Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (7)

VII

В понеделника след селскостопанската изложба в дома на Броуди настъпи значително вълнение. Тази сутрин пощаджията потропа по-силно от обикновено, а изражението му бе по-важно, когато връчи на госпожа Броуди писмо, украсено с цяла поредица чуждестранни марки — тънък и фин продълговат плик, който шумолеше загадъчно в разтрепераната й ръка. С разтуптяно сърце Мама втренчи очи в писмото, което бе очаквала толкова дни. За нея бе излишно да се замисля кой го е изпратил, тъй като веднага позна един от тънките „чуждестранни“ пликове, които сама; грижливо бе избрала и сложила в багажа на Мат. Тя бе сама и в порив на благодарност и очакване притисна плика към устните си, после плътно до гърдите си. След миг, сякаш само чрез докосването бе вече приела в сърцето си скритото му послание, тя отдръпна плика и го заобръща в почервенелите си, загрубели от работа ръце.

Макар и убедена, че писмото е изключително за нея, тя видя, че то бе адресирано „До г-н и г-жа Броуди“ и не посмя да го отвори; не посмя да изтича нагоре по стълбите и да викне радостно на мъжа си: „Писмо от Мат!“ Вместо това тя взе тази първа, скъпоценна мъничка вест от чужбина и я положи внимателно върху чинията на съпруга си. Тя чакаше. Чакаше покорно, но с трепетно, пулсиращо нетърпение да узнае новини от сина си и от време на време се връщаше от килера в кухнята, да се увери, че писмото е все още там, че това вълшебно послание, което като по чудо бе преминало три хиляди мили през чужди морета и екзотични страни, за да стигне до нея, не се е стопило във въздуха, както по странен начин бе дошло.

След известно време, което й се стори вечност, Броуди слезе, все още запазил доброто си настроение от предишния ден, както тя можа да установи с благодарност. Мама веднага му поднесе кашата и като постави грижливо чинията пред него, се отдръпна очаквателно малко назад. Броуди взе писмото, претегли го мълчаливо върху дланта на огромната си лапа, разгледа го безстрастно, пак го претегли демонстративно, после го остави неотворено пред себе си и започна да яде кашата. Изгърбен, опрял и двата си лакътя на масата, съсредоточил погледа си върху писмото, той сърбаше лъжица след лъжица и злобно се преструваше, че не забелязва жена си.

Понасяйки тази изтънчена жестокост, Мама стоеше отзад, стиснала силно ръце. Тялото й бе напрегнато от трескаво очакване. Не можеше да понася повече неизвестността.

— Отвори го, татко! — прошепна тя. Той се престори на силно стреснат.

— Ей богу, жена, щеше да ми изкараш ума! За какво стърчиш тука? О! Виждам! Това мъничко нещо те привлича.

Той замахна с лъжицата към писмото и небрежно се отпусна назад на стола си, наслаждавайки се на гледката. Беше в най-добро разположение на духа и смяташе, че отлично се забавлява с жена си.

— Мязаш ми на оса над буркан със сладко — изръмжа той. — Изглеждаш точно така болезнено жадна. Тъкмо си мислех, че писъмцето май е доста тъничко; сигурно е съвсем мизерно.

— Това са тънки листове, които му купих, за да плаща по-малко за писмата — опита да се защити Мама. — Дванайсет такива листа могат да влязат в един плик.

— Тук няма дванайсет листа. Не, питам се дори дали има повече от два или три. Дано това не означава лоши вести — добави той тъжно и я стрелна с къс, злобен поглед.

— О, отвори го да се успокоя, татко! — пак замоли тя. — Нали виждаш, че умирам от нетърпение.

Броуди вдигна глава повелително.

— Има време… има мноого време — провлече той думите си. — Десет седмици си чакала, още десет минути няма да те уморят. Върви ми донеси останалата закуска:

С въздишка на несигурност тя бе принудена да се отдалечи от писмото, да се върне в килера да му приготви пържените яйца с шунка, като непрекъснато трепереше от страх, че той може да прочете писмото и веднага да го унищожи, докато я няма.

— А, така те искам — викна Броуди, когато жена му бързо се върна. — Не съм те виждал да търчиш така, откакто яде зеленото френско грозде. Сега зная как да те накарам да станеш пъргава. За една минутка ще те накарам да ми танцуваш.

Тя обаче не отговори: с подигравките си той я бе довел до нямо отчаяние. Като довърши закуската си, Броуди пак взе писмото.

— Е добре, да видим какво има в него — изръмжа той отпуснато, бавейки се колкото може повече, като отваряше плика и вадеше едро изписаните листове. Мълчание цареше, докато той непоносимо бавно четеше писмото, а през цялото време тревожният поглед на Мама не се откъсваше от лицето му, търсейки да долови в израза му потвърждение на надеждите си и опровержение на страховете си. Най-после Броуди захвърли писмото и заяви.

— Нищо няма в него! Само глупости!

В мига, в който той пусна листовете, Мама се хвърли върху тях, сграбчи ги алчно, поднесе ги близо до късогледите си очи и жадно започна да поглъща редовете. Тя веднага разбра от датата, че писмото е писано на борда на „Иравади“ и е било пратено почти незабавно след пристигането на кораба.

„Мили родители — зачете тя, — вземам перото да Ви пиша след един ужасен и безкраен пристъп на mal de mer или по-просто казано, морска болест. Това страшно заболяване ме хвана първо в Ирландско море, но в — Бискайския залив бях така зле, че исках да умра и щях да помоля да ме хвърлят на рибите, ако не беше мисълта за Вас у дома. Каютата ми беше тясна и непоносима, а спътникът ми се оказа грубиян — отдаден силно на пиянството, — така че отначало се опитвах да остана на палубата, но вълните бяха толкова огромни и моряците толкова безмилостни, че бях принуден пак да сляза в задушната неприятна дупка. В това тясно пространство лежах на койката си и бях клатушкан по най-ужасен и отчаян начин. Понякога бях подхвърлян до тавана, където оставах прилепнал за момент, а след това тежко падах. Когато падах на койката си, стомахът ми, изглежда, оставаше горе, до такава степен изпитвах чувство на празнота и изтощение, сякаш бях изтърбушен. Отгоре на всичко съвсем не можех да се храня, а непрекъснато повръщах, денем и нощем. Моят другар по кабина, както се казва тук, който заемаше долната койка, ме ругаеше с най-отвратителни изрази през първата нощ, когато бях болен, и ме накара да стана по нощница в студената, люлееща се каюта, за да си сменим местата. Единственото нещо, което ме успокояваше и наистина крепеше нещастната ми душа в тялото, бе едно хранително питие, което един от прислужниците любезно ми донасяше. Той го наричаше стинго^[1] и трябва да призная, че бе приятно на вкус и наистина само то спаси живота ми. Но общо взето това беше страхотно време, уверявам Ви.

Но да продължим. Като минахме Гибралтар, който е само една гола скала, много по-голяма от нашата Ливънфордска скала, но не така хубава, и навлязохме навътре в Средиземно море, успях да се отърва от морската болест. Морето тук бе по-синьо от всичко, каквото съм виждал досега — кажете на Неси, че е по-синьо и от очите й, — и аз можех да му се радвам и да се наслаждавам на красивите багри на залезите, тъй като морето бе така благодатно спокойно. Все още едва можех да преглътна нещо, но в Порт Саид натоварихме запаси от плодове и можех да хапна малко пресни фурми и няколко прекрасни портокала, които бяха много сладки и се белеха лесно като мандарини, но бяха доста по-големи. Ядох също и един плод, наречен папая, който е сочен като малък пъпеш, но има зелена кора и розово месо. Много освежителен! Мисля, че плодовете ми помогнаха, всъщност съм сигурен, че много ми помогнаха.

Тук не слизах на брега, защото ме бяха предупредили, че Порт Саид е много порочен град и е опасно за европейците, ако не са въоръжени. Един господин на кораба ми разправи дълга история за едно приключение, което преживял в един езически храм и на други места в града, но аз няма да я повторя от приличие, а и защото не съм сигурен дали казваше истината. Но струва ми се, че тук стават поразителни работи. Във връзка с това кажете на Агнес, че съм й верен. Забравих да пиша, че в Порт Саид идват с лодки до кораба и продават много хубав рахат локум, който е отличен на вкус, въпреки че никога не бихте очаквали нещо подобно от такова име.

Преминахме много бавно през Суецкия канал, тесен ров, заграден от двете страни от безкрайни пясъчни пустини с пурпурни планини в далечината. По канала няма какво да се гледа. Той минава през няколко скучни блата, наречени Горчивите езера, но казват, че имал много голямо значение. Понякога виждаме мъже с бели наметала, яздещи не камили, както бихте си помислили, а бързи коне, с които галопираха, щом видеха кораба. Трябва да Ви кажа, че за пръв път видях и палми — точно като ония в църковния салон, само че много по-големи и дебели. В Червеното море жегата беше много голяма, но когато отминахме Аден и един смешен остров, наречени Дванадесетте апостола. Аз тъкмо се надявах да се забавлявам, като се присъединя към дамите в игрите на палубата, в разговорите и музиката, горещината отново изведнъж стана страхотна. Мама, тия дрехи от зебло, които ми даде, не струват нищо, защото са дебели и тежки. Правилното е да се поръчат в Индия при някой от местните шивачи. Казват, че те били много сръчни и имали подходящ материал — а именно коприна, но не зебло, което ти ми даде. Понеже става дума за това, кажете, моля, на Мери, че стъклената част на шишето, което тя ми даде, се счупи при първата буря, а компасът на Неси показва различно от корабния компас.

Както и да е, много страдах от горещината и въпреки че се хранех по-добре — много обичам индийските подправки, — доста отслабнах. Сигурен съм, че станах много тънък, което ме караше да се смущавам и което заедно с моята недостатъчна енергия ме възпираше да се включа в обществото на кораба; ето защо през цялото време седях самичък, мислех за неизползуваната си мандолина и тъжно гледах към дамите и многобройните акули, които следваха кораба.

След горещината дойде дъждът, на който тук казват мусон — чота (малък) мусон, но на мене той ми стигаше — точно като вечната шотландска мъгла, която прониква навсякъде. Пътувахме през мъглата, докато стигнахме Цейлон, където спряхме в Коломбо. Коломбо има чудесно пристанище. Наоколо видях много мили спокойна вода. Много приятна гледка! Доста се напатихме от вълните в Индийски океан. Някои хора слязоха на брега да купят скъпоценни камъни, опали и тюркоази, но аз не отидох, защото казват, че просто те ограбват на брега и че скъпоценните камъни са дефектни или с други думи — напукани. Но затова пък моят приятел, прислужникът, ми даде един отличен цейлонски ананас. Макар че беше голям, за моя изненада можах да го изям целия. Много вкусен! Червата ми бяха малко разслабени на другия ден и помислих, че имам дизентерия, но за щастие тази болест не ме сполетя, нито пък малария, поне досега. Сигурно е било от ананаса.

Обаче най-лошото предстоеше тепърва. В Индийски океан попаднахме в тайфун, който е най-лошият вид ужасна буря, каквато можете да си представите. Отначало небето стана съвсем пурпурно, после тъмножълто като месинг. Изпърво мислех, че е много красиво, но изведнъж заповядаха на всички пътници да се приберат долу и аз с право взех тази заповед за лошо предзнаменование, защото веднага след това вятърът удари кораба като с юмрук. На един човек, който стоеше до каютата си, вратата внезапно му заклещи ръката и му откъсна палеца. Също и на един моряк му се счупи крака. Беше ужасно.

Не ми стана лошо, но сега трябва да призная, че почти се изплаших много. Морето се надигна, но не на вълни като в Бискайския залив, а със страхотни водни планини. Скоро бях принуден да се откажа да гледам през прозорчето. Корабът скърцаше така, че ми се струваше, че сигурно ще се разпадне. Люлеенето беше страхотно: на два пъти се навеждахме толкова силно и оставахме в това положение толкова продължително, че се боях, че никога вече няма да се изправим. Но провидението се смили и най-после достигнахме делтата на Ганг, с обширни пясъчни брегове и много кална вода. Имахме пилот, който да ни преведе нагоре по устието на Хугли, и пътувахме толкова бавно, че ни бяха потребни няколко дни. По бреговете има множество малки парчета обработена земя, напоявани с канали. Видях кокосови палми, както и банани по дърветата. Туземците тук, разбира се, са черни и работят само с една кърпа около бедрата, но някои имат и чалми. Те клечат, като работят земята си, но някои хвърлят мрежи в жълтите води на реката и ловят риба, за която казват, че била добра. Белите носят шлемове против слънцето — татко, твоят шлем е точно такъв!

Сега трябва да привършвам. Написах това писмо на части, а сега корабът опира на кея. Голямо впечатление ми прави големината на града и на пристанището. Сякаш цялото небе е изпълнено с покриви и минарета.

Всеки ден чета по малко в библията си. Не се чувствувам неразположен. Смятам, че тук ще съм добре.

Целувам всички в къщи и оставам

Ваш предан син

Мат“

Мама възторжено пое дъх и избърса сълзите, които сякаш преливаха от преизпълненото й сърце. Крехкото й същество се въззе в хвалебствен, радостен и благодарствен химн. Душата й пееше: „Какво писмо! Какъв син!“ Новината й се струваше твърде значителна, за да я запази у себе си — обхвана я мощен порив да изтича навън на улицата, да прекоси града, размахвайки писмото, да разгласи героичната хроника на това епохално пътешествие.

С презрителен, проникващ поглед Броуди ясно долови настроението й.

— Повикай глашатая и го накарай да бие барабана из целия град! Хайде! Накарай да прогърмят ушите на всички от твоята новина. Ба! Почакай, докато получиш не първото, а двайсет и първото му писмо. Досега още нищо не е направил, освен да яде плодове и да се превзема.

Гърдите на Мама се надигнаха възмутено.

— Горкото момче е прекарало такива изпитания — заекна тя. — Такава болест! Не трябва да го укоряваш за плодовете. Той толкова ги обича.

Само обидата срещу сина й можа да я накара да му възрази. Броуди я изгледа насмешливо.

— Май че хубава каша си забъркала с екипировката. Моят шлем се е оказал единствената полезна вещ — каза той и стана от масата.

— Още днес ще отнеса писмото при управителя на магазина на Лени — извика Мама задавено. — Той сам ми каза, че там носели зебло. Помисли си каква измама! Поради това синът ми би могъл да загине от слънчев удар.

— Ти все ще объркаш някоя каша, старо — отправи й той добродушно последна стрела.

Но сега стрелите му не я засягаха и нараняваха; те дори не я достигаха, тъй като тя беше в онази далечна страна, където високите палми величествено протягаха листата си към опаловото небе, където мек камбанен звън се носеше от храмовете в уханния здрач.

Най-после Мама се пробуди от фантастичните видения.

— Мери — викна тя към килера. — Вземи писмото на Мат! Прочети го и го занеси на баба, като свършиш! — След това несъзнателно добави: — После ми го върни.

Тя пак се отдаде на сладките си мисли и съобрази, че след обед ще изпрати скъпоценното послание на Агнес Мойр. Мери щеше да го занесе заедно с един буркан домашно сладко и кейк. Възможно е и Агнес да е получила писмо, въпреки че, както госпожа Броуди самодоволно си помисли, това беше малко вероятно. Във всеки случай Агнес страшно щеше да се зарадва, ако научеше, по какъвто и да било начин, за героичните събития от пътуването на Мат и прекрасната новина за пристигането му. Мама много добре разбираше, че беше правилно веднага да изпрати писмото, а допълнителните дарове — сладкото и кейка — трябваше да подсладят още повече желаната вест за Агнес — добро и достойно момиче, което Мама напълно одобряваше.

Когато Мери се върна, Мама я попита:

— Какво каза баба за писмото на Мат?

— Нещо такова, че и на нея й се искало да опита вкуса на ананаса — отвърна Мери безразлично.

Мама настръхна и внимателно взе свещеното писмо от дъщеря си.

— Как е възможно! — възмути се тя. — Горкото момче за малко е щяло да се удави или да го изядат акулите. Би могла да се покажеш малко по-загрижена за брат си при такива опасности. Цяла сутрин се мъкнеш из къщи като убита. Ей, чуваш ли? Искам да изтичаш до Агнес днес след обед. Ще й занесеш и едно пакетче.

— Слушам — отговори Мери. — Кога трябва да се върна?

— Постой да си побъбрите с Агнес, ако искаш. Пък ако те покани на чай, позволявам ти да останеш. Нищо лошо не може да ти се случи в обществото на такава добра християнка като нея.

Мери не каза нищо, но умърлушените й движения се оживиха. Един безумен план, който витаеше неопределено в съзнанието й през предишната безсънна нощ, започна вече да се оформя при тази неочаквано предложена възможност.

Тя бе решила да отиде в Дарок. Да се осмели да отиде сама, би било за нея по всяко време трудно и опасно начинание, свързано с голям риск от разкриване и несполука. Но ако тя изобщо искаше някога да предприеме такова нечувано смело пътуване, навременната поръчка на Мама й предлагаше единствената възможност. Тя знаеше, че има влак от Ливънфорд за Дарок в два часа, който преминава четирите мили между двата града за петнадесет минути, и че същият влак се връща от Дарок в четири часа. Ако по чудо се решеше да тръгне, щеше да има повече от час и половина, за да постигне целта си, и това й се струваше достатъчно. Единственият въпрос, който я безпокоеше, бе дали ще успее да предаде пакетчето преди два часа и което беше още по-важно — дали ще успее да се откопчи от стесняващото и излиятелно гостоприемство на Агнес, за да не изпусне влака.

Цяла сутрин Мери работи упорито с мисълта, че трябва да бърза и свърши с домакинските си задължения преди един часа, когато хапна набързо няколко залъка и изтича горе да се преоблече. Но щом стигна в стаята си на горния етаж, я обхвана странно усещане. Изведнъж тя се почувствува лека, ефирна; пред смаяните й очи подът на стаята се задвижи леко нагоре и надолу бавно, с равномерно полюляване, стените също се наклониха към нея като събаряща се къщичка от карти; пред погледа й заигра дъга от светлини, последвани веднага от мрак. Краката й се подкосиха и тя тихо се свлече на пода припаднала. Дълго време Мери лежа на гърба си в безсъзнание. После постепенно затихналото й кръвообращение се възстанови благодарение на хоризонталното положение на тялото й, малки струйки кръв сякаш отново протекоха под мъртвешки бледата й кожа и тя с въздишка отвори очи, които веднага се спряха на часовника, показващ един и половина. Тя трескаво се повдигна на лакът и след няколко безплодни опита най-после успя да се изправи. Чувствуваше се несигурна и отмаляла, но на главата й бе леко и ясно. Пръстите й се прегъваха безсилно, но тя направи усилие, облече се набързо и се втурна надолу по стълбите.

Мама я посрещна с писмото и пакета и цял куп заръки, поздрави и пожелания за Агнес. Тя бе така погълната от доброжелателна щедрост, че не забеляза лошия вид на дъщеря си.

— И да не забравиш да й кажеш, че сладкото е от тази година — викна тя подир Мери на портата — и че в кейка съм сложила две яйца! И не й оставяй писмото! Кажи й, че си го искам обратно.

На Мери оставаха двадесет минути да стигне до гарата, тя нямаше време за губене. Тежкият пакет, съдържащ килограм кейк и килограм сладко, изпъваше ръката й: както беше прималяла, мисълта за разкошния кейк я разстройваше, а ароматичното сладко изпълваше с погнуса въображението й. Тя нямаше време да предаде пакета на Агнес, а явно бе невъзможно да го разнася цял следобед със себе си. Започнала бе вече едно отчаяно деяние и сега нещо я подбуждаше към нова дързост. Нещо я караше да се отърве от суетния подарък на Мама, да го пусне незабелязано в канала или да го захвърли в някой близък двор. Теглото му я изморяваше, а отвращението от мисълта за съдържанието му я тласна към внезапно безразсъдство. До тротоара бе застанало едно момченце, окъсано, босо и мръсно, и скръбно шареше с тебешир по тухлената стена. На минаване край него с внезапен греховен порив Мери бутна пакета в ръцете на слисания гамен. Без да съзнава какво върши, тя пошушна:

— Вземи! Бързо! Вътре има нещо за ядене!

Хлапето я изгледа удивено с ококорени очи, които показваха по-ясно от всяка членоразделна реч дълбокото му подозрение към разни непознати, които под предлог на човеколюбие се опитват да му натрапят тежки пакети. Поглеждайки я недоверчиво с едно око, то разкъса хартиената обвивка, за да се увери, че не го мамят, но когато богатото съдържание се разкри пред смаяния му поглед, мушна пакета под мишница, разви бясна скорост, преди тази странна дама да си е върнала здравия разум, и изчезна като дим надолу по улицата.

Мери бе потресена от собствената си наглост. Изведнъж й причерня, като се запита как ще скрие от майка си тази непростима постъпка, по какъв начин би могла да обясни безследното изчезване на плодовете на честния труд на Мама. Напразно се опитваше да се утеши с мисълта, че ще предаде писмото на Агнес, като се върне след четири часа; лицето й си остана разстроено по целия път до гарата.

Във влака за Дарок тя положи неимоверни усилия да съсредоточи измореното си внимание върху осъществяването на плана си, отбелязвайки предварително в ума си стъпките, които трябваше да предприеме; тя бе решена да не допусне повтаряне на слабостта и колебанието от предишния ден. Мери познаваше Дарок достатъчно добре, защото бе идвала тук няколко пъти, преди за нея градът да бъде обкръжен с романтичен ореол като място, където живееше Денис. Откакто тя узна, че той живее тук, това сиво градче, състоящо се предимно от химически и бояджийски заводи, чиито отпадъци често замърсяваха бистрите води на Ливън в долното му течение, бе претърпяло вълшебна и абсолютна метаморфоза. Лошо павираните тесни улички й се струваха широки, защото Денис ходеше по тях, опушените сгради и изглеждаха по-разкошни, защото между тях бе отрасъл той.

Приближавайки до този чаровен град, Мери, въпреки угнетяващата тревога, просто се задъха от нетърпение. Тя нямаше за цел да търси Денис, но не можеше да потисне напиращото в гърдите й вълнение от мисълта, че се приближава до него, че е в неговия град.

Когато влакът навлезе в дарокската гара, тя бързо напусна купето, предаде билета си и бе между първите неколцина пътници, които напускаха перона. С уверена стъпка и бързайки, колкото й позволяваха силите, тя премина по главната улица, сви изведнъж наляво и навлезе в тих жилищен квартал. Никой от минувачите не я познаваше; външността й не предизвикваше нито учудване, нито интерес. Въпреки че му липсваше атмосферата на административен център, Дарок бе голям колкото Ливънфорд и всъщност беше единственият голям град на разстояние от дванадесет мили, така че за Мери бе лесно да се гмурне незабелязано в оживените улици и да се слее с изпълващата ги тълпа. Именно затова тя бе избрала Дарок за сегашната си цел.

Когато измина половината улица, тя с облекчение установи, че паметта й не бе изменила. Изправена пред полукръг от къщи с тераси, тя решително се приближи до последния дом и веднага шумно позвъни. Дребна прислужница със синя памучна престилка отвори вратата.

— В къщи ли е докторът? — запита Мери.

— Моля, заповядайте — отговори малкото слугинче с безразлично изражение на човек, комуто е омръзнало да повтаря същите думи.

Прислужницата въведе Мери в чакалнята. Тя бе наредена бедно, с тънък протрит килим на пода, обзаведена с няколко стола, намиращи се в различна степен на разнебитеност, и голяма дъбова маса, върху която лежаха окъсани като баница стари списания и бе поставена розова порцеланова ваза с повехнали аспидистри^[2].

— Как се казвате? — попита апатично малката робиня на вратата.

— Госпожица Уинифред Браун — отговори Мери отчетливо. Сега тя ясно съзна, че лъжеше! Вместо да седи в Ливънфорд в приятелски разговор със законната годеница на брат си, след като бе захвърлила пакета на майка си, тя се намираше тук на четири мили далеч, под лъжливо име, в къщата на непознат лекар, чийто адрес си бе спомнила само по някаква щастлива случайност. Слабата червенина, която покри лицето й, когато произнесе измисленото име, пламна по-ярко при тези нейни мисли и тя с усилие се помъчи да отхвърли от себе си съзнанието за виновност, преди да я въведат в кабинета.

Докторът беше човек на средна възраст, плешив, небрежно облечен, разочарован от живота, с бедна и безцветна клиентела. Сега не беше обичайният му приемен час и поради това той с право се сърдеше, но материалното му положение бе такова, че го принуждаваше да приема пациенти по всяко време. Той беше ерген. Домакинята му току-що му бе донесла обяд от тлъсто, варено говеждо месо и мазен пудинг, който той бе изял набързо, и тъкмо сега хроническото му лошо храносмилане, предизвикано от лошо приготвената храна, нередовното хранене и развалените зъби, от които страдаше, започваше болезнено да го измъчва. Той изненадано погледна Мери.

— При болен ли ме викате?

— Не. Дойдох да се посъветвам с вас — отвърна тя с далечен и неузнаваем глас.

— Седнете тогава — каза той рязко. Веднага усети, че тук има нещо необикновено, и раздразнението му се увеличи. Отдавна бе престанал да се интересува за клиническата страна на случаите и всяко отклонение от добре утъпканата рутина на ежедневната практика, свързана с бързо раздаване на шишенца, съдържащи разреден разтвор от евтини лекарства и бои, го ядосваше. Освен това щеше му се час по-скоро да се върне да легне на кушетката си; болезнен спазъм го сви в стомаха, като се сети, че вечерта го чакаше доста работа.

— Какво има? — продължи той лаконично.

Със запъване Мери започна да му обяснява, изчервяваше се, заекваше, отново продължаваше да говори като насън. Тя не знаеше как се бе изразила, но пробудените съмнения на доктора явно бяха потвърдени.

— Ще трябва да ви прегледам — съобщи й той студено. — Сега ли, или ще се върнете с… с майка си?

Едва разбрала думите му, Мери се чудеше какво да отговори.

Студените му обноски я обезсърчаваха, безсърдечният му израз я смразяваше, а и цялата му груба външност, провисналите неподстригани мустаци, мръсните нокти на пръстите и мазните петна по жилетката му я изпълваха с не по-малко чувство на силна антипатия. Тя обаче си каза, че трябва докрай да понесе изпитанието, и тихо пошепна:

— Не мога да дойда друг път, господин докторе!

— Тогава се съблечете и се пригответе! — каза той грубо, посочи кушетката и излезе от стаята.

С плахата си неловкост Мери едва успя да смъкне дрехите си и да легне на изтъркания прокъсан диван преди завръщането му. Със затворени очи и стиснати зъби тя се подложи на мъчителния и непохватен преглед. Душевно и физически за нея това бе изтезание. Неговата грубост и недодяланост сковаваше чувствителната й душа, допирането на неловките му пръсти я караше да се гърчи от болка. Най-после той свърши и след няколко кратки думи пак напусна стаята.

След пет минути Мери отново седеше на стола, облечена и нямо втренчена в доктора, който с тежки стъпки се върна до масичката си.

Този път докторът бе малко объркан. Той често се бе натъквал на това нещастие у жени от различни слоеве, но въпреки тромавия си, закоравял ум съзнаваше, че това момиче, по-скоро това изплашено дете, е непосветено и невинно. Той разбра, че неволната й дефлорация е съвпаднала със зачеването. Разбра и защо тя тъй самоуверено се представи с чуждо име и в неговото загрубяло сърце се пробуди смътно съжаление. Отначало с безпокойството на неуспелия лекар, който се страхува за мършавото си реноме, той подозираше, че тя ще го помоли по някакъв начин да я избави от състоянието й. Но сега съзна напълно колко голямо бе неведението й. Той се размърда неловко на стола и не знаеше как да започне.

— Не сте ли омъжена? — каза той най-после с потиснат глас.

Тя поклати глава, а очите й се овлажниха и разшириха от ужас.

— В такъв случай ви съветвам да се омъжите. Ще имате дете.

Отначало тя не разбра. После устните й се сгърчиха и разтрепераха, очите й се овлажниха и сълзи безшумно рукнаха по лицето й. Тя се чувствуваше парализирана, сякаш думите му я бяха зашеметили. Той й говореше, опитваше се да й обясни какво трябва да направи, какво да очаква, но тя едва го чуваше. Докторът се отдръпна назад; околните предмети изчезнаха; Мери се озова в сивата мъгла на крайно и несравнимо низвержение, сама с подлудяващо, ужасно съзнание за предстоящата, неизбежна трагедия. От време на време тя долавяше смисъла на част от думите му, като оскъдни проблясъци през вихрушката на мъглата около нея.

— Гледайте да не се тревожите! — чу тя гласа му. После през заобикалящия я мрак проникнаха думите:

— Вие сте млада, животът ви не е пропаднал.

Какво знаеше той? Какво го беше грижа? Добронамерените му банални думи я оставяха хладна и безучастна. Инстинктивно Мери почувствува, че представлява за доктора само един преходен и неприятен инцидент в монотонното ежедневие. Тя стана, попита какъв хонорар дължи и веднага забеляза в погледа на лекаря полуприкрито проблясване на облекчение. Усетът й не я излъга: щом взе парите и я изпрати до вратата, той хукна към шишето с бисмута, взе голяма доза, легна с тежка въздишка да си почине и веднага и напълно забрави за нея.

Беше точно три часът, когато тя излезе на улицата. Имаше един час до влака, ако изобщо щеше да го вземе. Душата й се изтезаваше и тя вървеше надолу по улицата, шепнейки: „Боже, боже защо направи това с мене? Никакво зло не съм ти сторила. Не давай да стане това! Не давай!“ Сляпо безразсъдство я обзе и тя се питаше как и защо всевишният е избрал именно нейното тяло за този мръсен експеримент. Порази я тази върховна несправедливост на божието всемогъщество. Странно, но тя не винеше Денис; тя просто се чувствуваше жертва на някаква ужасна и непонятна измама.

Не! Тя не винеше Денис; напротив, чувствуваше, че трябва да литне към него. Поради крайната си тревога тя пренебрегна всяка предпазливост и с напрегнато лице вървеше по главната улица, в далечния край на която се виждаше кръчма с надпис: „Ломонд — вино и спиртни напитки. Собственик Оуен Фойл“. Зад ъгъла имаше широка двойна порта, водеща към двора, откъдето открита извита стълба се изкачваше към жилището на Фойловци.

Мери изкачи стълбата и леко почука на вратата. Отвътре се чу дрънкане на пиано. Дрънкането продължи, но никой не дойде да отвори; после се чу глас:

— Рози, мила, има ли някой на вратата? Виж дали има някой!

Детски глас отговори:

— Сега упражнявам гамата, мамо, иди ти или почакай да потропат пак.

Звукът на пианото се разнесе отново с удвоена енергия и сила, показваща голямата усърдност.

След моментно колебание Мери щеше да потропа по-силно, но тъкмо протегна ръка и вън на двора се чу остро свиркане, което постепенно се приближаваше.

Тя се обърна и в същия миг Денис се появи пред стълбата с любопитно наведена назад глава. Очите му се разшириха от изненада, като я видя. Веднага забеляза, че Мери е страшно разстроена, и изтича нагоре по стълбата.

— Мери! — викна той припряно. — Какво има?

Тя не можа да отговори; дори не можа да каже името му.

— Какво има, скъпа Мери? — зашепна Денис, като се приближи, взе студената й ръка и нежно я загали. — Баща ти ли?

Тя поклати глава, без да го погледне, за да не избухне в плач.

— Да се махнем оттук — продума тя. — Да се махнем оттук, преди да дойде някой.

Угнетен, Денис бавно я последва надолу по стълбата.

На улицата той разгневен запита:

— Да не са се държали лошо с теб у вас? Кажи ми бързо какво те мъчи, мила. Ако някой те е ударил, ще го убия!

Настъпи мълчание. После тя каза бавно, неясно, мъчително и всяка дума се откъсваше от устните й като огромна тежест:

— Ще имам дете.

Лицето на Денис побледня, сякаш му нанесоха страшна рана, и постепенно ставаше още по-бледо, като че ли силата и жизнеността му се изцеждаха от него. Той пусна ръката й и я загледа с разширени, уплашени очи.

— Сигурна ли си? — попита той най-подир.

— Сигурна съм.

— Откъде знаеш?

— Нещо не беше в ред с мен. Ходих при лекар. Той ми каза.

— На лекар? Значи сигурно е?

— Сигурно — глухо повтори тя.

Значи случило се беше нещо безвъзвратно. Само с едно изречение тя бе стоварила върху плещите му бреме на нещастие и отговорност, което превърна веселото, подсвиркващо момче в зрял, загрижен мъж. Любовта им се оказа клопка, любовните игри и тайните срещи от миналото бяха просто уловка, които го примамиха и впримчиха в тази заплетена история. Приятните идилични планове да се ожени за нея, увлекателните приготовления, които той замисляше, сега му тежаха като вериги, приковаващи го към задължението, което той неизбежно трябваше да изпълни. Тежка въздишка се откъсна от гърдите му. В мъжката компания, сред която той се движеше, нищо не се смяташе за по-унизително или по-смешно от това да те накарат да се ожениш по принуда. Той ще загуби престижа си, ще му се подиграват по улиците, името му ще стане посмешище. Положението му се стори толкова непоносимо, че го обхвана желание да бяга и за миг в главата му се мярнаха Канада, Австралия, Америка. Той често бе мислил да емигрира, но възможностите, които съществуваха в тези нови страни за един свободен, млад човек, никога не бяха му се виждали така привлекателни както сега. Нова мисъл му дойде наум.

— Кога каза докторът, че ще…

Той замълча, неспособен да довърши изречението. Все пак тя може да разбере смисъла.

— Той каза през февруари — отговори тя и извърна лице.

Само пет месеца още и той ще бъде баща на детето й! В онази прекрасна нощ, която те прекараха заедно край Ливън, е било заченато дете, дете, което ще остане без име, ако той не се ожени за нея незабавно. Наложителната необходимост да се ожени отново угнетяващо му се натрапи. Той не знаеше колко време можеше тя да остане неразкрита, преди бременността й да стане очевидна. Макар понякога да бе слушал сред другарите си разкази как селски момичета, работещи на полето, са оставали неразкрити чак до самото раждане, той се съмняваше дали Мери ще има силата и издръжливостта да се прикрива продължително. И все пак тя трябваше да се прикрива. Той не беше в състояние веднага да й създаде дом. Тя трябваше да почака. Разбира се, още нищо не се виждаше. Той я изгледа внимателно и докато наблюдаваше грохналата й фигура, обременена с много по-тежко отчаяние от неговото, за пръв път помисли за нея вместо за себе си.

След като му бе казала всичко, тя безпомощно чакаше, сякаш покорно се осланяше на него да направлява движенията й. Отпуснатата й поза му напомни, че трябва да й каже какво да прави. С огромно усилие той се съвзе, но все пак думите му звучаха рязко и неубедително.

— Забъркали сме една каша, Мери, но все ще се оправим някак. Трябва да поговорим.

— Трябва ли да се върна в Ливънфорд? — попита тя тихо.

Той помисли малко, преди да отговори:

— Страхувам се, че за теб ще е най-добре така да направиш. С влака ли дойде?

— Да, и ако ще се връщам, трябва да замина в четири часа.

Той измъкна часовника си, който показваше три и половина. Макар че бяха разменили само няколко думи, те бяха стояли на улицата половин час.

— Не може да чакаш следващия влак — съгласи се той. — Ще стане много късно.

Изведнъж му дойде нещо на ум. По това време чакалнята на гарата обикновено беше празна; те можеха да седнат там до тръгването на влака. Денис я хвана под ръка. При тази първа нежност, която той прояви към нея, след като му бе съобщила ужасната новина, Мери го погледна жално и измъченото й лице се озари от бледа усмивка.

— Само тебе имам, Денис — пошепна тя, когато тръгнаха заедно.

Но за нещастие чакалнята на гарата бе пълна; една баба, няколко ратаи и двама бояджийски работници седяха и зяпаха един към друг и към голите стени. Невъзможно беше да се разговаря тук и затова Денис изведе Мери на далечния край на перона, където, след като бе успял да се съвземе през кратката разходка и след като си бе припомнил чрез допира на ръката й за нейния чар и красота, за прекрасната привлекателност на свежото й тяло, той събра сили да се усмихне.

— Не е толкова страшно, Мери, в края на краищата, щом сме заедно.

— Ако сега ме изоставиш, Денис, ще се удавя в Ливън. Ще се убия по някакъв начин.

Очите му срещнаха нейните и той можа да види, че тя съвсем сериозно произнася всяка една от тези мрачни думи. Той отново нежно притисна ръката й. Как можа дори за миг да помисли да изостави това мило, беззащитно същество, което щеше и до днес да е девица, ако не беше той, и което пак заради него скоро щеше да стане майка. И колко страстно привързана беше тя към него! Той изпита буйна радост, като видя как напълно Мери зависеше от него и как покорно се подчинява на волята му. Духът му се съвзе от смазващия удар, който бе понесъл, и той започна да мисли свързано и нормално.

— Всичко ще оставиш на мен! — каза той.

— Всичко — повтори тя.

— Тогава трябва да си идеш в къщи, мила, и да се помъчиш да се държиш, като че ли нищо не е било. Зная колко ще ни е трудно, но трябва да ми дадеш колкото може повече време да се приготвя.

— Кога можем да се оженим?

Тези думи й струваха неимоверни усилия, но сега, когато вече знаеше всичко, тя смътно чувствуваше, че тялото й ще остане осквернено, докато не узнае кога той ще се ожени за нея.

Той размисли.

— Към края на годината ми предстои голяма обиколка по служба — тя е много важна. Можеш ли да чакаш, докато мине тя? — запита той несигурно. Дотогава бих могъл да приготвя всичко… И ще можем да се оженим и веднага да се нанесем в някоя малка къщичка… Не в Дарок или Ливънфорд, но може би в Гаршейк.

Идеята му за къщичка в Гаршейк ги ободри. И двамата веднага си представиха тихото старо селце, скупчено тъй уютно до устието на реката.

— Бих могла да чакам дотогава — отговори Мери с копнеж и видя в мислите си една от малките варосани къщички на селото, заградена с червени рози, с порта, обрасла с пълзящ клематис — къщичката, в която детето по тайнствен начин щеше да дойде в прегръдките й. Тя погледна Денис и почти се усмихна.

— Няма да те изоставя, мила — каза той. — Ако си храбра… и издържиш колкото може повече.

Влакът навлезе в гарата и бабата, ратаите и двамата работници се втурнаха към местата си. Мери можа само набързо да се сбогува с Денис, който я настани в купето. Влакът тръгна, той затича до него и до последния момент държа ръката й, а когато трябваше да се пуснат, Мери сърцато му извика:

— Помня девиза ти, Денис, скъпи!

Той се усмихна и в отговор размаха шапка, докато влакът се скри зад завоя и те се изгубиха от поглед.

Мери наистина бе храбра, а сега, след като узна най-лошото, бе готова да употреби цялата си издръжливост, за да постигне единствената си надежда за щастие. Срещата с Денис я спаси. Той беше и в бъдеще щеше да бъде спасение за нея. Подкрепена от съзнанието, че е споделила тайната си с него, тя сега усещаше у себе си сили да понесе всичко, докато той я отведе завинаги. Тя потреперя при спомена за посещението при доктора, но решително потисна в паметта си противните преживявания от последните два часа. Заради Денис щеше да бъде храбра.

Завърнала се в Ливънфорд, Мери побърза да предаде писмото на Агнес Мойр и с облекчение узна, че Агнес се е качила горе да изпие чая си. Затова Мери й остави писмото в магазина заедно с всички поздрави и заръки на госпожа Броуди и изчезна, доволна, че не я разпитваха.

По пътя към къщи тя размисли, че майка й положително щеше да разкрие по-късно постъпката й с пакета, но тъй като бе забъркана в по-дълбока и по-сериозна неприятност, това й изглеждаше безразлично. Мама можеше да гълчи, да плаче или да се тюхка колкото ще, Мери знаеше, че само след няколко месеца ще напусне тази къща, която сега мразеше. Всичките й мисли и чувства се насочиха към изкусителното предложение на Денис и във въображението си тя го превръщаше в действителност. Отхвърляйки от себе си мисълта за сегашното си състояние, тя стремително съсредоточи пламенните си надежди върху къщичката, която щеше да споделя с него в Гаршейк.