Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (20)

IX

Когато затвори вратата пред Мама и леко изтича по стъпалата, Матю беше в много весело настроение, а когато многозначително се усмихна, престореното смирение изчезна от лицето му като маска.

— Ето как трябва да се обработва старата! Остроумно! И майсторски изпълнено — засмя се той полугласно. — Не е лошо за първи път.

Матю беше горд с постижението си и бе обзет от приятното предчувствие за още по-голяма сполука следващия път, уверен, че Мама трябва да има скътана на сигурно място някоя порядъчна сума. Стига да я поиска и ще бъде негова! Няколкото шилинга, които бе получил от залагането на часовника й, бяха го възмутили, понеже бе смятал, че часовникът струва значително повече; но сега, когато имаше в джоба си няколко лири, неговият престиж и добро настроение бяха възстановени. „Стига да имам пари в джоба — весел си рече Мат — и аз съм добре. Зная как да се забавлявам с тях!“

Светлините на града мъждукаха примамливо. След Калкута, Париж и Лондон Ливънфорд щеше да му се види съвсем жалък, но тъкмо това чувство на презрение го изпълни с възхитително уважение към себе си. Той, светският човек, щеше да им покаже, тази вечер едно-друго в града; да, дявол да го вземе, той щеше да им покаже какво значи сензация! При тази мисъл от него се изтръгна ликуващ гърлест смях и той нетърпеливо се огледа. Както вървеше с отмерени крачки, на другата страна на улицата смътно му се мярна движеща се фигура на някаква жена; след като изпрати с поглед неясния й силует, Мат похотливо си рече:

— От тази не можеш да очакваш много нещо, много бърза. Какво ли я кара да тича така? — Мат не знаеше, че това беше Агнес Мойр, която отиваше при майка му.

Той ускори крачките си в обгърналата го като плащ тъмнина, наслаждавайки се на този мрак, който го караше да се чувствува по-смел, по-предприемчив, отколкото посред бял ден. Що за младеж е бил едно време, да се бои от тази възбуждаща тъма? Това е времето, когато човек се събужда, когато може да се повесели! В паметта му живо възкръснаха разгулните нощи, прекарани в Индия; когато пробудените спомени изостриха желанията му, той промърмори:

— Това бяха нощи. Имаше какво да се види. Аз пак ще отида там. Бога ми! — Той весело се шмугна в първата кръчма на улицата.

— Джин и горчивка — извика Мат с тон на опитен човек и хвърли на тезгяха банкнота от една лира. Когато му подадоха чашата, той я изпи на един дъх и одобрително поклати глава с вид на познавач. Взел в ръка втората чаша, Мат прибра рестото, бутна го в джоба, юнашки накриви шапка и огледа кръчмата.

Той равнодушно забеляза, че това бе неугледно заведение с опушени червени стени, лошо осветление, мръсни плювалници и дървени стърготини на пода. Боже! Стърготини на пода след разкошния, дебел мек килим, в който така съблазнително, бяха потъвали краката му в онова заведенийце в Париж. Въпреки поръчката в джина нямаше горчивка. Нямаше значение, това беше само началото! Неговата първа и неизменна стъпка при тези весели излети бе да гаврътне набързо няколко чаши.

— Като му дръпна мъничко — казваше той, — пред нищо не ми мига окото. Е-хей! Тогава съм истински дявол.

Докато не чуеше леко бръмчене на чекрък в главата, не му достигаше енергия, решителност, дързост, защото въпреки големите приказки в сърцето си Мат беше все същият малодушен, нерешителен слабак, както и преди, и имаше нужда от това притъпяване на чувствителните си сетива, за да може да се наслаждава с пълна самоувереност. Впечатлителната му натура лесно се поддаваше на безпътните подтици на алкохола, под негово влияние смелите му мечти и нескромни копнежи се превръщаха в действителност, тъй че с всяка следваща чаша той придобиваше все по-високомерен вид, започваше да се държи с все по-неустрашима предизвикателност.

— Ще има ли нещо интересно в тази дупка довечера? — запита той снизходително кръчмаря (това беше една от онези кръчми, където по необходимост кръчмарят е едър, силен мъжага). Кръчмарят поклати ниско остриганата си глава и любопитно огледа клиента, като се чудеше кое ли може да е това конте.

— Не — предпазливо отвърна той, — мисля, че не. Миналия четвъртък в залата на общината имаше концерт на занаятчийския оркестър!

— Божичко! — изкикоти се Матю. — Да не би да наричаш това развлечение! Нямате никаква култура тук. Не знаеш ли някое уютно заведенийце, където може да се потанцува и където има някое и друго позасукано девойче? Нещо от по-горна ръка?

— Тука няма да намерите такова нещо — отвърна отсечено кръчмарят, избърса тезгяха с парцал и намръщено добави: — Вие сте попаднали в порядъчен град.

— Зная, как не! — безцеремонно извика Мат и обгърна с поглед единствения друг посетител в заведението, някакъв работник, който седеше пред чаша бира на пейката до стената и вторачено го наблюдаваше. — Зная, как не! Тоя град е най-мъртвото, най-лицемерното петно на картата на Европа. Да, ако бяхте видели, каквото съм видял аз. Бих могъл да ви разправя такива неща, че да ви настръхнат косите. Но има ли полза? Та вие не можете да различите бутилка „Помрой“ от френски корсет. — Той високо се изсмя на собствената си духовитост, гледайки скептичните лица на другите двама с нарастващо веселие, след това неочаквано, макар и доволен от произведеното впечатление, разбра, че тука не може да очаква никакви други развлечения или приключения, кимна с глава, бутна шапката си на една страна, запъти се към двукрилата врата и без да бърза, излезе в нощния мрак.

Матю закрачи бавно по Чърч Стрийт. Прекрасното усещане на неясно замайване вече започваше да лази зад ушите му и да прониква в мозъка. Обзе го безгрижно чувство на доволство; искаше му се да има светлини, компания, музика. Той погледна с отвращение тъмните, затворени с капаци витрини и малкото бързащи минувачи и подигравателно имитирайки последната забележка на кръчмаря, промърмори на себе си:

— Вие сте попаднали в порядъчни гробища.

Обзе го безгранично презрение и погнуса към Ливънфорд. Какъв интерес можеше да представлява такъв град за един обигран човек като него, който познаваше света от вертепите на Баракпор до бар „Одеон“ в Париж?

Изпаднал в мрачно настроение, Мат влезе в друга кръчма на ъгъла на Чърч Стрийт и Хай Стрийт. Обаче тука лицето му веднага се проясни. Това заведение беше топло, добре осветено и изпълнено с оживена глъчка; блясъкът на огледалата и на кристалните чаши се отразяваше в безчетни искрящи светлинки; пирамиди от бутилки с многоцветни етикети се издигаха зад тезгяха, а през полудръпнатите завеси той видя в съседната стая гладкото зелено сукно на билярдна маса.

— Дайте ми чаша „Мак-Кей“ — внушително заръча Мат. — Аз пия само „Джон Мак-Кей“ и нищо друго!

Пълна, розова жена с тежки обици от черен кехлибар изпълни поръчката му с изящни движения. Матю се възхищаваше на извивката на кутрето й, когато му наливаше питието, смятайки това за връх на изискаността и при все че тя имаше вид на омъжена жена, любезно й се усмихна. Той беше такъв покорител на женски сърца! Трябваше да поддържа славата си на всяка цена!

— Колко хубаво и уютно е у вас — високо забеляза той. — Напомня ми бар „Спиноза“ в Калкута. Не е толкова просторно, но почти също така приятно! — Разговорите наоколо стихнаха и усетил, че всички го гледат, Матю с вид на познавач отпи малко уиски, сякаш за да го прецени, и продължи: — Но там не ти поднасят хубаво уиски! Освен ако си отваряш очите! Слагат му много син камък. Като на оня джин в Порт Сайд, който ти взима здравето. Няма нищо по-хубаво от истинския „МакКей“. — За негово удоволствие наоколо му започнаха да се трупат хора; измежду насъбралите се един английски моряк го бутна свойски с лакът и прегракнало рече:

— И ти ли си бил там, мой човек?

— Току-що се връщам! — с готовност отговори Мат и пресуши чашата си. — През морето направо от Индия.

— И аз също — додаде морякът, загледал Матю със скована важност, след това тържествено му стисна ръка, сякаш фактът, че двамата се бяха върнали от Индия ги правеше братя за вечни времена. — Страхотна жега е там, нали, мой човек? Толкова ожаднях от нея, че още не ми е минало.

— Намокри си гърлото за мое здраве!

— Не-е! Ти ще пиеш едно от мене!

Двамата подхванаха дружески спор и най-сетне хвърлиха ези-тура.

— Хубава госпожо — извика Матю, отправил убийствен поглед към дебелата келнерка. Той бе спечелил и морякът поръча по чаша за всеки от малката компания.

— Винаги печеля пред дамите — изкиска се Матю. Той се радваше, че е спечелил, а морякът, в изблик на пиянска щедрост, се радваше, че е загубил. Докато пиеха, двамата се надпреварваха да разказват изумителните си преживелици, а другите слушаха със зяпнала уста разсъжденията им за комарите, мусоните, баровете, базарите, корабните сухари, пагодите, свещените и несвещените крави, за фигурите и анатомическите потайности на арменките. Приказките им се лееха със същото изобилие, както и уискито, докато морякът, който беше много по-напред с пиенето, започна да говори несвързано и плачливо, а Мат, който тепърва бе в началото на нощните си забавления, възгордян от чувство на собствено достойнство, взе да търси някакво извинение, за да се отърве от него.

— Какво може да прави човек в този полумъртъв град? — извика той. — Не можете ли да измъдрите нещо по-интересно? — Тези хора не принадлежаха към обществото, в което се беше движил преди отиването си в Индия и никой не го познаваше; щом вече не знаеха, че е родом от старото им градче, Мат предпочиташе да го смятат за чужденец, за някой виден космополит.

Те не можеха да измислят нищо достойно за него и се смълчаха, докато най-сетне някой предложи:

— Какво ще кажете за една игра билярд?

— А, една игра билярд — рече многозначително Мат, — това е нещо по моята специалност.

— Билярд ли! — изрева морякът. — Виж, там ме бива! Аз ще играя, с когото искате, на… колкото искате… до… докато… аз… — Гласът му премина в лигав пиянски брътвеж. Матю го погледна с безразличие.

— Вие сте шампион, нали? Чудесно. Готов съм да играя с вас до петдесет точки по на една лира — предизвика го той.

— Дадено! — викна морякът. Той загледа Матю с притворени клепки и люшкаща се глава и се залови да обяснява с несвързани, но несъмнено цветисти изрази, че по-скоро ще се съгласи да го направят на туршия, отколкото да се отметне от думата си. — Къде са парите? — тържествено запита той накрая.

И двамата извадиха залога и на зрителя, който пръв бе предложил играта, бе оказана честта да го пази; тъй като никой никога не бе играл тук на такава нечувана сума — цялата компания, в най-голямо възбуждение, безредно нахлу подир тях в билярдната зала и играта започна.

Матю, свалил сакото си и придобил вид на непобедим майстор, пристъпи към масата. Беше напълно убеден, че е добър играч, понеже усърдно се беше упражнявал в Калкута, често дори и денем, когато трябваше да седи на стола си в кантората, и разбираше с вътрешно самодоволство, че в сегашното си състояние противникът му не можеше да се мери с него. Той огледа щеката си като истински професионалист, натърка я с креда и с пълното съзнание, че е център на общото възхищение на насъбралите се, откри играта, но не сполучи да остави червената топка в неприкосновеното поле. Противникът му с леко олюляване плесна топката си на масата, бързо се премери и здраво я удари с щеката. Неговата топка удари червената със страшна сила, продължи неотстъпно да я преследва по цялата маса през сложна плетеница от остри и тъпи ъгли и най-после падна след нея на дъното на дясната дупка. Тълпата гласно изрази одобрението си за този изключително щастлив удар. Морякът се обърна, опря се на масата, важно се поклони и тържествуващо извика на Матю:

— Какво ще кажеш за това, мой човек? Кой е пиян, а? Не ти ли казах, че ме бива? Видя ли какъв удар! Идущия път ще ти направя карамбол. — Той се канеше да спре играта, за да анализира задълбочено достойнствата на чудесния си удар и да обясни надълго и широко как го е постигнал, но след кратко увещаване успяха да го накарат да продължи. При все че поднови играта с вид на победител, следващият му удар съвсем не беше толкова сполучлив, защото топката му, силно ударена изотдолу, игриво заподскача по сукното, пътем прескочи ръба на масата и с глухо бумтене тупна на дървения под всред още по-гръмки и продължителни ръкопляскания от онези, които бяха поздравили предишния удар.

— Какво ми се полага за това? — запита морякът с глупав вид присъствуващите.

— Един ритник по задника! — извика някой отзад. Морякът тъжно поклати глава, но всички други се изсмяха; дори и дебелата келнерка, извила врат, за да разбере причината на веселбата, неволно се изкиска, но веднага уплашено се сепна, прикрила бързо веселието си с по-скромно покашлюване.

Редът беше на Матю и при все че топките се намираха в изгодно положение, той започна да играе с голяма предпазливост, лесно направи три карамбола и мина край червената топка. След това вкара серия червени в средната дясна дупка толкова точно, че при всеки удар топката се връщаше с бавна, безпогрешна прецизност на мястото си в долната половина на масата. Зрителите затаиха дъх със задълбочено и почтително внимание, докато той продължаваше да печели точки. В ярката светлина белите му месести ръце плуваха над гладкото сукно като бледи амеби в зелен вир. Той допираше щеката леко и нежно като жена; изпитият алкохол го правеше непоклатим като скала. Това беше най-голямата радост, която можеше да му предложи животът: не само да блесне със съвършеното си хладнокръвие и майсторско умение пред тези хора, но и да привлече смесеното им възхищение и завист. Лекомислената му суетност жадно поглъщаше хвалебствията.

Когато направи тридесет и девет, Мат многозначително спря, натърка пак щеката си с креда и явно пренебрегвайки един лесен удар на топката, спряла току пред една дупка, нарочно се залови за дълъг и сложен страничен карамбол. Сполучи да го направи и с три нови бързи удара допълни недостигащите до петдесет точки. Буря от одобрителни възгласи изпълни стаята.

— Продължавайте, господине! Не спирайте! Покажете ни какво можете да направите!

— Кой е той? Този човек е истинско чудо!

— Почерпете ни по една бира, господине. Тази победа заслужава!

Но Матю с престорена високомерна отпуснатост, отказа да продължи, прибра в джоба печалбата си и хвърли щеката на стойката; сега, след като си беше спечелил слава, страхуваше се да не я опетни. Всички се струпаха около него, тупаха го по гърба, бутаха се и се блъскаха едни друг, за да му стиснат ръката, а Мат се опиваше от славата си, смееше се, бърбореше и жестикулираше с тълпата. Противникът му, когото доста трудно бяха успели да убедят, че е загубил играта, не прояви никакво съжаление и пиянски прегърна Матю.

— Видя ли моя удар, мой човек? — повтаряше той. — Заслужаваше една лира… пет лири. Той беше… истинска хала… просто ураган. Да, бива си ме мене — и той свирепо и заканително се огледа, сякаш търсеше някого, който би му възразил.

Всички се върнаха в другото помещение, при тезгяха, където цялата компания получи бира за сметка на Матю. Той беше техен герой; те пиха за негово здраве, а след това се разпръснаха на малки купчинки из цялата кръчма и продължиха да разискват удар по удар забележителното постижение на победителя.

Мат се разхождаше горделиво из кръчмата като господар на положението. Той не проявяваше ненужна сдържаност, нито престорена скромност, а спираше при всяка група, казваше на едни: „Видяхте ли страничен карамбол? Чиста работа, нали? Точно до косъм!“, а на други: „По дяволите, случвало ми се е да правя и двеста… и повече от двеста!“ На трети подхвърляше: „Клетият дявол, какви изгледи имаше той да играе срещу противник като мен? Аз можех да го победя с бастун вместо с щека.“ Мат възхваляваше себе си до небесата и колкото повече пиеше, толкова повече се разрастваше неговата суетност, докато взе да му се струва, че цялата стая е бръмнала от гласове, които до един го славят със сладки като мед, неискрени ласкателства. Собственият му език се присъедини към този хвалебствен химн, светлината блестеше наоколо като хиляди свещи, запалени в негова чест, сърцето му преливаше от задоволство и възторг. Никога още не беше постигал такъв триумф; той смяташе себе си за най-добрия играч на билярд в Ливънфорд, в Шотландия, в цяла Великобритания; не е лесна работа да направиш петдесет точки току-така; защо са искали да го унизят, като го натикат в някаква си кантора, когато той можеше така чудесно да играе билярд?

Внезапно, когато беше стигнал върха на тържеството си, променливата благосклонност на тълпата се изпари; между двама новодошли — един ирландец, копач, и един зидар — избухна разгорещен спор и общото внимание се отклони от Мат и се съсредоточи върху двамата нови герои; компанията се зае да подстрекава ту единия, ту другия с надеждата да предизвика сбиване. В края на краищата той ги беше почерпил само по една бира, а славата струва повече и почти веднага Мат се видя самичък в един ъгъл без приятели и забравен. Малко остана да зареве от отчаяние при тази неочаквана промяна в положението; той си помисли, че с него винаги става все същото нещо, че никога не успява да се задържи на средата на сцената достатъчно дълго, че винаги го изблъскват на заден план много по-рано, отколкото би желал. Искаше му се да изтича подир тях и да си възвърне непостоянното им благоволение, да закрещи: „Вижте! Аз съм човекът, който направи петдесет точки! Не ме забравяйте! Аз съм великият играч на билярд! Съберете се пак около мене! Всеки ден няма да видите играч като мене!“ Ядът му нарасна, неусетно премина в обида, той обърна с негодувание две големи чаши уиски, сетне навъсено обгърна всички с последен възмутен поглед и напусна кръчмата. Никой не забеляза излизането му.

Вънка тротоарите леко се поклащаха под краката му и се движеха като палуба на параход при малко вълнение; въпреки това Мат ловко нагоди равновесието си към слабото равномерно поклащане тъй, че тялото му се олюляваше леко от страна на страна, но успяваше да запази изправеното си положение. Това весело движение го очарова и успокои засегнатото му самолюбие. Когато пресичаше Хай Стрийт, дойде му на ума, че със сръчното си маневриране между заплетените препятствия на тази непрекъснато променяща се плоскост той извършва бележит подвиг, който се равнява може би на славното постижение в билярда.

Струваше му се, че още не е късно, и той се опита с голяма мъка да разбере колко е часът по осветения циферблат на градския часовник; широко разкрачен, с отметната назад глава, той се бореше с неразгадаемите измерения на времето и пространството. Острият връх на кулата леко се олюляваше и клатушкаше в съответствие с люшкането на земята, стрелките не личаха, но Мат реши, че е точно десет, и остана безгранично доволен от съобразителността си, когато след един миг часовникът удари десет пъти. Мат отброяваше мелодичните удари с дълбокомислени обяснителни ръкомахания, сякаш сам той беше камбаната.

Дори и в такъв скучен град като Ливънфорд бе още твърде рано за него да се прибере. Човек като Матю Броуди да се върне у дома в такова време, в десет часа когато си лягат децата? Невъзможно! Той пъхна ръка в джоба на панталоните и доловил успокояващото шумолене на една еднолирова банкнота и звънтенето на сребърни монети, нахлупи шапката по-ниско на главата си и отново пое надолу по улицата. По улиците имаше отчайващо малко хора. В един истински град би знаял какво да прави: най-лесното нещо в света беше да се качи на файтон и с многозначително намигане да каже на файтонджията да го закара при бона робас^[1]; трябваше само да се излегне удобно и да си пуши пурата, докато дръгливите кранти благополучно го замъкнат на местоназначението. Но тука нямаше файтони, нямаше оживление, нямаше жени. Единственото момиче, което бе забелязал и на което беше галантно заговорил, избяга от него в такава паника, сякаш бе го ударил, и той проклинаше града за неговата креслива, еснафска благочестивост, кълнеше накуп цялото женско население за почтения му навик да си ляга рано, за злощастната непокътнатост на целомъдрието му. Мат приличаше на ловец, който преследва дивеча толкова по-упорито, колкото повече плячката се изплъзва от ръцете му; той се клатушкаше нагоре и пак надолу по Хай Стрийт в безплоден опит да намери начин да победи започналото да го обхваща мрачно настроение на пиянско униние. Най-после, когато почувствува, че трябва да влезе още в някоя кръчма, за да удави мъката на своята несполука, изведнъж си спомни нещо. Мат рязко се спря, плесна се невъздържано по бедрото за необяснимата грешка на паметта си и по лицето му бавно плъзна усмивка, когато си спомни за тази къща на Коледж Стрийт, която на младини винаги бе бързал да отмине с отвърнат настрана поглед и затаен дъх. За тази висока, тъмна и тясна къща, втисната между представителството на Клайдската фабрика за конфекция и жалката заложна къща в подножието на „Канала“, от време на време, подобно на малки водни кръгове по гладката, безупречна повърхност на ливънфордската почтеност се бяха ширили слухове, приписващи й тайнствената репутация — нещо, което многознаещата младеж на града мълчаливо приемаше за сведение. Пердетата в нея бяха винаги спуснати и никой не влизаше там денем, но вечер се появяваха загадъчни светлини, чуваха се стъпки на влизащи и излизащи хора, понякога се долавяше музика. Едно подобно зло, колкото и да беше забулено, трябваше отдавна да бъде премахнато в такъв древен и почтен град, но, изглежда, някаква покровителствена ръка беше се простряла над тази къща и не узаконяваше, а по-скоро прикриваше безобидното й и безнравствено съществуване; злонамерени личности дори намекваха, че известни общински съветници и видни граждани нерядко намирали случай да използуват това място за срещи, разбира се, по един крайно сдържан и благовъзпитан начин.

— Ето къде ще намериш убежище, Мат. Ще видиш дали си бил прав, или не. Често си се чудил какво има в тая къща, сега ще видиш — промърмори той на себе си с възхищение и се заклати към Коледж Стрийт, твърдо решил да изследва ужасите, пред които беше изтръпвал като неопитен младеж. Изведнъж обстоятелството, че се е запътил към публичен дом в Ливънфорд, му се видя като най-комичната шега, която можеше да си представи, и той избухна в гръмогласен смях тъй, че трябваше да се спре и безпомощно да се облегне на една стена, целият разтърсен от глупав кикот, със стичащи се по лицето сълзи на веселие. Когато отново бе способен да върви, потискащото го допреди няколко мига униние беше се стопило и Мат реши с приятно вътрешно задоволство, че се забавлява безкрайно повече, отколкото беше очаквал. Възбудата от погълнатия алкохол още не беше стигнала зенита си и с всяка заплитаща се крачка напред Мат ставаше все по-глупаво непредпазлив и по-блажено весел.

Навлезе в „Канала“. В тясната уличка като че бликаше повече живот, отколкото по всичките широки главни улици на града, взети заедно; тя кипеше от невидимо оживление. От всички обори и дворове и дори иззад тънките стени на къщите долиташе безкрайно разнообразие от звуци: гласове, смях, кучешки вой, свирене на акордеон, пеене. Матю разбра, че тука не си лягат рано, усети, че е в стихията си, спря като закован пред един осветен прозорец, от който се чуваше гръмко хорово пеене, после изведнъж, като раздразнен пес, отметна глава и високо запя с пиянски глас в унисон с пеещите вътре. Песента незабавно секна, а след кратко мълчание прозорецът се отвори и към него в извита дъга се изля поток помия. Обаче не го улучи с около една стъпка, само малко му опръска краката и Матю весело продължи по улицата, излязъл с чест от тази схватка.

На половината път ноздрите му се раздуха от сочния аромат на пържена шунка, приготвяна за закъсняла вечеря в една къща, край която минаваше: той вдъхна пикантната, апетитна пара, която се носеше към него през мрака. Мат веднага усети, че е гладен, поогледа се и забеляза на другата страна едно дюкянче, което още не беше затворено, една невзрачна гостилничка, където се продаваха такива деликатеси като баница, пудинг, пача от глава и шкембе яхния. Движен от внезапен подтик, Мат прекоси улицата и с пиянско мърморене: „Дамите може да почакат. Мат трябва малко да се подкрепи. Трябва да пазиш здравето си, момчето ми“, величествено влезе в дюкяна. Обаче когато се озова вътре, събуденият от уискито глад надделя над светските му маниери и той се провикна:

— Я дай една баница с месо, ама хубавичко да я полееш със сос!

— За едно пени или за две? — запита омазненият младеж зад тезгяха.

— За шест пенса, сур — дружелюбно отговори Матю. — Да не мислиш, че искам от тоя дребен боклук, бобачи такъв? Я ми избери най-голямата баница и я дай насам, джилде! — Той хвърли монетата, пое подадения му в замяна завит във вестник пакет и понеже сметна, че е под неговото достойнство да яде баницата в този дюкян, излезе. Мат вървеше надолу по улицата, разкъсваше книжната обвивка и се тъпчеше с цели шепи от деликатеса; той ядеше лакомо и оставяше подире си следа, която веднага се превърна в повод за радост и свада на всички изгладнели котки по уличката.

Когато свърши, Мат въздъхна от удоволствие, спомни си за светските си маниери, облиза си пръстите и грижливо ги избърса с носната кърпа. След това, задоволил глада и жаждата, забърза още повече, готов за по-изтънчените и по-пикантни наслади на десерта. Най-сетне стигна до къщата, намери я без никакво затруднение, защото не беше лесно да се загуби човек в Ливънфорд, и се спря за малко пред нея, загледан в осветените цепки между пердетата. Докато стоеше там, за миг в него смътно се събуди отново детският му страх и го накара да се поколебае, но подтикван от разюзданата представа за удоволствието, което го чака вътре, грабна чукчето и заудря по вратата. Металическите звуци закънтяха нагоре и надолу по улицата с груба настойчивост; когато спря да чука, звуците продължиха да отекват ту тук, ту там в тясното пространство между сградите, а след заглъхването на сетния отглас настана тревожна тишина, която сякаш обгърна къщата отвън и я завладя дори отвътре. Настъпи продължителна пауза, през време на която Матю стоеше и се олюляваше на прага, а когато беше почти решил да почука още веднъж, вратата бавно се открехна, но само малко. Въпреки това той не беше учуден от негостоприемната теснота на този малък отвор и научен от опита, незабавно сложи крак в пролуката.

— Добър вечер, скъпа госпожо — глупаво се захили той. — Приемате ли?

— Какво искате? — попита го от тъмнината твърд и тих женски глас.

— Да зърна хубавото ви личице, миличка — отговори Мат по най-изискан начин. — Хайде. Не бъдете толкова жестока и безсърдечна. Позволете ми да видя сияйните ви очички и хубавите ви глезени.

— Кой сте вие? — повтори рязко жената. — Кой ви е казал да дойдете тука?

— Аз съм стар жител на града, сладко създание, току-що завърнал се от чужбина, и то не без парички. Матю примамливо подрънка с парите в джоба и се засмя с отривист, безсмислен смях.

Настъпи мълчание, след това гласът рече твърдо:

— Вървете си! Вие сте сгрешили. Това е почтен дом. Ние не искаме да имаме нищо общо с вас — и тя понечи да хлопне вратата под носа му. При обикновени обстоятелства този рязък отпор би накарал Мат да се въздържи и без съмнение той щеше да се махне, но сега кракът му попречи на вратата да се затвори и Мат отговори с известно предизвикателство:

— По-полека, госпожо. Не се възгордявайте толкова много! Имате работа с упорит клиент. Или ще ме пуснете, или ще вдигна такава врява, че цялата улица ще се събере пред вратата. Да, ще докарам тука целия град.

— Вървете си веднага или ще повикам полицията — рече жената с не толкова твърд тон след мигновено мълчание, което като че ли бе изпълнено с нерешителност.

Матю тържествуващо намигна на мрака с чувството, че печели почва, и с гордото убеждение, че винаги сполучва да хвърли прах в очите на жените.

— Няма да повикате — отвърна той хитро, — нямате интерес да докарате тука полицията. Зная това не по-зле от самата вас. Аз съм точно от тези господа, които ви трябват тази вечер: почакайте и ще видите.

Жената не отговори и понеже мълчанието й го насърчи, а сдържаността й само разпали неговата похот. Мат промърмори:

— Ще вляза само да те погледам, кукличке. — Той натисна с рамо леко притворената врата и насила се вмъкна в хола. Светлината на лампата, която жената държеше в ръка и която сега поднесе до самото му лице, го накара да запримига, после долната му челюст увисна и Мат просташки се вторачи, без да може да повярва на очите си. На разкривеното, отблъскващо лице на жената имаше огромно мораво петно, подобно на синкав белег от бич, простряло се като месест нарастък, разял и обезобразил бузата и врата й. Очите на Мат се приковаха в петното с онова болезнено любопитство, което събужда всяка невиждана грозота.

— Какво искате? — повтори жената с дрезгав глас. Това го обърка; Мат с усилие откъсна очи от лицето й, но когато обиколи с поглед просторния хол с високи сводове, възвърна самоувереността си при мисълта, че в къщата има и други стаи — стаи, криещи примамливи тайни. Тази жена бе само съдържателката на публичния дом; кой знае колко удоволствия го чакаха зад една от тези врати в къщата. Матю пак я погледна и незабавно нейният недъг му се натрапи тъй силно, че не можа да откъсне очите си от него и без да иска, тъпо промърмори:

— Драга моя, този белег на лицето ви е страхотен. От какво ви е?

— Кой сте вие? — рязко повтори тя. — Питам ви за последен път, преди да ви изхвърля навън.

Матю се изтърва.

— Аз се казвам Броуди… Матю Броуди — измънка той с тъпа пиянска разсеяност. — Къде са момичетата? Искам да ги видя! Вие не сте за мен!

Докато Мат говореше, тя на свой ред го разглеждаше и в примигащата светлина на лампата по мрачното й лице като че се изписа първо изумление, а сетне тревога. Най-после тя бавно промълви:

— Казах ви, че сте сбъркали и това не е такава къща, каквато търсите! Тука няма да намерите никакво особено забавление. Никой, освен мене, не живее в тази къща. Това е самата истина. Съветвам ви веднага да ги вървите.

— Не ви вярвам — сърдито извика Мат; ядът му порасна, той се разкрещя и вдигна страшен шум: — Казвам ви, че лъжете. За какъв глупак ме смятате, та мислите, че ще се отървете от мене с тези приказки? Ще си поприказваме още, преди да си отида! Да не мислите, че ще се оставя да ме излъже такава като вас… Мене, човек, който е бил на другия край на света? Не! По-скоро насила ще вляза във всяка стая в тази проклета къща, отколкото да се оставя да ме изгоните.

При вдигнатата от него врява на горния етаж се обади някакъв глас и жената веднага запуши устата му е ръка.

— Затваряй си устата, чуваш ли! — яростно изкрещя тя. — Ще събереш целия град тука. Кой, по дяволите, сте вие, та се вмъквате по такъв начин и тревожите една честна жена? Ето, почакайте в тая стая, докато отрезнеете. Тогава ще се разправя с вас. — Тя го хвана за ръката, отвори една от вратите в хола и грубо го блъсна в малка гостна. — Чакайте тука, казвам ви, или ще съжалявате, че сте се родил — тросна му се тя със заплашителен вид, хлопна вратата и го затвори в студената, непривлекателна стая.

Жената си отиде, преди замъгленият му мозък да схване положението, и сега Мат заоглежда малката студена гостна, в която го бяха бутнали, със смесено чувство на отвращение и досада. Пред него се мярнаха приятни спомени за други къщи, където беше се движил всред вихър от лудешка музика и буен, весел смях, където ярки светлини бяха танцували по меката топлина на червен плюш и нетърпеливи, разсъблечени жени бяха се надпреварвали една друга да спечелят щедрата му благосклонност. Не беше прекарал и три минути в тази стая, когато пиянското му съзнание малко се просветли; той проумя колко нелепо е било за него, човек с такъв опит, да позволи да го затворят в това малко килерче и събра воля за едно пламенно решение. Няма да се остави да го заключват в такава кутийка, когато други се веселят под носа му! Той се запъти към вратата, отвори я с глупаво пресилена предпазливост и на пръсти излезе отново в просторния хол, където до слуха му долетя неясна глъчка от горния етаж. Мат крадешком се огледа. Но в хола имаше три други врати и той ги загледа със смесица от очакване и нерешителност, докато най-после се спря на тази, която беше точно насреща му, внимателно се доближи, натисна дръжката и надзърна вътре. Посрещна го само студеният мрак и застоялият въздух на необитавана стая. Мат затвори тази врата и се обърна към съседната, но и този път го чакаше разочарование, защото тука откри само празната кухня на къщата; той се завъртя с негодуващо пухтене и презглава се втурна в последната стая.

В същия миг Мат се спря като закован, целият разтреперан от едно възхитително откритие. Пред очите му, край излъчваща приятна топлина камина, с вестник в ръце, седеше девойка. Като на някой страстен иманяр, който най-сетне е намерил съкровище, дълбоко от гърлото му се изтръгна нисък, възторжен вик и Мат застина на мястото си, опивайки се от красотата на девойката, очарован от топлия отблясък на огъня върху меката закръгленост на бледата й буза. Той видя, че тя има стройна снага и изящна извивка на глезените; понеже тя все още не беше забелязала присъствието му, седеше с протегнати към огъня крака. Беше привлекателна, а в мъглата на неговите извратени и сластолюбиви възприятия му се стори и безкрайно хубава и желана. Матю бавно пристъпи напред. При звука на крачките му момичето вдигна глава, на лицето му веднага се изписа уплаха, то изтърва вестника и бързо каза:

— Тази стая е заета, тя е запазена.

Мат многозначително кимна и отговори:

— Точно така. Тя е запазена за мен и за теб. Не се бой, никой няма да ни тревожи. — Той тежко се отпусна на един стол до девойката и се опита да я хване за ръката.

— Но вие не бива да влизате тука! — запротестира тя, обзета от ужас. — Вие нямате право! Аз… аз ще извикам хазайката!

Девойката беше плаха като яребичка и — похотливо си помисли той — също така закръглена и тлъстичка. Страстно му се поиска да я захапе по заобленото очертание на рамото й.

— Недей, миличка! — дрезгаво рече Мат. — Аз вече се видях с нея. Ние имахме дълъг любезен разговор в хола. Не е хубава, но е почтена жена. Да, тя ще получи моите парички, а аз ще получа тебе.

— Това е невъзможно! Вие ме оскърбявате — извика девойката. — Станала е някаква грешка. Аз никога не съм ви виждала. Аз чакам всяка минута да дойде един човек.

— Той може да почака, докато си отида аз, миличка — грубо отвърна Мат. — Ти толкова много ми харесваш, че няма да те изпусна на никаква цена!

Момичето възмутено скочи на крака.

— Ще викам! — възкликна то. — Вие не знаете какво правите. Той ще ви убие, ако ви завари тука!

— Да върви по дяволите, който и да е той. Сега си моя — кресна Матю и неочаквано сграбчи девойката, преди тя да успее да изписка.

В същия миг, когато Мат я притисна силно в бясната си прегръдка и се навеждаше към лицето й, вратата се отвори; Мат вдигна глава яростно да изругае неканения гост и погледът му се заби право в очите на баща му. За един миг, който се проточи като вечност, трите фигури останаха неподвижни, сякаш трите чувства изненадата, гневът и страхът — бяха ги превърнали в камък; сетне постепенно ръката на Мат се отпусна и гъвкавата снага на девойката мълком се изплъзна от прегръдката му. Тогава, като че ли накаран от това движение да проговори, но без да откъсне нито за миг очи от лицето на сина си и с думи, студени и пронизващи като стомана, Броуди запита:

— Направил ли ти е нещо лошо, Нанси?

Хубавата прислужничка от „Герба на Уинтъновци“ бавно се приближи до него и изхлипа с треперещ глас:

— Нищо особено. Въобще нищо. Не ме заболя. Вие дойдохте тъкмо навреме.

Броуди силно стисна устни, а погледът му стана още по-втренчен, когато й рече:

— Не плачи тогава, мойто момиче! Излез оттука.

— Да те почакам ли тук, в къщата, мили? — пошепна му Нанси. — Ако искаш, ще остана.

— Не! — възкликна Броуди без никакво колебание. — Достатъчно си се измъчила тука. Бягай си у дома. — Очите му се разшириха, юмруците му се отваряха и сключваха и той бавно продължи: — Искам да остана… насаме с този господин… съвсем насаме.

Когато Нанси мина край него, Броуди я погали по бузата, без да я гледа, и нито един мускул не се отпусна на лицето му.

— Да не му направиш нещо — уплашено пошепна девойката. — Той не мислеше нищо лошо. Сам виждаш, че не е на себе си.

Броуди не отговори, а когато тя излезе, тихо затвори вратата и се приближи до сина си. Двамата се изгледаха. Този път Матю не се смути от погледа на баща си, защото веднага наведе очи и умишлено ги заби в земята. Мислите в бесен вихър се носеха в помътения му от алкохола ум. Изпитаният от него в първия миг потискащ страх се смени с противоположно чувство, което буйно се надигна и разрасна в жестока, горчива обида. Нима му бе съдено баща му вечно да се изпречва на пътя му? Споменът за всички унижения, за всички подигравки, за всички побоища, претърпени от него през целия му живот, изгаряше като с бял пламък мозъка му, обзет от пиянска храброст. Нима трябваше търпеливо да понесе още един бой, защото, без да знае, беше се натъкнал на любовницата на баща си? Подлуден от пиенето и от незадоволената си похот, разпален от обхваналата го огнена омраза, Матю стоеше неподвижно, с безразсъдното чувство, че поне сега е превъзмогнал страха.

Броуди гледаше наведената глава на сина си с необуздана ярост, която най-сетне преля границите на желязното му самообладание.

— Куче! — изсъска той през стиснати зъби. — Ти се осмели да направиш това! Ти се осмели да се намесиш в моя живот и да посегнеш на нещо, което е мое! Аз те предупредих да не ми се изпречваш на пътя и сега… сега ще те удуша! — Той протегна огромните си ръце да стисне сина си за гърлото, но Матю с рязко дръпване се изплъзна, изтича със залитане на другата страна на масата и оттам впи безумен поглед в баща си. Бледото му лице се покри с капки пот, устата му се гърчеше, той се тресеше с цялото си тяло.

— Ти не си по-добър от мене, свиня такава! — закрещя той. — Да не мислиш, че можеш да ми се налагаш и занапред! Ти искаше да запазиш тази курва за себе си. Там е цялата работа. Но ако аз не мога да я пипна, ще се постарая да не можеш и ти. Достатъчно съм страдал от тебе. Нямам намерение да страдам повече. Не ме гледай така!

— Да не те гледам ли! — изрева Броуди. — Не само ще те гледам! Аз ще те душа, докато изстискам последния дъх от негодното ти тяло!

— Хайде, опитай се — тежко дишайки, кресна в отговор Мат. — Няма да ти дам да ме душиш… няма да се оставя да ме изтезаваш повече. Мислиш, че ме е страх от тебе, но господ ми е свидетел, че не ме е страх! Аз ще ти покажа нещо, което не си очаквал.

Още по-зверска ярост облада Броуди при това неочаквано предизвикателство, очите му пламнаха, но той не проговори, а бавно започна да обикаля масата, за да стигне сина си. Колкото и да беше странно, Матю не се помръдна. Вместо това с див вик на лудешко ликуване той мушна ръка в страничния си джоб, измъкна малък пистолет, свирепо го стисна с пръстите си и го насочи право срещу баща си.

— Ти не знаеше, че имам ей това, свиня такава! — изписка той. — Не знаеше, че го донесох от Индия. В него има куршум, който е моят армаган за тебе. Получи си го сега, да те вземат дяволите! Получи го ти, вечно гаврещ се тиранин! — И стиснал зъби зад побелелите си устни, Мат дръпна показалеца и натисна спусъка. Блесна яркожълта светлина, чу се рязък гърмеж, който силно проехтя в тясната стая. Изстрелян отблизо, куршумът жегна Броуди по сляпото око, заби се в огледалото над камината и строшеното стъкло иззвънтя на пода всред замиращото ехо на изстрела.

За секунда Броуди се скова от ужас, а след това със силен вик се втурна напред и нанесе на сина си страхотен удар с железния си юмрук право между очите. Матю се строполи като заклано животно и при падането удари главата си о крака на масата. Загубил съзнание, той лежеше на пода; от носа и ушите му шуртеше кръв.

— Убиец! — запъхтяно промълви Броуди, вперил горящи очи в безчувственото тяло пред него. — Ти се опита да убиеш собствения си баща! — Докато стоеше така, някой бясно зачука на вратата, в стаята разтреперана се втурна хазайката и безобразното й лице стана още по-страшно, когато очите й се спряха на пистолета и на безжизнената фигура на пода.

— Боже мой! — изпъшка тя. — Да не сте… да не сте застреляли собствения си син?

Броуди притисна носната си кърпа към разкървавеното си и опърлено сляпо око, лицето му остана неподвижно, гърдите му болезнено се вдигаха.

— Остави ни — заповяда той, без да отмести поглед от Матю. — Не, той се опита да убие мен.

— Значи, той е стрелял по вас — извика жената и закърши ръце. — Знаех, че нищо хубаво няма да излезе, като се намъкна тука насила. Пък и този пистолет вдигна такъв шум!

— Махай се оттука! — заповяда й грубо Броуди. — Махай се, че ще се вдигне още шум… щом само за това те е грижа.

— Да не направите нещо необмислено — умоляваше го тя. — Не забравяйте името на къщата.

— Махай се по дяволите със своята къща! Тя и без това има лошо име — закрещя Броуди и я стрелна със свирепия си поглед. — Не разбра ли, че малко остана да умра! — Той я сграбчи за рамото и избута от стаята. След като затвори вратата подире й, Броуди се обърна и отново мрачно се загледа в проснатата фигура на сина си, после се приближи, застана над нея и я побутна с крак…

— Ти щеше да убиеш баща си — промърмори той. — Бога ми, ще ти платя за това! — Той бавно отиде при масата, седна, скръсти ръце на гърдите и търпеливо зачака Матю да се свести.

В течение на пет минути в стаята беше съвършено тихо, ако не се смяташе бавното цъкане на закачения на стената часовник или падането на някоя главня в огнището; после внезапно Мат изпъшка и се размърда. Стиснал глава с двете си ръце, с все още шуртяща кръв от носа, той се помъчи да седне, но не успя и със слаб болезнен стон пак се отпусна на пода. Полученият удар за малко не му счупи черепа и сега му беше лошо от сътресение на мозъка. Той още не съзнаваше присъствието на баща си, понеже стаята се въртеше пред очите му и ужасно му се гадеше. Изведнъж страшно му се повдигна, той хлъцна и след това повърна. Гадното съдържание на претоварения му стомах рукна от устата и отвратително се размеси с локвата кръв на пода. Имаше вид като че ли няма да спре да бълва, сякаш гърчещите тялото му напъни щяха да го убият, но най-после спря и след като полежа безсилно на едната си страна, стана и замаян се довлече до един стол край масата. Лицето му беше бледо и омазано с кръв, очите — изцъклени и подпухнали, но колкото малко и да виждаше, той съзря баща си и тъпо се вторачи в него.

— Още си тука, както виждаш — тихо пошепна Броуди, — и аз също съм тук. — Той изрече последните думи бавно и натъртено и притегли своя стол по-близо до стола на сина си. — Съвсем самички сме в тази стая. Това е чудесно, нали? За мене е рядко удоволствие да бъда ей така с тебе и да те виждам толкова близо до мен. — Той замълча за миг, сетне изръмжа: — Скъпата ти майка щеше много да те хареса, ако можеше да те види сега. Видът на лицето ти щеше да изпълни нейното сърце с радост! Тези модни дрехи, по които си изрисувал с бълвочи такъв чудесен нов десен, щяха направо да я очароват! Големият й, прекрасен син!

Матю не беше в състояние да говори, но това и не се искаше от него; Броуди вдигна пистолета, започна нарочно да си играе с него пред уплашения поглед на сина си и продължи да говори с по-сдържан и замислен тон:

— Е-хей, като те гледам такъв, не мога да се начудя, че твар като тебе е имала смелостта да се опита да ме убие. Ти си такава дребна въшка! Но макар и да не ми се иска да ми забият куршум в мозъка, в известно отношение е жалко, че не сполучи. Щеше толкова хубаво да танцуваш на бесилката и да се люшкаш от една страна на друга с въже на жълтия си врат.

Матю, вече съвсем изтрезнял, обърна своето мъртвешко, жалко лице към баща си и подчинявайки се на инстинктивния си подтик да избяга, направи слаб опит да стане и да се измъкне от стаята.

— Стой на мястото си, псе такова! — кипна Броуди. — Да не мислиш, че съм свършил с тебе? Ще си отидеш, когато аз поискам, а има и известна вероятност въобще да не си отидеш.

— Аз не бях на себе си, татко — пошепна Матю. — Аз не знаех какво върша… аз бях пиян.

— Значи, пийваш си по някоя чашка, а? — злобно му подхвърли бащата. — Я го гледай ти! Още един благороден навик, който си донесъл от чужбина. Нищо чудно, че толкова добре мериш с пистолета.

— Нямах намерение да стрелям — отговори шепнешком Мат. — Купих този пистолет само за да се хваля с него. О! Никога, никога вече не ще правя такова нещо!

— Ш-шт! Внимавай — подигра му се Броуди. — Недей дава такива прибързани обещания. Може утре наистина да поискаш да убиеш някого и да му пръснеш черепа така, че да му изтече мозъкът на земята.

— Татко, татко, пусни ме да си отида — разхленчи се Матю. — Ти много добре разбираш, че не исках да го направя!

— Хайде, хайде! — гавреше се Броуди. — Това няма да го бъде. Няма да прилича на такъв велик човек като тебе… няма да прилича на храбрия син на майка ти. Както изглежда, трябва да си избълвал цялата си смелост. Трябва да ти поднесем още една чаша, че да се съвземеш. — Той грабна оставения на масата звънец и силно иззвъня. — Помисли само — продължи той с вледеняващ смях, — един мъртвец не би могъл така да позвъни. Не! Нямаше да мога да те почерпя чаша уиски, ако беше ме убил.

— Недей повтаря тази дума, татко — изхлипа Мат. — Тя ме плаши! Нали ти казвам, не знаех какво правех!

В този миг хазайката влезе в стаята и със стиснати устни мълчаливо ги загледа.

— Още сме живи, както виждаш — весело й подхвърли Броуди, — въпреки всичките пистолети и барута и армаганите от Индия; а понеже сме живи, ще пием. Донеси ни бутилка уиски и две чаши.

— Не искам да пия — трепна Мат. — Много ми е лошо. — Главата му се пръскаше от мъчителна болка и му се повдигаше от самата мисъл за алкохол.

— Какво? — проточи Броуди. — Че как може така? Такъв видял и патил юначага, който ходи с револвер в джоба? Слушай, по-добре е да пиеш, щом те черпя — трябва да му врътнеш една чашка, за да събереш сили, преди да те предам на полицията!

— Полицията! — едва пое дъх от ужас Мат. — Не! Не! Ти няма да го направиш това, татко! — Той беше жалък в уплахата си. Полученият удар, реакцията в чувствата му и близостта на баща му бяха го принизили до равнището на някаква безгръбначна гадина, готова да пълзи в краката на Броуди, стига да можеше да го умилостиви с това.

Броуди гледаше сина си с отвращение; той четеше мислите му и виждаше позорния страх, изписан в кървясалите му очи. Той не проговори, докато жената не донесе бутилката и чашите; после, когато тя си отиде, бавно промърмори на себе си:

— Господ да ми е на помощ! И това нещо носи моето име? — После с огорчение вдигна бутилката и напълни двете чаши с чисто уиски, без да го разреди с вода.

— Хайде — провикна се той, — ще пием за здравето на моя голям, смел син! За елегантния господин от Индия! За любимеца на жените! За човека, който се опита да убие баща си! — Броуди свирепо помести чашата към сина си. — Пий, куче, или ще ти я плисна в мутрата. — Той пресуши чашата си на един дъх и впери застрашителен поглед в Матю, който с мъка застави себе си да преглътне своя дял от питието.

— Чудесно ще се забавляваме тази нощ, само ти и аз — гавреше се Броуди. — Напълни си чашата! Напълни я, ти казвам!

— Татко, пусни ме да си отида у дома — изплака Мат, отвратен вече от самия вид и вкус на уискито. — Искам да си отида у дома. Главата ми ще се пръсне.

— Гледай ти! Гледай ти! — отговори Броуди, грубо подражавайки гласа на жена си. — Нашия Мат малко го боли главичката. Трябва да е там, където те ударих, синко. Това е ужасно! Какво ще правим сега? — той се престори на дълбоко замислен и пак изпразни чашата си. — Знаеш ли, не мога да измисля нищо по-добро от мъ-ъничко ракия. Това е подходящ лек за такъв непокварен, чист човек като тебе: малко чисто уиски. Той пак напълни догоре чашата на Матю с неразредено уиски, наведе се напред, като с менгеме стисна с пръстите си долната челюст на сина си, отвори му насила устата и бързо изля съдържанието на чашата в гърлото му; докато Матю се задъхваше и давеше, той продължаваше да говори със страшна престорена веселост: — Така е по-добре! Много по-добре! А сега кажи ми — имай пред вид, че искам да не се колебаеш и да бъдеш съвсем откровен, — кажи ми как ти се видя Нанси. Може да не е от толкова добро потекло като майка ти, знаеш, но от нея не смърди. Не! Тя има чисто телце в известни отношения. Изглежда, че човек не може да има и едното, и другото. — Внезапно той смъкна маската на престорена благост и изръмжа със сатанински глас: — Беше ли ти по вкуса, питам те?

— Не зная. Не мога да кажа — изхленчи Матю, разбрал, че какъвто и отговор да даде сега, все ще е крив.

Броуди замислено кимна с глава.

— Да, това е съвсем вярно! Аз не ти дадох достатъчно време да разбереш. Колко жалко, че влязох толкова рано. Можеше да ви оставя още десетина минутки насаме. — Той нарочно разпалваше въображението си на тая болна тема с мрачен, неосъзнат садизъм и знаеше само, че колкото повече измъчва себе си, толкова повече терзае сина си. Колкото по-ясно виждаше как умът на сина му болезнено се бунтува при спомена за доскорошните похотливи чувства, толкова повече му натрапваше тези отблъскващи мисли.

— Е-хей — продължаваше той, — не можех да не се възхитя от смелостта и силата, с която я беше притиснал, при все че тя надали би отказала нещо на такъв галантен кавалер като тебе. Както я беше хванал, човек можеше да си помисли, че се бориш с мъж.

Матю не можа да издържи повече. Издръжливостта му стигна крайния си предел, той захлупи на масата главата си, която се пръскаше от ударите на стотици чукове, избухна в безсилен плач и извика:

— Татко, убий ме, ако искаш. Все ми е едно. Убит ме и толкова, но, за бога, остави ме на мира.

Слисан, Броуди го изгледа с яростно раздразнение; надеждата му да успее с гаврите да накара сина си още веднъж да се нахвърли сляпо върху му, та да може да изпита насладата да го просне безчувствен на пода, не се сбъдна. Той разбра, че Матю бе твърде слаб, твърде съсипан, твърде жалък в нещастието си, за да може да го предизвика за ново избухване, и внезапен изблик на мъчителна обида го накара да се наведе напред и да му удари страхотна плесница:

— На ти тогава, тъпоглав лигльо! — високо кресна той. — Ти нямаш смелост дори колкото една овца. — Цялата изтънченост на неговия гняв, насмешките, сарказмът, иронията изчезнаха и на тяхно място се надигна и преля ярост, подобна на бушуващо море, лицето му потъмня от развилнелия се бяс, както черни облаци помрачават бурно небе. — Ти посегна на моя жена! Ти вдигна ръка срещу мене! Срещу мене!

Мат вдигна към баща си жалък, умоляващ поглед.

— Не ме гледай! — изрева Броуди, сякаш синът му бе извършил светотатство. — Ти не си достоен да вдигнеш очите си по-високо от обувките ми. Не мога да те гледам, без да ми се доще да те заплювам. На, на, на! — При вейка дума той бъхтеше главата на Матю като празна бъчва и я удряше о масата. — Боже! — възкликна той с погнуса. — Какво представляваш ти! Главата ти кънти като празен тъпан. Нима трябва да се напиеш, за да имаш смелост да се защищаваш? Нима в кръвта ти няма нито капчица гордост? Нима не се гордееш с името, което си наследил от мене? — После, стигнал върха на своята ярост, внезапно той сграбчи Мат за рамото, вдигна го като разнебитена марионетка и го накара да се изправи. — Защо ли си хабя времето с тебе тука? Да вървим у дома! — кресна той. — Ще те заведа у дома. Трябва да те измъкна от тази развратна къща и да те заведа здрав и читав при майка ти. Това съвсем не е подходящо място за сина на такава благочестива жена. — Броуди хвана Мат под ръка, опря залитащото му, полубезчувствено тяло на своето, хвърли на масата пари и нахлупи шапката на главата на сина си. — Знаеш ли да пееш? — извика той, след като извлече Мат на дрезгавата безлюдна улица. — Можем да си попеем двамата на път към дома. Двамата, ти и аз, да покажем на хората какви приятели сме с теб. Пей, куче! — заплаши го той и до болка му изви ръката. — Пей или ще те убия!

— Какво… какво да пея? — откликна се задъханият, измъчен глас на сина му.

— Каквото искаш. Пей някой черковен химн. Да! — Броуди злобно се зарадва на хрумването си. — Това е много подходящо. Ти току-що насмалко не уби баща си… Трябва да славословиш господа и да му благодариш. Я запей „Всички люде“^[2], моето голямо, храбро момче. Започвай! — заповяда той.

— „Всички люде по земята“ — с треперещ глас подхвана Мат.

— По-високо! По-бързо! — закрещя Броуди. — По-мъжествено! С повечко сърце! Представи си, че сега излизаш от молитвено събрание. — Той го поведе, като го подкрепяше, влачеше, подпираше го, когато Мат залиташе по неравната улица, тактуваше и от време на време подемаше припева с богохулствена гавра.

Те вървяха по тесния „Канал“ към къщи и думите на химна звучно кънтяха в тишината на неподвижния въздух. Все по-глухо отекваха стъпките им и все по-глухо долиташе песента, докато най-после и сетният замиращ шепот се загуби в мирния мрак на нощта.