Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (4)

IV

— Мери, сложи чайника на огъня. Ще се върнем навреме, за да мога да дам чай на Мат, преди да се срещне с Агнес — каза госпожа Броуди със стиснати устни и строго изражение, надяна черните си ръкавици и добави:

— Наглеждай го да ври, ние няма да се бавим много.

Тя се бе облякла за едно от редките си излизания в града и никак не приличаше на себе си с широкото черно палто и подобната на шлем шапка с пера; до нея стоеше Матю, изправен вдървено и неловко в съвсем нов костюм — толкова нов, че когато се движеше, крачолите му заставаха мирно като войници, а ръбовете приличаха на саби, изправени за почест. Това бе необикновена гледка за делничен следобед, сред седмицата, но случаят бе достатъчно забележителен, за да оправдае и по-необикновени неща: на другия ден Матю заминаваше за Калкута. Преди два дни той за последен път остави перото си и взе шапката си в кантората на корабостроителницата и оттогава живееше в състояние на непрекъснато движение и странна недействителност — животът преминаваше пред него като неясен сън, където в моментни проблясъци на съзнание откриваше, че е попаднал в необичайно и тревожно положение. Горе в стаята сандъкът му беше приготвен, дрехите посипани с камфор на топчета, които бяха толкова много, че бяха проникнали чак в мандолината, и толкова миризливи, че цялата къща ухаеше като новата ливънфордска болница; още щом престъпеше прага на къщата, това му напомняше за омразното заминаване. В сандъка му имаше всичко, каквото можеше да пожелае и най-опитният околосветски пътешественик — като се почне от най-добрия тропически шлем, какъвто можеше да се намери, подарък от баща му, и подвързаната с червена кожа библия, подарък от майка му, и се стигне до патентованото, отварящо се автоматично шише за вода, което му подари Мери, и мъничкия джобен компас, купен от Неси, която бе спестявала даваните й всяка събота пенита.

С приближаването на сбогуването, през последните няколко дни, Матю усещаше едно съвсем определено неприятно чувство в стомашната област; но въпреки че, ако зависеше от него, той на драго сърце и самопожертвувателно би се отказал от удоволствието да изпита такива силни преживявания, както някой смутен новобранец пред атака, обстоятелствата не му позволяваха да отстъпи. Лъвовете, които само преди една седмица бяха родени от въображението му и пъргаво подскачаха от езика му, за да изумяват и очароват Мери и Мама, сега се връщаха с ръмжене в сънищата му и го тормозеха. Многократните уверения на хората от корабостроителниците, че Калкута поне е по-голям град от Ливънфорд, не можеха да го успокоят и той си създаде навик всяка вечер, преди да си легне, да търси змиите, които можеха коварно да са се скрили под възглавницата.

На госпожа Броуди всичко това подействува силно възбудително: най-после тя можеше да се види в положение, достойно за някои от главните героини на любимите й романи. Подобно на римска матрона, която дава сина си на държавата, със спартанска твърдост или още по-точно, като майка християнка, която изпраща втори Ливингстон^[1] с мисия за надежда и слава, тя се отърси от кроткото си намерение и с благородно достойнство опаковаше, разопаковаше, правеше планове, помагаше, утешаваше, насърчаваше, увещаваше и украсяваше речта си с извадки от библията и молитви.

Броуди не пропусна да забележи тази промяна у нея; гледайки я подигравателно, той се опита да си обясни това временно състояние.

— Хубава комедия разиграваш ти, жено — й се присмя той, — с тия фасони, с това тичане подир твоя дангалак, с тия чайове и сладкиши час по час. Като те гледа човек, би си помислил, че си кралица Виктория. Да не би да изпращаш генерал на война или какво? Надула си се като свински мехур. Много добре зная какво ще стане. Щом си замине, ще се строполясаш и пак ще ни увиснеш на врата като празен чувал. Пфу! За бога, запази поне малко разсъдък в глупавата си кратуна!

Тя почувствува студенината, безчувствието и дори грубостта му и плахо възрази:

— Но, татко, нали трябва да осигурим първата стъпка на момчето. Такова голямо бъдеще го чака.

И макар че оттогава започна да крие старанията си от своя съпруг, тя съзнателно и с чувство на обидена справедливост удвои възторжените си грижи за бъдещия славен пионер.

Сега, надянала ръкавиците така, че те плътно прилягаха на възлестите й ръце, госпожа Броуди попита:

— Готов ли си, Мат, миличък? — с толкова принудено весел тон, че кръвта на Матю се смръзна.

— Ще слезем до аптеката, Мери — продължи тя бъбриво. Преподобният пастор Скот казал оня ден на Агнес, че най-добрият цяр за маларията е хининът. Казал, че хининът е истинско вълшебно средство, та сега ще идем да поръчаме няколко праха.

Матю не каза нищо, но във въображението си видя как, разтърсван от треска, лежи сред гъмжащо от крокодили блато; помисли мрачно, че тези няколко жалки прахчета са съвсем несигурна защита срещу такава беда, и в ума си сърдито отхвърли препоръката на преподобния джентълмен. „Какво ли пък знае той? Никога не е бил там. Лесно му е да приказва“ — мислеше си Матю възмутено, докато госпожа Броуди го хвана за ръка и го изведе от стаята като дърпаща се жертва.

Когато те излязоха, Мери напълни чайника и го сложи в нишата на камината. Тя изглеждаше апатична и тъжна, което — без съмнение се дължеше на мисълта за раздялата с брат й, и вече цяла седмица беше в крайно унило настроение, което съвсем разумно можеше да се припише на сестринската й загриженост. Любопитно съвпадение беше обаче, че тъкмо една седмица беше изминала, откакто бе с Денис на панаира, и въпреки че копнееше за него, не бе го виждала оттогава. Тя знаеше, че това е невъзможно, тъй като той бе заминал на север по работа и й бе съобщил с писмо от Пърт, което тя получи с голяма изненада. За нея всякога беше голямо събитие да получи каквото и да било писмо (което в тези редки случаи неизбежно се проучваше от цялото семейство), но за щастие тази сутрин тя първа бе слязла долу и никой не видя нито писмото, нито внезапно избилата на лицето й радост и тъй избягна разпитите и сигурното разкриване на тайната й.

Какво щастие беше за нея да получи писмо от Денис! С трепет тя си представи, че той е държал този лист в ръцете си — същите ръце, които така нежно я бяха докосвали, че е допирал плика до устните, които се бяха притискали о нейните устни, а когато прочиташе писмото, заключена в стаята си, дори в самотата тя се изчервяваше от жарките му любовни думи. За нея стана ясно, че той иска да се ожени за нея, без да се съобразява с препятствията, които можеше да има помежду им, и че никак не се съмнява в съгласието й.

Седнала сама в кухнята, тя измъкна писмото от пазвата си и го прочете за стотен път. Да! Той пламенно я уверяваше, че копнее за нея, че не може да живее без нея, че сега за него животът представляваше безкрайно очакване на момента, когато ще може да я види, за да бъде близо до нея, да бъде с нея завинаги. Мери въздъхна дълбоко и печално. Тя също копнееше за него. Само седем дни бяха изминали от онази нощ край брега на реката, а всеки изминат ден ставаше все по-угнетяващ и по-мъчителен.

Първия ден тя се чувствуваше като болна, а мисълта за дързостта й, за неизпълнението на бащината заповед и за нарушението на всички свещени принципи на възпитанието й бе за нея като страшен удар. Но времето минаваше, след втория ден дойде трети, а тя още не бе видяла Денис и чувството за виновност се превърна в мъчително чувство за липсата му; тя забрави чудовищното си поведение, обзета от болезнен копнеж да го види. На четвъртия ден, когато всред печална обърканост се опитваше да проникне в незнайните и неосъзнати дълбини на преживяното, което вече й се струваше като странен и мъчителен сън, дойде писмото му и веднага я издигна до висините на възторженото облекчение. Значи той все пак я обича! Всичко останало избледня пред този замайващ факт; но през следващите дни тя постепенно пак се смъкна от облаците и сега седеше, размисляше, че няма никаква надежда изобщо да й позволят да се срещне с Денис, и се питаше как би могла да живее без него и какво ще стане с нея.

Както се бе замислила, непредпазливо държейки писмото в ръка, в стаята незабелязано влезе старата баба Броуди.

— Какво четеш? — попита бабата изведнъж и подозрително се втренчи в младото момиче.

— Нищо, бабо, съвсем нищо — стреснато измънка Мери и натъпка смачкания лист в джоба си.

— На писмо ми мязаше, пък и ти май доста побърза да го скриеш. Напоследък все зяпаш и мечтаеш за нещо си. Само да ми бяха тука очилата — скоро щях да разбера каква е работата. — Тя се спря и злорадо запечата в паметта си резултатите от наблюденията си.

— Я кажи — започна тя отново — къде е калпавият ти брат?

— Отидоха с Мама да вземат хинин от аптеката.

— Ба, акъл му трябва на него, а не хинин. И то цяла кофа, че да стане човек. Освен това там ще има повече полза от малко рициново масло и една хубава глътка ракия. Нямам време за тия безкрайни приказки у нас напоследък. Цялата къща сте обърнали с главата надолу за тия глупости. Кажи ми, довечера по-рано ли ще пием чай? — Тя щракна обнадеждено със зъби, подушила като хищен звяр близостта на храната.

— Не зная, бабо — отговори Мери. Неприкритата лакомия на старата жена обикновено й беше безразлична, но тази вечер, тъй като сама беше смутена и объркана, й стана противна; тя стана и отиде в задния двор, почувствувала, че трябва да остане сама и в по-разведрена атмосфера. Като се разхождаше напред-назад по малката морава, стори й се странно и жестоко, че животът наоколо продължава неизменно да тече въпреки нейната тъга и смущение, че баба Броуди все така лакомо очаква вечерята, че денят за заминаването на Матю все така неизбежно приближава. Никога мислите й не бяха текли така безнадеждно. Движейки се безпокойно, тя смътно си помисли, че всички обстоятелства в живота й заговорничат срещу нея. През задния прозорец тя видя, че Матю и майка й се върнаха, видя как Мама се суети да сложи масата и как Матю седна и почна да яде. Какво ги беше грижа, че зад пламналото чело на Мери мислите безредно напираха, че тя се нуждае от съчувствие и съвет, но не знае къде да ги подири? Голата сивота на двора и смешните очертания на къщата я изпълниха с гняв и тя в горчив изблик пожела да беше се родила в някое не толкова самотно, не толкова педантично, не толкова безчовечно семейство или още по-добре, изобщо да не беше се раждала. Тя си представи фигурата на баща си, който като огромен колос държеше в ръцете си съдбата на Броудиевци и тиранично направляваше живота й с вечно бдителния си и неумолим поглед. По негова заповед на дванадесетгодишна възраст тя престана да ходи на училище, което така обичаше, за да помага в домакинството; той сложи край на започналата й дружба с други момичета, защото едно било от по-долен произход, друго живеело в недостойна къща, на трето бащата го бил разсърдил; той й забрани да ходи на чудесните зимни концерти в Клуба на механиците, тъй като това било унизително за нея; а сега искаше да разруши единственото й щастие в живота.

В душата й се надигна бунтовен вихър — развълнувана от несправедливостта на това неестествено потискане, на това безусловно ограничаване на свободата й, тя изгледа войнствено жалките храстчета френско грозде, които едва вегетираха на твърдата почва край оградата на двора. Уви, по-лесно беше да трогнеш тях, отколкото Броуди, и те, сякаш заразени от тиранията наоколо, бяха изгубили смелост да протягат нагоре тънките си мустачки.

Някой се допря до рамото й и тя се стресна, въпреки че току-що бе дръзнала да се разбунтува. Беше само Матю, дошъл да й се обади, преди да иде у госпожица Мойр.

— Тази вечер ще се върна рано, Мери — каза той. — Не си прави труд, нали знаеш… да чакаш. И — добави той бързо — сега, като заминавам, зная, че няма да кажеш на никого… Не искам никога да се разбере… И благодаря ти много за всичко, което си правила за мен.

Тази неочаквана благодарност на брат й, макар и предизвикана от преждевременна носталгия и от предпазливия инстинкт да остави добър спомен през отсъствието си, трогна Мери.

— Не заслужава да се говори за това — отвърна тя. — Драго ми беше да направя нещо за тебе, Мат. Ти ще забравиш всички тия неприятности, като заминеш.

— Да, там сигурно ще си имам други грижи.

Никога досега Мери не бе виждала брат си толкова потиснат и така лишен от самоувереност. Обхвана я топла нежност към него и тя каза:

— Сега отиваш при Агнес, нали? Ще те изпратя до вратата.

Хвана го под ръка и те заедно заобиколиха къщата. Тя почувствува промяната у този моден градски кавалер, който за две седмици се бе превърнал в несигурния, плах младеж, пристъпващ до нея.

— Трябва да се поразвеселиш малко, Мат — каза тя нежно.

— Сега, когато вече трябва да заминавам, не ми се иска — осмели се да каже той уж небрежно.

— Бъди доволен, че се измъкваш оттук — отговори Мери. — Аз с удоволствие бих заминала. Тази къща ми прилича на капан. Чувствувам, че никога няма да мога да изляза от нея, колкото и да искам. Няма да мога!

Тя замълча за момент, после добави:

— Та ти оставяш тук Агнес! Там е цялата работа. Затова си така тъжен и разстроен.

— Разбира се — съгласи се Матю. Досега тъкмо това съображение не бе му идвало наум, но като се поспря на тази мисъл, той откри, че тя му предлага истинска утеха и здрава опора за разклатеното му самочувствие.

— Какво мисли татко за Агнес и за тебе? — попита изведнъж Мери.

Той я изгледа учудено, преди да отговори с възмущение:

— Какво искаш да кажеш, Мери? Госпожица Мойр е крайно почтено момиче. Никой не може да каже лоша дума за нея. Тя е забележително приятно момиче. Защо така питаш?

— О, нищо особено, Мат — отвърна Мери уклончиво, без да изрази абсурдната мисъл, която й мина през ума. Агнес Мойр, достойна и симпатична във всяко друго отношение, бе просто дъщеря на дребен и съвсем незабележителен сладкар в града, а тъй като самият Броуди, поне на вид, държеше магазин, той не би могъл да отхвърли Агнес по тая причина. Но именно Броуди бе издействувал нова служба за Матю, той бе настоявал за заминаването му. А Матю щеше да остане в Индия пет години! Изведнъж Мери си спомни мрачния и саркастичен присмех в погледа на баща си, когато той обяви пред ужасената си съпруга и поразения си син своето намерение да го изпрати в чужбина. Сега за пръв път Мери започна да се досеща за истинския характер на баща си. Тя винаги го бе почитала и се бе страхувала от него, но сега, при внезапния обрат на мислите й, започна почти да го мрази.

— Е, Мери, аз тръгвам — каза Матю. — А сега довиждане.

Тя разтвори устни, като да проговори, но докато мисълта й се бореше с тези смътни подозрения, погледът й падна върху умърлушеното лице на безволния Матю, който напразно се опитваше да се пребори с малодушието, и без да продума, тя го остави да си отиде.

Като се раздели с Мери, Матю закрачи по-бодро, съживявайки разколебаната си самоувереност на пламъка, който тя неволно запали в гърдите му. Разбира се, той се страхува от раздялата с Агнес! Най-после почувства, че има оправдание за унинието си, че и по-силни мъже биха се уплашили дори от нещо по маловажно, че отчаянието всъщност му прави чест като на благороден влюбен. Той отново почна да се чувствува по-скоро като Ливингстон, отколкото като новобранец, изсвири с уста няколко такта от „Хуанита“, сети се за мандолината си, помисли без особена връзка за дамите на борда на „Иравади“ и евентуално в Калкута и му стана доста по-добре. Когато стигна до дома на семейството на Мойр, той си бе възвърнал малка част от обикновената си напереност и буквално заскача по стълбите към вратата, тъй като за нещастие Мойровци бяха принудени да живеят над магазина си, поради което имаше много стъпала, и — това беше още по-лошо — трябваше да се мине през един тесен и мрачен външен коридор. Матю се бе окопитил до такава степен, че почука на вратата с доста голяма доза решителност, а държането му сякаш показваше неговото презрение към по-бедната обстановка като недостойна за човек, чието име един ден ще блести в аналите на Британската империя. Той изгледа високомерно малкото момиче, което помагаше в магазина, а сега, облечено като слугинче, му отвори вратата и го въведе в гостната, където Агнес, освободена от задълженията си зад тезгяха — макар че работното време не бе минало, — очакваше своя Мат. На другия ден нямаше да й позволят да напусне магазина и нямаше да може да го изпрати до Глазгоу; тази вечер обаче той й принадлежеше.

Гостната беше студена, влажна, необитавана и строго официална, с големи махагонови мебели, чиито сложни очертания се губеха в сладострастни тайнствени извивки. Тапицираните с росхар мебели бяха покрити с калъфи, а мушамата на пода лъщеше като мокра улица. Планински говеда, нарисувани зловещо с маслени бои, гледаха бездушно от стените към пианото, този отличителен белег на отбраните семейства, върху чийто тесен и претъпкан капак бяха сместени три препарирани птици от неизвестна порода, накацали безшумно под стъклен похлупак сред цялата гора от снимки. Агнес като пеленаче, като дете, като момиче, като девойка, Агнес с група на годишната екскурзия на пекарите и сладкарите, с оркестъра на „Социална надежда“, на разходка с работещите за църквата дами — всички тези снимки бяха изложени тук!

Тук беше и самата Агнес в плът и кръв — наистина в плът и кръв, тъй като, макар и ниска, тя вече проявяваше подобно на мебелите в стаята склонност към щедро изпъкнали очертания особено на ханшовете и гърдите, които бяха пълни и обещаваха да добият още по-големи размери в бъдеще. Тя имаше тъмна коса, черни като боровинки очи под гарванови вежди, мургави страни и червени пълни устни, а над горната й устна лежеше гладка тъмна сянка, съвсем нежна, но представляваща сериозна заплаха за бъдещето.

Агнес горещо го целуна. Тя беше пет години по-възрастна от Матю и съответно го ценеше. Хвана го за ръка, поведе го напред и седна до него на неприветливия диван, който, както и цялата гостна, бе предоставена на двамата влюбени.

— Това е последната ни вечер — печално въздъхна тя.

— О, не говори така, Агнес — отговори Матю. — Ние винаги ще можем да мислим един за друг. С душите си ние ще бъдем заедно.

Макар че ревностно работеше за църквата, ако се съдеше по външността й, Агнес притежаваше възможности и за по-близко обещание. Тя, разбира се, не съзнаваше това и възмутено би отхвърлила едно подобно предложение, но въздишката й беше дълбока, когато добави:

— Бих искала да не ходиш чак в Индия — и тя се притисна до Матю.

— Времето лети, Агнес. Много скоро ще се върна с цял куп рупии. — Той се гордееше с познанията си върху чуждата валута и добави: — Една рупия струва около шилинг и четири пенса.

— Остави сега рупиите настрана, Мат. Кажи ми, че ме обичаш!

— Да, обичам те. Затова съм така разстроен от заминаването. През последните няколко дни просто не приличам на себе си — съвсем съм пребледнял.

Той почувствува, че постъпва много благородно, като стоварва бремето на страданията си пред нозете й.

— Ти няма дори да заговориш с дамите в чужбина, нали, Мат? На твое място никак не бих се доверявала: красивото лице може да крие зло сърце. Ще помниш това, нали, скъпи?

— Разбира се, Агнес.

— Виждаш ли, мили, там в топлите страни сигурно много изкушения дебнат хубавия млад човек. Какво ли не биха направили жените, за да оплетат един мъж, особено ако е скромен и млад — това повече ги възбужда, а твоята малка Агнес няма да е с теб, за да те пази, Мат. Искам да ми обещаеш, че ще внимаваш — тъй, заради мен.

Матю изпитваше истинско наслаждение от това, че тя така пламенно го желае, че вече отчаяно го ревнува и поглеждайки вече с едно око към бъдещите си завоевания в чужбина, той тържествено промърмори:

— Да, Агнес, виждам колко прави са думите ти. Може да ми е тежко, но заради тебе няма да им дам да ме покварят. Ако нещо се случи между нас, няма да е по моя вина.

— О, Мат, мили — зашепна тя. — За такова нещо не бива и да споменаваш. Няма да мога да мигна, като си мисля за всички развалени жени, които ще те преследват. Но, разбира се, аз не съм неразумна, мили. Ще ми бъде драго да се срещаш с добри, сериозни жени, може би с мисионерки или други, които залягат за църковното дело там. Хубаво ще е да се запознаеш с някои дами с майчински чувства. Те биха се грижили добре за тебе, може и чорапите ти да кърпят. Ако ми съобщиш имената им, аз бих им писала.

— Разбира се, Агнес — отговори Матю не особено очарован от предложението й и с дълбокото убеждение, че такива възрастни дами, каквито тя току-що бе описала, не биха представлявали компания по неговия вкус. — Разбира се, не мога да зная отсега дали ще намеря такива дами. Първо ще трябва да видя как стоят нещата.

— Много бързо и хубаво ще се оправиш там, Мат — увери го Агнес нежно. — Иначе и не може; ти така добре се държиш с хората. А и свиренето ще ти помогне много в обществото. Взе ли със себе си всичките песни?

Той кимна самодоволно и каза:

— И мандолината. Вчера и сложих нова розова панделка.

Гарвановите й вежди се смръщиха при мисълта за тези, които щяха да се наслаждават на това украшение върху романтичния инструмент, но тъй като не искаше да прекалява, с усилие овладя опасенията си и с принудена усмивка насочи разговора към по-благородни теми.

— Ще липсваш на църковния хор, Мат. Без тебе репетициите няма да са като досега.

Той скромно въздъхна, но тя не му позволи да се подценява.

— Не! — възкликна тя. — Не отричай, мили. Твоят глас ще липсва на нашата църква. Спомняш ли си онази вечер след репетицията, когато ти за пръв път ме изпрати до нас, мили? Никога няма да забравя как ми говореше тогава. Не си ли спомняш какво ми каза?

— Не мога да си спомня вече, Аги — отвърна той невнимателно. — Не заговори ли ти най-напред?

— О, Мат! — ужаси се тя и укорително го погледна с широко разтворени очи. — Как можеш? Ти знаеш, че тогава цялата вечер ми се усмихваше над нотите и че ти пръв заговори. Аз само попитах дали си отиваш в същата посока като мене.

Матю кимна с глава за извинение и отговори:

— Сега си спомням, Агнес! Тогава изядохме една голяма кесия с разни бонбони, която ти носеше. Много хубави бонбони бяха.

— Всеки месец ще ти изпращам по една голяма тенекиена кутия със сладкиши — обеща Агнес с готовност. — Исках да не ти казвам, но тъй като ти заговори вече за това, мога и да ти кажа, мили. Зная, че обичаш хубави сладкиши, а в ония страни никога няма да намериш добра сладкарска стока. Те ще се запазят много добре, ако ги пращам в тенекиена кутия.

Той й благодари с доволна усмивка, но без да му даде време да продума, тя продължи, бързайки да използува благодарността му, преди да е охладняла:

— Твоята Агнес ще направи всичко за тебе, Мат, стига само да не я забравиш — продължи тя страстно. — Никога, нито за минутка не бива да ме забравяш! У тебе има от всичките ми снимки. Една ще сложиш веднага в каютата си, нали, мили? — Тя още по-тежко облегна глава на рамото му и го загледа прелъстително. — Целуни ме, Мат! Колко хубаво беше! Колко хубаво е да чувствувам, че сме сгодени. Това обвързва почти като брак. Никое почтено момиче не би могло да изпита такива чувства като мен, без да е сгодено за избраника си.

Тъй като диванът очевидно нямаше пружини, на Матю почна да му става неудобно под значителната тежест, стоварила се върху му. Неговата момчешка любов към госпожица Мойр, ловко раздухвана от нея с ласкателства и нежности, не бе достатъчно силна, за да устои на напрежението на тази мощна любовна прегръдка.

— Ще ми позволиш ли да запуша? — попита той тактично.

Агнес го погледна и очите й се наляха със сълзи под разрошените й катранени коси.

— И последната вечер ли? — укори го тя.

— Струва ми се, че това ще ми помогне да се посъвзема — измънка той. — Последните няколко дни бяха много тежки за мен… Това стягане на багажа е много уморително.

Агнес въздъхна и неохотно се надигна.

— Добре, мили! Нищо не мога да ти откажа. Дръпни си няколко пъти, ако мислиш, че това ще ти помогне. Но не бива да прекаляваш с пушенето в Индия, Мат. Не забравяй, че гърдите ти не са много здрави. — После добави мило: — Нека да ти запаля пурата, сега е за последен път.

Тя боязливо запали малко изкривената угарка, която Матю измъкна от джоба на жилетката си, със страхопочитание загледа как той с мъжествена сдържаност започна да изпуска гъсти кълба дим. Сега тя можеше да го обича и обожава само от разстояние, но това все пак не й пречеше да протегне ръка и да поглади верижката на часовника му.

— Ще ти е мъчно за твоята малка Аги, нали Мат? — запита тя с чувство, но и с леко покашляне, защото бе вдъхнала вредния дим от пурата.

— Страшно! — отговори Матю тържествено. Сега удоволствието му беше пълно; той героично пуши, а тя примира в краката му в любовно обожание.

— Ще бъде… непоносимо. — Искаше му се дръзко да каже „дяволски проклето“, но от уважение към нея избра по-малко мъжествения израз и поклати глава, сякаш се съмняваше в способността си да издържи всички тези изпитания.

— Трябва да търпим в името на любовта ни — каза Агнес с въздишка. — Сигурна съм, че тази мисъл ще те накара да извършиш големи и добри дела там, Мат. Ще ми пишеш за всичко, каквото правиш.

— С всеки кораб ще пращам писма — и на теб, и на Мама — обеща Матю.

— Аз, разбира се, ще поддържам най-близка връзка с Мама — отговори Агнес, като че ли вече беше член на семейството.

Матю почувствува, че молитвите на двете предано обожаващи го жени ще се издигат заедно към небето, докато той се бори с тежките си задачи в чужбина, но пурата, въпреки усилията му да продължи живота й, вече пареше устните му и той със съжаление я хвърли. Агнес незабавно положи глава на гърдите му.

— Целуни ме пак, мили! — каза тя.

След малко тя пошепна страстно и изкусително:

— Ще се върнеш при мен едър, силен, суров мъж, нали, Мат? Искам да ме смачкаш в прегръдките си, силно, колкото искаш силно.

Матю вяло обгърна раменете й: струваше му се, че тя иска някак твърде много от човек, който на другия ден ще се възправи пред опасностите на едно трудно пътешествие в неизвестността.

— Наистина ме е срам, че така показвам чувствата си — продължи, тя свенливо, — но в това няма нищо лошо, нали, Мат? Ние ще се оженим, щом се върнеш. Сърцето ми се къса, като си помисля, че не можахме да се оженим, преди да заминеш. На драго сърце бих дошла с теб.

— Но, Агнес — възрази той, — тая страна съвсем не подхожда за бяла жена.

— Толкова много отиват там, Мат, толкова много. Жени на офицери и какви ли не! Аз ще замина с теб, ако след срока трябва пак да отидеш — заяви тя твърдо. — Попречи ни само това, че първо трябва да си пробиеш път, мили.

Той замълча, стреснат от решителността в думите й. Никога досега не бе се виждал така близко до олтара, нито пък бе подозирал каква власт имаше тя над него; освен това стори му се, че прегръдката продължава безкрайно. Най-после той каза:

— Вече трябва да си вървя, Аги.

— Но толкова рано е още, Мат — отвърна тя капризно. — Ти друг път винаги си отиваш след десет часа.

— Зная, Агнес, но утре ме чака тежък ден — важно се оправда той. — Преди пладне трябва да съм на борда.

— Тази раздяла ще ме убие — драматично каза Агнес и неохотно го пусна.

Матю се изправи, оправи си връзката, отърси панталоните си и като разглеждаше доколко са пострадали ръбовете им, помисли, че всичко това си е струвало труда и че е приятно да знаеш, че жени са готови да умрат за тебе.

— Е, тогава довиждане, Агнес — каза той храбро, разкрачи се и протегна и двете си ръце към нея. — Ние пак ще се срещнем.

Тя отново се хвърли в обятията му и зарови лице в гърдите му, а хлипанията й разтърсваха и двамата.

— Чувствувам, че не биваше да те пускам — изплака тя на пресекулки, когато той се отдръпна. — Не биваше така да се отказвам от теб. Много далече отиваш. Но аз ще се моля за тебе, Мат! Нека бог се грижи за тебе и да си ми те запази — заплака тя подире му по стълбите.

Вън на улицата Матю се почувствува утешен, ободрен и подкрепен от скръбта й, сякаш нанесените от него опустошения в девственото й сърце му придаваха благородство и важност. Но като си легна по-рано, за да се подготви за уморителния утрешен ден, и се замисли по-зряло и критично, дойде му наум, че напоследък госпожица Мойр е станала твърде настойчива с чувствата си и заспа с мисълта, че човек трябва два пъти да си помисли, преди прибързано да се обвърже, особено ако този човек е такова отракано момче като Матю Броуди.

На другата сутрин, въпреки че се събуди рано, Мама му позволи да стане чак в девет часа.

— Не бързай, няма да си даваме много зор. Пази си силите, момчето ми — каза тя, като му донесе чая за закуска. — Имаме много време, а те чака дълъг път.

Очевидно тя си представяше вече как той пътешествува без почивка до Калкута; а защото бе станал късно, беше още полуоблечен, когато баща му го повика от долния край на стълбите. Броуди не пожела да отстъпи нито на сантим от навиците си; той би сметнал за слабост да остане в къщи, за да изпрати сина си, и затова в девет и половина тръгна за работа както обикновено. Когато Матю изтича презглава надолу по стълбите по тиранти, с кърпа в ръце и намокрена коса, паднала върху бледото му чело, и се представи пред баща си в хола, Броуди впи хипнотизиращи очи в сина си и за момент улови колебливия му поглед.

— Е, Матю Броуди — каза той, гледайки го отвисоко, — днес ти заминаваш, а това значи сбогом на тоя дом за пет години. Ей богу, надявам се, че ще направиш нещо през тези години. Ти си калпав и слабохарактерен, а и майка ти те е поразглезила, но в тебе трябва да има нещо свястно. Трябва да има нещо свястно — викна той, — защото си мой син! Искам то да се прояви. Гледай хората в очите и не провесвай глава като куче! Изпращам те, за да те направя човек. Не забравяй, че си син и наследник на Джеймс Броуди!

— Дал съм ти всичко необходимо — продължи той. — Отговорна служба с големи възможности. Дал съм ти най-добрата екипировка, каквато може с пари да се купи, и най-важното — дал съм ти име. Бъди човек, господине, но преди всичко бъди Броуди! Дръж се като Броуди, където и да си, иначе господ да ти е на помощ! — Той стисна сурово ръката на сина си, обърна се и излезе.

Матю замаян се дооблече, подпомаган от Мама, която непрекъснато сновеше през вратата на стаята му, изяде закуската си, без да усети вкуса й, и още преди да се опомни, бе потресен от пристигането на файтона. Върху му се посипаха нови прощални излияния. Старата баба Броуди, сърдита, че толкова рано я обезпокоиха, викна от горния край на стълбите, запретнала дългата нощница около босите си кокалести крака:

— Е, тогава сбогом! И гледай да не се удавиш по пътя!

Неси, разплакана много преди това поради самата тържественост на случая, успяваше само несвързано да прохълца:

— Ще ти пиша, Мат! Дано компасът да ти върши работа.

Мери бе дълбоко развълнувана. Тя обви ръце около врата на Мат и нежно го целуна.

— Бъди юнак, Мат, скъпи. Бъди смел и нищо няма да ти напакости. И не забравяй сестра си, която те обича.

Матю се беше свил апатично във файтона до Мама и понасяше немилостивото друсане по пътя към гарата, докато госпожа Броуди гордо гледаше през прозореца. Във въображението си тя виждаше как хората се бутат един друг, сочат препускащия екипаж и си казват: „Ето, госпожа Броуди изпраща момчето си за Калкута. Тя беше добра майка за него, а и момчето си го бива, да, да!“ „Наистина не всеки ден някоя майка от Ливънфорд води момчето си до кораба за Индия“ — мислеше си тя доволна и се зави по-пристойно с палтото, седнала величествено в разнебитения файтон, като че ли се возеше в собствена карета.

На гарата тя с важен вид плати на файтонджията, като поглеждаше встрани изпод шапката си към неколцината случайни безделници под сводестия ход, и не можа да не каже уж случайно на човека, който носеше багажа:

— Младия господин пътува за Индия.

Препъвайки се под тежкия товар и зашеметен от разнасящата се от него миризма на камфор, носачът изви почервенелия си врат изпод ръба на сандъка и я изгледа тъпо, твърде изтощен, за да разговаря.

Те излязоха на перона, но съдбоносният влак имаше закъснение, тъй като разписанието на линията за Дарок и Ливънфорд, всякога предмет на обществено недоволство, и днес не измени на лошата си слава и очевидно се спазваше без каквато и да било точност. Мама неспокойно потропваше с крак, нетърпеливо свиваше устни и току поглеждаше към сребърния часовник, който висеше на шията й на верижка от сплетени коси; Матю, изпълнен с отчаяна надежда, че някъде по линията има повреда, гледаше неуверено и безутешно към носача, който на свой ред бе зяпнал с отворена уста към госпожа Броуди. Той не бе я виждал досега и кретенският му поглед лакомо поглъщаше нейните живи и величествено небрежни маниери; тя съвсем не можеше да се вмести в рамките на неговите местни представи и той я взе за нещо изключително — за пътешественица поне от европейски мащаб.

Най-после в далечината се дочу тракане, което прозвуча като погребален звън за последните надежди на Матю. С много пушек влакът влезе в гарата и след няколко минути отново запуфтя, отнасяйки госпожа Броуди и Матю, седнали един срещу друг на коравите дървени пейки. Останалият на гарата носач погледна с недоумение едното пени, което госпожата му мушна в ръката с величествен жест, почеса се по врата, плю отвратено и изхвърли от паметта си цялата тази случка като някаква загадка, която не бе по силите му да проумее.

Във влака г-жа Броуди се възползуваше от всякакво затихване на тракането, когато гласът й можеше да се чуе, за да се обърне към Матю с някоя ободрителна забележка, а през промеждутъците го съзерцаваше въодушевено. Матю се гърчеше на мястото си; той съзнаваше, че е подложен на процедура за окуражаване и това му беше отвратително. „Лесно й е на нея — мислеше си той нацупено, — тя няма да заминава.“

Най-подир стигнаха Глазгоу. Пътуването се стори на Матю трагично кратко. Като излязоха от гарата, те се спуснаха по Джамайка стрийт и надлъж по Брумило до кея, където „Иравади“ стоеше под пара. Два влекача бяха готови да го изтеглят из пристанището.

Параходът им се видя огромен, с перки, разперени като криле на прилеп, и с комин, пред който мачтите на останалите кораби изглеждаха като джуджета. Мама възхитително забеляза:

— Страшно голям кораб, Мат, честна дума! Сега няма да се страхувам толкова, като си мисля, че си на него. Тоя комин е висок като градската кула. Я погледни хората на палубата! Май че трябва да се качваме.

Те преминаха заедно по прехвърления между кораба и брега мост и се качиха на борда, където бе започнала суетнята по товаренето и цареше голяма суматоха и бъркотия. Моряците скачаха насам-натам по палубата и вършеха чудеса с въжетата; офицери със златни галони важно викаха и шумно надуваха свирките си; прислужници тичаха подир пътниците и пътници тичаха подир прислужниците, англо-индийци^[2], завръщащи се в страната, която си бяха избрали за живеене, гледаха възбудено всеки, който им се изпречеше на пътя; роднини, пред прага на раздялата, се препъваха в железните колове и купищата багаж.

Пред тази трескава дейност госпожа Броуди посърна. Важният вид на контрольора, който ги заведе долу, я уплаши и при все че тя възнамеряваше поне да се обърне към капитана и по подобаващ начин да повери Матю на специалните му грижи, сега се разколеба; свила се в тясната задушна дупка, която трябваше да служи на Матю за каюта през идните осем седмици, почувствувала лекото надигане и спускане на кораба край кея, тя разбра, че трябва колкото може по-скоро да се върне на брега.

Сега, когато предстоеше истинското прощаване, лъжливата екзалтация, предизвикана от романтичното й въображение, се пръсна като сапунен мехур — точно както бе предсказал мъжът й. Тя отново стана предишната госпожа Броуди — слабата жена, която бе родила това дете, която го бе кърмила на гърдите си, която го бе отгледала да порасне и която сега трябваше да види как то я напуска. Една сълза се отрони бавно по бузата й.

— О, Мат — проплака тя. — Опитах се да се крепя заради тебе, синко, заради тебе, мили, но ми е мъка, че те загубвам. Не зная дали си ти за тия чужди страни. По-добре да си беше останал в къщи.

— И аз не искам да замина, Мама — примоли се той горещо, сякаш в последния момент тя можеше да протегне ръка и да го избави от тази страшна участ.

— Сега ще трябва да заминеш, синко. Вече е много късно нещо да се промени — отговори тя тъжно и поклати глава. — Баща ти винаги така искаше. А каквото той каже, трябва да се направи. Не може иначе. Но ти ще се стараеш и ще бъдеш добро момче, нали, Мат?

— Да, Мама.

— Ще ми изпращаш част от заплатата си да я внасям на твое име в строителното дружество, нали?

— Да, Мама.

— Всеки ден ще прочиташ по една глава от библията, нали?

— Да, Мама.

— И не ме забравяй, Мат!

Матю изведнъж се разхлипа.

— Не искам да заминавам — ревна той и се вкопчи в роклята й. — Вие всички ме изпъждате, аз никога няма да се върна! Там ще умра! Не ме пускай, Мама!

— Трябва да заминеш, Мат — пошепна тя. — Той ще ни убие, ако се върнем заедно.

— Ще се поболея на кораба — изхленчи Мат. — Вече усещам как ми се повдига. Треска ще ме хване там. Ти знаеш, че не съм силен. Казвам ти, Мама, това ще ме съсипе.

— Пшшшт, синко — промълви тя. — Трябва да се успокоиш. Ще се моля на бога да те закриля.

— Е, тогава, Мама, щом трябва да вървя, остави ме сега — простена Мат. — Не мога да понасям повече. Няма какво да седиш тук да ми се подиграваш. Остави ме, нека се свърши всичко!

Майка му се изправи и го притисна в обятията си — най-после тя прояви своята женственост.

— Довиждане, синко, и бог да те благослови! — каза тя тихо.

Когато майка му излезе разплакана и разтреперана от каютата, Матю се хвърли отчаяно върху нара.

Госпожа Броуди слезе на брега и се отправи към гарата на Куин стрийт. Мина отново покрай доковете, но сега краката й се влачеха по същите плочи, по които тя така надменно бе минала преди малко; постепенно тялото й се приведе напред, роклята й се повлече немарливо подире й, главата й отново жално клюмна; обзе я примирение; тя се пробуди напълно от мечтите си и отново се превърна в нещастната и безпомощна съпруга на Джеймс Броуди.

На връщане във влака тя се почувствува изморена и изтощена от бурно сменящите се вълнения, които бе изпитала. Главата й се замая и тя заспа. Из тъмните кътчета на сънния й мозък изскочиха призраци и започнаха да я измъчват. Някой я захвърляше надолу, замеряше я с камъни — навсякъде около нея имаше четвъртити сиви камъни, които я притискаха. На земята край нея лежаха децата й, а телата им, отпуснати и неподвижни от крайно изтощение, изглеждаха като трупове. А когато стените започнаха бавно да се надвесват над нея, тя се събуди с висок писък, който се сля със свирката на локомотива. Влакът навлизаше в околностите на Ливънфорд. Тя си беше у дома.