Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (12)

I

Над улиците на Ливънфорд бе легнал острият студ на мартенското утро. Големи сухи снежинки се носеха из въздуха леко и беззвучно като пеперуди и се трупаха върху замръзналата земя. „Студената продължителна зима настъпи късно и сега не бърза да си отиде“ — мислеше Броуди, застанал на прага на магазина си, и оглеждаше тихата празна улица. Странно, но тишината на улицата го успокояваше, празнотата й му даваше повече простор да диша. През последните три месеца за него бе трудно да гледа съгражданите си в очите, липсата на хора беше облекчение за уязвената му, но несломена гордост. Сега имаше възможност да отпусне за няколко минути неподвижните черти на лицето си и да се наслаждава на своята непобедима воля. Да, с трудна задача се бе заел през последните три месеца, но беше се справил, дявол да го вземе! Много стрели пускаха срещу него и те се забиваха дълбоко, но той нито веднъж, нито с дума, нито с жест не издаде пред хората мъката на ранената си и оскърбена гордост. Той победи. Броуди отмести още по-назад шапката си, пъхна палци под мишниците на жилетката си и като пое жадно студения въздух с големите си ноздри, огледа предизвикателно мълчаливата улица. Въпреки хапливия студ той не носеше нито палто, нито шал: той така се гордееше с непоклатимото си здраве, че считаше тези неща за проява на слабост. За какво ми е палто при моето здраве? — говореше презрителната му поза, въпреки че тази сутрин, преди да се облее, бе принуден да счупи тънката корица лед по повърхността на студената вода в каната. Студеното време му беше по сърце. Той се опиваше от режещия мраз, пълнеше мощно гърдите си с ледения въздух и като вдишваше, привличаше белите пърхащи снежинки, които падаха на езика му, топяха се като нафора и го изпълваха с нови, пресни сили.

Изведнъж той забеляза, че един човек се приближава към него. Само възбудената му гордост не му позволи да се скрие в магазина, защото в този човек той позна най-сладкодумния и мазен клюкар в града.

— Проклет да е змийският ти език — промърмори той, като чу бавните приглушени стъпки да приближават, и видя, че човекът бавно пресича улицата. — С удоволствие бих го изскубнал от устата ти. Да, идва насам. Така си и мислех.

Приближи Грирсън, с шал, вдигнат до посинелите му уши. Както и предполагаше Броуди, той се спря.

— Добро утро, господин Броуди — подхвана той, като натърти на думата „господин“ и произнесе поздрава си с тон, който можеше да мине за почтителен или просто за ироничен.

— Добро утро — каза Броуди късо.

Той жестоко бе патил вече от скритата отрова на този език и го мразеше безкрайно.

— Студът май се задържа — продължи Грирсън. — Зла зима излезе тази, но виждам, че вас това ни най-малко не ви тревожи. Човек би рекъл, че сте от желязо, всичко можете да изтърпите.

— Това време особено ми допада — сопна се Броуди и изгледа презрително посинелия му нос.

— Работата е там — отвърна мазно Грирсън, — че тоя упорит мраз все някога ще трябва да си отиде. Един ден ледът ще се пропука, ще настъпи размразяване. А колкото по-свиреп е студът, толкова по-приятно ще е размразяването. Един ден тук ще настъпи голяма промяна.

Той простодушно погледна Броуди. Броуди напълно разбра двоякото значение на думите му, но не беше достатъчно находчив, за да му отговори по същия начин.

— Така ли? — рече той бавно и се подсмихна. — Много голям умник сте вие!

— О, не, не, господин Броуди. Това е просто добра интуиция или както римляните са казвали: „признаци за времето“.

— Както виждам, вие освен това сте и учен.

— Представете си — продължи Грирсън несмущаван от нищо, — тази сутрин в къщата ми долетя мъничка червеношийка. Едва не бе умряла от студ — добави той и поклати глава. — Това време сигурно е ужасно за птичките… пък и за всеки, който си няма дом, където да се прибере.

После, преди Броуди да си отвори устата, той допълни:

— Как е цялото ви семейство?

Броуди се насили да отговори спокойно:

— Много добре, благодаря. Неси върви отлично в училището, както несъмнено сте чули вече. Тази година пак ще обере всички награди.

„Така ти се пада! — помисли си Броуди. — Нали твоят глупав дангалак все трябва да отстъпва първото място на умната ми дъщеря.“

— Не, не съм чул. Но без друго това е чудесно.

Грирсън помълча и после попита със сладък глас:

— Имате ли напоследък някаква вест от по-голямата дъщеря — става дума за Мери?

Броуди скръцна със зъби, но се овладя и каза бавно:

— Ще ви помоля други път да не споменавате това име в мое присъствие.

Грирсън се престори, че е много смутен.

— Прощавайте, ако съм ви огорчил, господин Броуди, но винаги имах слабост към тази ваша дъщеря. Аз бях много разтревожен от дългото й боледуване, но онзи ден чух да говорят, че била намерила работа в Лондон и се питах дали не й е помогнало онова семейство от Дарок, искам да кажа Фойлови. Разбира се, вие едва ли знаете нещо повече от мен.

Той завъртя очи, погледна изкосо шапкаря и продължи:

— Мен особено ме заинтересува цялата тази история. От чисто хуманна гледна точка, разбирате ли. Много ми беше жал, когато горкото мъничко бебче умря в болницата.

Броуди го гледаше студено, но мъчението продължи:

— Казват, че малкото било много хубавичко и докторът бил много разтревожен, че не могъл да го спаси. Освен това отнесъл се с особено внимание към болестта на майката. Впрочем не е за чудене — случаят е бил твърде необикновен, с пневмония и други усложнения.

Той тъжно поклати глава.

— Боже, какво нещастие, че бащата на детето загина и не можа да узакони връзката си с нея и да я спаси от позор и… Извинете, господин Броуди, съвсем забравих. Езикът ми просто се развърза — коварно се заизвинява Грирсън.

Той сипа сол в раната на Броуди, накара го да се разтрепери и бе достатъчно хитър, за да разбере кога да се оттегли.

Броуди го пронизваше с погледа си. Макар че вътрешно кипеше, той каза с тих, сподавен глас:

— Дори ехидният ви език да меле цял ден, за мен това няма никакво значение.

Това беше грешен ход, защото веднага даде възможност на Грирсън да го чукне още веднъж, от което той не се отказа.

— Така, така! Ето какво се казва истински несъкрушим дух. Мога само да се възхищавам, господин Броуди — продължи той, — от твърдостта, с която понасяте целия този позор. Друг човек с такова положение в града лесно би паднал духом след такъв скандал — та месеци наред целият град говореше за това нещо!

— Не обръщам внимание на брътвежите на хайманите от Крос — отвърна Броуди, като дишаше тежко.

Да можеше, би убил събеседника си с поглед, но достойнството не му позволяваше да употреби друго оръжие, а гордостта му пречеше да си отиде.

— Тъй, тъй — рече Грирсън замислено, — но друг би се съсипал, ако тези мръсници се подиграваха с него и станеше посмешище на целия град. Знаете ли какво — добави той с понижен глас, като че току-що му бе хрумнала тази мисъл, — всичко това би било достатъчно да доведе един обикновен човек дотам, че да се пропие от мъка.

Броуди го изгледа изпод рошавите си вежди. Нима и такава клевета са разпространявали за него?

— Нищо не ободрява човека така, както една мъ-ъ-ничка капчица, особено в такова време — провлечено намекна Грирсън. — Е, време е да си вървя. Студено е да стоим тук и да бъбрим. Довиждане, господин Броуди.

И преди Броуди да успее да каже нещо, Грирсън се оттегли с кротко сведена глава. Макар че цял трепереше от дългото стоене на студа, вътрешно той се топлеше на огъня на приятно самодоволство. Той засия, като си спомни как нещо трепваше в свирепия поглед на Броуди, когато добре наточените му стрели попаднаха в целта, и се забавляваше при мисълта за дълбоката, тежка въздишка, изтръгнала се най-после от гърдите на Броуди под въздействието на тяхната отрова. Той се закиска, като си представи как вечерта ще разказва в клуба за тази случка; ще се пукат от смях, като я чуят. Отсега предвкусваше удоволствието. А какво му пречеше да унизи този тапир? За какво се мислеше той, та толкова важничеше и се надуваше? И освен това кой нормален човек би изгонил детето си като куче в такава нощ? Това бе причината за смъртта на детето. А насмалко той бе убил и Мери, ако бяха верни слуховете. Какво ли не бе изпитала — пневмония, родилна треска и бог знае що. Да, това беше скандално, макар че и тя…

Потънал в такива размисли, Грирсън се отдалечаваше, докато съвсем се изгуби от погледа на Броуди.

Той гледаше след него, стиснал устните си в тънка, крива линия. Ето какви са хората, мислеше той. Сега, когато положението му бе разклатено, те бяха готови да хвърлят камъни по него, да го ритат, да го разкъсат на парчета. Но само при мисълта за това той гордо се изправи. Кой казваше, че положението му е разклатено? Нека тези, които мислеха така, почакаха малко — те щяха да видят. След един-два месеца с цялата тази проклета история щеше да се свърши и само смътно щяха да си спомнят за нея. Истинските му приятели, господата, големците в окръга, можеха само да му съчувствуват и да го съжаляват. При спомена за това, което бе преживял, опънатите му устни леко потрепераха. През всичките тези седмици, докато Мери бе в болницата и се колебаеше между живота и смъртта, той бе останал твърд и непоколебим като скала, непреклонен в решението да се отрече от дъщеря си. Тя сама се бе осъдила и той открито бе заявявал, че ще я остави да изгние, прокудена от порядъчното общество. Въпреки нямата печал на съпругата му и големите клюки, въпреки крайно колебливото обществено мнение в града, въпреки жестоко уязвилия го личен разговор с д-р Ренуик и позорните публични оскърбления и обвинения той бе останал непоколебим, не бе отстъпил. Той не бе пожелал да види Мери и непреклонността на решението му сега го утешаваше и му помагаше да се успокои. Но хората не знаеха какво бе претеглил той: нанесеният на гордостта му удар беше почти смъртоносен. С жестоко удоволствие той отправи мисли към утехата, която бе изпитвал през тези горчиви месеци, и остави душата си да се наслаждава на катастрофата на моста. Смъртта на извънбрачното Мерино бебе не му доставяше никакво удоволствие — той веднага се бе отрекъл от детето, — но мисълта за смазаното тяло на Фойл (жалките останки от което бяха намерени и сега гниеха на Дарокска земя), рядко излизаше от ума му. Тя беше балсам за нараненото му високомерие. Въображението му изпадаше в бясно опиянение от живите, граничещи с болезненост подробности. Съвсем не го интересуваше, че още сто души бяха загинали; според него цялата катастрофа бе само инструмент за едно справедливо отмъщение. Единствен Денис бе му причинил злини, бе посмял да му се противопостави и сега той бе мъртъв. Каква сладка утеха!

Броуди тъкмо се обръщаше, за да влезе в магазина си, когато отново го заговориха. От съседната врата с тревожна боязливост беше излязло дребно човече, което сега стоеше пред него. Това беше Дрон. Презрение се изписа по лицето на Броуди, като видя как конвулсивно трепереше Дрон, а самоувереността му се върна както винаги, когато видеше, че всява страх у другите. С презрително равнодушие той се опитваше да отгатне целта на посещението на Дрон. „Дали пък няма да ми извести, че му се е родило ново хлапе“, каза си Броуди, като забеляза особения вид на Дрон, който като че с мъка искаше да скрие нещо. Видът на Дрон бе наистина забележителен: той целият трепереше от възбуждение, потриваше бързо ръце, светлите му мигли непрекъснат мигаха и краката му трепереха, като че бе заразен от тетанус, когато със заекване се опита да заговори:

— Хайде, изплюйте камъчето — кипна Броуди — и не ме дръжте повече на вратата. С какво животинче ви е благословил бог този път?

— Съвсем не става дума за това — изрече Дрон бързо в нов прилив на конвулсии, после добави бавно като човек, който добре си е научил урока:

— Тъкмо се питах дали сте съвсем сигурен, че не искате помещението ми, което ви предложих миналата година. — Дрон кимна с глава по посока на празния магазин. — Вие може би сте забравили, че тогава ме изхвърлихте на улицата, но аз не съм. Не съм забравил, че ме изхвърлихте и аз се проснах на гърба си.

При последните думи гласът му премина в пискливо крещене.

— Вие просто паднахте, драги, и това е всичко. Ако ви харесва да седите на задника си пред моя магазин, това си е ваша работа. Но ако това не е особено приятно, както може би сте се уверили, тогава оплачете се на жена си. Това не е моя работа — спокойно каза Броуди.

Все пак не можеше да не забележи погледа на Дрон, разкриващ две противоположни чувства, които се бореха за първенство, поглед, в който се четеше едновременно уплахата и ликуването на заека, който вижда, че врагът му се е хванал в собствената си клопка.

— Питах дали сте сигурен — с треперещ глас повтаряше Дрон; той не забеляза, че го прекъснаха и продължи на един дъх:

— Питах дали сте сигурен, че не искате това мое помещение, защото и да го искате, няма вече да може да го получите. Не го давам под наем. Не го давам под наем, защото го продадох. Продадох го на компанията „Мънго — шапки и галантерия“.

Той изрече последните думи високо и победоносно и стремително продължи:

— Продадох го с печалба, защото те имат неограничени средства. Те ще открият голям, модерен магазин, в който всичко ще има… и специална витрина, и специален отдел за шапки и каскети. Знаех, че тази новина ще ви заинтересува и не се стърпях. Още щом подписах договора и дотичах тук.

Гласът му се извиши злорадо, стигайки почти до истерия.

— Хайде сега сърбайте тази попара и да ви е сладко, бесен бик такъв! — изкрещя Дрон. — Сърбайте, дорде ви се доповръща. Това ще ви научи как да се държите с хора, по-слаби от вас.

После, понеже се страхуваше, че Броуди може да се нахвърли върху него, се завъртя и хукна към дупката си.

Броуди стоеше окаменял. Страхливото злорадство на Дрон съвсем не го трогна, но самата новина означаваше катастрофа. Винаги ли щеше да го преследва нещастието? Фирмата „Мънго“ бе основана в Глазгоу и отначало вършеше своята дейност само там, но от известно време протягаше пипалата си в съседните райони. Хората от „Мънго“ бяха пионери, разбрали преимуществото на системата на клоновете; те проникнаха в повечето градове на Ланкашир, а сега постепенно навлизаха в Клайд. Броуди знаеше, че това нашествие бе причинило разорението на много местни търговци, защото компанията хвърляше не само прах в очите, използувайки похвати като разпродажби и ослепителни витрини, на които стоките бяха отбелязани не с обикновени, честни шилинги, но с измамни цифри, хитро завършващи с дроб — например 11¾ пенса, — а всички артикули бяха украсени с показни табелки, които изкушаваха купувачите с надписи като: „Всичко за деца“, „Много на сметка“ или дори „Изключителен шик“. Освен това, за да подбие конкурентите, фирмата безмилостно намаляваше цените. Мънго бяха открили вече клонове в Дарок и Ардфилан и макар че не търгуваха само с шапки, Броуди често се бе ласкал е мисълта, че ще оставят на мира Ливънфорд, защото тук се намираше неговото отдавна основано предприятие, пуснало такива дълбоки корени. Той с пренебрежение си бе казал, че те не биха продали и една шапка в година. Но ето че идваха. Той съзнаваше, че предстои борба — и той щеше да се бори жестоко: нека само се опитаха да повалят Броуди, после щяха да носят последиците. Изведнъж той си спомни в какво близко съседство с него ще бъде новият магазин и в горчив прилив на злобно възмущение размаха заканително юмрук към празния магазин, обърна се и влезе в своя.

Влизайки, Броуди кресна на Пери, който седеше кротко както винаги:

— Какво се мотаеш там, овца такава. Свърши за разнообразие някаква работа. Омръзна ми скучната ти мутра.

— Каква работа да свърша, сър? Купувачи няма.

— Виждам, че няма. Да не искаш да кажеш, че нямам клиенти — аз, който имам най-доброто и най-солидно предприятие в града. Снегът пречи на хората да излязат, глупак такъв. Я разтреби малко или вземи сапун и върви да си умиеш краката — изкрещя Броуди и затръшна след себе си вратата на канцеларията си.

Той седна. Сега, когато остана сам, главата му, която винаги държеше гордо изправена, се сведе леко; едва забележимата промяна в него се прояви по-ясно в слабата хлътналост на гладката твърда линия на бузите му, в едва забележимата горчивина, легнала в ъглите на устата му. „Хералд“ лежеше неразтворен на бюрото му; месеци наред не бе поглеждал вестника, а това беше знаменателно; сега с пренебрежително отвращение той хвърли вестника от масата на пода със сърдит замах на дланта. Изведнъж ръката му потърси джоба и с привична машиналност извади лулата и кесията с тютюна: след това той ги погледна за миг, сякаш се учуди откъде бяха дошли в ръцете му и ги постави с гримаса на отвращение пред себе си на бюрото. Днешното утро така упорито му носеше неприятност, че дори му се отщя да пуши.

Въпреки че в стаята гореше огън и въпреки прехваленото му безразличие към студа, изведнъж му стана студено. По тялото му преминаха тръпки и той си спомни какво бе казал Грирсън: „Нищо не ободрява човека така, както една мъ-ъ-ъничка капчица, особено в такова време!“ Мъ-ъ-ъничка капчица! — що за израз за възрастен човек, помисли си Броуди; но на Грирсън му подхождаше да говори така с неговия мек мазен глас и цялата му мазна муцуна. Очевидното значение на тази мисъл беше, че на Крос вече го смятаха за пияница — него, който не бе пийнал капка от месеци насам.

Броуди нетърпеливо скочи от стола и погледна през замръзналия прозорец снега, който се стелеше навсякъде — по земята, върху замръзналия Ливън, по покривите на къщите, във въздуха и падаше непрекъснато, сякаш никога нямаше да престане да вали. Струваше му се, че пърхащите снежинки, от които всяка поотделно бе безкрайно лека, се превръщат всички заедно в непоносима тежест. Докато съзерцаваше така, една прикрила се някъде мисъл започна да расте и изпълва съзнанието му. Той почувствува смътно грубата несправедливост на зле прикритото обвинение, че се утешава с пиене.

— Така е — промърмори Броуди, — върху мене се трупат обвинения, а няма никаква утеха.

Пустотата на пейзажа отново го вцепени. Той потръпна още веднъж и продължи да говори на себе си. Тази склонност да разговаря сам със себе си беше нещо съвсем ново, но сега, като си говореше тъй, мислите му ставаха по-ясни и не така забъркани.

— Казват, че съм го ударил на пиене; това нещо само тези мръсни свини могат да измислят, и то без никакъв повод. Но по дяволите, аз ще се хвана за думите им. Във всеки случай точно това ми е необходимо — да махна от устата си този проклет вкус. Ах, това жалко човече! „Мъ-ъ-ъничка капчица“! Дяволите да го вземат и него, и неговото мазно „извинете господине“, и „ако позволите“, и поклоните му чак до земята. Някой ден аз ще му стъпя на шията, ще му дам да се разбере. А сега, след една такава сутрин, ще трябва да прочистя устата си с нещо.

Лицето му се изкриви в мрачна гримаса, когато той добави саркастично, обръщайки се все така към празната стая:

— Но все пак благодаря ви, господин Грирсън. Благодаря ви за напълно приемливото предложение.

После чертите му се измениха; внезапно го обхвана диво, безумно желание да пие. Чувствуваше тялото си толкова здраво и така пълно с животинска енергия, че му се искаше да чупи железни решетки; почувствува се толкова жизнен и с такива големи възможности да се наслаждава, че му се стори, че може да изпразни огромни резервоари с алкохолни напитки.

— Каква полза има да живея като проклетите лицемерни свещеници. Тъй и тъй говорят за мене. Ще им дам поне още материал за клюки, да ги вземат дяволите! — извика той, нахлупи шапката над очите си и излезе мрачен от магазина.

Няколко къщи по-надолу имаше малка, тиха пивница — „Гербовете на Уинтън“, — собственост на една възрастничка, почтена матрона на име Феми Дъглас, известна с напитките си, с добродетелността си и един малък салон, наричан от най-избраните духове измежду по-висшата класа в града „малката задна стаичка Феми“ — за тях тя бе любимо убежище. Като влезе в заведението, Броуди заобиколи тази стая, която представляваше нещо като клуб, защото нямаше време за приказки; искаше да пие и колкото повече време минаваше, толкова повече му се пиеше. Влезе в общото помещение, което бе празно, и поиска от момичето голяма чаша уиски.

— Донеси го бързо — каза той с глас, пресъхнал от жаждата, която го мъчеше.

Сега, когато бе решил, че ще пие, нищо не можеше да го спре, нищо не можеше да възпре растящата му вътрешна жажда, от която гърлото му изсъхваше, ръцете му непрекъснато се свиваха и разпускаха, а краката му потропваха нетърпеливо по пода на заведението, докато чакаше уискито. Когато момичето го донесе, той изпи парещата течност на един дъх.

— Още едно — нетърпеливо рече той.

Той получи всичко четири големи чашки уиски, горещо и силно като огън, които изгълтваше веднага, щом му ги донасяха; сега те се разливаха в него подобно на силен фермент. Той се разгря, започна да се чувствува по-леко; натрупалите се през последните три месеца облаци се разпръсваха; те все още се носеха като леки изпарения в мозъка му, но все пак бяха се вдигнали. Саркастична усмивка играеше на устните му — израз на чувството му за превъзходство и на неуязвимата му личност, но това беше само слабо отражение на мислите, които бушуваха в него. Тялото му остана спокойно, действията му бяха предпазливи и по-въздържани. Броуди напълно се владееше и успокояваше наранената си гордост с розови мисли, които бързо прекосяваха съзнанието му. Сервитьорката беше млада, привлекателна и не би имала нищо против този необикновен грамаден мъж да я заговори, но Броуди не й обърна внимание, не я забеляза дори, а се наслаждаваше на прекрасното освобождение от своето тягостно, безнадеждно униние; погълнат от несвързаните си, но приятни размисли за бъдещите си планове и победи, той остана мълчалив, загледан неподвижно пред себе си. Накрая поиска една бутилка уиски, плати и нея и си излезе.

Върна се в канцеларията си, където продължи да пие. С всяка чаша мозъкът му се проясняваше, ставаше по-могъщ, по-властен; тялото по-бързо и по-точно изпълняваше заповедите на мозъка; сега Броуди горещо одобри всички свои постъпки напоследък.

Празната бутилка стоеше на масата пред него, а на етикета й се четеше надпис: „Планинска роса“, който му се стори крайно подходящ, защото сега той се чувствуваше мощен като планина и блестящ като роса.

— Да — промърмори той, обръщайки се към бутилката, — помни думите ми: те не могат да ме победят. Аз стоя по-високо от тях. Мога да ги подчиня. Всичко, което извърших досега, беше правилно. Не ще отстъпя ни крачка от пътя, който поех. Само чакай и ще видиш какво ще направя по-нататък. Всичко ще бъде забравено и нищо не ще може да се спре! Ще взема връх над всички.

Всъщност той не знаеше кого обвинява, но включваше неопределено в тази категория всички, които според него му се противопоставяха и отказваха да му признаят дължимото. Той нямаше пред вид конкуренцията, която го заплашваше и която, погледната през призмата на нарасналата му гордост, беше твърде дребна работа, нещо твърде смешно, за да може да му навреди. Не, той си го представяше някакъв универсален, неосезаем и все пак ясно видим противник, смятайки, че всеки човек би могъл да вдигне ръка срещу неговото свещено достойнство; сега тази мания, която винаги се бе таила в него, се засили, започна да разяжда ума му. И колкото повече пред него растеше опасността, застрашаваща положението му, толкова вярата му в способността си да се справи с тази опасност се засилваше, достигайки до екзалтация, която го караше да се смята за всемогъщ. Накрая той се стресна, извади часовника си и го погледна. Стрелките, които изглеждаха по-големи и по-черни от обикновено, показваха един без десет.

— Време е за обед — рече си Броуди доволно. — Време е да видя моята знаменита скопосна жена. Какво нещо е човек да си има такава красива съпруга, която да го привлича в къщи.

Той стана тромаво, с леко почти незабележимо олюляване, и се запъти с горделив вид навън от магазина, без да удостои дори с един поглед поразения и подплашен Пери. Броуди излезе на улицата, тръгна точно по средата и закрачи по нея като лорд, изправил глава, изопнал плещи назад, стъпвайки пред себе си с великолепно съзнание за собственото си достойнство. Малцината минувачи го гледаха в почуда и когато с крайчеца на окото си той забеляза, че го гледат, учудването им послужи като храна за суетността му, пияното му самодоволство се разпалваше от удивлението им. „Гледайте добре — сякаш казваше той. — Броуди минава край вас — Джеймс Броуди: честна дума, той е човек и половина!“ Броуди вървя сред снега по целия път до вкъщи, като че ли бе повел някаква триумфална процесия, и така упорито и без никакви отклонения се придържаше към средата на платното, че превозните средства бяха принудени да го заобикалят, признавайки го за неоспорим властелин на широката улица.

Пред къщата си той се спря. Бялата обвивка на снега й придаваше недействително, измамно достойнство, омекчаваше резките линии, подчертаваше ъгловатите контури, закриваше нелепите й детайли по такъв начин, че пред помътнелия поглед на Броуди тя се извисяваше с масивен и величествен вид на фона на матовото сиво небе, сякаш достигаше до него. Той никога не бе така харесвал и не бе се възхищавал в такава степен от къщата си; въодушевен от съзнанието, че този дом е негов, той пристъпи към вратата и влезе вътре.

В хола свали шапката си и с широки необичайни движения пръсна по всички посоки дебелия пласт сняг, наслоил се върху нея; той се наслаждаваше на разхвърчалия се сняг, който се полепваше по тавана, стените, картините, полилея; след това с все сила затропа с тежките си обувки по пода, като по този начин ги освободи от полепилите се по тях буци лед и сняг. Това щеше да създаде малко работа на неговата повлекана, мислеше си той, като влизаше в кухнята с вид на победител.

Веднага седна и започна да бърка с лъжицата в голямата, изпущаща пара паница с чорба, която бе гъста от ечемичената каша в нея, и от която се носеше сладък мирис на говеждо и кости. Паницата стоеше на масата, очаквайки неговото пристигане, като доказателство за предаността и грижите на жена му, които той упорито пренебрегваше. „Хубаво нещо в такъв студен ден“ — помисли Броуди, като сърбаше лакомо с жаждата на изгладняло животно и вдигаше бързо големите, пълни лъжици към устата си, работейки усилено с челюстите си; със здравите си зъби той смачкваше месото и малките парченца кости, които плуваха в супата, и се наслаждаваше на съзнанието, че от седмици насам не бе имал толкова добър апетит и храната не бе му се струвала толкова вкусна.

— Супата беше великолепна — похвали той госпожа Броуди и млясна с устни срещу нея. — Добре, че си я направила хубава. Ако я беше развалила в ден като днешния, щях да ти я излея на главата.

После, понеже тя не реагира, на тази необикновена похвала, той й кресна:

— Какво седиш и ме зяпаш такава. Само това ли има за обед?

Госпожа Броуди веднага излезе и бързо се върна с варено говеждо с картофи и зеле, като страхливо се питаше какво ли е изтръгнало мъжа й от постоянната му мрачна мълчаливост и го кара сега да крещи като бесен. Той си отряза голямо парче от тлъстото говеждо и го тръсна на чинията си, после го покри с картофи и зеле и започна да яде. Напълнил устата си, Броуди гледаше жена си изпитателно.

— Ей богу, та ти още си била хубава, мила моя — ухили се той, като дъвчеше хапката си. — Фигурата ти е права като прелестния ти нос. Не, недей бяга.

Той вдига ножа със заплашителен жест, за да я спре, докато предъвче хапката си. След това продължи, като се преструваше, че е малко огорчен:

— Трябва да призная, че напоследък не си се разхубавила много. Всички тия безпокойства те съсипаха. Всъщност сега повече от всякога приличаш на стара кранта. Както виждам, все още носиш тая дреха, която е заприличала на парцал.

Той замислено почовърка зъба си с единия зъбец на вилицата.

— Във всеки случай тя ти отива.

Мама стоеше пред него като преломен стрък тръстика и като не можеше да издържи присмехулния му поглед, обърна очи към прозореца, като че ли по този начин по-лесно щеше да изтърпи обидите му. Лицето й беше сиво, някак си болезнено прозрачно, в очите й се четеше мрачна, съсредоточена печал; тънките й погрознели от работа ръце си играеха нервно със свободния край на една превързана около кръста й кордела.

Внезапно на Броуди му хрумна една мисъл. Той погледна към часовника.

— Къде е Неси? — изкрещя той.

— Дадох й нещо да закуси в училище, за да не си идва до дома в снега.

Той изръмжа и пак попита:

— А майка ми?

— Тя днес не е ставала поради студа — прошепна госпожа Броуди.

Той се затресе от смях.

— Ето, и ти трябваше да имаш такъв характер, ти, безлично същество! Ако и ти така обичаше живота, щеше да се запазиш, а не да се съсипеш толкова бърже.

После, след като помълча малко, той продължи:

— И тъй, ние сме сами двамата. Това е трогателно, нали? Имам да ти кажа важна новина! Голяма изненада!

Тя незабавно отвърна поглед от прозореца и се втренчи в него в нямо очакване.

— Не се вълнувай — подиграваше се той, — не се отнася за твоята прелестна безпътна дъщеря. Ти никога не ще узнаеш къде е тя. Този път се отнася за работата. Ти винаги си представлявала за мен такава помощ и опора, че трябва да споделя това с тебе.

Броуди направи многозначителна пауза.

— Компанията „Мънго“ е наела магазина до мен, магазина до Броуди-шапкаря.

Той се разсмя оглушително.

— Тъй че може би скоро ще бъдеш съвсем бедна.

Собствените му шеги му се видяха толкова смешни, че той зарева от смях. Госпожа Броуди отново впери поглед в празното пространство, тя изведнъж се почувствува отмаляла и седна; тогава неговите смеещи се очи потъмняха, лицето му, което и без това вече бе наляно с кръв, пламна изведнъж.

— Разреших ли ти да сядаш, нищожество? Стани и стой права, докато ти говоря!

Тя стана като послушно дете.

— Може би обстоятелството, че тези проклети свини имат нахалството да се настанят до мен, не означава нищо за теб. Ти получаваш наготово храната и хляба си, а пък аз трябва да се потя. Не може ли слабоумният ти мозък да разбере, че това ще бъде борба до смърт — до тяхната смърт?

Той стовари юмрук върху масата. Веселостта му се изпари и отстъпи място на предишната мрачност.

— Ако не можеш да мислиш, можеш поне да ми прислужваш. Върви ми донеси пудинга!

Мама му донесе димящ ябълков пудинг и Броуди го нападна като вълк, а тя стоеше като мръсна слугиня на другия край на масата. Новината, която й каза, не я разтревожи. Под сянката на властната личност на Броуди тя не се боеше от материални затруднения; макар че за домакински нужди той не й отпускаше много пари, тя знаеше, че той има пари и неведнъж го бе виждала да вади от джоба си шепа блестящи златни соверени^[1]. Друга грижа измъчваше сломената й душа. От шест месеца не бе получавала писмо от Матю, а и преди това писмата му до нея ставаха все по-кратки и бяха толкова нередовни, че я хвърляха в тревога и лоши предчувствия. За нея Мери бе безвъзвратно загубена; тя дори не знаеше къде се намира дъщеря й, ако не се смятаха слуховете, които достигаха до нея — че Фойлови й бяха намерили някаква работа в Лондон, но каква точно — тя не знаеше; сега бе съсредоточила всичките си надежди и цялата си обич върху Матю. Неси беше любимката на Броуди и принадлежеше изцяло на него, тъй че за Мама оставаше само Матю. Но независимо от това тя всъщност винаги него бе обичала най-много и сега, когато той не й пишеше редовно, Мама мислеше, че го е сполетяло някакво нещастие или някаква болест. Внезапно тя трепна.

— Дай ми захар. Какво си се за плеснала, къде мислиш? — крещеше Броуди. — Този пудинг е кисел като оцет. Сякаш си го правила с краката си.

Колкото повече отслабваше въздействието на уискито, толкова по-злобен ставаше Броуди. Той грабна от Мама купичката със захар, поръси пудинга по свой вкус и после го изяде с всички признаци на недоволство.

Накрая той стана и се отърси, опитвайки се да се освободи от тежката летаргия, която бе започнала да го обхваща. Като отиде до вратата, той се обърна и каза язвително на жена си:

— Сега ти, разбира се, ще седнеш! Не се съмнявам, че в момента, в който видиш гърба ми, ще се свиеш край огъня с някое от твоите книжлета, а аз ще трябва да се трепя за тебе. Не ме уверявай, че не си мързелива и че не си негодница. Щом аз казвам така, значи, така е… и толкоз. Добре те познавам аз, мързелана недна.

В растящото си раздразнение той гневно търсеше нови начини да я обиди; изведнъж му дойде на ум да й каже нещо особено язвително за раздяла; очите му светнаха злобно — щеше да използува новината, която Дрон му бе съобщил тази сутрин, за да разстрои жена си окончателно.

— Тъй като сега ще имам конкуренция в търговията — продължи той бавно, като се спря на вратата, — ще трябва да икономисваме. Ще трябва по-малко да се пилее в тази къща и като начало съм решил да намаля средствата, които ти давам за домакински нужди. Отсега нататък ще получаваш 10 шилинга по-малко на седмица и не забравяй, че храната ми не бива да се влошава за сметка на това. Ти просто ще се лишиш от онова, което пилееше досега, и аз ще трябва да имам същото ядене. Чуваш ли? Десет шилинга по-малко! Помисли си по тоя въпрос, когато седнеш над твоите книжки.

После той се обърна и излезе от стаята.