Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (34)

X

Беше съботата след изпита за стипендията „Лата“, десет и половина часът сутринта. Неси стоеше и гледаше през прозореца на гостната с изписано на лицето й очакване, примесено със сподавена възбуда, която правеше очите и да блестят и да изглеждат огромни на малкото й личице, сякаш чакаха появата на някакво внезапно, вълнуващо откровение по прострялата се пред нея безлюдна улица. Изражението на нейното само по себе си малодушно лице беше доста издайническо, понеже съзнанието, че е сама в стаята и никой не я наблюдава, и позволяваше по-свободно и по-несдържано да прояви онези чувства, които бе грижливо таила в течение на изминалата тревожна седмица.

През тази седмица държането на баща й към нея бе непоносимо и преминаваше от нежна благосклонност към прояви, които толкова я смущаваха и плашеха, че тя просто изпадаше в ужас; въпреки всичко Неси го понасяше, като се утешаваше с мисълта, че нейната тактика бе по-изтънчена, по-резултатна от цялата му врява и всичките му грубости. Тя мислеше, че е спечелила „Лата“, всъщност беше изпитвала с минаването на всеки ден след изпита все по-голяма сигурност, че е спечелила стипендията. Не беше възможно всичкото й учене, принудителният й труд, всичките тези дълги часове, търпеливо прекарани в същата тази студена гостна, да останат невъзнаградени и макар че след излизането от университета миналата седмица бе изпитала чувство на неудовлетворение от писмената си работа, сега Неси беше напълно възвърнала самоувереността си; тя смяташе, че е спечелила стипендията — както се изразяваше баща й — „като нищо“. И все пак съществуваше вероятност, малка, недопустима вероятност да не е сполучила. Това беше немислимо, невъзможно, но въпреки това по някакви странни, хитри подбуди на своя ум тя ловко бе взела предпазни мерки именно против тази вероятност. И Мери, и баща й мислеха, че резултатът от конкурса ще бъде обявен най-рано след една седмица — тя им беше казала така и те бяха й повярвали, — но Неси беше добре осведомена и знаеше, че ще получи резултата тази сутрин. Тя го чакаше в момента, защото пощата от Глазгоу разнасяха сутрин в единадесет часа, а според сведенията, които бе получила в университета, резултатите от изпита трябваше да се изпратят вечерта на предишния ден. И сега Неси лукаво се усмихна при мисълта за изобретателността, с която беше измамила всички. Това хрумване беше блестящо и смело — подобно на неочакваното изпращане на онова писмо на Мери — и Неси го беше осъществила. Баща й така я бе мачкал и потискал с подготовката за изпита, че не бе имала време да си отдъхне, да помисли; а сега бе успяла да си спечели време. Това беше победа. Беше си осигурила цяла седмица, преди той заплашително да поиска да види доказателството за нейния успех, цяла седмица, през която можеше да обмисли и да скрои някакъв план да се избави от него, в случай че е пропаднала. Но тя не е пропаднала… тя е сполучила… и вместо да използува всеки момент от тази скъпоценна седмица за изнамиране начин да се спаси от гнева на баща си, щеше да я изживее в спотаено щастие, щеше да крие тайната си, докато нямаше сили да се сдържа повече, и щеше да им я поднесе неочаквано, да я разкрие тържествено, а те щяха да я слушат изумени. Те нямаше да я узнаят, докато самата тя не им я кажеше; никой не биваше да знае, дори и Мери, която беше толкова добра към нея и която толкова я обичаше. Всъщност не трябваше ли да каже на Мери? Не! Това щеше да провали целия й план. Когато реши да проговори, ще каже първо на нея, но засега всичко трябва да се запази в тайна, запечатана в собствената й душа; тя не искаше никой да надзърта през рамото й, когато ще отваря писмото, тя трябваше да бъде сама, недосегаема за любопитни погледи, които биха могли да забележат как треперят пръстите й, каква тревога се крие в очите й.

Както стоеше в гостната, Неси изведнъж се стресна и леко затрепера с цялото си тяло, когато забеляза една неясна синя фигура на другия край на улицата — раздавача, който с бавната точност на всекидневната си обиколка щеше да стигне при нея едва след половин час. След половин час тя щеше да получи писмото, но трябваше на всяка цена да бъде самичка, за да го получи необезпокоявана от никого! С усилие Неси откъсна погледа си от далечната фигура на раздавача и неволно, почти машинално се обърна и се запъти към вратата, променила изражението си така, че лицето й загуби издайническия си вид, стана затворено, непроницаемо, после бавно се навъси. Когато влезе в кухнята, чертите й станаха още по-намръщени и разтревожени, тя отиде при Мери, притисна ръка към челото си и с мъка възкликна:

— Пак имам това главоболие, Мери! По-лошо от всеки друг път.

Мери погледна съчувствено сестра си.

— Бедничката ми малка Неси! — възкликна тя. — Много съжалявам! А пък аз мислех, че си се отървала от него завинаги.

— Не, не! — възрази Неси. — Пак ме боли! Много ме боли… дай ми едно от моите прахчета, бързо!

През закрилата очите й ръка Неси наблюдаваше как Мери отиде при бялата картонена кутия, която винаги стоеше на камината, видя я как тя отвори кутията и откри, че е празна, след това я чу състрадателно да се провиква:

— Знаеш ли, че са се свършили! Много съжалявам, миличкото ми! Аз бях сигурна, че има още един-два праха.

— Свършили се! — възкликна Неси. — Това е ужасно! Какво ще правя без тях! Главата ми се пръска! Трябва веднага да взема един прах!

Мери погледна загрижено наведената глава на сестра си и попита:

— Какво мога да направя за тебе, миличка? Искаш ли студена кърпа с вода и оцет?

— Казах ти вече, че това не ми помага! — сърдито отговори Неси. — Ще трябва да ми вземеш прахове. Върви веднага, моля ти се!

На Мериното лице се изписа неувереност и след кратко мълчание тя промълви:

— Не мога да изляза сега, скъпа. Трябва да сготвя обеда и да свърша всичко друго. Полегни малко, пък аз ще ти поразтъркам челото.

— Върви да ми донесеш прахове! — избухна Неси. — Нима не можеш да ми направиш тази малка услуга! Нали уж винаги ми разправяш, че искаш да ми помогнеш? Няма да ми олекне, докато не взема прах — ти знаеш, че това е единственото нещо, което ми помага.

След моментно колебание, през време на което съчувствено гледаше Неси, Мери бавно протегна ръце към връзките на престилката си и още по-бавно ги развърза.

— Добре, миличка! Не мога да те гледам как страдаш! Ще отида и ще помоля да ти ги направят веднага. — После, на излизане от стаята, тя добави със състрадание: — Няма да се бавя и една минутка. Полегни и си почини, докато се върна.

Неси послушно легна, като си помисли с вътрешно задоволство, че тази минутка щеше да трае цял час, че тя щеше да има достатъчно време да получи писмото и пак да се успокои, преди Мери да успее да отиде в града, преди да дочака с досада аптекаря да изпълни рецептата и да се върне при нея. Тя се поусмихна, когато чу входната врата да се затваря зад сестра й; тази усмивка пак стопи сдържания израз на лицето й, то отново придоби своя предишен странен и лукав вид; Неси скочи и нетърпеливо изтича в гостната!

Да! Ето, Мери вървеше по улицата, бързаше (бедничката!) да поръча лекарството, като че ли в къщата нямаше още две прахчета, скрити в чекмеджето на бюфета, ето, без да забележи, тя се размина с раздавача, който се беше запътил насам. Той имаше в чантата си нещо, което щеше да донесе на Неси по-голямо облекчение, отколкото всички прахове, които би могъл да й даде Лори. Но колко беше бавен! Това е Дан, позна го Неси — по-старият от двамата раздавачи, които им носеха пощата, същият, който с такъв важен и достоен вид връчваше писмата от Мат и многозначително се провикваше:

— Както изглежда, трябва да е нещо важно! — Но никое от писмата на Мат никога не беше толкова важно, както това известие днес! Защо той не побързаше?

Както стоеше и гледаше, Неси смътно почувствува, че някога вече е стояла пред същия прозорец в гостната, обзета от същото възбуждение и очакване, и изведнъж се сети, без да се мъчи съзнателно да си спомни, че то беше в деня, когато Мама получи телеграмата, която толкова я развълнува. Спомни си приятния трепет, с който бе държала оранжевата бланка, и колко ловко бе маневрирала, за да не узнае нищо по този въпрос баба Броуди. Сега не я беше страх, че писмото й може да попадне в ръцете на старицата, защото тя беше полусляпа и почти съвсем глуха и не излизаше от стаята си, освен когато усетеше; че е време да се яде.

Дан се приближаваше, спокойно преминаваше от едната страна на улицата на другата, накуцваше, като че ли имаше по един мазол на всеки пръст на краката си, сложил тежката си чанта върху превития си гръб като хамалин. И все пак колко бавно идваше той! Но сега вече, колкото и да беше странно, Неси не изпитваше чак толкова горещо желание той да побърза, като че ли й се искаше Дан да си гледа работата и да остави нейното писмо последно. Изглежда, всички от тяхната улица имаха писма този ден и всички, точно както й се искаше, щяха да ги получат преди нея. Дали Джон Грирсън бе вече получил своето писмо? Надали му се е зарадвал, ако го е получил. Колко много й се искаше да види съкрушеното му лице, когато го отвори. Колкото за самата нея, тя въобще не искаше сега никакво писмо; то я тревожеше, а тя беше толкова сигурна, че е спечелила „Лата“, че не си заслужаваше трудът да отваря за потвърждение плика. Има пликове, които мъчно се отварят!

Но ето че Дан вече се запъти към тяхната къща и тя потрепера с цялото си тяло, не можеше да си поеме дъх, когато той нехайно отмина портата им, сякаш сигурен, че вече не може да има писма за семейство Броуди, после внезапно се спря, върна се и накара сърцето й буйно да подскочи в гърдите.

Цял век мина, докато иззвъня звънецът, но той иззвъня и Неси се видя принудена, все едно дали искаше, или не, да се отдели от прозореца и да отиде да отвори, не с весело подскачане, както бе сторила това при получаването на телеграмата, а бавно, със странно, безразлично чувство, като че ли не отиваше да отвори, като че ли още стоеше до прозореца и виждаше собствената си фигура стъпка по стъпка да излиза от стаята.

Пликът, дълъг, дебел и внушителен, със син герб на гърба, беше в ръката на Дан и очите й се заковаха на писмото, когато се спря на прага; тя не виждаше усмивката, сбърчила покритата с вени червена буза на раздавача, оголила пожълтелите му от тютюн зъби, почти не виждаше самия него и все пак смътно долови, че той й каза, както беше очаквала:

— Както изглежда, трябва да е нещо важно.

Но ето че ръката й усети писмото, пръстите й почувствуваха плътната грапава хартия, очите й съзряха калиграфския надпис със собственото й име, изрисуван внимателно в средата на бялата му повърхност. Неси не знаеше колко дълго бе съзерцавала името си, но когато вдигна очи, Дан беше си отишъл, а тя не беше му поблагодарила, не беше му дори заговорила и сега, като погледна безлюдната улица, почувствува леко съжаление, че се е показала неучтива, помисли, че трябва някак да поправи грешката си пред раздавача — може би да му се извини или да му подари тютюн за Коледа. Но първо трябваше да отвори това, което той й беше дал.

Тя се обърна, затвори вратата, даде си сметка, че няма защо да се връща в тази толкова омразна за нея мрачна гостна, беззвучно прекоси хола и влезе в празната кухня. Там веднага освободи ръката си от писмото и го остави на масата. След това се върна при вратата, през която току-що беше влязла, увери се, че тя е плътно затворена, отиде до вратата на килера, провери я по същия начин и накрая, сякаш убедена най-после в своята пълна самота, върна се и седна до масата. Всичко беше, както бе желала, всичко бе станало, както толкова хитро бе предвидила; сега тя беше самичка, ненаблюдавана от никого, скрита; нямаше какво повече да прави, нямаше какво повече да чака, нищо не й пречеше да отвори писмото.

Погледът й отново падна на плика, не втренчено, както при получаването му, а с растяща, трепетна възбуда. Устните й изведнъж изтръпнаха, устата пресъхна и тя неудържимо се затресе от глава до крака. Неси виждаше не продълговатия бял плик на писмото, а самата себе си, вечно наведена над учебниците — в училище, у дома, в изпитната зала на университета, — с надвесената навсякъде, над нея грамадна фигура на баща й, която тежеше над нея и върху нея като някаква неизбежна сянка. Писмото сякаш отразяваше собственото й лице, което я гледаше с трогателен поглед и разказваше, че всичко, заради което беше работила, всичко, заради което беше принуждавана да се труди, цялата цел на нейния живот лежеше тука, на масата, в няколко думи, написани на един-единствен скрит лист хартия.

Името й стоеше на плика, а същото име трябваше да стои и на този скрит в него лист, иначе всичко, което беше извършила, целият и живот губеха своя смисъл. Неси беше сигурна, че в писмото стоеше нейното име, единственото име, срещу което никога не бяха писани слаби бележки, името на печелившия стипендията „Лата“; и въпреки това я беше страх да го види.

Но това беше направо смешно! Нямаше защо да се страхува от името си, което, както татко й правилно и настойчиво повтаряше, беше прекрасно име, благородно име, име, с което тя с право можеше да се гордее. Тя беше Неси Броуди… тя бе спечелила „Лата“! Всичко това беше предвидено преди много месеци, всичко бе предрешено от баща й и от самата нея. Божичко! Та нали тя беше способното дребосъче… най-умното момиче в Ливънфорд… първото момиче, спечелило стипендията… гордостта за името Броуди! Като насън ръката й се протегна към писмото.

Колко чудно, пръстите й така неестествено трепереха, докато отваряха пред собствените й очи дебелия плик. Колко тънки бяха нейните пръсти! Тя не искаше те да отворят писмото, а те го отвориха; ето, те вече с леко треперене държаха извадения отвътре лист.

Е, трябваше да си види името — името на Неси Броуди. Това положително не беше голяма мъка: да погледне за миг собственото си име. Този миг бе настъпил!

С разтуптяно от неудържимо, непоносимо вълнение сърце Неси разгъна листа и го погледна.

Името, което се мярна пред притъмнелия й поглед, не беше нейното — то беше името на Грирсън. Джон Грирсън беше спечелил „Лата“!

За една секунда Неси гледаше писмото, без да може да го проумее, после очите й се изпълниха с растящ страх, от който зениците й се разшириха така, че думите се разляха и съвсем изчезнаха от погледа й. Неси седеше неподвижна, скована, почти без да диша, все още с писмото в ръка, а в ушите й кънтеше поток от думи, изричани от ръмжащия глас на баща й. Тя беше сама в стаята, той беше в кантората на една миля от нея и все пак в измъченото си въображение Неси го чуваше, живо го виждаше пред себе си.

„Грирсън е спечелил! Оставила си се да те бие копелето на този парвеню! Нямаше да е чак толкова лошо, ако беше който и да е друг, но Грирсън, синът на тази подла свиня! И след като толкова говорих, че си я спечелила! Това е безобразие! Безобразие, казвам ти. Празноглава идиотка такава… И това след като се заробих с тебе, след като вложих всичките си сили да те карам да учиш! Боже! Няма да го изтърпя! Ще ти извия тоя тънък врат!“

Неси се отпусна по-дълбоко в креслото, опитвайки се да се освободи от невидимото му присъствие, все още с ужас в очите; тя се сви, сякаш той пристъпваше към нея, протегнал огромните си ръце. Тя седеше все тъй неподвижно, дори устните й не се мърдаха, но чуваше жалния си вик:

„Аз направих всичко, каквото можех, татко! Не можех да направя нищо повече! Не ме пипай, татко!“

„Всичко, каквото можеше! — съскаше той. — Това, което си могла, не е било достатъчно, за да биеш Грирсън. Уж се кълнеше, че стипендията била в джоба ти! Сега ще трябва да понасям нови оскърбления заради тебе! Аз ще ти платя за това! Казах ти, че ще имаш за какво да съжаляваш, ако пропаднеш!“

„Не! Не, татко! — пошепна Неси. — Не исках да пропадна! Това няма да се повтори, обещавам ти! Ти знаеш, че винаги съм била най-силната ученичка в класа. Винаги съм била твоята Неси. Ти няма да мъчиш такова дребосъче като мене. Втория път ще изкарам по-добре.“

„За тебе няма втори път! — крещеше й Броуди. — Аз… аз ще те удуша за това, което ми направи!“

Когато той се нахвърли върху нея, Неси разбра, че ще я убие, и когато изписка, затворила очи от безумен, неописуем ужас, този ремък, който й стягаше главата през последните изтощителни месеци, внезапно се скъса и й дари мир и съвършен покой. Това, което бе стягало главата й, се изгуби, тя се освободи от притискащия я ремък, страхът й изчезна и тя беше свободна. Неси отвори очи, видя, че баща й вече не беше пред нея, и се усмихна, усмихна се с безгрижна, весела усмивка, която заигра по подвижните й черти като трепкаща светлина и незабелязано прерасна в неудържим кикот. Макар че не се смееше високо, тя се свиваше като от спазми, по бузите й се стичаха сълзи и цялото й слабичко телце се тресеше в забравата на този смях. Неси се смя много дълго, после веселието й секна също така внезапно, както, беше възникнало, сълзите мигновено пресъхнаха и лицето й придоби задълбочено и хитро изражение, сякаш едва забележимото лукавство, което беше се изписало на него, когато бе стояла и мислила в гостната, бе взело исполински размери. Сега обаче, тласкана в определена посока от някаква вътрешна сила, тя не мислеше; за нея не съществуваше необходимостта да мисли! Глътна стиснала устни, Неси внимателно сложи на масата като някаква скъпоценност писмото, което досега бе държала стиснато в ръката си, стана от креслото и права се заоглежда наоколо, кимайки като кукла с клатеща се глава. Когато кимането секна, по лицето й трепна усмивка, но този път бегла, тя тихо си пошепна за насърчение: „Щом нещо заслужава да го правиш, прави го както трябва, миличка Неси!“, обърна се и на пръсти излезе от стаята. Със същата мълчалива и пресилена предпазливост тя се качи по стълбите, спряла се ослуша на площадката, после, успокоена, заситни към стаята си. Там, без да се двоуми, Неси отиде при умивалника, наля студена вода в легена и се залови грижливо да си мие ръцете и лицето. След като се изми по най-грижлив начин, почна да се бърше, докато бледото й личице заблестя от прилежното търкане с кърпата, свали старата си сиво-бежова рокля, извади от чекмеджето чистата рокличка от кашмир, по-хубава от която нямаше. Явно, сега тя не я задоволяваше напълно, защото Неси поклати глава и промърмори:

— Това не е достатъчно хубаво за тебе, миличка Неси! Съвсем не е достатъчно хубава сега!

Въпреки всичко тя си я сложи със същата спокойна грижливост и лицето й пак светна, когато вдигна ръце към косата си. Докато разплиташе плитките и четкаше косата си с бързи движения по цялата й дължина, от време на време тя тихо, с одобрение си шепнеше: „Моята хубава коса! Моята прекрасна коса!“ Доволна най-сетне от хубавата златиста лъскавина, постигната с четкането, Неси се изправи пред огледалото и се загледа с унесена, загадъчна усмивка; сетне взе единствения си накит, малка огърлица от корали, които някога й беше подарила Мама като възмездие за невниманието на Матю, понечи да я сложи на врата си, но изведнъж отдръпна ръката с коралите. „Те са много остри, тези мъниста“ — пошепна тя и полека ги сложи обратно на масичката си.

Без да губи повече време, Неси тихичко излезе от стаята, слезе по стълбите и в хола си сложи габардинената дрешка и сламената шапка с хубавата, нова сатенена панделка, купена и зашита от Мери. Сега Неси беше напълно облечена за излизане, с най-хубавите си дрехи — както беше облечена в деня на изпита. Но не излезе от къщи; вместо това крадешком се промъкна пак в кухнята.

Тука Неси започна да действува по-бързо. Хвана един от тежките дървени столове, премести го точно по средата на стаята, след това отиде при струпаните на бюфета учебници, пренесе ги на стола, нареди ги в плътна купчина, огледа ги с доволен вид и оправи някои малки неправилности в симетрията на купчината с леки и точни движения на пръстите си. „Тая работа добре я свърши, мила моя — промърмори тя с удовлетворение. — Ти си момиче, от което би излязло добра домакиня.“ Докато си казваше това, Неси се отдалечи заднишком от стола, все още любувайки се на делото си, но когато стигна до вратата, обърна се и тихо се плъзна в килера. Тука се наведе и взе да рови в панера с прането при прозореца, после се изправи с тържествуващо възклицание и се върна в кухнята, стиснала нещо в ръка. Това беше късо парче от въжето за пране. Сега движенията й станаха още по-бързи. Сръчните й пръсти трескаво правеха нещо с единия край на тънкото въже, след това тя се качи на стола и изправена на струпаните книги, върза другия му край за куката на тавана. Тогава, без да слиза от стола, тя взе писмото от масата и си го забоде на гърдите, шепнейки: „Първа премия, Неси! Колко жалко, че не е червена лента!“ Най-после тя внимателно вмъкна главата си в направената от нея примка, като гледаше да не изкриви шапката си, грижливо прекара въжето под разпуснатите си коси и го стегна — всичко беше готово.

Тя весело се поклащаше върху грамадата книги, като дете, качило се върху пясъчен замък, а очите й жадно се вглеждаха през листака на люляковия храст отвъд, сложеният на облегалката на стола крак бутна опората и тя увисна. Куката силно се огъна, но гредата, в която беше забита, продължаваше здраво да я държи. Въжето се опъна, но не се скъса. Неси висеше и се гърчеше като дърпана с конец марионетка, а тялото й се удължаваше и като че ли отчаяно протягаше единия люшкащ се крак с усилие да стигне пода, но не можеше да го стигне, защото имаше два пръста разстояние. Шапката смешно се килна на челото й, лицето й бавно потъмняваше, колкото повече въжето се врязваше в тънката й бяла шия; очите, винаги молещи, дори умоляващи и сини като великденчета, с леко учудване се замъглиха от болка, сетне бавно се изцъклиха; устните й се наляха с кръв, подпухнаха и се отвориха, малката й долна челюст увисна, тънка струйка пяна беззвучно потече по брадичката й. Неси се поклащаше насам-натам, увиснала в стаята всред тишината, нарушавана само от едва чутото шумолене на люляковите листа в прозореца, докато най-после тялото й леко потрепера и остана неподвижно.

Къщата беше безмълвна, сякаш потънала в безмълвието на смъртта, обаче, след продължителна тишина се чу как някой се раздвижи на горния етаж и бавно, с несигурни крачки заслиза по стълбите. Най-после вратата на кухнята се отвори и вътре влезе баба Броуди. Привлечена тук от стаята си от приближаването на обедния час и от желанието да си препече по-мек хляб, тя се тътреше напред с наведена глава, без нищо да вижда, докато не се блъсна в трупа.

— Тцъ, тцъ! Къде съм тръгнала? — промърмори тя, дръпна се назад и с изумление загледа с помътнелите си очи висящата фигура, която от тласъка на ръката й беше отново се раздвижила и сега леко се клатеше към нея. Старото й лице се смръщи, тя се взря с недоверие, внезапно устата й зяпна, а когато трупът на мъртвото момиче пак я докосна, тя залитна назад и изпищя:

— О, боже господи! Какво… Какво е това? Тя… тя се е…

От устата й се изтръгна още един вик! С несвързани думи баба Броуди се обърна, закуцука от стаята, с един замах отвори входната врата и се втурна вън от къщата.

Бързайки презглава, тя измина двора и излезе на улицата и там, когато се обръщаше, за да продължи бягството си, се сблъска и почти падна в прегръдките на Мери, която я изгледа с тревога и извика:

— Какво е станало, бабо? Да не ти е лошо?

Старицата се вторачи в нея, лицето й се гърчеше, хлътналата й уста се кривеше, езикът не я слушаше.

— Какво ти има, бабо? — повтори Мери с изумление. — Лошо ли ти е?

— Там! Там вътре! — пелтечеше старата и безумно сочеше с вдървената си ръка към къщата. — Неси! Неси там вътре! Тя… тя се е обесила… в кухнята!

Мери метна поглед към къщата, забеляза отворената врата, с вик на ужас изтича край старата жена и все още с бялата кутийка прахове против главоболие в ръка, се качи бегом по стъпалата, втурна се в хола и оттам в кухнята.

— О, боже! — викаше Мери. — Моята Неси! — Тя изтърва кутийката, светкавично издърпа чекмеджето на бюфета, грабна един нож и замахна срещу опъналото се въже. В една секунда въжето бе прерязано и топлото тяло на Неси беззвучно падна върху Мери и се свлече на пода. — О, боже! — повторно извика тя. — Пощади я за мен! Ние двете си нямаме никой друг! Не я оставяй да умре! — Обхванала с ръце мъртвата си сестра, Мери я сложи на пода, отпусна се на колене, с треперещи пръсти задърпа впилото се в отеклата шия на момиченцето въже и най-сетне разхлаби примката. Тя удряше трупа по ръцете, милваше по челото, несвързано викаше с глас, задавен от ридания: — Проговори ми, Неси! Аз те обичам, моя любима сестричке! Не ме оставяй! — Но отворените, безжизнени устни не даваха отговор; тогава, в пристъп на отчаяние, Мери скочи на крака и отново се втурна вън от къщата, на улицата. Тя се заоглежда като побъркана и видя към нея да идва момче на велосипед.

— Спри! — изкрещя Мери, безумно размахала ръце, и когато момчето учудено спря до нея, притисна ръка до сърцето си и задъхано, недоизговаряйки думите, се замоли: — Повикай лекар! Повикай доктор Ренуик! Бързо! Сестра ми е болна! Върви бързо! Бързо! — Тя го отпрати с още един вик, върна се в къщи, втурна се да вземе вода, пак коленичи, вдигна Неси в прегръдките си, намокри подутите й устни, помъчи се да я накара да пие. После сложи отпуснатата глава на Неси на възглавница, взе да бърше с мокра ръка потъмнялото й лице и със задавен глас зашепна:

— Заговори ми, скъпа Неси! Искам да живееш! Искам да живееш! Не трябваше да те оставя сама! О, защо ме накара да изляза?

След като изми лицето й, тя не знаеше вече какво да прави и остана на колене до проснатия труп със стичащи се по лицето й сълзи и безумно сключени ръце.

Мери стоеше така на колене, когато през все още отворената врата се чуха бързи крачки и в стаята влезе Ренуик. Отначало той не забеляза трупа на Неси поради коленичилата пред него Мери и като видя само нея, закова се на място и високо извика:

— Мери! Какво се е случило?

Но когато пристъпи напред, той сведе очи, видя тялото на пода и в миг коленичи до Мери. Ръцете му бързо заопипваха трупа, а Мери го наблюдаваше с ням, измъчен поглед; в следващия миг той вдигна очи към нея през тялото на сестра й и бавно промълви:

— Недейте стоя повече на колене, Мери! Нека… нека да я сложа на кушетката.

Мери разбра по неговия тон, че Неси е мъртва, и докато Ренуик вдигаше тялото на кушетката, стана с треперещи устни, с гърди, разкъсвани от непоносима мъка в сърцето.

— Аз съм виновна — съкрушено пошепна тя. — Аз излязох да й поръчам прахове против главоболие.

Ренуик се обърна към нея от кушетката и нежно я изгледа.

— Не сте виновна, Мери. Вие направихте за нея всичко.

— Защо го направи? — изплака Мери. — Аз я обичах толкова много! Аз исках да я закрилям!

— Сигурен съм в това! Тя трябва да се е побъркала, бедното дете — тъжно отговори Ренуик. — Бедното наплашено дете!

— Аз бях готова да направя всичко за нея — пошепна Мери. — Аз бях готова да умра за нея!

Ренуик изгледа девойката, изтерзаното й от скръб лице, помисли си за нейното минало, за сегашната й мъка, за безрадостната несигурност на нейното бъдеще и докато се взираше в пълните й със сълзи очи, усети как и него го обземаше неизразимо вълнение. Като извор, скрит дълги години дълбоко под земята и внезапно бликнал на дневната светлина, чувствата му го понесоха като отприщен поток. Сърцето му натежа от нейната скръб и завладян от увереността, че никога не ще може да я остави, той се приближи към нея и тихо каза:

— Мери! Не плачи, скъпа! Аз те обичам!

Тя го погледна през сълзи с невиждащи очи, когато той застана до нея, и в същия миг се озова в неговите прегръдки.

— Ти няма да останеш тука, скъпа — шепнеше Ренуик. — Сега ти ще дойдеш с мене. Искам да станеш моя жена. — Той утешаваше ридаещата в неговите обятия Мери и й казваше, че трябва да я е обикнал още в онзи миг, когато я бе видял за първи път, но и сам не е знаел това досега.

Докато двамата стояха така, неочаквано се чу висок глас, който ги оглуши с невероятна, свирепа сила.

— По дяволите! Какво значи това в моята къща?

Беше Броуди. Застанал на прага, откъдето кушетката не се виждаше поради отворената врата, той беше се заковал неподвижно, впил в тях изскочилите от орбитите си от гняв и изненада очи. — Значи, това е твоят любовник! — яростно закрещя той, като влизаше в стаята. — Значи, този ти е пратил хубавото черно грозде. Чудех се кой ли може да бъде, но, бога ми, не ми дойде на ум, че може да е този… Този фин господин!

При тези думи Мери трепна и щеше да се отдели от Ренуик, но той не я пусна и тъй, прегърнал я с една ръка, втренчено изгледа Броуди.

— Няма какво да ме гледаш така надменно — подигравателно заговори Броуди с отривист, злобен смях. — Не можеш ми замаза очите! Тоя път си ми паднал в ръцете. Чудесен стълб на обществото в града, гледай го ти него, да дойде в къщата ти и да я превърне в публичен дом!

В отговор Ренуик се изправи още по-непреклонно, бавно вдигна ръка и посочи кушетката.

— Вие стоите пред лицето на смъртта — рече той.

Въпреки волята си Броуди сведе очи пред студения поглед на доктора.

— Да не сте луд? Да не сте полудели всички? — промърмори той. Но се обърна натам, където сочеше пръстът на Ренуик, и когато видя тялото на Неси, трепна и залитна към кушетката. — Какво… какво е това? — зашеметен извика той. — Неси! Неси!

Ренуик отведе все още притискащата се към него Мери до вратата, спря се и сурово изрече:

— Неси се е обесила в тази кухня, понеже е пропаднала на изпита за „Лата“, и господ е свидетел, че вие сте виновен за нейната смърт. — При тези думи той изведе Мери от кухнята и двамата заедно излязоха от къщата.

Броуди не ги чу да излизат; замаян от последните думи на Ренуик и от странната неподвижност на лежащото пред него тяло, той промърмори:

— Те искат да ме уплашат! Събуди се, Неси! Това съм аз, татко ти. Хайде, мъничката ми, събуди се! — Нерешително протегнал ръка да я разтърси, той забеляза писмото на гърдите й, откъсна го от роклята й с треперещи ръце го поднесе към очите си.

— Грирсън! — пошепна той с изумление. — Грирсън я спечелил! Значи, тя наистина е пропаднала!

Листът падна от неговата ръка и погледът му неволно се спря на Несината шия, прерязана от яркочервения белег. Дори и след като го видя, Броуди пак докосна безжизненото й отпуснато тяло и лицето му се наля с кръв, стана червено като белега на бялата й кожа.

— Боже! — пошепна той. — Тя… тя се е обесила! — Той закри очите си с ръка, сякаш нямаше повече сили да гледа това зрелище. — Боже мой! — измънка отново той. — Тя… тя… — А след това промълви тъй, като че не му стигаше въздух: — Аз обичах моята Неси! — Тежък стон се изтръгна от гърдите му. Залитайки като пиян, слепешката, Броуди се отдалечи заднишком от трупа и несъзнателно се отпусна в креслото си. Пристъп на ридания без сълзи го разтърсваше и разкъсваше гърдите му от мъка. Оборил глава на ръцете си, той остана така, с изтерзан ум, завладян от една-единствена Всепоглъщаща мисъл и все пак пронизван от други бегли мисли, от безкраен поток от образи, който преминаваше край мъртвата му дъщеря като шествие от сенки, прелитащи край почиващата върху катафалка покойница.

Той виждаше сина си и Нанси, двамата заедно, залени от слънчева светлина, виждаше прегърбената фигура и покъртително наведената настрана глава на жена си, подигравателното лице на Грирсън, присмиващо му се в неговото нещастие, виждаше прегърналия Мери Ренуик, дръзката фигура на младия Фойл, осмелил се да излезе насреща му в собствената му кантора; виждаше раболепния Пери, Блер, Пакстън, Гордън, дори Дрон — те всички безмълвно се изреждаха пред затворените му очи, всички минаваха с извърнати от него глави, всички го обвиняваха, отправили тъжен поглед към тялото на Неси, което почиваше на смъртното си ложе.

Стори му се, че не може повече да изтърпи терзанието на тези вътрешни видения; той вдигна глава от ръцете си, откри очите си и погледна крадешком към кушетката. Погледът му веднага падна на слабата провесена ръчица на мъртвото дете, увиснала безжизнена и неподвижна, с безсилно разтворени бледи восъчни пръстчета. Потресен, Броуди вдигна очи и като сляп загледа през прозореца. Той все още седеше така, когато вратата бавно се отвори и в стаята влезе майка му. Неотдавна преживеният ужас беше се заличил от старческия й ум, цялото печално събитие бе се загубило в гънките на вдетинения й мозък, тя се дотътри до своя стол и седна срещу сина си. Очите й се взряха в Броуди, за да отгатнат със замъгления си поглед неговото настроение; сетне, сметнала мълчанието му за благоприятен признак, старицата измънка:

— Знаеш, ще си препека малко мек хляб. — С тези думи тя стана, забравила за всичко, освен за личните си нужди, закуцука към килера, върна се, седна и се залови да пече донесената филия. — Може да си я надробя в супата — мърмореше тя на себе си, като предъвкваше с празна уста. — Така ще ми е по-леко на стомаха. — Когато отново погледна сина си от другата страна на камината, баба Броуди най-сетне забеляза странния поглед в неговите очи, главата й възбудено се заклати и тя възкликна:

— Нали не ми се сърдиш, Джеймс? Аз само искам да си препека едно парченце мек хляб. Нали знаеш, че винаги съм го обичала. Ще ти препека и на тебе, ако искаш — и тя му се закиска гузно, умилостивително, със старчески, безсмислен смях, който наруши натежалата в стаята тишина. Но Броуди не й отговори и продължи вцепенено да гледа през прозореца, където топлият летен вятър леко повяваше всред редките листа на пръснатите тук-таме по края на градината му храсти. Вятърът се усили, поигра си с вейките на френското грозде, после закръжи, докосна листата на трите високи, спокойни сребристи дървета, с нежна ласка ги обсипа със светлини и сенки, внезапно налетя на къщата, смръзна се за миг и бързо се понесе към красивите Уинтънски планини.