Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (33)

IX

— Донеси още каша за сестра си — извика Броуди с висок глас на Мери. — Каквото си й дала, не ми хваща окото. Как можеш да искаш от нея да работи на празен стомах, и то в такъв ден като днешния?

— Но, татко — плахо възрази Неси, — аз самата помолих Мери да не ми сипва толкова много. Аз ще получа яйце, разбито с мляко. Тази сутрин само като си помисля за каша и ми става лошо.

— Стига, момиче! Ти не разбираш кое е хубаво за тебе — отговори Броуди. — Не е малък късмет, че имаш баща, който те наглежда и се грижи да ядеш здрава храна. Излапай я тая каша, хайде! Тя ще ти се полепи по ребрата и ще ти даде сили за това, което те чака. — И той надменно се отпусна в креслото си, наблюдавайки със самодоволен поглед фигурата на по-малката си дъщеря, която с леко трепереща ръка се мъчеше да натъпче още няколко лъжици каша между нервно стиснатите си устни. Броуди съвсем не си даваше сметка, че тази сутрин й се повдигаше от храната, нито че в тревожното си състояние тя щеше да се чувствува по-щастлива, ако я оставеха на мира; сам той беше в повдигнато настроение поради мисълта, че днес бе великият ден, денят на конкурса за стипендията „Лата“, и не беше тръгнал на работа в обичайното време, а беше останал в къщи, за да дава сили и смелост на Неси със своето присъствие. Чудесен баща щеше да бъде — мислеше си той, — ако не останеше да изпрати дъщеря си да се бори за „Лата“! Дявол да го вземе! Той не можеше да постъпи така! Не беше забравял предначертаната цел през всичките тези тягостни месеци, да! И беше се грижил толкова неотстъпно Неси да заляга и да учи, че нямаше сега да се поскъпи за една стиска сол, та да развали цялата работа. Не! Нямаше да отиде на работа тази сутрин, въобще нямаше да отиде на работа днес. Щеше да си позволи цял ден отпуска по този случай. Днес за него беше празник; той бе положил много труд за този ден и сега щеше да му се радва, дявол да го вземе! Бегла усмивка се плъзна по лицето му при тази мисъл и без да сваля доволния си поглед от Неси, Броуди викна:

— Ха така, момиче! Храни се спокойно. Няма защо да бързаш. Татко ти е до тебе.

— Не й ли стига, татко? — осмели се да каже Мери с изписана на нежното й личице молба. — Може да не й се яде тази сутрин от много вълнение. Аз съм й разбила яйце с мляко.

— Лапай, Неси… лапай — проточи Броуди, без да обръща никакво внимание на тези думи. — Ние знаем какво дава сили на човека. Да не бях аз, щеше направо да умреш от глад. Не съм аз този, който ще те пусне да седиш три часа на изпит, без да си подложиш както трябва. — Той беше в стихията си, жънеше плодовете на положените за нея грижи, бе забравил превратностите на съдбата си, в тоя миг се беше освободил от болезнения спомен за Нанси; разтегнал уста в още по-широка и още по-ехидна усмивка, Броуди възкликна: — Дявол да го вземе! Тъкмо ми дойде на ума, че може и тоя дръвник Грирсън да седи на масата, да гледа своя хапльо как нагъва закуската си и да се чуди какъв ли зор ще има да види днес. Да, цяло удоволствие е да си помисли човек това! — Устата му се присви и усмивката му стана злобна. — Кметът на града, големият човек… знаменитият, всезнаещ представител на града. Боже! Обзалагам се, че тази сутрин изглежда съвсем дребен и жалък, и уплашен! — Броуди замълча за миг, след това, забелязал, че Неси, която бе сполучила да довърши кашата, пие разбитото с мляко яйце, грубо извика, сякаш още под влиянието на мисълта за Грирсън: — Хей! Хапни си поне питка с масло заедно с този буламач, щом си решила да го изпиеш! — Той гневно изгледа Мери и добави: — Има хора, които искат само да си пълниш търбуха с течности! — Сетне, пак устремил поглед към Неси, продължи с наставнически тон: — Какво само примигаш, момиче! Може да помисли човек, че те чака нещо много страшно, а не някаква си лесна писмена работа! Нали всичко ти е в главата и само трябва да го напишеш! Може ли да се тревожиш заради такова нещо, та чак да се мръщиш на чудесната, хранителна каша? — Той самодоволно се замисли за дълбоката мъдрост на разсъжденията си и изведнъж, сякаш раздразнен от безсмислената нервност на Неси, сопнато я попита: — От какво те е страх, дявол да го вземе? Не си ли моя дъщеря? Какво има в цялата тая работа, та си се разтреперила такава?

Неси си помисли за високата изпитна зала, изпълнена със скърцането на двадесетина яростно състезаващи се пера, представи си мълчаливата фигура на професора, облечен в черна мантия, седнал на катедрата строг и всесилен като съдия, представи си и собствената дребна, свита, невзрачна фигурка, пишеща с трескава бързина, но притвори очи и побърза да отговори:

— От нищо не ме е страх, татко! Може да се вълнувам малко от мисълта за пътуването. Аз съвсем не мисля за „Лата“. Можеше предварително да обявят резултата, за да не карат другите напразно да ходят на изпит.

Броуди широко й се усмихна и възкликна:

— Виж, така те харесвам! Така повече приличаш на моя дъщеря! Не сме те карали току-тъй да се мъчиш. Сега, като те изкарам на арената, трябва да покажеш какво се казва галоп. — Той спря, доволен от сравнението, което при сегашното му приповдигнато настроение и възбудата пред нейното заминаване смътно му припомни дните, когато бе тръгнал на Животновъдната изложба, и извика: — Днес ти участвуваш в изложбата, Неси, и аз се гордея с тебе. Аз зная още преди да тръгнеш кой ще се върне с червената лента на врата. Моята дъщеря, Неси Броуди… Това е името, което ще повтарят всички. Ние с тебе ще учудим града. Бога ми! Сега няма да си вирят носовете, като ме срещнат. Ние ще им покажем! — Той я загледа с обич, почти с възхищение, и подир малко каза: — Дявол да го вземе! Просто не мога да се начудя, като гледам тая малка главица, и си мисля за всичко, което е побрала. И латински, и френски, и математика, и бог знае какво още! А пък не е по-голяма от моя юмрук. Да, вярно е, дето има една дума, „малък е бисерът, ама скъпо струва“. Важно е качеството. Човек не може да не изпита удовлетворение, когато вижда дъщеря си да проявява неговите способности, а и когато е в състояние да й даде възможност да ги развие. Когато бях на твоята възраст, нямах такъв късмет като тебе. — Той въздъхна от съжаление към себе си. — Не! Аз щях да стигна далече, ако ми бяха дали възможност, но трябваше да се боря с живота и сам да си пробивам път. По онова време нямаше стипендии, иначе щях да ги спечеля всичките накуп. — Броуди вдигна очи към нея и възкликна с променен, възбуден тон: — Но с тебе ще бъде друго, Неси! За тебе пътят е отворен. Аз ще се погрижа за това. Ще видиш какво ще направя за тебе, като спечелиш „Лата“! Аз… аз… аз ще те избутам до най-високото положение, което можеш да стигнеш. — Той стовари юмрука си на масата, победоносно я изгледа и добави: — Не си ли доволна от всичко, което правя за тебе?

— Да, татко — полугласно рече Неси, — аз… аз съм много доволна от всичко!

— Че как няма да си доволна! — извика Броуди. — В Ливънфорд няма друг човек, който би направил за тебе това, което направих аз. Гледай да не го забравиш. Когато се върнеш с тази стипендия, да не си навириш носа! Помни благодарение на кого си я спечелила!

Неси му отправи плах поглед и тихо промълви:

— Нали не смяташ, че довечера ще се върна със стипендията, татко? Ще мине доста време, преди да съобщят резултата… Най-малко две седмици!

Тези думи сякаш прерязаха разгорялата се у Броуди радост и той изведнъж доби недоволен вид.

— Пак ли старата песен подхващаш? Какви са тия приказки за резултата? Да не би според тебе да смятам, че ще донесеш парите вързани в торба? Аз зная, че ще ги получиш, когато им дойде времето. Зная, че те са за твоето следване. Не съм умрял за тях. Но струва ми се, като че ли започва да те хваща страх, че може да не ги докопаш.

— О, не, татко — побърза да го увери Неси. — Съвсем не мисля за такова нещо. Само си рекох да не би да мислиш, че още довечера ще бъда сигурна за резултата.

— „Сигурна“ — бавно повтори Броуди; — не си ли „сигурна“ вече?

— Да! Да! — възкликна Неси. — Сигурна съм. Да ме убият, ако не съм сигурна. Сама не зная какво приказвам, толкова се вълнувам, че ще отивам в университета.

— Не се оставяй голямото вълнение да ти замайва главата — каза с предупреждаващ тон Броуди. — Помни, че си на шестнадесет години и ако на тази възраст не можеш да се владееш, никога не ще можеш. Не губи ума и дума, само това ще ти кажа! Приготви ли си всичко, от което ще имаш нужда: перодръжка, писци, гума и всичко друго?

— Там ще ми дадат всичко — свито отговори тя. — Всичко това се дава от университета.

— Аха! Е, в такъв случай не ще можеш да кажеш, че си забравила перодръжката. — Той спря и погледна часовника. — Горе-долу е време за влака. Нахрани ли се добре?

Неси имаше чувството, че й се бърка в стомаха, когато пошепна:

— Да, татко.

Броуди стана и се запъти към стойката с лулите с думите:

— Е, аз изпълних моите задължения.

Щом Броуди се обърна гърбом, Мери се приближи до сестра си и тихичко й каза на ухото:

— Ще дойда с тебе на гарата, Неси, за да не си сама и да ти помогна да се настаниш във влака. Няма да те тревожа с излишни приказки.

— Какво рече? — извика Броуди и светкавично се обърна. За нещастие бе дочул част от думите й. — Ще отидеш на гарата, а? — подигравателно повтори той. — Я гледай ти! Много любезно от твоя страна! Ще направиш туй, ще направиш онуй и все ще се бъркаш и ще се увърташ, както правеше майка ти. Нима Неси не може да измине стотина крачки сама, та трябва да й вържеш на врата връвчица и да я водиш? — Подигравателният му тон се превърна в ръмжене. — Не съм ли ти казал да оставиш моята Неси на мира? На никаква гара няма да ходиш! Нищо няма да правиш за нея. Тя ще отиде сама. — Той се обърна към Неси: — Нали не искаш тя да ти досажда, муленце?

Неси сведе очи и със запъване едва чуто отговори:

— Не, татко, щом ти казваш.

Броуди пак загледа Мери с мрачно предизвикателство.

— Видя ли! — извика той. — Тя не те иска. Не се бъркай, където не ти е работа. Аз ще направя всичко, което е необходимо. Тази сутрин аз сам ще й донеса нещата. Хей, Неси! Къде ти е шапката и палтото? Аз ще те изпратя до вратата. — Той се пръскаше от гордост, като си мислеше за честта, която оказва на Неси. Тя мълком посочи кушетката, където, изчеткана и изгладена, лежеше овехтялата синя габардинена дрешка, която носеше всеки ден, единствената й дреха, и сламената й шапка, разхубавена сега с нова сатенена панделка, купена от сестра й и зашита от любещите й ръце. Броуди взе палтенцето и шапката, подаде ги на дъщеря си и стигнал крайния предел на своята любезност, помогна й да си сложи дрешката и ето че Неси вече стоеше пред него — дребна, неописуемо затрогваща, — облечена и готова за пътуването. Броуди я потупа по гърба с подчертано снизхождение и възкликна, сякаш я бе облякъл от глава до крака със собствените си ръце: — Ето на! Сега си съвсем готова за път. Не смяташ ли за много голяма чест, че не отидох на работа, за да мога така да те изпратя? Хайде, ще дойда с теб до вратата.

Обаче Неси проявяваше странно нежелание да се помръдне и стоеше извърнала глава от него, впила поглед в черните, изпълнени с обич очи на Мери, с леко увиснала долна устна, нервно кършейки преплетените си тънки пръстчета. Чистата кожа на нейните бузи, от които отново бе изчезнала появилата се по едно време руменина, изглеждаше почти прозрачна и като че ли беше силно опъната върху дребните и черти, а бледостта й се подчертаваше още повече от нежно златистия блясък на светлата й коса, незаплетена в плитки и свободно падаща около дребното й напрегнато личице. Неси стоеше неподвижна, обзета от съзнанието, че е наближил върховният миг на нейните усилия и че тя няма никакво желание да го посрещне; после, като че бе забравила изведнъж за присъствието на баща си, тя се приближи до Мери и тихо, почти нечуто пошепна:

— Не искам да отида, Мери. Онова нещо пак ми стяга главата. По-добре да си остана у дома. — И въпреки това, почти без да си вземе дъх, сякаш без да съзнава, че е промълвила току-що пошепнатите думи, извика: — Е, аз съм готова, татко. Всичко е наред. Аз съм непоклатима като скала и съм готова да залягам.

Броуди се втренчи в нея, сетне чертите му бавно се отпуснаха.

— Хайде тогава и не се разтакавай. Какво се заплесваш с нея? Стига с това глупаво губене на време, че ще изпуснем влака.

— Няма да го изпуснем, татко — възбудено извика Неси и се откъсна от Мери, без да я погледне, сякаш не беше чула последните насърчителни думи, пошепнати от сестра й, нито обещанието й да я посрещне на гарата на връщане. — Не! Не! — възкликна тя. — Нима мога да направя такова нещо! Да не съм учила на вятъра цели шест месеца! Как можа да го кажеш! — Неси изправи тесните си рамена и за да прояви своята готовност, бързо изтича пред баща си в хола, отиде при входната врата и широко я отвори. — Ето, аз тръгвам, татко — високо извика тя и добави донякъде с неговия собствен тон: — Ще се върна, когато си дойда!

— Чакай малко! — възкликна навъсено Броуди и тежко тръгна след нея. — Нали ти казах, че ще те изпратя до вратата! Какво те прихвана, та се втурна такава. — Той я изгледа за миг изпод гъстите си вежди, после, успокоен от яркия блясък, който се бе появил сега в нейните очи, викна: — Ти ще изкараш. Имаш вид като че нямаш търпение изпитът да започне. Хайде, върви. Обзалагам се, че ще направиш всичко, каквото можеш. Успях да ти повдигна духа както трябва. Сега не може да не спечелиш. — Той й плесна с ръце, сякаш беше кокошка, и подвикна: — Хайде сега, пък да му насолиш опашката на тоя Грирсън.

— Имай вяра в мене — весело отговори Неси. — Така ще го насоля, че ще стане на туршия.

— Чудесно! — с възторг извика Броуди и я проследи с поглед, докато тя излезе през портата на пътя. Неси нито веднъж не се обърна. Както стоеше пред вратата и наблюдаваше слабата й фигурка да се смалява в далечината, Броуди за миг бе завладян от мощен прилив на старото си гордо, презрително самодоволство. Дявол да го вземе! Бива си я неговата Неси. Способна, та не може повече, с ум остър като игла и тази игла ще прободе тоя Грирсън, дето се е надул като голям мехур, за да му излезе всичкият въздух като на спукана гайда. Ама и той я е подготвил както трябва за това голямо събитие, та се е настървила като млада хрътка, която няма търпение да подгони дивеча! Току-що, преди да тръгне, в очите й имаше такъв огън, че просто му стана горещо. Беше успял чрез строгото възпитание на момичето, с това, че бе влял част от собствената си жар в кръвта му, че беше му вдъхнал твърдото решение да сполучи. „Залягай, Неси!“ — това беше неговият лозунг, лозунг, който напълно постигна целта си! Тя щеше да излезе от изпитната зала със стипендията в ръка и да изпревари Грирсън със сто мили или бележки, или както ги казваха там. Грирсън можеше дори да излезе последен! Наслаждавайки се с мрачна усмивка на тези мисли, Броуди бавно се обърна, вдъхна свежия въздух с още по-голямо удоволствие поради това, че беше свободен, качи се по стъпалата и влезе вътре.

В хола той безцелно се спря и първоначалният му прилив на радост загуби част от своята сила при мисълта, че макар и да нямаше още единадесет часа и целият ден да беше на негово разположение, той съвсем не знаеше какво да прави; обаче след миг Броуди влезе в кухнята, отпусна се в креслото и остана да седи там, наблюдавайки с крайчеца на окото си Мери, която се занимаваше със сутрешните си домакински задължения. Тя нищо не каза за неотиването му на работа и бе мълчалива и сдържана както винаги, макар че сянката, легнала в глъбините на нейните очи и около тях, днес беше по-тъмна. Държането й с нищо не му издаваше естеството на вътрешните й мисли. Броуди току отвори устни да й заговори, да й подхвърли някоя унищожителна забележка за разликата между Неси и нея, подсилена с язвителен намек за нейното минало, но не изрече думите, понеже знаеше, че каквото и да каже, единственият й отговор щеше да бъде същото непроницаемо мълчание. Нямаше да й говори още! Нека се държи, колкото си иска непреклонно и колкото си иска мълчаливо — мислеше си Броуди, — той въпреки това знае какво таи тя в душата си, въпреки цялото й престорено безразличие. Тя се мъчеше да спечели Неси, да му се бърка, опитваше се, щом й се отдаде случай, да пречи на неговите намерения, стремеше се на всяка крачка да осуети постигането на поставената от него цел. Нека почака! Той също е нащрек и щом тя открито се противопостави на набелязания за Неси път, тежко и горко на нея!

Докато прикрито наблюдаваше плавните, грациозни движения на дъщеря си, поради някакво преплитане на мислите изведнъж пред него възкръсна споменът за една друга жена, която беше любил със същата сила, с която мразеше тази — за Нанси, първия и последен образ, който виждаше пред себе си, когато беше буден, а дори и насън. Обаче сега Броуди здраво стисна зъби и пропъди мъчителното видение от ума си с твърдото решение, че нищо не бива да помрачава тържеството на този ден. Той искаше да мисли за Неси, за своята утеха Неси, която сега седеше във влака и повтаряше в умната си главица някои от уроците, над които я беше карал толкова много да заляга, или може би мислеше за последното му напътване. Винаги бе смятал, че това ще бъде велик ден за него и сега си казваше, че не бива да се впуска в мрачни размишления, че трябва да задържи повишеното си настроение на това равнище, до което бе стигнало рано тази сутрин. Не беше зле да си пийне една чашка, само колкото да се посъживи.

Очите му блеснаха, когато стана от креслото си и отиде при бюфета, където отвори малкото отделение отляво и извади познатата черна бутилка и своята чаша, сложена винаги в пълна готовност до нея. С чашата в едната ръка и с бутилката в другата Броуди пак седна в креслото, наля си уиски и веднага взе да пие с удоволствие, на малки глътки, задържайки за миг питието в устата. Първата чаша през деня винаги пареше устните му с по-силен, по-приятен вкус и аромат, отколкото всички други чаши и сега гърлото му така се сгря от потеклото по него уиски, че го накара по-скоро да си налее още една чаша. Първата бе изпил за себе си, втората ще изпие в чест на Неси! Тя може би вече не беше във влака, ако бе послушала — а той не се съмняваше в това — неговия съвет да слезе на гарата Патрик; тя може би в същия тоя миг се качваше по стръмния склон на Гилморхил към сивата грамада на университета на върха. За него нямаше съмнение, че тази великолепна сграда, от която лъхаше на ученост, бе напълно подходяща за провеждане на изпитите за „Лата“, достойно място за дъщеря му да спечели стипендията в нея. Професорите може би вече бяха чували отнякъде за нейните способности, защото слуховете за блестящи ученици се предават по криви, но далече стигащи пътища в академичния свят, пък дори и да не беше така, тя носеше име, което веднага щеше да им подскаже коя е, име, което беше за нея равно на паспорт, където и да отидеше. Той пи за университета, после за Неси, после за името Броуди.

Така беше по-добре! Днес уискито му оказваше съвсем друго влияние, което не се ограничаваше само с притъпяване на мрачното му униние — обичайния напоследък резултат от неговите възлияния; сега го обземаше онова въодушевление, което бе изпитвал в ранните дни на своето пиянство, и когато откри това чудесно обстоятелство, настроението му се повдигна и той затърси в ума си какъв ли израз би могъл да даде на своето възвърнато отново възбуждение. Не беше ли безобразно скучно за един весел човек да седи под навъсения поглед на печалната си дъщеря? И разбрал, че ще трябва да потърси развлечение вън от дома си, Броуди се замисли за миг дали да отиде в кантората, разбира се, не за да работи, а просто така, неофициално, за да позабавлява двете млади момчета в своята стая и да чукне това парвеню Блер по омразния му нос. Но беше събота и в канцеларията работеха половин ден, което значеше, че скоро всички щяха да приключат работа и да си отидат, пък и той чувствуваше, че трябва да отпразнува този случай по по-подходящ начин, а не със завръщане в обстановката на всекидневната си работа. Броуди изостави това хрумване с леко съжаление, което съвсем се стопи в още една чаша „Планинска роса“.

Роса! Роса по тревата… по зелената трева… по моравата за игра на топки^[1]! А! Най-после се сети! Кой смееше да каже, че прочутото питие на Тичър, което винаги бе предпочитал, не навява вдъхновение? Лицето му се озари от жива радост, загдето толкова навреме си бе спомнил, че летният турнир на Ливънфордския клуб трябваше да се състои същия подиробед на Уелхолската поляна; Броуди широко се усмихна, като си помисли, че там ще бъдат всичките големци — непременно ще бъдат, — като се почне от мъничкия Джони Пакстън, та до негово благородие кмета Грирсън.

— Дявол да го вземе! — промърмори Броуди и съвсем както едно време се плесна по бедрото. — Това е точно, каквото ми трябва! Там ще ги видя всичките накуп и ще ги чукна по носа със стипендията. Ще им покажа, че не ме е страх от тях. Отдавна е време пак да ми чуят гласа. Чудя се на себе си, че толкова време съм чакал.

Той гаврътна още една чаша като венец на удоволствието и повишил глас, извика:

— Ей, ти там, побързай с обеда ми. Искам да ям по-скоро. Подиробед те изляза, и искам да си подложа преди това. И гледай да има нещо по-хубаво за ядене, а ме помии като тия, дето ги тикаше на Неси отзарана.

— Обедът ти е готов, татко — тихо отговори Мери. — Ако искаш, можеш да седнеш веднага.

— Да, искам — троснато отговори Броуди. — Хайде, слагай и няма какво да стоиш и да ми се пулиш такава.

Мери бързо сложи масата и му поднесе обеда, но макар че всичко беше по вкуса му и наистина беше безкрайно по-добре сготвено, отколкото всички ястия, които му бе правила Нанси, Броуди нито похвали дъщеря си, нито й благодари. Това не му попречи да окаже дължимото внимание на гозбите и с изострен от уискито апетит да яде тоя път лакомо; усърдно дъвчейки, той ту мислеше за плановете си за следобеда, ту продължаваше размишленията си за Неси. Всъщност тя трябва вече да е започнала изпита и сигурно седи и изписва страница след страница, докато другите, а особено младият Грирсън не е изписал още и половината! Броуди тихичко захихика, зарадван от забележителната способност на Неси, и запреглъща храната с още по-голяма наслада, като си представи объркването на Грирсън. До края на обеда умът му работеше главно в тази насока, а когато свърши, стана и продължи да пие, докато изпразни бутилката — с надеждата, че на Неси ще дотрябват не две, а три тетрадки, за да покаже на професорите широкия обсег на своите знания.

Беше още много рано, за да се запъти към игрището на Уелхолската морава; понеже не искаше да отиде там, преди да са се събрали всичките големци, а от друга страна чувствуваше, че още не е стигнал до онази степен на разюздано лекомислие, която най-много подхождаше на такова похождение, изправен пред останалата вече празна бутилка „Планинска роса“, Броуди реши да излезе и да прекара един час в кръчмата „Уелхол Волтс“, разположена насгода до самата морава.

Той изпълни решението си, излезе и се запъти към града, обаче не с онова неподвижно, навъсено изражение и невиждащ поглед, както ходеше напоследък из улиците; добил увереност от повишеното си настроение и от сигурността в успеха на дъщеря си, той вървеше отпуснато и нехайно, сякаш искаше да привлече хорските погледи. Отначало не срещаше почти никого, но когато пресече Рейлуей Роуд, забеляза на отсрещната страна величествената фигура на доктор Лори, не в двуколка, а пеша. Броуди веднага мина през улицата и му заговори.

— Добър ден, доктор Лори — любезно извика Броуди. В миналите дни беше се обръщал към него само с „Лори“ и не така любезно. — Радвам се да ви видя.

— Добър ден — отвърна докторът, който се сети за неплатената си сметка и вложи в отговора целия си малък запас сдържаност.

— Колко хубаво, че ви срещам тъкмо сега! — не млъкваше Броуди. — Колко хубаво! Знаете ли какво става в същия този миг?

— Не — предпазливо отрони Лори и го загледа внимателно.

— Докато ние с вас приказваме тука, моята Неси печели стипендията „Лата“ в университета — възкликна Броуди. — Това е потвърждение на собствените ви думи. Не си ли спомняте какво ми казахте, че глава като нейната има една на хиляда.

— Сериозно? Сериозно? — отговори надменно Лори, но с нотка на сърдечност в гласа си. — Радвам се да чуя това. Печели „Лата“! И такова нещо е помощ! Вярвам, че и то ще добави малко мливо в мелницата. — Той погледна под око Броуди с надеждата, че той ще долови намека, после изведнъж го погледна направо в очите и попита: — Печели?… Искате да кажете, че вече е спечелила „Лата“?

— Все едно, че е спечелила — самодоволно потвърди Броуди. — Тя е на конкурса сега… в същата тази минута. Аз не отидох на работа, за да се погрижа тя да тръгне с най-висок дух. Когато излизаше, в очите й имаше блясък, който означаваше само победа. Тя ще изпише три тетрадки!

— Сериозно? — рече пак Лори с някакъв странен поглед, незабелязано се отдръпна от Броуди и продума: — Трябва да вървя… Една важна консултация… На моя кон току-що му падна една подкова… Закъснях!

— Не бързайте така! — запротестира Броуди и здраво хвана смутения Лори за едно от копчетата на сакото му. — Не съм ви разказал още и половината за дъщеря си. Знаете ли, много го обичам това момиче. По свой начин. По свой начин. Много труд положих за нея през последните шест месеца.

— Моля ви се, оставете ме да си вървя, господин Броуди — възкликна Лори, като се мъчеше да се освободи.

— До среднощ сме седели двамата, Неси и аз — важно продължаваше Броуди. — Трябваше да се свърши сума работа, но заслужаваше си, дявол да го вземе!

— Вижте какво, господине — извика Лори с рязък, възмутен тон, като се изтръгна от ръцете на Броуди и се огледа, за да се увери, че никой не е забелязал разправията му с тази личност с вид на разбойник, — вие си позволявате твърде много! Това не ми харесва! Внимавайте как ще се държите с мене в бъдеще! — С един последен свиреп поглед докторът отново изду бузите си и се втурна надолу по улицата.

Броуди го изпрати с изумени очи. Той не можеше да открие в сегашното си поведение нищо, което би могло да предизвика възмущение, и най-после поклати глава, обърна се, тръгна по пътя и без други премеждия стигна до сигурното пристанище на „Уелхол Волтс“. Тука не го познаваха и той остана да седи до три часа мълчаливо, но без да спира да пие и да се опива с уиски и с нови видения за постиженията на дъщеря си. След това Броуди стана, сложи си шапката съвсем на тила, стисна устни и с олюляване пак излезе на улицата.

Няколкото крачки до Уелхолската Морава той измина почти без да се спъне, и скоро се намери на спретнатото игрище, пред гладкия, ярко зеленеещ на слънчевата светлина квадрат, по който пред погледа му се мяркаха само черните, мъгляви фигури на играчите. „Що за игра за възрастни мъже — мислеше си той с презрение — да търкалят насам-натам няколко топки като глупави хлапетии. Не могат ли да вземат пушка или кон, както правех едно време аз, щом имат нужда от раздвижване и развлечение?“

Обаче очите му не се задържаха дълго върху моравата, а бързо се вдигнаха и се устремиха към малката група, насядала на верандата на павилиона, на другия край на игрището; Броуди се усмихна с ехидно задоволство, когато забеляза, че точно според предвижданията му там бяха всички — от простичкия Джон Пакстън до негово благородие кмета на града. Броуди се изпъчи както едно време и се запъти право към тях.

Известно време той се приближаваше, без да бъде забелязан от това малко общество — всички съсредоточено наблюдаваха развиващата се пред тях игра, — но изведнъж Пакстън вдигна очи, видя го и с изумление възкликна:

— Боже мой! Вижте кой идва!

Неговият тон веднага привлече вниманието на останалите и проследили учудения му поглед, те също съзряха чудноватата, невзрачна фигура, която наперено крачеше към тях, и всеки посвоему изрази удивлението си:

— Божичко! Това е Броуди! Не съм го виждал от месеци насам.

— Трябва да е пиян като кютюк, ако се съди по вида му.

— Дявол да го вземе! Той е мъртво пиян!

— Вижте му лицето, вижте му дрехите!

— Охо! Вижте го само как се перчи!

Всички замълчаха, когато Броуди се приближи, отместиха поглед и загледаха игрището, показвайки му своето пренебрежение, но всичко това съвсем не го смути, когато спря пред тях с леко олюляване и ги измери с подигравателния си поглед.

— Гледай, гледай — закикоти се той, — ние сме се прехласнали да гледаме как се търкалят малките топчици. Чудесно, увлекателно забавление. Ако я караме така, скоро ще се наслаждаваме на игра на кукли като глупави момиченца. — Той се поспря и преднамерено запита: — Кой е спечелил, кмете? Ще ми кажете ли… нали сте най-личният представител на града?

— Играта не е свършила още — отговори Грирсън след моментно колебание и все още с извърнат поглед. Озлоблението, което бе изпитвал едно време, му се видя съвсем неоправдано при сегашното жалко положение на Броуди и сякаш изведнъж се бе изпарило. Освен това не беше ли той кмет? — Никой не е спечелил още — добави той по-дружелюбно.

— Тази игра още не е спечелена — иронично се откликна Броуди. — Хубаво! Хубаво! Съжалявам! Но мога да ви кажа нещо за една друга игра, която е спечелена!

Той злобно изгледа всички и пламнал от гняв поради тяхното безразличие, изкрещя:

— Думата ми е за стипендията „Лата“. Може би мислите, че и конкурсът, както тази тъпа игра на топки, не е свършил още. Но аз ви казвам, че е свършил… съвсем е свършил… и победителка е моята Неси!

— Ш-шт! По-тихо! — сопна се Гордън, който седеше току пред Броуди. — Пречите ми да гледам играта. Седнете или се отместете и няма защо да ни проглушавате ушите.

— Ще стоя, където искам. Отместете ме, ако можете — отвърна Броуди със заплаха в гласа. След това с подигравка продължи: — Пък и кой сте вие, та се обаждате? Някакъв си бивш кмет… Вас вече ви детронираха… Сега нашият скъп приятел Грирсън е седнал на вашето място и аз искам да говоря с него. — Той насочи глумливия си поглед към Грирсън и се обърна към него: — Чухте ли какво ви казаха за „Лата“, господин кмете? Не! Не се стряскайте така… Не съм забравил за прекрасния ви син. Много добре зная, че и той е отишъл на изпита. Синът на кмета Грирсън е кандидат за „Лата“. Дявол да го вземе! Сигурно стипендията е вече в джоба му?

— Никога не съм казвал подобно нещо — отвърна неволно засегналият се Грирсън. — Моето момче може да си опита късмета! Разбира се, не поради това, че има нужда от тези пари, за да си продължи образованието.

Острият намек в нехайната забележка на кмета накара Броуди да скръцне със зъби и яростно да напрегне мозъка си, за да измисли някакъв унищожителен отговор, но както винаги, когато се спречкваше с Грирсън, не можеше да намери подходящи думи, за да изрази своя гняв. Мисълта, че той, който едва преди един миг беше се приближил с величествено равнодушие, сега беше обезоръжен само от една дума, го вбесяваше, а като усети свръх това, че не им прави желаното впечатление, Броуди не можа да се овладее и изкрещя:

— Че защо ме моли да оттегля кандидатурата на дъщеря си, щом не си искал твоят хапльо да спечели конкурса?… Отговори ми, подла свиня такава! Ти ме спря на площада и ме моли да не позволя на моята Неси да участвува в конкурса.

— Ш-шт. Не ми крещете така в ушите — хладно отговори Грирсън. — От устата ви смърди на уиски. Казах ви и тогава, че мислех за вашата Неси. Един човек, чието мнение тежи, ме помоли да поприказвам с вас по този въпрос. Аз не исках и сега съжалявам, че ви заговорих.

— Ти си мръсен лъжец! — изрева Броуди. — Ти си проклет, сладкодумен лъжец!

— Ако сте дошли тука да ме принудите да се скарам с вас, няма да сполучите — отговори Грирсън. — В тази работа няма нито лъжа, нито тайна. Сега, след като дъщеря ви е отишла на изпита, няма причина да не ви кажа, че бях помолен да поговоря с вас от доктор Ренуик.

— Ренуик! — възкликна Броуди, без да вярва на ушите си. Той помълча, после, сякаш осенен от просветление, изтърси: — Разбирам! Ясно ми е! Ти си го насъскал. Той се е съюзил с тебе против мене. Той ме мрази също толкова, колкото… колкото всички вие! — С широко движение на ръката Броуди слепешката включи всички в думите си. — Аз зная, че вие всички сте против мене, завистливи свини такива, но това няма значение за мен. Аз ще изплувам. Има време още да ви тъпча всичките. Има ли някой от вас дъщеря, която да може да спечели „Лата“? Отговорете ми!

— Ако дъщеря ви наистина спечели „Лата“ — извика някой, — какво значение, по дяволите, има това за нас? Нека си получи стипендията и на добър й час. Все ми е едно, който и да я спечели.

Броуди се втренчи в него.

— Все ти е едно ли? — бавно отговори той. — Все ти е едно ли… ти лъжеш! Вие ще се пукнете от яд, ако една Броуди спечели „Лата“!

— Вървете си, за бога, в къщи — тихо рече Гордън. — Вие не сте на себе си. Говорите глупости. Вие сам не знаете какво приказвате.

— Ще си отида, когато поискам — измънка Броуди. Пиянското възбуждение внезапно угасна в него, яростта му стихна, той вече не изпитваше желание да се нахвърли върху Грирсън и да го разкъса на парчета, а като прочете по лицата наоколо незаинтересованост и отвращение, у него се събуди чувството на дълбоко съжаление към самия себе си, той се питаше дали това бе същата компания, на която бе давал тон, която беше командувал. Никога не бяха го обичали, но той им се беше налагал със своята сила; сега, когато видя, че е загубил властта си над тях, самосъжалението му така се изостри, че прерасна в безкрайна скръб, която напираше да се изрази в сълзи. — Разбирам каква е работата — мрачно промърмори Броуди на всички. — Вие мислите, че съм пропаднал, че с мене е свършено. Сега не съм достоен за вашето внимание. Господи! Ако това не ми се виждаше смешно, щях да заплача. Само като си помисля, че такива като вас могат да седят и да ме гледат отвисоко… мене, човека, чието потекло е толкова по-благородно от вашето, че моите деди нямаше да се унизят дори да си бършат краката с вас. — Той ги изгледа един по един, напразно търсейки нещо, което да го поощри, нещо, по което да проличи, че им прави впечатление. После, при все че не забеляза нищо подобно, продължи по-бавно, с обезсърчен, неубедителен тон. — Не мислете, че с мене е свършено. Щом го бива един човек, обезателно ще изплува… А вие не ще ми попречите да изплувам, колкото и да се мъчите. Почакайте и ще видите какво ще направи моята Неси. Тя ще ви покаже от каква мая сме ние. Затова дойдох тука. Не сте ми дотрябвали. Исках само да ви кажа, че Неси Броуди ще спечели „Лата“ и сега, след като ви го казах, нищо друго не ми трябва! — Броуди плъзна по лицата им мрачен поглед, разбра, че няма какво да им каже повече, видя, че и те мълчат, и тръгна да си върви; все пак след няколко крачки той се спря, обърна се, отвори уста, но не можа да проговори и най-сетне наведе глава, завъртя се и пак се затътри навън от игрището. Те го оставиха да си отиде, без да му кажат дума.

Когато излезе от моравата и се запъти по улицата, напразно мъчейки се да утеши наранената си гордост, ненадейно Броуди забеляза в далечината фигурите на двете си дъщери, които идваха към него от гарата. Той втренчи в тях почти безсмислен поглед, в Неси и Мери Броуди, в двете си деца, сякаш се смущаваше от странната гледка, която щяха да представляват те тримата заедно по оживената улица; после изведнъж си даде сметка, че Неси се връща от изпита, че Мери пряко волята му я е посрещнала на гарата. Нямаше значение! С Мери щеше да се разправи по-късно, а сега нямаше търпение да узнае какво беше направила Неси, за да успокои уязвената си суетност с новината за нейния успех; затова той побърза насреща им и ги спря насред тротоара. Там, жадно изследвайки всяка черта по умореното личице на по-малката си дъщеря, Броуди високо попита:

— Как мина, Неси? Бързо. Кажи ми… беше ли всичко наред?

— Да — промърмори тя. — Всичко беше наред.

— Колко тетрадки изписа?… Две или три?

— Тетрадки ли? — едва чуто се откликна Неси. — Аз писах само в една тетрадка, татко.

— Само в една тетрадка! — възкликна Броуди. — Изписала си само една тетрадка за цялото това време, което прекара там! — Той я изгледа с изумление, сетне лицето му бавно прие сурово изражение и той грубо попита: — Не можеш ли да говориш, момиче? Не виждаш ли, че искам да зная всичко за стипендията. Питам те за последен път. Ще ми кажеш ли веднъж завинаги как си изкарала?

С голямо усилие Неси се овладя, погледна го с умоляващите си очи, насили устните си да се усмихнат и възкликна:

— Прекрасно, татко! Прекрасно изкарах! Не бих могла да изкарам по-добре!

Впил продължителен поглед в Неси, Броуди си припомни безочливостта, с която беше тръбил за нейния успех, и след това каза бавно, със странен, сподавен глас:

— Дано да си изкарала прекрасно! Дано! Защото, ако не си, тогава, бога ми, ще има за какво да съжаляваш!