и извади малко шишенце, от което внимателно отмери няколко капки в една чаша; след това, когато добави вода и се обърна пак към нея, тя сложи мършавата си ръка на неговата и каза разчувствувана:

— Вие сте толкова добър към мене! Нищо чудно, че всички говорят за вас. Мога само да ви благодаря, че бяхте толкова добър да дойдете при мене тази нощ: благодаря ви от все сърце!

— Хайде, изпийте това — промълви Ренуик и леко стисна сухите й, загрубели пръсти. — Това е чудесно нещо за вас.

Мама пое чашата с безграничното доверие на малко дете, пресуши и тъмната утайка, направи усилие да извика слаба, трагична усмивка на бледите си устни и пошепна:

— Много беше горчиво, докторе. Трябва да е добро лекарство.

Докторът й отвърна с ободряваща усмивка.

— А сега си починете — заръча той. — Имате нужда от хубав, дълъг сън. — И без да отпусне ръката й, отново седна до нея и зачака приспивното да окаже своето действие. Присъствието му повдигаше самочувствието й с благотворното си магнетично влияние; талисманът, който стискаше с пръстите си, сякаш се боеше да го изпусне, я успокояваше; от време на време очите й се отваряха да го погледнат с благодарност. Сетне зениците й бавно се стесниха, напрегнатите черти на лицето се отпуснаха и тя сънливо промърмори:

— Господ да ви благослови, докторе. Вие спасихте живота на моята Мери и пак вие ще излекувате и мен. Елате при мене пак… моля. — След това тя заспа.

Ренуик бавно освободи ръката си от нейните сега отпуснати пръсти, прибра всичко в чантата си и прав загледа спящата. Защитното було на успокояваща жизнерадост бе изчезнало от неговото лице и сега то бе омрачено от печална увереност, примесена със загрижено човешко съчувствие. За миг той остана неподвижен, после зави болната по-топло с юргана, намали газа и излезе от стаята.

В дъното на стълбището го чакаше Мат и бледото му уплашено лице светлееше с белезникавата нездрава бледост на луната.

— Как е тя? — запита той полугласно. — По-добре ли е?

— Сега няма болки и спи — отговори Ренуик. — От това майка ви имаше най-голяма нужда. — Той погледна Мат право в очите, като се чудеше дали може да му каже всичко.

— Къде е баща ви? — най-после попита той. — Струва ми се, че трябва да го видя.

Погледът на Мат посърна, подпухналите му очи се наведоха, той гузно се раздвижи и пошепна:

— Татко спи. Не ми се иска да го безпокоя. Не! По-добре е да не го будим. Няма да има никаква полза.

Лицето на Ренуик придоби сурово изражение пред жалкия поглед на Матю. „Що за къща е това? — питаше се той. — И що за хора? Майката, синът, дори и това нещастно дете Мери, всички треперят пред единственото всемогъщо същество, пред господаря на къщата, пред този свиреп Броуди.“

— Не зная дали ще е желателно за мен да продължа лекуването на този случай — най-после каза той, като студено подчертаваше всяка дума, — но можете да кажете на баща си, че ще дойда да поговоря с него утре.

— Искате да кажете, че още дълго ще е болна? — измънка Матю.

— Не повече от шест месеца.

— Колко дълго! — бавно изрече Мат. — Тя гледа цялата къща. Как ще се справим без нея?

— Ще трябва да се справите — сурово промълви докторът. — Крайно време е да се научите.

— В какъв смисъл? — тъпо запита Матю.

— Майка ви умира от неизлечим вътрешен рак. Тя никога вече не ще стане от леглото си. След шест месеца тя ще е в гроба.

Мат залитна, сякаш Ренуик беше го ударил; загубил сили, той седна на стъпалата. Мама умира! Само преди пет часа беше го заобиколила с грижите си, беше му поднесла вкусно ядене, сготвено от собствените й ръце, а сега лежеше безсилна на легло, от което никога не щеше да стане! Оборил глава на ръцете си, той не забеляза излизането на лекаря, нито чу звука на затварящата се врата. Сломен от скръб и угризения на съвестта, Мат гледаше не напред, а назад; под натиска на спомените мислите му преброждаха целия му живот; съживилите се възпоминания блуждаеха по всичките пътеки на миналото. Той усещаше нежното поглаждане на нейните ръце, милувката на бузата й, докосването на устните й до неговото чело. Виждаше я да влиза в стаята му, когато той капризно се търкаляше на леглото, чуваше я да казва, за да го предразположи: „Ето нещо вкусничко за тебе, синко.“ Чертите й се мяркаха пред него с най-различно изражение, придумващо, умоляващо, галещо, но все със същия, неподдаващ се на никакво определение отпечатък на любовта й към него. После видя лицето й, навеки застинало в тихата, спокойна скованост на смъртта, и във ведрината му пак забеляза на бледите устни онази усмивка на нежност, с която винаги бе посрещала всеки негов поглед.

Останал самичък на стълбите, Мат избухна в ридания и не преставаше да си повтаря шепнешком:

— Мама! Мама! Винаги си била толкова добра към мене!