Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (19)

VIII

На другата сутрин госпожа Броуди се събуди рано — беше още почти тъмно, но когато се размърда, чу в далечината първото, едва доловимо, предупреждаващо кукуригане на петел, предвещаващо въпреки тъмнината близката зора на новия ден. Макар и да беше чакала до късно предишната вечер, не бе видяла Матю да се прибира и сега, след тревожен сън, първата й мисъл беше да се увери, че той е добре. Докато се обличаше, нямаше нужда да пази боязливо тишина от страх да не смущава мъжа си, тъй като сега беше сама в малката стая, която едно време принадлежеше на Мери; все пак, поради дългогодишния навик, се движеше крадешком и безшумно, като сянка. Здрачната светлина се лееше през прозореца и смътно очертаваше нейната приличаща на привидение изнурена фигура, която, треперейки, навличаше дрехите. Бельото й бе толкова кърпено, замрежвано и преправяно, че и при най-обикновени обстоятелства би било загадка да се разпознае кое какво е, а сега, в студения сумрак на мразовития февруарски въздух, нейните нечувствителни, захабени пръсти объркано опипваха грубите вехти дрехи. Като се обличаше по този начин, опипом, тя леко тракаше със зъби и единствено този звук издаваше нейното присъствие и съществувание.

Когато покри тялото си, разрешавайки заплетената задача, която представляваха загадъчните й одеяния, тя беззвучно потърка ръце, за да предизвика поне някакъв признак от кръвообращение, и само по чорапи се изплъзна от стаята.

Спалнята на Матю се намираше в задната част на къщата, гледаше към изток и беше по-добре осветена; когато Мама тихо влезе вътре, тя видя всред безредно натрупаните завивки очертанията на спокойно дишащото му тяло и самата тя започна да диша по-спокойно от облекчение. Лицето му изглеждаше оловено в синкаво-бледата утринна светлина, в ъглите на устата имаше засъхнали лиги, вълма тъмна коса бяха увиснали объркани на челото му. Езикът му като че ли малко се подаваше между устните, сякаш беше подпухнал и станал твърде обемист за мястото, което заемаше, и при всяко вдишване и издишване действуваше като заглушител за дрезгавото преминаване на дъха му.

Мама нежно придърпа юргана и одеялото, за да ги подреди по-удобно, реши се дори да отмахне къдриците коса, паднали на очите на Мат, но когато той неспокойно се размърда и замрънка, тя се отстрани, бързо дръпна ръката си, обаче я остави увиснала във въздуха над главата му, сякаш несъзнателно го благославяше в съня му. Погледът й, устремен към него през няколко дълги мигновения, също приличаше на благословия. Най-после тя с усилие бавно отмести очи от лицето му и се обърна да си върви. На излизане от стаята забеляза, че неговото сако, жилетка и панталони се търкаляха в безпорядък на пода, ризата беше захвърлена в единия ъгъл, яката и връзката — в другия, и сякаш зарадвана, че може да му направи услуга, тя се наведе, вдигна разпръснатите дрехи, грижливо ги сгъна на един стол, погледна пак лицето на спящия си син и тихо си отиде.

Долу всичко беше разголено под застоялия, досаден отлив на ранното зазоряване; оттеглилата се като океан нощ бе оставила мебелите разбутани, угасналия огън — замърсен от сива, ситна пепел, купчината неумити чинии, гнусно натрупани на мивката в килера — като останки от корабокрушение на пустинен бряг.

Както обикновено, преди да се залови с трескавата си дейност, в която влизаше стъкмяване й запалване на огъня, почерняне решетката на огнището, измиване на чиниите, помитане на пода и сваряване на овесената каша, преди да се справи с безкрайните си сутрешни задължения, Мама искаше първо да си позволи удоволствието да пие чаша силен чай, понеже чувствуваше, както самата тя казваше, че от него се съвзема. Горещата, благоуханна течност й действуваше като целебно лекарство, успокояваше я, затопляше я, разпръскваше мътилката в мозъка й и я примиряваше с изпитанията на новия ден.

Тази сутрин обаче, при все че набързо запари и си наля чаша чай, тя не го изпи сама, а след като внимателно отряза и намаза с малко масло две тънки резенчета хляб, тя апетитно ги нареди заедно с чая на табличка и ги занесе в стаята на Матю.

— Мат — пошепна госпожа Броуди и леко го докосна по рамото, — донесох ти малко чай, синко. Това ще те освежи. — Макар и да беше се навела над него, той продължаваше да хърка и да лъхва с всяко издишване вонящи пари на застоял спирт, което дълбоко я разтревожи и я накара да заговори по-високо в своята възбуда. — Мат! Ето нещо вкусничко за тебе. — Така беше му казвала, за да го придума да яде, когато беше малък; при тези думи Мат се раздвижи полубуден, сърдито се изви и с още затворени очи промърмори:

— Остави ме да спя, бой^[1]. Махай се по дяволите. Не ща никаква чота хазри^[2].

Огорчена, тя го разтърси:

— Мат, мили, от този чай ще ти стане добре. Хубаво е сутрин да си пийнеш чай.

Тогава той отвори очи и я изгледа изпод безучастни, сковани клепачи; Мама видя как в черните му зеници бавно се събуждаше притъпено, злочесто разбиране на сегашното му положение.

— Ти ли си? — неясно проточи той. — Защо ти е дотрябвало да ме будиш. Остави ме да спя.

— Но това е хубав чай, мили, толкова е освежителен! Аз, без да се бавя, слязох долу и го сварих сама.

— Вечно ми тикаш твоя чай! Остави ме да спя, дявол да го вземе! — Той обърна гръб и веднага заспа пак.

Мама отчаяно погледна от проснатата му фигура към табличката, която все още държеше в ръце — сякаш не беше способна да разбере неговия отказ, нито цялата дълбочина на оскърблението; сетне, движена от мисълта, че по-късно той може би щеше да промени решението си, сложи табличката на един стол до леглото, покри чая с чинийката, за да не изстине, похлупи пресния хляб с чинията, за да не изпръхне, и безутешно си отиде.

Мат не й излизаше от ума цялата сутрин. Огънят се разпали, чиниите бяха измити, обувките — лъснати, кашата клокаше, тя занесе горе вода за бръснене на мъжа си, после се залови да слага масата и все още мислеше за Мат, окайваше се заради думите, които й беше подхвърлил, скърбеше заради издайния дъх, който излизаше от устата му, и въпреки това през цялото време го извиняваше в душата си. Вълнението от завръщането му в къщи и държането на баща му към него го бяха разстроили; колкото за неговия език той, бедното момче, тъкмо се бе завърнал от една дива страна, пък и не беше съвсем буден, когато й говореше. Докато тя му прощаваше, тихата къща започна да се раздвижва, таванът потреперваше от леко и рязко трополене, горе се отваряха и затваряха врати и сега, изправена пред страха да не избухне някое ново разногласие между Броуди и нейния син, Мама трепетно се вслушваше да не би да чуе шум от някое неочаквано ново спречкване, от гневни гласове, дори звук от удар. За нейно дълбоко задоволство Мама не чу нищо подобно и след като Неси дойде долу и бе набързо нахранена и изпратена с чанта, пълна с учебници, Броуди слезе в кухнята и седна да закусва самотен, навъсен и мълчалив. Мама бе положила извънредни грижи и безупречно бе приготвила всичко за него тази сутрин, за да създаде у него по-дружелюбно настроение; бе готова дори да му каже някоя голяма лъжа за закъснението на Мат; ала при все че настроението му й се видя неблагоприятно, страхът се оказа неоснователен и Броуди тръгна на работа, без да спомене нито дума за сина си.

След излизането му Мама започна да диша по-леко, успокои се още повече с втора чаша чай, приготви закуската на баба Броуди и я занесе горе малко преди десет часа. След като се отби при старицата, тя прекоси на пръсти площадката на стълбището и долепи ухо на вратата на Мат; чула само равномерното му дишане, отвори тихичко вратата. Госпожа Броуди веднага видя, че всичко стои недокоснато; тя се чувствуваше докачена, струваше й се, че непипнатата табличка мълчаливо я упреква, че чинията, под която още се криеше неизядения хляб с масло, и чинийката, която продължаваше напразно да покрива отдавна изстиналия чай, са един вид веществени доказателства за нейната глупост и самомнителност. Мат още спеше. Объркана, тя се чудеше дали заминаването му от оная част на земята, която смяташе за противоположно полукълбо, не е променило часовете на почивката му и не го е направило деен нощем и сънлив денем, дали не е станало за него необходимост да спи по няколко часа преди обед. Без да убеди разума, но въпреки това облекчила малко сърцето й, тя сметна, че ако не е така, то все пак може да съществува някаква подобна причина за поведението на Мат; ето защо тя го остави да спи и пак тихо излезе от стаята.

Обзета от съмнение, Мама се зае с домакинските си задължения, за да отвлече вниманието си, но с напредването на времето започна постепенно да изпада в тревога; не разбираше, че ако синът им е още в леглото, когато Броуди се върне за обяд, можеше да се разиграе опасна сцена с Мат. Мама тревожно наостряше уши да долови първите признаци на закъснялото му раздвижване и към пладне с радост чу слабото изскърцване на леглото, освободило се от неговата тежест, звука на стъпките му по пода над главата й. Мама бързо напълни една кана с гореща вода от чайника, който стоеше на печката, и се втурна горе да я остави пред неговата врата.

Обличането му траеше много дълго, но към един без четвърт Мат бавно слезе долу и влезе в кухнята. Мама го поздрави нежно.

— Радвам се, че си се наспал добре, мили, но не си закусвал. Ще хапнеш ли нещо, преди да обядваш? Само ми кажи — няма да ми струва никакъв труд да ти дам… — На езика й беше да му предложи вечната панацея^[3] — чаша чай, — но за щастие навреме си спомни сутрешната му забележка и додаде: — … всичко, каквото има в къщи.

— Никога не ям много сутрин. — Днес Мат беше издокаран с друг костюм от гладко бежово сукно, с червеникавокафява риза и хубава кафява връзка в тон с ризата; той заоправя възела на връзката си с леко треперещи, бели, гъвкави пръсти, отправил към майка си несигурен поглед, понеже от милите й обноски погрешно заключаваше, че надали е могла напълно да схване пълното му поражение предишната вечер.

— Липсват ми пресните плодове, които ми донасяха моите слуги — заяви Мат с чувство, че може би от него очакват да добави някакво обяснение.

— Утре ще имаш хубави ябълки, Мат — с готовност отговори майка му. Ще ги поръчам още днес. Само да ми кажеш какво обичаш или на каква храна си свикнал отвъд морето, и аз ще направя всичко, каквото мога, за да я получиш.

По лицето му пролича, че не му е приятна дори мисълта за киселите сбръчкани ябълки, каквито тя би могла да му намери в тази неплодородна страна; той красноречиво махна с ръка и отговори късо:

— Имах пред вид манго, банани, ананаси. Аз признавам само най-хубавото.

— Добре, синко, все пак ще направим всичко, каквото можем — смело отговори Мама, макар и малко смутена от високомерната му забележка. — Във всеки случай ти приготвих много хубав обед. А после, помислих, ако искаш, можем малко да се поразходим заедно.

— Ще обядвам навън — подхвърли Мат студено, сякаш предложението й беше смешно и сякаш мисълта да го видят на разходка с грохналата, чудновата фигура на майка му беше последното нещо, което би могло да осени неговия възвишен ум.

Лицето й посърна и тя измънка:

— Аз… аз сготвих такъв хубав, хранителен бульон за тебе, толкова вкусен.

— Дай го на стария — ядно отвърна Мат. — Дай му цяла кофа: Няма да му дойде много. — Той замълча за миг и после продължи с по-мазен глас: — Знаеш ли, Мама, питам се дали би ми дала една-две лири назаем за днес. Страшно досадно и глупаво, но още не са ми превели парите от Калкута. — Той се намръщи от огорчение. — Това ме поставя в безкрайно неудобно положение. Сега съм в пълна безизходица, защото нямам никакви налични пари само поради проклетото им бавене. Дай ми назаем пет лири, идущата седмина ще ти ги върна.

Пет лири! Мама насмалко не избухна в истерични ридания при тези думи, засегната от мъчителната нелепост на неговото искане да му даде назаем ей така, начаса, пет лири, тя, която цепеше косъма на две, за да събере оттук-оттам месечната вноска, която скоро трябваше да направи; тя — която освен трите лири, които с мъка бе събрала за тази цел, имаше само няколко дребни медни и сребърни монетки в портмонето си!

— Ах, Мат! — извика госпожа Броуди. — Ти не знаеш за какво ме молиш. Толкова пари няма в цялата къща!

— Хайде, хайде — отговори той грубо, — можеш да ми ги наброиш като нищо. Давай! Къде ти е кесията?

— Не ми говори така, скъпи — пошепна Мама. — Не мога да понасям. Готова съм да направя всичко за тебе, но това, което искаш, е невъзможно.

— Дай ми една лира тогава, щом си толкова стисната — рече Мат със суров поглед. — Хайде! Дай ми една нещастна лира.

— Ти не можеш да ме разбереш, синко — умолително заговори госпожа Броуди. — Аз съм толкова бедна сега, че едва връзвам двата края. Това, което баща ти ми дава, не стига дори за храна. — Обхвана я безгранично желание да му разкаже по какъв начин е трябвало да се снабди с парите, които му е изпратила в Марсилия, но тя потисна това желание, замълча внезапно, като си даде сметка, че този момент бе най-малко благоприятен за такова нещо.

— Че за какво мисли той? Нали има дюкян и тази скъпоценна, чудесна къща — подигравателно подхвърли Матю. — За какво си харчи парите сега?

— О, Мат! Не е лесно да ти кажа — изхлипа Мама, — но, изглежда, работите на баща ти вървят много зле. Аз… аз се боя, че къщата е ипотекирана. Не ми е казал нито дума, но аз видях някакви книжа, оставени в стаята му. Ужасно е! Това е само от враждата, която се породи в града против него. Не се съмнявам, че той ще победи, но докато това стане, един шилинг трябва да ми върши работата на два.

Мат я изгледа с тъпо недоумение, обаче въпреки това не пожела да се отклони от темата си.

— Всичко това го разбирам, Мама! — недоволно промърмори той. — Но нали те познавам. Винаги си имала нещичко скътано настрана за черни дни. Аз искам една лира. Казвам ти, трябва да я имам. Тя ми е необходима.

— Ах, мили мой, нали ти казах колко сме зле — изплака Мама.

— За последен път, ще ми дадеш ли пари назаем? — заплаши я синът й.

Когато тя отново с хълцане му отказа, за един ужасен миг помисли във вълнението си, че Мат ще я удари, но той рязко се обърна на токовете и напусна стаята. Застанала с ръка, притисната към едната си страна, тя го чу да хлопа вратите на всичките стаи горе, след това да слиза по стълбите, да преминава, без да каже дума, през хола и да затръшва външната врата.

Когато кънтящото ехо от трясъка на вратата замря във въздуха, то продължи да отеква в мозъка й като зловеща поличба за бъдещето; Мама неволно вдигна ръце да си запуши ушите и се отпусна до кухненската маса, отритната и разочарована. Седнала така с глава, подпряна на ръцете, госпожа Броуди се досещаше, че историята за банковия превод трябва да е благовидна лъжа, че след като е изхарчил четиридесетте лири, Мат нямаше пукната пара. Не беше ли я почти заплашил? Не беше сигурна, но парите му трябваха на всяка цена, а тя — уви — не бе могла да му ги даде. Преди да успее да вникне по-дълбоко в чувствата си, разбирайки сега, че е трябвало да намери начин да задоволи последната му молба, че в известно отношение грешката е била нейна, на върха на отчаянието си тя почувствува прилив на безкрайна нежност. Бедният момък, той беше свикнал да се събира с господа, които харчеха, без да се замислят, и напълно справедливо беше и той да има в джоба си пари както и другите. Това всъщност бе една необходимост след живота, който бе водил във висшето общество. Не беше право да се иска от един младеж, толкова добре облечен като Мат, да излиза, без да има средства, които да отговарят на хубавата му външност. Наистина той не беше виновен и Мама донякъде съжаляваше, че не му даде поне няколко шилинга, стига да беше ги приел от нея. След като видя нещата в тази по-благоприятна светлина и бе обладана от чувство за собствената си некадърност, госпожа Броуди стана и обзета от непреодолимо влечение, се качи горе в неговата стая; тук тя с нежна грижливост се залови да разтребва разхвърляните в безредица дрехи. Сега Мама откри, че гардеробът му не беше чак толкова богат, както би могло да се сметне на пръв поглед, понеже единият от големите куфари се оказа съвършено празен, два от малките бяха пълни с тънки дочени костюми, а друг беше безредно натъпкан с мръсно бельо. Тя се зае трескаво да отбира чорапи за мрежене, ризи за кърпене, яки за колосване — с чувството, че за нея е радост да му бъде полезна, като се заеме с тази работа, че за нея е блаженство дори да се допре до неговите дрехи.

Най-после, след като бе подредила нещата му и бе отделила един голям вързоп, нуждаещ се от нейното внимание, тя победоносно го занесе в своята стая, оправи си леглото и вече в по-весело настроение се залови да бърше праха от мебелите. Когато стигна до плоската порцеланова табличка за тоалетни принадлежности на малката масичка до прозореца, я обзе някакво неопределено чувство на смущение: липсваше й нещо познато, на което бе отдавна свикнала в подсъзнанието си. Тя се замисли разсеяно за миг, после изведнъж разбра, че не чува привичното, дружелюбно цъкане на часовника си, който с изключение на онези тържествени случаи, когато го слагаше на пазвата си, винаги лежеше на тази нейна табличка, която се белееше сега пред погледа й съвсем празна, ако не се смятаха няколко игли за коса. Когато бе принудена да се премести в друга стая, Мама, разбира се, беше донесла със себе си и тази табличка и часовникът продължаваше да лежи на нея; всъщност в течение на двадесет години докосването до тази табличка беше свързано със звука на часовника и тя веднага долови промяната.

Макар и да знаеше, че не е слагала часовника, Мама заопипва пазвата си, но той не беше там и тя незабавно и възбудено започна да го търси, прерови всичко в своята стая, в стаята на Броуди, долу в гостната и в кухнята. След дълго и безуспешно търсене на лицето й се появи тревожно изражение. Това бе майчиният й часовник с изящно гравиран сребърен похлупак, с позлатен циферблат, с тънки като паяжини стрелки и швейцарски механизъм, който с неизменна точност отбелязваше всяка минута; при все че не представляваше ценност, тя изпитваше към него и към малката избеляла снимка на майка си, поставена от вътрешната страна на капака, изключителна и сантиментална привързаност. Часовникът бе единственият й накит и само поради това тя дълбоко го ценеше. Когато се наведе да огледа пода, госпожа Броуди беше сигурна, че никъде не го е затурила и се запита дали не го е пипал някой друг. Изведнъж тя се изправи. В миг на просветление й стана ясно, че го е взел Мат. Беше го чула да влиза в стаята й, след като отказа да му даде пари; след това той беше се втурнал навън, без да й проговори. Беше безвъзвратно сигурна, че Мат го е откраднал заради дребната сума, която можеше да получи за него. С радост щеше да му го даде, както му бе дала всичко, което можеше да раздава в своя живот, но той й го беше откраднал с хитра, низка подлост. С безнадеждно движение Мама оправи кичур сива коса, увиснал при безполезното търсене.

— Мат! Синко! — високо изплака тя. — Ти знаеш, че щях да ти го дам! Защо го открадна?

В този втори ден след завръщането на сина й, когато бе горещо очаквала да изпита задоволство и грижите й да се уталожат, госпожа Броуди се видя потънала още по-дълбоко в бездната на унинието. Обедът мина и денят протече без събития до вечерта. Както се беше унесла в тревожни мисли, когато се здрачи и краткият сив полумрак угасна, у нея се събуди болезнено желание да види Мат. Тя чувствуваше, че ще смекчи сърцето му, колкото и да бе закоравяло, само да ги оставят заедно, майката и сина. Той не би могъл — Мама беше убедена в това — да устои на изпълнените й е обич молби, щеше да падне в краката й, обзет от разкаяние и угризение на съвестта, стига да можеше да му изрази с думи любовта, от която преливаше нейното сърце. Но той все още не се появяваше и когато часовникът удари пет и половина и Мат не се върна за следобедния чай, Мама безкрайно се разтревожи.

— Струва ми се, че храброто ти синче го е страх да се върне — присмя й се Броуди, когато тя му поднесе чая. — Той съзнателно ме отбягва… Крие се навън, докато изляза пак. Тогава ще се промъкне тука, за да му съчувствуваш и да го утешаваш. Да не мислиш, че не ми е ясно, макар и да се върши зад гърба ми.

— Не, наистина не е така, татко — каза Мама с треперещ глас, — уверявам те, че ние нищо не крием от тебе. Мат е поизлязъл само да се види с някои от приятелите си.

— Така ли? — отвърна той. — Не знаех, че той има приятели, но ако съдя по това, което казваш, трябва да е много популярен герой! Е, кажи на образцовия си син, когато го видиш, че ще запазя всичко, което имам да му кажа, до следващата ни среща. Ще му го поднеса топло-топло.

Госпожа Броуди не отговори и само му сипа да яде, а когато той излезе, отново зачака.

В седем часа, около един час след излизането на Броуди, Матю наистина се завърна. Той влезе тихо на лицето му бе изписано нещо, което леко напомняше на старото умърлушено изражение от юношеските му години, промъкна се в стаята, отправи към Мама угоднически поглед и каза с мек глас:

— Съжалявам, че закъснях, мила Мамо. Надявам се, че не съм ти създал тревоги.

Тя го погледна загрижено.

— Наистина, тревожех се за тебе, Мат! Не знаех къде си отишъл!

— Зная — отвърна Матю с понижен глас. — Постъпих много необмислено. Струва ми се, че съм поотвикнал от живота тука. Може да съм станал малко нехаен, откакто заминах за чужбина, Мама, но ще се поправя заради тебе.

— Съвсем не си нехаен — извика тя — освен към самия себе си. Защо не се прибереш да се нахраниш? Закусил ли си?

— Не — отговори Мат, — не съм, обаче сега съм страшно гладен. Имаш ли да ми дадеш нещо да ям?

Тя беше трогната, тя беше убедена, въпреки изпълнения с униние ден, че това беше отново нейният син, смъкнал от себе си обвивката на порочните преживелици в Индия.

— Мат! — сърдечно му рече тя. — Бива ли дори да питаш такова нещо! В тази минута вечерята ти е във фурничката. — Мама изтича при печката и тържествено извади от фурната дебел резен пушена риба с млечен сос — гозба, която Мат особено много бе обичал в миналото. — Почакай само половин минутка — извика тя — и ще приготвя всичко за тебе.

Баба Броуди беше се качила в стаята си, но Неси седеше до масата и пишеше домашните си. Въпреки това за няколко мига Мама постла бяла покривка на половината маса и я нареди с всичко необходимо за една апетитна вечеря.

— Ето на — рече тя, — нали ти казах, че ще стане веднага. Никой не може да направи нещо за тебе, както родната ти майка. Сядай, Мат, да видим ти, какво можеш да направиш.

Той вдигна с благодарност очи към нея и наведе глава.

— Ах, Мама, ти си твърде добра към мен! Аз не заслужавам. Все едно, че ми сипваш огън на главата, след като се държах така спрямо тебе. Но това наистина изглежда вкусно, нали?

Госпожа Броуди щастливо кимна с глава, жадно наблюдавайки как той придърпа стола си, седна и започна да яде бързо на големи залъци. „Бедното момче, трябва да е гладувал“ — мислеше тя, докато сочните бели късчета риба като омагьосани се топяха пред беззвучната и неотстъпна атака на неговите нож и вилица. Неси, която смучеше огризка от молив на другия край на масата, наблюдаваше Мат над книгата си с по-друго чувство.

— Някои хора са по-щастливи от другите — забеляза тя завистливо. — За нас нямаше пушена риба тази вечер.

Мат я погледна с обиден вид, след това внимателно сложи в устата си последното голямо парче.

— Да бях знаял, Неси — отвърна той, — щях да ти предложа малко. Защо не ми каза по-рано?

— Не бъди такава егоистка, момиче — рязко възкликна Мама. — Яла си достатъчно и предостатъчно и знаеш това. Брат ти има нужда от малко по-силна храна сега. Той е прекарал тежки дни напоследък. Гледай си уроците. Ето, Мат, опитай тези курабийки от овесени ядки.

Мат вдигна топъл поглед към Мама, за да й благодари, и продължи да яде. Тя беше във възторг от държането му и вече съвсем беше забравила загубата на часовника; гледаше сина си благо и радостно и всяка хапка, която той слагаше в устата си, и доставяше безкрайно удоволствие, сякаш усещаше с безгранична наслада вкуса на поглъщаната от него храна в собствената си уста. Тя забеляза със съчувствие, че по лицето му имаше мръсни петна; изумена от собствената проницателност, тя се досети, че се е промъквал през прашен жив плет, че се е крил вънка от баща си. Това я засегна тъй силно, че благостта отстъпи прел желанието й да го закриля; той беше отново нейното момче и тя искаше да го скрие и защити от света.

— Услади ли ти се, синко? — запита го Мама най-после, зажадняла за неговата похвала. — Толкова много се старах. Знаех, че винаги си обичал тия неща.

Мат млясна.

— Чудесно беше, Мамо! По-хубаво от всички сосове с подправки, които, ща не ща, трябваше да ям там в Индия. Уверявам те, че ми липсваха твоите гозби. Откакто заминах, нито веднъж не съм ял такова вкусно ястие.

— Вярно ли, синко! — възкликна тя. — Радвам се, че е така. Сега, искаш ли още нещо?

С крайчеца на очите си Мат видя на бюфета чиния с дребни ябълки и предположи, че Мама ги е купила за него. За миг той я загледа замислено.

— Струва ми се, Мамо, че бих хапнал една ябълка — рече той простичко, като човек с чисти помисли.

Госпожа Броуди беше възхитена, че е предугадила желанието му и веднага сложи пред него чинията.

— Точно това си мислех. Поръчах ги на момчето тази сутрин — рече тя радостно, подчертавайки вниманието си към всяко негово желание. Ти каза, че искаш плодове, и аз казах, че ще ги имаш.

— Благодаря ти, Мамо! Искам да не пуша — обясни той и с мъка захапа твърдия плод, — а са ми казвали, че ябълката убивала това желание. Защо ли ми трябва да пуша? Това не е хубаво за мене.

Госпожа Броуди ласкаво сложи ръка на рамото му и тихо каза:

— Мат, става ми леко на сърцето, като те чувам да говориш така. Това е по-ценно за мене от всичко друго на земята. Аз съм щастлива. Чувствувам, че сега ще се разбираме по-добре. Сигурно дългата раздяла беше ни поразстроила и двамата, но тези раздори ни се изпращат отгоре като изпитания. Аз се молих помежду ни да настъпи разбирателство и молитвата на една недостойна жена е била чута.

Мат сведе за миг очи в знак на разкаяние, без да прекъсне да се мъчи с ябълката, после погледна нагоре и като положи особени грижи да подбере думите си, бавно каза, поднасяйки на Мама още един прекрасен сюрприз:

— Знаеш ли, Мама, днес се видях с Агнес.

Тя трепна от изненада и удоволствие.

— Разбира се — побърза да продължи той, преди тя да успее да заговори, — не мога да кажа много нещо. Не трябва нищо да ме питаш. Устата ми трябва да бъде запечатана за това, което стана между нас, но то беше много приятно. — Той й се усмихна умолително. — Но все пак мислех, че ще се зарадваш да го чуеш.

Госпожа Броуди плесна с ръце от възторг; сега единствената мисъл, която засенчваше нейното блаженство, бе, че не самата тя, а друга жена в лицето на госпожица Мойр е била тази, която е могла да накара сина й да се върне на правия път. Въпреки това тя бе вън от себе си от радост и потиснала тази мисъл, възкликна:

— Това е хубаво! Това е чудесно! Сигурно Агнес се радва не по-малко от мене. — Превитият й гръб леко се изправи, когато вдигна овлажнелите си очи към небето в изблик на мълчалива благодарност; когато пак сведе очи към земята, Матю говореше на Неси:

— Неси, миличка! Преди малко се показах егоист, но ще се реванширам сега. Ще ти дам половината от ябълката си, ако за малко оставиш Мама и мен насаме. Искам да поговоря с нея на четири очи.

— Глупости, Неси! — възкликна Мама, когато Неси с готовност протегна ръка. — Ако ти се яде малко ябълка, няма защо да взимаш залъка от устата на брат си.

— Не, Мамо. Аз ще дам това на Неси — настоя Мат с благ глас, — но тя трябва да ни остави двамата малко да си поприказваме. Имам да ти кажа нещо, което само ти трябва да чуеш!

— Добре, Неси — каза госпожа Броуди, — вземи ябълката и благодари на Мат и занапред да не правиш повече такива неблагодарни забележки. Можеш засега да оставиш домашното си и да отидеш в гостната да се упражняваш половин час. Хайде, върви сега. Вземи кибрита и внимавай, като палиш газа.

Зарадвана, че ще се освободи от омразните учебници, Неси изскочи от стаята и скоро в кухнята неясно се чу пресекливо дрънкане на пиано, изпъстрено отначало с паузи, които нямаха нищо общо с музиката, а бяха свързани с вдигането на ябълката от басовия край на клавиатурата.

— Хайде, Мат — топло рече госпожа Броуди и притегли стола си близко до неговия с чувството, че сега ще се изпълни невероятната й тазсутрешна мечта и поздравяваше себе си с трепетно задоволство за успеха.

— Мамо — мазно започна Матю, внимателно разглеждайки ръцете си, — искам да ми простиш, загдето бях толкова… е… толкова груб, откакто се върнах: но нали знаеш, бях разтревожен. Толкова неща ми тежаха.

— Разбрах това, синко! — съчувствено се съгласи Мама. — Сърцето ми се свиваше заради теб, да те гледам толкова разстроен. Не всеки разбира чувствителната ти натура, както я разбирам аз.

— Благодаря ги, Мама — възкликна той, — ти си все тъй добра и аз ще ти бъда благодарен, ако забравиш резките ми думи. Ще се помъча да стана по-добър.

— Не се подценявай по такъв начин, Мат — извика майка му. — Не ми е приятно да чувам такива неща. Ти винаги си бил добро момче. Винаги си бил само мой син… Не си спомням някога да си направил нещо, което да е наистина лошо.

Мат вдигна за миг очи и крадешком стрелна майка си с бърз поглед, после веднага пак премрежи очи и промърмори:

— Хубаво е, че съм пак при тебе, Мамо.

Тя се усмихна с обич на тези думи и си спомни, че когато беше момче, засегнатото му детско честолюбие се проявяваше в това, че той беше „скаран с нея“, а когато най-после отново спечелваше благоволението му, в това, че беше „добре с нея“.

— Ние никога вече няма да сме скарани, нали, скъпи? — отвърна тя нежно.

— Да, Мама — съгласи се Мат и направи внушителна пауза, преди небрежно да забележи: — Ние с Агнес отиваме на молитвеното събрание довечера.

— Това е чудесно, Мат — пошепна госпожа Броуди.

— Той положително беше се поправил! — Колко се радвам! Ах, да знаеш колко ми се иска да дойда с вас двамата! — Тя плахо замълча. — Но… аз… аз смятам, че бихте предпочели да сте сами. Няма защо да ви преча.

— Може да е по-добре така, Мама — рече той с молба. — Нали знаеш…

Мама погледна стенния часовник и видя, че е осем без четвърт. Тя много съжаляваше, че трябва да прекъсне този задушевен разговор, но с истинско себеотрицание и с не дотам нещастна въздишка рече:

— Като че ли вече наближава осем. Ще трябва да тръгваш, инак ще закъснееш — и понечи да стане.

— Само една минутка, Мама!

— Да, мили!

— Исках да те помоля за още едно нещо! — Той се поколеба и я погледна прочувствено, като смяташе, че е стигнал до най-важната от свое гледище точка на разговора. — Мама! — промърмори той нерешително.

— Какво има, Мат, мили?

— Виж какво, Мама! Защо да не бъда честен спрямо теб? Аз се държах като ужасен прахосник — призна той. — Хората използуваха щедростта ми. В момента нямам никакви пари. Как мога да изляза с Агнес с празни джобове? — Той говореше с тон на човек, станал жертва на собственото разточителство, който се срамува от думите си. — Свикнал съм да имам винаги пари в себе си. Чувствувам се толкова незначителен, като нямам пари, особено когато съм с дама и току-що съм се завърнал в родния си град. Не би ли могла да ми помогнеш, Мама, докато стъпя отново на крака?

Тя веднага разбра, че искането му бе във висша степен основателно. Била е права, като е смятала, че нейното момче, свикнало с разточителното висше общество, не можеше да се покаже в Ливънфорд без пукната пара; още по-малко би могъл да се срещне с госпожица Мойр в такова затруднено парично положение. В опиянението на новото сближение със сина тя забрави всяка предпазливост и с велика самопожертвувателност мълком стана, отключи своето чекмедже и извади от него квадратната кутия, съдържаща събраните спестявания за първата вноска за изплащане на тежкия дълг. Тя погледна Матю с обожание, без да мисли за бъдещето, помнейки само, че беше майка на този любещ и предан син.

— Това е всичко, което имам, Мат — рече тя сериозно, — с мъка съм го спестила за една извънредно важна и наложителна цел. Но ще ти дам малко от тези пари.

Очите му блеснаха, когато майка му отвори кутията и извади една лира.

— Вземи я, за да имаш нещо в джоба, синко — промълви тя, хванала банкнотата в протегнатата ръка със смекчен от обич израз на състареното си лице, навела прегърбената си фигура малко към него. — Давам ти я на драго сърце. Тя е твоя! — В тази жертва имаше върховна и трогателна красота.

— Колко пари имаш всичко? — простодушно запита Матю, стана и се приближи до нея. — Без съмнение много.

— Тука има около три лири — отговори госпожа Броуди, — а колко трудно беше за мен да ги спестя! Ние сме в много лошо положение сега, Мат… по-лошо, отколкото би могъл да си представиш. На края на месеца ще ми трябва и последното пени от тези пари.

— Мама! Дай аз да ти ги пазя — взе да й се умилква Мат. — Ще ги пазя до края на месеца. Няма да ги похарча. Защо да не ги държа в джоба си, вместо да ги заключваш в тази стара тенекиена кутия. Какво смешно място за пазене на пари! — Той каза това тъй, че самата мисъл, да се държат пари в тая кутийка, като че ли изглеждаше комична. — Ще бъда твой банкер, Мама! За мене ще е хубаво да чувствувам, че имам на какво да разчитам, дори и тези пари никога да не ми дотрябват. Само като знам, че са у мене, ще се чувствувам по-спокоен. Хайде, Мама! Какво е една лира за човек като мене. — И Мат усмихнато протегна ръка.

Мама го гледаше със смътно, плахо съмнение в очите.

— Само да знаеш колко е важно за мене да имам тези пари на края на месеца — рече със заекване тя. — Не знам какво ще стане, ако ги нямам.

— Ще ги имаш — увери я Матю. — Тревожиш се за всяко нещо! Остави тази работа на мене. Аз съм не по-малко сигурен от Английската държавна банка!

Той извади парите от отворената кутия, като не спираше многословно да я успокоява.

— Нали няма да оставиш своя Мат да ходи като просяк, Мама? — Той чак се, засмя на тази мисъл. — Всеки джентълмен трябва да има нещо да му дрънка в джоба, за да не губи самоувереност. Всичко ще е наред, Мама — продължи Мат и се измъкна в хола. — Аз ще имам грижата! Не ме чакай довечера, вероятно ще закъснея!

Той излезе, махна й още веднъж весело с ръка и Мама остана сама, с отворената празна кутия в ръцете си и втренчила поглед в затворилата се зад Мат входна врата. Тя въздъхна мъчително, а пианото все дрънчеше в ушите й с престорена живост. Тя безразсъдно потисна събудилия се пак спомен за изчезналия часовник и зародиша на съмнението, че може би не е било разумно тъй лесно да му позволи да вземе парите. Не, Мат беше добро момче! Той отново принадлежеше на нея и взаимната им любов щеше да преодолее всички пречки и да победи всички мъчнотии. Сега той отиваше на богослужение заедно с една добра християнка. Сърцето й пак се изпълни с щастие и тя се върна в кухнята, доволна от това, което бе сторила.

Госпожа Броуди седна, загледа се в огъня и със замислена усмивка си спомни колко нежен беше Мат към нея.

— Много му се услади рибата на момчето — промърмори тя. — Трябва да му сготвя и други вкусни гозби.

После, тъкмо когато се канеше да извика Неси да продължи да учи, чу се кратко и рязко иззвъняване. Мама се стресна и скочи: беше твърде късно за обикновено посещение. Матю имаше ключ, не можеше да е той. „Напоследък се тревожа и от най-малкото нещо“ — помисли тя и предпазливо отвори вратата. Слабо осветена от мъждивата лампа в антрето, пред нея стоеше госпожица Мойр.

— О! Аги, миличка, ти ли си? — извика Мама с известно облекчение, притиснала ръка към гърдите. — Много се уплаших. Ти си се разминала с Матю само за няколко минутки.

— Мога ли да вляза, госпожо Броуди?

Мама отново се стресна. Нито веднъж от три години насам Агнес не беше я наричала тъй, нито бе й говорила с такъв чудноват, неестествен глас.

— Влез… разбира се, можеш да влезеш, но… нали ти казвам, че Матю отиде да те вземе.

— Ако обичате, бих искала да поговоря с вас!

Мама изумена я пусна вътре и Агнес влезе със замръзнало лице. Двете отидоха в кухнята.

— Какво е станало, миличка? — плахо запита Мама. — Не мога нищичко да разбера. Мат отиде да те вземе. Да не би да си болна?

— Много съм добре, благодаря ви — отрониха скованите устни на госпожица Мойр. — Знаете ли, че… че Матю е идвал днес да ме види? — Тя изрече името му с крайно затруднение.

— Да! Току-що ми каза. Той отиде да те заведе на молитвеното събрание; Мат отиде да те вземе — тъпо и механично повтори госпожа Броуди със свито от болезнен страх сърце.

— Това е лъжа! — възкликна Агнес. — Не е тръгнал да ме вземе, нито пък има намерение да ходи на някакво събрание.

— Какво?! — заекна Мама.

— Каза ли ви той какво се случи днес? — попита Агнес, седнала съвсем изправена и загледана пред себе си със студен поглед.

— Не! Не! — пропелтечи Мама. — Каза ми, че не можел още да говори за това.

— Напълно му вярвам — извика с горчивина Агнес.

— Че какво е станало? — изхленчи госпожа Броуди. — Кажи най-сетне, за бога!

Агнес замълча за миг, после бързо пое дъх, за да събере смелост за предстоящото й унижение.

— Когато дойде, от него миришеше на спирт, всъщност, може да се каже, беше доста пийнал. Въпреки това аз се зарадвах да го видя. Влязохме в стаичката зад дюкяна. Той изрече куп глупости… а после се опита да поиска от мен… да поиска от мен пари назаем. — Агнес изхлипа без сълзи. — Щях да му дам, но виждах, че само ще ги изхарчи за пиене. Когато му отказах, той ме наруга с ужасни думи. Той ме напсува. Каза, че съм била… — Тя съвсем загуби самообладание. От големите й очи рукнаха сълзи. Пълните й гърди се задушаваха от силни ридания; широката й уста се разкриви от грозна гримаса. Обезумяла от скръб, тя се хвърли в краката на госпожа Броуди. — Но това не беше всичко — извика тя. Трябваше да вляза за минутка в дюкяна. Когато се върнах, той се опита… той се опита да ме оскърби, Мама. Трябваше да се боря с него. О! Ако беше мил към мене, щях да му дам, каквото искаше. Не ме е грижа дали съм честна, или не. Щях да му дам, каквото искаше. Щях да му дам! — изкрещя Агнес. Ридания я задавяха. — Аз го обичам, но той не ме обича. Той ме нарече грозна кучка. Той се опита да ме… да ме изнасили. О! Това ще ме съсипе, Мама. Аз исках той да го направи, само да ме обичаше. Аз исках — повтори Агнес, изпаднала в истерия. — Трябваше да ти кажа. Аз съм по-лоша от Мери! Ах, да можех да умра!

Агнес отметна глава и безумно се втренчи в госпожа Броуди. Очите на двете жени се срещнаха и погледите им се сляха в тъп ужас на отчаяние, после устните на Мама странно се сгърчиха, устата й се изкриви настрана, тя се помъчи да заговори, но не можа и с несвързан вик безпомощно падна на стола си. Агнес не сваляше очи от безжизнената фигура и в погледа й бавно се появи страх, мислите й постепенно се откъснаха от собствената й скръб.

— Лошо ли ти е? — сепна се тя. — О! Не мислех, че това ще те сломи. Самата аз съм тъй разстроена, че съвсем не помислих колко много може да те засегне всичко това. Да ти донеса ли нещо?

Очите на Мама търсеха нейното лице, но тя все още не говореше.

— Как мога да ти помогна? — отново извика Агнес. — Изглеждаш толкова зле, че ме е страх. Да ти донеса ли малко вода… да извикам ли лекар? Кажи ми нещо.

Най-после Мама проговори:

— Мислех, че моето момче ще отиде с тебе да се моли на господа — пошепна тя с променен глас. — Молих се това да стане.

— Ах, не говори така! — възкликна Агнес. — Трябва да дойдеш малко да си полегнеш. Ела и полегни, докато ти поолекне!

— Нещо ме гори в гърдите — рече отпаднало Мама. — Сигурно защото сърцето ми се къса. Искам да си легна. Искам да бъда сама на тихо в тъмнината.

— Да ти помогна тогава — извика Агнес, хвана я за отпуснатата ръка, вдигна я на крака и без всяка съпротива от нейна страна я заведе горе в спалнята й. Там Агнес я съблече и й помогна да си легне. — Какво друго мога да направя за тебе? — попита тя накрая. — Искаш ли грейката?

— Само ме остави — отговори Мама, легнала по гръб и загледана направо нагоре. — Ти постъпи много мило, като ми помогна, но сега искам да остана сама.

— Нека поседя малко с тебе! Не искам още да си отивам.

— Не, Агнес! Искам да си вървиш! — каза госпожа Броуди с равен, безизразен глас. — Искам да остана на тъмно. Изгаси газа и ме остави, остави ме сама.

— Не е ли по-добре да оставя газа поне мъничко да гори? — настояваше Агнес. — Въпреки всичко, което се случи, не мога и да помисля да си отида сега.

— Искам да бъде тъмно — заповяда госпожа Броуди, — искам да бъда сама.

Агнес понечи да заговори, но доловила безполезността на всякакви възражения, погледна за сетен път неподвижната фигура на леглото; след това изпълни заповедта и изгаси светлината. Оставила стаята в тъмнина, тя мълком напусна къщата.