Сандра Браун
Час пик (11)

Глава единадесета

Характерът на Лес Трепър хармонираше чудесно на огнената му коса. Никой никога не му се противопоставяше, освен ако не беше неизбежно. Сините му очи имаха силата да смразяват човек, а езикът му жилеше. Само глупак или доброволен мъченик би го провокирал нарочно.

Анди не се чувстваше нито едното от двете. Тя не усещаше нищо, освен безразличие, когато спокойно каза:

— Оставих лентите в ранчото при Лайън. Ако искаш, можеш да се уговориш с него да ги върне, аз не участвам в това. Не знам нищо. Не ме интересува.

— Казваш ми — изръмжа през зъби Лес, — че си оставила часове ценен запис при онзи каубой? Или не съм те разбрал?

— Да, оставих ги при Лайън.

Беше се ужасявала от срещата им, но сега, когато тя вече се бе състояла, по-скоро беше доволна.

От ранчото тя отиде направо в „Небеса сред хълмовете“, където знаеше, че Лес чака с нетърпение връщането й с лентите и подписаното разрешение.

— Да не си се побъркала? — извика той. — Изпускаш нещо, до което едва сме се докопали, Анди. От години чакахме такава възможност. Работихме за това. Какъв дявол е влязъл в тебе? — той грубо се изсмя. — А може би вече се досещам? Лайън Ратклиф?

— Запази грубостите си за пред някой, който ще ги оцени.

— Не съм дори започнал да ставам груб. Искам лентите, по дяволите! Ти можеш да не даваш пет пари за шанса си, но не ме карай аз да изпускам своя.

— Тогава можеш да ги вземеш от Лайън.

— Ако продължаваш да се държиш така с мен, мястото ти ще изстине.

— Нямам намерение да се връщам на работа — застиналото му изражение я удовлетвори. Лес все пак само вдигаше пара. Беше го накарала да се разкрие, че блъфира. — Поне не в Телекс.

— За какво говориш? Ти ще умреш без телевизионната камера.

— Така ли? Не мисля.

— Знам, че е така. Това е в кръвта ти, Анди. Толкова си добра. Най-добрата. И го обичаш. То е животът ти.

— Не, Лес — прекъсна го високо тя. — Това е твоят живот. Аз искам повече от моя.

Искаше й се да отиде при този човек, който до вчера беше неин приятел. Да го хване за раменете и да го разтърси. Да го накара да разбере. Но знаеше, че е невъзможно.

— Благодаря за комплимента. Знам, че имам талант, но нямам желание… — тя сви юмрук. — Не искам да стигна до върха, жертвайки всичко останало. Баща ми реши, Робърт реши, ти реши, вие всички решихте, че аз искам това. Никой не попита мен.

— Обичам това, което съм направила, но то е всичко, което имам. Нямам нищо друго. Вече съм на трийсет години. След десет години ще съм на четирийсет и може да съм все на същото място, или пък да съм станала душата на телевизионната мрежа… И какво от това? То ще си остане всичко, което ще имам. После някоя по-млада, по-хубава и по-талантлива ще ме замени и тогава къде ще съм аз? Какво ще ми остане? Прости ми, Лес, че те напускам, но трябва да си отида. Искам почивка. Свой собствен живот.

— Звучи хубаво, но това са глупости и ти го знаеш. Просто си затънала до гуша по този мъж и искаш да го предпазиш. Какво се случи там сутринта? Изрита ли те?

— Да, защото чул по новините, че интервютата ще бъдат излъчени тази вечер.

— Е, и? Защо е излязъл от кожа? Той знаеше, че интервютата са продадени на телевизионната мрежа. Във всеки случай, все някога щяха да бъдат излъчени. Защо… — той наклони глава и единият му клепач се спусна, докато наблюдаваше нервниченето й. — Чакай малко. Ти си открила нещо. Така ли?

След като тя не отговори, той я хвана за раменете и приближи лицето й до своето.

— Така ли?

Погледна без сянка от страх. Той нямаше да може да я уплаши, да я унижи или нарани. Всички нейни чувства лежаха в краката на Лайън заедно с лентите. Не можеха да я наранят повече. Нито виждаше смисъл да злорадства заради тайната, която щеше да отнесе в гроба си. Лес все някога щеше да се успокои. Той беше неин приятел дълги години и сега схващаше нещата от друга гледна точка — смяташе, че тя го е предала.

— Не — каза спокойно тя и красноречиво погледна към ръката, която стискаше болезнено нейната. Той бавно я отпусна и тя падна тежко. Погледна към него. — Не, Лес. Никога не е имало никаква голяма тайна. Може би затова така бях отблъсната от това. Ти гониш сензации. Аз не. Виждаш в хората потенциални истории, които ще те издигнат в кариерата. Аз започнах също да мисля по този начин, подведох се, но в един момент се видях отстрани. Хората са си хора, с човешките си дребни слабости, с хитрините, с възторзите и страданията си. Те имат право да притежават свои си тайни и да не допускат чуждо око до тях.

Тя се повдигна на пръсти да го целуне по бузата.

— Обичам те. Ти беше добър приятел. Надявам се, че ще останеш такъв. Но не бива да те виждам за известно време. Довиждане.

Тя излезе от стаята. Вече палеше наетата кола, когато той се показа в отвора на вратата.

— Анди — извика — къде отиваш?

В гласа му долови отчаяние, каквото не беше усещала преди. То я прободе в сърцето, но решението бе вече взето и тя щеше да го изпълни.

Гласът й прозвуча несигурно и тъжно:

— Не знам.

 

 

Стигна без произшествия до Сан Антонио и се отби в Паласио дел Рио, разположен на известния Ривъруок. В бюрото взе няколко брошури за пътувания. Една седмица живот в анонимност не беше чак толкова зле. Щеше да отиде някъде, мързеливо да лежи на плажа, да хапва питателни ястия и изобщо да мързелува, докато се почувства готова да се върне и да събере парченцата на живота си, за да го построи отново. Мексико? Карибите?

Какво значение има?

В крайна сметка беше останала съвсем сама. Беше загубила не само Лайън, беше загубила приятеля си и работата. Никога в живота се не се бе чувствала толкова несигурна и откъсната от всички. Някъде беше чела, че характерът на човек се изгражда не в стабилни периоди, а в периоди на кризи и сътресения. Ако беше така, то тя трябваше да има много силен характер.

Отпъди желанието да остане да лежи самотно в удобната хотелска стая, насили се да се облече в лека памучна рокля и да поправи грима си. С бързи крачки напусна хотела откъм реката и закрачи по Ривъруок. Най-после се спря в едно кафене на тротоара и се опита да хапне.

Много от минаващите покрай масата мъже се възхищаваха, но тя отвръщаше очи по начин, който казваше безмълвно, но неоспоримо „не“ на всичко, което биха имали на ум. Някои от минувачите я гледаха, напрягайки паметта си да си спомнят коя е. Беше свикнала с това. Понякога я разпознаваха веднага. Други я гледаха объркано, красивата й външност тревожеше, вълнуваше… Често се чудеше, кога ли успяваха да се сетят. Може би чак когато я зърнеха на телевизионния екран. Вероятно се плясваха по челото с вик:

— Разбира се, Анди Малоун! Тя беше!

Тя си играеше с вилицата из салатата си, но опита само резенчетата пъпеш. Чийзбургера, който беше поръчала не беше чак толкова лош, но й напомняше на онзи, който Лайън си беше поръчал при Гейб и тя успя да преглътне само първата хапка. Пък и не беше достатъчно запечен за нея. Или си търсеше извинение, за да го остави почти недокоснат в чинията си.

След като прекара достатъчно време в кафенето, за да събере разхвърляните си мисли, продължи по Ривъруок, който беше изпълнен с обичайната тълпа туристи. С какво щеше да запълни дългите часове на вечерта?

Тя поспря да послуша долитащи отнякъде звуци на китара. Купи си сладолед и почти веднага го хвърли в кошчето за боклук. Спря пред вратата на една галерия, но не можа да се насили да влезе вътре и да разглежда картини.

Една от баржите, които возеха около четиридесет туристи на борда на половинчасова екскурзия по реката, беше спряла на кея. Тя си купи билет и един младеж с избеляла тънка риза и ярък мексикански колан на кръста й помогна да се качи.

— Минавайте напред, моля — каза с отегчен монотонен глас той.

Тя седна на твърдата дървена пейка и се загледа във водите на река Сан Антонио. Цветните лампи, дискретно прикачени в буйните листа на дърветата по Ривъруок се отразяваха в нагънатата повърхност на реката. Тя не обръщаше внимание на останалите пътници на борда, освен на едно малко двегодишно момиченце с руси опашници, което седеше до нея.

Анди се усмихна на родителите му — бяха млади, кипяха от живот. Майката имаше интелигентно, красиво лице, а бащата — прехвърлил камера, през врата излъчваше сила и гордост от малкото си семейство. Мило, привлекателно семейство, излязло на разходка. От това й стана мъчително болно.

Тя леко се обърна, когато чу рева на мотора, после не можа да повярва на очите си, когато видя последния пътник, който се качи на борда.

Сърцето й блъскаше в ребрата и тя обърна глава, загледана невиждащо във водата. Чуха се възражения, когато той премина пред другите към предната част на корабчето.

— Сър, сър, няма повече място отпред — възпря го младият моряк. — Бихте ли седнали отзад.

— Не съм много добър моряк. Няма да ми е приятно да повърна върху някого — произнесе ниският, малко дрезгав глас. Анди чу шумоленето на дрехи и разместването на крака — явно хората правеха път на грубия пътник, който настояваше да мине отпред.

Младият капитан звучеше отегчено, започвайки да реди дежурните поздрави и обяснения към пасажерите. Баржата потегли. Хладният ветрец бръсна горещите бузи на Анди, докато лодката пърпореше по водата. Огромни дъбови и орехови клони се надвесваха над реката и се оглеждаха в бистрите й води. Сякаш лодката минаваше между два свята — единият — натежал от плът, другият — въздушно лек и нетраен.

— Отляво виждате амфитеатъра, където…

— Здравей — чу до ухото си гласа на Лайън. Седналите до тях пътници бяха заслушани в монотонния глас на екскурзовода.

— Здравей — повтори той, докато Анди държеше главата си решително отвърната от него.

Накрая тя го погледна. Той седеше от другата страна на тясната пътечка, между няколко дами от висшето общество и двама военни от въздушните сили.

— Здравей — произнесе тя хладно и се сгуши зиморничаво.

— Казват, че дърветата са по-стари от Аламо…

— Извинявай, но с някого ли си?

Устата й учудено увисна, когато пак го погледна. Той се обърна към дамите с боядисани в синьо коси, които го гледаха с интерес, но бързо отхвърли тази възможност.

— Познаваш ли тази дама? — попита малкото момиченце. Тя поклати глава и майка й покровителствено сложи ръка на раменете й. Поглеждайки към двамата летци, които възхитено го гледаха, той попита. — Тя с някой от вас ли е?

— Не, сър — отговориха в хор те.

— Добре — каза той като им се усмихна. — Не искам да нахълтвам в чужда територия.

Анди смаяно се огледа и видя, че няколко души са откъснали очи от панорамата край реката, привлечени от забавното шоу, което Лайън правеше. Тя го погледна, но той явно не се притесняваше.

— Хубаво пиленце, нали? — попита той летците.

Те погледнаха към Анди, после отново към Лайън и кимнаха.

— Ти си ненормален — каза през зъби тя.

Дамите със сините коси местеха очи от Лайън към нея с присвити от неодобрение и негодувание устни.

— Как ли се чувства жена с такава фигура сама? — обърна се Лайън към летците. — Не мислите ли, че има страхотна фигура?

Те я огледаха похотливо. Тя засрамено скръсти ръце.

— Веднага го забелязах — усмихна се единият на Лайън. Едната му гарваново черна вежда се повдигна, като че ли щеше да се намръщи, но той я спря навреме.

Обърна се към Анди.

— Аз също.

Сега той говореше само на нея с доверителност в гласа:

— Мисля, че е красива, но ми се струва, че не знае какво чувствам към нея.

— Кла-си-ва лейди — изчурулика малкото момиченце и я потупа по коляното с тънката си ръчичка.

— Ще прекараш ли с мен нощта, красива лейди? — попита меко Лайън, гледайки право в нейните широко отворени златисти очи.

— Хари… — каза разтревожено майката.

— Не му обръщай внимание — прекъсна я бащата.

— Право в целта — одобрително кимна единият летец.

— Така се прави, приятел — поучително каза вторият.

Екскурзоводът беше изоставил опитите си да привлече вниманието към забележителностите на Сан Антонио. Всички глави бяха обърнати към предната част на баржата, където седеше Анди.

Тя се изправи на тясната пътечка в безполезен опит да избяга. Разделяха ги само няколко инча.

— Защо правиш това? — попита тя с висок шепот.

— Ела в моя живот, Анди. Дори ако това ще означава да купя телевизионна станция и да я настаня в ранчото, или каквото там трябва, за да останеш с мен — ще го направя.

— Защо? Защо искаш да остана?

— Защото те обичам.

— Каза го снощи, но тази сутрин беше готов да ме убиеш, когато заподозря, че съм споменала на някого за баща ти.

— Хари… — обади се майката отново с надигаща се в гласа паника.

— Гледай патиците — прошепна въпросният Хари на момиченцето, заинтригувано от гневния шепот на двамата красиви пътници.

— Това беше условен рефлекс, Анди. Не се доверявам на жени, след това, което направи Джери. Бях намразил жените. Използвах ги, но не ги обичах. Можеш ли да си представиш какъв ритник в червата беше за мен, когато осъзнах, че те обичам? Грейси много искаше да ми покаже колко съм глупав.

— Питам се кои са Джери и Грейси? — подхвърли единият летец.

— Шшт — предупредително вдигна пръст една от дамите със сини коси.

— Дали Джери е жена или мъж?

— Не съм сигурен, че искам да знам. Той каза, че вече не харесва жените.

— Какво искаш да кажеш? — попита разтреперана Анди.

— Че ти не би оставила онези ленти при мен, ако си имала намерение да навредиш на баща ми. Че не си ме лъгала за това, че искаш просто история за живота му точно преди да почине. Че трябва да се ядосвам на Лес, а не на теб.

— Лес? — попита майката. — Мислех, че се казва Джери.

— Шшт — каза бащата.

— Днес напуснах работа, Лайън.

Той я хвана за ръката. Пръстите му галеха дланта й.

— Защо?

— Вече не мога да съм обективна, след като те срещнах. Сърцето ми е другаде и Лес го знае. Опитах се да възразя, но той беше прав — тя въздъхна. — Ти и баща ти се превърнахте за мен в много повече от една пикантна журналистическа историята.

— След като си напуснала, какво смяташ да правиш?

— Мислех да отида в Мексико или някъде другаде и да лежа на плажа, докато си изясня нещата — сви рамене тя.

— Харесва ми Мексико и плажа — съгласи се спокойно той. Целуна дланта й и я сложи на бузата си.

— Ти ли? — попита с тихо тя.

— Идеално място за меден месец.

— Виждам месеца — прозвънтя гласчето на момиченцето.

— Сватбено пътешествие? — повтори Анди.

— И той ме вижда.

— Ще се омъжиш ли за мен, Анди?

— Да се омъжа за теб?

— Не чувате ли, млада госпожо? Той ви моли да се омъжите за него. А сега му отговорете, защото скоро трябва да слезем от тази лодка.

Анди погледна възрастната дама, после огледа всички нетърпеливи лица, които се взираха в нея и Лайън.

— Да.

 

 

— Ти си звяр — промърмори тя до топлата кожа на рамото му. — Почти се страхувам да изляза с теб на публично място.

— Защо? — той се опъна до нея и дългите му крака се преплетоха с нейните.

— Всеки път, когато сме сред хора, ти ме смущаваш. Първо при Гейб, когато ми каза да върна определена част от анатомията си в Нашвил и…

— Прекрасна част от анатомията ти, мога да добавя — каза той, потупвайки извивката на хълбока й.

— После вечерта на реката пред всички тези…

— Пияни.

— И сега, тази вечер. Какво те прихваща, че се държиш така?

— В множеството има сигурност. Боях се, че ще ме изгониш, ако те бях попитал прилично.

— Трябваше да ти ударя плесница.

— Но не го направи. Мисля, че дълбоко в тебе се крие душа на безсрамница.

Преди тя да успее да възрази, той вече целуваше устата й с пламенност, която заплашваше да потвърди думите му.

Тя се сви до него, развълнувана от допира на голото му тяло до нейното. В гърдите й се надигна лек смях, който се засили, пробивайки си път към устните.

— Точно си мислех за думите на Гейб Сандърс за теб.

— Е?

— Каза, че правиш това, което си искаш.

— Така ли? — каза той, повдигайки устните й за нова, дълбока целувка.

Бяха се върнали в нейната хотелска стая, веднага след като успяха да си пробият път през любопитната тълпа от баржата. В момента, когато той затвори вратата след тях, я взе в прегръдките си. Гласът му прозвуча сериозно:

— Анди, обичам те. Никога не ме напускай. Омъжи се за мен.

— Аз също те обичам, Лайън. Толкова искам да се омъжа за теб.

— Деца?

— Един мъж ми каза веднъж, че е ужасна загуба, че не съм имала деца.

Той се усмихна и я погледна с влюбени очи, когато тя обърна лице към него.

— Харесва ми каква жена си.

— Преди по-малко от седмица не мислеше, че съм чак такава жена.

— Мислех го през цялото време. Просто не исках ти да знаеш. Ти ме плашеше до смърт.

— Плашех ли те? Как?

— Защото бях толкова сигурен във всичко. Мислех, че съм си подредил живота точно както си искам и съм се отделил от всички. Не исках обвързвания и никакви отговорности. Със сигурност не исках някой да ме обича, защото това щеше да означава и аз да го обичам, а не ми се поемаше такъв риск.

Пръстът му изглади бръчиците, образувани от разтревоженото й мръщене.

— Ти дойде и разклати основите под краката ми. Исках те от първия път, когато те видях. Плътско желание, чисто и просто. После, когато видях как се отнасяш с баща ми и колко уязвима изглеждаше в деня, когато ни заваля дъжда, се влюбих в теб. Исках да те намразя за това, че ме докара до такова състояние, но не можех. Когато най-после те пропъдих, дойдох на себе си. Трябваше да тръгна след теб и да те моля да останеш с мен.

— Ще остана. Сега и завинаги — прошепна с треперещи устни тя. — Бях се простила с надеждата, че ще живея с мъж, когото обичам. Първият ми брак беше такова разочарование… Бях убедена, че съм създадена за кариера, а не за дом и семейство. Искам да споделя живота ти, Лайън, да ти бъда другар във всичко.

— Наистина мисля това, което казах преди за телевизионната станция. Ако искаш да продължиш да работиш, с мен няма да имаш проблеми.

— Ще помисля за някакъв частичен работен ден. Може след време работата да започне да ми липсва.

— Твърде си добра, за да я изоставиш напълно. Въпреки всичките ми възражения, мога да разпозная професионализма и таланта.

— Благодаря ти. Но се надявам никога да не престанеш да мислиш за мен като за сексуален обект.

— Можеш да разчиташ на това.

Широкото, хладно легло ги прие и след час те все още се радваха на любовната игра.

— Как ме намери? — попита лениво тя.

— Позвъних на Телекс и попитах за най-близкият ти родственик. Те ми дадоха телефона на майка ти. Позвъних, очарователно се представих и й казах, че съм бъдещият й зет, но съм загубил булката си. Тя беше щастливата приносителка на новината, че ти си позвънила от тук и планираш екскурзия до Мексико. Мисля, мис Малоун, че тя иска да те ожени.

— Предполагам, че този междуградски разговор с майка ми ти е струвал и много… о, Лайън, имаш такъв талант да променяш… темата.

Ръката му игриво и с любов галеше гърдите й, изпълнили шепата му. Палецът му игриво се плъзна по тъмното връхче и той със смесица от учудване и задоволство гледаше как то възбудено се издига. Това беше съблазън, на която не можеше да се устои. Той го докосна с език.

— Имаш толкова хубав вкус — каза. Внезапната жажда, която го прониза й говореше повече от неговите думи.

Тя се изви до него:

— Лайън…

Телефонът иззвъня. Яростната му ругатня прокънтя в стените. Тя посегна към слушалката.

— Не отговаряй.

— Трябва, Лайън. Не мога да оставя телефонът да звъни.

Той изпъшка, но не я спря да поднесе слушалката към ухото си.

— Ало.

— Здрасти, сладурче, какво правиш?

— Лес! — извика тя. Беше твърде шокирана при звука на гласа му. Той беше последният човек, когото очакваше да чуе, така че не забеляза, че Лайън не е изненадан. — Какво… как… защо се обаждаш?

— Не съм ли ти казвал винаги, че не е добър вкус да отговаряш на въпроса с въпрос? Не се научи на едно нещо през всичките тези години. Във всеки случай — въздъхна примирено той — не можах да се свържа с Лайън, така че те издирих, за да му оставя съобщение. Някак си имам чувството, че ще го видиш скоро.

Тя погледна тъмната глава на Лайън, която уверено напредваше надолу под гърдите, като любовно захапваше навсякъде по тялото.

— Какво съоб… — тя прочисти гърлото си. Лайън леко я гъделичкаше. — Какво съобщение?

— Кажи му, че е дяволски великодушен, задето е изпратил лентите до мрежата. Подправил е моето име на писмото, но му го прощавам. Тези ленти ми дават работа! Ще бъда в новия си офис и ще гледам отгоре задимения Ню Йорк само след две седмици, бебче.

— Той го е направил? — попита тя с тънък глас. Беше вплела пръсти в косата на Лайън и се опитваше да свали главата му от корема си, но независимо от болката, която му причиняваше, той отказваше да се подчини. — Какво има в това… а-а-а… Лай… изфабрикувано писмо?

— Какво става, Анди? Кажи, добре ли си? Гласът ти звучи някак си странно.

— Не, добре съм — въздъхна тя. Настойчивата уста се беше върнала върху гърдата й. — Писмото…

— О, то гласи, че за съжаление ти не си достъпна, защото напускаш бизнеса за известно време, за да се омъжиш, но ще трябва да обмисля предложението за помощник-продуцент за вечерните новини. За Бога, те ме наемат!

— Това е чудесно, Лес. О, Л-лайън… това е чудесно — телефонната слушалка падна от ръката й.

Лайън я вдигна.

— Анди, Анди? Какво става? Ти…?

— Поздравления за новата работа, Лес. Анди не може да разговаря повече в момента. Много й се насъбра. Ще ти се обади… след година-две.