Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (6)

VI

— Неси! Мери! — завика пискливо госпожа Броуди в неистов пристъп на сервилност, докато се суетеше около Броуди и му помагаше да се облече. — Елате да сложите гамашите на баща си!

Беше събота сутрин, двадесет и първи август — една от датите, отбелязани с червено в календара на Броуди. Облечен със сако и голф на големи черни и бели квадрати, с лице, почервеняло като слънце, той седеше и се мъчеше да напъха краката си в гамашите, които бяха употребявани за последен път преди една година точно на същия ден. Въпреки че сега предпочиташе да забрави това обстоятелство, и тогава той бе изпитвал същата трудност при обуването им.

— Що за идиотска глупост да се прибират гамашите влажни! — съскаше той на жена си. — Сега не могат да се притегнат на крака. По дяволите, не може ли поне нещо да се запази както трябва в тази къща? Гамашите са се свили.

Когато нещо не беше в ред, вината неизбежно се стоварваше върху слабите плещи на жена му.

— Човек не може да остави нещо, без някое слабоумно същество да го опропасти. Как мога да отида на изложбата без гамаши? Следващия път ще ме накараш да ида и без яка и връзка!

— Но, татко — плахо отвърна госпожа Броуди, — мисля, че тази година носиш мъничко по-големи обувки. Тези, новите, дето сама ти ги поръчах, бяха малко по-широки от предишните.

— Глупости! — изгрухтя той. — Остава да кажеш, че и краката ми са пораснали.

В този момент Неси се втурна в стаята като младо жребче, а Мери я последва малко по-бавно.

— Бързо, момичета — нареди Мама, — стегнете гамашите на баща си. Но пъргаво, че вече е закъснял!

Младите прислужнички коленичиха и с вещина и сила заработиха с ловките си пръсти, докато Броуди се отпусна назад и кипнал от яд, отправяше убийствени погледи към виновно свитата фигура на жена си. Госпожа Броуди приемаше катастрофата още по-трагично, тъй като в такъв особен ден можеше да се разчита, че той ще бъде в добро настроение. Мисълта, че е провалила рядката възможност за един ден без скандали, като е разбудила задрямалия вулкан, бе за нея по-мъчителна от действителните унижения на момента.

Днес се откриваше Ливънфордската изложба на добитък — едно голямо селскостопанско събитие, на което се стичаше елитът както на добитъка, така и на човешките обитатели от цялото графство. Броуди обичаше тази изложба и личното му присъствие всяка година бе нещо неотменимо установено. Той обичаше лъскавите крави с напращели вимета, мускулестите клайдсдейлски жребци, гордо пристъпващите по пистата коне, тлъстите охранени свине, овците с гъста къдрава вълна и се гордееше, че умее да преценява животните.

„Аз, един шапкар — сякаш искаше да каже той, като заставаше близо до журито, сграбчил с една ръка прочутия си ясенов бастун, пъхнал другата дълбоко в джоба на сакото, — аз по̀ разбирам от тия работи, отколкото те!“

Тук Броуди беше в стихията си, в първите редове на оценяващата публика, начело на най-добрите експерти. После, килнал шапката на тила си, той почваше да броди сред палатките, отрязваше си с джобното ножче филийка от това сирене, парченце от онова, вкусваше го критично, опитваше от различните масла, от каймака, от мътеницата; закачаше нахално най-симпатичните млекарки, които стояха зад изложените си стоки.

В дни като този тържествуваше онази част от съществото му, която бе близка до земята. От семейството на майка си, от Лъмсденовци, които от много поколения насам обработваха земите на графовете Уинтън, той бе наследил дълбоко вкоренената любов към земята, към нейните плодове и към животните. Тялото му копнееше за упорития земеделски труд, защото на младини той бе вървял подир плуга по глинестата почва в земите на Уинтъновци, познаваше удоволствието от допира на приклада на пушката до бузата си. От баща си, Джеймс Броуди, този груб, суров и неумолим човек, на когото бе единственият син, той бе наследил гордостта, захранвана от желанието да притежава земята. Единствено затрудненията след смъртта на обеднелия му баща, който се бе убил при падане от кон, го принудиха още като младеж да се заеме с противната за природата му търговия.

Но имаше и друга, по-силна подбуда, която го караше да посещава изложбата, а именно стремежът му да общува на равна нога с благородниците от града и околността. Тук той се държеше с тях без раболепие, а по-скоро с лека арогантност, но все пак всяко кимване, поздрав или кратък разговор с някой известен или високопоставен благородник го възнаграждаваше вътрешно и го опияняваше със суетна наслада.

— Готово, татко! Първа свърших — извика Неси тържествуващо. С малките си пръстчета тя бе успяла да закопчее единия от непокорните гамаши.

— Хайде, Мери — замоли се госпожа Броуди. — Колко си туткава. Баща ти не може да чака цял ден.

— Не й давай зор — обади се Броуди с жестока ирония. — Може и да закъснея, щом и без това се е стигнало дотам. Всъщност вие бихте ме бавили цял ден тук.

— Тя никога не е така чевръста както Неси — въздъхна Мама.

— Готово — каза най-после Мери и се изправи с вдървени пръсти.

Баща й я изгледа критично.

— Почваш да ставаш мързелива, там е бедата, моето момиче. Господи, като те гледам сега, виждаш ми се дебела като къща. Трябва да ядеш по-малко и да работиш повече.

Мама изведе двете момичета от стаята, а Броуди се изправи и започна да се любува на себе си в огледалото. Отражението му го поглеждаше все по-одобрително и в края на краищата самодоволството му бе възстановено. Дебелите му мускулести крака се очертаваха много добре от грубия голф, а под мъхнатите домашно плетени чорапи прасците му благородно изпъкваха; плещите му бяха широки и прави като на борец; нито грам тлъстина не загрозяваше фигурата му; кожата му беше гладка и чиста като на дете. Той имаше съвършената фигура на провинциален благородник и когато този факт, който вече му бе известен, бе потвърден още по-убедително от бляскавия образ в огледалото, той засука мустаци и поглади брадичката си със самодоволна суетност.

В този момент вратата на стаята му се открехна бавно и баба Броуди провря боязливо главата си през отвора, проучвайки какво е настроението на сина й, преди да му заговори.

— Може ли да те погледам, преди да тръгнеш, Джеймс? — провлече глас бабата след предпазлива пауза. Този ден предизвикваше у вцепенената й душа вълнение, близко до възбуда — ехо от полузабравените спомени от млади години, които безразборно се втурваха в съзнанието й.

— Изглеждаш истински красавец. Чудесна мъжка фигура имаш — каза тя на сина си. — Ех, как ми се ще да дойда с теб!

— Много са ти стари зъбите, за да те показвам на изложбата, майко — подигра я Броуди. — Но ти би могла да спечелиш, премия за жилавост.

Отслабналият й слух и попречи да чуе добре, а отвлечените й мисли не й позволиха да схване пълния смисъл на забележката му.

— Да, поостаряла съм за такива работи — проплака тя. — Но имаше време, когато бях между най-първите и при доенето, и на изложбата, и при танците след това, и после при закачките в колите по дългия път до дома в хладната нощ. Всичко си спомням сега. — Потъмнелите й очи блеснаха. — А какви големи млинове и пити печахме, въпреки че тогава не им обръщах много внимание. — Бабата въздъхна съжалително за пропуснатите възможности.

— Шт, старо, не можеш ли да помислиш за друго освен за ядене? Като те слуша човек, би помислил, че те моря от глад.

— Не! Не, Джеймс! Много съм благодарна за всичко, което ми даваш, и то е изобилно. Но днес, ако се случи да видиш някое мъничко хубаво парче чедарско сирене, не много скъпо — към края на деня може да се направят износни покупки, — би могъл да го вземеш за мен. — Тя го загледа сервилно и подкупващо.

Броуди избухна в шумен смях.

— Ох, ще ме умориш, старо! Твоят господ е в стомаха ти. Днес очаквам да се срещна със сър Джон Дата. Да не искаш да нося торби и пакети, като се видя с него — викна той на старицата и шумно напусна стаята.

Майка му забърза към прозореца на стаята си, за да го види, като излиза от къщата. По-голямата част от деня тя щеше да прекара тук, щеше да напряга очите си, за да разглежда преминаващия добитък и да се радва на разноцветните картончета — червени за първите награди, сини за вторите награди, зелени за третите награди и безразлично жълти, означаващи само похвала. Тя се захласваше в блъсканицата и суетнята на селската навалица и се взираше, опитвайки се напразно да открие някое старо, познато лице в преминаващата тълпа. Освен това от ума й не излизаше мисълта — самата невероятност на тази мисъл разпалваше фантазията й, — че синът й можеше да й донесе някакъв малък подарък. Тя доволно си помисли, че поне си го бе поискала, а повече от това не можеше да направи и се настани удобно на стола си, за да започне приятните си наблюдения.

Долу, в хола, Броуди на излизане се обърна към Мери:

— Ти по-добре иди на работата и напомни на онова магаре, Пери, че днес целия ден няма да идвам. — В къщата на Броуди магазинът бе известен под названието „работа“, а да се произнесе думата „магазин“, би се сметнало за мизерно и дори унизително. — Той може да забрави, че днес за него е работен ден. Той е такъв, че може да забрави и главата си… да, да. И тичай по целия път, моето момиче, това ще ти стопи малко тлъстинките.

На Мама той каза:

— Ще се върна, когато се върна.

С тези думи се сбогуваше той в редките случаи, когато благоволяваше да се обади на жена си, и всъщност това бе израз на необикновено великодушие, което Мама прие с подобаваща благодарност.

— Дано да прекараш хубаво, Джеймс — каза тя боязливо, нагаждайки отговора си към настроението му и към забележителното събитие. Само в такива редки и паметни случаи се осмеляваше тя да го нарича с малкото му име, но когато те се появяха, тя поемаше този риск, чувствувайки, че това укрепва маловажното и несъществено положение, което заемаше тя в съзнанието му.

Мама не смееше да помисли, че изложбата можеше да бъде интересна и за нея; смяташе се, че й стига, гдето й позволяват да се възхищава от гордо изправената фигура на мъжа й, когато той тръгваше сам да се забавлява вън, и никога не й идваше наум нахалната мисъл, че би могла да го придружава. Тя нямаше дрехи, беше необходима в къщи, нямаше достатъчно сили да понесе усилията на цял един ден на открито — всяка една от тези и редица други причини бяха достатъчни за нейната плаха логика, за да я възпрат.

— Надявам се, времето да се запази хубаво заради него — промърмори тя доволна, като се върна да измие съдовете от закуската, докато Неси махаше за довиждане на баща си от прозореца на гостната.

Когато вратата се затръшна след господаря на къщата, Мери бавно се изкачи в стаята си, седна на ръба на леглото и се загледа през прозореца. Въпреки ясното утро тя не виждаше трите високи брези с гладки и лъскави кори, изправени като сребърни мачти; тя не чуваше шепота на листата, ту светли, ту тъмни от играта на вятъра и слънцето. Погълната от себе си, тя мислеше за забележката на баща си и я прехвърляше неловко и мъчително в ума си. „Мери, станала си дебела като къща“ — бе й се присмял той. Тя напълно разбираше, че той имаше предвид, че тя се развива и пълнее, както е редно за нейната възраст и бърз растеж. Все пак тази единствена забележка внезапно предизвика дълбоко безпокойство в съзнанието й, подобна на лъч светлина, проблеснала за миг в мрака на нейното неведение.

Като камилска птица, която заравя глава в пясъка, майка й отбягваше нервно всеки намек по този въпрос, когато той се появеше на домашния хоризонт, и не бе я просветила дори за най-елементарните полови неща, а на всеки пряк и наивен въпрос, отправен от дъщеря й в тази област, ужасена отговаряше: „Млъкни веднага, Мери! За такова нещо не е хубаво да се говори. Добрите момичета не мислят такива работи. Срамота е да питаш така!“ Познанството на Мери с други момичета бе толкова бегло, че тя никога не бе се просветила за тези неща от пошепваните сред хихикане забележки, които и най-примерните и благодетелни момичета в града понякога си разменяха. Откъслечни части от такива разговори, дочути от нея случайно, не достигаха до съзнанието й или пък тя ги отхвърляше с естествената деликатност на чувствата си. Тя бе живяла в незнание и наивност, като може би не даваше вяра на баснята, че щъркелът донася децата — ако изобщо се бе замисляла върху това, — но бе абсолютно неосведомена за най-основните факти на размножението.

Дори сега обстоятелството, че вече три месеца нормалните функции на тялото й бяха смутени, не нарушаваше гладката като езеро повърхност на девствената й душа. Обаче грубата забележка на баща й, в по-различен смисъл от някаква скрита конвулсия на съзнанието й, обезобразена от друго тълкуване, се стовари върху й със смазваща сила.

Променила ли се беше тя? Възбудено Мери опипа тялото си. Това беше нейното тяло, нейно собствено, принадлежащо само на нея тяло; как може то да се е променило? Обзета от паника, тя скочи, заключи вратата, свали кашмиреното си елече и полата, ризата, бельото, съблече се съвсем и застана, смутена, в целомъдрена голота, докосвайки се с разтреперани ръце. Никога досега тя не бе разглеждала тялото си с траен интерес. Тя тъпо се загледа в млечнобялата си кожа, издигнала ръце над главата си, и гъвкавата й стегната фигура се протегна в безупречна красота. Малкото огледало на масата не показваше в своята неравна глъбина никакъв белег или недостатък, които да оправдаят смътния й страх, и въпреки че завъртя глава на всички страни, уплашеният й поглед не можа да открие никаква позорна обезобразеност, крещящо изразяваща някакъв вътрешен порок. Тя не можеше да различи дали се е променила, дали гърдите й са станали по-пълни, дали седефенорозовите им зърна вече не са така нежни, дали гладката извивка на бедрата й е по-изпъкнала.

Страх и нерешителност я обхвана. Преди три месеца, когато лежеше в прегръдките на Денис в състояние на несъзнателно самопожертвуване; тя сляпо се подчини на инстинктите си и със затворени очи се отдаде напълно на мощните импулси, пронизващи цялото й същество. Нито разумът, ако го бе желала, нито познанието, ако го бе имала, можеха да попречат; в действителност, изпитваща завладяващото чувство на непоносимо сладка болка и неудържимо опияняваща наслада, тя бе така извън себе си, че изобщо не разбра какво става в действителност. В онзи момент чувствата й я бяха издигнали над всеки размисъл, но сега тя неясно се запитваше какъв тайнствен процес е възникнал от силата на прегръдката им, сякаш като по някакво странно съчетание притискането на устните й към неговите я бе променило безвъзвратно по дълбок и невнятен начин.

Мери се почувствува безсилна, изгубена всред смущение и нерешителност, съзнаваща, че трябва да действува незабавно, за да разпръсне тази внезапна тревога в душата си, но не знаеше как. Мрачно облече разпръснатите пред краката си дрехи. Тя незабавно се отказа от мисълта да се довери на майка си, тъй като отлично знаеше, че страхливата душа на Мама ще се смрази от ужас само при споменаването на подобно нещо. Неволно мислите й отново се отправиха към Денис, нейната постоянна утеха, но за свое още по-голямо огорчение веднага се сети, че няма да го види поне една седмица и че когато се срещнат следващия път, ще бъде само за момент. След онзи чудесен разговор в сладкарницата на Берторели срещите им бяха кратки — макар и толкова приятни — и те грижливо ги пазеха в тайна. Тези бегли срещи с Денис бяха единственото щастие в живота й, но сега тя разбра, че при бързата размяна на насърчения и уверения в любов тя никога не би имала смелост да поиска, макар и косвено, съвета му; само мисълта за това я накара дълбоко да се изчерви.

Когато се облече отново, Мери отключи вратата и слезе долу, където Мама, след като бе „турила всичко в ред“, както тя се изразяваше, се бе разположила удобно да прекара един час в блажено четене. В тези книги нямаше проблеми като нейния, помисли тъжно Мери; в любовните клетви, целувки по крайчеца на пръстите, сладките думи и винаги щастливия край нямаше нищо, което да й покаже как да се справи със своите затруднения.

— Ще ида до работата да предам поръчката на татко. Той поръча да ида преди обед — каза Мери след мигновена нерешителност, обръщайки се към сгърбената погълната в четене госпожа Броуди.

Мама седеше в салона на едно имение в Съсекс, обкръжена с отбрано по неин вкус общество, и разговаряше сериозно с евангелисткия енорийски свещеник. Тя не отговори, нито пък чу гласа на дъщеря си. Както казваше мъжът й, когато се задълбочеше в някоя книга, тя ставаше нейна робиня.

— Ти съвсем си станала робиня на тези глупости — подигра я той веднъж, когато тя не отговори веднага на въпроса му. — Залепила си се за книгата като пияница за бутилката. Можеш да седиш и да четеш, дори къщата да изгори над главата ти.

Като установи с неспокоен поглед, че е безсмислено да безпокои майка си и че при тези обстоятелства не би могла да получи от нея смислен, а камо ли утешителен отговор, Мери тихо и незабелязано излезе да изпълни поръчението си.

По пътя към града тя беше потопена в тъжните си, тревожни мисли и пристъпяше бавно и отпуснато, с наведена глава. Въпреки, че по този начин пътят й отне повече време, тя стигна до магазина, без да открие дори най-слаба възможност за разрешение на загадката си.

В магазина Питър Пери бе сам — оживен, надут и важен, с величественост поради пълната отговорност, която носеше сега. Той поздрави Мери с припряно многословие, лицето му се озари от удоволствие, а бледите му страни станаха още по-бели от радостната изненада да я види.

— Това наистина е неочаквано удоволствие, госпожице Мери. Нямаме често удоволствието да ви видим тук на работа. Боже мой! Какво удоволствие! Какво удоволствие! — повтаряше той възбудено и търкаше тънките си прозрачни и треперещи пръсти с бързи и резки движения; после се спря изведнъж напълно объркан. Пери бе слисан от стечението на обстоятелствата, които доведоха Мери в магазина точно в деня, когато баща й отсъствуваше, и би могъл да разговаря с нея. В смущението си той напълно забрави блестящите разговори, които така често водеше във въображението си с рой царствени млади дами от най-висшето общество и на които гледаше като на репетиции за случаи като сегашния. Сега той мълчеше, той, който бе мечтал за такава щастлива възможност, казвайки си: „Само да ми се удаде случай, как бих блеснал пред госпожица Мери.“ Той, който се обръщаше в запарената задна стаичка към дъската за гладене с лекота и надменно красноречие, сега стоеше с вързан език. Парализираща безчувственост обхвана човека, който в неделя сутрин се излежаваше в романтична мечтателност, с поглед, впит в месинговата топка на таблата на кревата като в някаква корона, и очароваше херцогини с изисканата си реч. Той усети как мускулите му се отпускат, кожата му се овлажни и го засърбя, хладна пот изби по порите му; окончателно се обърка, внезапно професионалните му маниери взеха връх и той изтърси:

— Моля, седнете, мадам, с какво мога да ви услужа?

Пери бе потресен: колкото кръв бе останала в жилите му, нахлу болезнено в главата и образът на Мери се разплу пред очите му в мъглата на смущението. Пери не се изчерви — за него това бе невъзможно, — но му се зави свят. За негово удивление и облекчение обаче Мери не прояви нито възмущение, нито изненада. Всъщност мислите й все още блуждаеха тъжни и далечни, тя все още не бе се съвзела от мрачните химери и изобщо не бе го чула; вместо да покаже учудване, тя с благодарност прие машинално предложения й от Пери стол и се отпусна на него с уморена въздишка.

Изведнъж тя вдигна поглед, сякаш едва сега го видя.

— О, господин Пери — възкликна тя. — Аз… аз трябва да съм се замислила. Нямах представа, че сте тук.

Пери бе леко засегнат. Като се гледаше женствената му фигура, най-невероятно нещо на света би било да се помисли, че той може да храни, както обикновено става, тайна страст към дъщерята на господаря си. А в действителност беше точно така и в най-високите, необуздани и потайни полети на въображението си той виждаше как един изключително способен млад човек може да стане съдружник във фирмата чрез сключване на такава връзка с дома Броуди, която е много по-здрава, отколкото долните търговски връзки. Мери и не подозираше за неговите оптимистични мечти, но в сърцето си съжаляваше боязливия младеж, който така явно се страхуваше от баща й. Тя го погледна любезно.

— Трябва да ви предам нещо, господин Пери — каза тя. — Господин Броуди няма да дойде днес и иска вие да наглеждате работата в негово отсъствие.

— О, разбира се, госпожице Броуди! Много добре разбрах, че баща ви днес ще бъде на изложбата. Всъщност аз съм взел всички мерки, за да бъда тук през целия ден. Тук ще обядвам. Отлично зная, че шефът извънредно харесва подобни зрелища.

Ако Броуди сам бе чул да се споменава името му по такъв начин, той би унищожил помощника си с един поглед, но Пери сега се бе съвзел, бе готов да си отдаде нужното уважение и в себе си преценяваше последната си цветиста забележка като твърде сполучлива.

— Но дори и в отсъствието на шефа работата ще продължава, госпожице Броуди, и аз се надявам, че ще продължава добре — добави той сладкодумно. — Вие лично можете да бъдете уверена, че ще направя всичко по силите си, за да върви работата гладко.

Тонът му бе толкова сериозен, влажните му очи блестяха така красноречиво, че въпреки апатията си, Мери изпита благодарност към него, макар че едва ли знаеше защо.

В този момент влезе купувач, един работник от корабостроителниците, който поиска нов каскет. Мери тъкмо се готвеше да излезе, но от душевна отпадналост се чувствуваше изнемощяла и бездейна, а телесната умора я приковаваше към удобния стол. Тя не изпитваше желание да се връща в къщи и пред очите й, макар и безразлично следящи движенията му, Пери, възползувал се от чудесната възможност да прояви способностите си, обслужи клиента с порой от думи и извърши чудеса на извънредна ловкост и сръчност с кутиите и малката стръмна стълба, а накрая и с хартията и канапа. Когато купувачът си отиде, Пери се върна със самодоволен вид и като се наведе над тезгяха, поверително забеляза:

— Баща ви има чудесно предприятие, госпожице Броуди; това е истински монопол.

Той се гордееше и с тази дума и въпреки че тя произхождаше от един труд по икономика, с който се бореше вечер, той й я произнесе като свое дълбоко и своеобразно откритие.

— Не че… ако смея да предложа… не че не би могло да се уголеми с някои нови идеи и с известно модернизиране, може би с някои нововъведения, дори с разширение на магазина… Да, това би могло да стане — добави той подкупващо.

Мери не отговори, което предизвика у него потискащото чувство, че той някак си не успява да прикове вниманието й; разговорът му се струваше едностранен.

— Надявам се, че се чувствувате добре? — осведоми се той след доста дълга пауза.

— Съвсем добре — отзова се тя машинално.

— Изглеждате ми, ако смея да се изразя така, малко поотслабнала в лицето.

Тя вдигна очи.

— Мислите, че съм отслабнала?

— Положително!

Пери използува случая, за да се загледа с израз на почтителна загриженост в безучастното й, помрачено лице. Той се бе облегнал на тезгяха, подпрял острата си брадичка на дългите си пръсти, и с цялото си тяло заемаше заучена поза на възхищение.

— Всъщност — продължи той смело — макар да сте красива както винаги, ако ми позволите да се изразя така, изглеждате мъничко неразположена. Опасявам се, че горещият ден ви измъчва. Да ви донеса ли чаша вода?

Преди тя да успее да откаже, той скочи в пристъп на услужливост, излетя като куршум, незабавно се върна с пълна догоре чаша с искряща вода и натика студеното, изпотено стъкло в безволно отпуснатата й ръка.

— Изпийте я, госпожице Мери — настоя той. — Това ще ви помогне.

Тя сръбна няколко глътки, колкото да не го обиди, а в това време внезапна тревожна мисъл го изпълни със загриженост.

— Вярвам, че не сте болна. Толкова сте бледа. Бяхте ли при вашия лекар? — запита той с най-благоприличния си тон.

При тези превзети думи Мери спря ръката, която наполовина бе издигнала чашата към устните й, сякаш я бе озарил лъч, който с внезапна лъчезарност й показваше какъв път да поеме. Тя погледна Пери сериозно и съсредоточено, после отправи погледа си през отворената врата навън и изведнъж решително стисна устни.

За момент тя остана неподвижна, а след това стана поривисто и прошепна:

— Сега трябва да вървя, господин Пери. Благодаря ви за любезността.

Без да му даде време да се опомни, тя тихо се запъти към вратата и излезе от магазина, оставяйки го да зяпа тъпо към чашата, празния стол и празното пространство. Какво странно момиче, мислеше си той, да си тръгне така, когато той се отнасяше тъй възхитително към нея; но, разбира се, жените са странни същества, а общо взето той смяташе, че се е държал много похвално. Господин Пери започна да си подсвирква.

Когато излезе на улицата, Мери тръгна не надясно, накъдето беше домът й, а наляво, по пътя, който водеше към Ноксхил. Случайната забележка на Питър Пери й подсказа разрешението, което тя сляпо търсеше, и тъкмо това я накара да поеме сега обратната посока. Тя ще иде на доктор. Докторите са мъдри, лоялни, любезни; те лекуват, съветват, утешават и при това уважават тайните на пациентите. Тя веднага си помисли за единствения лекар, когото познаваше, доктор Лори, който, макар че влизаше в къщата им веднъж на десет години, бе по име техен домашен лекар. Сега тя живо си спомни последния път, когато той бе й говорил, когато бе сложил ръка върху малката й главица и бе забелязал с преувеличено добродушие: „Едно пени за всяка къдрица, млада госпожице! Хайде! Ще стане ли сделката? Няма да съжалявате!“ Тогава Мери бе десетгодишна и взе пенито, при все че той не получи къдрицата. Макар и да не бе го срещала след това, тя често го виждаше да кара двуколката си по всеки час и по най-различни места винаги забързан и винаги с вида на учен, благороден и изискан човек, който се бе запечатил в детската й памет. Той живееше в Ноксхил в голяма стара къща, обрасла с лишеи, но все още внушителна, възправена на половин път до върха на хълма. Като крачеше решително по улицата, Мери си спомни, че е дочувала, че приемният час на доктора започва от пладне.

До къщата на доктора имаше още доста път и скоро тя бе принудена да забави импулсивно бързите си крачки. Само преди няколко месеца тя можеше да изтича цялото разстояние, без дори да се задъха. Със забавянето на крачките намаля леко и решителността й и тя започна да се чуди как да се обърне към доктора. Мисълта да потърси съвета му й бе хрумнала така щастливо, че не й дойдоха наум трудностите за осъществяването й; но сега те мъчително и неприкрити се натрапваха на съзнанието й, с всяка крачка ставаха все по-непреодолими. Дали да започне, като го запита за здравето си? Тя се сети, че той веднага ще се почуди защо е дошла сама, без да е придружавана и закриляна от майка си. Това беше нещо нечувано и тя си помисли, че можеше дори да откаже да я приеме, ако не е придружавана; ако се съгласеше да я приеме и тя в неопитността му обяснеше с някаква недостатъчна причина идването си, беше сигурна, че с няколко умели въпроса той ще разплете прозрачната мрежа от лъжи, които тя би могла да измисли, и ще я остави да стои безпомощна и засрамена. Тя тъжно размисли и реши, че единственият възможен начин е да каже цялата истина и да се предостави на милостта му. Ами ако докторът после съобщи на родителите й, можеше ли целта, която тя се стремеше да постигне, да оправдае такъв страшен риск? Мислите й продължаваха да се суетят в хаотична и безсмислена обърканост, когато тя започна да се изкачва нагоре към Ноксхил.

Най-после Мери стигна до външната врата на къщата на доктора, където неговата голяма месингова фирма, очукана през първите трудни години от камъните на някой пакостлив гамен, а сега излъскана, гладка и нечетлива, лъщеше с достойнство като окото на оракул, призоваващо към себе си болните и изнурените.

Пред вратата, където се спря за момент да сподави опасенията си и да събере смелост, тя видя отдалеко да се приближава един възрастен човек, познат на баща й, и с внезапно стрясване съзна, че не може да рискува да влезе, докато той можеше да я види. Тя се обърна с гръб към него и бавно мина покрай къщата. С крайчеца на окото си разгледа голямата солидна къща с портал в тежък георгиански стил, с прозорци, закрити с тайнствени тъмнооранжеви завеси, и почувствува с растящо смущение как къщата надвисва все по-тежко над нея, почувствува как съмненията й се възвръщат, по-големи и по-тревожни. Грешка щеше да бъде да отиде при лекар, който я познава. Денис може би щеше да бъде недоволен, загдето е предприела такава стъпка, без първо да се посъветва с него; по-удобно беше да дойде друг път; тя не беше болна и се чувствуваше добре като всякога; просто бе станала жертва на собственото си въображение и това очевидно беше ненужно и опасно.

Сега улицата беше пуста и тя разбра, че или трябва да влезе веднага, или изобщо да не влиза; като си каза, че първо ще влезе, а после ще се справя с трудностите; тя сложи ръка върху дръжката на вратата, но си спомни, че няма пари в себе си, за да плати хонорара, който дори и докторът да не го поиска, трябва да се даде веднага, за да се избягнат усложнения, водещи към разкриване. Тя отдръпна ръката си и отново започна нерешително да се разхожда по тротоара. Изведнъж видя една слугиня да наднича иззад завесите на един от предните прозорци. Всъщност слугинята не беше забелязала нищо, но на възбуденото въображение на Мери се стори, че тя я гледа подозрително и под обвинението на това явно наблюдение се разпръснаха последните остатъци от решителността й. Тя почувствува, че не може повече да понася мъчителното колебание, и с виновно изражение забърза по улицата, като че ли я бяха хванали в някаква позорна постъпка.

Мери отново измина уморителния път, по който бе дошла, а незадоволеното й желание почти я задушаваше. Тя се наричаше глупачка и страхливка; лицето й гореше от срам и обърканост; тя чувствуваше, че на всяка цена трябва да избегне погледите на хората. За да отбегне всеки, който би могъл да я познае, и за да се върне в къщи колкото може по-бързо, тя не тръгна по Хай стрийт, а пое друг път — една тясна и мръсна уличка, наречена Колидж стрийт, но която всички наричаха Канала, тя се отделяше от завоя на главната улица и водеше, минавайки под железопътната линия, право към Мерата. С наведена глава Мери се спусна в мрачния Канал, сякаш искаше да се скрие тук, и забърза по грозната, ползуваща се с лоша слава улица, с груб калдъръм и канавки, пълни със счупени бутилки, празни консервени кутии и с гнилата смет на бедния квартал. Само желанието да не я познаят накара Мери да тръгне по тази негласно забранена за нея улица, където никога не бе идвала; но дори в паническото й бягство мизерията на уличката протегна към нея мръсната си ръка.

От разградените дворове я заглеждаха жени, развлечени, с голи ръце, които стояха без работа на групи и бъбреха; едно улично куче я подгони с лай и се впусна по петите й; един сакат човек, мръсен и обезобразен, разположен на тротоара, подвикна подире й за милостиня, преследвайки я с плачливи, натрапчиви и оскърбителни молби.

Мери тръгна още по-бързо, за да се измъкне от потискащата уличка, и почти я бе преминала, когато видя пред себе си много хора, насочили се насреща й. За един трагичен миг тя застана неподвижно, въобразявайки си, че това е тълпа, готова да се втурне и да я нападне. Веднага обаче до слуха й достигнаха звуците на музика и тя разбра, че врагът, потеглил срещу й като полк в боен ред, обкръжен от безразборно множество мръсни дечурлига и тичащи наоколо мършави псета, е местният отряд на Армията на спасението, образувана неотдавна в Ливънфорд. В устрема на младежкия си ентусиазъм преданите сподвижници използуваха празника, за да маршируват из бедните квартали на града — дори в този ранен час, — за да сразят всеки порок и разпуснатост, които биха могли да се проявят по повод животновъдната изложба.

Отрядът се приближаваше, знамената се развяваха, кучетата лаеха, цимбали звънтяха, оркестърът тръбеше химна „Хвърлете спасителното въже“, а войниците от двата пола шумно сливаха гласовете си в хармонично усърдие.

Когато приближиха, Мери се притисна до стената, пожелавайки земята да се разтвори под краката й и да я погълне, а докато преминаваха, тя се сви, чувствувайки грубото блъскане и полюляване на напиращите тела. Внезапно всред преминаващата маса една жена — редник от Армията, зачервена от благочестие и радост от новата си униформа, като видя Мери така изплашена и унизена, понижи за момент пронизителното си сопрано, приближи лицето си плътно до лицето на Мери и пошепна на един дъх, пламенно и проникновено:

— Сестро, грешница ли си ти? Тогава ела и бъди спасена; ела и се измий в кръвта на агнеца!

После сля шепота си с могъщия химн, запя шумно: „Днес една душа пропада“ и изчезна, крачейки победоносно надолу по улицата.

Чувство за неизразимо унижение обзе Мери, която още се опираше на стената. За чувствителната й природа това последно нещастие бе върховна проява на разгневеното провидение. През тези няколко часа внезапното и случайно отклоняване на мислите й в тъмна и нова за тях посока промени целия облик на живота й. Тя не можеше да определи чувството, което я бе овладяло, но можеше смислено да изрази или дори да разбере ужаса, който я изпълваше, но като се препъваше по пътя към къщи в пристъп на самообвинения, си мислеше, че е недостойна да живее.