Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (18)

VII

Госпожа Броуди почиваше на кушетката в гостната — това беше необичайна отпуснатост от нейна страна, особено в този ранен следобеден час, когато би трябвало прилежно да се занимава с миенето на чиниите. Днес обаче силите я бяха напуснали по-рано от обикновено и беше почувствувала, че трябва да си почине, преди да се свечери.

— Толкова съм отмаляла — бе забелязала тя на баба Броуди, — като че ли ей сега ще ми прилошее. Струва ми се, че трябва мъничко да си полегна.

Старицата я изгледа с укор, побърза да излезе от стаята от страх да не би да я помолят тя да измие съдовете, и отговори:

— Зная, че не ти трябва много, за да се разстроиш: все пъшкаш и охкаш за здравето си напоследък. Когато бях на твоите години, вършех два пъти повече работа и окото ми не мигаше.

Въпреки това, щом тя излезе, Мама отиде тихичко в гостната, полегна и сега, почувствувала се по-добре, освежена и ободрена, лениво разсъждаваше, че ако беше превърнала в навик тази кратка следобедна почивка на по-млада възраст, може би щеше да се запази по-добре; все пак беше благодарна, че от десет дена насам не беше изпитала мъчителната спазма, а само онази провлечена болка, с която бе свикнала толкова отдавна, че почти не й обръщаше внимание.

Бяха изминали около три седмици, откакто парите бяха изпратени на Мат, но ако се съдеше по неговото мълчание, четиридесетте лири можеше да са все още на сигурно място в касите на Мак Севич. Дори като си помислеше за това смешно, омразно име, побиваха я леки тръпки: много усилия й струваше да скъта оттук-оттам първата вноска за дълга си, да отделя и да пести скъпернически, за да може от време на време с радост да пусне няколко монети в специално отредената тенекиена кутия, скрита в личното й чекмедже за тази важна цел. Поради мъчителната трудност, с която събираше парите, струваше й се, че следващите две години дългът щеше да виси заплашително над главата й като вечно готов да я посече меч.

Всичко това, разбира се, беше свързано за нея с Мат и сега, сред тревожните мисли за положението, в което се намираше, за нея бе достатъчно само да се сети, че той се завръща, за да се оживи лицето й от бледа усмивка. В дълбините на сърцето си Мама беше твърдо убедена, че щом се завърне, Мат ще й протегне ръка с обич и състрадание и с една дума ще я освободи от тази терзаеща отговорност. Ъглите на стиснатите й устни се отпуснаха, когато си помисли, че още малко и нейният син ще бъде отново в прегръдката й, ще я утеши и стократно ще я възнагради за свръхчовешкото усилие, което бе направила заради него. Представяше си последните етапи на пътуването му, виждаше го нетърпелив и мъжествен да крачи по палубата на кораба, стремително да слиза на сушата, сетне да бърза припряно по многолюдните, шумни улици, да седи неспокойно в ъгъла на железопътното купе и най-после стремглаво да се качва на файтона, който щеше да го доведе пак при нея.

Видението на неговото завръщане витаеше пред нея, заслепяваше я с близостта си и въпреки това, когато погледна безцелно през прозореца и най-сетне си даде сметка, че пред портата е спрял натоварен с багаж файтон, челото й се набръчка от съмнение, сякаш не можеше да повярва на очите си. Това не можеше да бъде Мат… нейното момче… родният й син… И все пак, като по чудо, това беше той, завърнал се най-сетне при нея; той слизаше от файтона нехайно, сякаш не беше пропътувал три хиляди мили по море и суша, за да дойде при нея. С внезапен вик Мама се повдигна, стъпи на крака, изтича презглава навън и беше го стиснала в прегръдките си, кажи-речи, преди той да слезе от файтона.

— Мат! — задъхваше се тя, омаломощена от напиращите си чувства. — О, Мат!

Той се дръпна малко назад, недоволен.

— По-спокойно, Мама! Полека! Още малко и ще ме удушиш.

— О! Мат! Милото ми момче! — шепнеше тя. — Най-после се върна при мене!

— Стига, Мама! — извика Мат. — Не ме заливай със сълзи. Аз съм свикнал на сух климат. Хайде, стига новата ми вратовръзка не е носна кърпа!

При тези възражения тя най-после го пусна от прегръдката си, но не искаше да го остави съвсем и вкопчила се с обич в неговия ръкав, сякаш се боеше, че може да го загуби отново, горещо възкликна:

— Просто не мога да повярвам, че си отново при мене, синко. Уморените ми очи се радват да те видят, защото аз мислех за тебе в момента, когато пристигна. Ти много, много ми липсваше!

— Е, ето че сме си пак тука, старо — присмя й се той; — пак в същия стар Ливънфорд, в същата стара бащина къща, при същата стара Мама!

Госпожа Броуди го погледна с безкрайна обич. Всичко тук можеше да е същото, но той беше се променил, беше съвършено различен от незрелия младеж, който я бе напуснал едва преди две години.

— Божичко! Мат! — извика тя. — Изглеждаш толкова елегантен! Има в тебе нещо, от което просто ми се спира дъхът. Сега си вече мъж, синко!

— Вярно — съгласи се Мат, разглеждайки всичко наоколо си освен нея. — Аз понаучих някои и други неща, откакто се разделихме. Скоро ще им покажа в това старо градче какво се нарича вкус. Дявол да го вземе, колко дребно ми се вижда всичко тука, като го сравня с това, на което съм свикнал! — След това той извика на файтонджията със заповеднически тон:

— Внес багажа ми, джилде^[1]!

Майката с гордост забеляза, че той, който беше заминал с едно малко, обковано с пиринч сандъче, сега се връщаше с безбройно много чанти и куфари; пък и можеше ли той в онзи паметен ден, когато тя го остави да изпърполи изпод нейните крила, да се обърне към някои файтонджия с тон на такова властно пренебрежение? Тя не можа да се въздържи и да не изкаже изпълненото си с любов възхищение от промяната, докато влизаше подир високомерния си син в хола.

— Ах, това не е нищо! — нехайно възкликна Матю. — Там свикнах да имам цяла свита слуги — черни, нали знаеш? И човек така свиква да ги командува насам-натам, че няма нищо трудно да накараш да потича този стар гари валла^[2]. Само че трябва да му се плати, Мама, нали! Случайно нямам дребни пари в момента. — Целият му вид изразяваше чувството, че стои по-високо от задължението да плати на някакъв си файтонджия и с последен снизходителен поглед той се обърна и влезе в къщата. Мама изтича да си вземе портмонето и веднага уреди сметката, а когато се върна и грижливо затвори вратата, да не би внезапно отново да й отнемат сина, купчината куфари в хола я зарадва, в сърцето й от щастие звучаха думите:

„Върнал се е! Мат се е върнал завинаги!“

Намери го в кухнята, където се беше излегнал в креслото с протегнати напред крака, с ръце, увиснали от облегалките, с лъхаща от цялата му поза великосветска скука.

— Много уморително пътуване! — промърмори Мат, без да си помръдне главата. — Намирам, че влаковете тук са много шумни. Просто дяволски те заболява главата:

— Почини си… почини си тогава, момчето ми — възкликна Мама. — Сега си у дома и това е най-важното. — Тя замълча, понеже искаше да каже толкова много неща, че не знаеше откъде да започне, а от друга страна разбираше, че не може да си позволи да задоволява себичното си любопитство, преди да възстанови силите му с някоя хубава закуска, приготвена от собствените й любещи ръце.

— Страшно искам да чуя всичко, което ще ми разкажеш, Мат — рече тя, — но нека първо ти приготвя нещичко да си хапнеш.

С махване на ръката той отхвърли предложението за закуска.

— Защо не, скъпи!… Малко студена шунка или чиния чорба от леща. Сигурно ще ти дойде добре. Нали си спомняш онази хубава, хранителна супа, гдето я правех едно време за тебе? Винаги си я обичал.

Мат решително поклати глава и каза:

— Сега не ми се яде. Сега съм свикнал да вечерям по-късно… Освен това аз позакусих в Глазгоу.

Това малко я огорчи, но тя все пак настоя:

— Сигурно си жаден след пътуването, синко. Пийни една чаша чай. Никой друг не може да го прави като мене.

— Е, добре — съгласи се Мат. — Давай чая, щом не можеш да измислиш нещо по-хубаво!

Мама не разбра какво се криеше в тия думи и обзета от трескава любов, се втурна да му приготви чай, а когато донесе голямата чаша, от която се вдигаше пара, тя се настани на ниско столче пред него и почна да следи с жадни очи всяко негово движение. Мат не се смути от ненаситния й, втренчен поглед и както сърбаше чая, небрежно извади от джоба си светла кожена табакера, взе дебела пура, издърпа от нея сламката и я запали, показвайки с действията си по-ясно, отколкото би могъл да го обясни с думи, че е господар на себе си, че е истински светски човек.

Докато изучаваше непринудените му движения и се възхищаваше от модния, малко небрежен вид на неговия костюм от гладък, светъл плат, тя забеляза с известна загриженост, че лицето му беше се променило, че то се беше състарило повече, отколкото бе очаквала. Особено очите му бяха се състарили и изглеждаха по-тъмни от преди, а тънка мрежа от бръчки окръжаваше ъглите на клепачите; чертите му бяха се изострили, цветът на кожата бе станал по-нездрав, почти с жълтеникав оттенък, а бузите като че бяха силно опънати върху рамката на челюстите. Сега Мама беше убедена, че след раздялата му с нея някаква сурова и мъчителна преживелица бе помрачила живота му и понеже сметна, че малко се е посъвзел, каза му с нежен тон:

— Разкажи ми всичко, Мат.

Синът й я изгледа изпод полупритворени клепачи и рязко отговори:

— Какво да ти разкажа?

— Ами че всичко, синко! Не можеш да излъжеш майчиното око. Никой е бил жесток към тебе… и несправедлив. Но аз зная толкова малко. Разправи ми защо напусна Индия и какво… Какво се е случило на връщане?

Очите му се отвориха повече; той размаха пурата и веднага стана приказлив.

— Ах, това ли! — започна той. — Това е лесна работа. Няма нищо за разправяне. Просто напуснах службата си, защото ми дойде до гуша. Да си кажа правичката, Мама, не можех да понасям този проклет док валла^[3] началника на службата. Във всичко намираше грешка. Случеше ли се малко да закъснея сутрин след някоя вечер, прекарана в клуба, или пък да си позволя един ден отпуска, само за някоя малка забава, нали разбираш, ставаше просто непоносим. — Мат изгледа майка си с обиден вид, смукна от пурата си и добави с възмущение: — Нали знаеш, никога не съм понасял да ми се налагат. Никога не съм бил от тези, които търпят да им заповядват. Не ми е по характера. Затова му казах направо какво мисля за него и му обърнах гръб.

— Не поприказва ли за това с господин Уалди, Мат? — запита го Мама, споделяйки негодуванието му. — Той е от Ливънфорд и е добър човек. Известен е със своята справедливост.

— Че точно за него говоря, за този сур^[4] — раздразнено се сопна Мат. — Тъкмо той се опитваше да се държи с мене като с някой кули, а не като с господин! — добави той. — Той не е нищо повече от един проклет, христолюбив експлоататор.

Мама го погледна леко разтревожена и объркана.

— Това ли е причината, синко? Не е било право да се държи така с тебе. — Тя помълча и плахо додаде: — Ние мислехме, че може да е поради здравето ти?

— Здравето ми е непоклатимо като канара — рече навъсено Матю. — Всичко беше заради тази омразна работа. Всичко друго ми харесваше там. Чудесно щях да живея, ако ме бяха оставили на мира. Но няма да му дам да ме тъпче, тая стара свиня. Аз пак ще отида в чужбина… в Бирма или този път в Малая! Няма да остана в това нищожно градче след всичко, което съм видял.

На госпожа Броуди се сви сърцето. Нейният син, който едва си беше дошъл у дома, който току-що се бе върнал в нейните прегръдки, още с първото отваряне на устата говореше, че ще я напусне, че отново ще се запъти като Александър Велики да търси нови завоевания в онези диви чужди страни, пред които тя изпитваше ужас.

— Поне за малко недей мисли за това, мили — промълви Мама с треперещ глас. — Може да си намериш тука работа, която да ти допадне повече. Тогава няма да има нужда пак да ме оставяш.

Мат отривисто се засмя.

— Нима допускаш, че бих могъл да живея в такава дупка след живота, който водех там! Какво можеш да ми предложиш тука в замяна на онзи живот? Помисли си — извика той. — Там имаше клуб, вечери в дома на офицера, танци, конни надбягвания, състезание на поло, слуги, които трепереха за мене — всичко, което можех да пожелая.

Той така я заслепи с романтичните си измислици, че тя го виждаше да се движи в най-висшите кръгове, да седи на полкови вечери рамо до рамо с офицери с червени парадни мундири и с дами, облечени в лъскав сатен, и сломена, защото не бе в състояние да му предложи нищо подобно в замяна, Мама можа само безпомощно да каже:

— Зная, че у нас няма такива неща, синко. Но аз ще… ще направя всичко, каквото мога, ще се грижа за теб, да се чувствуваш добре тука.

Синът й не й отговори и красноречивото му мълчание я накара да се подвоуми, изумена, че разговорът върви така мудно, сякаш след двегодишна раздяла той нямаше какво да й разкаже, нямаше желание да узнае как е живяла тя в негово отсъствие.

— Добре ли пътува на връщане? — най-после се реши да го попита тя.

— Сносно. Доста добре — отвърна Мат. — Времето беше хубаво, но към края се отегчих. Слязох от кораба в Марсилия.

— Нали там ти изпратих… твоите пари — колебливо забеляза Мама. — Получи ли ги?

— Да, получих ги — небрежно отговори Мат. — Но мина много време, докато дойдат. Мъчно се получават и лесно харчат.

— Сигурно са ти трябвали за нещо много важно всичките тези пари, Мат?

— Точно така — отвърна синът. — Аз имах нужда от тях, това е достатъчно, нали?

— Прав си, Мат — съгласи се госпожа Броуди. — Разбрах от телеграмата, че са ти крайно необходими. Но това бяха толкова много пари!

— Много, глупости! — сърдито се сопна Мат. — Както приказваш, ще си помисли човек, че тези пари не са били мои. Не съм ли работил за тях? Не съм те ограбил. Те си бяха мои и можех да ги харча, както поискам.

— Да ги харчиш — повтори тя; — но те са ти трябвали за нещо по-важно, а не за да ги харчиш.

Мат избухна в гръмогласен смях.

— Мама! Ти ще ме умориш! Нали знаеш, че си дойдох по суша. Как може да пътува човек без малко пари за харчене? — Той спря да се смее и я изгледа с престорена сериозност. — Ще ти кажа какво направих, Мама. Обиколих всички слепи просяци в Париж и разделих парите между тях. Това беше последното дребно забавление, което си позволих във веселия Париж, преди да се върна у дома, в това прекрасно кътче земя.

Това съвсем зашемети Мама, пред очите й изплува образът на Париж, за да я увери недвусмислено, че се е унизила, че се е натикала в лапите на нечестиви лихвари с единствената цел да изпрати сина си с пълна кесия всред безпътните наслаждения на покварения град. За какви ли необуздани и безразсъдни буйства на Мат щеше да бъде принудена да плаща данък в течение на следващите две години? Въпреки пламенната си обич тя каза с упрек и с голям риск да го обиди:

— Ах, Мат! Бих предпочела да не беше ходил на такова място! Не искам да кажа, че си употребил парите за лоши неща, мили, но този… този град трябва да е пълен със съблазни за един младеж. Страх ме е, че това е било погрешна стъпка, и съм сигурна, че Агнес ще си помисли същото.

Той пак грубо се изсмя:

— Какво мисли или казва Агнес има сега за мене същото значение, както скърцането на някоя стара обувка. Много добре зная какво би си помислила, а колкото за приказките й, в тях има прекалено много черковни песнопения за моя вкус. Аз никога вече няма да седна на нейната кушетка. Не! Тя не е жена за мене, Мама! Между нас всичко е свършено!

— Мат! Мат! — изтръгна се от Мама. — Не говори така! Сигурно не го казваш сериозно. Агнес е привързана към теб.

— Привързана! — троснато отговори той. — Нека пази привързаността си за тези, които я искат. Какво друго има у нея? Нищо! — многословно продължи Мат. — Че аз познавам жени, които имат в малкото си пръстче повече, отколкото тя в цялото си тяло. Чар! Живост! Живот!

Госпожа Броуди бе ужасена и както гледаше умолително сина си, внезапно й хрумна нещо.

— Да не си нарушил обещанието си, синко? — попита тя с уплашено тръпнещ глас.

Мат я изгледа със странен поглед, като се питаше дали старата мисли, че още е вързан за полите й. Може да е бил прекалено непредпазлив с нея.

— Само по някоя чашка холандска ракия от време на време — спокойно отговори той. — Там се налага да пийваме, нали знаеш, заради черния дроб.

Тя веднага си представи черния му дроб като сух, попиващ сюнгер, който го кара да пие алкохол, за да го напои, и щастлива, защото той се бе завърнал там, където в двоен смисъл климатът е по-умерен, смело отвърна на предизвикателните му думи:

— Агнес е добро момиче, Мат! Тя би била спасително пристанище за който и да е мъж. Тя ти беше вярна. Ти ще й разбиеш сърцето, ако я изоставиш сега.

— Добре, Мама! — приветливо отговори Мат. — Не се тревожи! Не се вълнувай! Ще се видя с нея, щом искаш. — Изведнъж му дойде на ума, че откакто се е обогатил с по-голям житейски опит, може да е забавно да се види отново с госпожица Мойр.

— Това е хубаво от твоя страна, синко. Иди да я видиш. Аз знаех, че ще го направиш заради мен. — Веднага й олекна, понеже почувствува влиянието на любовта си над него, понеже знаеше, че щом се съберат младите, всичко ще се оправи. Ако той бе кривнал, Агнес щеше да го върне в правия път, а сега под влиянието на страха, че той може изведнъж да оттегли обещанието си, бързо продължаваше да го съветва:

— Страх ме е, че си водил много весел, живот там, отвъд морето, Мат. Не те упреквам, моето момче, защото трябва да е било трудно да мислиш само за благочестивите неща в живота. — Неясните му намеци я бяха поразили; трябваше да узнае повече, трябваше на всяка цена да се успокои. И тя продължи да разпитва: — Но нали си чел по една глава от библията всеки ден, синко?

Мат неспокойно замърда на стола си и я погледна с негодувание.

— Говориш също като стария Уалди, Мама — отвърна той нетърпеливо. — Остава да ме питаш дали съм ходил по Чоуринджий Роуд с текст от светото писание, закачен на врата ми, и дали съм влачил със себе си библията, когато съм излизал да се разхождам по площада вечерта.

— Недей така, Мат. Недей. Не обичам, когато говориш така лекомислено — разтрепера се Мама. Той съвсем не успокояваше подозренията й, а ги изостряше. — Може би сега, като си се върнал, ще ходиш пак с Агнес на молитвеното събрание. Толкова много държа на тебе сега. Искам да бъдеш щастлив, а пък без добродетелност никога няма щастие в този живот, мили.

— Какво разбираш ти от щастие? — рязко отговори Мат. — Ти и преди винаги си имала окаян вид.

— Ще отидеш на събранието с Агнес, нали, Мат? — настояваше Мама. — Опитай само веднъж, за да ми доставиш удоволствие.

— Ще видя — уклончиво отговори той. — Ще отида, ако искам да отида, но стига си ми чела проповеди. Не обичам това, не съм свикнал с него и няма да го търпя.

— Аз зная, че ще отидеш заради мене — пошепна госпожа Броуди и сложи загрубялата си ръка на коляното му. — Знаеш, че Мери не е тука сега и аз нямам никого освен теб. Ти винаги си бил моето момче!

— Да, научих се, че Мери не била тука — захихика той. — Къде е отишла след онова малко премеждие?

— Шт! Шт! Не говори така — припряно го прекъсна Мама. — Това са срамни приказки. — Тя замълча потресена, сетне додаде: — Ние мислим, че е в Лондон, но в къщи е забранено да се споменава името й. За бога, не говори така пред баща си.

Мат блъсна нейната милваща ръка.

— Какво ме интересува баща ми — разлюти се той. — Сега съм мъж. Мога да правя, каквото си поискам. Вече не ме е страх от него.

— Зная това, Мат! Ти си чудесен мъж — закотка го майка му, — но баща ти имаше ужасни неприятности, след като ти си замина. Моля те да не го ядосваш. Ако го ядосаш, най-много ще си изпатя аз. Не му казвай нищо за тези работи, които разказа на мен. Той толкова лесно се гневи напоследък, че те може да не му харесат. Той се тревожи… търговията не върви както едно време.

— Пада му се — навъсено рече Матю и стана с чувството, че майка му, както винаги, го бе раздразнила. — Да не мислиш, че давам пукната пара за това, което става с него. Само да се опита да се залови с мене, толкова по-зле за него. — Той се запъти към вратата и добави: — Сега ще се кача горе да се измия.

— Добре, Мат. Стаята ти е приготвена. Аз я поддържах готова за тебе от деня на заминаването ти. Жива душа не е влизала в нея и ничия ръка, освен моята, не я е докосвала. И леглото ти е добре проветрено. Върви и се освежи, а пък аз ще сложа масата за чай, докато си горе.

Мама жадно го наблюдаваше в очакване на някакъв израз на благодарност за грижите й, но синът й още беше обиден и отиде в хола, без да й каже дума. Тя го чу да взима един от куфарите и да се качва по стълбата; наострила уши, вслушвайки се във всяко негово движение горе, тя го чу да влиза в стаята на баба си, чу неговия нов, високомерен смях, когато поздрави старицата с бурно многословие. Въпреки неспокойната й обърканост шумът, който той вдигаше горе, й носеше утеха; изпълни я горещо чувство на благодарност, понеже усещаше неговата близост; нейният син беше наистина у дома, до нея, след всичките тежки месеци на раздяла. Тя тихичко пошепна благодарствена молитва и бързо се залови да приготвя вечерята.

Скоро в кухнята се втурна Неси. Видяла куфарите в хола, тя се спусна развълнувана към майка си и се развика:

— Дошъл ли си е, Мама? Какви големи куфари! Къде е той? Донесъл ли ми е подарък от Индия? Ах! Искам да видя Мат! Къде е той? — Госпожа Броуди й каза и тя се затича горе, нетърпеливо викайки Мат, цялата пламнала от желание да го види. Обаче след няколко мига Неси бавно слезе долу и пак застана пред майка си, но този път потисната, с начумерено лице, с обичайното си обидено изражение. Безкрайната й възбуда бе съвършено угаснала. — Аз почти не го познах — забеляза тя със своя тон на възрастен човек. — Съвсем не прилича на нашия Мат. Той като че ли ни най-малко не се зарадва, че ме видя.

— Хайде, Неси — възкликна Мама, — ти бълнуваш. Той е бил много дълго на път. Дай му време да си отпочине.

— Когато влязох, той пиеше нещо от мъничко кожено шишенце. Каза ми да не му преча.

— Той трябва да си разпакова куфарите, дете. Не бъди толкова нетърпелива. Има да мисли и за други неща освен за тебе.

— Когато го попитах за моя компас, каза ми, че го бил изхвърлил: каза ми нещо, което не разбрах… уж, че приличал на твоя нос.

Госпожа Броуди силно се изчерви, но не отговори. Чувствуваше се сигурна, че Неси нещо греши, че трябва да е неправилно разбрала забележката на Мат, но все пак й домъчня при мисълта за намека, който тя може би е съдържала.

— Мислех си, че ще ми е донесъл някоя мъничка огърлица от корали или нещо подобно — не млъкваше Неси. — Баба е също ужасно ядосана, казва, че е могъл да се сети и да й донесе нещо за спомен. Май че не е донесъл нищо за никого.

— Не бъди егоистка, Неси! — остро извика Мама и изля в този упрек всичките насъбрали се у нея чувства. — Има достатъчно други неща, за които брат ти може да си харчи парите, без да ги пилее за тебе. Да не съм чула от тебе нито една дума повече! Марш да повикаш баба си да слезе да препече хляб! — Стиснала устни, госпожа Броуди наведе главата си още по-рязко, в своята вечна поза на преклонност, и безропотно се залови да слага масата за чай.

Когато наближи времето за чая, Матю слезе долу в кухнята. Слаба руменина оцветяваше жълтата кожа на издадените му скули, той беше станал много по-приказлив, отколкото при пристигането си; доловила лек, но твърде красноречив мирис в дъха му, Мама мигновено разбра, че се е подкрепил за срещата с баща си. Като го наблюдаваше скришом, тя схвана, че въпреки самохвалните приказки той се боеше от предстоящата среща; веднага забрави скорошното си унижение и всичко в нея отново се пробуди, за да го закриля.

— Седни на масата, на своя стол, синко! Не се изморявай повече.

— Няма нищо, Мама — отговори той. — Ще постърча малко прав. Схванах се от пътуването през последните дни. Приятно ми е, като се пораздвижа малко. — Той се въртеше неспокойно из стаята, пипаше нервно всичко, което можеше да досегне, току поглеждаше часовника и все й се изпречваше на пътя, докато тя ходеше от килера към масата и обратно.

Баба Броуди, влязла зад гърба му и седнала край огнището, извика:

— Брей! Какво сновеш като совалка! Това да не е някой навик, който си взел от онези чернокожи, да ходиш насам-натам? Просто ми се завива свят, като те гледам. — Тя все още беше ядосана, че не е получила от него подарък.

Най-после Мат седна заедно с другите на масата. Въпреки цялата му съпротивителна сила, колкото повече времето наближаваше към пет и половина, толкова повече той се плашеше; всички взимани от дни насам твърди решения да посрещне смело баща си и да докаже, че е човек с житейски опит, започнаха да се топят, а непоколебимото му намерение да запази при тази първа среща равнодушна самоувереност постепенно изчезваше. На връщане у дома за него бе лесно да си казва, че пет пари не дава за баща си, но сега, седнал на стадия си стол, на същата маса, между стените на същата непроменена стая, в очакване и с уши, наострени да чуят познатите твърди, тежки стъпки, той отново бе връхлетян и завладян от старите, свързани с тях представи, загуби целия си новопридобит външен блясък и смелост и отново се превърна в нервно чакащо момче. Инстинктивно Мат се обърна към майка си и за своя досада видя бистрите й очи да го гледат със съчувствено разбиране. Той схвана, че Мама долавя неговите чувства, че вижда опасенията му, и извика, обзет от гневно негодувание към нея:

— Какво гледаш сега? Човек може да се пукне от яд, — когато го гледаш така. — Той втренчи поглед в нея, докато тя не сведе очи.

В пет и половина го стресна добре познатото хлопване на вратата; този звук съвпадаше до секунда с определения час, защото след продължителен период на неспазване на времето за хранене, без да обръща каквото и да било внимание на търговията, Броуди беше възобновил навика си да бъде педантично точен. Сега, при влизането на баща му в стаята, Матю събра силите си, овладя движенията на ръцете си, приготви се за яростно словесно нападение. Но Броуди не проговори, дори не погледна сина си. Той седна и започна спокойно да пие чая, който като че ли му доставяше безгранична наслада. Матю се смути. В никоя от картините, които си беше рисувал за тази среща, не беше се случвало нищо подобно и сега той изпита почти непреодолим подтик да извика като изпаднал в немилост ученик: „Погледни, татко, аз съм тук! Обърни ми внимание!“

Обаче Броуди не му обръщаше внимание, а мълком продължаваше да се храни, забил поглед право пред себе си и без да промълви нито дума, докато на всички започна да се струва, че няма намерение да забележи своя син. Най-после, след дълго време, когато напрежението в стаята бе станало почти непоносимо, той се обърна и погледна Матю. С проницателен поглед, който виждаше всичко и изразяваше всичко, който пронизваше външната черупка на престорената смелост на сина му забиваше се в меката, гърчеща се плът под нея, проникваше и осветяваше потайните дълбини в ума на Матю и сякаш казваше: „Така, най-после ти се върна. Познавам те! Ти си все същият безволев хлапак, а сега си претърпял и неуспех!“

Матю сякаш видимо се смали на ръст под този поглед и макар че се бореше с всички сили да гледа баща си в очите, не можа да издържи. Неговият поглед трепна, отмести се и сякаш за да унижи безкрайно надутата му суетност, се заби в земята.

Броуди грозно се усмихна и след като, без да промълви нито дума, бе сразил и подчинил сина си, отвори уста и каза късо, с язвително натъртване:

— Ти пристигна!

И все пак в тези малки по обем, прости думи бяха вложени десетина саркастични, неприятни значения. Мама се разтрепера. Изтезаването на сина й бе започнало и макар и да виждаше, че то щеше да бъде по-лошо, отколкото бе очаквала, не смееше да каже нито дума от страх да не влоши настроението на мъжа си. Очите й спряха върху нейния Мат с ужасено, съчувствено съжаление, а Броуди продължи:

— Истинско удоволствие е да види човек отново твоето смело, хубаво лице, макар и да е станало жълто като жълтица. Като си помисля сега, лицето ти винаги е било бледо, но от златото, което си спестил отвъд морето, направо те е хванала жълтеница. — Намерил отдушник за всичките си огорчения и мъки през последните месеци в тези жлъчни нападки, той започна да се разпалва и измери Матю с критичен поглед.

— Струваше си, че замина, дума да не става, струваше си — продължи той. — Сигурно си ни донесъл цели купища злато от чуждите страни, където си робувал. Сега трябва да си богаташ? Богат ли си? — подметна той пак.

Матю мрачно поклати глава и при това мълчаливо отрицание веждите на Броуди се вдигнаха с безгранична подигравка.

— Какво? — викна той. — Не си донесъл цяло състояние? И таз хубава. Пък аз, като съдех по начина, по който си се разхождал из Европа, и по разкошните големи куфари в хола, помислих, че имаш цели планини от пари. Тогава, щом не си толкова богат, защо я докара дотам, че те изхвърлят от службата?

— Не ми харесваше — измънка Матю.

— Я гледай, я гледай? — забеляза Броуди тъй, сякаш говореше на всички присъствуващи. — Не му харесвала службата. Трябва да е големец, за да не може лесно да му се угоди; при това е достатъчно откровен и честен да си признае, че не му харесвало. — След това се обърна към Матю и вече с по-суров тон възкликна: — Да не би да искаш да кажеш, че службата не е харесала теб? Тука, в Ливънфорд, ми казаха, че направо те изритали оттам… че самият ти вид толкова им омръзнал, колкото и на мене. — Той замълча, сетне продължи приветливо: — Все пак може би не съм справедлив спрямо тебе. Не се съмнявам, че имаш пред вид нещо блестящо… някоя чудесна нова длъжност. Нали?

Неговият тон изискваше отговор и Матю промърмори: „Не.“ Сега той изпитваше към баща си мрачна омраза, чиято сила го разтърси; обзет от чувството, че е непоносимо унижение да говорят така на него, обиколилия света, опитния, обигран денди, той се кълнеше вътрешно, че макар и да не оказва сега съпротива, когато събере сили, когато се съвземе от пътуването, ще си отмъсти за всички обиди.

— Нямаш нова длъжност, на която да постъпиш! — продължаваше Броуди с престорена приветливост. — Нито длъжност, нито пари! Върнал си се само за да живееш на гърба на баща си. Върнал си се като бито псе. Сигурно мислиш, че е по-лесно да бъркаш в моята кесия, отколкото да работиш.

Матю потрепера с цялото си тяло.

— Какво! — провикна се Броуди. — Студено ли ти е? Това сигурно е поради рязката промяна след голямата жега, която си бил принуден да понасяш, когато си работил в чужбина, докато си хванал жълтеница. Скъпата ти майка ще трябва да ти извади малко топли дрехи от твоите разкошни големи куфари. Добре си спомням, че все те навличаше с фланели, когато беше момче. А нима сега, когато си станал смел, пълнолетен мъж, бива да те остави да се простудиш? Не! Не! Ти си ни премного скъп и мил, за да допуснем такова нещо. — Той подаде чашата си да му налеят още чай и забеляза: — Отдавна вече не ми се е услаждал толкова чаят! Просто ми се отваря апетит, като виждам пак мизерната ти мутра.

Матю не можеше да търпи повече тези гаври, престана да се преструва, че яде, стана и угнетено измънка, обърнат към Мама:

— Не мога да понасям повече! Не искам чай. Ще изляза!

— Седни! — изрева Броуди и го блъсна на мястото му със стиснат юмрук. — Веднага да седнеш. Можеш да си отидеш, когато аз ти кажа, но не и преди това. Не съм още свършил с тебе. — И когато Матю се отпусна на мястото си, Броуди язвително продължи: — Нима ще ни лишиш от удоволствието да бъдем в твоето общество? Отсъствувал си две години, пък не можеш да останеш в къщи две минути. Нима не виждаш, че всички чакаме да чуем да ни разкажеш чудните приключения, които си имал там, отвъд морето? Просто сме те зяпнали в устата. Хайде, разкажи ни!

— Какво да ви разкажа? — мрачно полита Матю.

— За великолепните ти вълнуващи преживелици отвъд морето. За раджите и принцовете, с които си ял и пил… за слоновете и тигрите, които си убил… само че разказвай по-бързо, за да нямаш време да измисляш. Предполагам, че трябва да си страшен храбрец сега? Сигурно няма нищо, което да не можеш да направиш?

— Може би мога да направя повече, отколкото мислиш — полугласно промърмори Матю.

— Хайде де! — подигравателно се изсмя Броуди, улавяйки се за тези думи. — Ти искаш да ни изненадаш, нали? Това е все същата стара история като преди, все чуваме какво ще направиш. Никога какво си направил, но винаги какво ще направиш в бъдеще! Дявол да го вземе! Като те гледам такъв смачкан и с тези безвкусни контешки дрехи, започвам наистина да се чудя какво ще направиш. — Нарасналият му гняв почти го задушаваше, но той се овладя с усилие и продължи със същия спокоен, ироничен тон: — Е, няма значение. Такова щастие е, че си се върнал, че не бива да бъдем твърде взискателни към теб. Най-важното е, че си се върнал здрав и читав след всички ужасни опасности, за които не искаш да говориш поради прекалена скромност. Трябва да поместим в „Адвъртайзър“ съобщение за твоето връщане. Тогава всичките ти прекрасни приятели и особено приятелките ти ще узнаят, че си се прибрал. Те ще се струпат около тебе като мухи около гърне мед. Това и харесваш, нали: да те ухажват жените и да тичат подир тебе?

Матю не отговори и след кратко мълчание Броуди продължи, подигравателно свил устни:

— Предполагам, че идущата неделя твоята майка ще те издокара и ще те заведе на черква да ти се възхищават всичките прекрасни богомолци. Можеш дори да се вмъкнеш пак в хора, ако си достатъчно угодлив, та всички да чуят как ще издигнеш сладкия си глас за възхвала на господа! Много мъжествено нещо е да пееш пак в хора, нали? Отговаряй, чучула такава. Чуваш ли какво ти казвам?

— Няма да пея в никакъв хор — сопна се Матю и мрачно помисли колко подхождаше на баща му да изрови някой спомен от миналото и да го използува за подигравка, за да постави него, сина си, в смешно положение.

— Блудният син отказва да пее — присмиваше се Броуди. — Чували ли сте такова нещо… А има такъв хубав, нежен глас. Е, мили мой — продължи той с ръмжене, — ако не искаш да пееш за майка си, ще пееш на мен. Ще ми пееш, каквото ти свиря. Не мисли, че не те виждам цял-целеничък какъв си! Виждам те! Ти опозори и себе си, и мене. Не си благоволил да си гледаш работата като мъж… Трябваше да се върнеш у дома, при любвеобилната си майка, като набито псе. Но да не мислиш, че това ще мине и при мене. Ще се държиш прилично, когато съм наблизо, или, бога ми, толкова по-зле за тебе. Разбираш ли какво искам да ти кажа? — Той рязко стана от масата и свирепо се втренчи в сина си. — Още не съм свършил с теб. Аз ще ти избия от главата всичките фантазии, преди да свърша с теб. Предупреждавам те: да не ми се изпречваш на пътя, миличък, или ще те смачкам на място. Чуваш ли ме?

Матю придоби смелост, като видя, че баща му се кани да излезе, и подтикнат от унизителното си положение, вдигна глава, погледна го накриво и промърмори:

— Няма да ти се изпречвам на пътя. Добре!

В отговор на това очите на Броуди яростно пламнаха. Той сграбчи Матю за рамото.

— Куче такова! — закрещя той. — Не ме гледай така. Да не си посмял, че ще ти счупя главата. Нищожество, което нарича себе си с името Броуди. Ти си позор за мене, драги — да! — по-голям позор, отколкото онази повлекана, сестра ти. — И когато Матю пак наведе очи, Броуди продължи с отвращение и яд: — Гнуся се от мисълта, че човек с благородна кръв може да има син един никаквец като тебе. Ти си първият Броуди, когото наричат страхливец, но бог ми е свидетел, че си именно такъв. Ти си подъл страхопъзльо и аз се срамувам от тебе! — Той разтърси сина си като торба кокали, после внезапно го пусна и го остави безсилно да се строполи на стола си.

— Да внимаваш какво правиш, драги мои. Аз няма да те изпускам от очи — извика той заплашително на излизане от стаята.

Когато Броуди излезе, Неси и бабата продължиха мълком да гледат Матю, а Мама падна на колене до него и го прегърна с една ръка през раменете.

— Не му обръщай внимание, Мат! Не му обръщай внимание, мой мили синко! Аз все едно те обичам! — изплака тя.

Мат отблъсна ръката й; мускулите на лицето му се гърчеха под бледата кожа.

— Аз ще му платя — пошепна той и се изправи. — Аз ще си уредя сметките с него. Ако той не е свършил с мене, и аз не съм свършил с него.

— Няма да излизаш сега, синко — уплашено извика госпожа Броуди. — Тази вечер ще останеш при мене, нали? Искам да бъдеш до мен.

Матю поклати глава.

— Не! — рече той, сдържайки с усилие гласа си. — Трябва да изляза. — Той облиза пресъхналите си устни. — Имам някои… някои стари приятели, с които трябва да се видя. Сега излизам. Дай ми ключ.

— Не излизай, синко — примоли му се Мама. — Не се ядосвай на това, което каза баща ти. Той не го мисли сериозно. И той си има своите грижи. Остани с майка си сега, хайде, момчето ми. Не си пил никакъв чай. Остани у дома и аз ще ти приготвя нещо вкусно. Обичам те, Мат, обичам те толкова много, че съм готова да направя всичко за тебе!

— Дай ми тогава ключа — отговори Мат. — Само това искам.

Мълком тя му протегна собствения си ключ. Мат го мушна в джоба си и рече:

— Ще закъснея! Не ме чакай.

Разтреперана от страх, Мама го изпрати до вратата.

— Нали ще внимаваш, Мат? Пази се от неприятности заради мене, синко. Не го оставяй да те докара до някоя необмислена постъпка. Не бих могла да понеса такова нещо сега, след като си се върнал здрав и читав при мене.

Мат не й отговори, излезе и бързо изчезна навън в мрака. Ушите й проследиха стъпките му, докато те замряха в тишината на нощта; след това с късо, глухо изхлипване Мама се обърна и влезе пак в кухнята. Тя не знаеше какво ще се случи, но безкрайно много се страхуваше.