Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (17)

VI

На другата сутрин Броуди седеше на закуска студен, намръщен и безучастен. Двете дълбоки отвесни бръчки — напоследък издълбани още по-рязко — като белези от рани показваха средата на челото му между хлътналите очи и придаваха на мрачното му лице постоянен израз на замисленост и обърканост. В несмекчената строгост на бледата утринна светлина лицето му, което сега не бе нащрек, тъй като не го наблюдаваха, като че оправдаваше забележката, произнесена нехайно в дома на Пакстън, че Броуди вече е затънал дълбоко, а иззад ниската стена на изтерзаното му чело вътрешното му смущение проникваше толкова властно, че дори както си седеше тихо и спокойно до масата, той сякаш се мяташе безпомощно с огромната безполезна и брутална сила на пронизан от харпун кит. Малкият му мозък, толкова неотговарящ на гигантското му тяло, не можеше да го изведе към сигурност; в усилията си да избегне окончателната катастрофа той се впускаше в най-погрешни посоки и при все това виждаше как разрухата го дебне все по-отблизо.

Разбира се, той не знаеше нищо за телеграмата, нито за вчерашната постъпка на Мама. За щастие той не знаеше, че във владенията му чужди крака са газили тъй грубиянски и недопустимо, но и собствените му грижи и неприятности бяха достатъчни, за да превърнат настроението му в кибрит, готов да се запали и да запламти яростно при първата искра на предизвикателство. Когато изяде кашата си, той зачака със зле прикрито нетърпение специалната си чаша кафе, която госпожа Броуди му наливаше на печката в килера.

Тази утринна чаша кафе бе едно от по-дребните изпитания в измъченото съществуване на Мама, защото, макар че приготвяше чая възхитително, тя рядко успяваше да докара кафето точно по придирчивия вкус на Броуди, който изискваше кафето да е прясно сварено, току-що наляно и съвсем горещо. Това невинно питие се бе превърнало в удобен отдушник за сутрешните му недоволства и повечето пъти той яростно се оплакваше от него под най-различни предлози. Или беше много сладко, или недостатъчно силно, или имаше много утайка, или пареше на езика му, или пък беше пълно с разкъсан каймак от свареното мляко. Както и да се мъчеше Мама да го направи, Броуди винаги обявяваше резултата за незадоволителен. Самото донасяне на чашата му до масата се превръщаше в изтезание за нея, защото той знаеше, че ръката й трепери и настояваше чашата да бъде пълна до ръба, без нито капчица да се разлее на чинийката. Това беше най-ужасният грях, който тя можеше да стори, и в такива случаи той нарочно оставяше капката от долната част на чинията да падне върху сакото му и почваше да реве:

„Нехайна пачавро, виж какво направи! Един костюм не мога да запазя чист от твоите несръчни, мръсни ръце.“

Когато тя сега влезе с чашата, той й хвърли гневен поглед, загдето го бе оставила да чака точно девет секунди; този поглед се превърна в присмехулно заглеждаме, докато тя бавно преминаваше разстоянието от вратата на килера до масата, държейки пълната догоре чаша изправена и чинийката безукорно чиста с напрегнато усилие на леко треперещата си ръка. Тя почти бе стигнала до целта си, когато внезапно с остър писък изпусна всичко на пода и с две ръце притисна лявата си страна. Броуди, стъписан и ядосан, изгледа счупения порцелан, разляното кафе и най-после изкривената фигура на жена си, която се гърчеше пред него сред парчетата по пода. Той викна. Тя не чу рева му, толкова остро я жегна болезненият спазъм, пронизващ страната й като нажежен шиш, около който се разливаха палещи вълни на смъртна болка и разкъсваха плътта й. За миг тя изпитваше непоносимо страдание, после постепенно това ужасно горене позатихна, вълните на болката станаха по-слаби; тя се изправи и застана с безкръвно лице пред съпруга си, без да съзнава в момента чудовищната си простъпка, че е разляла кафето му. Облекчението от стихването на болката й даде необикновена свобода на езика.

— О, Джеймс! — прошепна тя. — Този път беше по-лошо от всякога. За малко щях да умра. Мисля, че наистина трябва да ида на доктор. Сега много често ме боли, а понякога усещам една малка твърда бучка тук долу. — Тя изведнъж замълча, виждайки, че той я гледа надменно, с обиден вид.

— Значи, така? — присмя й се той. — Ще тичаме при доктора при всяка дребна болка в корема, тъкмо сега можем да си позволяваме такъв разкош. Можем да си позволяваме да разливаме хубавото кафе по пода и да трошим порцелана. Разходите нямат значение! Закуската ми няма значение! Само да чупим, непрекъснато да чупим! — Гласът му се издигаше при всяка дума, после изведнъж пак стана подигравателен. — Може би искаш консулт на лекарите от града? Те все ще намерят, че си болка от нещо, ако надомъкнат всичките си учени книги и съберат празните си глави около тебе. При кого искаш да идеш сега?

— Казват, че Ренуик е добър — промълви тя безразсъдно.

— Какво? — викна Броуди. — Искаш да отидеш при тоя мошеник, дето ме изигра миналата година? Само да си се опитала!

— При никого не искам да ходя, татко — сви се Мама. — Това беше само от тази ужасна болка, дето ме яде толкова време. Но сега мина и няма вече да те безпокоя.

Той съвсем се разяри.

— Няма да ме безпокоиш! А ето че ме безпокоиш! Не мисля, че не съм те видял с мръсните ти парцали. Това стига, за да отврати всеки мъж и повече няма да го понасям. Можеш да се пренесеш в друга стая. От днес нататък ще се махнеш от леглото ми. Да ми се махаш от пътя, противна стара вещица!

Тя разбра, че той я изхвърля от брачното им легло, леглото, в което тя за пръв път бе лежала с него в любовна прегръдка, където му бе родила децата си. От близо тридесет години това легло беше мястото й за почивка; в скръб и болест умореното й тяло се бе просвало на него. Тя не мислеше какво облекчение щеше да бъде за нея да си има свое спокойно убежище през нощите, далеко от мрачния му ярем, да се оттегли в старата стая на Мери и да бъде сама и оставена на мира; тя чувствуваше само пробождащ позор, че я изхвърлят като употребена и износена вещ. Лицето й пламна от срам, като че ли той и бе подхвърлил нещо грубо, цинично, но като го погледна дълбоко в очите, тя каза само:

— Както кажеш, Джеймс. Да ти направя ли ново кафе?

— Не! Дръж си проклетото кафе! Ще мина и без закуска — изръмжа Броуди. Въпреки че вече бе изял голяма паница с каша и мляко, той смяташе, че тя умишлено и с измама го лишава от закуската му, че той отново страда поради нейната некадърност и престорена болест. — Няма да се изненадам, ако се опиташ да ни умориш от глад с проклетото си хленчене — отправи той последна хула към нея и напусна къщата.

Ядът му не стихна по целия път до магазина и въпреки че забрави неприятната случка, още го измъчваше чувството за несправедливост, а мисълта за предстоящия ден никак не помогна за възстановяване на спокойствието му. Пери го бе напуснал сред буря от ругатни и укори, разбира се, но все пак бе напуснал, а Броуди можа да замести своя рядък и трудолюбив помощник с едно малко момче, което само отваряше магазина и тичаше по поръчки. Освен загубата на клиенти поради бягството на способния Пери сега върху широките, но непривикнали рамене на Броуди се стовари и бремето да върши цялата работа в магазина и дори за неговия тъп ум стана болезнено ясно, че напълно е изгубил умението да обслужва такива хора, каквито сега влизаха в магазина. Той мразеше и презираше работата, никога не знаеше кое къде е, беше прекалено гневлив, прекалено нетърпелив, изобщо прекалено се големееше за такава професия.

Той започна също да открива, че по-богатите му клиенти, с чието обществено положение той толкова се гордееше, са недостатъчни, за да поддържат търговията му; с растяща досада разбра, че те се обръщаха към него само в редки случаи и бяха неизменно небрежни, по най-джентълменски начин, разбира се, когато трябваше да уреждат задълженията си към него. Преди той бе оставял тези сметки да се натрупват за две, три и дори четири години, уверен, че в края на краищата ще бъдат платени; нека видят, казваше си той е кавалерски маниер, че Джеймс Броуди не е някакъв дребен търговец, който веднага посяга алчно за парите си, а джентълмен като тях, който може да си позволи да почака, докато на тях им е удобно да платят. Сега обаче, при бързото спадане на доходите в брой, той така се нуждаеше от сухи пари, че тези големи неуредени сметки на различни благородни семейства от графството почнаха да му причиняват голямо безпокойство. Въпреки че бе разпратил — след много грижливи проверки и непривични изчисления — тези сметки на всичките си длъжници, само няколко, включително и сметката на Лата, бяха заплатени веднага. Ако беше хвърлил останалите в Ливън, нямаше да има разлика, ако се съдеше по резултата. Той напълно разбираше, че е безсмислено отново да ги разпраща, че тези господа ще платят, когато е удобно на тях, а не на него; простият факт, че той вече с такава необичайна спешност бе поискал уреждане на сметките, можеше съвсем да ги отчужди от него.

Собствените му дългове към няколкото стари търговски къщи на едро, които той удостояваше с поръчките си, бяха далеко надхвърлили обичайните им граници. Тъй като никога не бе добър търговец, обикновено той поръчваше стока, когато и както си искаше, и не обръщаше внимание на изпращаните му бордера, фактури и сметки, докато не го посетяха — на определени периоди от време — достолепните представители на търговските къщи, по приетия учтив начин, както подобаваше на приятелските отношения между две фирми с положение и име. В такива случаи, след любезен и сърдечен разговор по злободневните събития, Броуди отиваше до малката зелена каса, вградена в стената на кантората, отключваше я с величествен жест и изваждаше една платнена кесия.

— Е — казваше той внушително. — Какви са задълженията ми до днес?

Събеседникът му започваше извинително да мънка, като че ли против волята му го караха да представи сметката, изваждаше хубавото си тефтерче, прелистваше важно сред бележките и учтиво отговаряше:

— Е добре, господин Броуди, щом като искате, ето вашата изчислена сметка.

След това Броуди хвърляше поглед към сбора, отброяваше куп соверени и сребърни монети от кесията и се разплащаше. Той би могъл по-лесно да плати с чек, но презираше това като долно и дребнаво средство; той предпочиташе щедрия жест да плаща с чисти, лъскави монети като по-достоен начин за уреждане дълговете на един джентълмен. „Това са пари — бе отговорил той веднъж в отговор на един въпрос. — Стойност за стойност. Какъв смисъл да се пише на някакви листчета напечатана хартия? Да ги употребява, който иска, но хубавото лъскаво сребро е било добро за дедите ми, значи, то е добро и за мен.“ После, когато посетителят подпишеше и подпечаташе разписката, Броуди я пъхаше небрежно в джоба на жилетката си и двамата господа топло си стисваха ръце и се разделяха с взаимни уверения. Така, смяташе Броуди, трябва един човек с възпитание да води работите си.

Днес той очакваше посещение от такъв характер, обаче тази мисъл не му донасяше гордо задоволство, а го ужасяваше. Лично господин Соупър от фирмата „Билсленд и Соупър, ОО д-во“, най-голямата и стара фирма, с която той имаше отношения, щеше да го посети. Противно на обичайния ред бяха го предупредили за посещението с писмо, една неочаквана и необикновена обида за гордостта му. Той добре знаеше причината за подобна мярка, но при все това изпита пълната горчивина на удара върху самочувствието си и с мрачна досада си представяше предстоящия разговор.

Когато стигна до магазина, той се опита да разпръсне лошите си предчувствия с всекидневната работа, но нямаше с какво да се заеме: търговията му беше в застой. За да си даде вид, че върши нещо, той закрачи тежко из магазина с тромави движения на неспокоен великан. Това наивно представление не измами дори малкото чираче, което надзърна страхливо от вратата на задното помещение и видя Броуди да се спира през няколко минути, зает с някоя ненужна работа, и да се втренчва с празен поглед пред себе си; чу го да мърмори неясно нещо на себе си, в дълбок, смътен унес. С усета на уличен гамен момчето долови, до голяма степен с облекчение, че скоро ще бъде принудено да си търси друга, по-приятна работа.

След една много дълга, сякаш безкрайна пауза, през която му се стори, че цялата сутрин ще мине, без нито един купувач да дойде, влезе един човек, когото Броуди позна като стар клиент. Той си помисли, че това е ако не високопоставен, то поне верен клиент, пристъпи към него и го поздрави с голяма, демонстративна сърдечност.

— Е, драги, с какво мога да ви услужа?

Стреснат малко от такава радушност, човекът лаконично заяви, че иска само платнен каскет, обикновен прост каскет като онзи, който си купил преди известно време, на сиви каренца, номер петдесет и осем.

— Като този, който носите ли? — попита Броуди насърчително.

Купувачът се почувствува неудобно.

— Не — отговори той. — Този е друг, нося го само в празник.

— Я да видя — каза Броуди и споходен от смътна мисъл, протегна ръка, дръпна изведнъж каскета от главата на човека и го погледна. Отвътре, на лъскавата сатенена подплата, бе напечатано „МШГ“, омразната емблема на съседите конкуренти. Лицето му веднага пламна от гневно възмущение и той захвърли каскета обратно на собственика му.

— Така, значи! — викна той. — Отивате при съседите за нова и елегантна стока, а? Само за празник! И после имате нахалството да идвате при мен за обикновен, прост каскет, след като при тях сте направили голямата покупка. Да не мислите, че аз събирам, каквото остане от тях? Вървете, купете всичките калпави боклуци от музея им за восъчни фигури. Няма да ви продам нищо, нито за стотинка!

Човекът го погледна крайно смутен.

— Но, господин Броуди, аз не исках да кажа това. Просто исках да опитам как е при тях, като нещо ново. Всъщност жената е виновна. Тя ме накара да видя как изглежда новият магазин. Такива са жените, нали знаете. Но аз се връщам пак при вас.

— А пък аз не ви искам — изрева Броуди. — Да не мислите, че може така да се отнасяте с мен? Няма да търпя това! Човек има пред вас, а не маймуна на клечка, като в проклетия им магазин. — И той блъсна с юмрук по тезгяха.

Положението беше смешно. Броуди сякаш очакваше човекът да падне на колене и да го моли отново да бъде признат за клиент; в безумния си гняв сякаш очакваше другият да проси за честта да му се позволява да купува от него. По лицето на работника се изписа недоумение и той удивено поклати глава.

— И другаде мога да намеря, каквото ми трябва. Не се съмнявам, че сте важен господин, но сам режете клона, на който седите.

Щом човекът си отиде, чувствата на Броуди изведнъж се уталожиха. Лицето му доби огорчен израз, когато разбра, че е направил глупост, която ще се отрази вредно на търговията му. Този човек, комуто той бе отказал да го обслужи, щеше да разправя, да преувеличава в яда си и вероятно само след няколко часа из Ливънфорд свободно щеше да се разнася в изопачен вид разказа за постъпката му. Хората щяха да правят неблагоприятни коментари за него и за надменните му обноски; но докато в миналото той би се наслаждавал на неприязнените им клюки, би се радвал безогледно на кудкудякането им, сега, в светлината на горчивия си опит, почувствува, че хората, които чуеха този разказ, щяха да решат, че не желаят да се подлагат на подобно унижение и в бъдеще отдалеко щяха да заобикалят магазина му. Той присви очи при тези тревожни мисли и прокле човека, хората и града.

Когато стана един часът, Броуди подвикна на момчето, че ще излезе за половин час. Тъй като след напускането на Пери бе останал без отговорен човек, който да поеме работата, той само рядко си отиваше в къщи за обед и в такива случаи, въпреки че работата бе намаляла значително, ставаше нетърпелив и раздразнителен до избухливост, когато поемаше дългия път към къщи. Някакъв странен и безоснователен оптимизъм го караше да вярва, че може да пропусне нещо, което решително да тласне търговията му към добър път. Затова днес мина само няколко крачки надолу по улицата и влезе в заведението „Гербът на Уинтъновци“. Преди последните дванадесет месеца за него беше немислимо да влезе тук освен късно вечер или през една специална странична врата, отредена за него и останалите членове на Философския клуб, но сега посещенията му бяха нещо обикновено. Днес Нанси, хубавата келнерка, му поднесе студен пастет и туршия от червено зеле за обед.

— Какво ще пиете днес, господин Броуди?… Чаша бира? — го попита тя изпод тъмните си завити мигли.

Броуди я изгледа мрачно и въпреки унинието си забеляза как няколко мънички жълти лунички се открояваха на млечнобялата й кожа като нежните златни капчици по яйцето на червеношийка.

— Би трябвало вече да знаеш, че никога не пия бира, Нанси. Не мога да я понасям. Донеси ми малко уиски и студена вода.

Нанси разтвори устни, като да каже нещо, но макар че искаше да възрази, че според нея е жалко такъв фин човек като него да пие толкова през деня, тя се побоя и не каза нищо. Тя смяташе господин Броуди за важен и виден джентълмен, чиято жена, доколкото сведенията й бяха точни, била истинско плашило. Ето защо към интереса й към него се прибавяше съчувствие, особено сега, когато той имаше такъв израз на дълбока и меланхолична разсеяност. Според нея той бе надарен с всички необходими елементи на една романтична личност.

Когато тя му донесе уискито, Броуди й благодари, като вдигна мрачния си, безрадостен поглед, който сякаш не я отблъскваше, а привличаше. Тя се навърташе около масата, искайки да предугади желанията му, а докато се хранеше, той внимателно я следеше с крайчеца на окото си. Хубава малка кукла, помисли си той, като плъзна поглед от малките й нозе в прибрани обувки, по добре оформените й глезени под тесните черни чорапи, по твърдите й стегнати бедра и малките, но пълни гърди, до устните й, които се открояваха червени като листчета на фуксия върху бялата й кожа. Разглеждайки я така, чувствата му изведнъж се пробудиха. Изпълни го внезапно страхотно желание за всички сладостни удоволствия, които му бяха отказвани; искаше му се още сега да стане от масата и да смачка Нанси в огромната си прегръдка, да почувствува в ръцете си нейното младо, стегнато, съпротивляващо се тяло, вместо робския, отпуснат вързоп, който толкова отдавна бе принуден да приема. В тоя миг той едва успяваше да преглъща, а гърлото му пресъхна от напора на друг апетит. Той бе чувал откъслечни тихи думички и забулени намеци за Нанси, които бурно разпалваха жаждата му, подсказваха му, че тази жажда може лесно да се утоли. Но с върховно усилие на волята той се овладя и продължи машинално да яде, впил пламналия си поглед в чинията.

„Друг път“ повтаряше си той, разбирайки, че трябва да е готов за важната среща след обед, че трябва да се въздържа, да се ограничава до часа на разговора със Соупър, защото този разговор можеше да е от решаващо значение за бъдещето на търговията му. Докато привършваше набързо обеда си, той не погледна отново към нея, въпреки че присъствието й го омагьосваше, а потъркването на тялото й о ръката му, когато прибра чинията му, го накара да стисне зъби. „Друг път! Друг път!“

Той мълчаливо прие бисквитите и сиренето, които тя му донесе, и бързо ги изяде, но когато свърши, се изправи, застана близо до нея и многозначително пъхна една монета в топлата й ръка.

— През последните седмици ти наистина добре се грижеше за мен — каза той и я погледна особено. — Няма да те забравя.

— О, господин Броуди, да не би да не идвате вече тук? — извика Нанси загрижено. — Ще ми е мъчно, ако не дойдете пак.

— Ще ти бъде ли мъчно? — отвърна той бавно. — Това е хубаво! Ние с тебе не си подхождаме зле, струва ми се. Но не се безпокой! Ще се върна. — Той замълча и после тихо добави: — Да! И може би знаеш за какво.

Нанси съумя да се изчерви и кокетно наведе глава. Въпреки че се бе страхувала от обратното, тя почувствува, че Броуди я е забелязал и е склонен да я облагодетелствува с вниманието си. Тя изпитваше интерес към него, бе очарована от силата му; тъй като не беше девственица, природата й се отзоваваше по-пламенно на излъчващата се от него жизнена сила. А толкова щедър беше с парите си този господин Броуди!

— Такъв голям човек като вас не може да намери нито особено в едно дребно същество като мен — измънка тя предизвикателно. — Вие дори не бихте пожелали да опитате.

— Ще се върна — повтори той, изгледа я втренчено, пронизващо, после се обърна на пети и излезе.

За миг тя остана съвсем неподвижна. Само очите й блестяха от задоволство, престорената й смиреност изчезна; тя изтича до прозореца и се изправи на пръсти да го проследи с поглед надолу по улицата.

Когато се върна в магазина, Броуди направи върховно усилие да разпръсне пламенните видения, които така приятно нахлуваха в съзнанието му, и се опита да подготви мислите си за предстоящото посещение на господин Соупър. Но на мислите му липсваше последователност и връзка; и този път както винаги той не бе в състояние да си състави някакъв определен, оригинален план за действие; щом започнеше да обмисля някоя идея, съзнанието му изведнъж се отплесваше и той отново си спомняше за Нанси, за топлия й поглед, за възможностите да устрои среща с нея. Отвратен, той се отказа от борбата. Тъй като почувствува, че ще трябва сляпо да изчака развоя на разговора, преди да се опита да му влияе, той стана и слезе от кантората в магазина, за да дочака пристигането на посетителя.

Както бе указано в писмото му, точно в три часа господин Соупър пристигна в магазина и Броуди, който го очакваше, веднага пристъпи напред и го поздрави. Но като си стиснаха ръце, Броуди сякаш усети повече твърдост и по-малко непринуденост в ръката на другия; той обаче потисна подозрението си и каза със силно престорена сърдечност:

— Заповядайте в кантората ми, господин Соупър. Времето е хубаво за този сезон. Да, наистина много меко време.

Но посетителят някак си не бе склонен да разисква за времето. Щом седнаха на противоположните страни на бюрото, той изгледа Броуди с формално любезно изражение и после отмести погледа си. Той добре разбираше положението на Броуди и в името на старите връзки бе решил да не бъде строг; но сега острата миризма на алкохол, която се носеше около домакина, и небрежния, фамилиарен начин, по който го бе поздравил, го настроиха силно против него. Самият Соупър бе човек със здраво установени възгледи по моралните въпроси, бидейки ревностен член на сектата на Плимутските братя, а освен това бе ентусиазиран сътрудник на Шотландското въздържателно дружество. Облечен в скъпи, добре ушити дрехи, той седеше в кантората, разглеждаше отлично поддържаните си нокти и сви устни по начин напълно противен на интересите на Броуди.

— Ако това ясно време се задържи, добре ще напреднат с оранта — продължаваше Броуди. Тромавият му разум не можа да се нагоди към враждебното отношение на събеседника, тъпият му мозък го караше да продължава да прави забележки по калъпа, установен от подобни разговори в миналото.

— Аз често се разхождам из полето, когато имам възможност. Да, наистина обичам да гледам как чифт яки коне обръщат тлъстата, богата земя.

Соупър го остави да продължава, после изведнъж го прекъсна със студен, язвителен глас:

— Господин Броуди, задълженията ви към моята фирма общо възлизат точно на сто двадесет и четири лири, десет шилинга и шест пенса. Дошъл съм по искане на съдружниците си да настоя за уреждане на сметката.

Броуди млъкна, сякаш някой бе гръмнал срещу него.

— Ка… какво? Какво приказвате?

— Разбирам, че сумата е голяма, но вие отлагахте изплащането на сметките ни при последните три посещения на нашия представител и поради голямата сума й обстоятелството, че сте наш стар клиент, реших, както може би сте предположил, да дойда лично и да настоя за изплащане.

В съзнанието на Броуди свирепо се вкопчиха в борба две противоположни сили — ярост поради поведението на Соупър и изумление от размера на дълга. Макар че нямаше документи, по които да провери, той веднага разбра, че споменатата от Соупър цифра сигурно е точна, колкото и да го поразяваше; тези хора никога не правеха грешки. Но леденото отношение на Соупър го слисваше, а фактът, че е безсилен да се справи с него, както би желал, го вбесяваше. Ако имаше тези пари, той би платил на Соупър незабавно и веднага би прекъснал отношенията си с тази фирма; но напълно съзнаваше, че му е невъзможно да направи това и с труд потисна гнева си.

— Вие сигурно ще дадете на един стар клиент като мене време да се оправи — успя да произнесе той, като прикрито признание за неспособността си да намери парите.

— Не сте ни платили нищо от повече от дванайсет месеца, господин Броуди, и ние естествено започваме да се безпокоим. Опасявам се, че съм принуден да настоя да платите сметката сега.

Броуди погледна него, после касата в стената, за която знаеше, че съдържа не повече от пет лири и напразно насочи мислите си към своята банкова сметка, от която бе останала нищожна сума.

— Ако не платите — продължаваше Соупър, — ще сме принудени да настояваме. Не ни е приятно, но ще трябва да настояваме.

Погледът на Броуди стана свиреп като на раздразнен бик.

— Не мога да платя — каза той. — Днес не мога да платя. Но няма да има нужда да настоявате, както казвате; трябва добре да знаете, че Джеймс Броуди е честен човек. Ще ви платя… Но трябва да ми дадете време да събера парите.

— Как смятате да направите това, ако мога да попитам, господин Броуди?

— Можете да питате, колкото си искате, но аз не съм длъжен да ви осведомявам. Всичко, което трябва да знаете, е, че ще си получите скъпоценните пари до края на седмицата. Казах, а думата ми е достатъчна гаранция.

Соупър го погледна и чертите му малко се смекчиха.

— Да — каза той след малко. — Зная. Зная, че имахте неприятност, господин Броуди. Тези компании с модерни магазини, които подбиват цените… — Той изразително сви рамене. — Но ние също си имаме неприятности и задължения, които трябва да посрещаме. В тия времена няма място за сантименталност в търговията. Но все пак… как точно стоят нещата с вас?

Броуди се опита да измисли убийствен отговор, но внезапно с мрачна насмешка му хрумна, че нищо не би стреснало събеседника му повече от голата истина.

— За две седмици имам приход по-малко от три лири — изтърси той рязко. — Как ви се струва това?

Соупър ужасен вдигна добре гледаните си ръце.

— Господин Броуди, вие ме поразявате! Казваха ми, но не вярвах, че сте толкова зле. — За момент той се загледа в суровото лице на Броуди, после каза по-любезно: — В борсовите среди има една поговорка, над която може да се позамислите. „Понякога е по-добре да съкратиш загубите.“ Съкратете загубите си, вместо да пропаднете. Не пробивайте с главата си каменна степа. Ще ми простите… но нали разбирате какво искам да кажа?

Той стана да си върви.

— Не разбирам! Какво по дяволите искате да кажете? — викна Броуди. — Аз съм тук, винаги съм бил тук и, ей богу, тук ще остана!

Соупър се спря на половина път до вратата.

— За ваше добро ви говоря, господин Броуди — каза той. — Каквото ви казвам, е съвет. Можете да го последвате или не, но опитът показва, че вие тук се намирате в невъзможно положение. На времето си тук сте имали великолепна работа, но сега тия хора до вас могат да ви бият по сто различни начина. Помнете, че сега сме 1881 година. Ние всички освен вас работим с нови идеи и нови методи. Колелата на прогреса са ви прегазили. Мъдрият човек разбира кога е победен и ако бях на ваше място, щях да затворя магазина и да спася, каквото мога. Защо не се измъкнете оттук и не започнете нещо друго? Такъв едър човек като вас би могъл да обзаведе ферма и да я разработи отлично. — Той искрено протегна ръка и на тръгване каза: — Няма да ни забравите в края на седмицата, нали!

Броуди гледаше подире му с неподвижно, безизразно лице, стиснал ръба на бюрото, докато жилите по гърба на ръцете му побеляха под тъмната, обрасла с косми кожа, а вените се издуха като възлести въжета.

— Да обзаведа ферма! — пошепна Броуди. — Той сигурно не знае колко малко ми е останало. — Мислите му с безумно съжаление се втурнаха навън, на открито, и той промълви: — Той все пак е прав. Това би било живот за мен, само да можех да го направя. Бих могъл да живея близо до земята, която толкова обичам, земята, която трябваше да е моя. Но сега вече не мога. Трябва да продължа борбата тук.

Сега вече Броуди разбираше, че ще трябва да заложи къщата, единственото си останало имущество, за да намери пари, с които да уреди сметките си със Соупър и да ликвидира останалите задължения, натрупали се постепенно върху него. Никой нямаше да знае; той щеше тайно да отиде при адвокат в Глазгоу, който да уреди всичко, но още отсега изпитваше неясното чувство, че къщата му вече не му принадлежи. Струваше му се, че е принуден със собствените си ръце да започне събарянето и разрушаването на солидната сграда, която камък по камък, като постепенно израстващ замък на надеждите му, се бе издигала пред очите му. Той обичаше къщата си, но сега трябваше да я заложи, за да спаси честта на името си. Преди всичко трябваше да запази ненакърнено името си на почтен и честен търговец, трябваше веднага да докаже, че той — Джеймс Броуди не остава длъжен никому нито стотинка. Имаше неща, които той не можеше да направи! После изведнъж, отклонен от внезапен контраст, сякаш си спомни нещо друго. Очите му блеснаха, долната му устна бавно се издаде напред, устата му се изкриви в лека усмивка. Насред пустинята на грижите си той изведнъж забеляза зелен оазис на наслаждения. Имаше неща, които той можеше да направи! Мрачен, скрил в душата си тайната си цел като тайната на някое престъпление, той напусна магазина, без да го заключи, и бавно закрачи към „Герба на Уинтъновци“.