Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (15)

IV

Ливънфордският философски клуб имаше събрание. Макар че тази вечер заседанието съвсем не беше пленарно, из стаята приятно се носеше дим; присъствуваха шест члена, които, настанени в удобни кресла около приятния огън в камината, философствуваха на воля в тази предразполагаща обстановка. Двама от присъствуващите мълчаливо играеха на дама, седнали удобно, спокойно и с отпуснат вид, а останалите полулежаха на креслата, пушеха, приказваха и ухажваха вдъхновението, което ражда възвишени мисли, като често и с наслаждение си посръбваха грог.

Разговорът бе откъслечен, паузите понякога изглеждаха по-съдържателни от действително произнесените думи въпреки отбрания и богат език на събеседниците, махването с лула понякога беше по-язвително от някое хапливо прилагателно, погледите на присъствуващите бяха разсеяни, дълбокомислени, зареяни някъде далече. Без да парадират със своето отличие за по-високо развитите си мозъчни функции, членовете седяха в съкровеното помещение на клуба — сборно място на всички почтени хора на Ливънфорд, които претендираха, че са по-забележителни от простосмъртните си съграждани и които, съзнавайки, че са отбрани, най-сетне се чувствуваха задоволени. Приемането в клуба бе само по себе си постижение, подвиг, който незабавно оставяше отпечатъка си върху тези щастливци и ги правеше прицел на завистта на по-малко облагодетелствуваните човешки същества. На тях един член на философския клуб можеше да каже вечерта, даже с небрежна прозявка: „Иска ми се да мръдна надолу до клуба. Тая вечер ще има малка дискусия“, и да се отдалечи с достойнство, проследен от завистливи погледи надолу по улицата. За външните хора, за тези, които не бяха отбрани, общественият престиж на клуба беше огромен; голямо впечатление правеше и приписваната му дълбока интелектуална значимост, тъй като от звучното име — „философски“ — лъхаше, нещо рядко и префинено, нещо от царството на чистия разум. Наистина един преподавател по класически езици, който бе дошъл в Ливънфордската гимназия и имаше пред името си научна титла от Оксфордския университет, бе казал на един свой колега: „Като чух името на клуба, постарах се да стана член, но за свое разочарование открих, че това не е нищо друго освен една тайфа пушачи и пияници.“ Но какво ли разбираше този невеж английски палячо? Не знаеше ли той за шестте лекции, последвани от продължителни разисквания, които се изнасяха на редовни интервали през зимата? Не бе ли виждал изящно напечатаната програма, която всеки член носеше като талисман в горния десен джоб на жилетката си и която съдържаше тазгодишните теми за информация и разискване? Само да бе пожелал, и би могъл да прочете със собствените си недоволни очи такива дълбокомислени теми като: „Нашият безсмъртен поет — с рецитации“, „Пощенският герб в дни на здраве и болест“, „Разрастването на корабостроенето в кралския град на Клайд“, „Шотландски хумор и остроумия — с местни анекдоти“ и дори „От ковашки чирак до кмет — животоописание на покойния уважаван Матиас Глоуг от Ливънфорд.“

Ето такива важни лекции се изнасяха в клуба, но ако някоя вечер, когато умовете на членовете не бяха обременени с тези дълбоки проблеми, когато не трябваше да решават съдбоносни въпроси на народа и нацията и настъпеше известен отдих — какво лошо имаше, ако тогава си побъбреха или попушеха, или пък изкараха една партия на дама или дори вист? А тъй като приличното заведение на Фими беше тъкмо насгода до задния вход, какво лошо имаше в това от време на време да изпращат за някое шише или дори понякога да пренасят заседанието в „малкия заден салон“.

На такива доводи, разбира се, не можеше да се възрази! Освен това в задачите и практиката на този неофициален градски съвет влизаше и задължението в подробности да се обсъжда и разглежда на заседанията животът на хората от града и техните работи. Този допълнителен клон на философските занимания засягаше такива различни въпроси като опърничавия нрав на жената на Джибсън и съответните постъпки, които трябва да се направят пред Блейр от голямата ферма във връзка с нехигиеничните склонности на кравите му по градския път; а едно изключително успокояващо обстоятелство, което говореше убедително за равноправието в Ливънфорд, бе това, че самите членове нямаха никакви прерогативи или привилегии, които да ги предпазват от обсъждането на съкоментаторите им. Тази вечер Джеймс Броуди бе предмет на разискванията, които се подхванаха от един случаен поглед към празния стол в ъгъла, една значителна пауза и забележката:

— Броуди е закъснял тая вечер. Чудя се дали ще дойде.

— Ще дойде, сигурен съм — каза кметът Гордън. — Никога не е бил толкова точен, както сега. Трябва да поддържа куража си, нали разбирате. — Той се огледа, търсейки одобрение за това, че е употребил такива подходящи и благородно звучащи думи. — Искам да кажа — поясни той, — че сега той трябва да дава вид, че всичко е наред, иначе съвсем ще пропадне.

Другите дръпнаха от лулите и кимнаха мълчаливо. Един от играчите на дама бутна една фигура, после се загледа замислено в задимения въздух и каза:

— Брей! Ама че лети времето! Трябва да има близо година, откак изхвърли дъщеря си в оная нощ, през голямата буря.

Пакстън, който се славеше с паметта си за цифри, се обади:

— Ще стане една година точно след две седмици. Това е забележителна дата, защото оттогава никой в Ливънфорд не е виждал Мери Броуди. Аз тогава твърдях и сега поддържам, че в оная нощ Джеймс Броуди постъпи страшно жестоко.

— Къде е момичето сега? — попита някой.

— Ех — отговори Пакстън. — Разправят, че Фойловци от Дарок й намерили място, но това са глупости. Тя съвсем сама избяга. Докторът искаше да й помогне, но тя си отиде и изчезна. Сега казват, че намерила работа в една голяма къща в Лондон като обикновена слугиня, горкото дете. Фойловци нито пръст не са помръднали за нея, преди да се изселят обратно в Ирландия.

— Така е — каза вторият играч на дама. — Старият Фойл беше съвсем смазан от загубата на момчето си. Наистина страшно нещо беше тая катастрофа на моста. Никога няма да забравя онази нощ. Бях тогава при балдъзата и трябваше да се връщам в най-силния вятър. От един покрив хвръкна една плоча и мина на косъм край ухото ми. За малко да ми отнесе главата.

— Това щеше да бъде по-голямо нещастие за града, отколкото загубата на моста, Джон — закиска се Грирсън от своя ъгъл. — Щяхме да ти издигнем хубав паметник на площада, като новата статуя на Ливингстон в горния край на града. Помисли само какво си пропуснал! Ако те беше ударила плочата, щеше да станеш един от героите на Шотландия.

— Да, новият мост ще трябва да го направят доста по-здрав, за да ме накарат да стъпя на него. Цял скандал, че толкова хубави хора загинаха за нищо. Настоявам, че трябва да се накажат тия, които са виновни — каза първият играч на дама, за да прикрие неудобната позиция на партньора си.

— Господа не можеш да накажеш — провлече Грирсън. — Това беше божа работа, а от него не можеш да искаш обезщетение… Във всеки случай няма да ти уважат иска.

— Пст, Грирсън — сгълча го Гордън в качеството си на кмет. — Дръж си езика, приказваш направо богохулства.

— Де, де, кмете — успокои го Грирсън. — Това е просто юридически израз. Няма нищо обидно нито за компанията, нито за всевишния, нито за вас — добави той ухилен.

Настана неловко мълчание и като че ли хармонията на разговора бе нарушена, но най-после кметът каза:

— Броуди трябва да е много зле с търговията напоследък. Не виждам жива душа в магазина му.

— Тия цени, на които продава компанията „Мънго“, могат да изпразнят всеки магазин, който се опита да й конкурира — каза Пакстън с известно съчувствие. — Те са решили първо да го ликвидират, а после да правят печалби, Броуди здравата е загазил. Чини ми се, че съвсем ще се разори.

— Точно така — провлече глас Грирсън и погледна многозначително от ъгъла си, сякаш можеше, ако поиска, да им разкрие цяло съкровище от сведения по въпроса.

— Но Броуди сигурно има скътани доста пари. С толкова широка ръка ги харчи… пръска ги, без да му мигне окото. Купува си, каквото му душа поиска. Има от хубаво по-хубаво, а пак си мисли, че не е достатъчно хубаво за него. Погледнете му дрехите, погледнете новата му игла на връзката и пръстена с печат, и освен това — говорещият се огледа предпазливо, преди да произнесе останалите думи — погледнете внушителния му замък край града.

Лека насмешка сякаш се появи по лицата на присъствуващите и те си размениха скрито погледи, в които се четеше сподавена ирония.

— Погледнете обувките на старата му жена, елегантните й дрехи, спретнатата й външност — отвърна Грирсън. — Погледнете сметката му в банката… неговата малка Неси този срок е закъсняла с две седмици да си внесе таксата в гимназията. Погледнете как трепва гордият му поглед, когато мисли, че не го наблюдават. Казвам ви — този голям и важен човек, за какъвто се смята, започва да се чувствува малко нещо несигурен в работите си. — Когато Грирсън продължи, в думите му прозираше настойчив намек. — Може би се лъжа, но според моето скромно мнение Джеймс Броуди сега преживява най-тежките мигове от живота си. И ако не внимава, и той ще попадне там, където е захвърлил много други хора — в калта!

— Да, човек като него много лесно си създава врагове. Като казвате калта, сетих се да ви разкажа една история. — Пакстън дръпна замислено няколко пъти от лулата си. — Минавах край магазина на Броуди по-миналата събота вечерта и чух някаква разправия. Той пак смръкна два пъти. — В магазина беше влязъл един работник, пиян като кютюк, тъкмо си взел седмичната заплата, готов да пръска пари на вятъра — видях цял свитък банкноти в ръката му; та стоеше той там и се полюляваше пред Броуди, поиска една шапка, после друга, после кепе, после дявол знае какво. Беше в състояние да купи целия магазин — и да го плати! Всеки знае, че на Броуди сега отчаяно му трябват пари, а той стоеше и го гледаше втренчено с кървясали очи. — Когато достигна най-интересното място на разказа, Пакстън засмука безкрайно лулата си, после я извади от устата, посочи я натъртено и продължи: — „Ако не знаеш да кажеш «моля», като се обръщаш към мен — ревна Броуди, — нищо няма да получиш тук. На друго място могат да търпят такива неща. Върви там, ако искаш, но щом си дошъл при мен, ще се държиш както трябва или се махай!“ Не можах да чуя какво му отговори работникът, но трябва страшно да е вбесило Броуди, защото той прескочи тезгяха, хвана човека за врата и за един миг го изхвърли от магазина право в калта в канавката, пред краката ми.

Напрегнато мълчание настъпи след разказа на Пакстън.

— Да — въздъхна най-после първият играч на дама. — Той има необикновен темперамент. Сега гордостта му е просто ужасяваща. Той сам е най-големият неприятел за себе си. Преди не прекаляваше толкова с гордостта си, но в последните години мина всяка мярка. Горд е като Луцифер.

— И аз мисля, че ще се провали също като него — намеси се Грирсън. — Ще се пръсне от собствената си суетност. Тя се е впила в него и сега е станала като мания.

— И колко смешна е причината за всичко това! — обади се Пакстън тихо и предпазливо. — Да твърди, че е сродник на Уинтъновци!

— Кълна се, че си въобразява, че той би трябвало да бъде сега граф. Странен е и начинът, по който крие това от хората, а сам се опива от него.

— Никога не биха го признали. Броуди може да носи същото име. Може да прилича на Уинтъновци. Но какво значи името и какво значи приликата? — каза първият играч на дама. — Той няма ни най-малкото доказателство.

— Страх ме е, че каквото и доказателство да има, то няма да е съвсем чисто — забеляза Грирсън саркастично. — Напълно съм сигурен, че каквото и да се е случило много отдавна, е станало, не в което легло трябва. Ето защо нашият приятел не иска да го раздрънква. Хубаво родство е това!

— Той не претендира само за родство — каза бавно кметът Гордън. — Не, не! Болестта се е вгризала по-дълбоко. Не ми се иска да разправям това пред вас и не съм сигурен дали трябва, но няма да споменавам имена, а вие не бива да го казвате на хората. Чух го от един човек, който видял Джеймс Броуди мъртво пиян. Малцина могат да кажат, че са го виждали такъв, защото той е затворен човек за тия неща. Но този път езикът му се развързал и той казал…

— Друг път, кмете — изведнъж извика Пакстън.

— Пст, тихо!

— Говорим за вълка…

— Та за вашата нова двуколка, кмете, бихте ли…

Броуди бе влязъл в стаята. Той пристъпяше тежко и премигваше от внезапната промяна при преминаването от тъмнината в осветената стая, намръщен поради мъчителното си подозрение, че в момента на влизането си е бил прицел на хапливите, коварни езици. Суровото му лице тази вечер бе бледо и мрачно. Той изгледа компанията наоколо, кимна няколко пъти с глава за поздрав, по-скоро като предизвикателство, отколкото като приветствие.

— Елате по-насам, елате по-насам — покани го Грирсън мазно. — Тъкмо се чудехме дали дъждът, който се готвеше да завали, не е започнал.

— Още е сухо — каза Броуди рязко. Гласът му беше глух, беше загубил предишния си звучен тембър и подобно на намръщената маска на лицето му, не изразяваше нищо друго освен стоическо търпение. Той извади лулата си и започна да я пълни. Един старец, разсилен и прислужник в клуба и удостоен поради това с престилка от зелено сукно, пъхна главата си през вратата в знак на ням въпрос, на който Броуди късо отговори:

— Както обикновено.

Мълчание обгърна групата мъже. Старецът се оттегли, забави се малко, върна се с голяма чаша уиски за Броуди и пак излезе. Кметът се почувствува задължен да наруши неловкото мълчание и като погледна към Броуди, каза любезно, неволно трогнат от мъртвешката му бледност:

— Е, Броуди, приятелю, как са нещата? Как върви светът?

— Добре, кмете, много добре — отговори Броуди бавно. — Няма от какво да се оплача.

Мрачното престорено безразличие в тона му беше почти трагично и не измами никого, но Гордън отговори с изкуствена веселост:

— Отлично! Точно така трябва! Всеки ден очакваме ония от компанията „Мънго“ да спуснат ролетките.

Броуди прие тази любезна измислица и неискрения одобрителен шепот на останалите, който я последва, не с онова бурно задоволство, което тя би предизвикала у него преди шест месеца, а — поради сегашното си положение — с пълно равнодушие, което другите не пропуснаха да забележат. Те можеха да го одумват свободно в негово отсъствие, да го критикуват, осъждат и дори клеветят, но когато беше сред тях, изразените им със силни думи чувства отслабваха значително под сянката на присъствието му и те бяха принудени, често против волята си, да правят ласкателни забележки, които не бяха искрени и които не бяха възнамерявали да правят.

Броуди беше човек, за когото те смятаха, че е по-разумно да го предразполагат, с когото предпочитаха да не почват свада, когото бе по-безопасно да успокоят, отколкото да го дразнят; но днес, като наблюдаваха крадешком потиснатия му вид, те се запитваха дали желязното му самообладание не започва най-после да му изменя.

Тих и коварен глас от ъгъла наруши общата замисленост, обръщайки се към цялата компания.

— Ако мислите, че „Мънго“ ще спусне ролетките, ще трябва да почакате малко… Не, не, те няма да си затворят магазина… Поне още малко… още мъничко — провлече Грирсън.

— Как така? — попита някой.

— О, това е просто мое частно сведение — отвърна Грирсън самодоволно, издаде устни напред, събра върховете на пръстите си и сияещ изгледа цялата компания и особено Броуди, с малко загадъчен, но все пак доброжелателен поглед. Броуди погледна бързо изпод свъсените си вежди, страхувайки се не от човека, а от плахия, кротък тон, който — както бе разбрал от опит — предвещаваше дълбоко и добре пресметнато отровно ухапване.

— Но какво има? — попита Пакстън. — Казвай!

Възбудил вече напълно любопитството им, Грирсън не бързаше да разкрие тайното си сведение и продължаваше лукаво да се усмихва, гледаше ги как се мъчат от нетърпение и не оставяше сладкия плод да се откъсне от устните му, преди да се е налял със сок от зрялост.

— Дребна работа! Няма да бъде интересно за вас — измърмори той. — Това е само една малка тукашна новинка, която съвсем случайно научих по своя път.

— Вие знаете ли я, Броуди — попита Пакстън в желанието си да сложи край на отлагането, което ги ядосваше.

Броуди мълчаливо поклати глава и с болка помисли, че Грирсън винаги успяваше пръв да си пъхне носа във всяко нещо и последен да се отдръпне.

— Това е дребна, незначителна новинка — каза Грирсън още по-доволно.

— Та кажи я де, стари дяволе!

— Добре, щом искате да знаете, районният управител на „Мънго“ си отива, понеже магазинът вече е солидно установен. Казват, търговията им вървяла необикновено добре. — Той се усмихна добродушно към Броуди и продължи: — Да, те са постъпили много умно, предложили са вакантния пост, той наистина е чудесен пост, на тукашен човек. Те са му го предложили, а той е приел.

— Но кой е той — извикаха няколко души.

— О, той наистина заслужава да стане нов районен управител на компанията „Мънго“.

— Но как се казва?

— Помощникът на нашия приятел, никой друг освен младият Питър Пери — бавно рече Грирсън и тържествуващо махна с ръка към Броуди.

Веднага започнаха да коментират.

— Какво казваш!

— Старата му майка, вдовицата, страшно ще се зарадва.

— Какъв успех за младия човек!

— Той сигурно се е нахвърлил на това място като ястреб на гълъбица.

Когато премина първата вълна на възбуждението, породено от тази неочаквана, апетитна клюка, и хората схванаха какво означава това за Броуди, настана мълчание и всички очи се отправиха към него. Той седеше съвсем неподвижен, зашеметен от новината; всеки мускул на тялото му беше опънат, челюстите стиснати, зъбите му се впиваха в дръжката на лулата с все по-голяма сила, като бавно стягащи се клещи. Значи, Пери го напускаше, Пери, от когото напоследък той напълно зависеше. Най-после той бе разбрал, че се е отучил да обслужва, че се е издигнал над това, че не би могъл да се унизи с такава лакейска работа дори и да пожелаеше. Остро изпращяване раздра напрегнатата тишина; в пристъп на внезапно мъчително ожесточение челюстите му се бяха сключили с такава злоба и решителност, че дръжката на лулата се прекърши. Като в транс Броуди загледа продължително счупената лула в ръката си, после грубо изплю надробените парчета на пода, пак погледна с глупаво изражение натрошената морска пяна и промърмори на себе си, без да съзнава, че го чуват.

— Обичах тая лула… много я обичах. Нея най предпочитах.

После видя кръга от лица наоколо, които го гледаха, сякаш бе поставен на показ на сцена, съзна, че трябва да им покаже, че е съумял да посрещне жестокия удар или, което беше още по-добре, че за него ударът не е бил жесток. Той посегна към чашата си, вдигна я към устните с неподвижна като камък ръка и упорито се втренчи в Грирсън, който веднага сведе очи пред нетрепващия му поглед. В този миг Броуди би дал дясната си ръка, за да произнесе някакъв хаплив, сразяващ отговор, който само с остротата си би накарал Грирсън да се сгърчи, но въпреки бесните старания умът му не беше достатъчно гъвкав, бавният му тромав мозък отказваше да функционира и всичко, каквото той можа да каже с престорената си обичайна присмехулна гримаса, беше:

— Няма значение, ни най-малко! Няма ни най-малко значение за мен!

— Надявам се, че няма да отнесе и някои от клиентите ви със себе си — каза загрижено Пакстън.

— Като си помисли човек, това е страшно мръсен трик, господин Броуди — обади се с мазен тон единият от играчите на дама. — Той познава всичките ви клиенти.

— Тия от „Мънго“ пипат ловко. Дяволски са хитри, ако мене питаш — рече друг глас.

— Аз пък смятам, че е просто от страх — замислено провлече Грирсън. — Някак си оставам с впечатление, че прилича на плъх, който бяга от потъващ кораб.

Изведнъж всички се смълчаха, смаяни от дързостта на тази забележка — най-пряката обида, нанасяна някога на Броуди в този клуб. Те очакваха той да стане и да сграбчи хилавото тяло на Грирсън, да го разкъса на части във внезапен порив на животинската си сила, но вместо това Броуди остана неподвижен, безучастен, като че ли не бе чул, или разбрал забележката на Грирсън. Потънал в мислите си в мрачна пропаст, той разбра, че това бе най-болезненият удар, който бе понасял, въпреки че и досега не бяха го щадили.

В борбата си срещу него те бяха харчили щедро изобилните си капитали. По десетки начини той бе изпитал тяхното изобретателно лукавство, но сега, като му отнемаха Пери, те подкосяваха последната му опора. Той си спомни странния потиснат израз на помощника си тази вечер, неговия полуизплашен, полурадостен поглед, който сякаш се радваше, но едновременно и съжаляваше, който сякаш искаше да каже нещо, а не можеше да събере смелост. Странно, но Броуди не обвиняваше Пери, съзнавайки справедливо, че помощникът му просто бе приел по-добро предложение, отколкото той можеше да направи. Всичката натрупана в него злоба се насочи срещу компанията „Мънго“. В този момент обаче изпитваше не толкова чувство на омраза, колкото странно състрадание към себе си — скръб за това, че един толкова благороден, толкова достоен човек трябва да страда от такива коварни постъпки, че следователно той е принуден постоянно да се забулва с фалшив израз на безразличие, докато досега небрежната му арогантност неволно го е предпазвала като броня. Насред тези мисли той отново усети кръга от втренчени в него очи и наложителната нужда да каже нещо и без твърде да разбира какво приказва, но разгаряйки по-силно гнева си, започна:

— Аз винаги съм се борил честно! Винаги съм се борил с чисти ръце. Не бих се унижил да си служа с подкупи и продажност и ако те с подкуп са накарали този жалък пъпчив мухльо да ме напусне, да им е честит. Това ми спестява труда да го уволнявам… Да, могат да си го държат, докато са живи. Пет пари не давам за цялата тая работа!

Ободрил се от собствените си думи, увлечен от изразяването на чувства, които всъщност не изпитваше, той повиши глас по-самоуверено, погледът му стана по-предизвикателен и решителен.

— Счупена пара не давам! — викна той. — Но няма да го прибера обратно. О, не, това няма да го бъде! Нека да взима подкупи, откъдето може и където му дават, но когато те фалират и идат по дяволите и той дойде при мене да хленчи за старата си служба, тогава по-скоро бих го оставил да се пържи в катрана, отколкото да си мръдна пръста да му помогна. Много избърза той да бяга. Не ще съмнение, той сега си мисли, че това е щастието му — горкият глупак! Но когато падне пак в калта, откъдето аз го извадих, ще съжалява за деня, когато е напуснал предприятието на Джеймс Броуди.

Той изглеждаше преобразен, въодушевен от думите си, напълно убеден в правотата на тази декламация, която така коренно се различаваше от мрачните му трезви разсъждения преди малко. Духът му се опиваше още по-могъщо от съзнанието за собствената сила; Броуди изгледа околните с широко разтворени от възбуда зеници. В душата си той лелееше мисълта, че все още може да ги респектира, да им се налага, да ги изпълва със страхопочитание. Най-после му дойде на ум една прекрасна и уместна идея, той се изправи и извика:

— Не! Нещо повече е потребно, за да се обърка Джеймс Броуди, въпреки това, което нашият малък приятел в ъгъла посмя да каже. Като ме чуете да се оплаквам, значи, е дошло време да си сложите траур, но много, много време ще мине, преди да се стигне дотам. Но това е шега! — Очите му се плъзнаха по тях е буйна веселост. — Ей богу, това е шега, която заслужава да се полее. Господа! — провикна се той с господарски глас. — Да отложим ли заседанието, за да можете да ми направите компания на чашка?

Те изведнъж започнаха да му ръкопляскат, зарадвани от щедростта му, зарадвани от мисълта за безплатното пиене, предугадили изгледите за гуляй.

— За ваше здраве, Броуди!

— Да живее Шотландия! Един мъж е всякога мъж!

— И аз съм с вас. Само капчица ще пийна, колкото да пропъдя студа.

— Бива си го още стария!

Сам кметът го потупа по рамото.

— Броуди, приятелю, вие сте човек на място. Имате смелостта на лъв, силата на бик и гордостта на дявола — вас никой не може да ви победи. Вярвам, че по-скоро ще умрете, отколкото да се предадете.

При тези думи всички, с изключение на Грирсън, станаха и се струпаха около Броуди. Той стоеше сред тях като император, заобиколен от придворните си; свирепият му поглед ги обгръщаше, едновременно насърчаваш и укоряващ, толериращ и потискащ, одобряваш и предупреждаващ. Неговата кръв, кръвта, която бе благородна като на император, пулсираше във вените му по-царствено от рядката, разводнена течност в техните вени. В тромавия си мозък той почувствува, че е извършил велика и благородна постъпка, че пред лицето на катастрофата жестът му беше сюблимен.

— Хайде, хайде! — завикаха другите, въодушевени от необикновената волност и великодушие на неговия иначе непристъпен характер, нетърпеливи да се насладят на изобилната златна течност, с която той щеше да ги черпи. Когато ги преведе през задния вход на клуба навън и когато те оттам един по един се намъкнаха в малкия заден салон на Фими, Броуди почувствува, че опасността е преминала, че отново ги държи в ръцете си.

Скоро чашките се напълниха. Ликуващи, всички пиеха наздравица за Броуди, заради щедростта му, съобразителността му и силата му. Когато той с величествен замах хвърли на кръглата махагонова маса един златен соверен, в дълбините на съзнанието му смътен проблясък му пошепна, че именно сега не може да си позволява такъв разход, но той отхвърли тази мисъл, яростно я стъпка с високо провикваме:

— Пия за наше здраве! Кой е като нас!

— Чудесно питие е това — измърка Грирсън, като млясна апетитно и вдигна чашата си срещу светлината. — Чудесно питие — благо като майчино мляко и гладко като… е, гладко като филца на някоя от хубавите шапки на нашия приятел. Жалко е само, че е дяволски по-скъпо от обикновените неща. — Той се закиска злобно и многозначително погледна към Броуди.

— Изпий го тогава, приятелю! — шумно отвърна Броуди. — Лочи, щом ти дават. Не плащаш за него. Ей богу, ако всички бяхме такива стиснати като тебе, светът щеше да престане да се върти.

— Сега те поставиха на място, Грирсън — изсмя се Пакстън дрезгаво.

— Понеже става дума за стиснатост… чухте ли най-новото за нашия малък приятел? — извика кметът, като посочи Грирсън и кимна на Броуди.

— Не! Какво е станало? — отговориха другите в хор. — Разправяй, кмете!

— Е — отговори Гордън с важен вид, — то е една къса и чудесна историйка. Оня ден няколко деца си играели пред зърнения склад на нашия приятел, до един голям чувал с боб при вратата; изведнъж излязло синчето на стопанина. „Бягайте оттук, момчета — викнал младият Грирсън, — и да не сте посмели да пипате боба, защото баща ми ще познае. Той е броил всяко зърно.“

Цялата компания избухна в одобрителен смях, а Грирсън промърмори добродушно, като премигаше от дима:

— Не отричам, че зная колко бобени зърна има в един чувал, кмете, но това е полезно в тия дни, като гледам колко затруднения и бедност има наоколо.

Но и без това разгорещената душа на Броуди сега пламтеше от силното уиски и от трона си той нито чу, нито разбра намека. Обзе го буен възторг, желание да действува, да освободи енергията си, да разбие нещо; като вдигна празната чаша високо над главата си, той внезапно извика, без никаква връзка с разговора:

— Да вървят по дяволите! Да вървят по дяволите, тези гадни свини „Мънго“! — И с все сила захвърли тежката чаша срещу стената.

Останалите, сега вече изпаднали в неговото настроение, радостно се отзоваха.

— Ето, така трябва!

— Още по една, господа!

— До дъно! До дъно!

— Попей, Вили!

— Искаме реч! Искаме реч!

В този момент дискретно се почука на вратата, след което стопанката на заведението влезе по пантофи, безшумно, но застрашително и прекъсна устрема на веселбата им.

— Много сте весели тази вечер, господа — каза тя и се усмихна кисело със стиснати устни, което идеше да рече, че веселостта им нито е твърде полезна за тях, нито е напълно приятна на нея. — Надявам се, че няма да забравите доброто име на това заведение. — Колкото и да ценеше връзките си с тях, тя бе твърде безпристрастна, твърде добродетелна, изобщо с твърде установени понятия, за да им позволи да й се налагат. — Не обичам да слушам как се троши стъкло — добави тя остро.

— Хайде де, Фими, ще ти се заплати — извика Броуди.

Тя кимна леко, сякаш да му даде да разбере, че това се разбира само по себе си, и запита с малко смекчен тон:

— По какъв случай?

— Просто малко тържество, устроено от нашия уважаван приятел на почетното място — промърмори Грирсън. — Не зная точно какво чествуваме, но би могло да се каже, че е нещо като банкет без повод.

— Не му обръщай внимание, Фими! Кажи да ни донесат още по едно! — извика един глас.

— Ще пийнеш ли и ти с нас, Фими? — покани я кметът свободно.

— Ела ми седни на коленете, Фими! — извика единият от предишните играчи на дама, който сега, уви, не можеше да различи царица от пионка.

— Кажи да донесат уиски, Фими! — нареди Броуди. — Аз ще ги накарам да се държат прилично.

Тя поотделно и общо ги укори с поглед, вдигна заплашително пръст и се измъкна така тихо, както бе дошла, мърморейки на излизане:

— Не забравяйте доброто име на заведението. Ще ви изпратя пиене, но трябва да седите мирно, трябва да пазите доброто име на заведението.

Когато тя излезе, веселието отново се търколи като топка, бързо набра скорост и заподскача още по-буйно от преди.

— Не се безпокойте за Фими — викна някой. — Тя повече лае, отколкото хапе, но най-страшното у нея е лицето й.

— Човек може да си помисли, че кръчмата й е храм на благочестието — обади се друг. — Тя толкова се превзема и се прави на светица. Иска да пием така, като че ли се намираме в църква.

— Има едно хубаво малко момиче в предната част — отвърна по-пияният от двамата играчи на дама. — Казват, че Нанси, келнерката, била колкото хубава, толкова и сговорчива. — Той многозначително смигна към компанията.

— Пст, тихо! — укори го кметът. — Не режи клона, на който седиш.

— Не съм толкова глупав — отговори другият любезно.

— Искате ли да ви издекламирам малко стихове от Бърнс? — провикна се Пакстън. — Тъкмо съм в настроение да ви кажа „Дяволът сред шивачите“.

— Нашият председател ни обеща малка реч, нали? — обади се Грирсън.

— Да! Хайде, искаме речта, която той ни обеща — извика кметът.

— Реч! — настояха те пак. — Искаме реч от председателя!

Бурната гордост на Броуди, окрилена от пиянските им викове, достигна до такива висоти, където задръжките му отпадаха, където в разредения въздух езикът му се развързваше, където забравяше неумението си да изрази в членоразделна реч най-съкровените си мисли.

— Добре! — извика той. — Ще ви държа реч.

Той стана, изду гърди, опули очи насреща им, полюля се леко на краката си, чудейки се, след като вече бе станал, какво да им каже.

— Господа! — започна той най-после бавно, но те с готовност почнаха да ръкопляскат. — Вие всички знаете кой съм аз. Аз съм Броуди, Джеймс Броуди, а какво значи това име, предполагам, че знаете. — Той се спря и поред изгледа всеки един от присъствуващите. — Да, аз съм Джеймс Броуди и в кралския град Ливънфорд, а също и извън него, това е което се почита и уважава. Покажете ми човек, който да каже само дума против това име, и ще ви покажа какво ще направят тия две ръце с него. — Той буйно протегна огромните си лапи и започна да души празното пространство пред себе си. Във възбуждението си не забелязваше общото безразличие, нито злорадната насмешка в очите на Грирсън, не виждаше нищо друго освен уважение. — Само да поискам, мога да ви кажа такова нещо, че ще се стъписате. — После погледът му обходи насядалите около масата хора, той сниши гласа си до дрезгав, поверителен шепот и хитро поклати глава. — Не! Няма да ви кажа! Мислете си, каквото си искате, но сега няма да ви кажа… а може и никога да не узнаете. Никога! — Той извика последната дума. — Но то е тук! Докато сърцето ми тупти в тялото, аз ще пазя честта на името си. Напоследък ми се случи една голяма неприятност, която би препънала някой силен човек и би прекършила някой слабак, но какво можа да ми стори на мен? Аз още съм тук, още съм същият Джеймс Броуди, но по-силен, по-решителен от преди. Ако ръката ти прегреши, отсечи я — казва библията; аз трябваше да отсека собствената си кръв и плът, да, и аз вдигнах брадвата без колебание. Имах трудности вътрешни и външни, промъкнаха се разбойници и крадливи свине до самата ми врата, лъжливи приятели и мръсни врагове има навсякъде наоколо ми, да, а също и подли, страхливи клеветници, зад гърба ми. — Той мрачно погледна към Грирсън. — Но въпреки всичко и над всичко Джеймс Броуди ще стои твърдо и непоклатимо като скала, да, и с високо изправена глава — извика той, удари се в гърдите с огромния си юмрук и заключи с гръмък глас: — Казвам ви, ще ви дам да разберете! Ще ви покажа аз, на всеки един от вас ще покажа. — Като достигна по този начин връхната точка на възбуждението си, защото спонтанните думи се изтръгваха от него несъзнателно под напора на чувствата му, той тежко се отпусна на стола и каза с по-естествен глас: — А сега да пием още по едно.

Последната част от речта му бе оценена, шумно приветствувана и изпратена с ръкопляскания и тракане на чаши по масата, а благият провлечен глас на Грирсън прозвуча като ехо:

— Господи! Не съм се наслаждавал на такава реч, откакто пияният Том ругаеше полицаите от прозореца на затвора.

Те пиха за Броуди, в негова чест, за неговото бъдеще; някой запя с неравен фалцет; Пакстън протестираше, без някой да му обръща внимание, че и той иска да държи реч; вторият играч на дама се опитваше да разкаже една дълга, заплетена и невероятна история; изпяха няколко песни с хоров припев. Тогава Броуди, който с вече променено настроение бе останал студен, неподвижен и надменен сред веселието им, бутна рязко стола си назад и стана да си върви. Той познаваше ефекта от това внезапно тръгване, чувствуваше каква въздържаност и достойнство проявява, като оставя пияните свини да пеят и грухтят, както им подхожда, докато той си отива в момент, когато може да ги напусне величествено и с чест.

— Какво има, драги? Да не би да си тръгвате? — извика кметът. — Още не е ударило дванайсет.

— Почакайте малко и ще обърнем още по едно заедно!

— Малката ви женичка ви очаква, а? — прошепна наивно Грирсън.

— Тръгвам си! — грубо извика Броуди, закопча сакото си, разтъпка се и като пренебрегна обилните им протести, изгледа ги тържествено и каза:

— Господа! Лека нощ!

Виковете им го изпроводиха в студената ветровита нощ и го изпълниха с приятна бодрост, която се засилваше, колкото позатихваха приветствията им; виковете им му се струваха като викове „осанна“, заглъхващи, но все още донасяни до слуха му от студения ухаен въздух, който се издигаше като мразовит тамян от оскрежените улици. „Това беше хубава вечер!“ — каза си той, като вървеше към дома си между варосаните къщи, които приличаха на безмълвни храмове в изоставен град. Замаян от самомнението си, Броуди смяташе, че се е оправдал пред себе си и пред тях. Уискито правеше стъпките му гъвкави, леки и младежки; искаше му се да броди по планините, обзет от този живителен възторг, който се разливаше както в него, така и в околната вълшебна атмосфера; тялото му тръпнеше, изпълваха го буйни, еротични, неясни желания, когато си представяше, че в тъмните спални на къщите, край които минаваше, се вършеха тайни интимности; почувствува с горчива обида, че в бъдеще трябва да намери някакъв отдушник за потиснатите нагони на своята непривличана плът. Краткото разстояние, което измина до дома си, изостри желаното му за някакъв подходящ завършек на тази славна вечер и той почти с очакване влезе в дома си и запъна резето на външната врата с широк замах с тежкия ключ.

Броуди забеляза, че в кухнята още гореше светлика — нещо необикновено и обезпокоително, тъй като, когато той си идваше късно, всички светлини биваха изгасени освен лампата в хола, която предано го чакаше, за да осветява завръщането му. Погледна часовника си, видя, че е единайсет и половина, после пак погледна светлината, която проникваше, в полутъмния хол изпод загорената врата на кухнята. Прибра намръщен часовника, премина хола и като хвана здраво дръжката на вратата, с рязко движение се втурна в кухнята; вътре той застана неподвижен и изпитателно изгледа стаята и фигурата на жена си, която седеше прегърбена пред догарящата жар в камината. При влизането му Мама се стресна, въпреки че го чакаше, потисната от внезапното нахлуване на мрачното му безмълвно неодобрение в печалните й видения. Тя се обърна разтреперана, той видя зачервените й, възпалени очи. Това го разгневи още повече.

— Какво става с тебе? — запита Броуди, подчертавайки последната дума като подигравка. — Що дириш тук по това време? Облещила си тия мътни подути очи като паници.

— Татко — пошепна тя. — Нали няма да се сърдиш?

— За бога, какво ми хленчиш?

Такова ли посрещане бе заслужил, и при това в такава вечер?

— Не можеш ли да си легнеш, преди да съм се прибрал? — скръцна той със зъби. — В леглото поне да не трябва да те гледам, стара повлекано. Хубаво е човек да се връща у дома при такова плашило като тебе, нали? Да не очакваш да те изведа и да те ухажвам в тази красива лунна нощ? Тъкмо тебе, която имаш толкова привлекателност, колкото една стара пукната лула!

Тя вдигна очи към смръщеното му, изкривено от отвращение лице и сякаш се сви още повече в себе си, фигурата й стана съвсем невзрачна, езикът й — неспособен за членоразделна реч, но разтреперано, неясно тя успя да произнесе една-едничка дума:

— Мат!

— Мат! Твоят мил, миличък Мат! Сега пък какво не е в ред с него? — присмя й се Броуди. — Да не би пак да е глътнал костилка от слива?

— Това писмо — заекна тя. — То… то пристигна тази сутрин… За мен. Цял ден ме беше страх да ти го покажа.

С разтреперана ръка Мама му подаде смачканите листове хартия, които бе крила цял ден до ужасените си, силно пулсиращи гърди. С презрително ръмжене той грубо издърпа писмото от пръстите й и бавно го прочете. В това време тя се поклащаше напред-назад безучастно и се вайкаше, намерила сили да проговори, за да защити сина си:

— Не можех да го крия нито минутка повече. Трябваше да те чакам. Не му се сърди, татко. Той не е искал да те ядоса, сигурна съм. Ние не знаем каква е истината, но оная страна трябва да е ужасна. Знаех, че нещо му се е случило на момчето, щом престана да пише редовно. В къщи ще му е по-добре.

Броуди свърши с прочитането на няколкото надраскани реда.

— Значи, твоят голям, хубав, сполучил в живота син, се връща при теб — озъби се той. — Връща се у дома при любещата си майка, при любвеобилните й грижи.

— Може да е за добро — прошепна тя. — Ще ми е драго да се върне и да го гледам, докато си възстанови силите, ако това е необходимо.

— Зная, че ще ти е драго, ако се върне, стара глупачке! Но аз не давам пет пари за това. — Той отново погледна с отвращение смачкания лист, преди да го свие на топка в стиснатия си юмрук и да го захвърли гневно в огъня.

— Защо напуска такава хубава служба току-така?

— И аз не зная повече от тебе, татко, но мисля, че сигурно не се чувствува добре. Той винаги си е бил нежен. Не беше подходящ за тропиците.

Броуди се озъби.

— Подходящ! Ех ти, глупава, празна глава! Ти го направи такъв мекушав и кекав с твоето лигавене и глезене. „Мат, миличък — подигравателно започна да я имитира той, — ела при майка си и тя ще ти даде едно пени. Не обръщай внимание на баща си, милото ми гълъбче, ела и Мама ще те погали, миличък.“ Не е ли това, което го кара да търчи назад, да се зарови в мръсната ти престилка? Ако е така, ще го удуша в нея. „П.П. Моля, кажи на татко“ — присмя се той, цитирайки изгореното писмо. — Няма кураж да ми пише дори сам, това жалко, страхливо пале! Необходима му е неговата сладка, нежна майка, за да предаде чудесната новина. О, мъжествен син, няма що!

— Джеймс, няма ли да ме утешиш малко? — примоля се Мама. — Просто съм съсипана. Не зная какво се е случило, а тази неизвестност наистина ме убива. Страх ме е за детето ми.

— Да те утеша, старо! — пропя той. — Много ще ми прилича, нали, да прегърна такъв чувал като тебе. — После с изменен от погнуса глас продължи: — Не мога да те понасям! Знаеш това! От тебе имам толкова полза, колкото от празно гърне. Като съпруга си успяла да постигнеш точно толкова, колкото и като майка. Една от рожбите ти ти стовари хубав позор, сега и другата е тръгнала натам. Да, Мат е тръгнал точно по своя път. Той прави чест на твоето възпитание. — Изведнъж погледът му потъмня. — Само внимавай да не ми мътиш водата при моята Неси! Тя принадлежи на мен. С пръст не смей да я пипваш! Дръж настрана от нея нежните си разглезващи ръце или ще ти счупя главата!

— Ще му дадеш подслон, нали, татко? — изпъшка Мама. — Нали няма да го изпъдиш?

Броуди злобно се засмя.

— Ще умра, ако го изпъдиш като… като… — Тя съвсем клюмна.

— За това ще трябва да си помисля — отговори Броуди злобно и му стана приятно при мисълта, че ще я държи в неизвестност, стоварвайки върху нея цялото си възмущение и недоволство от внезапното дезертиране на Матю и хвърляйки върху нея цялата вина за този провал на сина й. Той вече я мразеше поради неудовлетворените си желания за удоволствия, които тя не можеше да му даде, а сега му стана още по-противна; каза си, че ще я накара скъпо да му плати, че ще я направи дръвник за острата брадва на гнева си. Това, че Матю бе напуснал службата и се прибираше, беше изцяло нейна вина; неизбежно лошите страни у децата се приписваха на нея, а добрите на него.

— Ти си толкова справедлив, че ще го изслушаш какво има да ти каже и какво му е потребно, татко — настоя тя със смешен, ласкателен глас. — Такъв фин, голям човек като тебе няма да направи такова нещо. Трябва да го изслушаш, да му дадеш да ти обясни… трябва да има някаква причина.

— Разбира се, че има причина — надсмя се той. — Иска да си дойде и да живее на гърба на баща си без съмнение, като че ли си нямаме грижи и без неговата голяма бъбрива уста. Това ще е причината за великото завръщане в къщи. Няма съмнение, той си мисли, че тук го чака голямо глезене — аз да работя за него, а ти да му ближеш калта от обувките. По дяволите… Това вече е прекалено много, за да го понася човек. — Броуди бе обзет от страстен порив, примесен със студена антипатия. — Прекалено много! — ревна той пак срещу жена си. — Дяволски много! — Той вдигна ръка, като да я заплаши, държа ръката си надвесена един напрегнат миг, после изведнъж я насочи към газената лампа, угаси светлината и тежко излезе от стаята, като остави Мама в тъмнината, която я погълна.

Последните догарящи въгленчета в камината едва осветяваха безформения силует на госпожа Броуди, която седя свита, отчаяна и смълчана. Дълго време тя чака замислена и тиха, а тъжните й мисли се излъчваха от нея като тъмни вълни и изпълваха стаята с по-дълбока и по-печална тъмнина. Тя изчака, докато пепелта изстина, докато мъжът й се съблече, легне и може би заспи. После раздвижи скованата си сгърбена фигура, измъкна се от кухнята като преследвано животно от дупката си и изморено запълзя нагоре по стълбите. Дъските, които скърцаха и стенеха, когато Броуди се изкачваше, сега не издаваха нито звук под нищожното й тегло, но тя изпусна слаба въздишка на облекчение, когато в тъмнината, на вратата на спалнята до нея стигна равното и шумно дишане на съпруга й. Той спеше. Тя се плъзна като змиорка в стаята, свлече изтритите си мръсни дрехи, постави ги накуп на стола, да са готови за сутринта, и внимателно пропълзя в леглото, страхливо пазейки повехналото си тяло да не се допре до неговото, като нещастна овца, която ляга да пренощува до заспал лъв.