Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (27)

III

Матю Броуди излезе от сградата на Ливънфордската гара, остави зад гърба си заления от бледожълтата светлина на лампите перон и с бодро чувство навлезе в студения, освежаващ мрак на мразовитата февруарска нощ. Крачките му кънтяха отсечено и ясно по коравата земя; лицето му, изглеждащо като мътно петно в околната тъмнина, въпреки всичко излъчваше слабо сияние на възбуда; пръстите на неспокойните му ръце непрекъснато се свиваха с усилието да потиснат обхваналото го ликуваме. Мат бързо вървеше по Рейлуей Роуд през рядката, ниско стелеща се мъгла, над която върховете на дърветата и покривите на къщите се открояваха като тъмни, неясно очертани сенки на по-светлия фон на небето. Над откритата шир на Мерата до разширените му ноздри стигаше лек, благоуханен мирис на далечен горски пожар и той го поемаше, с наслада пълнеше гърдите си с тръпчивия вкус на въздуха, той бе проникнат цял от буйно чувство на жажда за живот. Въпреки настроението, което го отнасяше в бъдещето, когато усети този лютив и все пак приятен дъх, в главата му нахлуха спомени и Матю почувствува как го обгръща ухаещ здрач, изпълнен със странни тихи звуци, с упоително фини аромати и с белезникавия, разливащ се блясък на тропическата луна. Сивото и неопределено съществувание през последните шест месеца се заличи в паметта му, когато си помисли за великолепието на живота си в чужбина и сякаш в отговор на зова на онази свободна, дива страна още повече ускори крачките си и се устреми с несдържано нетърпение по пътя към къщи. Тази припряност у Матю, който при прибирането си у дома вечерно време обикновено се мъчеше да върви по-бавно — това показваше нежеланието му да се срещне с баща си, — беше нещо като указание за важна промяна в жизнения му път. И наистина в този миг просто го сърбеше езикът да заговори за тази промяна; когато изтича по стъпалата, отвори входната врата и влезе в кухнята, Матю просто трепереше от възбуждение.

В стаята нямаше никой освен Нанси, която бавно и мързеливо прибираше мръсните чинии от масата; при неочакваното му появяване тя вдигна глава с изражение на изненада, примесена с открита, приветлива фамилиарност, която веднага подсказа на Матю, че баща му не е в къщи.

— Къде е той, Нанси? — веднага запита Мат.

Нанси презрително издрънча с една чиния по таблата и отговори:

— Предполагам, че излезе пак за същото. Има само едно нещо, което може да го накара да излезе по това време, а то е да напълни черната бутилка. — След това дяволито добави: — Но щом искаш да го видиш, скоро ще е тука.

— Вярно, искам — самохвално рече Мат и я изгледа многозначително. — Не ме е страх да се видя с него! Имам една новина, която ще го накара да помисли и да си вземе бележка.

Нанси му хвърли бърз поглед и едва сега забеляза малко ускореното му дишане, блясъка на очите му, целия му потаен и важен вид.

— Значи, има нещо ново, Мат? — проточи тя.

— И то какво! — заяви той. — Най-хубавата новина от девет месеца насам! Идвам направо от влака. Съобщиха ми я едва преди един час и бързах като луд да я кажа… да я хвърля в лицето на този дърт дявол.

Нанси окончателно заряза чиниите, бавно се приближи до Матю и заговори с умилкване:

— Само на баща си ли искаше да я кажеш, Мат? Няма ли да я кажеш първо на мен? Аз толкова искам да я чуя!

Широка усмивка заигра по лицето му:

— Разбира се, че ще ти я кажа! Трябваше да разбереш досега:

— Каква е тогава тази новина, Мат? — пошепна девойката.

Като забеляза нетърпението й, Матю се наду още повече и понеже реши да изостри нейното любопитство, потисна собствената си възбуда, отиде на любимото си място край бюфета, облегна се в обичайната си поза и загледа Нанси със самодоволен поглед:

— Хайде, хайде де! Нима не се сещаш? Как може една такава малка хитруша като тебе да не се сети? Че за какво ти е тогава тази хубава главичка на раменете ти.

Нанси беше вече сигурна какво е съдържанието на неговата новина, но като забеляза, че му доставя удоволствие да си придава такъв важен вид, сметна за по-подходящо да не се издава и с прелестна престорена наивност поклати глава и отговори:

— Не, Мат! Нищо не ми идва на ум. Дори ме е страх да кажа. Да не е нещо във връзка с баща ти?

Мат поклати горделиво глава.

— Не! Този път не отгатна, мила моя! Остави баща ми. Това засяга съвсем друг човек. Някой по-млад, който може да изпие чаша уиски, без да се напие, който може да заведе момиче на концерт и да му позволи да се позабавлява. Помисли за някой, който те обича.

— Това си ти, Мат! О! — хлъцна Нанси и широко отвори очи. — Да не искаш да кажеш, че са те назначили на тази служба?

— Казал ли съм, че не са ме назначили? — хитро й подхвърли той.

— Назначиха ли те? Казвай бързо, Мат! Толкова съм развълнувана, че не ме сдържа на едно място!

— Да! — извика Мат, без да може да се сдържи повече. — Назначиха ме. Назначението ми е подписано, подпечатано и ми е връчено. Заминавам за Южна Америка… Билетите са платени… Свободен живот… и пълни джобове с пари. По дяволите този гаден град и тази проклета къща, и тоя пиян стар изверг, който я притежава. Това ще му е обица на ухото, като го чуе.

— Той много ще се зарадва, Мат — рече Нанси и се приближи още повече до облегналия се на бюфета младеж.

— Да, предполагам, че ще се зарадва да се отърве от мене — мрачно отговори Мат. — Но и аз много се радвам, че ще се махна. Сега ще си видя сметките с него. Може би скоро ще му поднеса нещо, което няма да му хареса.

— Остави го него. Той е един стар глупак и нищо повече. И на мене ми е дошло до гуша, както на тебе. Не мога да разбера какво съм харесала в него едно време. — Тя млъкна, после добави чистосърдечно, разчувствувано: — И аз много се радвам, че си получил тази служба, Мат, само че… само че…

— Само че какво? — надменно попита Мат, впил поглед в нейните нежни, молещи очи. — Не чаках достатъчно за нея?

— Да… аз само така — отвърна с въздишка Нанси, разсеяно, почти несъзнателно милвайки ръката му с крайчеца на мекото си пръстче. — Това е чудесна сполука за тебе. Трябва да е прекрасно да заминеш така за чужбина. Виждам пред очите си големия параход, който плува по синьото море, целият залян от слънце. Мога да си представя хубавото място, където отиваш… Рио… как го беше нарекъл?

— Рио де Жанейро — важно й отговори Мат. — Аз ще бъда само на две-три мили от него. Прекрасен град и чудесен климат. Там възможностите да напреднеш са сто пъти по-големи, отколкото в Индия.

— Сигурна съм, че ще се издигнеш — промърмори Нанси, стиснала вече цялата му ръка в меката си длан. — Но аз ще бъда толкова самотна без теб! Просто не зная какво ще правя! Трудно е за младо момиче като мене да стои вързано тука!

Мат я гледаше тъй, сякаш потиснатото му вълнение не беше съвсем минало, като че ли, уталожено само отчасти, то беше оставило след себе си някаква възбуда.

— Ти не искаш да замина — хитро й подхвърли той. — Виждам тая работа!

— Разбира се, че искам, ти, лошо момче! За нищо на света не бих те спряла. Това е великолепен случай. — Тя с упрек стисна ръката му и добави: — Нали ми каза, че ще печелиш добри пари?

— Да, заплатата е големичка! — внушително кимна Мат. — Пък те добавиха отгоре на всичко и къща. Какво повече бих могъл да желая? В края на краищата опитът, който добих в Индия, се оказа много полезен.

Нанси мълчеше и го гледаше в лицето с подкупваща искреност, но вместо него виждаше един непознат, тайнствен град в сянката на екзотични дървета, с кафенета на улиците, с оркестър на площада, виждаше как самата тя с усмивка пътува в кола, загърната с дантелена наметка, пие червено вино, щастлива и свободна. Мислите й бяха толкова вълнуващи, толкова трогателни, че тя без затруднение изстиска една сълза от овлажнелите си очи и я остави бавно, пленително да пропълзи по гладката извивка на бузата й; тя с леко движение се опря на Мат и пошепна:

— О! Мат, миличък, много мъчно ще ми бъде без тебе! Ти ще ме оставиш тъкмо когато аз започвам да…

Неизпитан досега възторг завладя Мат, когато Нанси се притисна към него; той взе наведеното й лице в дланите си и я накара да го погледне.

— Нима искаш да кажеш, че си започнала… кажи ми, че ме обичаш!

Девойката не проговори, но по-изразително от всякакви думи премрежи разнежените си очи, сякаш я беше страх той да не види дълбочината на чувството й към него.

— Ти ме обичаш! — извика Мат. — Виждам, че ме обичаш! — Устните му трепнаха, ноздрите му се разшириха, обзе го безумна радост не само от допира на нейната снага, но и от съзнанието, че е отнел любовницата на баща си, че съдбата му е дала в ръцете могъщо оръжие за отмъщение.

— Зная, че съм лошо момиче, Мат — пошепна Нанси, — но искам да стана добра. Аз ще го изоставя. Цялата тази нощ съм спала сама в предната стая. С това… с това е свършено. Никога вече няма да погледна друг мъж, освен ако се омъжа за него, и тогава ще му бъда вярна, пък ако ще да мина през вода и огън.

Мат продължаваше да я гледа втренчено, докато тя не спираше да говори с голямо вълнение:

— Струва ми се, че ако се опитам, мога да направя един мъж щастлив. В мен има много малки неща, които тъй или иначе ще му харесат. Ще правя всичко възможно той да има, каквото поиска! — Нанси въздъхна и отпусна глава на рамото му.

Мислите му несвързано се преплитаха с объркани чувства, ала през горещите мигли, забулили неговия разсъдък, той виждаше, че това беше двойно по-желано за него — не само щеше да нанесе удар на баща си, той щеше да задоволи собствения си копнеж. Жени като Нанси имаше една на хиляда — тя беше хубава, съблазнителна, пламенна, но не с буйната и нескопосана стремителност на Агнес Мойр, а с по-изтънчен и прелъстителен любовен жар, който като някакъв парфюм обгръщаше светлото й бяло тяло и привличаше Матю към ведрата си топлота. Красотата й също далече надминаваше едва поносимата миловидност на нещастната Агнес; фигурата й не беше набита, а елегантна, никакъв тъмен мъх не загрозяваше изящната извивка на нежната й горна устна; Нанси беше не само красива, но, както бе убеден Мат, и толкова страстно влюбена в него, че бе готова да изостави баща му поради чувството си към него. Изпълнен с тези мисли, той взе окончателно решение и възкликна със задавен глас:

— Нанси! Имам да ти кажа още едно нещо… нещо друго, което не знаеш. Нещо, което може да ти се види интересно. Искаш ли да го чуеш?

Нанси му отправи морен поглед, отметна глава тъй, че извивката на тялото й просто го канеше да я прегърне, и тъкмо се готвеше да рече „да“, когато входната врата щракна и се отвори, а след това шумно се хлопна и от хола долетя звук на крачки. Нанси светкавично се съвзе от изписаните на лицето й дълбоки чувства, блъсна Мат към камината и полугласно му извика:

— Стой там и не се издавай. Той няма да разбере нищо. — В същия миг ръцете й стремително се вдигнаха към косата и с леки движения, като бързо пърхащи птички, оправиха и загладиха всичко, което би могло да изглежда малко не наред. Когато Броуди влезе в стаята, тя пак беше при масата и тракаше с чинии.

За миг Броуди се спря на прага, размахал незавита бутилка в ръка, загледа първо с мрачно, злобно отвращение сина си, когото виждаше толкова рядко, после въпросително отмести погледа си към Нанси и пак неспокойно се взря в гузната фигура на камината. Тъпият му разум не можеше да схване нищо от подмолните събития, развоя на които бе прекъснал, но мрачният му поглед долови леката руменина по жълтите бузи на Матю, видя наведените му надолу очи, нервната възбуденост на неговата поза и в паметта му неволно проблесна онази сцена в къщата на Канала, когато бе изненадал сина си с Нанси, боричкаща се в неговите обятия. Броуди нищо не знаеше, нищо не подозираше, но въпреки това мярналият се в ума му спомен го жегна и той инстинктивно схвана, че преди влизането му тука се е вършило нещо тайно; очите му потъмняха, засвяткаха и пронизаха Мат, който се държеше все по-гузно и оборваше глава с все по-голямо смущение, колкото по-дълго траеше този мълчалив поглед.

Застанала край масата, Нанси, чието закоравяло нахалство й помагаше да запази спокойствие и да бъде пълна господарка на изражението на лицето, кипеше вътрешно, като гледаше развълнувания и нескопосан герой, на когото бе направила такива страстни признания в любов, но се опита да го спаси, като подхвърли язвително на бащата:

— Какво си застанал там, Броуди… като някоя голяма мечка? Влизай и сядай и недей размахва тази бутилка, сякаш искаш да ни счупиш главите. Честна дума, имаш страшен вид. Хайде, влизай! — Ала Броуди като че не я чу, не обърна никакво внимание на забележката й и все тъй продължаваше да гледа сина си от удобното си положение на вратата и да размахва бутилката като боздуган, докато най-после отвори уста и заядливо каза:

— На какво дължим тази чест? Обикновено нямаме това щастие, когато се прибираме по туй време… не! Напоследък вашият дом не ви харесва вечерно време. Вие сте една от онези късни птици, които май въобще никога не виждаме.

Мат разтвори пресъхналите си устни да заговори, обаче, преди да успее да каже нещо, Броуди свирепо подхвана пак:

— Може би си разправял нещо на Нанси, което искаш да повториш и пред мен?… Ако има такова нещо, аз чакам и слушам.

В този миг Нанси се намеси, сложи ръце на хълбоците си, повдигна хубавите си рамене и възмутено тръсна глава:

— Луд ли си, Броуди, та разправяш такива работи? За какво говориш въобще? Ако смяташ още да беснееш, ще ти бъда много задължена да не намесваш моето име!

Броуди бавно се обърна и я изгледа. Навъсеното му лице се отпусна.

— Зная, момиче! Зная, че ти нищо не си направила! Никога не бих се усъмнил в тебе; зная също, че твърде много го е страх от мен, за да посмее да посегне върху тебе, но да ти кажа право, само като видя този превзет, недодялан дръвник и се вбесявам. Изглежда невинен като пеленаче, но аз все още не мога да забравя, че се опита да ме застреля. — Той пак се завъртя към пребледнелия при последните му думи Матю и с горчивина каза: — Трябваше да те предам на полицията… Ти се опита да застреляш баща си. Много лесно се отърва оная вечер. Но сега не съм толкова мек, както едно време, по-добре хич не се опитвай да ми изиграеш някоя шега, че — бога ми! — ще ти разцепя чутурата с ей тази бутилка. А сега ми кажи какво правиш тука!

— Разправяше ми за някаква служба — пискливо извика Нанси, — но нищо не можах да разбера. „Няма ли да заговори този глупав хапльо — мислеше си тя, — ами само стои пребледнял и размекнат като буца маджун; току-виж, че е издал цялата работа само защото не му сече главата!“

— Каква служба? — попита Броуди. — Говорете, моля ви се, сам, господинчо!

Най-после Матю успя да отвори уста — той, който на идване у дома беше си представял как ще се държи високомерно през време на този разговор, който беше си набелязал как постепенно ще стигне до новината, който току-що беше казал на Нанси, че ще захвърли новината за назначението си в лицето на този дърт дявол.

— Получих назначение в Америка, татко — измънка Мат; лицето на Броуди не се промени, но след кратко мълчание той подигравателно заговори:

— Значи, най-после ще се заловиш за някаква работа. Я гледай, я гледай! Все още стават чудеса! Наследникът на името Броуди ще се залови за работа? Не е лошо, защото, макар и да не се изпречваше на пътя ми сега, като те видях отново, почувствувах, че скоро ще те натиря. — Той помълча. — Каква е тази великолепна служба? Я ни разкажи за това чудо.

— Тя е по старата ми специалност — мънкаше Мат, — магазинер. Преди няколко месеца подадох заявление в две-три фирми, но такъв случай не се пада често.

— И как такъв случай се е паднал на нищожество като тебе? Сляп ли е бил този, който те е назначил?

— Те бяха в крайна нужда — отговори Мат с извинителен тон. — Човекът, който заемал това място, внезапно умрял. Бил хвърлен от коня си и те трябваше час по-скоро да намерят заместник. Трябва да замина веднага… до една седмица… да встъпя в длъжност колкото може по-рано. Може да си чувал за тази фирма. Казва се… — В този миг една чаша с трясък падна от таблата и се разби на пода с рязък трептящ звън.

— Боже господи! — възкликна в голямо смущение Нанси. — Ето какво става, когато някой слухти като стара клюкарка. Винаги ще се случи такова нещо, щом не внимава човек в работата си: току изтърве нещо и го счупи. — Тя се наведе да събира парчетата и при навеждането стрелна Матю с бърз, прикрит поглед, в който се четеше тайно, многозначително предупреждение. — Прощавай, че те прекъснах — промърмори тя на Броуди, когато се изправи.

Матю забеляза погледа, разбра значението му и въпреки че се смути още повече поради неочакваната намеса, направи слаб опит да бъде стратегичен, наведе очи и избърбори:

— Казва се… Те се занимават с вълна. Работата е свързана с овце.

— Бога ми, те са намерили подходящ човек! — провикна се баща му. — По-голяма овца от тебе още не е бляла по земята. Внимавай да ме те острижат и тебе, като вземат да стрижат овцете. Вдигни си главата, мекушава овца такава! Не можеш ли да ме гледаш с вдигната глава като мъж? Не можеш ме измами с цялото това лустро, дето си го придобил, откакто ходи в Индия. Мислех си, че може да станеш човек, като отидеш там. Но аз не се лъжа от този фалшив блясък, дето го донесе оттам, и виждам, че си същият ревлив простак, който все плачеше и тичаше при майка си, щом спирах погледа си върху него.

Броуди стоеше прав, загледан в сина си и изпълнен с такава дълбока и неизлечима погнуса, че му се струваше гадно дори и да се подиграва с него, понеже — мислеше и той си отвращение — Мат не заслужаваше дори язвителните му забележки. Слава богу, той ще замине, ще напусне неговия дом, ще сложи край на своето пълзящо паразитно съществувание, безвъзвратно ще се махне от очите му, от страната, ще бъде забравен.

Изведнъж Броуди почувствува умора, той смътно осъзна, че вече не е същият, какъвто беше едно време, изведнъж го обзе неудържимо желание да потъне в забрава, поиска му се да бъде насаме с Нанси, поиска му се да пие. Той бавно каза на сина си:

— Между тебе и мене всичко е свършено, Мат. След като заминеш, никога вече няма да се върнеш в този дом. Не искам никога да те видя пак — след това се обърна към Нанси и с променен, любещ поглед добави: — Донеси ми една чаша, Нанси. Той не заслужава, но аз ще пия една наздравица за него. — Когато тя мълком се запъти да изпълни молбата му, Броуди я проследи със същия поглед, като си казваше, че тя започва пак да става мила към него, че като се махне синът му от къщи, те ще се чувствуват още по-необезпокоявани, ще могат да бъдат още по-несдържани в отношенията си. — Благодаря ти, Нанси — благо рече той, когато девойката се върна и му подаде чаша. — Ти си услужливо момиче. Просто не зная как съм живял без тебе преди. — После продължи успокоително: — Няма да прекаля с пиенето тая вечер. Не! Не! Тази бутилка ще ми стигне за цяла седмица. Прекрасно зная, че не обичаш да пия много и няма да пия много. Но нали трябва да вдигнем чаша за тази голяма гламава овца, преди да отиде при стадото си. Няма ли да пийнеш и ти една глътчица, Нанси? Нищо няма да ти стане. Хайде! — добави той с неумела ласкавост и й махна с ръка. — Върви, вземи си чаша, аз ще ти налея само колкото да се стоплиш.

Все още без да заговори, Нанси поклати глава, с премрежени очи, с леко притворени устни, с изражение, в което нямаше нито враждебност, нито дружелюбие, но имаше сянка на нещо забулено и едва доловимо, което й придаваше загадъчно нежен вид, насърчаваше Броуди, притегляше го към нея със самата си тайнственост. Всъщност зад маската на лицето й се криеше злобно презрение към Броуди, разпалено още повече от мисълта, че с намерението си да унижи Мат пред нея той плашеше сина си и правеше по-трудно за нея постигането на поставената цел.

— Не искаш? — каза любезно Броуди. — Е, няма да те карам да пиеш насила, момиче. Ти си от ония кобили, на които не бива да се опъват юздите… както вече съм изпитал на собствената си кожа. Тебе човек трябва да те котка, а не да пришпорва. — Той отривисто се изсмя, отпуши бутилката, поднесе чашата пред самите си очи, които блеснаха при вида на първите капки уиски, бавно наля внушително количество. Спря, навлажни устните си с езика, после бързо доля още малко. — Нищо не пречи да си налея повечко за начало. Така няма да има нужда да наливам пак. А за мен такава чаша нищо не е — мърмореше той с наведена глава, без да гледа Нанси, докато оставяше бутилката на бюфета и преместваше чашата с уиски в дясната си ръка. След това протегна ръката напред и извика:

— Вдигам наздравица за наследника на името Броуди… Последната наздравица, която пия за него. Нека отиде да заеме голямата си служба и там да си остане! Нека се махне от погледа ми и да не се мярка вече пред мене! Нека върви, където иска, и да прави, каквото иска само никога да не се връща и ако някой път се реши да се качи на коня, за който спомена, дано падне и да си строши негодния врат като човека, който е заемал службата преди него! — Броуди отметна глава, изви ръката си и пресуши чашата на един дъх, след това огледа Матю с ехидна усмивка и додаде: — Това е последното ми сбогом. Не зная къде отиваш… пък и не искам да зная. Каквото и да ти се случи отсега нататък, няма значение за мене, защото никога не ще стигне до моите уши! — С тези думи той отвърна поглед от сина си и престана да му обръща каквото и да било внимание. Сега, след като беше обърнал чашата, почувствува нов прилив на сили. Вдигнал очи пак към бутилката на бюфета, Броуди я погледна за миг, дълбокомислено се покашля, изпъчи се и извърнал лице от Нанси, тържествено забеляза: — Но аз не мога да пия наздравица за такава твар като него и да отмина такова чудесно момиче като моята Нанси.

Броуди заклати глава при мисълта за тази явна несправедливост и все още с празната чаша в ръка се приближи до масата. — Не! Това няма да е честно! — продължи той и си наля пак. — Съвестта не би ми позволила… трябва да отдадем длъжното на момичето. Няма такова нещо, което не бих сторил за нея, толкова много държа на нея. Хей, Нанси! — мазно извика той, обърнал към нея главата си. — Пия за здравето на най-хубавото момиче в Ливънфорд!

Девойката беше се сдържала толкова дълго, че й се стори невъзможно да се владее повече, премрежените й очи блеснаха и лека руменина заля бузите й, сякаш ей сега щеше да тупне с крак и яростно да се нахвърли върху него. Но вместо това Нанси стисна устни, за да не изрече напиращите на езика й думи, завъртя се на токовете си и отиде в килера, където се залови шумно да мие чиниите. Броуди стоеше с вид на наказан, с леко извита настрана глава и се вслушваше в тракането на съдовете; той долавяше в него известен отзвук от нейното раздразнение, но скоро извърна поглед пак към чашата в ръката си, бавно я вдигна до устните и бавно я изпи до дъно; след това отиде при креслото си и тежко се отпусна в него.

Мат, който все още стоеше на същото място до камината, където беше го бутнала Нанси, и с мълчаливо изумление наблюдаваше постъпките на баща си, неспокойно запристъпва от крак на крак, още по-жалък и измъчен поради голямата близост с баща си, който бе потънал в мрачен размисъл в своето кресло. Очите на Мат тревожно оглеждаха стаята, той хапеше бледите си устни, потъркваше меките си влажни ръце и страстно жадуваше да излезе от стаята, но се страхуваше да се помръдне, мислейки, че очите на баща му са устремени към него. Най-после, окуражен от продължителното мълчание, Мат разшири обсега на своя неспирно шарещ из стаята поглед и се реши за един кратък миг да спре примигващите си очи на лицето на седящия до него Броуди. Той веднага видя, че въпреки страха му бащата не гледаше него, а беше се втренчил в отворената врата на килера, доби смелост от неговия унес, нерешително направи за опит крачка напред и понеже остана незабелязан, продължи крадешком да се промъква и беззвучно се изплъзна от кухнята.

Той имаше намерение колкото се може по-бързо да се измъкне от къщи и беше се помирил дори да чака безкрайно дълго вън, на улицата, докато баща му си легне, но в тъмния хол го спря ивица светлина, идваща от гостната. Както беше се спрял, внезапно му дойде на ума, че тъй като Неси е вътре, нищо не му пречи да прекара няколко мига в по-приятна обстановка с нея, преди да излезе в мразовития мрак вън. Освен това несъзнателно изпитваше неотложна нужда от някаква възможност да се похвали с достойнствата на новата си служба и му се искаше някой да похвали успеха му, за да се възстанови току-що накърненото му самоуважение. Затова Мат отвори вратата и надзърна в стаята.

Седнала до масата, заобиколена от вечно придружаващите я учебници, Неси не вдигна глава при влизането му и остана със скръстени ръце, свити рамена и наведена глава. Но когато Мат заговори, тя рязко се стресна и трепна, сякаш неочакваните вълни на неговата реч бяха я блъснали посред тишината на стаята.

— Ще вляза за минутка — бяха единствените думи, казани от Мат.

— Ах! Мат! — извиква Неси и притисна малкия си юмрук към лявата страна на гърдите. — Как ме стресна! Не те чух да влизаш. Тия дни се стряскам, кажи-речи, от всеки звук.

Когато видя позата й, наведената й настрана глава, кротките й прозрачни очи, изпълнени с няма молба да я извини за слабостта й, пред него възкръсна поразителен спомен и го накара за миг да забрави личните си грижи.

— Боже мой, Неси! — възкликна Матю, втренчил се в сестра си. — Ти започваш да приличаш поразително на Мама. Сега като че ли я виждам, тя ме гледа от твоето лице!

— Наистина ли, Мат? — отговори момичето, донякъде поласкано да бъде предмет на неговия интерес. — Какво те кара да мислиш така?

— Струва ми се, очите ти; в тях има същия поглед, сякаш мислиш, че нещо ще ти се случи и го чакаш.

Тези думи я огорчиха и тя веднага сведе издаващите я очи и не ги вдигна от масата, докато Мат говореше:

— Какво е станало с теб напоследък?… Виждаш ми се толкова променена! Да не ти се е случило нещо лошо, което те кара да изглеждаш така?

— Всичко е много лошо — бавно отговори Неси. — Откакто Мама умря, аз съм толкова нещастна, че не може повече! И няма нито една жива душа, с която да споделя мъката си. Не мога да понасям близостта на тая… на Нанси. Тя не ме обича. Вечно за нещо ми се кара. Всичко толкова се е променило. Къщата така се е променила, сякаш не е вече същата… Татко се е променил също.

— Няма защо да те е страх от него. Винаги си била негова любимка — възрази Мат. — Все се увърта около тебе.

— Бих искала да ме остави на мира — посърнало отговори тя. — Само ме кара да уча. Не мога да издържа. Не се чувствувам добре.

— Хайде, Неси! — с упрек възкликна Мат. — И това го казваш също като Мама! Трябва да се овладееш! Какво ти има?

— Непрекъснато имам главоболие! Сутрин се събуждам с главоболие и не ми минава по цял ден. Така оглупявам, че просто не зная какво правя. Освен това не мога да ям храната, която сега се поднася у дома, и все се чувствувам уморена. Ето, и сега съм уморена.

— Ще ти мине, щом свършиш с този изпит. Ти сигурно ще спечелиш стипендията.

— Сигурно ще я спечеля! — необуздано възкликна Неси. — Ами какво ще стане с мен после! Какво ще ме прави той след това? Кажи ми! Все така ли ще ме тика с пръчка напред, без да зная какво ще излезе от цялата тая работа? Никога не ми отговаря, когато го попитам. Той сам не знае.

— Ще станеш учителка, тъкмо работа за тебе.

Неси поклати глава.

— Не! Това няма да го задоволи. И аз исках, като свърша, да се запиша в Учителския институт, но той не ми позволява. О, Мат! — изплака тя. — Колко хубаво щеше да е, да имах някой да се застъпи за мен! Толкова съм нещастна заради това и заради всичко друго… Понякога съжалявам, че съм се родила.

Мат гузно отмести погледа си от нейното търсещо съчувствие личице, което със своето отчаяние и мъка сякаш го умоляваше да й помогне.

— Трябва да излизаш вън и да играеш с другите момичета — малко несигурно я посъветва той. — Това ще те отвлече от тези мисли.

— Че мога ли? — горестно възкликна сестра му. — Откакто бях съвсем мъничко момиченце, все ме карат да уча, а сега всяка вечер ме затварят тука и така ще бъде цели шест месеца. А пък ако посмея да изляза, ще ме набие с ремъка. Няма да повярваш, Мат, но понякога ми се струва, че ще полудея от това вечно зубрене.

— Аз пък излизам — храбро възкликна Мат. — На мене той не ми е забранил да излизам:

— Ти си друго — тъжно отговори Неси; безсилният й гняв угасна и сега тя беше по-съкрушена от преди. — Пък дори и да излизам, какво ще ми помогне това? Другите момичета няма да играят с мене! Те и сега едва ми говорят! Завчера едно от тях ми каза, че баща му заповядал да няма нищо общо с никого от нашата къща. Ах, колко искам да можеш да ми помогнеш, Мат!

— Как мога да ти помогна? — грубо отвърна Мат, ядосан от нейните молби. — Не знаеш ли, че аз заминавам идущата седмица?

Неси го изгледа с леко набръчкано чело и повтори, явно без да разбира:

— Заминаваш идущата седмица?

— За Южна Америка — надуто отговори Мат, — на великолепна нова длъжност, която получих там. Стотици и стотици мили далеч от този мръсен град.

Едва сега Неси разбра и пребледня; тя схвана изведнъж, че Мат много скоро заминава в далечна страна, че единствена тя от всички деца на Броуди ще остане тук самотна и незащитена и ще трябва да понася ужасната мъка на сегашното си съществувание у дома. Мат никога не беше й оказвал голяма помощ, а през тези последни месеци още по-малко бе облекчавал живота й, но той беше неин брат, неин другар по нещастие и едва преди един миг тя беше го молила да й помогне. Устните й затрепереха, очите й се замъглиха и тя избухна в плач.

— Недей заминава, Мат — хлипаше Неси. — Аз ще остана съвсем сама, ако ти заминеш. Няма да имам никой свой в тази ужасна къща.

— Какви са тези приказки! — гневно й се сопна Мат. — Знаеш ли какво говориш? Нима трябва да изпусна такъв случай, какъвто човек има само веднъж в живота — пари и свобода, и… и всичко друго, заради тебе? Ти си луда!

— Аз ще полудея, ако заминеш! — плачеше Неси. — Как ще живея тука съвсем сама?… Мери я няма, ти заминаваш и само аз оставам! Какво ще стане с мене?

— Спри да виеш — тросна й се Мат и хвърли бърз поглед към вратата. — Да не искаш всички да чуят този рев? Той ей сега ще влезе и ще се нахвърли отгоре ни. Аз трябва да замина, и туй то.

— Тогава не можеш ли да ме вземеш със себе си, Мат? — преглътна Неси, с труд задържайки риданията си. — Зная, че съм малка, но бих могла да ти гледам домакинството. Това е нещо, с което винаги обичах да се занимавам… а не с тези гадни уроци. Ще правя всичко за тебе, Мат. — Целият й вид му говореше, че тя ще му служи като робиня, очите й го умоляваха да не я оставя тук сиротна и злочеста.

— Никога няма да те пуснат да заминеш. Колкото по-скоро избиеш това от главата си, толкова по-добре. Не можеш ли да проявиш малко радост, че брат ти е получил такава чудесна служба, вместо да охкаш и пъшкаш!

— Аз се радвам заради тебе, Мат — подсмръкна Неси и си избърса очите с мократа от сълзи кърпичка. — Аз… аз само помислих за себе си.

— Това е то! — натякна й той. — Не може да мислиш за никого другиго. Помъчи се да мислиш и за другите. Не бъди такава егоистка!

— Добре, Мат — рече Неси с последна конвулсивна въздишка. — Ще се помъча. Във всеки случай, прощавай.

— Виж, така е по-добре — рече надменно и с малко по-приветлив тон Мат, но още недовършил, потрепера и възкликна, този път вече с плачевен глас: — Боже! Колко е студено в тази стая! Как можеш да си помислиш, че някой ще стои тука да приказва с тебе, като няма огън? Ако твоето кръвообращение може да издържи, моето не може. Ще трябва да си сложа палтото и да поизляза да си раздвижа кръвта. — Той затупа с крака, после рязко се обърна с думите: — Отивам си, Неси.

След излизането му момичето остана сковано, силно стиснало в ръка свитата на мъничко топче кърпичка, втренчило зачервените си очи във вратата, която се бе затворила пред нея като врата на затвор. Пътят към бъдещето, който се мъчеше да си представи, беше мрачен; всред тъмните, враждебни сенки тя виждаше самотна и изпълнена със страх да върви Неси Броуди. Сега никой не можеше да застане между нея и баща й, нямаше кой да защити крехкото й здраве от грубата сила на неведомите му намерения. Матю щеше да си отиде, както беше си отишла Мери. Мери! Толкова много бе мислила за нея напоследък, че сега зажадня за утехата на сестрината прегръдка, за благостта на тихата й усмивка, за даващата сили смелост, която светеше в спокойните й очи. Неси имаше нужда от някого, пред когото да разкрие изнурената си душа, на когото да довери скърбите си, и мисълта за уверената твърдост на сестра й не я напускаше вече.

— Мери! — зашепна тя като молба. — Скъпа Мери! Не те обичах, колкото заслужаваше, когато беше тука, но — о! — колко бих искала да си до мене сега!

В същия миг, когато от устните й се откъснаха тези почти невероятни думи, изражението на нейното печално, мокро от сълзи лице изведнъж се преобрази, сякаш осветено от някакъв внезапно пламнал вътрешен блясък. В скръбните й очи отново засия надежда, запалена от такова необмислено решение, че само сегашното й отчаяние можеше да я накара да помисли за него. Защо — мислеше си тя — да не пише на сестра си? Ужасна мисъл, но в нея се криеше единствената вероятност да получи помощ! Горе, скрито в едно потайно кътче на нейната спалня, лежеше писмото, което Мама й беше дала няколко дни преди смъртта си и в което пищеше лондонския адрес на Мери. Ако се пазеше, баща й никога нямаше да разбере; знаеше също, че Мери никога нямаше да я издаде и с обновена вяра в любовта на сестра си към нея Неси стана от стола, сякаш насън излезе от стаята й на пръсти се качи горе. След миг тя се върна, затвори вратата и цялата разтреперана, внимателно се ослуша. Писмото беше у нея, но тя беше ужасена от стореното, от онова, което смяташе да стори. Въпреки всичко бе твърдо решила да изпълни намерението си. На масата тя откъсна един лист от тетрадките си и набързо съчини кратка бележка с прочувствена молба, в която с няколко думи разказваше на Мери за положението си и я умоляваше за помощ, предумваше я, ако може, да дойде при нея. Неси пишеше и от време на време откъсваше очи от писмото и хвърляше възбудени погледи, сякаш чакаше баща й да влезе в стаята, обаче скоро завърши няколкото на драскани реда, зацапани от бързане и размазани от една неволно отронила се сълза. Неси сгъна накриво откъснатия лист и го сложи в донесения отгоре плик. След това написа адреса, внимателно сверявайки всяка дума, и тикна писмото в пазвата си; най-после, с бледо лице и замиращо сърце, тя отново се наведе над книгите и се престори, че учи. Ала предпазните й мерки бяха излишни. Никой не влезе в стаята през цялата вечер. Никой нищо не разбра и рано на другата сутрин, на път за училище. Неси пусна писмото.