Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (9)

IX

Мери Броуди бе седнала и плетеше чорапи на баща си. Наведена леко напред, с бледо и помръкнало лице, тя бе вперила поглед в дългите стоманени игли, които бляскаха автоматично в бързите й пръсти. „Кликкликклик“ — пееха иглите. Напоследък тя сякаш не чуваше нищо освен този звук, защото през цялото си свободно време бе заета с плетене. Мама беше отсъдила мъдро: както дяволът не бива да остава без работа, тъй и Мери трябва да се занимава с нещо дори когато почива, и тя й постави задача всяка седмица да изплита по един чифт чорапи. Сега Мери довършваше шестия чифт.

Старата баба Броуди седеше и я наблюдаваше със стиснати, сякаш зашити устни. Беше сложила изсъхналите си крака един въз друг, като със свободния крак отмерваше такта на песента на иглите; не продумваше ни дума, а бе приковала непроницаем поглед върху Мери, сякаш премисляше всевъзможни неща, които никой, а най-малко Мери, би могъл да знае. Понякога на Мери и се струваше, че тези помътнели тъпоумни очи я пронизват, четейки мислите й, пълни с отмъстително подозрение, а когато погледите им се срещнеха, враждебна искра проблясваше в замръзналите зеници на бабата. Напоследък Мери изпитваше чувството, че очите на старата Сибила я омагьосват и тя движи уморените си пръсти неспирно, въпреки волята си, мъчейки се да свърши едно безкрайно кълбо прежда.

За старицата бе приятно развлечение да наблюдава младото момиче, но същевременно това бе неин дълг, задача, поставена й преди шест седмици. Тя леко поклащаше глава, припомняйки си онзи невъобразим следобед, когато синът и си дойде с превързана ръка и лице, мрачно като нощ; спомни си онова важно съвещание между Броуди и съпругата му зад заключената врата на гостната. Нямаше ни помен от обикновените кавги, никаква врява из къщата — само сурово, гнетящо мълчание. Тя не можеше да разбере какво бе станало, но сигурно някакво голямо нещастие бе надвиснало. След това дни наред по лицето на снаха й бе изписана уплаха; устните на госпожа Броуди потрепваха, когато съобщи на старата, че трябва да пази Мери. Тя каза само: „Мери не бива да излиза от къщата! Нито крачка навън от пътната врата! Това е заповед!“ Мери беше затворница, това беше всичко, а бабата отсега нататък беше тъмничар. Зад маската на лицето си тя се наслаждаваше на тази мисъл, на мисълта, че Мери е в немилост. Тя никога не бе обичала момичето и възложената й сега работа я изпълваше с дълбоко удовлетворение и наслада.

Размислите й бяха прекъснати от влизането на госпожа Броуди. Мама подири с очи Мери.

— Сви ли вече петата? — осведоми се тя, като се мъчеше да се покаже заинтересувана.

— Почти — отвърна Мери, а бледото й лице не промени израза си на безразлично равнодушие.

— Работата ти спори. Ще наплетеш за баща си цял куп чорапи за зимата още преди да са се свършили всичките.

— Мога ли да изляза малко в градината?

Майка й с престорена загриженост погледна през прозореца.

— Всичко е прогизнало от дъжда, Мери. Мисля, че ще е по-добре да не излизаш точно сега. Когато Неси си дойде, може би ще престане и тогава можеш да я изведеш на разходка в задния двор.

Глупавата дипломация на Мама! Волята на Броуди, прикрита зад благовидни съвети или изразявани явно под формата на възвишени цитати от светото писание, пристягаше Мери като примка в продължение на шест седмици, всяка от които бе сякаш година — година с дълги, дълги дни. Толкова потисната и слаба бе сега волята й за съпротива, че тя се чувствуваше длъжна да иска позволение за всяка своя постъпка.

— Мога ли тогава да отида за малко в стаята си? — рече унило тя.

— Разбира се, Мери. Ако искаш да четеш, мила, вземи това — и докато дъщеря й излизаше бавно от стаята, госпожа Броуди й тикна един подвързан екземпляр от проповедите на Спърджън; тази книга лежеше под ръка върху тоалетката. Но щом Мери излезе, двете жени в стаята размениха поглед и Мама леко кимна с глава. Бабата стана веднага, послушно напусна топлото място край камината, дотътри се до гостната и седна до прозореца към улицата, откъдето имаше пълна възможност да наблюдава всеки, който би се опитал да излезе от къщата. Системата на постоянен надзор, предписана от Броуди, бе в действие. Но едва ли бе изминала и минута от излизането на бабата, и Мама бе осенена от друга идея. Тя размисли, после поклати глава, съзнавайки, че сега й се отдава благоприятна възможност да изпълни поръченията на съпруга си, и като прихвана поли, изкачи се по стълбата и влезе в стаята на дъщеря си, решена да каже една „добра дума“ на Мери.

— Рекох да дойда да си побъбрим малко — весело каза тя. — От ден-два не съм разменила ни дума с теб.

— Да, Мама.

Мери инстинктивно разбра какво предстоеше, разбра, че Мама ще й чете една от благочестивите проповеди, поставени в ход напоследък, които отначало я караха или да плаче, или да негодува, но които никога не бяха я накарали да се чувствува по-добре душевно, а сега просто безсмислено отекваха в претръпналите й уши. Тези възвишени нравоучения й бяха станали нетърпими през времето на карцирането й; наред с всякакви други високопарни наставления те й биваха натрапвани, стоварваха се отгоре й като обвинения при всеки удобен случай. Не беше трудно да се открие причината за това. При приключването на онзи ужасен разговор в гостната Броуди бе изръмжал на жена си: „Тя е твоя дъщеря. Твоя работа е да й втълпиш някакво чувство на покорство! Ако ли не, ей богу, пак ще стоваря каиша върху гърба й — а също и върху твоя.“

— Смяташ ли, че вече си намерила здрава опора, Мери? — продължи усърдно Мама.

— Не зная — отговори Мери с измъчен глас.

— Виждам, че още не си — леко въздъхна Мама. — Каква утеха би било за баща ти и за мен да видим, че си изпълнена с повече вяра, доброта и покорство пред родителите си.

Тя взе отпуснатата ръка на Мери.

— Ти знаеш, дете, че животът е кратък. Ами ако бъдем внезапно призвани пред трона на всевишния и се явим недостойни? Какво ще правим тогава? Вечността е дълга. Тогава не ще можем да се покаем. О, как искам да видиш, че си на грешен път. Причиняваш ми толкова мъки, на мен, собствената ти майка, която е дала всичко за теб. Мъка ми е, че баща ти обвинява мене за този непреклонен, упорит израз, който още имаш — също като че си се вцепенила. О, бих направила всичко, бих повикала дори преподобния господин Скот да ти говори някой следобед, когато баща ти го няма. Онзи ден четох една книга, която е истинска утеха за душата: как един божи служител накарал една своенравна жена да види небесната светлина.

Мама въздъхна тежко и след дълга, внушителна пауза попита:

— Кажи ми, Мери, какво ти е на душата?

— Мама, искам да ме оставиш за малко сама — тихо каза Мери. — Не се чувствувам добре.

— Значи нямаш нужда нито от майка си, нито от всемогъщия? — рече Мама и подсмръкна.

Мери гледаше нажалено майка си. Тя напълно разбираше нейната слабост, безпомощност и немощ. Отдавна тя мечтаеше за майка, пред която би могла да разкрие цялата си душа, на която би могла здраво да се опре, пред която би могла да издума поривисто: „Мамо, ти си прибежище за раненото ми скръбно сърце, утеши ме, облекчи страданията ми. Загърни ме в плаща на твоята защита, брани ме от стрелите на нещастието.“

Но, уви, Мама не беше такава. Непостоянна и плитка като ручей, тя бе само отражение на вездесъщата личност на друг, по-силен от нея. Над нея тегнеше сянката на планина, чието зловещо присъствие обгръщаше прозрачния й характер в непрекъснат потискащ мрак. Самият тон на този набожен разговор бе само отзвук от неумолимата заповед на Броуди. Та как би могла да говори за страха от вечността, когато този страх бледнееше, превръщаше се в нищо пред страха й от Броуди? За Мама имаше само една опора — желязно твърдата, яростна воля на съпруга й. Горко й! Горко й, ако не се държеше покорно за тази опора! Тя, разбира се, беше християнка, цяла проникната от оная богобоязливост, която това й качество изискваше: да ходи всяка неделя на черква, да посещава, когато успееше да се откъсне от другите си задължения, някое разгорещено вечерно събрание, за да заклейми употребата на вулгарни изрази като „по дяволите“ и „дявол да го вземе“ — това за Мама бе пълно доказателство за нейната набожност. А когато за отмора прочиташе някое литературно произведение, тя се задълбочаваше само в такива почтени книги, в които в последната глава добродетелната непорочна героиня се омъжваше за прелестен, набожен съпруг — книги, които я изпълваха с чувство на чиста, възвишена култура. Но както не можеше да се противопостави на гнева на съпруга си, тъй и не можеше да подкрепи дъщеря си в този критичен момент от живота й.

Мери отлично разбираше всичко това.

— Няма ли да ми кажеш, Мери — настоя Мама. — Иска ми се да зная какво става в твоята упорита глава.

Тя непрекъснато се страхуваше, че дъщеря й може тайно да замисля някоя позорна постъпка, която отново да възбуди неукротимата ярост на Броуди. Често, потръпвайки от лоши предчувствия, тя чувствуваше не само неговите шибащи я като камшици думи, но и наказанието, с което я бе заплашил.

— Няма какво да ти казвам, Мама — унило отвърна Мери. — Няма нищо за казване.

Тя знаеше, че ако се помъчи да каже болката си, майка й ще я спре с писклив негодуващ вик и без да я изслуша, ще излети от стаята. Мери почти я чуваше да вика, бягайки: „Не! Не! Не ми говори! Нито дума повече! Не те слушам! Какъв срам!“ Тя повтори с горчивина:

— Не, няма какво да ти казвам.

— Но ти сигурно си мислиш нещо. По вида ти познавам, че мислиш — настоя госпожа Броуди.

Мери гледаше майка си право в очите.

— Понякога си мисля, че ще бъда щастлива, ако бих могла да изляза от тази къща и никога вече да не се върна — горчиво рече тя.

Госпожа Броуди вдигна ръце слисана.

— Мери — изписка тя, — какво говориш? Трябва да си признателна, че имаш такъв хубав дом. Добре, че баща ти не те чу — никога не би ти простил такава черна неблагодарност.

— Как можеш да говориш така! — викна гневно Мери. — Не можеш да не чувствуваш същото, което и аз чувствувам — това никога не е било дом за нас. Не виждаш ли, че ни смазва? Той сякаш е частица от ужасната таткова воля. Като си помисля, че не съм излизала оттук шест седмици, струва ми се… О, чувствувам, че съм разкъсана на парчета — изхлипа тя.

Госпожа Броуди гледаше сълзите й с благодарност — за нея това бе знак на покорство.

— Не плачи, Мери — взе да я утешава тя, — макар че би трябвало да съжаляваш, загдето наговори такива непростими глупости за великолепния дом, в който имаш щастието да живееш. Когато баща ти строеше нашата къща, ливънфордци говореха само за нея.

— Да — изплака Мери, — а също и за нас. Татко и това успя да направи. Ние не приличаме на другите. На нас не гледат като на обикновените хора.

— Разбира се, че не — сопна се госпожа Броуди. — Ние стоим много по-високо от тях.

— О, майко — извика Мери, — ти никога не ще разбереш какво искам да кажа. Татко те е наплашил и ти разсъждаваш като него. Той ни тласка, тласка всички ни към някакво бедствие. Държи ни настрана от хората. Ние нямаме приятели. Никога не съм имала възможностите, които всеки има; така съм откъсната от всичко…

— И това съвсем не е лошо — прекъсна я Мама. — Така трябва да се възпитава едно почтено момиче. Тъй както си тръгнала, би трябвало още повече да те откъснем.

Мери, изглежда, не я чуваше и вторачила се пред себе си, продължи последната си мисъл до горчивия й край.

— Затворена бях в тъмница, в мрак — промълви тя. — А когато успях да избягам, бях ослепена и загубих пътя.

Израз на крайна безнадеждност се разстла бавно по лицето й.

— Недей да мърмориш! — остро извика Мама. — Щом не можеш да говориш прилично с майка си, изобщо не говори. Що за мисли! Трябва да си благодарна, че има кой да се грижи за теб, да те пази тук, далеч от всякакви беди.

— Беди! Не съм причинила много беди през последните няколко седмици — откликна Мери с безразличен глас.

— Мери, Мери — с укор извика майка й. — Трябва да бъдеш по-съзнателна. Не отговаряй така мрачно. Бъди весела, жизнерадостна и се отнасяй с повече уважение и почит към родителите си. Като си помислиш само за долните младежи от околността, които тичат след теб, трябва да се червиш от срам. Би трябвало да си доволна, че си тук, далеч от тях, а не да се мотаеш из къщи все така начумерена. О, като си помисля само от какви нещастия те пазим…

Мама замълча от скромност и като потръпна целомъдрено, тикна проповедите на Сърджън по-близо до Мери. Завършвайки с възвишен и приповдигнат тон, тя стана, отстъпи към вратата и рече важно:

— Хвърли един поглед в тази книга, моето момиче. От нея ще имаш повече полза, отколкото от празните разговори, които би могла да чуеш на улицата.

После излезе и затвори след себе си вратата със спокойна сдържаност, която хармонираше на изпълнилите я благочестиви мисли.

Но Мери не докосна книгата, която така упорито й навираха; тя гледаше безнадеждно през прозореца. Тежки облаци закриваха небето и по-бързо превръщаха краткия октомврийски следобед в нощ. Тих, настойчив дъжд замрежваше стъклата на прозореца. Не полъхваше никакъв вятър. Нейните три сребърни брези, останали без листа, се издигаха мълчаливи, в мрачен, печален унес. Напоследък тя толкова често ги съзерцаваше, че познаваше всяко тяхно настроение и ги смяташе за свои. Гледала ги бе как ронят листа. Всеки лист падаше с тъжно трептене, бавно като загубена надежда — и с всеки паднал лист Мери губеше част от вярата си. Тези три дръвчета за нея бяха като символи и докато дишаха с живите си листа, тя не се отчайваше. Но последното листче се бе отронило и тази вечер брезите бяха като нея — оголени, обгърнати от студена мъгла, потънали в дълбоко униние.

Детето бе живо в утробата й. Тя го усещаше как пулсира, как все повече животът бушува в него; за това пулсиращо, живо дете никой не знаеше освен Денис и тя! Не бяха я открили. Не беше лесно да се прикрива — отначало това особено я тревожеше, но сега изобщо не я безпокоеше; в момента умът й бе зает с по-дълбок и по-страшен размисъл.

Както седеше неподвижна до прозореца, тя си припомни, че първото движение на детето в нея й бе причинило болезнен пристъп не на страх, а на възвишен копнеж. Пред погледа й бързо бе преминала светлина, която бе озарила тъмните кътчета в ума й; бе я завладяло буйно желание да има детето си. През множество тежки часове това желание поддържаше духа й, изпълваше я с мъжествена издръжливост в нещастието й. Тя смяташе, че страда за детето, че колкото повече търпи, толкова повече ще я възнагради то с обичта си.

Но струваше й се, че това беше много отдавна, преди да я напусне последната надежда. Тогава тя все още вярваше в Денис.

След онзи следобед, когато отиде в Дарок, не бе го виждала. Затворена в къщи по волята на баща си, тя прекара тези шест непоносими седмици, без дори да зърне Денис.

Понякога й се струваше, че вижда фигурата му да се спотайва пред къщата; често нощем чувствуваше, че той е близо; веднъж при едно леко почукване на прозореца й тя се събуди с писък. Но сега разбираше, че всичко това бяха просто измами на болното й въображение и бе убедена, че той я е зарязал. Денис я беше изоставил. Никога нямаше да го види.

Копнееше да настъпи нощта и да й донесе сън. В началото на нещастието си тя не бе в състояние да си отпочива, после, кой знае как, започна да спи дълбоко и в съня й често я спохождаха прекрасни видения, видения, пълни с безкрайно блаженство. Тогава винаги биваше с Денис сред пленителна обстановка, преброждаше с него някаква слънчева страна с пъстри старинни градове, движеше се между усмихнати хора, които ядяха чудновати екзотични храни. Някога тези приятни видения, вещаещи щастливо бъдеще, я ободряваха и утешаваха; но това отдавна бе минало; сега не жадуваше вече за химери. Искаше сънят й да бъде без сънища. Бе решила да се самоубие. Ясно помнеше думите си, отправени към Денис на гара Дарок, когато в несъзнателно ужасно предчувствие му каза какво ще направи, ако той я напусне. Единственото й спасение беше смъртта. Без никой да знае, Мери бе скрила в стаята си плик с лимонена киселина, взет от високата полица над умивалника в килера. Тази вечер щеше да си легне както обикновено, а на сутринта щяха да я намерят мъртва. Живото дете, непоело още въздух, също щеше да бъде мъртво, мислеше тя, но това беше най-доброто, което можеше да стори. Щяха да я погребат във влажната земя ведно с нероденото дете и тогава всичко щеше да свърши и тя щеше да почива в мир. Стана и отвори едно чекмедже. Да, киселината бе там непокътната. Със спокойни пръсти Мери отвори малко единия край на белия плик и се загледа в безобидното наглед съдържание. Неволно тя си мислеше колко чудно е, че тези неподвижни, невинни кристали могат да имат толкова силно смъртоносно въздействие; и все пак тя съзнаваше, че за нея те не представляваха опасност, а само милостиво избавление. Те щяха да й дадат възможност с едно-едничко бързо движение да се избави от безнадеждния тежък ярем на своето съществуване; когато ги изгълташе, тя щеше да пресуши с една последна конвулсивна глътка сетната горчива утайка на самия живот. Спокойно помисли, че когато стане време за лягане, ще трябва да донесе чаша вода, за да разтвори кристалите.

Мери остави плика на мястото му, затвори чекмеджето и като се върна при прозореца, седна и пак се залови да плете. Тази вечер щеше да свърши чорапа на баща си. Спомняйки си за Броуди, тя не изпита никакво чувство към него — всичко в нея бе застинало, сякаш чувствата й вече бяха умрели. Той не й продумваше. Ръката му оздравя. Животът му остана непроменен и дори след като тя бъдеше мъртва, пак щеше да бъде непроменен, със същия неизменен ред, със същото гордо безразличие, подсладен от нископоклонничеството и раболепната смиреност на Мама.

За миг Мери престана да плете и погледна през прозореца. Неси се връщаше от училище. Стана й жал за малката, чувствителна сестрица, която първа я съжали в нещастието й. Тъжно й беше, че ще остави Неси. Горката Неси. Ще остане сам-самичка. Но чудно, дребната фигурка не мина през вратата, а застана в припадащия здрач, като правеше особени, определени знаци. Това не беше Неси, а друго момиченце, което стоеше упорито на дъжда и махаше с ръка нагоре многозначително, но все пак прикривайки се. Мери се вгледа в него, но в това време движенията му престанаха и малката кукла се отдалечи. Появиха се двама души и се изгубиха от погледа й надолу по пътя, оставяйки го зад себе си пуст и мрачен както преди. От Мери се откъсна въздишка — угаснала бе една смътна, неродена надежда; тя неуверено разтърка очи и ги покри с ръце. Сетне свали ръцете си и тутакси пак видя детето да маха — по-настойчиво и по-упорито от преди. Тя гледаше без да разбира, а после реши, че трябва да е жертва на някаква необикновена халюцинация на разстроените си сетива и като очакваше, че видението ще изчезне мигновено, магически, както се бе появило, отвори бавно, неуверено прозореца и погледна навън. Като изневиделица от мъгливия сумрак долетя нещо кръгло хвърлено с безпогрешна точност, удари я по рамото и тупна леко в краката й, а в същия миг улицата пак остана празна и безлюдна. Мери механично затвори прозореца и отново седна. Тя би сметнала, че цялата случка е измама, дължаща се на уморения й мозък ако на пода не лежеше хвърленото кръгло тяло, което тупна върху нея от сгъстяващия се здрач като малък безвреден метеор, паднал от невидимото небе. Тя го погледна по-отблизо. Беше ябълка.

Мери се наведе и вдигна ябълката, която бе гладка, лъскава и топла, като че дълго време бе лежала в горещи човешки ръце; като я държеше в малката си длан, Мери почти не разбираше защо трябваше да остави плетивото си, за да съзерцава тази глупава ябълка. Тя позна, че ябълката е сорт пипин и тутакси в паметта й проблесна нещо, което й бе казал Денис: „В къщи много обичаме ябълки — беше й казал той. — В килера винаги имаме по един сандък от пипините.“ При тази внезапна мисъл тя престана да се взира с недоумение в ябълката, заразглежда я отблизо и откри с изненада и растящо вълнение едва забележим кръг, направен несъмнено с тънко острие около горната част на плода. Щом потегли късата изсъхнала дръжка, задържала се и досега на ябълката, по изпитите страни на Мери се разля силна нервна червенина, но те веднага побледняха и кръвта се оттегли от лицето, когато в ръката й остана умело изрязано кръгло парче от твърдия бял отвътре плод и се разкри издълбаната вътрешност, натъпкана с навита на рулце тънка хартия. С бясна бързина и мъчително възбуждение нервните й пръсти несръчно извадиха и развиха масурчето, после изведнъж разтупаното й сърце почти престана да бие. Това беше писмо от Денис. Той й пишеше. Не бе я изоставил. Безумните й, невярващи очи се впиха жадно в това писмо, стигнало до нея навреме като милостиво отменяване на присъда. Мери трескаво четеше. Видя, че писмото е писано близо преди две седмици, че Денис се обръща към нея с най-пламенни слова. Велика радост я озари — като силна блестяща светлина, насочена внезапно срещу нея, — ослепи я с неочакваността си, стопли я със сиянието си. Думите в писмото грееха; пред очите й съдържанието им се разливаше из нея като топлина, проникваща в измръзналото й вкочанено тяло. Луда ли беше да се съмнява в Денис? Той беше Денис — нейният Денис — и той я обичаше!

Той я обичаше, мъчил се бе с всички сили да се добере до нея. Опитвал се бе да й хвърли нощем бележка през прозореца. Сега тя разбираше, че не беше се лъгала, когато имаше чувството, че той е някъде наблизо, ала така глупаво бе извикала от страх, че го бе прогонила. Но сега нищо нямаше значение пред тая чудесна новина. Сърцето й туптеше бързо, докато четеше, че Денис е наел къщичката в Гаршейк. Можеха да влязат на първи януари. Наричаха я Розов хълм — лете тя беше беседка от рози, а зиме — сигурен пристан, в който можеха да се приютят. Денис правеше всичко, което беше по силите му, не се плашеше. Тя бе неизказано трогната от труда, който Денис полагаше, от това, което той правеше за нея. Как бе работил за нея! Би дошъл при нея открито, ако бяха осъществени плановете им. Но преди да предприемат някаква решителна стъпка, трябваше да имат покрив над главите си, къща, където да се подслонят. Дотогава той трябваше да е предпазлив заради нея. Да, тя трябваше да чака. Да почака още мъничко, да почака, докато той направи последната си лятна обиколка за годината, докато ще може да се посвети всецяло на нея. Тогава щеше да я вземе със себе си завинаги, щеше да се грижи за нея, за нейната сигурност и удобство. От щастие очите й се изпълниха със сълзи, като четеше обещанието му, че ще я обича нежно. Можеше ли да чака? Тя трябваше да чака. Можеше да изтърпи всичко, докато той най-после я вземеше при себе си.

Като свърши писмото, за момент тя остана вцепенена. Сякаш ударът на неочакваното щастие я беше превърнал в камък, тя стоеше като мраморна фигура, закована и неподвижна. Сетне бавно някакъв пулсиращ балсам протече по жилите й, тайнствени струи, раздвижени от вълнуващите думи в писмото, се разляха из нейното тяло. След цяла вечност смъртна изнемога тя се съживяваше и като у пробуждаща се Галатея в нея нахлу живот, руменина покри лицето й, тялото й, крайниците й. Очите й неудържимо блестяха с радостта на живота, стиснатите й устни се разтвориха леко, жадно, тъжната неподвижност на лицето й бе заличена от прилив на буйна радост. Като някой забравен на самотен остров пустинник, който, изтощен от безкрайно, безплодно бдение, е оставил всяка надежда, неочакваната поява на спасителното средство я изпълни с невероятно, почти неприемливо опиянение. Разбуденото й сърце биеше звънко и в ушите й звучеше възторжената му песен; бледните ръце, които държаха писмото, се одухотвориха, оживяха, станаха дейни; пръстите нетърпеливо сграбчиха една наблизо сложена писалка и бързо почнаха да пишат на обратната страна на хартията.

Това бе кратка бележка, в която Мери съобщаваше, че е добре и че сега, когато има вест от Денис, е щастлива. Не споменаваше нищо за преживените душевни терзания, нито за бездната, към която бе тръгнала. Писа му, че с радост ще живее в новия си дом, стига само той да дойде да я вземе през декември и неведнъж го благослови за изпратеното писмо. Нямаше време да пише повече, защото пред къщата, при бързо гаснещата светлина на деня, тя различи фигурата на търпеливото, упорито дете, което пак се бе появило и се взираше с очакване към прозореца. Това беше Роза и никой друг — онази малка предана сестричка, за която Денис й бе говорил. Мери благослови Роза. Сега тя постави отново бележката в издълбаната ябълка, отвори прозореца и като хвърли ябълката с всичка сила, проследи с поглед как тя прелетя във въздуха и подскочи два пъти на пътя, преди да се спре. Мери смътно зърна Роза да тича след ябълката, видя я, че извади писмото и го сложи в джоба на палтото си, забеляза как многозначително и победоносно й махна с ръка и сякаш за да символизира сладостта от победата, се отдалечи по пътя, заръфала ожулената, натъртена ябълка. Тръпка на благодарствено възхищение премина през Мери, когато малката фигурка се изгуби от погледа й, закрачила решително по пътя — със същия непобедим вид, със същото жизнерадостно дръзновение като Денис. Лека усмивка раздвижи устните на Мери, когато си спомни колко нехайно свиреше Роза на пианото. Каква глупост — да съди за безстрашния вестоносец по изпълнението на някакви си гами.

Мери стана и с наслаждение се протегна. Вдигна ръце над главата си в поза на несъзнателен устрем и докато фигурата й сякаш се изтегли нагоре, главата й се отметна назад, шията й се опъна. Както бе отправила очи към небето, по лицето й се изсипа неизразима благодарност, която като че неусетно се превърна в призив към бъдещето. Тя отново бе жива, храбра, изпълнена с нова надежда, с ново дръзновение. Бодливи тръпки пробягваха като струйки по кожата й. Изведнъж, свалила ръце и отпуснала пак тялото си, тя усети, че е гладна. Седмици наред не бе яла нищо освен безвкусни, пресядащи залъци, преглъщани с мъка под строгия поглед на баща й; но сега, когато жаждата й за живот се бе върнала така чудодейно, гладът й беше неутолим.

В тялото й неоформеното дете подскачаше и тупкаше като че с разбиране и благодарност, че бе помилвано. А Мери, усетила безсилието на този благодарствен порив, бе обзета от внезапно съжаление. При рязката промяна на чувствата й тя внезапно бе обзета от изгарящи самообвинения, тя се обърна бързо към чекмеджето, където бе скрила плика с лимонената киселина, сграбчи го яростно, скри го с погнуса в ръката си и забърза надолу по стълбите. Като притича край полуотворената врата на гостната, видя, че старата баба Броуди кимаше глава в просъница и с радост разбра, че Роза не е била забелязана, че поне веднъж часовоят е заспал на поста си. Мери бързо прекоси кухнята, влезе в килера и там с чувство на отвращение захвърли съдържанието на плика не обратно върху полицата, а в мивката, откъдето бърза струя вода от чешмата го отми завинаги. После с ново чувство на лекота отиде до долапа, наля си чаша мляко и си отряза дебело парче от студения пудинг останал от обеда. Пудингът беше вкусен и пълен с меки сладки стафиди; зъбите на Мери се забиваха в пудинга охотно, с апетит. Млякото имаше вкус на екстракт от някакъв богат нектар и бе студено като лед. Тя се стремеше да продължи яденето колкото е възможно по-дълго, наливаше си бавно и предъвкваше последните трохи от парчето, когато майка й влезе в килера. Мама изненадано погледна Мери.

— Ти си гладна? — подхвърли тя. — Иска ми се да мога да ям така. Проповедите са подобрили апетита ти.

— Да ти отрежа ли едно парче, Мама?

— Не. Ще го стоплим утре. Не се грижи за мен.

С отговора си госпожа Броуди искаше да каже, че Мери е егоистка, защото яде от пудинга, че тя самата би искала да си хапне, но без колебание жертвува личното си удоволствие в полза на общото благо. Мери придоби виновно изражение. При първата хапка, която й се услади от седмици насам, я накараха да се почувствува лакома.

— Във всеки случай радвам се, че те виждам в по-добро състояние на духа — каза Мама, като забеляза изражението й. — Бъди такава и довечера пред баща си. Искам да види, че съм ти говорила.

В този миг в хола се чуха леки стъпки. Сега наистина беше Неси, която влезе весела, лъснала като тюленче от дъжда.

— Вън е ужасно мокро! — извика тя. — Искам една филия със сладко.

Майка и я погледна нежно.

— Бузките ти имат чудесен цвят, мила. Ето, така искам да изглеждат децата ми; а не бледи и нещастни.

Това бе прикрит намек за Мери и като че за да упрекне още веднъж по-голямата си дъщеря, Мама даде на Неси не обикновен хляб и сладко, а бял хляб с масло, поръсен отгоре с кимион.

— Кимион! Чудесно! — извика Неси. — И аз го заслужавам. О, Мери, ти изглеждащ по-добре тази вечер. Как се радвам! Скоро ще бъдеш хубава като мен — добави тя, като се закиска и смешно се завъртя.

— Защо казваш, че си заслужила? — попита Мама.

— Слушайте — отвърна важно Неси, — след обед в училище дойде инспекторът и ни изпитваха, за да видят кой има най-силна памет. И кой мислите, излезе първенец?

— Кой? — запита Мери със затаен дъх.

— Аз! — извика Неси и размаха филията с маслото.

— Вярно ли? — рече Мама. — Баща ти ще бъде доволен.

Тя погледна Мери, като че искаше да каже: „Ето, такава дъщеря искам.“ Всъщност тя ни най-малко не беше възхитена от успеха на Неси в училище; просто се радваше, защото този успех представляваше за нея осезаем актив, който добре щеше да предразположи владетеля и господаря на къщата.

Мери с обич погледна Неси и си помисли как насмалко щеше да я напусне завинаги.

— Това е просто прекрасно! — рече тя и притисна нежно бузата си към студеното мокро лице на сестра си.