Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (23)

XII

Внезапно сноп лъчи на яркото августовско слънце провикна през прозирната завеса, изтъкана от сетните капки на стихващия пороен дъжд, и поръси Хай Стрийт с мъгляво сияние; а ведрият вятър, прогонил рунестите вълма на облаците, подкарваше сега дъжда бавно нататък всред блясъка на златна омара.

— Слънце грее, дъжд вали! Слънце грее, дъжд вали! — припяваха група момчета, които тичаха по съхнещата вече улица да се къпят в Ливън.

— Виж! — извика многозначително едно от тях. — Дъга! — и посочи нагоре, към съвършено правилния полукръг, който като тънка, обвита с панделки дръжка на дамска кошничка бляскаво се издигаше над цялата улица. Всички спираха да гледат дъгата. Вдигаха очи от скучната повърхност на земята, заглеждаха се нагоре, към небето, кимаха с глави, весело се усмихваха, ахкаха от възхищение, подвикваха си един на друг през улицата.

— Чудесна гледка.

— Вижте само какви цветове.

— Стълбът на стария Каупър нищо не е пред нея^[1].

Внезапното, неочаквано очарование на това явление веселеше хората, несъзнателно издигаше умовете им над отегчителното ежедневие на техния живот и когато те отново поглеждаха надолу, образът на тази разкошна, искряща дъга оставаше пред тях и ги вдъхновяваше за предстоящия ден.

От „Гербът на Уинтъновци“ всред тази ярка слънчева светлина излезе Джеймс Броуди. Той не виждаше никаква дъга и вървеше със суров вид, с нахлупена на очите шапка, с наведена глава, с ръце, мушнати дълбоко в страничните джобове; нищо не поглеждаше и при все че десетина погледа следяха стъпките му, не поздравяваше никого. Вървеше с тежки, отмерени крачки по стръмната улица и чувствуваше, че „те“ — тези дебнещи, любопитни свини — го гледат с жадни за клюки очи, знаеше, макар и да ги отминаваше с презрение, че сега вниманието им е устремено към него. От седмици насам му се струваше, че той и загиващият му дюкян са в центъра на странното и неестествено внимание на града, че гражданите, някои от които познаваше, и други, които никога не беше виждал преди, нарочно минаваха край дюкяна, за да надзърнат открито, любопитно, преднамерено през вратата. Застанал вътре, в полумрака, на него му се струваше, че тези празни, любопитни погледи му се подиграват; той мислено крещеше: „Нека гледат, подли свини! Нека ме зяпат, колкото си щат. Аз ще им поднеса една изненада, та да се опулят!“ Дали се досещаха, питаше се Броуди с горчивина сега, както вървеше нататък, че той е празнувал… че е отпразнувал последния ден на предприятието си? Дали знаеха, че току-що с жестока подигравка е вдигал чаша след чаша за собственото разорение? С мрачна усмивка Броуди си мислеше, че от днес спира да бъде шапкар, че след малко ще излезе от кантората си за последен път и безвъзвратно ще хлопне вратата подире си.

На другата страна на улицата Пакстън пошепна на съседа си:

— Гледай, гледай, бързо, ето го Броуди! — И двамата впериха очи в мощната фигура на отсрещния тротоар. — Да, драги! Някак си ми е жал за него — продължи Пакстън; — не му прилича много да фалира.

— Не — съгласи се другият. — На такъв човек не му подхожда да се разори.

— Въпреки цялата му сила и енергия — пак поде Пакстън — в него има нещо безпомощно и объркано. Това е страхотен удар за него. Забелязваш ли как са му увиснали рамената, сякаш носи тежък товар на гърба?

Съседът поклати глава:

— Аз виждам тази работа другояче. Сам е подготвил това от много, много време насам. Ако има нещо, което не мога да понасям у този човек, то е неговата черна, злобна гордост, която расте въпреки всичко. Тя е като болест, която все повече и повече се влошава; а и основанията за тази гордост са направо безсмислени. Само да можеше сега да се види такъв, какъвто го виждат другите, може би щеше малко да се посвие.

Пакстън погледна събеседника си някак особено.

— Аз не бих говорил за него така — бавно рече той, — да се говори така за Джеймс Броуди, не е безопасно дори и шепнешком, а сега повече от всеки друг път. Ако те чуе, ще се нахвърли отгоре ти и ще те разкъса.

— Той не ни слуша — отговори съседът му с известна тревога; сетне добави: — Трябва пак да е пийнал, ако се съди по вида му. Нещастието кара някои хора да се сепнат, но с него става обратното.

Двамата пак се обърнаха и погледнаха бавно отдалечаващата се фигура на Броуди. След като помълчаха, Пакстън каза:

— Чул ли си напоследък как е жена му?

— Нито дума! Доколкото ми е известно, никой не я вижда. Няколко дами от черквата тръгнали да й занесат малко сладко и други работи, но Броуди ги пресрещнал на портата и ги напъдил да си вървят. Да, и не само това, ами хвърлил всичките хубави неща, които те донесли, пред очите им.

— Не думай! Той не дава никому да се бърка нито на него, нито на близките му! — възкликна Пакстън и като помълча, запита: — Тя има рак, нали, Джон?

— Да! Така се говори!

— Какво ужасно нещастие!

— О, да! — отговори съседът му и тръгна да си върви. — Лошо е, но според мене не е по-лошо за тази бедна женица, отколкото да бъде телом и духом свързана с човек като Джеймс Броуди.

По това време Броуди беше влязъл в магазина и стъпките му силно отекнаха в почти празното помещение, където сега се намираше само една десета от стоката му, понеже другата беше върната за уреждане на сметките със Соупър. Невзрачното момче бе завинаги изчезнало и той беше сам в опустелия, злощастен, разорен дюкян, където леките нишки, опънати от паяка между останалите още по полиците кутии за шапки, безмълвно сочеха линията на отлива, до която бяха спаднали неговите продажби. Сега, застанал сред това опустошение; Броуди несъзнателно го населяваше с образи от миналото, от онези дни, когато се чувствуваше всесилен и се разхождаше из дюкяна с господарски вид, без да удостои с вниманието си по-скромните клиенти, когато посрещаше с удоволствие и като равен всички по-важни и влиятелни личности. Виждаше му се непонятно, че сега те бяха само сенки, извикани от неговото въображение, че нямаше вече да се смее, шегува и говори с тях между тези стени, в които бе прекарвал ден след ден в течение на двадесет години. Това беше същият магазин, той беше същият човек и все пак бавно и тайнствено тези живи същества бяха го напуснали и бяха оставили само тягостни, маловажни спомени. Малкото стари клиенти, главно хора от висшата класа от околностите на града, които все още не го изоставяха, като че само бяха протакали ужаса на неговото разорение и сега, когато бе стигнал до края, в душата му нахлу огромна вълна от гняв и мъка. Сбърчил ниското си чело, Броуди безуспешно се мъчеше да разбере как е станало всичко това, да анализира как се е стигнало до тази странна, невъобразима промяна. Някак беше допуснал това да стане! Конвулсивна, неволна въздишка повдигна широките му гърди, след това, сякаш разгневен и отвратен от такава проява на малодушие, той разтвори устни тъй, че се оголиха бледите му венци, скръцна със зъби и бавно влезе в кантората си. Нито писма, нито всекидневният брой на вестника не отрупваха писмената маса в очакване на презрителното му внимание; имаше само прах, дебел слой прах върху всичко. И все пак, когато застана в занемарената кантора, като предводител, който се бори за безнадеждна кауза и най-после се е отказал от нея, скръбта му се смеси с едва доловимо тъжно облекчение; той си даде сметка, че сега се е изправил пред най-тежкото, че неизвестността на тази неравна борба е свършила за него.

Парите, които бе взел от ипотекирането на къщата, бяха похарчени; макар да беше допълнил тази сума със сетната си пара, средствата му бяха изтощени докрай. Но, помисли си Броуди, той беше изплатил и последното си задължение; сега никому не дължеше нито едно пени и при все че беше разорен, не беше потърсил позорно спасение във фалита. Той седна на стола си, без да обръща внимание на праха, като че ли без въобще да забелязва вдигналия се около него облак прах, без да се пази от прахуляка, който покри дрехите му — толкова нехаен беше станал спрямо външния си вид и облеклото. Беше небръснат и бялото на очите свирепо блестеше на фона на наболата по лицето брада; ноктите му пяха изпочупени и огризани до месото, обувките не бяха лъснати, връзката, незабодена с неизменната игла, беше полуразвързана, сякаш почувствувал нужда да диша по-свободно, беше я разхлабил с рязко дръпване. Дрехите му също бяха навлечени как да е, понеже при обличането сутринта бе мислил единствено как да излезе по-скоро. Сега действително главната му грижа беше колкото се може по-бързо да напусне тази къща, където се разнасяха внезапни тревожни стенания, където се ширеше безредие и бъркотия, трупаха се немити чинии и се носеше воня на лекарства, тази къща, където му се повдигаше от лошо сготвената и лошо поднесена храна и където го дразнеха плачливият син и некадърната баба. Както бе седнал, Броуди изведнъж бръкна с ръка във вътрешния си джоб и внимателно извади плоска черна бутилка, после, все тъй втренчил очи пред себе си, без да погледне бутилката, захапа тапата със здравите си зъби и с бързо движение на дебелия врат я измъкна. Острият звук от издърпването на тапата изпълни тишината на стаята. Броуди поднесе гърлото на бутилката към проточените си устни, вдигна бавно лакътя и дълго пи с шумни глътки, сетне рязко пое въздух през раззинатите си челюсти, сложи бутилката пред себе си на масата и заби поглед в нея. Нанси беше я напълнила за него! Очите му светнаха за миг, сякаш бутилката отразяваше нейното лице. Тя, Нанси, беше добра, тя облекчаваше неговата тъга, уталожваше мъката му; въпреки нещастията си никога нямаше да я остави; каквото и да му се случеше, щеше да държи на нея. Той се помъчи да прозре в бъдещето, да гради планове, да реши какво трябва да прави; това не беше по силите му. Щом се опиташе да мисли сериозно, умът му се отплесваше в най-далечни и неуместни насоки. Пред него се мяркаха бегли видения от младостта: усмивката на едно момче, с което бе играл някога, сгряната от слънце стена, в пукнатините на която заедно с други момчета беше ловил стършели, димът около дулото на пушката му, когато бе убил първия си заек; чуваше съскането на коса, гукането на гривеци, резкия писклив смях на една баба от селото.

С тръсване на глава Броуди прогони виденията и надигна още веднъж бутилката, съсредоточено размишлявайки каква огромна утеха намира в алкохола. Мъката му се поразведри, устните му презрително се извиха и „те“, безмълвните критикари, противниците, които вечно присъствуваха в ума му, станаха по-окаяни, по-жалки от всеки друг път. После изведнъж, при това ново настроение, му хрумна една блестяща идея и когато я обмисли по-подробно, тя изтръгна от гърдите му кратък, язвителен смях. Пред погледите на целия град, който дебне крадешком в неговите нещастия, който очаква той подло да се измъкне от арената на своето разорение, той въпреки всичко щеше да покаже как умее Джеймс Броуди да посрещне бедата. Той щеше да се погрижи напускането на магазина му да стане по подходящ начин и щеше да ги изненада с такова зрелище, че да ги накара да запремигат с шпиониращите си очи. Броуди яростно допи остатъка от уискито, доволен, че в главата му най-сетне се е породило вдъхновение, което ще го пораздвижи, възхитен, че може да облекчи проклетите мрачни мисли, които измъчваха ума му, с определена физическа дейност, колкото нередна и да беше тя. Броуди се надигна, събори стола си на земята, влезе в дюкяна, огледа с враждебен поглед останалите по рафтовете кутии, наредени над тезгяха, отиде при тях и се залови припряно да изхвърля съдържанието им на пода. С поривисти движения той трупаше една връз друга всевъзможни шапки. Без да си дава труд да отваря кутиите внимателно, той яростно ги сграбчваше с огромните си ръце, раздираше картона като цигарена хартия, късаше и раздираше кутиите, сякаш с това бясно унищожаване насичаше на парчета труповете на своите врагове. Броуди запращаше раздърпаните остатъци, където завърне, с широки буйни движения, докато изпомачканите парчета изпълниха помещението и покриха пода около краката му като току-що паднал сняг. После, след като беше тъй грубо изпразнил и сетната кутия, той вдигна купчината шапки от пода с дългите си ръце, смачка ги в мощната си прегръдка и победоносно се запъти към вратата на дюкяна. Обхвана го диво въодушевление. Понеже нямаше какво да прави с шапките, щеше да ги подари, да ги раздаде безплатно, та благородната му щедрост да бъде последното, с което да го запомнят на тази улица.

— Хей! — провикна се той. — Кой има нужда от шапка? — Алкохолът беше разрушил възпиращите прегради на неговата сдържаност и тази глупаво-екстравагантна постъпка му се виждаше великолепна и величествена. — Такъв случай има веднъж в живота! — викаше Броуди с презрително извити устни. — Заповядайте всички, добри хора, и вижте какво съм приготвил за вас.

Наближаваше пладне и улицата беше много оживена. Броуди бе незабавно заобиколен от тълпа любопитни хлапаци, а зад този кръг започнаха да се събират все по-голям брои минувачи, безмълвни и недоверчиви, които се побутваха едни други и разменяха многозначителни погледи.

— Днес шапките са евтини! — крещеше, колкото му глас държи, Броуди. — По-евтини, отколкото можете да ги купите в ей този музей с восъчни фигури — викаше той с яростна насмешливост, с надеждата, че подигравката му ще бъде чута в съседния магазин. — Аз ги подарявам! Ще ви накарам да ги вземете, все едно дали ги искате, или не! — и веднага започна да натрапва шапките си на зрителите. Както той сам казваше, това не струваше нищо и хората безмълвно, с изумление приемаха подаръците, които не бяха искали и които може би никога нямаше да използуват. Беше ги страх да му откажат и забелязал превъзходството си, Броуди злорадствуваше, мяташе към хората все по-свирепи погледи и ги караше да свеждат очи, щом срещнат неговите. Дълбоко спотайваното първично желание на природата му най-сетне бе задоволено и уталожено. Той беше в стихията си, в центъра на една тълпа, която се мъчеше да долови всяка негова дума, всяко негово движение, която го гледаше със зяпнала уста и както той си въобразяваше, с възхищение. Имаше нещо страшно в ексцентричното му изстъпление, което караше другите да сдържат смеха си и да го гледат с мълчаливо страхопочитание; готови да побегнат, ако се хвърли като берсеркер^[2] срещу тях, те стояха като омагьосани овци пред огромен вълк.

Но скоро простото раздаване на шапки взе да му дотяга, Броуди закопня за по-невъздържани, по-разюздани постъпки. Затова започна да хвърля шапки на застаналите най-далече; после от обикновено хвърляне премина към замерване на заобиколилите го зрители, пламнал изведнъж от ненавист към всяко от тези бели, безизразни лица; те се превърнаха в негови неприятели и колкото по-дълбоко презрение изпитваше към тях, толкова по-безпощадно ги замерваше с нарастващо бурно желание да им причини болка и да ги разпръсне.

— Ето! — ревеше Броуди. — Вземете ги! Аз се отказвам от тях завинаги. Не ми трябват тези проклети боклуци, макар и да са по-хубави и по-евтини, отколкото ги продават в съседния магазин. По-хубави и по-евтини! — не спираше да вие той. — Като не сте ги искали преди, ще ви накарам да ги вземете сега!

Тълпата отстъпи пред силата и точността на неговия обстрел, но докато хората се разпръскваха с извърнати към него негодуващи лица, Броуди не спираше да ги преследва отдалече с точните си удари.

— Да спра ли? — подигравателно викаше той. — Да пукна, ако спра! Не ги ли искате, та бягате? Изпускате единствения в живота ви случай.

Той злобно тържествуваше за създаденото от него безредие и когато всички бяха вече твърде далече, сграбчи за периферията едно бомбе и с все сила го запрати надолу по стръмната улица, където, подхванато от попътния вятър, то се затъркаля като топка на кегелбан и най-после се удари в краката на минаващ в долния край на улицата човек.

— Виж, това беше удар! — викна Броуди и се за кикоти от буен възторг. — Винаги съм мерил добре. Ето още, и още. — Той запрати нов залп след първото бомбе и всевъзможни шапки лудо заподскачаха, закръжиха, затанцуваха, разхвърчаха се настрани, запрескачаха се, гонейки се една друга по надолнището. Сякаш някой ураган внезапно бе облажил главите на голямо множество; в Ливънфорд никой още не бе виждал такава несравнима и чудовищна гледка. Но най-после запасът на Броуди почти се свърши и сграбчил в огромната си лапа последния метателен снаряд, той се забави да си избере жертва, скъпейки сетния си изстрел — една твърда като дъска гарсонетка, която поради своята форма и твърдост заслужаваше според него по-определена и сигурна цел. Неочаквано, с крайчеца на окото, Броуди забеляза бледото, сковано от страх лице на Пери, бившия си помощник, да надзърта от съседната врата. „Ето го, ето го — помисли си Броуди — този плъх, който избяга от потъващия кораб, за да спаси собствената си кожа, прекрасния управител на паноптикума^[3] «Мънго».“ В същия миг той метна плоския, въртящ се като диск снаряд в прежълтялото, ужасено лице отсреща. Твърдата ръбеста периферия удари Пери по устата и му счупи един зъб; когато видя потеклата кръв и как обезумелият от уплаха Пери презглава се скри в магазина, Броуди нададе тържествуващ рев за сполучливия си удар.

— Така ще ти прилича да възглавяваш музей с восъчни фигури ти, червей! Такова нещо отдавна ти дължах! — Стори му се, че е достигнал подобаващата връхна точка на това рядко и забележително проявление. Той вдигна ръце във въздуха, възторжено ги размаха и с блажена усмивка се върна в дюкяна. Когато влезе вътре и огледа съвсем празното помещение, из което се валяха само изпокъсаните кутии на пода, усмивката на устните му бавно замръзна в язвителна, неподвижна гримаса, но Броуди не се спря да поразмисли. Той се запъти през пръснатите боклуци към кантората си и все със същото необуздано желание да руши издърпа всичките чекмеджета от масата, разби празната бутилка от уиски в стената и с един-единствен мощен напън преобърна огромното писалище. Любувайки се на тази гледка с мрачно, уродливо задоволство, Броуди свали ключа от куката до прозореца, взе бастуна си и с високо вдигната глава пак прекоси дюкяна, излезе и затвори вратата след себе си. Това малко последно движение внезапно му се видя като нещо тъй безвъзвратно окончателно, че стиснатият в ръката му ключ му се стори глупав и излишен; когато го издърпа от ключалката, той го загледа безсмислено как лежеше на дланта му, после изведнъж се дръпна назад, захвърли го високо през покрива на сградата и внимателно заслушан, изчака, докато чу неясния плясък от падането му в реката отвъд. „Нека влязат в дюкяна, както искат — злобно си помисли той. — Аз във всеки случай съм свършил с него.“

На път към дома Броуди все още не можеше или поне не искаше да мисли и нямаше ни най-малко представа какво ще прави в бъдеще. Трябваше да се грижи за една чудесна каменна къща, на която тежеше голяма ипотека, за една стара грохнала майка, за една болна жена, трябваше да издържа един негоден син и да даде образование на малката си дъщеря; но освен че беше як и обладаваше физическа сила, достатъчна, за да може да изкорени доста голямо дърво, възможностите му да устои на тези задължения бяха съвсем нищожни. Всъщност той не разсъждаваше по този начин, но след като изтрезня от самозабравата на доскорошното си настроение, смътно почна да долавя несигурността на положението си и това много му тежеше. Дразнеше го главно липсата на пари в джоба, а когато наближи къщата си и видя да стои пред нея познатият висок кабриолет с дорестия кон, лицето му се начумери.

— Да го вземат дяволите! — промърмори Броуди. — Пак ли се е домъкнал? Прави ли сметка как ще му платя тези безбройни визити?

Видът на колата на доктор Лори пред портата го жегна с парливия спомен за материалното му положение и му се поиска да си спести неизбежната неприятна среща, като влезе в къщи незабелязано; но още повече се ядоса, когато се сблъска с Лори лице с лице на входната врата.

— Тъкмо понадзърнах да видя добрата ви съпруга, господин Броуди — рече лекарят с престорена сърдечност. Той беше величествен, представителен господин с издути бузи, малка червена уста и хлътнала брадичка, несполучливо допълнена с пищна сива брада. — Мъча се да поддържам духа й, нали знаете: трябва да направим всичко, каквото можем.

Броуди го изгледа мълчаливо и навъсеният му поглед сякаш говореше по-ясно от думи: „Наистина много си й помогнал, празна тиква такава!“

— Боя се, че няма почти никакво подобрение — припряно продължи Лори, малко поруменял под грубия поглед на Броуди. — Почти никакво подобрение. Като че ли наближава последната глава. — Това беше обичайната изтъркана фраза, с която намекваше за близостта на смъртта, и сега той дълбокомислено поклати глава, въздъхна и поглади брадата си с вид на скръбно смирение.

Броуди гледаше с неприязън превзетите движения на този надут дървен философ и макар и да не съжаляваше, че го е повикал напук на Ренуик, не се лъжеше от добродушните му обноски, нито от пресилените прояви на съчувствие.

— Откога сте ми заразправяли това — изръмжа. — Все вашите глави ми навирате! Струва ми се, че по-малко от всеки друг знаете какво ще стане. Започва вече да ми омръзва.

— Зная, зная, господин Броуди! — отговори Лори с няколко малки успокоителни ръкомахания. — Вашата мъка е много естествена… много естествена! Не можем да кажем със сигурност кога ще дойде печалният край. Това толкова много зависи от реакцията на кръвта — там е цялата същина на въпроса: реакцията на кръвта по отношение поведението на кръвните телца! Кръвните телца понякога излизат по-силни от очакванията ни. Да! Телцата понякога проявяват удивителна активност. — И доволен, че бе показал своята ученост, той пак приглади мустаците си и изгледа Броуди с многознаещ вид.

— Защо не пратите по дяволите всичките си телца? — отвърна Броуди презрително. — Вие сте й помогнали толкова, колкото моят крак!

— Хайде, господин Броуди! — рече Лори с полувъзразяващ, полупредразполагащ тон. — Не говорете така безразсъдно. Нали идвам всеки ден. Нали правя всичко, което ми е по силите!

— Направете тогава повече! Доубийте я, че да свърши цялата тази история — сопна му се горчиво Броуди, рязко се обърна и влезе в къщата, а докторът остана да стои слисан, с широко отворени очи и възмутено нацупена малка уста.

Вътре Броуди усети да го залива нова вълна на възмущение, когато, без да си даде сметка за факта, че се прибира по-рано от обикновено, забеляза, че обедът му не е готов и изруга майка си, приведена в килера всред купища от чинии, помия, тенджери и картофени люспи.

— Много съм вече остаряла за тая работа, Джеймс — отвърна тя с треперещ глас. — Не съм вече толкова пъргава, колкото бях едно време… пък и докторът ме забави.

— Хайде, поразмърдай старите си кокали — озъби й се синът й. — Гладен съм.

Той не можеше да седне сред такава неразбория и под напора на своето внезапно върнало се мрачно настроение реши да запълни времето преди обеда, като посети жена си — добрата си съпруга, както я беше нарекъл Лори — и като й съобщи голямата новина за дюкяна.

— Все някога трябва да я научи — промърмори той, — а колкото по-скоро, толкова по-добре. Това не е новина, която трябва да се опази в тайна. — Напоследък беше придобил навика да отбягва стаята й и понеже не беше я спохождал от два дена, без съмнение посещението му щеше да я зарадва още повече със своята неочакваност.

— Е! — забеляза той тихо, влизайки в спалнята й. — Както виждам, ти си още тука. Като се прибирах, срещнах доктора и той ми разправи надълго и широко за кръвните ти телца: според него били много здрави.

Госпожа Броуди не се помръдна при влизането му и остана да лежи неподвижно — само блясъкът на очите й показваше, че е жива. През шестте месеца, изминали, откакто бе принудена да остане на легло, тя се беше ужасно променила и никой, който не бе наблюдавал незабележимото й линеене от ден на ден, постепенното топене на нейната плът, не би могъл да я познае, при все че бе имала болнав вид и по-рано. Под тънката завивка, с която бе покрита, тялото й изглеждаше като скелет с нелепо щръкнали бедрени кости; тънките дълги кости на краката и ръцете й бяха покрити само с повехнала, отпусната кожа, докато костите на лицето й бяха облечени с опънат сух пергамент, на който имаше кухини за очите, носа и устата. Устните й бяха бледи, сухи, напукани, с полепени по тях като люспи малки, кафяви, пресъхнали кожички, а кокалестото и чело като че се издаваше напред с неестествена, много голяма извивка над хлътналите черти на лицето. Няколко кичура сива коса, повехнала и безжизнена както лицето й, бяха разпилени по възглавницата и обгръщаха като в рамка това призрачно лице. Слабостта й бе толкова очевидна, че дори и дишането като че представляваше за нея непреодолимо усилие, и именно поради тази слабост тя не отговори на забележката му, а само го изгледа с изражение, което Броуди не можеше да разбере. На болната се струваше, че никаква негова забележка не би могла вече за я уязви.

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? — продължи той с тих тон на престорена загриженост. Всичко, което е необходимо за тези твои кръвни телца? Във всеки случай имаш достатъчно лекарства… достатъчно голям избор, както виждам. Едно, две, три, четири — преброи Броуди, — четири различни шишета с лекове. Изглежда, че разнообразието има значение. Но, мила моя, ако продължаваш така да ги пиеш, ще трябва да поискаме нов заем от прекрасните ти приятели в Глазгоу, та да има с какво да ги плащаме.

Дълбоко в живите й очи — единственото нещо на изпитото й лице, което още даваше израз на чувствата й отново се отвори стара рана и те се изпълниха с изражение на тъпа молба. Преди пет месеца, изпаднала в отчаяние, беше се видяла принудена да му изповяда задължението си към лихварите и при все че Броуди бе напълно изплатил сумата, оттогава нито за миг не беше я оставил да забрави тази нещастна история и по стотици различни начини, по най-невъзможни поводи я вплиташе в разговора. Дори и сегашният й поглед не го трогваше, защото сега вече не изпитваше към нея никакво състрадание, обладан от убеждението, че тя ще крее вечно и ще бъде безполезно бреме за него.

— Да — продължи Броуди приветливо, — ти излезе голям майстор да пиеш лекарства. За това те бива толкова, колкото и да харчиш чужди пари. — После рязко промени темата и я запита сериозно: — Виждала ли си днес големия си, чудесен син? А, значи, си го виждала — продължи той, прочел отговора в очите й. — Много се радвам. Мислех си, че може да не е станал още, но виждам, че съм сгрешил. Все така долу го няма. Напоследък все нямам късмет да го видя.

При тези думи Мама най-после заговори, раздвижила вкочанените си устни в безсилен шепот:

— Мат беше добър син за мене напоследък.

— Е, отплаща ти се както подобава — умно възкликна Броуди. — Ти беше чудесна майка за него. Резултатът от твоето възпитание прави чест и на двама ви. — Той замълча, съзнал нейната слабост и без сам да знае защо й говори така; но въпреки това не можа да победи дългогодишния си навик и подтикван от собственото си ожесточение, от личните си несполуки, продължи с тих глас: — Чудесно отгледа децата си, чудесно! Да вземем Мери: какво повече можеше да желаеш от това, което излезе от нея? Не зная точно къде е сега, но сигурен съм, че можеш да се гордееш с нея. — Забелязал, че жена му се мъчеше да заговори, той спря, за да я чуе.

— Аз зная къде е — бавно пошепна Мама.

Броуди я изгледа втренчено.

— Да! — отговори той. — Ти знаеш, че е в Лондон, това го знаем всички… а повече от това никога няма да узнаеш.

Невероятно, но болната размърда съсухрената си ръка, която изглеждаше неспособна за движение, вдигна я от завивката и със знак го накара да замълчи; сетне, когато изпосталялата й ръка отново падна, рече с немощен и силно треперещ глас:

— Не бива да се сърдиш на мене, не бива да се сърдиш на нея. Аз получих писмо от Мери. Тя е добро момиче… все още. Сега ми е по-ясно от всеки друг път, че не бях добра към нея. Тя иска да ме види сега, Джеймс, и аз… аз трябва да я видя по-скоро, преди да умра. — След като изрече последните думи, тя се помъчи да му отправи умолителна, предразполагаща усмивка, но чертите й останаха неподвижни и сковани, само устните леко се притвориха в разкривена, жалка гримаса.

Червенина бавно заля неговото чело.

— Тя е посмяла да ти пише писмо — промърмори Броуди — и ти си посмяла да го четеш!

— Той, доктор Ренуик, когато ти му забрани да идва, той й писа в Лондон и й обади, че аз няма… няма да изтрая дълго. Той винаги много се е интересувал от Мери. Той ми каза през оная сутрин, че Мери… моята дъщеря Мери… е била храбра, да, и невинна.

— И той е бил храбър, за да спомене това име в моя дом — отвърна Броуди ниско и натъртено. Не можеше да крещи и беснее при сегашното й състояние; само някакво съвсем нищожно съжаление го възпираше да не се нахвърли буйно върху й, но той злобно добави: — Да бях знаял, че толкова се бърка в моите работи, щях да му счупя главата, преди да излезе от къщата ми.

— Не говори така, Джеймс — промълви жена му. — Нямам сили да понасям огорчения сега. Струва ми се, че съм живяла безполезен живот. Не съм свършила толкова много неща, които трябваше да свърша, но аз трябва… ох!… аз трябва да видя Мери, да се помиря с нея.

Броуди стисна зъбите си така, че мускулите на брадясалите му бузи се издуха като твърди, възлести буци.

— Трябва да я видиш? — отвърна той. — … Това е много, много трогателно. Трябва да паднем на колене и да се преклоним пред мисълта за такова чудесно помирение. — Той бавно заклати глава. Не, не, мила моя! Няма да я видиш на този свят, а много се съмнявам дали ще я видиш и на другия. Никога не ще я видиш. Никога!

Болната не отговори, но се затвори в себе си, стана още по-безучастна, по-отчуждена от него. Дълго време очите й останаха приковани към тавана. В стаята настъпи тишина и само някакво насекомо сънливо бръмчеше, обикаляйки няколко клонки дъхави орлови нокти, откъснати и сложени от Неси в една ваза до леглото. Най-после едва доловима тръпка премина през изтощеното тяло на Мама.

— Добре, Джеймс — въздъхна тя, — щом ти казваш, така да бъде… винаги е било тъй; но аз исках — аз толкова исках да я видя пак! Имаше моменти — продължи тя бавно и с голямо усилие, — когато болките ми бяха също като родилни мъки — толкова тежки и продължителни — и това ме караше да мисля за нейното дете, което тя не можа да види живо. Да беше останало живо, много щеше да ми се иска да подържа детето на Мери в моите ръце — Мама отправи безнадежден поглед надолу, към съсухрените си ръце, които едва можеха да вдигнат чаша до устните й, — по божата воля била това да не стане, и толкоз.

— Жено, не ти ли е противно да мислиш за такива работи посред бял ден — навъси се Броуди. — Малко ли работа си имала около собствените си деца, та си спомняш за… онова!

— Това беше само мечта — пошепна Мама, — аз мечтаех за много неща, откакто лежа тука, тези шест дълги месеца… дълги като безконечни години. — Тя затвори очи с уморен вид, забравила за Броуди под новия наплив на виденията, за които бе говорила. Сладкият дъх на орловите нокти понесе мислите й назад и тя вече не беше в тясната задушна стая, а пак у дома си, във фермата на своя баща. Тя виждаше масивните варосани постройки, къщата, мандрата и дългия чист краварник, заградили от три страни закътания чист двор, видя баща си да се връща от лов със заек и връзка фазани в ръка. Когато гладеше пълните гърди на птиците, гладките им пъстри пера будеха у нея радост.

— Тлъстички са като тебе — викаше й баща й със своята широка топла усмивка, — но не са толкова хубави!

Тогава не беше повлекана, нито пък фигурата й беше предмет на подигравки!

Ето, тя помагаше на майка си да бие мляко и наблюдаваше как жълтият сгъстък на маслото се сбива в бялото мляко като китка ранна игличина, подала се изпод снега.

— По-полека, Маргарет, мила — мъмреше я майка й за бързото биене. — Ще си откъснеш ръката.

Тогава не беше мързелива, нито я наричаха некадърница!

Мислите й весело кръжаха около стопанството и във въображението си тя се търкаляше в прясно ухаещо сено, чуваше как потропват конете край яслите си, притискаше буза до гладката кожа на любимото си теленце. Спомняше си дори и името му — беше го кръстила „Розабел“. „Що за име за крава! — дразнеше я доячката им Бела. — Да беше я нарекла направо на моето име, и толкоз!“ Обзе я безмерна носталгия при спомена за дългите, горещи подиробеди, когато бе лежала с глава, опряна о дънера на кривата ябълка, и бе наблюдавала лястовичките да се стрелкат като крилати сини сенки около стрехите на белите, огрени от слънцето сгради. Когато някоя ябълка падаше до нея, тя я вдигаше и забиваше зъбите си дълбоко в плода; тя още усещаше сладкия възкисел вкус да освежава устата й, да разхлажда треската, от която езикът й се беше напукал. После се видя с муселинена рокля на цветчета, застанала до калината на брега на Пауни Бърн, и към нея да идва младеж, чиято мрачна, сурова сила привличаше нейната кротка природа. Мама бавно отвори очи.

— Джеймс — пошепна тя и нейните очи потърсиха неговите с плаха, тъжна настойчивост, — помниш ли оня ден край Пауни Бърн, когато ми закачи косите с хубавите червени ягоди на калината? Помниш ли какво ми каза тогава?

Броуди я погледна вторачено, стреснат от промяната на темата, и се питаше дали тя не бълнува; той беше пред прага на разорението, а тя взела да дрънка за някакви ягоди от калина от преди тридесет години! Устните му се изкривиха, но той бавно отговори:

— Не! Не помня, но кажи ми, кажи ми какво съм казал.

Болната затвори очи, сякаш за да не вижда нищо освен далечното минало, и бавно промърмори:

— Ти само каза, че калината не била толкова хубава, както красивите ми къдрици.

Когато Броуди неволно погледна оределите кичури трошлива коса, разпилени около лицето й, неочаквано го обзе страшно вълнение. Той си спомни оня ден. Пред него възкръсна спокойствието на малката долчинка, бълболенето на потока, слънцето, което ги огряваше, и как отскочи нагоре клонът, след като беше откъснал от него чепката ягоди; в тоя миг виждаше блясъка на къдрите й на фона на яркоалените ягоди на калината. Безмълвен, той се мъчеше да отхвърли мисълта, че това… това съсипано същество, което лежеше на леглото, в оня ден бе почивало в прегръдките му и бе отговаряло на любовните му признания с нежните си свежи устни. Това беше невъзможно… и все пак беше така! Лицето му странно се гърчеше, устата се кривеше и той се бореше с напиращото чувство, устремило се срещу, преградата на неговото съпротивление като буен поток, който се удря о гранитната стена на вълнолома. Някакъв могъщ, властен порив устремно се надигаше в него и го караше да каже необмислено, безразсъдно, така, както не бе говорил от двадесет години:

„Да, помня този ден, Маргарет, и ти беше хубава… хубава и мила за мен като цвете!“

Но не можеше да изрече това! Устните му не можеха вече да промълвят такива думи. Нима беше дошъл в тази стая, за да изхленчи няколко глупаво нежни изречения? Не, беше дошъл да й каже за тяхното разорение и щеше да й каже въпреки обзелата го непривична мекушавост.

— Старо — промърмори той през стиснати устни, — ти ще ме умориш с приказките си. Когато ще трябва да живеем с помощи от енорията, тогава ще ми разправяш такива глупости, за да ме развеселяваш.

Изведнъж очите й се отвориха въпросително, с уплаха, с поглед, който отново го бодна в сърцето; но Броуди се насили да продължи, той й кимна и престорено възобнови стария си тон на насмешлива шеговитост.

— Да! — възкликна той. — Положението е точно такова. Няма да имам вече петдесет лири за изхвърляне, та да оправям твоите глупости. Аз затворих вратата на дюкяна за последен път. Скоро всички ще бъдем в приюта за бедни. — Когато изрече последните думи, Броуди видя лицето й да се променя, но някакъв сатанински порив, породен от собствената му, обзела го в този момент слабост и разпалващ още повече озлоблението му, понеже в дълбините на сърцето си чувствуваше, че съвсем не иска да й говори по този начин, го накара да наведе глава по-ниско до нея, подстрекаваше го да продължи: — Чуваш ли! Край на търговията. Аз те предупреждавах преди една година… не си ли го спомняш и това освен проклетите ти глупости за калината? Казвам ти, че сме разорени! Ти, с твоята чудесна помощ, ме докара дотам. С нас е свършено, свършено, свършено!

Думите му й подействуваха мигновено и страхотно. Когато Мама схвана смисъла на казаното, жълтата, съсухрена кожа на лицето й ужасно се загърчи, внезапна дълбока скръб яростно се мъчеше да оживи умиращите тъкани, сълзите сякаш напразно напираха да бликнат от пресушените източници на тялото й. Очите й неочаквано се разшириха, напрегнаха и запламтяха и с едно огромно усилие, цялата трепереща, Мама се повдигна на леглото. Порой от думи трептеше на езика й, но тя не можеше да ги изрече; най-после пот ороси челото й със студени, боцкащи капчици, тя несвързано замънка, безсмислено протегнала напред ръка. Постепенно лицето й стана сиво от напрежение и ненадейно тя заговори:

— Мат! — изкрещя Мама с ясен висок глас. — Мат! Ела при мен! — Тя протегна напред двете си треперещи ръце, сякаш бе загубила зрението си, и продължаваше да вика с отпадащ, замиращ глас: — Неси! Мери! Къде сте?

Броуди искаше да отиде при нея, да се хвърли към нея начаса, но остана като прикован на пода; и все пак от устата му неволно се изтръгнаха тези думи, чудновати като кичур цветя на сухо дърво:

— Маргарет, жено… Маргарет… Забрави това, което ти казах. Не съм мислил и половината от това, което ти казах!

Но тя не го чу и с последния си, едва доловим дъх пошепна бавно:

— Защо забавяш колелата на колесницата си, о господи? Аз съм готова да дойда при тебе!

След това госпожа Броуди леко се отпусна назад на възглавницата. В следния миг последна дълбока въздишка разтърси слабото й, смалено тяло в конвулсивна спазма и тя остана неподвижна. Безчувствена, опъната на гръб, с ръце, метнати настрани на леглото, с пръсти, леко присвити към обърнатите нагоре длани, Мама лежеше неподвижна и безмълвна, като разпъната на кръст. Тя беше мъртва.