Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (2)

II

Ливънфордският панаир беше ежегодно празненство: най-забележителното представляваха няколко пътуващи трупи и фокусници, малка менажерия, в която имаше само един слон и една клетка с два лъва, стрелбище, на което стреляха с истински куршуми, и две ясновидки, които охотно показваха безукорните си препоръчителни писма. Заедно с разни други по-дребни атракции, всичко това се струпваше на определена дата на общинското място край града, което наричаха Мерата.

Панаирната площ имаше триъгълна форма. От едната страна, откъм града, се издигаха солидните и важни постройки на панаира — големите шатри и палатки, на другата страна се намираха подвижните забавления, люлките, лодките и въртележките, а на третата страна, покрай ливадите при брега на Ливън, се намираха павилионите, продавачите на плодове, лимонада, сладолед и нуга, както и безброй малки барачки, които привличаха и заслепяваха погледа. Това беше далеч най-големият събор в цялата област, който със своята популярност, установена от традицията, и със своята привлекателност примамваше като магнит хората от града и околностите всяка вечер в продължение на една блестяща седмица, обхващайки в своята площ радостното човешко множество, което и сега дори напираше около триъгълника като вълна, понесена стремително напред към удоволствието.

Мери се гмурна в човешкото море и то веднага я погълна. Тя престана да бъде отделно същество, тя се сля с пороя от бутащи се, смеещи се, ръкомахащи хора, който я носеше напред независимо от волята й; тласкана ту насам, ту натам, но винаги напред, от тази окръжаваща я сила, Мери изведнъж се учуди на собственото си безразсъдство. Блъсканицата и грубата тълпа не отговаряха на идиличната картина, която тя си представяше в мислите си, натрапчивите викове и ярките светлини не бяха като във фантазията й; само след пет минути, прекарани на панаира, тя вече съжаляваше, че е дошла и започна да разбира, че баща й все пак може би е бил прав и разумен, като й забрани да идва. Макар че бе дошла единствено с намерението да види Денис, тя почувствува, че той няма да може да я открие в тази навалица, а когато някакъв остър лакът се заби в ребрата й и едно дебело селянче я настъпи и се ухили неловко вместо извинение, тя посърна и се изплаши. Какво чувство беше я привлякло сред тези простаци и палячовци? Защо така невнимателно, дръзко и опасно наруши заповедта на баща си и се отзова с такава лекомислена и охотна невъздържаност на първия повик на младежа, когото познаваше само от един месец?

Люшкана в тълпата, тя си припомни този месец и с меланхолична яснота си даде сметка, че летящата врата на градската библиотека беше донякъде причина за всичко. Отвътре на вратата бе написано повелително: „Дръпни!“ и съгласно това кратко нареждане човек трябваше на излизане от библиотеката със сила да я дръпне; но тя бе толкова затегната и тежка, че натоварен с книги и изплъзнал се от властния поглед на вратаря на кметството, човек се изкушаваше да пренебрегне нареждането и да бутне. В онзи паметен ден тя, разбира се, бе бутнала вратата и протегнала енергично ръка, се хвърли право на гърдите на един младеж, облечен в кафяво. Тя излезе с такъв замах, че можа добре да види цвета на елегантния му костюм. Кафяви бяха и косите му, и лицето му, осеяно с дребни по-тъмни лунички; като вдигна стреснато поглед, тя веднага забеляза, въпреки смущението си, че зъбите му са равни и бели. Той веднага й се усмихна и докато тя го гледаше с отворени очи и уста, той се овладя, любезно вдигна падналата й книга, отвори я спокойно и прочете името на Мери на абонаментната карта.

— Съжалявам, че ви уплаших, госпожице Мери Броуди — извини се той сериозно, но продължаваше да й се усмихва със своите кафяви очи. — Тези врати са страшно коварни. Би трябвало да им сложат стъклени прозорци. Вината е моя, загдето не съм повдигнал този въпрос пред градския съвет.

Мери се засмя глупаво и неприлично, но, уви, неудържимо на тоя тънък подбив и престана да се смее едва когато младежът добави предпазливо, като че ли казваше нещо маловажно:

— Казвам се Фойл… Аз живея в Дарок.

Те се изгледаха в продължение на няколко мига, а тя се изчерви като някоя глупачка (по-късно той я уверяваше, че се изчервява прелестно) и плахо промълви:

— Ще трябва да си вървя.

Какъв нелеп израз, мислеше си тя сега. Той не се опита да я задържи — със съвършена учтивост отстъпи настрана, свали шапка и се поклони; но чак до края на улицата тя усещаше върху си почтителния внимателен и възхитен поглед на неговите живи кафяви очи. Това беше началото!

Никога дотогава тя не бе го забелязвала в Ливънфорд по простата причина, че той рядко дохождаше, но скоро започна често да го вижда по улиците. И наистина те постоянно се срещаха, но при все че нямаше случай да я заговори, той винаги й се усмихваше и я поздравяваше весело, но с уважение. Тя започна да обича тази весела непринудена усмивка, да търси широките му рамене, да желае да види драговолния блясък на очите му. Понякога го съзираше сред някои от най-дръзките и смели младежи в Ливънфорд, застанали пред новооткритата сладкарница на Берторели, и със страхопочитание схващаше, че тези неустрашими юноши го приемаха като равен и дори като по-горен от себе си. Това, както и обстоятелството, че той посещава такова непристойно и страшно място като италианската сладкарница, я караше да потреперва. Беглото й познанство с него придаваше и на нея известно достойнство, тъй като, когато минаваше край тях, дори в негово отсъствие тези отбрани младежи любезно замълчаваха и като един човек сваляха шапки в нейна чест и с това я караха да изпитва приятен трепет, но и безпокойство.

След една седмица тя отново отиде в библиотеката и въпреки че този път, открито признавайки вината си, внимателно дръпна вратата в израз на явно самообвинение и разкаяние, отвън тя пак се натъкна на Денис Фойл.

— Какво съвпадение, госпожице Броуди — каза той. — Представете си, пак се срещаме тук. Как се случи да мина оттук тъкмо в този момент.

Как можеше тя, горката, да знае, че той бе чакал два часа на отсрещната страна на улицата!

— Може ли да видя коя книга ще четете тази седмица?

— „Помрюйският манастир“, от г-жа Хенри Ууд — заекна тя.

— О, да, втория том. Миналия път, когато бяхте тук, видях, че сте взели първия том.

Сега се издаде, помисли си тя, като видя несигурното срамежливо желание в очите му и разбра, че той изобщо не е така самоуверен и сигурен, както при първата им среща. Топла нежност я изпълни, когато той я помоли пламенно:

— Моля ви, позволете ми да ви нося книгата, госпожице Броуди!

Тя силно се изчерви заради непростимото си и неподобаващо за дама поведение, но беше неоспорим факт, че му даде книгата, протегна му я безмълвно, сякаш покорно му предаваше малкото томче като нежна благодарност за вниманието му. Тя въздъхна при спомена за това скромно, дори твърде безцветно начало, защото след този случай те се срещаха няколко пъти — не много пъти, и тя бе така обзета от някакво странно и непонятно чувство към него, че й беше мъчително и самотно да бъде далеч от него.

Внезапно тя се откъсна от миналото. Вече бе обиколила панаира веднъж, без да види нещо друго освен смесица от крещящи цветове. Отново съзна в какво неприятно положение се намира, колко безнадеждно е да различи сред това кошмарно море от лица, което кипеше наоколо й, лицето, което търсеше, и щом се озова на едно място, където тълпата бе по-рядка и можеше да се проникне на улицата, тя започна с мъка да си пробива път.

Ненадейно една топла ръка сграбчи малките й измръзнали пръсти. Тя бързо вдигна очи и видя Денис. Обхвана я чувство на сигурност, което като вълна нахлу във вените й, изпълвайки я с приятен покой и такова облекчение, че тя стисна ръката му и с откритото си природно простодушие каза бързо и поривисто, преди още той да проговори:

— О, Денис, толкова нещастна бях тук без тебе. Мислех си, че съм те загубила завинаги.

Той я погледна нежно и отговори:

— Колко глупаво, че те помолих да ме чакаш в тази ужасна навалица, Мери. Знаех, че ще те намеря, но съвсем забравих, че преди това можеше да попаднеш в блъсканицата. Освен това и влакът ми закъсня. Отдавна ли си тук?

— Не зная откога — пошепна тя. — Стори ми се вечност, но сега няма значение, щом си с мене.

— Надявам се, че не са те бутали много из тълпата — възрази той. — Аз съм виновен, загдето те оставих да дойдеш сама. Наистина съм виновен! Трябваше да те посрещна отвън, но не можех да си представя, че ще има толкова народ тази вечер. Нали не се сърдиш?

Тя поклати глава отрицателно и без да скрива радостта си, че го вижда, без да го кори за закъснението, без да му даде да разбере какъв риск бе поела с идването си, каза простичко и щастливо:

— Всичко е наред, Денис. Тълпата не е толкова страшна. Нищо не е страшно сега, щом се намерихме.

— Какво чудесно момиче си ти, Мери — извика той. — Ти си истински ангел, щом ми прощаваш. Няма да имам мира, докато не изкупя вината си пред теб. Хайде да наваксаме изгубеното време. Няма да се успокоя, докато не видя да се забавляваш както никога досега. Какво да направим най-напред? Кажи какво искаш и веднага ще го сторим.

Мери се огледа. Колко различно беше всичко сега! Колко доволна беше, че дойде! Тя видя, че хората наоколо не са груби, а само шумни и щастливи и ако сега бе срещнала тромавото селянче, би отговорила с приятелска усмивка на селското му хилене. Навсякъде тя виждаше пищни багри, оживление и движение; виковете на палячовците я въодушевяваха, пукотевицата на стрелбището я забавляваше, без да я плаши; гръмливата музика я опияняваше. Искрящият й поглед бе привлечен от въртележка с дървени кончета, които весело обикаляха и скачаха в кръг под звуците на „Кандахар валс“. Засмя се възбудено и ги посочи.

— Тези — захласна се тя.

— Дадено! — извика Денис. — Думата ти е закон, Мери! Ще отлетим с тези вихрогони. Хайде, всички на конете!

Той я хвана за ръка и я поведе напред, а тълпата, която толкова я притискаше досега, магически се стапяше пред тях.

— Ето ни — весело възкликна той. — Две кончета заедно, с опашки като на лъвове и със зъби като на камили. Хайде, Мери, качвай се! Твоето конче като че ли иска да прескочи къща, гледа като дявол.

Те се настаниха на седлата, стиснаха юздите почакаха, започнаха да обикалят отначало бавно, после по-бързо и накрая се понесоха във вихъра на лудата музика и опиянени от радостта на движението, хвърчаха над зяпащите зрители, които изглеждаха по-ниско от размятаните копита на галопиращите коне, препускаха заедно из необятни небесни простори, издигани нагоре от вдъхновеното благородство на движението. Когато най-после се забавиха и спряха, Денис не позволи на Мери да слезе и я накара — за нейно удоволствие — да се завъртят още веднъж, и още веднъж, и още веднъж, докато тя се почувствува самоуверена на седлото, не държеше така стегнато юздите и направляваше кончето си с леко потупване с ръка, отпусна тялото си в такт с друсането и гордо му показваше каква ловка и сръчна ездачка е станала. Денис я хвалеше, насърчаваше я, опивайки се от нейното удоволствие, докато най-после съвестта на Мери се разбунтува и тя го замоли да слязат, страхувайки се, че ще го разори с разточителното си увлечение. Денис се разсмя така, че страните го заболяха.

— Бихме могли да останем цяла нощ, ако искаш! Няма значение колко струва, щом си щастлива.

— О, има значение, Денис! Това е страшно скъпо. Нека да слезем — помоли тя. — На мене ми е също така приятно да гледам.

— Добре тогава! Ще слезем, ако това ти е по-приятно, Мери. Но ние тепърва започваме. Тази вечер си излязла с милионер. Сега ще опитаме всички забавления на панаира.

— Ако смяташ, че можеш да си позволиш това, Денис — отговори Мери колебливо. — Тук е просто чудесно! Но не искам да харчиш много за мене.

— Дори да похарча и последната си стотинка — каза Денис с чувство, — пак няма да е достатъчно за тебе, Мери!

Сега започнаха забавленията; те се впуснаха в тълпата, наслаждаваха се на веселата панорама и възприемаха шарещото наоколо веселие охотно, радостно и заедно.

След един час, когато бяха изпитали всички видове развлечения, които им се предлагаха за тяхно удоволствие, след като бяха замеряли с топки всевъзможни предмети — от кокосови орехи до дървени фигурки, след като бяха видели изпохапаните от бълхи лъвове и апатичния слон и бяха уболи дебелото момче след сериозната покана на менажера, за да се уверят, че няма измама, след като се бяха възхищавали на най-малката жена в света и бяха разгледали с интерес и потръпване живия скелет, след като бяха купили всевъзможни неща за ядене — от медени круши до бонбончета за кашлица, те (най-радостната и въодушевена двойка на целия панаир!) застанаха пред най-голямата палатка. Това беше прочутият театър на Мак Инали, който, както говореха плакатите, предлагаше истинско празненство с префинено и елегантно забавление. Пред палатката имаше дървена платформа, осветена от четири бензинови лампи, а върху платформата стоеше сам прочутият Мак Инали, който можеше лесно да се различи по лъскавия цилиндър, широкия фрак, панталоните на големи карета и огромната бронзова верижка, която висеше, жълта като злато и тежка като кметска огърлица, върху белезникавата му кадифена жилетка. От двете му страни се виждаше това можеше да се прочете върху афишите с червени и сини букви, които покриваха стените и диреците наоколо, едно сияйно съзвездие от таланти. От дясната му страна стоеше висок господин с одухотворено лице и комплектно, но износено вечерно облекло, който се бе облегнал с меланхолична грация на един от стълбовете на шатрата, романтично вперил поглед високо над тълпата, като че ли търсеше на някакъв ефирен балкон някоя Жулиета, която да е достойна за него, и прикриваше, доколкото можеше, мръсното си бельо, като подръпваше ръкавите на фрака си и мъжествено скръстваше ръце на гърдите си. Обаче този мрачен Ромео не беше единствената атракция на театъра, тъй като на другия край на платформата, от лявата страна на Мак Инали, бе застанало едно омайно създание, облечено в розово трико и бяла балетна поличка, с предизвикателно накривена моряшка шапчица на главата, което от време на време извършваше по няколко ситни стъпки, намеквайки за още по-възхитителни движения в бъдеще, и хвърляше въздушни целувки на множеството долу с леки приятни движения на ръцете си и с такъв вид, като че ли изтегля много метри лента из устата си.

— Не е ли прелестна? — пошепна Мери, която вече така се бе приближила до кавалера си, че го държеше под ръка.

— Ще се изненадаш, ако я видиш на дневна светлина — отговори по-опитният Денис. — Разправяли са ми някои работи за нея. Всъщност — продължи той бавно, сякаш обмисляше дали да издаде някаква позорна тайна — казват, че е кривогледа.

— О, Денис, как можеш да казваш такова нещо! — възмути се Мери.

Но тя все пак се загледа със съмнение в смело накривената моряшка шапчица. Дали това беше само кокетност, или означаваше нещо повече?

— Заповядайте, дами и господа, заповядайте! — завика Мак Инали, като със замах свали цилиндъра си и го протегна с любезен канещ жест.

— Представлението ще започне. Ей сега ще започне. Съвсем сигурно последно представление за тази вечер. Забавление от най-висока класа, вход два пенса и само два пенса. Артистично, фино и елегантно — господа, можете да доведете съпругите и изгорите си, забавлението няма да ги накара да се червят. Единственият на света Мак Инали — от най-високата и най-добра класа. Ей сега ще започне! Господа! От лявата ми страна е мадам Болита с най-чудесния и артистичен номер на Терпсихора от столетието. — Като чу името си, мадам Болита направи малък пирует, усмихна се свенливо, протегна кокетно ръце и започна да тегли нови ленти, които сега бяха още по-дълги от преди.

— Почитаеми дами! От дясната ми страна е синьор Маджини, най-известният и съвършен вокалист, пристигнал направо от оперите в Париж и Милано, който ще изпълни илюминираната певческа сцена на епохата. — Синьор Маджини, чието истинско име беше Маджънти, придоби още по-романтичен и меланхоличен вид и се поклони замечтано, като че ли дамите го бяха отрупали с букети в Париж и се бяха скубали за благоволението му в Милано.

— Ей сега ще захванем да започваме! Ей сега ще започнем да захващаме! Влизайте! Влизайте! Последно представление за тази вечер. След представлението затваряме. Благодарим ви пак отново за любезното внимание. Влизайте, влизайте!

— Трябва скоро да започне — каза Денис. — Той толкова често го казва. Да влезем ли?

— Да — изчурулика Мери.

Те влязоха.

В шатрата миришеше на парафин, спарени стърготини и портокалови кори. Пипнешком те си пробиха път в тъмнината, намериха празно място, седнаха и след кратко, напрегнато очакване бяха възнаградени с откриването на програмата. Тя бе разделена на две части — първата бе предоставена на мадам Болита, а втората на синьора от Париж и Милано; но трудно беше да се каже дали великият Мак Инали бе привлечен от настойчивата миризма на вечерята, си от пържола с лук (тази миризма се носеше от колата зад шатрата), или пък смяташе, че има време за още едно представление, което наистина да бъде последно — във всеки случай представлението бе въплъщение на самата краткост.

Мадам направи пирует, заставаше в поза и скачаше тежко, акцентирайки думкането от падането си върху тънките кънтящи дъски на сцената с кратки неволни въздишки, които у някоя не така съвършена артистка биха могли да се вземат за грухтене, придружавайки по-леките си движения с изобилно щракане с пръсти и пискливо подвикване: „Ла, ла, о, ла, ла!“ на няколко пъти тя направи треперлив пирует в дъното на сцената, пристъпи игриво напред към светлините, пренебрежително ритна назад във въздуха с внушителния си крак, протегна замечтано напред брадичката си, подпряна на показалеца, и като се полюля леко на другия си крак, изгледа публиката с изражение на дълбоко задоволство от постижението си. После, като прибави към слабите ръкопляскания своето: „О, ла, ла“, което прозвуча като самопоздравление, тя изкусително тръсна глава и започна да скача в кръг, което за нейно удобство я върна в първоначалното положение. Връхната точка на първата част от номера й бе едно благородно усилие — когато с разперени ръце и изкривено от усилие лице тя бавно и мъчително се спусна в шпагат, от което положение обаче не направи опит да се вдигне, защото бе спасена от навременното падане на завесата.

— Не е зле, като се има предвид възрастта й — забеляза Денис поверително. — Но някой ден тя ще продъни сцената и няма да чуем нищо повече за нея.

— О, Денис — пошепна Мери укорително. — Ти не казваш това сериозно. Не ти ли хареса?

— Ако на теб ти е харесала, и на мен ми харесва! Но не ме карай да се влюбвам в нея! — подразни я Денис. — Да видим какво ще направи сега — добави той, когато след подобаваща пауза завесата се издигна отново и разкри затъмнената сцена, върху която бавно се плъзна маститата фигура на несравнимата Болита. Загъната в дълга бяла рокля, лишена от моряшката шапчица, но все пак дискретно забулена с дългите жълти къдри, които се стичаха изобилно около лицето й, снабдена с чифт големи и неоспоримо ангелски криле, тя се понесе през полумрака и застана в серафимска поза пред смаяния им поглед. Нямаше вече волностите на танца, външния блясък на балета; сега, сякаш преобразена и пречистена, мадам презираше съществото, което викаше: „О, ла, ла!“ и изпълняваше ужасния шпагат; тя заплува благочестиво на сцената под акомпанимента на шумно скърцащи телове и макари, които крепяха платформата, и подрънкването на тържествен религиозен химн върху пианото зад кулисите. Последваха бурни аплодисменти предимно под формата на пронизително свирене от задните редове и високи викове: „Бис, бис!“; обаче режимът на Мак Инали не допускаше бисове и мадам, като се поклони с пърхащи криле, се оттегли грациозно и отиде в колата да види дали внучката й Кети Маджънти е заспала.

Мери запляска възторжено с ръце и се обърна към Денис.

— Какво ще кажеш сега? — запита тя сериозно, сякаш го предизвикваше да намери недостатък у такова божествено същество. Хванали се за ръце, сплели пръстите си, те седяха плътно притиснати на тясната дървена скамейка; загледан в обърнатото към него захласнато лице на Мери, Денис стисна ръката й и многозначително отговори:

— Ще кажа, че си прекрасна!

Това беше върхът на остроумието! Мери прихна да се смее, но смехът й, така необикновено весел и волен, извика в съзнанието й като контраст мисълта за в къщи и тя изведнъж се смрази, като че ли я бяха хвърлили в ледена вода, потрепера и наведе глава. Но с усилие се отърси от унилостта — успокоена от присъствието на Денис, вдигна пак очи и видя, че сега Маджини владееше сцената. Отпред бяха спуснали бял екран и магическият фенер в дъното на шатрата прожектираше върху него заглавието: „Нежна и вярна“ или „Любимата на моряка“. Раздрънканото пиано подхвана встъпителните тактове на баладата и Маджини започна да пее. Докато той изливаше захаросаните думи, върху екрана се появяваха богато оцветени картини, които показваха трогателните премеждия, съпровождащи всяка вярна любов. Срещата на моряка с воденичарската дъщеря край потока, раздялата, самотния моряк в каютата му, изпитанията на благородния моряк при пътуването и не по-малко сърцераздирателните страдания на възлюбената му, ужасите на корабокрушението, отчаяния героизъм и спасението; с широко отворени очи и притаен дъх те гледаха тези картини да се изреждат, докато най-после достойните влюбени пак се събраха, хванали се за ръце край същия поток — повторение на първата картина, — за облекчение и задоволство на цялата публика.

След това по особено пожелание от публиката Маджини изпя „Хуанита“, мелодия по-буйна и по-опасна, в която се възпяваха изкусителните прелести на една дама, по-тъмна и по-страстна от гълъбоподобната изгора на моряка. Когато свърши, виковете от последните скамейки бяха шумни и продължителни и трябваше да мине доста време, преди да му позволят да обяви последния си номер — „Страната на любовта“, която, както той осведоми публиката, била любимата песен на Чиро Пинсути. За разлика от другите това бе проста, мелодична и трогателна песен и макар че певецът никога в живота си не бе ходил по на юг от Дъмфрис с турнетата на Мак Инали, той я изпя с чист и естествен глас. Меките тонове на вълни се носеха в затъмнената шатра и Мери почувствува, че порив на пламенна нежност и любов я влече към Денис. Върховният подем на чувствата изпълни очите й със сълзи. Никой досега не беше се отнасял към нея като Денис. Тя го обичаше. Издигнала се с блясъка на вечерта и великолепието на музиката високо над ограниченото и монотонно ежедневие, тя бе готова, ако той поиска, да умре за този млад бог, притиснат до нея в сладко-горчив съюз — сладък, защото го обожаваше, и горчив, защото трябваше да се разделят.

Песента свърши. Сепната, Мери разбра, че краят на представлението е дошъл. Свързани от мълчаливо взаимно разбиране, те излязоха от шатрата на свежия вечерен въздух. Вече се бе стъмнило, ярки светлини заливаха панаира, тълпата бе понамаляла, но все още весело напираше, обаче те двамата бяха изпълнени с по-дълбока омая и за тях панаирът бе изгубил привлекателността си. Те нерешително се огледаха.

— Да влезем ли още някъде? — бавно попита Денис.

Мери поклати глава. Вечерта бе толкова прекрасна, че й се искаше да трае вечно; а всъщност тя вече бе свършила и сега най-трудното беше да каже довиждане. Тя трябваше да си тръгне, да поеме тежкия път назад от тази страна на любовта — сега, уви, вече бе време да поеме този път.

— Тогава да се поразходим малко — предложи Денис. — Още не е късно, Мери. Няма да ходим далеко.

Не можеше да се откъсне от него! Гърлото й се свиваше от болка при мисълта, че той може да си отиде и тя безсъзнателно почувствува, че трябва да остане с него още малко. Искаше да отложи тъжния край на това вълнение и опиянение; искаше той винаги да бъде при нея, за да я успокоява и утешава. Остротата на новото й чувство към него извикваше в сърцето й болка като от рана и силата на това чувство изличи от съзнанието й мисълта за дома й, за баща й, всяка възпираща мисъл, която би й попречила да го последва.

— Ела, Мери, мила — помоли той. — Още е рано.

— Е, за малко тогава — съгласи се тя шепнешком.

Пътеката, по която тръгнаха, следваше криволичещия бряг на Ливън. От едната страна оставаше набраздената повърхност на реката, а от другата страна — росните ливади. Високо в небето пълната луна грееше като излъскан съд от ковано сребро сред сребристия звезден прах и се оглеждаше в загадъчните дълбини на тъмната река. От време на време тънки и дълги като копия облаци пронизваха този бял ореол, запламтял толкова високо в небето и толкова дълбоко в реката, сякаш призрачни пръсти предпазваха очите от неговия блясък, който поради своята лъчезарност беше непоносим за тях. Мери и Денис вървяха смълчани всред красотата на сребристото сияние, а въздухът, хладен от росната свежест на вечерта и напоен със сладкия дъх на сочна трева и дива мента, ги обгръщаше нежно като милувка.

Пред тях две големи сиви пеперуди се гонеха по пътеката, трепкаха феерично между високите ракити и треви по брега, безшумно кръжаха и кръстосваха, втурваха се, но винаги една след друга, винаги заедно. Крилцата им проблясваха на бледата светлина като прашинки в лунен лъч, а шепотът на полета им се сливаше с тишината като шумолене от падащи листа.

Реката също бе стихнала и само леко бълбукаше и плискаше о брега, а тихата шушнеща песен на течението сякаш се бе сляла с нощния покой.

Те изминаха известно разстояние и сега панаирът се виждаше само като слабо зарево на небосклона, бледно пред сиянието на луната, а от духовата музика ветрецът донасяше само тих шепот, който чезнеше в безмълвието; но Мери и Денис не забелязваха нито музиката, нито луната и въпреки че несъзнателно поглъщаха околната красота, те виждаха и усещаха само себе си. За пръв път сама с Денис, далеко от света — това изпълваше Мери с бурно щастие, караше сърцето й да бие лудо и радостно.

И Денис, обиграният градски младеж, бе обладан от чувство, което за него бе странно и ново. До дъно бе пресъхнал непринуденият поток от леки разговорни фрази, които винаги го правеха душа и център на компаниите, от комплименти, които се изливаха най-естествено от устните му. Бе мълчалив и мрачен като на погребение, казваше си той. Чувствуваше, че авторитетът му е на карта, че трябва да каже нещо, колкото и банално да е то. Но докато вътрешно се ругаеше и се наричаше пън, некадърник и простак, въобразявайки си, че ще отблъсне Мери с това глупаво мълчание, езикът му си оставаше неподвижен, а иначе пъргавият му ум бе така завладян от чувства, че той не можа да проговори.

Наглед те пристъпяха със спокойни и равни стъпки, но в душата на всеки от тях се надигаше буря от потиснати чувства, а понеже не говореха, тези чувства ставаха още по-пламенни.

Мери усети истинска болка в сърцето си. Те бяха толкова близо един до друг, че чувството за близост я изпълни с неизразимо желание, недоловим копнеж, който намираше отдушник само в здраво стисналата я ръка на Денис, която свързваше разтрепераното й тяло с неговото и я успокояваше като божествен балсам.

Най-после те рязко и неволно се спряха и застанаха един срещу друг. Мери вдигна глава към Денис. Малкото й закръглено лице, бледно от лунната светлина, изглеждаше прозрачно и одухотворено. Денис се наведе и я целуна. Устните й бяха меки, топли и сухи и се предлагаха на неговите като жертвоприношение. За пръв път я целуваше мъж и макар че бе съвършено невинна и съвсем неопитна, природният инстинкт напираше у нея и тя плътно притисна устните си към неговите.

Денис бе зашеметен. В неговия скромен любовен опит нямаше нищо подобно и почувствувал, че получава рядък и прекрасен дар, без да съзнава какво прави, той се отпусна спонтанно на колене пред нея, обхвана я с ръце и благоговейно притисна лицето си към дрехите й. Миризмата на грубата й износена вълнена пола за него бе ухание; усети как бедрата й — така трогателно стройни и неоформени — потреперват при допирането му. Той я хвана за ръка и я привлече до себе си. Сега можеше да вижда малката трапчинка на шията й и нежната синя вена, която се спускаше надолу. Къдрица коса падна над гладкото й бледо чело, когато свали шапката й. Той първо целуна челото й неловко, плахо, със смущение, което му правеше чест, преди да сложи устни върху очите й и да ги затвори с целувки.

Сега те лежаха прегърнати, закрити от високите стръкове и ракитите, върху постелята от мека трева. Допирът на телата им ги изпълваше с приятна топлина, така че нямаше защо да говорят. В мълчание те забравиха за света, за тях вече не съществуваше нищо друго освен самите те. Главата й лежеше на ръката му, а между разтворените устни зъбите й блестяха на лунната светлина като малки бели зрънца. Дъхът й беше като прясно мляко. Отново той видя в трапчинката на шията й малката вена, пролазила под гладката кожа като малка рекичка през девствен сняг, и ласкаво я погали, проследявайки с върха на пръстите си нежната й извивка надолу. Колко твърди и закръглени бяха гърдите й — всяка като гладък и съвършен, непокътнат плод, обгърнат от шепата му за милувка. От натиска на ръката му гореща руменина нахлу в лицето й и въпреки че дишането й се ускори, тя не го отблъсна. Тя почувствува как тези малки девствени гърди, които никога досега не бяха занимавали съзнанието й, постепенно се наливаха, като че изпълнени от прилив на кръв, и всичката й млада сила преля в тях, сякаш щяха да пуснат живителен сок за невидимо, кърмаче. После тя се унесе и легна със затворени очи в обятията му, забрави всичко, престана да бъде самата тя, бе негова. По-бърза от лястовичка, душата й политна да срещне неговата и съединени, оставили телата на земята, двете души се въззеха в ефира. Заедно те се издигнаха леко като двете пеперуди и безшумно като реката. Никакво разстояние не ги възпираше, никаква земна връзка не ограничаваше възторга на полета им.

Една по една светлините на панаира угасваха: една стара жаба с искрящи срещу луната големи тъжни очи подскочи в тревата край тях и безшумно се отдалечи; рядка бяла мъгла замрежи отблясъка на реката като дъх върху огледало; после, когато тюлените воали на изпаренията надвиснаха над бреговете, неясни сенки запълниха ниските места на ливадите, а земята започна леко да изстива, като че ли топлината й се поглъщаше от осланения въздух. Падащата мъгла заглушаваше всеки звук; настана пълна тишина, докато чак след много време една пъстърва скочи някъде нагоре по реката и тежко плесна във вира.

При този звук Мери бавно се раздвижи и тихо пошепна, съзнавайки наполовина къде се намира:

— Денис, обичам те. Мили, скъпи Денис! Но вече е късно, много късно! Трябва да си вървим.

Тя тежко вдигна глава, бавно размърда вкочанените си крайници и изведнъж като мълния в съзнанието й нахлу споменът за баща й, за дома й, за това, че е тук. Тя скочи, уплашена, ужасена от себе си.

— О, какво направих! Баща ми! Какво ще стане с нас? — извика тя. — Лудост е, че съм тук, в този вид.

Денис се изправи.

— Нищо лошо няма да ти се случи, Мери — опита се той да я успокои. — Аз те обичам! Ще се погрижа за тебе.

— Тогава ме остави да си ида! — Сълзи се стичаха по бледите й бузи. — О! Трябва да съм в къщи, преди да се е прибрал, иначе цяла нощ ще стоя навън. Няма да имам вече дом!

— Не плачи, мила Мери — замоли се той. — Мъчно ми е, като те гледам да плачеш. Не е толкова късно… още няма единайсет часа! Пък и аз съм отговорен за всичко, цялата вина е моя.

— Не! Не! Аз съм виновна, Денис. Не биваше да идвам. Не послушах баща си. Само аз трябва да пострадам от това.

Денис обхвана с ръка разтрепераното й тяло и като я погледна отново в очите, каза твърдо:

— Ти няма да пострадаш, Мери! Преди да си идем, искам да разбереш едно: обичам те. Обичам те повече от всичко. Аз ще се оженя за тебе.

— Да, да — изхлипа тя. — Само ме пусни да си отида! Трябва да си отида! Баща ми ще ме убие! Ако не закъснее тази вечер, нещо страшно ще се случи с мен… с двама ни.

Тя се втурна да тича нагоре по пътеката, като се подхлъзваше и се препъваше в бързината, а той я следваше, опитвайки се да я утеши и успокои, говорейки й най-ласкави нежни думи. Но макар че заслушана в думите му Мери престана да плаче, тя продължи да тича и не проговори, докато не стигнаха до края на града. Тук тя рязко се спря.

— Не идвай по-нататък, Денис — каза тя задъхано. — Толкова стига. Може да го срещнем… баща ми.

— Но по пътя е тъмно — възрази той. — Страх ме е да те оставя сама.

— Трябва да си отидеш, Денис! Той може да ни види заедно.

— А тъмнината?

— Няма какво да се прави! Ще тичам по целия път.

— Ще те заболи, ако тичаш така до в къщи, Мери. Толкова е тъмно. Пътят сега изглежда съвсем пуст.

— Пусни ме! Трябва! — извика тя. — Сама ще си ида! Довиждане!

Тя докосна за последен път ръката му и побягна; фигурата й се стопи в мрака и изчезна.

Денис се загледа в непрогледната тъма, като напразно се опитваше да следи бързия й бяг, чудеше се дали да я повика, или да я настигне, вдигна ръце объркано, сякаш я призоваваше да се върне при него, после бавно ги свали и след дълго колебание се обърна мудно и пое печалния път към дома си.

В това време, подгонена от ужас, Мери с последни сили тичаше по пътя, по същия път, по който така лекомислено бе преминала същата вечер. Струваше й се, че оттогава за тези няколко часа е изминала цяла вечност от време и преживявания. Немислимо беше тя, Мери Броуди, да бъде сама на улицата в такъв час; плашеше я звукът от стъпките й в тишината, които отекваха самотно като ново обвинение пред баща й, пред света, които високо оповестяваха нейното безумие и падение. Денис иска да се ожени за нея! И той трябва да е полудял — та той няма никаква представа за баща й и за живота й в къщи. Отзвукът от собствените й стъпки й се подиграваше, шепнеше й, че е безразсъдно от нейна страна да попада в такова положение, караше самата мисъл за любовта й към Денис да изглежда мъчителна, гротескна и абсурдна. Като приближи към къщи, тя изведнъж различи пред себе си друга фигура и ужасното подозрение, че това може да е баща й, я изпълни с няма тревога. Често той се връщаше от клуба едва след единайсет часа, но понякога си идваше и по-рано. Настигайки постепенно непознатия, безмълвно приближавайки към него, тя реши, че това трябва да е баща й. Но изведнъж въздишка на облекчение се откъсна от устните й; тя разбра, че пред нея е брат й и забравила всяка предпазливост, изтича задъхана към него.

— Мат! О, Мат! Почакай! — И като се хвърли към него, сграбчи ръката му като удавница.

— Мери! — сепна се той рязко, сякаш не вярваше на очите си.

— Да! Аз съм, Мат, и слава богу, че си ти! Отначало помислих, че е татко.

— Но… Но защо си навън толкова късно? — извика той, уплашен и изненадан. — Къде си била?

— Не ме разпитвай сега, Мат — изпъшка Мери. — Нека да влезем бързо, преди да е дошъл татко. Моля ти се, Мат, миличък! Не ме питай нищо!

— Но какво си правила? Къде си била? — повтори той. — Какво ще си помисли Мама?

— Мама ще си помисли, че съм си легнала или че чета в стаята си. Тя знае, че често чета, когато те чакам.

— Мери! Това е ужасна история. Не зная какво да направя. Срамота е да те намирам на улицата по това време. — Той направи няколко крачки, после изведнъж нещо му дойде наум и рязко се спря.

— Не искам госпожица Мойр да узнае за това. Това е позор! Такова скитане на сестра ми може да ме злепостави пред нея.

— Не й казвай, Мат! Нека само да влезем. Къде ти е ключът? — настоя Мери.

Мърморейки под носа си, Матю се приближи до стъпалата на къщата. Мери облекчено въздъхна, като видя, че резето на външната врата не е спуснато, което означаваше, че баща й още не си е дошъл. Той отвори вратата.

Къщата беше тиха — никой не я чакаше, никой не я посрещна с укор или обвинение. Като разбра, че излизането й като по чудо е останало неразкрито, обзета от благодарност, Мери хвана брат си за ръка и те безшумно се изкачиха по стълбите в тъмнината.

В стаята си тя дълбоко пое дъх и пипнешком се ориентира, чувствувайки се сигурна в познатата й обстановка. Самият допир на близките й предмети я успокояваше. Слава богу, сега беше в безопасност. Никой нямаше да узнае! Тя свали дрехите си в тъмнината и пропълзя в леглото. Студените чаршафи уталожиха трескавата й отпадналост, а меката възглавница галеше измъчената й от болки глава. Горящото й изморено тяло се отпусна в блажена забрава, разтрепераните клепачи се затвориха, свитите в юмруци ръце се отпуснаха, главата се склони на рамото и след като последната й мисъл се отправи към Денис, дишането и стана правилно и спокойно. Тя спеше.