Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (14)

III

Към средата на март празното помещение до магазина на Броуди се превърна в център на кипяща деятелност. Преди, когато беше изоставено и мизерно, то постоянно го дразнеше, загрозяваше външния вид на неговото предприятие и той го гледаше с презрително отвращение; но откакто Дрон му съобщи, че го е продал, Броуди започна да го наблюдава с по-особено и по-силно неодобрение. Всеки път, когато влизаше или изливаше от магазина си, той хвърляше бегъл, враждебен поглед към празното, разнебитено помещение — бързо, сякаш се страхуваше да не уловят погледа му, но все пак злобно, като че ли изливаше яда си върху неодушевената постройка. Двете празни витрини вече не му бяха безразлични, а омразни. Всяка сутрин, като идеше насам със страх, мислейки, че вече се виждат признаци за настаняването на новата компания, а погледът му се спираше все на същата пустота и занемареност, той изпитваше властно желание да хвърли с всичка сила тежък камък и да разбие гладките стъкла. Но минаваше ден след ден, измина цяла седмица, а нищо не се случваше. Това отлагане ядосваше Броуди — толкова той се бе наежил за борба; той започна тъпоумно да размисля дали цялата работа не бе някаква злонамерена измислица на Дрон, съчинена само за да го разгневи. В продължение на цял един ден той бе убеден, че магазинът не е продаден и открито победоносно се надсмиваше над всички. Но веднага тази временна илюзия бе разпръсната от едно късо съобщение в „Ливънфорд адвъртайзър“, в което с няколко думи се казваше, че компанията ще открие нов клон на Хай стрийт №62 в началото на април и че най-пълни подробности ще бъдат съобщени в следващия брой. Борбата, която се водеше само в болното съзнание на Броуди между него и безжизненото здание, се поднови още по-ожесточено от преди.

Скоро след появяването на това претенциозно съобщение във вестника в магазина на Броуди дойде един елегантен и учтив посетител, който представи визитната си картичка с любезна, но малко извинителна усмивка.

— Господин Броуди, както виждате, аз съм районният управител на фирмата „Мънго — шапки и галантерия“. Желая да бъдем приятели — каза той и протегна дружелюбно ръка.

Броуди онемя от учудване, но освен че пренебрегна протегнатата ръка, не даде израз на чувствата си и не наруши обичайния си тон.

— Това ли е всичко? — попита той рязко.

— Разбирам съвсем естествените ви чувства — подхвана пак посетителят, — вие вече ни смятате за свои врагове. Всъщност това не е съвсем вярно. Въпреки че в известен смисъл сме конкуренти в работата, ние от практика сме се убедили, че често е от взаимна изгода за две предприятия от еднакъв бранш — както вашето и нашето — да работят заедно.

— Така ли? — каза Броуди иронично.

Непознатият замълча за миг, за да засили впечатлението от своите думи, и без да познава събеседника си или да долови признаците на надигащия се гняв на Броуди, въодушевено продължи:

— Да, това наистина е така, господин Броуди. Ние смятаме, че такава една комбинация привлича повече хора в един определен център, стават повече покупки, а това, разбира се, е изгодно и за двата магазина. Умножаваме оборота и делим печалбата! Това е нашата аритметика — заключи той по свое мнение убедително.

Броуди го изгледа ледено.

— Наговорихте ми куп гадни лъжи — каза той грубо. — Не мислете, че можете да ми хвърлите прах в очите и не поставяйте моето предприятие на една нога с вашата пършива панаирджийска търговия. Щом идвате тук и се опитвате да бракониерствувате в моя район, и аз ще се отнасям с вас както с долни бракониери.

Управителят на фирмата се усмихна.

— Вие положително се шегувате. Аз представлявам една почтена фирма — ние имаме клонове навсякъде; ние не сме бракониери. Аз лично ще открия новия клон и бих желал да бъда в добри отношения с вас. А вие — добави той ласкателно, — е, вие не изглеждате като човек, който не разбира значението на сътрудничеството.

— Не ми приказвайте за вашето проклето сътрудничество — викна Броуди, — ако така наричате отнемането клиентите на другите хора.

— Надявам се, че не искате да кажете, че имате изключително право да монополизирате този клон на търговията в района — каза посетителят с известно възмущение.

— Не ме интересува правото, аз имам силата и ви казвам, че ще ви разсипя! — Той изпъна мощните си мускули с многозначителен жест. — Ще ви разсипя на късчета!

— Та това е детински възглед, господин Броуди! Сътрудничеството винаги е по-добро от конкуренцията. Разбира се, ако вие предпочитате да се борим — той махна с ръка, сякаш сваляше от себе си отговорността, — ние имаме големи ресурси. Принуждавани сме били и друг път при подобни обстоятелства да намаляваме цените и много лесно можем пак да го сторим.

Броуди погледна презрително визитната картичка, смачкана в ръката му.

— Чувайте, господин… по дяволите името ви… говорите както в евтините книжки. Не възнамерявам да намалявам цените нито със стотинка — провлече той съжалително-присмехулно. — Аз имам тук създадени връзки и съм достатъчно кадърен да ги поддържам.

— Виждам — отговори другият кратко, — вие явно правите всичко по силите си, за да предизвикате открита вражда.

— Ей богу — изгърмя Броуди. — Това е единственото вярно нещо, което казахте досега, и се надявам да е последното.

При тези окончателни и недвусмислени думи посетителят се обърна и спокойно напусна магазина. На другия ден — петнадесети март — в съседния магазин се появи малка група работници.

Сега те работеха и силно гневяха Броуди с шума от работата си; с всеки удар на чуковете, който отекваше с отчайваща монотонност в мозъка му. Дори в интервалите, когато цареше тишина, той се дразнеше от присъствието им, предусещаше подновяването на стакатото от чуковете, а когато то отново започваше, пулсът му биеше опасно в същия ритъм с чукането. Когато през разделната стена проникна стърженето на триони о дъските, Броуди се загърчи, сякаш трионите се впиваха в костите му, а при студения стоманен звук на длетата върху камъка той се намръщи, сякаш те дълбаеха по челото му, над очите и между тях, една дълбока отвесна бръчка на омразата.

Оттатък изцяло обновяваха магазина. Работеха бързо и в старанието си да завършат ремонта колкото се може по-скоро, оставаха и след работно време: очевидно за компанията „Мънго“ не беше трудно да плаща двойни надници! Към края на седмицата бяха разчистили старите рамки на витрините, вратата, разнебитените рафтове, тезгяха и всички похабени остатъци от миналите времена; сега оголената фасада поглеждаше към Броуди като маска — двете витрини като празни очни кухини, а отворът на вратата като зяпнала беззъба уста. Тогава мазачите и бояджиите се присъединиха към дърводелците и зидарите и с общите им усилия и умение целият изглед на постройката започна от ден на ден видимо да се променя. Броуди мразеше всяка отделна степен на тази промяна и растящата му антипатия към преобразеното здание се простря и върху работниците, които с труда си така чудесно го преустройваха и го превръщаха в най-хубавия и модерен магазин в града. Веднъж един от работниците влезе в магазина на Броуди и като поздрави, попита учтиво дали може да си налее кофа вода, за да приготви чай за себе си и другарите си, тъй като водопроводът на съседното помещение бил временно затворен. Броуди изхвърли смаяния човек от магазина си.

— Вода ли? — озъби се той. — Трябва ви вода и имате безсрамието да идвате тук! Нищо няма да получите. Ако ще цялата ви шайка да се пържи в пъкъла, пак не бих се мръднал да ви дам да близнете капчица вода. Махай се!

Но неговата враждебност не попречи на дейността на работниците, а послужи само, както му се струваше, да ги поощрява. Той мрачно видя как на витрините сложиха дебели, искрящи стъкла, преливащи в зеленикав оттенък, как само за една нощ като гъби израснаха щандове за стока, как се появи красиво изписана лъскава фирма. Най-после пред очите му посред бял ден — като върховно предизвикателство — над вратата окачиха огромен модел на цилиндър, щедро позлатен, който се полюляваше весело при най-слабия полъх на вятъра.

През това време поведението на Броуди в града не даваше израз на чувствата, които той потискаше. Външно той показваше само спокойно безразличие, тъй като гордостта му забраняваше да говори; пред познатите, които го подпитваха за конкуренцията, той заемаше поза на дълбоко презрение към новата компания и посрещаше жлъчните остроумия на Грирсън във философския клуб с престорено безгрижие и надменно равнодушие.

Общото мнение бе, че Броуди без съмнение ще се справи с нашествениците.

— Давам им най-много шест месеца — забеляза замислено една вечер кметът Гордън пред елита на клуба в отсъствието на Броуди. — После Броуди ще ги разсипе. Страшно упорит и жесток е той към враговете си. Че той е способен да тури буре с барут под новия им магазин.

— Рискована работа е това при неговия избухлив нрав — обади се Грирсън.

— Той ще ги изхвърли — отвърна кметът. — Наистина ме поразява тоя Джеймс Броуди. Не познавам жив човек, който би понесъл целия ужасен шум и позора около дъщеря му, без да му мигне окото, без за минутка да наведе глава. Опасен е като дявол, когато си е наумил нещо.

— Не съм толкова сигурен, кмете, не, не, не съм чак толкова сигурен — провлече глас Грирсън, — може би тъкмо безогледността ще му изяде главата. Та той е толкова упорит, че би могъл да се състезава по инат с всяко магаре. Между другото, кмете, той вече толкова се перчи, че на хората — да, дори на хората от околността, на които отначало им харесваше — започна малко да им додява. Тая негова важност е точно като лакердата — ако хапнеш малко, е хубаво, но ако ти дават всеки път, ей богу, идва ти до гуша.

Като се видя предмет на разговорите им и почувствува лека симпатия към себе си, Броуди започна да си мисли, че обществото гледа на него насърчително като на защитник на стария солиден порядък в града срещу нашествието на измамните новости. Той започна още повече да се грижи за външността си, поръча си два нови костюма от най-фин и скъп плат, купи си от бижутера на главния площад елегантна игла за връзка с опал, която започна да носи вместо простата златна подкова. Тази игла веднага стана предмет на клюки между познатите му, които я подаваха от ръка на ръка, за да се възхищават от нея.

— Хубав камък… макар и да не разбирам от тия неща — подсмихна се Грирсън. — Надявам се, че не сте се разорили, за да я купите.

— Не съдете за средствата ми по своите. Много добре зная какво мога да си позволя — грубо отвърна Броуди.

— Не, не! И насън не бих си помислил такова нето. С толкова широка ръка харчите парите си, че сигурно имате цял куп в къщи. Обзалагам се, че си имате скътани доста бели пари за черни дни — прошепна Грирсън двусмислено и насмешливо втренчи поглед в Броуди.

— Казват, че опалът носел нещастие. Балдъзата имаше един пръстен с опал, който й донесе цял куп нещастия. Още същия месец, когато го получи, падна много зле — промърмори Пакстън колебливо.

— С мен това няма да се случи — сопна се Броуди.

— Но не се ли страхувате да го носите? — настоя Пакстън.

Броуди го изгледа втренчено.

— Драги мой — каза той бавно, — би трябвало да знаете, че не ме е страх от нищо на тази земя.

Интересно, но въпреки че полагаше най-големи грижи за собственото си облекло и външността си, Броуди нито за момент не се спря на мисълта да поспретне работното си място и да обнови сивия безличен магазин. Всъщност той сякаш се гордееше с неизменния му мръсен вид, който сега още повече биеше на очи. Когато Пери, който с упорита завист се заглеждаше в растящото великолепие у съседите, направи забележка за разликата и боязливо подхвърли, че да се сложи малко боя, ще бъде добре за външния вид на магазина, Броуди натъртено каза:

— С пръст няма да го пипаме. Който иска да си купува шапка от боядисан паноптикум, нека върви там, но това тук е предприятие на джентълмен и аз ще се погрижа да си остане такова.

От тази позиция Броуди изчакваше първото нападение на противника.

Когато бяха завършени и последните работи по преустройството и подновяването, най-после дойде и денят за откриване на конкурентното предприятие. През последната седмица бе осъществен поразителен напредък и върху цяла колона в „Адвъртайзър“ с едри букви бе оповестено, че първи април ще бъде отбелязан с освещаването на новия магазин. Зад дебелите зелени завеси и спуснатата ролетка през целия предшествуващ ден цареше чувство на мистична неизвестност, под булото на която районният управител на компанията, изпратен да ръководи местния клон през първите месеци, сновеше неуморно като сянка и въплъщение на тайнствеността. Очевидно тактиката на компанията „Мънго“ беше да зашемети Ливънфорд с внезапния ослепителен блясък на откриването на магазина. Тя искаше при свалянето на завесите от витрините целият град да остане смаян от видяното. Така поне си мислеше Броуди насмешливо, когато на първи април напусна къщата си точно на секундата в девет и половина часа, не по-рано и не по-късно и тръгна към „работата“, както му беше обичаят. Когато слизаше по Хай стрийт със съвършено самообладание — при все че в движенията му имаше може би нещо прекалено подчертано, — той изглеждаше най-безгрижният човек в Ливънфорд. Ироничните му мисли подхранваха суетността му и укрепваха дълбоката му вяра в себе си, потушаваха смътните съмнения, които от дни проблясваха в далечните кътчета на съзнанието му. Сега, когато угнетяващият период на изчакване бе отминал и започваше истинската борба, той отново стана господар на съдбата си и осанката му сякаш говореше: „Само ми ги дайте. Чаках този момент. Щом сте готови да се борите с мене, ей богу, и аз съм готов.“ Броуди обичаше борбата. Нещо повече, желанието му за борба се разпалваше още по-силно от очакването, че в жара на боя духът му ще се освободи от мрачната потиснатост, в която бе тласнат неотдавна от удара върху семейната чест. Сърцето му вече радостно потрепваше от възторга на борбата; той си казваше, че ще им даде да разберат от какво тесто е направен Джеймс Броуди; отново щеше да покаже на града какъв е духът му; с унищожителната победа над тези парвенюта „Мънго“ щеше да издигне престижа си в очите на града дори по-високо от преди. С вдигната глава и изпъчени гърди, с преметнат на рамото бастун — жизнерадостен жест, който не бе си позволявал от месеци — той уверено закрачи по улицата.

Когато стигна до новия магазин, Броуди веднага видя, че той най-после е отворен. Някой по-незначителен човек би завършил наблюденията си, като погледне с крайчеца на окото си скришом, докато преминава, но такова шпиониране не беше по характера на Броуди; той се спря открито, демонстративно, насред тротоара, все още с бастуна на рамо, масивно разкрачен, вирнал масивната си глава и насмешливо се загледа в двете витрини пред него. Лицето му се изкриви в умишлена усмивка. Той дори се разтърси от смях. Целият му вид показваше приятната му констатация, че това, което вижда, е по-калпаво и безвкусно, отколкото бе дръзвал да се надява, по-смешно, отколкото бе предугаждал и в най-смелите си очаквания. Едната витрина бе натъпкана отгоре-додолу с шапки, шапки от всевъзможни видове, форми и стилове, издигащи се в различно високи пирамиди сред гирлянди от вратовръзки и бухнали букети от разноцветни кърпички, украсени на умело подбрани интервали с венци от къси и дълги чорапи и богат избор от ръкавици, наредени като листа на папрат, с празни, но изящно протегнати пръсти. Обстоятелството, че целта на тази поразително художествена изложба не е чисто декоративна, бе изтъкнато ясно, но все пак тактично, чрез малки етикетчета, закрепени за всеки артикул, върху които имаше печат „МШГ“, а под него изписана цената с големи червени цифри. Но макар и да виждаше тази богата картина, Броуди съсредоточи критичното си внимание върху другата витрина, където презрителният му поглед се спря на една нечувана новост — две восъчни фигури. Восъчни фигури — просто невероятно! Но все пак те бяха там — един господин със съвършена физиономия и осанка, загледан неподвижно и нежно във фигурата на едно малко момче, което, ако се съдеше по бялата кожа, ясните сини очи и откритата детинска усмивка, беше безсъмнено примерният син на този примерен баща. Дясната ръка на бащата и лявата ръка на сина бяха протегнати със същия изящен жест, като да казваха: „Ето ни. Гледайте ни. Ние сме тук, за да ни се възхищавате.“

Облеклото им беше безукорно. Погледът на Броуди се плъзна по ръбовете на панталоните им, по блестящите им връзки, колосаните яки, снежнобелите кърпички, подаващи се от джобовете, лъскавите чорапи, но шапката фасон „Дерби“ с извита периферия върху родителското чело и красивото кепе на детската глава и най-после се спря на изящното картонче, на което бе напечатано: „Облечени в магазина на «Мънго». Последвайте примера им.“

— Кукли — измърмори Броуди. — Проклети кукли. Това не е шапкарски магазин — това е дяволска изложба на восъчни фигури.

Струваше му се, че през живота си не е виждал нищо по-смешно, тъй като никога досега не бе имало такива фигури в Ливънфорд — макар и напоследък да се говореше, че подобни нововъведения са се появили в по-големите магазини в Глазгоу. Броуди беше убеден, че скоро те ще станат за присмех на целия град.

Докато Броуди стоеше надменно замислен пред магазина, отвътре излезе един човек с кафяв пакет в ръка. Изведнъж присмехулното изражение на Броуди се замени с внезапна смъртна уплаха — заболя го, сякаш с нож го бяха пронизали. Значи, вече са започнали да продават? Досега не бе виждал този човек и се опита да се успокои, като си каза, че по всяка вероятност това е някой закъснял работник, дошъл да свърши нещо пропуснато или да си вземе забравените инструменти. Обаче чисто загънатият пакет предизвикваше подозрения и дълбоко го смущаваше. Вече не така надменно той раздвижи окаменелите си крайници и бавно влезе в своя магазин.

Неизбежният Пери беше вече тук и го поздрави, подбуден тази сутрин от развоя на събитията към още по-сервилна почтителност. В съзнанието си той може би хранеше слаба надежда, че пред лицето на новия противник би му се удала възможност да покаже пред господаря си истинските си качества, да постигне до известна степен осъществяването на осланените си мечти.

— Добро утро, господин Броуди, сър.

За този специален случай Пери бе съчинил една малка шега, която му се виждаше и остроумна, и забавна; като събра всичкия си кураж, той се осмели да я поднесе на Броуди.

— Днес е първи април, сър — несигурно измънка той. — Забелязвате ли какво означава това, щом те — той говореше за новите съседи винаги по тоя неопределен начин, — щом те отварят магазина си тъкмо в Деня на глупците?

— Не — изръмжа Броуди, поглеждайки го намръщено. — Но я ми обясни, щом си толкова умен.

— Та целият град говори, че ще си направите априлска шега с тях, господин Броуди — избъбра Пери и като видя въздействието от забележката си, се закиска съчувствено и цял се загърчи от прилив на задоволство, тъй като Броуди късо се изсмя, зарадван от представата за проявеното към него всеобщо възхищение в града, породена, без той да подозира това, от измисленото ласкателство на Пери. Огромните му пръсти бавно се свиха в юмрук.

— Да, хубаво ще ги изиграя, точно така. Ще им натрия носовете на тия самохвалковци, ще им бръкна в гърнето с меда. Те още не знаят кого имат насреща си, но, ей богу, аз ще ги науча! — Той не знаеше как точно ще стане това, но в момента, въпреки че не бе изработил в ума си тактика, бе абсолютно уверен в способността си да смаже конкуренцията.

— Видя ли чучелата на витрината? — запита той разсеяно.

— Да! О, да, господин Броуди. Това е нова идея, заета от големите търговски къщи. Много оригинално, разбира се, и съвсем съвременно. — В първия ентусиазъм от успеха си в разговора с Броуди Пери почти започна оптимистично да се надява, че „шефът“ още сега би могъл да поръча един чифт от тези интересни модели. Очите му възторжено заблестяха, но той бе принуден да ги сведе пред сърдития поглед на Броуди, съзнал, че този път явно е казал, каквото не трябва.

— Съвременно, казваш! Това е дяволски панаир! Пред тая тяхна безсрамна витрина ще се натрупа цяла тълпа.

— Но, сър — плахо се обади Пери. — Нали това е желателно. Ако привлечеш хората и заангажираш вниманието им отвън, те по-лесно ще влязат вътре. Това е един вид реклама.

Броуди за момент го изгледа тъпо, а после сърдито викна:

— И на тебе ли ти е влязла тая муха? Иска ти се и пред нас да се тълпи стадото на простаците? Бързо да си избиеш това от главата, инак ще ти изстине мястото.

Пери го погледна смирено и кротко забеляза:

— Но това би наляло вода във вашата воденица, сър.

После, като премина на по-безопасна тема, побърза да каже:

— Гледам, че те продават и всякакво облекло, господин Броуди.

Броуди кимна мрачно.

— Не бихте ли желали да поразширим асортимента, сър, да въведем някои новости? Да кажем колани или хубави ръкавици? Много фино нещо, истински хубави ръкавици, сър. Пери почти умоляваше под напора на бушуващите в него идеи.

Но неговите смели и предприемчиви предложения удариха на камък. Броуди ме му обърна внимание. Застанал насред магазина, обзет от необичаен порив към самоанализ, той бе потънал в размисъл върху причините за това странно нарушаване на неизменното му всекидневно поведение. Защо, питаше се той, защо още стърчи в магазина, а не иде в кантората с обичайното си властно пренебрежение? Ще разсипе новите съседи, разбира се, но дали това ще стане, като седи спокойно пред бюрото и се преструва, че чете „Глазгоу хералд“? Той съзнаваше, че трябва да направи нещо, да поеме определена линия на поведение. Ходеше напред назад, ядосваше се, че е отвикнал да бъде деен, а тромавият му мозък не можеше да му предложи никаква свястна мисъл за жестоката борба, към която се стремеше. Само да можеше да приложи ужасната сила на тялото си, би работел, докато пот започнеше да се лее от него, докато ставите му започнеха да пращят от напрежение; на драго сърце би сграбчил подпорните стълбове на съседния магазин, би ги изтръгнал от земята и би повлякъл цялата постройка след себе си; но някакво тъмно предчувствие за безполезността на бруталната му сила го обхвана и болезнено го жегна.

В този момент в магазина влезе една жена, хванала за ръка момченце на около шест години. Очевидно беше от бедната класа. Тя се приближи към Пери, който почтително я поздрави.

— Искам шапка за моето момченце. Другата седмина ще тръгне на училище — каза тя доверително.

Пери цял засия.

— Разбира се, мадам! Какво мога да ви покажа за малкия господин?

Внезапно Броуди бе обхванат от странен импулс, от някаква свирепа омраза към конкурентите, и въпреки че клиентите бяха явно от долната класа, която неизменно се обслужваше от помощника му, той неволно пристъпи напред.

— Аз ще се погрижа — каза той с рязък, неестествен тон:

Жената го изгледа изплашено и инстинктивно изпитала страхопочитание пред него, изгуби и без това слабата си самоувереност. Тя вече не беше дама, дошла да избира и да плати с парите си шапка, с която смело да изпрати сина си на училище, тази първа стъпка по тайнствения път на живота, а една обикновена, бедна работническа жена.

— Този млад господин ни услужи миналия път — пошепна тя нерешително, сочейки към Пери. — Беше миналата година и останахме много доволни от него.

Момченцето веднага усети смущението на майка си, почувствува и дебнещата заплаха, изхождаща от надвисналата над него огромна тъмна фигура; то зарови лице в полата на майка си и започна жално да хленчи.

— Мамо, мамо, искам да си ида в къщи — заподсмърча то. — Не ща да стоя тук. Искам да си ида в къщи.

— Престани да ревеш! Престани веднага, чуваш ли? — Бедната жена, съвсем засрамена, стоеше смутена и объркана, а разплаканото дете упорито заравяше глава в сигурното убежище на майчината дреха. Майката разтърси момченцето, но колкото по-силно го разтърсваше, толкова по-силно то ревеше. Тя се изчерви от срам и досада; още малко и тя щеше да се разплаче. „Не може ли този противен Броуди да стои настрана? Дошла съм за шапка на детето, а не за него“ — помисли си тя сърдито, вдигна на ръце разплаканото момче и съвсем смутена каза:

— По-добре да дойда друг път. Той е лошо момче. Ще дойдем друг път, когато се държи както трябва.

Докато тя само от приличие хвърляше тези тежки обвинения върху собственото си дете, обиденият й майчински инстинкт я уверяваше, че никога няма да се върне тук. Тя вече се бе обърнала да си върви и тъкмо щеше безвъзвратно да изчезне, когато Пери тихо и тактично се обади отзад:

— А искаш ли бонбонче?

От едно скришно кътче на чекмеджето той ловко измъкна голям ментов бонбон и съблазнително го вдигна между палеца и показалеца си пред детето. Момчето веднага престана да плаче и като погледна с едното си широко отворено, недоверчиво и мокро око иззад гънките на полата на майка си, спря изпитателен поглед върху бонбона. При този признак на доверие майката се спря и погледна детето въпросително.

— Искаш ли? — попита тя.

С последно конвулсивно подсмърчане момчето кимна доверчиво към Пери и протегна алчно малката си ръчичка. Те се върнаха. Бонбонът бързо изду мократа блестяща бузичка, мирът бе възстановен и Пери продължи да успокоява детето, да ласкае майката, да се суети около двамата, докато най-после важната покупка — той успя да ги убеди, че е важна — бе задоволително приключена. Като си тръгнаха, той ги изпрати до вратата със същата всеотдайна любезност и майката хвърли последен благодарствен поглед върху темето на скромно наведената му глава. В това време Броуди, който сърдит и замислен се бе отдръпнал назад, мрачно ги наблюдаваше.

Пери се върна, доволно потривайки ръце. Този странен младеж градеше самочувствието си върху въображаеми свои таланти, а не обръщаше внимание на бързината и съобразителността, които наистина притежаваше. Макар че току-що бе спечелил триумфална победа с такт и дипломатичност, той изпитваше само смирено задоволство, че е спасил един клиент за магазина пред самите очи на величайшия господар. Той почтително вдигна очи, когато Броуди заговори.

— Не знаех, че сме давали и бонбончета с шапките. — Това бяха всичките думи на Броуди. Той се обърна и навъсен влезе в кантората си.

Денят бе започнал и бавно минаваше, а Броуди все още седеше затворен в стаята си, потопен в мисли. По смръщеното му лице се движеха сенки като облаци по силуета на тъмна планина. Той страдаше. Въпреки че напрягаше желязната си воля, той не можеше да попречи на чувствителния си слух да улавя всеки звук, да дочува постепенно забавящите се с приближаването до магазина му стъпки, да изследва и най-слабия шум извън кантората, за да различи идването на някой клиент от безспирните стъпки на Пери. Днес обаче, въпреки че никога досега не бе се замислял върху това, той схвана, че шумовете са малко и нищо не говореха. Слънцето го огряваше през прозореца, кишата от разтопения сняг след стоплянето на времето бе съвсем изчезнала, денят бе ясен, сух и топъл. Броуди знаеше, че при този полъх на пролетта улиците са изпълнени с хора — весели, жизнерадостни хора, които се тълпят в магазините. Но тишината наоколо му не се наруши от питащи гласове.

Голата стена пред него сякаш се разтваряше пред пронизителния му поглед и разкриваше успешната и кипяща дейност в съседното помещение. След презрителната му самонадеяност от сутринта настъпи реакция и Броуди с мъчителна яснота си представяше тълпи от хора, които припряно се блъскаха в стремежа си да купуват. Той яростно захапа устната си, вдигна отново захвърления вестник и се опита да чете. Но само след няколко минути, за своя досада, отново се улови, че гледа глупаво в стената пред себе си; тя сякаш го хипнотизираше.

Той тъжно си спомни колко приятно беше по-рано да седи отпуснат на стола си — какво ли друго бе правил — и да следи с едно око през полуотворената врата Пери и тези, които навлизаха във владението му. Работата в магазина се вършеше изцяло от Пери, който по негова царствена повеля вадеше, носеше, показваше. Самият Броуди вече не помнеше кога за последен път се бе качвал по стълбата, бе посягал към рафтовете и връзвал пакет. Повечето клиенти той пренебрегваше; при някои слизаше, докато Пери ги обслужваше, кимваше небрежно, взимаше разглежданата шапка, прокарваше ръка по мъхнатата повърхност или подвиваше периферията с високомерно доволство от собствената си стока, а изразът му сякаш казваше: „Можете да я купите или не, но по-добра няма никъде да намерите.“ Само малцина, шепа хора от най-добрите семейства от графството, той удостояваше с личното си внимание и обслужване.

Толкова приятно беше тогава да се чувствува сигурен, че хората трябва да идват при него, защото в сляпото си самооблъщение той едва ли си даваше сметка, нито пък се замисляше, че именно липсата на конкуренция и на избор тласка повечето хора към него, че необходимостта е главната опора на предприятието му. Днес, седнал сам в кантората си, той печално схвана, че поне засега с монопола му е свършено. Обаче той категорично реши да не променя поведението си; преди не беше длъжен да тича подир хората, да ги моли за мизерните им покупки, и сега нямаше да се остави да го принудят да прави такова нещо! Никога през живота си той не бе тичал подир хората. Сега Броуди си даде тържествена клетва, че няма да стигне дотам и в бъдеще.

Мрачните първи дни в Ливънфорд, толкова далечни, че вече ги бе почти забравил, изплуваха смътно в паметта му; но в тези неясни спомени той се виждаше като човек, който никога не е молил за услуга, нито се е подмазвал или е бил сервилен угодник. Въпреки че тогава нямаше Пери, той бе горд, честен и решителен, работил бе упорито и от никого не бе поискал милостиня. И бе успял. Броуди засия при мисълта за постепенното издигане на значението и престижа му, за вниманието, което му се оказваше от Градския съвет, за избирането му във философския клуб, за оформянето на идеята за къщата му, за изграждането й, а след това за растящата и неуловима промяна в положението му, докато стигна до сегашното си изключително, изтъкнато и видно място в града. Благородната кръв, която течеше във вените му, мислеше си той, бе направила всичко това, бе го издигнала до върха, където беше мястото му, въпреки трудностите, които му се изпречваха на младини; тази кръв на предците му като у расов жребец винаги щеше да се проявява, тя нямаше да му измени и този път.

Обзе го вълна на възмущение от несправедливостта на сегашното му положение и той скочи на крака.

— Нека се опитат да ми го вземат — викна той и размаха юмрук. — Нека дойдат само! Ще ги помета, както унищожавам всички, които ми пречат. На дървото с моето име имаше един гнил клон и аз го отрязах. Ще смажа всеки, който ми се бърка. Аз съм Джеймс Броуди, проклети да са всички и всичко! Нека се опитат да ми попречат, да ми откраднат работата, да ми вземат всичко, каквото имам, нека го направят! Каквото и да стане, аз пак съм аз!

Той се отпусна на стола си, без да съзнава, че бе станал, без да разбира, че бе викал в празната стая, самодоволно прегърнал само тази последна, скъпоценна мисъл. Това беше той — Джеймс Броуди — и никой освен него не би разбрал, не би схванал някога дълбоката утеха, насладата и гордостта, които му даваше това име. Мислите му вихрено се понесоха от сегашните му изпитни към страната на възторжените мечти и копнежи; отпуснал глава на гърдите си, той се унесе в блажено съзерцание на деня, когато безпрепятствено ще може да даде воля на неудържимите пожелания на гордостта си, когато ще утоли до насита жаждата си за слава и почести.

Най-после Броуди въздъхна като човек, който се е пробудил от виденията на наркотичен сън, премига и се разтърси. Погледна часовника си и се сепна, като разбра, че наближава краят на деня и на самоналоженото му затворничество. Той бавно стана, прозина се широко, протегна се и като прокуди от лицето си всички следи от последните блажени мечти, наложи си отново маската на студено безразличие и влезе в магазина, за да провери, както му беше обичай, спечеленото през деня. Това винаги бе едно приятно задължение, на което той придаваше господарско достойнство, заемайки позата на феодален владетел, който получава дан от васала си. Пери винаги представяше куп лъскаво сребро, често по няколко блестящи соверени, а понякога и шумолящи банкноти, които се прехвърляха в дълбокия заден джоб на господаря; след това Броуди хвърляше небрежен поглед към списъка с продажбите — небрежен, защото беше убеден, че Пери никога няма да го измами; както той се изразяваше, щяло да бъде жалко „за горкия запъртък, ако се опита“. После Броуди потупваше издутия си джоб, налагаше шапката си, даваше последни кратки нареждания и си тръгваше, оставяйки Пери да затвори магазина и да спусне ролетките.

Обаче тази вечер Пери изглеждаше някак си особено, едновременно объркан и отчаян. Обикновено той отваряше чекмеджето на касата с доволен и услужлив замах, като че ли искаше да каже: „Може би не струвам много, но ето какво съм направил днес за вас, господин Броуди, сър.“ Но днес той отвори чекмедже плахо, с лека извинителна гримаса.

— Много спокоен ден, сър — промълви той кротко.

— Времето беше хубаво — сърдито възрази Броуди. — Къде си зяпал? Навън имаше много хора.

— О, голяма навалица имаше на улицата — отговори Пери. — Но доста… искам да кажа, някои влязоха… — Той се запъна. — Те имат привлекателна витрина — съкрушено заключи той.

Броуди погледна в чекмеджето. В него имаше само шест мизерни сребърни шилинга.