Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (11)

XI

Вятърът, който духаше яростно в западната част на страната, духаше още по-яростно в източната. В неделя следобед, когато в Ливънфорд и околностите цареше хаос, в графствата по източното крайбрежие опустошенията бяха още по-големи.

В Единбург Денис с мъка вървеше по Принсес стрийт; вятърът, който беснееше по сивия, пометен от бурята булевард, вдигаше палтото му над главата и го заваляше. Денис обичаше този вятър; чувствуваше собствената си сила, когато, борейки се, си проправяше път срещу него. С шапка в ръка, разрошен и с отворена уста той си пробиваше път срещу вихъра. Вятърът пееше в ушите му, свистейки като гигантски пумпал, а и Денис пееше или по-точно инстинктивно издаваше нечленоразделни звуци — израз на напиращите в него жизнени сили. Повечето от малобройните минувачи неволно се обръщаха след него и завистливо процеждаха между посинелите си треперещи устни: „Ама че юначага!“

Беше четири без четвърт. Денис бе закусил рано у Маккинли — „Семеен и търговски хотел без спиртни напитки“. Добре си вършеха работата там — без всякаква показност, но затова пък имаше голямо изобилие от вкусна храна. Денис очисти цял поднос със салам и бял пудинг, изяде една порция кейк от овесени ядки и пресуши чайника в собствената приемна на Маккинли. Старата Мама Маккинли бе готова да угажда във всичко на Денис — той й беше симпатичен, както на повечето хора, и когато пристигнеше в Единбург, винаги отсядаше у тях. На тръгване тя му подари голям пакет сандвичи, за да поддържа телесните си сили, докато пристигне в Дънди късно вечерта, а за да поддържа духа му, докато пак се видят, му даде силна, звучна целувка. „Добре е да имаш приятели“ — мислеше Денис с благодарност, докато попипваше пакета със сандвичи в страничния си джоб и крачеше по пътя за Грантон, за да замине с ферибота през залива Форт за Бърнтисленд. Той бе недоволен от времето само защото се боеше, че може би няма да пуснат ферибота; но и да нямаше ферибот, мислеше си Денис шеговито, той чувствуваше достатъчно сили в себе си, за да преплува залива.

Вятърът беше силен, но дъжд още не бе завалял и тъй като до Грантон имаше само три мили, Денис се отказа от обикновеното превозно средство до пристанището и реши да върви пеша. Колко хубаво е да живееш! Вятърът го опияняваше; когато го чувствуваше по лицето си, Денис искаше да живее вечно. Стъпвайки твърдо по паважа, Денис бе уверен, че лесно ще измине разстоянието за един час — времето, което имаше на разположение.

Закрачил към пристанището, той бе обзет от радостни мисли. Работата вървеше по-добре, отколкото бе очаквал, а утре в Дънди се надяваше да затвърди положението си при „Блейн енд къмпани“. Младият господин Блейн имаше голямо влияние във фирмата и бе особено разположен към Денис. Денис разбираше, че ако го склонеше, ако го убедеше да сключи сделка с фирмата „Файндли“, победата беше в ръцете му. Той се зае да обмисля едно остроумно, кратко слово, с което да започне разговора утре. Вървейки по улицата, той чудесно декламираше речта си на вятъра и празните улици и с безмерна наслада подчертаваше съществените моменти с изразителни жестикулации, така че, когато стигна до Грантон, бе вече успял да порази младия господин Блейн с епиграмите си, да го бомбардира с технически подробности и да го обезоръжи с аргументите си. Денис с облекчение забеляза, че ферибота се люшкаше край малкия кей и по всичко личеше, че се готви да замине, затова ускори крачките си и се качи на борда. От ниската палуба заливът с бялата пяна, кипнала по гребените на оловносивите вълни, изглеждаше по-мрачен и по-страшен, отколкото от вълнолома. Малкият съд подскачаше силно, а дебелите корабни въжета, с които бе привързан за яките железни стълбове на кея, скърцаха и плющяха под двойния напор на вятъра и отлива. Денис обаче бе свикнал с морето и несмущаван от нищо, се присъедини към други трима пасажери, които, събрани на носа, унило гледаха залива, сближени по-тясно от неприятното предчувствие за опасност.

— Не ми харесва днес морето — обади се единият.

— Бурно е, може да направи пакост — рече другият.

— Вече съжалявам, че не послушах жена си и не останах в къщи — каза третият, като направи слаб опит да се пошегува.

Денис ги окуражи:

— Мислите ли, че капитанът би тръгнал, ако не беше сигурен, че ще може да мине? — искрено се удиви той. — Само пет мили има до отсреща — просто нищо. След двадесет години ще можем да прескачаме такива канавки или да минаваме на кокили през тях.

Тримата го изгледаха недоверчиво, но той се зае с тях и започна да се шегува, да ги закача и само след пет минути спечели сърцата им. Те го признаха за водач, тревожните им предчувствия се изпариха, а един от тях дори извади плоско шишенце.

— Да пийнем по глътка, преди да тръгнем, а? — предложи той и смигна.

Това бе висш израз на добро настроение. Този, който черпеше, пръв вдигна шишенцето, после другите двама отпиха скромно, както се полага на гости, а Денис отказа.

— Така съм се натъпкал със салам, че се боя да не отиде за рибата — поясни той с широк жест и изразителна гримаса към развълнуваното море, като искаше да каже, че единственото му желание в живота е да задържи в себе си превъзходното ядене, за което току-що бе платил.

Тримата се ухилиха възхитени; фактът, че този безгрижен и безстрашен младеж можеше да се разболее от морска болест, както той бе намекнал, им се видя много смешен и отново ги изпълни с чувство за собственото им достойнство. А Денис ги насърчаваше, като с готовност се приспособяваше към тяхната среда и с такова въодушевление им разказваше анекдоти, че те почти не забелязаха нито кога потеглиха, нито голямото вълнение в залива. Единият бе позеленял, а другият преглъщаше, като че му се гадеше, но те по-скоро биха умрели, отколкото да се изложат в очите на този млад Хектор, който тъкмо бе стигнал до най-интересното място в петия анекдот — за ирландеца, който скроил чудесен номер на англичанина и шотландеца при крайно комични и неудобни обстоятелства.

Останалите няколко пасажера бяха по-неспокойни и се притискаха един в друг, когато фериботът подскачаше като черупка в бурните води. Те се стискаха за стойките, лягаха на палубата или повръщаха, без да се стесняват, а наситеният с водни пръски вятър виеше между корабните въжета, яростните шумящи вълни се разбиваха над ниската преграда и покриваха палубата с воден пласт, който се стичаше ту на едната, ту на другата страна при всяко наклоняване на кораба.

Най-после приближиха Бърнтисленд, големите вълни останаха зад тях и след дълги маневри корабът бе закотвен. Капитанът на малкия съд слезе от мостика; от мушамата му се стичаше вода. Денис го чу да казва:

— Не съжалявам, че пристигнахме. Дяволско време! По-лошо пътуване никога не сме имали.

Пътниците заслизаха бързо, но някои се чувствуваха толкова зле, че се наложи да ги отнесат от кораба до вълнолома, където малката геройска група се сбогуваше с Денис.

— Нима няма да продължите по-нататък? — попита Денис.

— Ами! — отговори един от всичките и погледна към облаците. — Слава богу, ние всички сме момчета от Бърнтисленд и скоро няма да правим такава разходка до Единбург. След тая буря в морето у дома ще бъде много добре.

Те тържествено се ръкуваха с Денис и чувствуваха, че никога няма да го забравят. Дълго след това щяха да повтарят помежду си: „Ех, че момче беше онова, дето премина с нас залива в бурята! Пет пари не даваше за нищо!“

Когато си тръгнаха, Денис се запъти към гарата. Влакът за Дънди, който имаше връзка с парахода за Грантон и тръгваше в пет часа и двадесет и седем минути, беше вече на гарата и тъй като сега часът бе пет и двадесет, Денис излезе на перона и занаднича през прозорците, за да си намери свободно купе в трета класа. Оказа се, че броят на пътниците е по-голям, отколкото би могло да се очаква в такова време, и Денис мина покрай целия влак чак до локомотива, без да намери свободно място. До локомотива стоеше кондукторът и разговаряше с машиниста. Денис позна кондуктора, с когото той, с присъщата си общителност, се бе сприятелил при едно предишно пътуване, и пристъпи към него.

— Как сте, Дейви Макбийт? — каза той. Кондукторът обърна глава и след като един миг го гледа в недоумение, очите му светнаха.

— Я виж! Та това сте вие, господин Фойл! — сърдечно възкликна той. — Не можах да ви позная изведнъж.

— В Донигол други като мене няма — ухили се Денис.

— И към вас ли е такова времето? — попита Макбийт. — Ние с Митчел — той посочи машиниста — тъкмо говорехме за бурята; вятърът ни плаши. Духа в опасна посока.

— Нима може да върне назад стария пухтящ змей? — засмя се Денис.

Митчел неодобрително поклати глава.

— Това съвсем не е за смях — рече той и погледът му изразяваше нещо повече от думите.

После, като се обърна към другаря си в кабината, попита:

— Как е манометърът, Джон?

Появи се черното лице на огняря, чиято усмивка разкри белите му зъби.

— Пара има да стигнем до Абърдийн, та дори отвъд, ако искаш — каза той.

— Няма нужда да отиваме до Абърдийн! Дано с теб, Джон Маршал, стигнем до Дънди — сухо отвърна машинистът.

— Как мислиш, локомотивът ще издържи ли? — сериозно запита Макбийт, забравил за минута Денис.

— Не мога да кажа, но ще разберем това, и то много скоро — тайнствено отговори Митчел.

— Каква е тази загадка? — попита Денис, като гледаше ту единия, ту другия.

Ухилената физиономия на огняря се появи на вратата на пещта, а отраженията от пламъците играеха по черното му, лъснало лице.

— Боят се нещо за моста — гръмко се засмя той, като продължаваше да гребе с лопатата. — Не знаят още какво значи стомана и цимент.

— Я се пръждосвай — гневно викна Митчел. — Мостът е дълъг цели две мили, а проклетият вятър духа точно срещу него и се е разбеснял като триста дяволи.

При тези думи всички притихнаха, но Макбийт трепна и погледна часовника си.

— Хайде, било що било — рече той. — Разписанието казва, че трябва да тръгваме. Хайде, господин Фойл.

— Какво точно ви тревожи? — попита Денис, като тръгна по перона с кондуктора.

Дейви Макбийт го погледна с крайчеца на окото си, но не отговори. Реши явно да промени темата на разговора, той каза:

— Я какво хубаво палто имате!

— Харесва ли ви?

— И още как! Чудесно за такава нощ, пък и елегантно.

— Подхожда ли за младоженец? — попита Денис и доверително побутна с лакът събеседника си.

— Разбира се — разсеяно отвърна кондукторът; после го погледна изненадан. — А, какво? Да не би да смятате…

Денис потвърди с глава.

— Не смятам, а вече е решено. Във вторник навярно ще бъда с това палто. Нали е част от чеиза ми!

Макбийт го погледна насмешливо, суровото му лице се проясни и двамата весело се засмяха.

— Не думайте! — възкликна Дейви. — А защо не казвате досега. Не губете време, честна дума! Желая ви всичко най-хубаво — на вас и на любимата ви, която и да е тя. Доколкото ви познавам, мога да кажа, че не е сбъркала. Хайде с мен сега. Не може да оставим жениха в тази блъсканица в трета класа. Трябва да го закараме здрав и читав — каза той и изгледа Денис, докато отваряше едно първокласно купе.

— Благодаря, Дейви — каза признателно Фойл. — Славен човек сте вие. Ще ви пратя парче от сватбения кейк да го сложите под възглавницата си.

После добави с по-сериозен тон:

— Ще се видим в Дънди.

Кондукторът се усмихна, кимна му за довиждане и отмина, а миг след това свирката изпищя, флагчето се размаха и влакът потегли от гарата.

Останал сам сред заобикалящия го комфорт, Денис се загледа със задоволство и като се изтегна върху възглавниците, вдигна крак върху отсрещната седалка и съсредоточено впери поглед в тавана. Постепенно погледът му се зарея някъде, проби ниския таван и стигна надалеч. Мислеше за Мери.

Той спокойно разсъждаваше, че ще се ожени във вторник, — не точно така, както си бе представял, не и така, както понякога бе мечтал, но все пак ще се ожени. Не е важно как точно ще стане сватбата, важното е, че той вече няма да бъде ерген; Денис още отсега започна да се чувствува по-стар, натоварен с по-голяма отговорност. Приятна топлина се разля в него, когато си помисли колко благородно постъпва, като приема така доброволно тази отговорност. Той отхвърли мисълта, че изобщо някога е пожелавал да избегне последиците от своята любов.

— Не — изрече той гласно, — аз не съм такъв подлец, че да зарежа момиче като Мери.

Той живо си спомни нейната доверчивост, нейната прелест, вярата й в него; отначало мислеше за нея с нежност, после с леко безпокойство; като си спомни за урагана, прииска му се заради нея той да не е засегнал Ливънфорд. И в този миг въпреки веселия си нрав, кой знае защо, започна да се чувствува потиснат. Сдържаната радост, последвала буйната му веселост в началото на пътешествието, се превърна бавно в необяснима меланхолия. Опита се да се отърси от нея и насочи мислите си към розовото бъдеще, което се разкриваше пред Мери и него в къщичката им в Гаршейк, представи си каква блестяща кариера ще си изгради, помисли си за отпуските и за пътешествията в чужбина, на които ще се наслаждават по-късно, но не можа да разпръсне сянката, помрачила светлия му оптимизъм. Започна да се тревожи за Мери и да се пита разумно ли е постъпил, като е отлагал толкова дълго женитбата.

Започна да вали и прозорците на купето се покриха с мътен слой от вода и киша. Яростният вятър обсипваше стените с вълни от едри капки, които шляпаха като мокър парцал, а дъждът шумеше върху покрива на вагона като бясна струя вода, изливаща се от отверстието на гигантски маркуч. Денис изпадна в още по-голямо униние, а душата му се изпълни с по-мрачни предчувствия, когато със скръбно съжаление си представи пленителната, тайнствена красота на Мериното тяло и си спомни как бе откъснал цвета на тази красота. При грубото му съприкосновение детето се бе превърнало в жена, която жестоко е страдала поради тази негова постъпка; той бе причина да набъбне стройното и девствено тяло, а тя кой знае какви мъки бе претърпяла, за да скрие бременността си; струваше му се, че интимната симетрия на нейните форми е нещо, което той е унищожил и което тя никога не ще си възвърне. От устните на Денис се откъсна въздишка и влакът бавно спря на някаква крайпътна гара.

Влакът не беше бърз и вече бе спирал на няколко спирки, без Денис да обърне особено внимание на това, но за негово неудоволствие на тази гара вратата на купето се отвори и влезе стар селянин. Той седна кротко в отсрещния ъгъл; от дрехите му се вдигаше пара, а по тапицерията и на пода под него се образуваха локви вода; от него се излъчваше и се смесваше с парата миризма на алкохол — течност, по-силна от дъждовната вода. Денис се вторачи в селянина и после каза студено:

— Това купе е първа класа.

Старецът извади от джоба си голяма червена носна кърпа на бели капки и гръмогласно се изсекна.

— Хайде де — рече той сериозно и се престори, че оглежда купето. — Добре, че ми казахте. Много се радвам, че ще пътувам модерно; та, казвате, първа класа било? А пък за мен това няма значение, защото изобщо нямам билет — разсмя се старецът оглушително; той явно беше сръбнал.

Настроението на Денис толкова беше спаднало, че той не оцени шегата. При нормални обстоятелства той чудесно би се забавлявал с този неочакван спътник, но сега го изгледа начумерено.

— Далеч ли ще пътувате? — попита най-после той.

— До Дънди, прекрасния Дънди. Вие познавате града, но не и хората. Не, не! Като казвам „прекрасния“, не говоря за красавиците на Дънди, а искам да кажа прекрасния град Дънди — отговори селянинът и след това сериозно и точно обяснение добави многозначително:

— Нямах време, знаете, да си купя билет.

Денис се изправи и седна. Той разбра, че ще трябва да търпи всичко това до края на пътуването и се примири с тази мисъл.

— Как е времето? — попита той. — Виждате ми се мокър.

— Мокър съм. Мокър съм и отвън, и отвътре; но едното, знаете, е добро средство против другото; пък и за такъв стар овчар като мене мокрите дрехи нищо не са — ще изсъхнат на мен и толкоз. Но трябва да ви кажа: в такава проклета нощ като тая дори и на мен ми се не ще да съм по баирите.

Той поклати глава няколко пъти, измъкна от джоба си една малка, нечиста глинена лула, запали я, сложи й металното капаче и като я пъхна в ъгъла на устата си, всмукна шумно. Когато купето се изпълни с дим, той, без да изважда лулата от устата си, изплю голяма храчка на пода.

Денис го изгледа със съжаление и погнуса и се опита да си представи как е изглеждал като младеж този груб, пиян, стар селяк; сетне унило се попита дали и самият той не ще се превърне някога в такова дърто пиянище и изпадна в още по-дълбока меланхолия. Без да подозира какво впечатление бе произвел, старият овчар продължи:

— Да, дойде ред да кажем сбогом на планините. Добре звучи, нали? Сбогом на планините. А? — засмя се той и се плесна по бедрото. — Като заглавие на песен. Сбогом на планините. Дааа, и сега се връщам в родния си град — и защо мислите? Никога не бихте отгатнали. — Той се закикоти неудържимо и се задави от дима.

— Може би сте получили някакво наследство? — предположи Денис.

— Няма такова нещо. Няколкото гроша, гдето ги имам, съм спечелил с тежък и честен труд. Хайде, опитайте още веднъж.

Тъй като Денис не отговори, старецът словоохотливо продължи:

— И през ум не ви минава, но което си е право, е право. Тръгнал съм…

Той млъкна, после намигна многозначително и изтърси:

— Тръгнал съм в Дънди да се женя.

Явно наслаждавайки се на ефекта, който произведе, старецът се впусна в обяснения:

— Още съм як, макар че не съм такъв, какъвто бях някога. А в Дънди ме очаква една прекрасна, нежна жена. Тя беше голяма приятелка на първата ми жена. Утре рано ще се венчая и това си е. Затова хванах тоя трен, макар че е ден за почивка. Трябва, знаете, да стигна навреме.

Докато старецът обясняваше, Денис го гледаше с любопитство и неприятно чувство най-вече поради странното съвпадение на обстоятелствата. И тъй, в тясното купе имаше още един жених, свързан с него поради подобното си положение. Дали този жалък ветеран бе огледало на собственото му падение, или бе предупреждение за нерадостното му бъдеще.

Отчаян, Денис се питаше дали в очите на хората той не беше също тъй жалък, както този сивобрад старец в неговите очи. В прилив на самоукоряване и самоосъждане той започна да размисля за досегашния си начин на живот. Едно неправилно чувство на потиснатост го ужаси с устрема и силата, с която нахлу в него, и в отчаянието си той остана потиснат и мълчалив, докато влакът не навлезе в гара Сент Форт. Тук спътникът му стана и излезе от купето с думите:

— Има да пътуваме още много. Аз само ще сляза да видя дали не може да се намери нещо за загрявка. Една капка ще ми стигне да стопля стомаха си.

След секунда обаче той се върна, за да успокои Денис:

— Ще се върна, няма да се бавя. Да не мислите, че ще ви оставя така. Ще се върна и ще ви правя компания чак до Дънди.

След това слезе от влака.

Денис погледна часовника си и видя, че е седем и пет. Влакът нямаше — закъснение. Като подаде глава от прозореца, Денис забеляза, че вятърът се е засилил до крайна степен. Той поваляше слезлите на перона пътници, а тежкият влак, макар че бе в покой, сякаш се люлееше на колелата си. Денис видя около Макбийт група тласкани от вятъра хора, които крещяха:

— Не е ли опасно да продължим, кондукторе? — Каква буря! Ще издържи ли влакът?

— Дали няма да излезе от релсите?

— Каква нощ, боже, спаси ни! Ами как ще минем по моста? По-добре да си бях останал в къщи.

Стори му се, че неговият приятел Макбийт е разтревожен и сприхав; но макар че той наистина се безпокоеше поради отговорността, която носеше за стоте души във влака, в отговорите му звучеше невъзмутимото спокойствие и увереност на служебно лице.

— Няма опасност, сигурни сте като у дома си, мадам.

— Буря ли е това? Та това е само лек ветрец. Засрамете се.

— Няма да излезе от релсите. След час ще бъдете в къщи с дъщеря си, уважаема госпожо.

Денис го слушаше как отговаря с равен, спокоен глас и непроницаем вид. Спокойствието му, види се, вдъхна пълна увереност на всички и като чуха успокоителните думи, хората се пръснаха и влязоха в купетата си.

Най-после на влака бе даден път и той пак потегли. В този момент Денис забеляза фигурата на своя спътник, който се бореше с вятъра, опитвайки се да се качи на последния вагон. Но в объркаността и бързината си старият овчар се подхлъзна и се просна на перона. Влакът се отдалечаваше от него, старецът бе безвъзвратно оставен на гарата; докато излизаха от нея, пред Денис при неясната светлина на фенера се мярна за последен път смутеното, объркано и разстроено лице на овчаря, изразяващо почти комично отчаяние. Влакът приближаваше към южния край на Тейския мост, а Денис седеше в ъгъла и си мислеше с мрачна веселост, че старецът положително ще закъснее за сватбата си на другата сутрин. Може би това бе урок, предназначен за него. Да, той трябваше да си вземе бележка от това странно чудновато съвпадение. Не биваше да закъснява за сватбата си с Мери във вторник.

Влакът се носеше напред и в седем и половина достигна началото на моста. Тук, преди да влезе в единичната линия, влакът намали хода пред сигналната будка, за да може машинистът да поеме палката от стрелочника. Без тази процедура влакът не можеше да продължи. Все още изпълнен с неприятни предчувствия, Денис отново свали прозореца и се огледа да види всичко наред ли е. Бурята едва не му отнесе главата, но на червената светлина, която падаше от машината, той различи неясно прострелите се в далечината масивни подпори на моста — те приличаха на колосален скелет на огромно стоманено влечуго, мощно и несъкрушимо. После неочаквано той видя, че сигналистът слиза много внимателно по стъпалата на будката си и с едната ръка здраво се задържа за перилото. Той подаде палката на машиниста и след това отново се качи в кабинката си, но много трудно — бореше се с вятъра, а последните няколко стъпала изкачи с помощта на колегата си, който му подаде ръка отвътре.

Влакът отново тръгна и навлезе в моста. Денис вдигна прозореца и спокойно седна на мястото си, но когато влакът мина покрай сигналната будка, пред погледа му се мярнаха две бледи, ужасени лица, които го гледаха отвътре като призраци, стрелнали се край него в мрака.

Бурята вилнееше с неукротима сила. Вятърът шибаше дъжда о стените на вагоните, при което се вдигаше шум като от хиляди наковални, а мокрият сняг пак зашляпа по прозорците и скри всичко от погледа. Влакът се клатеше и люлееше върху релсите като пиян и въпреки че се движеше бавно и предпазливо, поради яростните пориви на бурята човек изпитваше чувството, че се движи стремглаво напред. Тъмнината, шумът на колелата, гневният напор на вятъра и грохотът на вълните, разбиващи се в каменните основи на моста — всичко това създаваше впечатление за безумна, стремителна скорост.

Седнал самичък в безмълвното, затворено пространство на купето си, подхвърлян насам-натам от люлеенето на влака, Денис изведнъж долови, че колелата на влака му говорят. Както бягаха върху релсите, той ги чу да стържат в монотонна, пълна с отчаяние скоропоговорка: „Бог да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ.“

Сред рева на бурята тази бавна, тъжна погребална песен се набиваше в мозъка на Денис. Започна да го потиска предчувствие за страшна опасност. И чудно, боеше се не за себе си, а за Мери. Ужасни видения се стрелкаха сред мрака на въображението му. Той я видя в бял саван, с тъжни умоляващи очи, с мокри разпуснати коси и окървавени ръце и крака. Някакви фантастични чудовища я преследваха, а тя отстъпваше пред тях и мракът я погълна. После отново се появи с разкървавено лице и ухилена, прилична на карикатурно изображение на Мадона; а за ръката й се държеше хилаво дете. Денис изкрещя от ужас. Влуден от мъка, той скочи на крака. Искаше да отиде при Мери. Искаше да отвори вратата и да изскочи от тази кутия, която го ограждаше като гробница. Той начаса би дал всичко, каквото имаше, за да се измъкне от влака. Но не можеше.

Беше пленник на влака, а той неумолимо напредваше и се виеше, огрян от собствения си блясък, като тъмен, червен змей, който се гърчи и бавно пълзи напред. Влакът беше изминал вече една миля по моста и бе стигнал до средата, където мрежа от стоманени обръчи образуваха нещо като тунел, през който трябваше да мине. Влакът влезе в този тунел. Влезе бавно, страхливо, неохотно, като трепереше с всеки болт и всеки винт на корпуса си, атакуван от урагана, който, натъквайки се на по-голяма съпротива, се стремеше да го унищожи. Колелата тракаха с упоритата настойчивост на погребални камбани и неспирно повтаряха: „Бога да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ. Бог да ни е на помощ.“ И изведнъж, в този миг, когато влакът се намираше в желязната ризница по средата на моста, вятърът, достигнал върха на буйството си, се надигна с всичката си сила и ярост и се хвърли напред с ликуващ рев.

Мостът се скъса. Стоманените греди се чупеха като вейки, циментът се ронеше като пясък, железните подпори се огъваха като върбови пръчки. Средният свод се стопи като восък. Неговите останки се усукаха около измъчения влак, който за миг бясно се завъртя в празното пространство.

Изведнъж страшен поток от разбити стъкла и дъски се изсипа върху Денис, като режеше и обезобразяваше тялото му със сразяващата си сила. Той усети как се увиваше и гърчеше металът и чу трясъка на сгромолясваща се зидария. Неизразимото отчаяние на стотици човешки гласове, слети в един рязък, кратък, мъчителен вик на ужас и болка, блъсна Денис в ушите с фаталната безнадеждност на погребална песен; стените на купето като саван се завъртяха около него и над него, подът профуча над главата му. Докато се въртеше стремително, той силно изкрещя: „Бог да ни е на помощ!“ и после тихо произнесе едно име: „Мери!“

А влакът с невъобразима скорост като ракета описа дъга във въздуха — проряза мрака с блестяща светла парабола и беззвучно се потопи в черната преизподня на водите, където пак като ракета мигновено угасна и изчезна завинаги.

В безкрайната секунда, докато се въртеше във въздуха, Денис разбра какво се беше случило. Разбра всичко и после мигновено престана да разбира. В същия миг, когато първият слаб вик на сина му немощно прозвуча в обора в Ливънфорд, обезобразеното тяло на Денис падна в черните бурни води и легна мъртво долу на дълбокото дъно на залива.