Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (13)

II

След излизането на мъжа й госпожа Броуди наистина седна да си почине. Тя изпитваше чувство, че ако той не бе излязъл веднага и не бе дал по този начин покой на изнуреното й тяло, тя би се свлякла пред краката му от умора и от гризящата я болка в слабините. Болката беше особена — подобна на непрекъснат мъчителен бодеж, и въпреки че госпожа Броуди бе толкова свикнала с нея, че почти не й обръщаше внимание, тя постоянно подкопаваше силите й и предизвикваше у нея неестествено тежка и необяснима умора — особено ако се застоеше по-продължително на крака. Но дори сега, както седеше измъчена, по лицето й, твърде много състарено през последните три месеца, можеше да се види, че мислите й летят надалеко и са заети не от егоистична грижа за собствените телесни страдания, а от по-дълбока и вълнуваща мъка.

Последната заплаха на Броуди още не бе я засегнала силно: в момента тя бе твърде сломена, за да схване смисъла й, и макар да съзнаваше смътно, че поведението му е необикновено и тонът му изключителен, тя не подозираше причината. Тя не бе особено смутена и от ругатните му. Що се касаеше до тази страна на характера й, тя бе така привикнала към жестокия му език, че сега едва ли забелязваше промяната в естеството на хулите му. Никога не бе й идвало на ум да се отбранява от подигравките и обвиненията му: тя не би посмяла да издума и най-малкото или най-логично оправдание против волята му. Отдавна бе разбрала, с отчайваща неумолимост, че е прикована към властен и несправедлив човек и че единствената й защита беше да отвръща с покорно безразличие на всички безогледни обиди, с които той я обсипваше. В това тя не бе успяла напълно и той я бе съкрушил вътрешно, но поне си бе изработила способността да го изключва от мислите си, когато го нямаше в къщи. И тъй, в момента, когато Броуди излезе, мислите й се отвърнаха от него и автоматично се отправиха към предмета на новите й грижи — към сина й.

Отначало писмата на Мат стигаха до нея редовно, което я радваше и доказваше привързаността му. С първите си писма всеки месец той й изпращаше сумата от пет лири, за да ги внася на негово име в Ливънфордското строително дружество. Тя обичаше тона на тези първи писма; за нея те бяха тъй завладяващо интересни, пропити с възвишени чувства и изпълнени със силно изразена морална чистота. После постепенно настъпи бавна промяна в писмата му; макар и редовни, те станаха по-кратки и с по-различно съдържание; тя жадно поглъщаше малкото оскъдни и често смущаващи вести, но майчинският й копнеж оставаше незадоволен; нито пък велите, стереотипни изрази на синовна почит, с които писмата неизменно завършваха, можеха да разпръснат неясните й лоши предчувствия. Когато Мат сведе посланията си до съвсем кратки и безсъдържателни бележки, Мама започна да му пише укорително, но, уви, безрезултатно. Той се отзова, като напълно пренебрегна първото й писмо в този дух, и за пръв път, откакто я бе напуснал, не отговори със следващата поща. След това пропуските му ставаха все по-чести, все по-обезпокояващи й сега вече близо шест седмици тя не бе получавала писмо.

Агнес Мойр страдаше по същата причина: последното писмо на Мат до нея бе така равнодушно, че можеше направо да се нарече студено, изпълнено със забулени, но и открити намеци, че индийският климат е неподходящ за съпруги, изпъстрено с признания, че той е недостоен — или не желае — да приеме целомъдрено предложената от нея брачна връзка.

Тези смразяващи, появяващи се от време на време излияния бяха грубо и мъчително изпитание за нежния, любвеобилен характер на госпожица Мойр. Като се сети за Агнес, Мама реши да посети бъдещата си снаха, въпреки отпадналостта си и неприятното време, с несъзнателната, но вродена у всекиго надежда да намери утеха в чуждото не по-малко отчаяние. Един поглед към часовника я увери, че има на разположение два часа за тази цел, без някой от семейството да разбере отсъствието й — нещо важно, тъй като след изгонването на Мери Броуди я караше да му дава сметка за всяко излизане от къщи.

Тя стана, качи се в своята стая и свали пеньоара си, оставяйки го да се свлече на пода; без дори да се погледне в огледалото, тя завърши тоалета си, като набързо си изтри лицето с намокрения край на един пешкир. След това извади от гардероба едно старо манто от тюленова кожа, увито в забодени с карфици листове хартия. Това манто, останало от дните преди сватбата й, сега бе износено, одърпано, излъскано, а на места бе приело мътен кафеникав оттенък. Повече от двадесет години тя го бе пазила и носила. Това овехтяло и разсипано палто, което някога обгръщаше нейното младо, девствено тяло, сега представляваше същата трагедия, както и самата Маргарет Броуди. Тя обаче не го виждаше в такава мрачна светлина: за нея то беше тюленова кожа, истинска тюленова кожа, може би вече не беше така модерно по кройка, но все пак бе от истинска тюленова кожа и тя го считаше за най-великолепната премяна, която притежаваше. За момент тя забрави скръбта си, вдигна с доволен поглед мантото, от което бе махнала хартиите, разклати го леко, допря гальовно с пръсти изтърканата козина и после с въздишка, сякаш бе изтърсила от спарената кожа избледнели спомени от младостта си, бавно го облече; то поне покриваше изцапаната й рокля и топло загръщаше съсипаното й тяло. Следващата й грижа бе да подреди разбърканата си коса и да нагласи небрежно върху главата си черна шапка с голямо проскубано щраусово перо, което, като някаква ужасна подигравка с кокетността, се развяваше зад лявото й ухо. Като стъкми по този начин напълно облеклото си за пред външния свят, тя бързо слезе по стълбите и напусна къщата с почти гузен израз на лицето.

За разлика от съпруга си на улицата тя не пристъпяше гордо по средата на платното, а тътреше краката си със ситни стъпки по края на тротоара, с наклонена глава, с посиняло от студ лице. Фигурата й сякаш отбягваше чуждите погледи; целият й вид приличаше на графично изображение на безропотно мъченичество. Снегът превърна потъмнялата тюленова кожа в лъскав хермелин, влизаше в очите и в устата й и я караше да кашля, проникваше в тънките й, неподходящи за такова време обувки и намокри краката й така обилно, че много преди да стигне до магазина на Мойровци, обувките й жвакаха при всяка крачка.

Въпреки неочакваността на посещението Агнес бе очарована да види госпожа Броуди и я посрещна топло. Двете жени си размениха бърз поглед, като всяка търсеше в очите на другата знак за по-добри новини. Те веднага съзнаха, че пламенната им надежда ще остане измамена и неизпълнена и унило сведоха очи. Все пак и двете гласно произнесоха въпроса, на който вече сами си бяха отговорили.

— Получи ли нещо тази седмица, Аги?

— Още не, Мама. — Агнес охотно се обръщаше така към госпожа Броуди, предвкусвайки със задоволство бъдещото им родство. — А вие?

— Не, мила, още не, но може би пощата се е забавила поради лошото време — каза госпожа Броуди унило.

— Нищо чудно — тъжно отвърна Агнес.

Всъщност всяка се опитваше да успокои другата, тъй като знаеха наизуст дните, когато пристигаше пощата от Индия, а загадката с пристигането на пощенските кораби вече беше като отворена книга за тях. Но днес, под непоносимото бреме на растящата неизвестност, този слаб опит за самозалъгване беше безполезен. За момент те се погледнаха открито в очите, сякаш бяха изчерпали всички теми за разговор. В качеството си на домакиня Агнес първа се съвзе и като събра сили, каза любезно:

— Ще пиете чаша чай, нали, Мама? Съвсем сте мокра и измръзнала от снега.

Госпожа Броуди мълком се съгласи и я последва в малкото задно помещение на магазина, където сред купища от празни тенекиени кутии за курабийки, шишета от сироп и дървени кутии от шоколад, една малка чугунена печка излъчваше оскъдна топлина.

— Седнете тук, Мама — продължи Агнес, отвори металната вратичка на печката и постави един стол пред тази малка пламтяща уста. — От този сняг съвсем сме без работа, така че ще имам време да си побъбрим малко.

По взаимно съгласие мълчаливо бе обявено примирие за прекратяване на печалните реплики и докато Агнес стопляше чайника, Мама сложи влажните си обувки пред огъня и замислено се съгласи:

— Да, пак валеше силно, като идвах насам. Хубаво е да усетиш малко топлинка в такъв ден.

При тези думи Агнес хвърли малка лопата въглища върху червената жар и попита:

— Чай или какао ще пиете, Мама? Тази седмица получих малко пресен „Епс“.

— Предпочитам какао. То подкрепя повече, пък е и по-хранително от чая в студено време. Ето, това ти е хубаво, Агнес, ти всякога ще нагостиш човека с нещо вкусно.

— За вас положително ще го сторя, Мама — отговори Агнес и многозначително сви устни. — Ще бъде срамота, ако не се погрижа за вас. Няма ли да си свалите палтото? — И тя посегна да помогне на госпожа Броуди да свали тюленовата кожа.

— Не, не! Благодаря — викна Мама бързо, изплашена от мисълта за жалките си дрехи. — Няма да остана толкова дълго.

Очите й обаче се навлажниха от благодарност, като пое чашата горещо какао и сръбна с наслаждение; тя дори прие и загриза една сладка курабийка. После, почувствувала се уютно, въздъхна:

— Тежка беше тая зима за мен. Не зная как съм я изкарала.

— Зная, Мама. Много страдахте.

— Да, страдах. Никога не съм мислила, че мога да понеса такъв позор, Агнес. Не бях заслужила това. А струва ми се, че баща й вини мен, загдето не съм пазила Мери по-добре. — Тя направи усилие над себе си, за да произнесе името на дъщеря си — така неумолимо то бе прогонено от устните й.

— Никой друг не е виновен за падението й освен нея, Мама. Вашето влияние върху нея е могло да бъде само добро; но порочността е в човека, който прави греха. Вие просто се нуждаете от мен да заема мястото й.

— Това е хубаво от твоя страна, Агнес, но понякога нощем не ми излиза от главата. Никога не съм мислила, че ще ми е толкова мъчно за нея… тя винаги беше толкова кротка и тиха в къщи… а сега дори не зная къде е.

— Трябва да я забравите — настоя Агнес нежно.

— Баща й не ме остави да разпитам нито думичка за нея. Дори когато щеше да умре в болницата. Дори когато горкото детенце почина.

Агнес сви устни.

— Не съм сигурна дали трябва да ви кажа, Мама — започна тя бавно. — Това не е приятна тема за мен… Едно прилично момиче дори отдалеч не бива да има нищо общо с такива работи… но оня ден чух, че била в Лондон. — Тя произнесе името на града с отсенка на възмущение и порицание, което сякаш, обобщаваше отношението й към многобройните възможности за грехопадение в големия град.

— Знаеш ли какво прави там? — извика Мама.

Агнес премрежи очи и поклати глава.

— Не мога да съм сигурна — отвърна тя с по-тих глас. — Но ми казаха… Само са ми казали, обърнете внимание… че била слугиня.

— Слугиня! — зяпна Мама. — О, боже мой! Какво ни сполетя! Ужасно! Какво би казал баща й, ако узнае! Една Броуди да стане слугиня!

— Че какво друго би могла да стане — отговори Агнес и леко тръсна глава. — Трябва да сме благодарни, че има почтено занятие, ако наистина е така.

Въпреки връзките между нея и госпожа Броуди Агнес изпита приятно чувство за морално и обществено превъзходство, когато й съобщи тази новина, която бе търсила жадно сред градските клюки.

— Слугиня в Лондон! — повтори Мама тихо. — Страшно е! Не можаха ли тия хора от Дарок да направят нещо за нея?

— Там е цялата работа — извика Агнес. — Фойловци са искали да приберат детето заради паметта на сина си и да го вземат със себе си в Ирландия — те се върнаха там, нали знаете? Човек не може да вярва всичко, каквото разправят хората; какви ли не истории се носят, но според мен истината е, че когато детето умря, те са намразили Мери и са гледали да се отърват от нея колкото може по-скоро.

Госпожа Броуди поклати глава отрицателно.

— Това не е било трудно — възрази тя. — Мери винаги беше самостоятелна. Тя от никого няма да вземе милостиня… Не, тя би предпочела с труда си да изкарва хляба.

— Както и да е, Мама, не ми се искаше да ви казвам, но сметнах, че е най-добре да знаете. Във всеки случай вие вече не носите отговорност за нея. Забележете, въпреки че тя опетни името на моя годеник, не изпитвам лошо чувство към нея. Надявам се навреме да се покае. А вие имате за кого да се грижите.

— Да, това е вярно, Агнес! Трябва да преглътна горчивия хап; но трябва да ти кажа едно — никога не държах много на Мери, никога не я ценях, докато я загубих. И все пак трябва да я забравя, ако мога, и да помисля за тези, които остават. — Тя тежко въздъхна. — Какво ли ще стане с бедния Мат, какво ли ще стане? Сърцето ми се къса, като нямам новини от него. Да не е болен, как мислиш?

Сега те заговориха на тема, която бе жизненоважна и за двете. След кратък размисъл госпожица Мойр поклати глава със съмнение.

— Нищо не е споменавал за здравето си — отвърна тя. — Зная, че един-два пъти не е бил на работа, но не мисля да е било поради болест.

— Може би не е искал да ни плаши — каза госпожа Броуди колебливо. — Там има и малария, и треска, и жълтеница, и всякакви ужасни болести, в тия чужди страни. Той би могъл да получи и слънчев удар, макар че тази мисъл ни се вижда странна, като е паднал толкова сняг тук. Мат никога не е бил много силен. — После добави непоследователно: — Гърдите му са слаби зимно време, може да хване бронхит. Ще му трябват дебели дрехи.

— Но, Мама — извика Агнес нетърпеливо. — Той не може да хване бронхит в горещите страни. В Калкута никога няма такъв сняг като тук.

— Зная това, Агнес — отвърна госпожа Броуди твърдо. — Но такава болест може да те подяжда вътрешно и в горещите страни, а като му се отворят порите, може да се простуди като нищо.

Агнес, изглежда, не бе особено очарована от тоя ход на разговора и го прекрати, като замълча. След известно време тя каза бавно:

— Чудя се, Мама, дали някой от тези черни хора не влияе лошо на Мат. Там има хора, които се наричат раджи… богати езически князе… за които съм чела ужасни работи… Те могат да подведат Мат. Той лесно се подвежда — добави тя тежко, припомнила си навярно собственото си въздействие върху впечатлителния младеж.

Веднага пред госпожа Броуди изплуваха видения как всички индийски властелини със скъпоценни камъни изкушават сина и да се отклони от пътя на благочестието, но тя възмутено отхвърли тази неочаквана, кошмарна мисъл.

— Как можеш да кажеш такова нещо, Агнес? — извика тя. — Той се движеше в най-добра среда тук в Ливънфорд. Би трябвало да знаеш това! Той никога не е имал склонност към лоши и долни компании.

Но Агнес, макар и добра християнка, познаваше твърде добре този въпрос, очевидно благодарение на чудотворната интуиция на любовта, и безмилостно продължи:

— И после, Мама… Едва се решавам да произнеса такива думи… но там има порочни, страшно порочни забавления, като например танцьорки, които омагьосват змии и танцуват без… — Със сведен поглед госпожица Мойр многозначително замлъкна и се изчерви, а мъхът по горната й устна свенливо затрептя.

Госпожа Броуди я изгледа с ужас в очите, сякаш виждаше гнездо точно с такива змии, каквито Агнес така красноречиво й описваше. Потресена от ужасяващата неочакваност на тази мисъл, която никога досега не бе й идвала на ум, тя живо си представи една от тези безсрамни фурии, изоставила омагьосването на влечугите, за да лиши с магиите си сина й от неговите добродетели.

— Мат не е такова момче! — простена тя.

Госпожица Мойр трепна и леко сви устни. После вдигна гъстите си вежди с израза на човек, който би могъл да разкрие пред госпожа Броуди неподозирани досега тайни за дълбините на страстната природа на Матю. Докато сърбаше какаото си, лицето й сякаш говореше: „Би трябвало вече да познавате слабостите на децата си. Само моето ненакърнимо девствено благочестие опази сина ви чист.“

— Но ти нямаш доказателства, нали, Агнес? — проплака госпожа Броуди, съвсем изплашена от странния израз на младата жена.

— Нямам конкретни доказателства, разбира се, но мога да си вадя заключения — отвърна госпожица Мойр студено. — Ако можете да четете между редовете на последните му писма, ще видите, че той постоянно седи в оня клуб, играе билярд, излиза вечер с други мъже и пуши като комин.

А след минутно мълчание добави недоволно:

— Не е трябвало да му се позволява да пуши. Това е било погрешна стъпка. Никога не ми са харесвали тия пури; това е било направо грешка.

Госпожа Броуди видимо трепна пред явния намек, че тя е улеснила първата стъпка на сина й по пътя на развалата.

— Но, Аги — избъбри тя, — ти го оставяше да пуши и изобщо… Много добре си спомням как той ме увещаваше, като казваше, че ти си намирала пушенето мъжествено.

— Вие сте му майка. Аз казвах това само за да направя удоволствие на момчето. Знаете, че бих направила всичко за него — отговори Агнес с подсмърчане, което почти граничеше с плач.

— И аз бих направила всичко за него — рече госпожа Броуди безнадеждно. — Само не зная какво ще излезе накрая.

— Сериозно се замислям — продължи Агнес — дали не трябва да накарате господин Броуди да напише едно строго писмо на Мат, за да му напомни дълга към тези, които са останали у дома. Мисля, че е крайно време да се направи нещо.

— О, това е невъзможно — бързо възрази Мама. — Това е съвсем невъзможно. Не бива да му кажа такова нещо. Не ми е в характера, пък и баща му никога няма да се съгласи. — Тя потрепера при тази мисъл, която й се струваше толкова противна на неизменната й линия на поведение към Броуди, толкова противоречаща на обичайните й усилия да скрива всичко, което би могло да предизвика гнева на самодържеца. Тя тъжно поклати глава и добави: — Трябва да направим, каквото можем сами, защото баща му и пръст няма да мръдне да му помогне. Може би е неестествено, но той си е такъв. Той мисли, че е направил всичко, каквото трябва.

Агнес я погледна наскърбена.

— Зная, че Мат винаги се страхуваше… че винаги почиташе думите на баща си и аз съм сигурна, че не искате отново да се опозорява семейството.

— Не, Агнес, не ми е приятно да ти противореча така, но съм уверена, че не си на прав път. Никога няма да повярвам нещо лошо за момчето ми. И ти се тревожиш като мен и това ти навява такива неверни мисли. Почакай малко и ще получиш цяла торба хубави и важни новини през другата седмица.

— И няма да е много прибързано — отвърна госпожица Мойр с леден тон, който показваше недоволството й конкретно от госпожа Броуди и растящото й, подхранвано от спомена за позора на Мери, негодуване към името Броуди изобщо. Гърдите й се надигнаха и тя щеше да произнесе ожесточен и язвителен упрек, но изведнъж звънчето на вратата на магазина издрънка и тя бе принудена, както бе изчервена, покорно да изтича отсреща и да продаде на едно момченце незначително количество бонбони. Това крайно унизително прекъсване не спомогна никак за възстановяване на спокойствието й, а я разгневи още повече. Когато тънкото гласче на клиента поиска пъстри бонбончета за половин пени, упоритото лошо настроение на Агнес съвсем се развали.

Без да подозира дейността на този гневен фермент в твърде едрите гърди на госпожица Мойр, в нейно отсъствие госпожа Броуди се сви на стола пред печката, забила острата си брадичка във влажното износено манто от тюленова кожа. Наоколо й се кълбяха изпарения, а в съзнанието й се бореха ужасни съмнения дали чрез някаква грешка във възпитанието му тя не е виновна за някаква смътна и неопределена слабост на Мат. В паметта й изплуваха думите на Броуди, които той често й подхвърляше преди десетина години — сега в тревогата си тя ясно виждаше презрително изкривеното лице на мъжа си, когато разкриеше някоя нова нейна отстъпка пред Матю и й подвикнеше: „С твоето глезене ще развалиш това мамино детенце. Кекав мъж ще направиш от него.“ Тя наистина винаги се бе опитвала да закриля Мат от баща му, да го предпазва от трудностите в живота, да му създава извънредни удобства и привилегии, недостъпни за другите й деца. На него никога не бе му стигала смелост да избяга от училище, но когато поискаше — което много често се случваше — да остане в къщи или по някаква причина се страхуваше да иде на училище, той отиваше при нея, куцаше и хленчеше: „Мама, болен съм. Боли ме коремът.“ Когато се преструваше на болен от каквато и да било болест, той винаги куцаше и се кривеше като пребито куче, сякаш страданието, в който и да било орган на тялото му, незабавно се пренасяше в единия му крак и го парализираше, лишавайки го от способността да ходи. Естествено Мама разбираше и не се подлъгваше от преструвките му, но обзета от неразумна майчина любов, тя отстъпчиво отговаряше: „Качи се тогава в стаята си, синко, аз ще ти донеса нещо хубаво. Майка ти ще се погрижи за тебе, Мат.“ Отхвърлените от съпруга й чувства трябваше да намерят отдушник и тя ги изливаше щедро върху сина си, подтиквана от неотменима потребност да го привърже към себе си с връзките на любовта всред това сурово семейство. Дали не беше опорочила неговата мъжественост с грижите си? Дали със снизходителната си нежност и отстъпчивост не бе превърнала сина си в слабо, безхарактерно същество? Но щом съзнанието й стигна до тази мисъл, сърцето й я отхвърли възмутено. То й казваше, че към него тя бе проявила само любов, нежност и търпимост, че му бе желала само доброто: тя му бе робувала, бе го прала и кърпила, бе плела за него и чистила обувките му, бе оправяла леглото му, бе готвила за него най-вкусните ястия.

— Да — промърмори тя. — Какво ли не съм правила за това момче. Той сигурно няма да може да ме забрави. От залъка си отделях за него.

Пред нея изплува всичкият труд, който бе положила за Мат — от прането на първите му пеленки до опаковането на куфара му за Индия. Стресна я чувството за ужасяващата безплодност на любовта и грижите й, породено от сегашното му безразличие към нея. Тя сляпо се питаше дали само собственото й неумение е направило безполезни нейните огромни и непрекъснати усилия, та той се отнасяше сега към нея така бездушно и я оставяше в такава мъчителна неизвестност.

Внезапен шум я стресна: тя вдигна очи побледняла и видя Агнес, която се върна и се обърна към нея с неравен глас и зле прикрита отмъстителност:

— Мама, аз ще се омъжа за Мат. Ще бъда негова жена и искам да зная какви мерки ще се вземат. Трябва да се предприеме нещо веднага.

Мама я погледна смирено с кротките си, влажни, сини очи, които блестяха боязливо под смешната, одърпана черна шапка.

— Не ме гълчи, Агнес, мила — каза тя примирително. — Доста тегло съм претеглила през трудния си живот и без твоите тежки думи. Не съм в състояние да ти отговоря, сама виждаш. — И отпаднало добави: — Аз съм свършен човек.

— Много добре — извика Агнес раздразнено. — Но аз няма да позволя да ми вземат Мат току-тъй. Той ми принадлежи не по-малко, отколкото на когото и да било друг. Няма да се откажа от него.

— Аги — отговори Мама с убит глас, — ние нищо не знаем; не можем да кажем какво е станало; но можем да се молим. Да, можем да се молим. Аз мисля, че е най-добре да се помолим тук, в тази стая. Може би всевишният, вездесъщият бог, който вижда Мат в Индия, ще погледне и към нас, нещастните жени, и ще ни покаже утешителна светлина.

Засегната в най-слабото си място, Агнес омекна, тялото й се отпусна, очите й изгубиха сърдития си блясък и тя каза:

— Може би сте права, Мама. Това ще ни утеши. — После попита повече във вид на учтива формалност: — Вие ли ще произнасяте молитвата, или аз да говоря?

— Ти можеш по-добре от мен — каза госпожа Броуди скромно. — Говори и за двете ни.

— Добре, Мама — съгласи се Агнес.

Те коленичиха в малката, претъпкана стаичка, сред безредно разхвърляните по пода бутилки, кутии, тенекии, заобиколени от непометен талаш и стърготини от опаковките. За олтар им служеше един голям сандък, за икона — една реклама, окачена в рамка на стената. И все пак те се молеха.

Коленичила изправена с вдигната глава, изпънала ниското си късо тяло с почти мъжка жизненост, под напора на своите потискащи чувства Агнес започна да се моли с висок и твърд глас. Сред благочестивите люде в религиозните движения, към които тя принадлежеше, госпожица Мойр бе известна със силата и красноречието на своите спонтанни молитви. Думите се лееха от устните й като непрекъснат поток, като излиянията на млад пламенен проповедник, молещ се за греховете на човешкия род. Но тя не умоляваше, а сякаш изискваше, тъмните й очи искряха, пълните й гърди се надигаха от вживяване в молитвата. Целият жар на природата й се вливаше в тази страстна молитва. Думите й бяха благоприлични, скромни и стереотипни, но всъщност тя сякаш трепетно умоляваше всевишния да не й отнема мъжа, когото бе пленила и подчинила с оскъдните прелести, с които я бе надарил. Никой мъж освен Мат не бе я поглеждал, тя знаеше, че привлекателността й е твърде ограничена и че ако Мат й се изплъзне, може би никога нямаше да се омъжи. Само видението на радостната благовест на бъдещето бе удържало досега всички потиснати, заприщени чувства; тя призоваваше всевишния да не я лишава от пълното удовлетворяване на тези чувства в свещеното лоно на бракосъчетанието.

Мама, напротив, сякаш се бе свлякла като безформена маса, прилична на куп захвърлени дрипи: главата й висеше умоляващо и с унизителна примиреност; трогателно бледите й като незабравки очи плуваха в сълзи, носът й течеше. Високо произнасяните пламенни думи се набиваха в ушите й; пред нея се появи образът на сина й. Отначало тя само крадешком се избърсваше с носната си кърпичка, но скоро започна да я употребява все по-често и накрая открито заплака. През цялото време сърцето й сякаш туптеше с думите: „О, господи, ако съм прегрешила към Мери, не ме наказвай пряко сили. Не ми отнемай Мат. Остави сина ми да ме обича.“

Когато молитвата свърши, настъпи дълго мълчание. После Агнес стана, протегна ръка и помогна на Мама да се изправи; застанали приятелски една до друга, двете жени се гледаха с разбиране и съчувствие. Мама кимаше леко с глава, като че искаше да каже: „Това ще помогне, Агнес. Чудесно беше.“ И двете започнаха сякаш нов живот. Тази изляла се от сърцата им изповед на всичките им надежди, страхове и желания пред върховното, всезнаещо и всемогъщо същество в небесата ги ободри, утеши и укрепи. Сега те бяха сигурни, че с Мат всичко ще бъде наред. Когато Мама най-после тръгна да си върви, оживена и насърчена, те си размениха поглед, който изразяваше тайното, сладостно съчетание на усилията им, и те се целунаха топло и нежно за довиждане.