Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (5)

V

Към десет часа на следващата сутрин госпожа Броуди и Мери бяха сами в кухнята и по обичая си се съвещаваха по домакинските планове за деня, след като господарят на дома бе излязъл подир закуската. Тази сутрин обаче те седяха, без да разговарят по това какво да чистят и кърпят, без да разискват дали за обед да има задушено или кълцано, без да обсъждат дали сивият костюм на Броуди се нуждае от гладене, а вместо това потиснато мълчаха. Госпожа Броуди печално сърбаше чаша силен чай, а Мери безучастно гледаше през прозореца.

— Днес хич не ме бива — каза най-после Мама.

— Нищо чудно след вчерашния ден — въздъхна Мери. — Мисля си какво ли му е сега. Дано да не му е станало мъчно за дома.

Госпожа Броуди поклати глава.

— Най-лошото ще бъде морската болест. От това ме е най страх, защото Мат никога не е бил моряк, горкото момче! Много добре си спомням, когато беше тъкмо дванадесетгодишен, на парахода до Портдоран му стана много лошо, а тогава морето не беше толкова развълнувано. След обяда поиска да яде сливи, а аз не можех да откажа това удоволствие на момчето и да му разваля целия ден. Но той ги повърна, а също и хубавия обяд, за който баща му плати половин крона. О, колко му се разсърди баща му, пък и на мен се разсърди, като че ли аз бях виновна, загдето корабът разбърка стомаха на момчето.

Тя замълча, завладяна от спомените, и добави:

— Радвам се, че аз поне никога не съм продумвала лоша дума на Мат, особено сега, когато е толкова далеч. Не! Никога не съм му казвала сърдита дума, ръка не съм дигала на него, за да го накажа.

— Ти винаги най-много обичаше Мат — се съгласи Мери кротко. — Безпокоя се, че много ще ти е мъчно за него.

— Мъчно? — отвърна госпожа Броуди. — Да, много ще ми е мъчно. Чувствувам се отпаднала, сякаш… сякаш част от тялото ми е заминала с тоя кораб и никога няма да се върне. Но, надявам се, и на него му е мъчно за мен.

С овлажнени очи тя продължи:

— Да, и макар че е вече мъж, в каютата той се разплака като дете, когато трябваше да се сбогува с майка си. Това ми е утехата, Мери, и това ще ме поддържа, докато получа подкрепа от неговите собствени мили писма. Боже! Как ги очаквам! Единственото писмо от него съм получила, когато беше на девет години и бе отишъл да летува на село при братовчеда Джим, защото беше слабичък в гърдите. И толкова беше интересно — за коня, на който седял, и за малката пъстърва, която хванал в реката. До ден-днешен си го пазя в чекмеджето. Трябва пак да го прочета. Да — завърши тя с тъжно доволство, — ще преровя всички чекмеджета и ще намеря всички неща на Мат. Това ще ми бъде трошица утеха, докато получа писмо от него.

— Ще разтребим ли днес стаята му, Мама? — попита Мери.

— Не, Мери… нея няма да пипаме. Това си е стаята на Мат и ще я пазим така, както си е, докато пак му потрябва… Ако изобщо му потрябва някога.

Мама с наслаждение отпи глътка чай.

— Хубаво, че се сети да ми направиш този чай, Мери, той ме ободрява. Мат сигурно ще получава хубав чай в Индия, тя нали е страната на чая и на подправките. Студеният чай ще го освежава в горещината — добави тя. След малко продължи: — Ами ти защо не си наля една чаша?

— И аз се чувствувам малко разстроена тази сутрин, Мама.

От всичките си деца госпожа Броуди най-малко обичаше Мери, но като нямаше любимеца й Матю, тя почувствува Мери по-близка.

— Днес няма да похващаме никакво чистене в къщи; и двете сме заслужили малко почивка след цялата суетня напоследък — продължи госпожа Броуди. — Ще се опитам да се поразсея малко с някоя книга, а ти ще идеш за покупки и да погълташ малко въздух. За теб ще е добре да се поразходиш, докато е сухо и слънчево. Какво ни трябва сега?

Те установиха какви продукти липсват в килера и Мери си ги записа на листче хартия, за да се осигури срещу предателската си памет. Покупките трябваше да се правят в различни магазини, тъй като отпусканите за домакинството суми не бяха големи и беше необходимо всеки продукт да се купува там, където можеше да се вземе най-евтино.

— Трябва да спрем поръчката си за малките кифлички при пекаря, докато го няма Мат. Баща ти никога не ги поглежда. Кажи им, че вече нямаме нужда от кифлички — каза Мама. — Господи, страшно празно е в къщата, като си помислиш, че момчето е заминало… за мен беше такова удоволствие да му поднеса някое хубаво, вкусно ядене.

— Вече няма да ни трябва и толкова масло, Мама. Той страшно много обичаше масло — предложи Мери, почуквайки замислено с молива по белите си зъби.

— Тази сутрин и без това няма да ни трябва — отвърна Мама малко хладно, — но като излезеш, искам да купиш тазседмичния брой на „Добри помисли“. Точно това трябва на Мат и аз ще му го пращам всяка седмица. Той ще се ободрява, като го получава редовно, а и за душата му ще бъде извънредно полезно.

След като разгледаха и прецениха всички нужди на домакинството и внимателно изчислиха общата стойност, Мери взе парите, отброени от отънялата кесия на майка й, нахлупи шапчицата си, взе хубавата плетена чанта и тръгна да направи покупките. Тя бе щастлива, че е навън, на открито, тук чувствуваше тялото и духа си по-свободно, по-малко ограничени, по-малко стеснявани от вкоренените неизменни форми, сред които живееше. Освен това сега за нея всяко посещение в града беше голямо и вълнуващо приключение. На всеки ъгъл тя дълбоко си поемаше дъх в очакване и едва се осмеляваше да вдигне поглед с надежда и боязън, че ще види Денис. Въпреки че не бе получила второ писмо — може би за щастие, защото в такъв случай сигурно щяха да я открият, — някакво вътрешно чувство й говореше, че той вече се е върнал от обиколката си по служба и че ако наистина я обича, сигурно ще дойде в Ливънфорд да я потърси. Инстинктивният копнеж ускори крачките й и накара сърцето и да затупти по-бързо. Тя мина смутена покрай Мерата, като забеляза с бърз боязлив поглед, че от веселия панаир от преди една седмица не бе останало нищо друго освен следите от многото стъпки, избелели четириъгълници и кръгове на местата на бараките и палатките, и купищата отпадъци и димяща пепел върху стъпканата и обгорена трева. Но тази замърсеност и изоставеност не й причиняваше болка, отсъствието на веселата тълпа не я караше да съжалява, тъй като в сърцето й оставаше спомен, който не бе избелял, не бе стъпкан или изгорен, който с всеки изминат ден се разпалваше все по-ярко.

Желанието й да види Денис стана по-властно, изпълни стройното й тяло със странно обаяние, замрежи очите й и обля бузите й със свежест като на току-що разцъфнала шипка; копнежът се надигна в гърлото й и започна да я души като жестоко страдание.

Стигнала веднъж до града, Мери правеше покупките колкото можеше по-бавно, застояваше се пред витрините с надежда, че леко докосване по ръката внезапно ще я пробуди, избираше най-обиколните пътища и преминаваше по колкото се може повече улици, надявайки се да срещне Денис. Но той все още не се показваше и сега, вместо да прикрива погледа си, тя започна жадно да се оглежда наоколо, сякаш го умоляваше да дойде и да сложи край на мъката, на неизвестността. Постепенно списъкът на поръчките й ставаше все по-малък, а когато направи последната покупка, малка бръчка на безпокойство набразди гладкото й чело, ъглите на устата й се отпуснаха жално: обзе я дремещото досега чувство, противоположно на копнежа й. Денис не я обича, затова не идва при нея! Луда е била да мисли, че той ще продължава да се интересува за нея, която така малко отговаря на неговия чар и изящна красота. С горчивата увереност на отчаянието тя реши, че Денис никога вече няма да я потърси и тя ще остане като простреляна птица, едва пърхаща с криле в самотата.

Сега вече бе невъзможно да протака повече завръщането си: с внезапен изблик на достойнство тя почувствува, че не бива да я виждат да скита по улиците, сякаш публично се унижава да търси мъжа, който я е презрял. Тя бързо се обърна и тръгна към къщи, а чантата с пакетите висеше на ръката й като тежко бреме. Сега избираше по-тихите улици, за да се скрие, доколкото можеше, и в нещастието си казваше, че ако Денис не я иска, тя няма да му се натрапва. В изблик на тъжно себеотрицание тя държеше главата си наведена и се стараеше да изглежда колкото се може по-незначителна на улиците, по които вървеше.

Тя така пълно се бе примирила с мисълта да не види повече Денис, че когато той се появи пред нея от уличката, водеща от новата гара, стори й се, че призрак изникна из въздуха. Тя вдигна сведените си очи — стреснати и недоверчиви, те сякаш отказваха да позволят на внезапното обаяние на видението да проникне в съзнанието й и да го изпълни с радост, която би могла да се окаже недействителна, просто лъжлив мираж на надеждите й. Но никакъв призрак не би могъл да се втурне напред така живо, да се засмее така пленително, да стисне ръката й тъй топло, тъй плътно, та да почувствува пулсирането на горещата му кръв в тая пламенна, одухотворена ръка. Това наистина беше Денис. Но той нямаше право да бъде толкова весел и бодър, толкова безгрижен и сияещ и възторгът му да бъде непокътнат от спомена за раздялата им. Нима не разбираше, че тя бе принудена да го чака през много дълги, тъжни дни, че само преди секунда бе изпаднала в тежко отчаяние и дори се смяташе за изоставена.

— Мери, струва ми се, че съм на небето, като те виждам пак, а ти изглеждаш като един от небесните ангели! Едва късно снощи се върнах у дома и идвам веднага, щом можах да се освободя. Какъв късмет да те срещна — възкликна той и впи пламенен поглед в очите й.

Тя му прости начаса. Отчаянието й се стопи от топлината на неговата преливаща веселост, унинието й изчезна в радостната му заразителна усмивка; вместо това внезапно я обхвана смущаващата мисъл за сладката интимност на последната им среща и тя пламна от дълбок срам.

Мери се изчерви, като виждаше пред себе си сред бял ден този красив младеж, който под благосклонния плащ на тъмнината я бе притискал тъй здраво в обятията си, който пръв я бе целунал, пръв бе докоснал с милувка девственото й тяло. Знаеше ли той всичко, което тя бе премислила оттогава за него? Всички вълнуващи спомени за миналото и безумните, трепетни видения за бъдещето, които владееха мислите й? Тя не се осмеляваше да го погледне.

— Толкова съм щастлив, че те виждам, Мери! Просто ми се скача от радост! Щастлива ли си, че пак се срещаме? — продължи той.

— Да — каза тя с тих и смутен глас.

— Имам да ти кажа толкова неща, които не можех да пиша в писмото. Не исках да пиша много, защото се страхувах да не хванат писмото. Получи ли го?

— Получих го, но не бива да ми пишеш — пошепна тя. — Ще ме е страх за тебе, ако пак ми пишеш.

Това, което бе писал, бе толкова недискретно, че само мисълта за недоизказаното обагри още по-ярко бузите й.

— Сега много време няма да става нужда да пиша — се засмя Денис многозначително. — Разбира се, сега ще се срещаме съвсем често. Ще остана в кантората за месец-два преди есенната обиколка; а щом става дума за работата, Мери, скъпа, в нея ти ми донесе щастие като вълшебница — този път получих два пъти повече поръчки. Ако продължаваш да ме вдъхновяваш така, ще ми създадеш цяло състояние за съвсем кратко време. Ей богу, ще трябва да се срещаш с мен, макар и само за да делим печалбите!

Мери се огледа безпокойно; дори в тихата улица тя усещаше върху си погледа на множество предателски очи, долавяше по стремителността на Денис колко малко разбира той положението й.

— Денис, страхувам се, че не мога да остана повече. Може да ни видят тук.

— Та нима е престъпление да разговаряш с един млад човек… и при това сутрин? — отговори той нежно и многозначително. — Разбира се, няма нищо срамно в това. Пък ако предпочиташ да се разхождаш, бих вървял с тебе до края на света! Позволете да ви понося малко пакетите, уважаема госпожице!

Мери поклати глава.

— Така хората ще ни забележат още по-лесно — отговори тя плахо, предварително усещайки как очите на целия град я следят при тази безразсъдна разходка.

Денис я погледна нежно и покровителствено, а след това уверено хвърли поглед към двата края на улицата; на нейните влюбени очи този поглед се видя като дръзкия взор на покорител на вражеска страна.

— Мери, скъпа моя — пошегува се той сега, — ти още не знаеш с какъв човек си. „Фойл не познава поражение“ — това е моят девиз. Ела да влезем тук!

Хвана я здраво за ръка и я поведе няколко къщи надолу по улицата; преди тя да разбере какво става и дори да помисли да се съпротивлява, той влезе с нея през бежовите врати на сладкарницата на Берторели. Мери побледня от страх, почувствувала, че окончателно е преминала границите на почтеността, че е достигнала най-долната точка на падението си; тя погледна укорително засмяното лице на Денис и ужасена пошепна:

— О, Денис, как можа?

Но като огледа чистото празно помещение с редове мраморни масички, с малките блестящи огледала и ярки тапети по стените и след като му позволи да я отведе до една плюшена ложа, съвсем прилична на мястото й в църквата, тя се почувствува странно изненадана, сякаш бе очаквала да види някаква мръсна бърлога, подхождаща за разпуснатите оргии, които, ако се вярва на мълвата, са неизбежно свързани с подобни места.

Учудването й се засили от появата на един пълен добродушен човек с цяла редица гънки под брадичката, една от друга по-благи и по-почтени. Човекът усмихнат се приближи до тях, поклони се с бързо прегъване в областта, където някога е бил кръстът му, и каза:

— Добър ден, господин Фойл. Драго ми е да ви видя пак.

— Добро утро, Луис.

Значи това беше самото чудовище.

— Добре ли пътувахте, господин Фойл? Надявам се, че сте имали успех в работата си.

— И още как, старо парче сланина! Още ли не знаеш, че мога да продавам всичко. Цял тон макарони бих могъл да продам по улиците на Абърдийн.

Берторели се засмя и изразително разпери ръце, а от смеха му се появиха още повече гънки около пълното му сияещо лице.

— Това не е мъчно, господин Фойл. Макароните са хубаво нещо, също като кашата. От тях човек става едър като мен.

— Точно така, Луис! Ти си живо предупреждение против употребата на макарони. Но не се безпокой за фигурата си. Как е семейството?

— О, просто прекрасно! Момчето скоро ще стане като мен. Вече има двойна брадичка.

Докато Берторели се заливаше от смях, Мери отново ужасена се втренчи в този злодей, който прикриваше разбойничеството си под маската на престорена веселост и фалшива човечност. Но противоречивите й мисли бяха прекъснати от Денис, който тактично я попита:

— Какво ще вземеш, Мери… един макалъм?

Тя намери достатъчно смелост да кимне с глава, тъй като не би могла да различи един макалъм от макарони, а да признае невежеството си пред този архангел на порока, бе свръх силите й.

— Много добре, много хубаво — съгласи се Берторели и се отдалечи със ситни стъпки.

— Това е човек на място — каза Денис. — Крайно почтен, а по-блага душа от него трудно ще намериш.

— Но — заекна Мери — за него разправят такива неща.

— Ба! Че яде малки деца, нали? Това са празни и безсъвестни измислици, скъпа Мери. Един ден ще трябва да се издигнем над тия работи, ако не искаме да останем затънали в тъмното средновековие. И той е човешко същество, въпреки че е италианец. Родом е отнякъде край Пиза, където е прочутата кула, която е наведена, а не пада. Ще идем да я видим някои ден… в Париж и Рим също ще отидем — добави той небрежно. Мери изгледа почтително този младеж, който се обръщаше към чужденци с малкото им име и който си играеше със столиците на Европа, но не самохвално като клетия Мат, а с хладнокръвна, спокойна увереност; тя си помисли колко хубав би бил животът с такъв мъж, тъй любещ, но и така силен, тъй нежен, но и така неустрашим. Почувствува, че още малко и ще започне да го обожава.

Мери започна да яде своя макалъм — една чудесна комбинация от сладолед и малинов сироп, която съчетаваше изкусно деликатната киселина на плода със студената мека сладост на сладоледа и се топеше на езика й, доставяйки й изтънчено и неочаквано наслаждение. Под масата Денис леко притисна крака й, а очите му с живо задоволство следяха наивната й радост.

Защо, запита се тя сама, и ставаше тъй хубаво, когато беше с него? Защо със своята нежност, щедрост и търпимост той й се струваше тъй различен от всички хора, които бе познавала досега? Защо извитите му устни, блясъкът на косата му, държането на главата му караха сърцето й да тръпне от щастие в гърдите?

— Доволна ли си? — попита Денис.

— Тук наистина е хубаво — призна тя тихичко.

— Това е съвсем прилично заведение — съгласи се той. — Иначе нямаше да те доведа тук. Но навсякъде е хубаво, щом сме заедно. Това е цялата тайна, Мери!

В отговор тя погледна с блеснали очи. Цялото й същество попиваше излъчваната от него смела жизненост и за пръв път след срещата им тя се засмя непринудено, щастливо, от душа.

— Така е по-добре — насърчи я Денис. — Бях почнал да се безпокоя за теб.

Той се наведе поривисто над масата и взе в ръката си тънките й малки пръсти.

— Знаеш ли, Мери, скъпа, толкова много искам да си щастлива. Когато те видях за пръв път, те обикнах заради твоята миловидност — но това беше тъжна миловидност. Ти ме гледаше, сякаш се страхуваше да се усмихнеш, сякаш някой бе потъпкал всичкия смях на душата ти. След онази чудесна вечер, когато бяхме заедно, аз непрекъснато мисля за тебе. Обичам те и се надявам, че и ти ме обичаш, защото чувствувам, че сме създадени един за друг. Сега вече не мога да живея без теб, искам да бъда с теб, да видя как се освобождаваш от тъгата, да гледам как се смееш на глупавите празни шеги, които ти разправям. Позволи ми да те ухажвам открито!

Тя замълча, трогната неизмерно от думите му, и най-после продума:

— Колко искам да сме заедно — каза тя тъжно. — Аз… аз… толкова ми беше мъчно за теб, Денис. Но ти не познаваш баща ми. Той е ужасен. У него има нещо, което ти не разбираш. Страх ме е от него, а той… той ми забрани да говоря с теб.

Денис сви очи.

— Не съм достатъчно добър за него, а?

Мери неволно стисна силно пръстите си, сякаш я бе наранил.

— О, не говори така, Денис! Ти си чудесен и аз те обичам — бих умряла за теб; но баща ми е най-тираничният човек, когото можеш да си представиш, пък и най-гордият.

— Защо е такъв? Какво може да има той против мен? Аз няма от какво да се срамувам. Защо казваш, че е горд?

За момент Мери не отговори. После бавно каза:

— Не зная. Когато бях малка, никога не се замислях над това; за мен баща ми беше като бог, толкова голям, силен, всяка негова дума беше като заповед. Като поотраснах, започнах да чувствувам, че тук има някаква тайна, нещо, което го прави различен от обикновените хора, което го кара да се опитва да ни моделира по свой начин, а сега почти се боя, че той си въобразява… — Тя се спря и погледна нервно към Денис.

— Какво? — настоя той.

— Не съм сигурна. О, не мога да кажа такова нещо. — Тя се изчерви неловко и продължи със запъване: — Той, изглежда, мисли, че по някакъв начин сме род с Уинтъновци.

— С Уинтъновци? — възкликна Денис недоверчиво. — Със самия граф? Че как му е дошло това на ум?

Тя тъжно и жално поклати глава.

— Не зная. Той никога не говори за това, но съм уверена, че тази мисъл му е всякога в главата. Семейното име на Уинтъновци е Броуди, нали разбираш… Но всичко това е толкова смешно!

— Смешно — повтори Денис. — Наистина е смешно. Какво очаква той от тази работа?

— Нищо — възкликна Мери ожесточено. — Само подхранва гордостта си. Понякога прави живота ни невъзможен. Той ни тиранизира, принуждава ни да живеем различно от другите хора. Ние сме откъснати от света в тази негова къща и тя ни потиска като него.

Увлечена от разказа за опасенията си, тя възкликна:

— О, Денис, зная, че не е хубаво да говоря така за баща си, но аз се страхувам от него. Той никога, никога няма да позволи да се оженим.

Денис стисна зъби.

— Ще ида сам да се срещна с него. Ще го убедя въпреки характера му и ще го накарам да ми позволи да те виждам. Не се страхувам от него. От никой жив човек не се страхувам.

Тя подскочи изплашено.

— Не! Не, Денис! Не прави това! Той ужасно ще накаже и двама ни. — Тя си представи как баща й със своята страшна, брутална сила обезобразява красотата на този млад гладиатор и това я ужаси. — Обещай ми, че няма да ходиш при него! — извика тя.

— Но ние трябва да се виждаме, Мери. Не мога да се откажа от тебе.

— Може да се срещаме понякога — отговори тя.

— Така до никъде няма да стигнем, мила; трябва съвсем определено да се разберем. Ти знаеш, че искам да се оженим.

Денис впи поглед в нея; той разбра колко дълбока е невинността й и се побоя да каже нещо повече. Вместо това взе ръката й, целуна дланта й нежно и я притисна към бузата си.

— Ще се видим ли скоро? — попита той внезапно. — Искам отново да съм с теб на лунна светлина и да гледам как тя се отразява в твоите очи, да видя лунните лъчи да танцуват по косата ти.

Денис вдигна глава и погледна влюбено ръката, която още държеше в своята.

— Ръцете ти са като снежинки, Мери, толкова са меки и бели, и нежни. Студени са като сняг върху пламналото ми лице. Обичам ръцете ти и обичам тебе.

Обзе го страстен копнеж да я има винаги при себе си. Ако е необходимо, той ще се бори; ще излезе по-силен от обстоятелствата, които ги разделиха, по-силен от самата съдба. С променен глас той каза твърдо:

— Ще се ожениш за мен дори и ако трябва да чакаме, нали, Мери?

Той седеше мълчалив на фона на пищната празна сладкарница, ръката му леко се докосваше до нейната в очакване на отговора; в очите му Мери виждаше как душата му се стреми към нея, във въпроса му чуваше само желанието му тя да бъде винаги щастлива с него и като забрави изведнъж за трудностите, опасностите и пълната невъзможност за осъществяване на мечтата им, без да знае нищо за брака, а само примираща от любов към Денис, удавила страха си в неговата смелост, сляла се напълно с него, тя го погледна дълбоко в очите и отговори:

— Да.

Той не помръдна, нито се хвърли на колене в изблик на благодарност, но и така, както седеше неподвижно, неизразима любов и пламенност преливаше от неговото тяло в нейното през допрените им ръце, а очите му й отправиха такъв нежен и предан поглед, че като се срещнаха с нейните, и двамата бяха сякаш озарени от сияние.

— Няма да съжаляваш за това, мила — пошепна той, наведе се над масата и леко целуна устните й. — Ще направя всичко по силите си, за да си щастлива, Мери. Досега бях егоист, но занапред винаги ще се грижа първо за теб. За теб ще работя упорито. Бързо си пробивам път, но отсега ще върви още по-бързо. Сега имам нещичко в банката и скоро, ако си готова да чакаш, Мери, някой ден просто ще излезем и ще се оженим.

Зашеметяващата простота на това разрешение я заслепи. Като си помисли колко лесно ще е за тях да избягат внезапно, тайно, без баща й да знае, да се освободят напълно от него, тя плесна ръце и пошепна:

— О, Денис, може ли? Никога не съм помисляла за това!

— Може и ще бъде, скъпа Мери. Ще работя здраво, за да можем скоро да стъпим на краката си. Помни девиза ми! Ще го направим наш, семеен девиз. Не мисли за Уинтъновци! А сега — стига толкова думи и грижи за главичката ти. Остави всичко на мен и помни само, че мисля за теб и всякога се стремя към теб. Може би ще трябва да внимаваме как се срещаме, но сигурно ще можем да се виждаме от време на време — дори и само за да се възхищавам от далеко на елегантната ти фигурка.

— Трябва да те виждам от време на време; няма да мога да издържа иначе — промълви тя и наивно продължи: — Всеки вторник отивам в библиотеката да сменя книгата на Мама, а понякога и своята.

— Като че ли не съм разбрал това досега, хлапенцето ми — засмя се Денис. — Положително ще проумея литературните вкусове на майка ти през това време. Аз ли не зная библиотеката! Ще бъда там, бъди сигурна. Но не можеш ли да ми дадеш снимката си, мила, за да имам нещо, което да ме крепи между срещите?

Тя леко сведе глава, съзнавайки недостатъците си и странното си възпитание, и отговори:

— Нямам снимка. Баща ми не позволява.

— Какво? Твоите родители са изостанали от времето си, моето момиче. Ще трябва да ги разбудим. Срамота е да се помисли, че досега не са ти направили снимка; но няма значение, аз ще изправя сладкото ти личице пред фотоапарата веднага щом се оженим. Как ти харесва това? — попита той, като извади мътна кафява снимка на наперен младеж, застанал с бодро и същевременно неподходящо весело изражение сред колекция от предмети, които наподобяваха миниатюрни надгробни камъни.

— Денис Фойл на „Пътя на великаните“ миналата година — обясни той. — Старицата, която продава раковини там, нали знаеш, онези големите, дето пеят на ухото, ми предсказа бъдещето тогава. Тя ми каза, че ще бъда много, много щастлив. Сигурно е знаела, че ще те срещна.

— Може ли да я взема, Денис? — запита Мери срамежливо. — Прекрасна е.

— Тя е за теб и за никой друг, но при условие, че ще я носиш до сърцето си.

— Трябва да я нося там, където никой няма да я види — отговори Мери невинно.

— Така съм съгласен — отвърна Денис и се усмихна присмехулно на внезапното й изчервяване, когато тя схвана мисълта му. Но той веднага почтително се поправи: — Не ми обръщай внимание, Мери. Дето рекъл онзи: все ще забъркам някоя каша с глупавия си език.

И двамата се разсмяха. Мери се разтапяше от радост и чувствуваше, че може вечно да слуша шегите му. Тя разбра, че Денис по такъв начин се опитва да я ободри за раздялата им и го обикна още повече за това. Неговата храброст й даваше кураж, неговото открито и смело отношение към живота я освежаваше, както хладният вятър би разведрил затворника след дълго стоене във вонящ зандан. Всички тези мисли нахлуха в главата й и тя непринудено и простичко каза:

— Ти ми даваш радост и свобода, Денис. Когато съм с тебе, мога да дишам. Не познавах смисъла на любовта, преди да те срещна. Никога не бях мислила за това… не разбирах… но сега зная, че за мен любовта значи да бъда с теб, да дишам заедно с теб…

Тя се сепна и замълча, смутена, че се е осмелила да му говори така. Мярна й се блед спомен за предишното й съществуване, за живота й без Денис, а като видя до себе си купичката пакети, си спомни за Мама, която сега се чуди какво ли е станало с дъщеря й; помисли си за вече ужасното закъснение, а също, че трябва да се въздържа и да бъде предпазлива, скочи бързо и с къса въздишка каза:

— Сега наистина трябва да си вървя, Денис.

Думите й изведнъж се стовариха върху му като тежко бреме, но той не започна да я моли да остане повече, а се изправи веднага като мъж.

— Не искам да си отиваш, мила, и зная, че и ти не искаш да си отиваш, но сега бъдещето ни е по-ясно. Трябва само да се обичаме и да чакаме.

Те още бяха сами. Дори и да беше чудовище, с безследното си изчезване Берторели показа все пак човешко разбиране и тактично оценяване на положението им — нещо, което би могло да натежи, макар и малко, на везните срещу жестокостите, които му се приписваха. Двамата млади се целунаха бързо: устните й се плъзнаха по неговите като докосването на крилце на пеперуда. На вратата те си хвърлиха последен поглед — мълчалив израз на тайното им разбирателство, доверие и любов, което те си размениха като свещен талисман. После тя се обърна и излезе.

Сега чантата й се струваше лека като перце, крачките й бяха бързи, сякаш държаха такт с танцуващото в гърдите й сърце, главата й бе изправена, къдриците й се развяваха волно и весело зад нея и тя стигна у дома си, преди възторгът й да се бе уталожил. Когато се втурна в кухнята, госпожа Броуди я изгледа въпросително иззад наклонения си нос.

— Защо се забави, момиче? Много време ти беше нужно за тия поръчки. Някой познат ли срещна? Да не те е разпитвал някой за Мат?

Мери за малко щеше да се изсмее в лицето на майка си. За момент тя си представи какво щеше да бъде въздействието, ако й бе казала, че току-що бе яла божествено лакомство, поднесено й от отвратителния злодей, който измъчва деца с макарони, в забранената бърлога на падението, и то в обществото на младеж, който буквално й предложи да прекарат меден месец в Париж. Добре, че се въздържа, защото, ако във възбуждението си бе отстъпила пред това абсурдно изкушение, госпожа Броуди или щеше да се усъмни в душевното равновесие на дъщеря си, или положително щеше веднага да припадне.

— Какво и да е, въздухът, изглежда, ти е подействувал добре — продължи Мама с известна подозрителност. — Доста си се зачервила.

Колкото и да беше доверчива, с майчинския си инстинкт тя се съмняваше в подобно незабавно въздействие на обикновено не особено лековития ливънфордски въздух.

— Да, чувствувам се много по-добре сега — отговори Мери искрено с тръпнещи устни и блеснали очи.

— Докато те нямаше, баба разправяше нещо за някакво писмо, което те видяла да четеш — упорствуваше госпожа Броуди, преследвайки смътното си подозрение. — Надявам се, че няма да направиш някоя пакост против волята на баща си. Не се изправяй срещу му, Мери! Които са дръзнали да го сторят, после са съжалявали. Краят може да бъде само един. — Тя въздъхна, като си спомни нещо, и добави: — Най-подир той пак всичко ще узнае и ще се нахвърли върху ти; и този край ще бъде горчив, много горчив.

Мери отхвърли палтото си с едно движение на раменете. През последния час стройната и фигура си бе върнала младежката и властна жизненост. Тя стоеше изправена, изпълнена с бурна радост и самоувереност.

— Мама — каза тя весело, — не се безпокой за мен. Сега девизът ми е: „Мери не познава поражение!“

Госпожа Броуди поклати тъжно трогателно наклонената си глава и обзета от смътно, невнятно предчувствие, събра пакетите; после излезе бавно от стаята с още по-меланхолично сведена глава, като въплътено прорицание за нещастие и лошо предзнаменование.