Сандра Браун
Час пик (10)

Глава десета

— Нуждая се от теб. Правилно или не, смислено или не, имам нужда от теб, Анди.

Тя зарови пръсти в косата му. Нямаше съпротива от нейна страна, когато той разкопча копчетата на роклята, нито когато разкопча сутиена. Той зарови лице в кадифената падина между съблазнителните й гърди. Беше като дете, търсейки успокоение, когато устата му полагаше трескави целувки върху кожата й.

Мъжът, който се славеше с невероятно самообладание и ловкост, беше станал тромав и незнаещ, когато стигна до подгъва на роклята й. Тя му помогна да се освободи от пречката, която представляваше бельото. Той се зае с ципа на панталона си. Бързината правеше движенията му резки и отчаяни.

Той приближи към нея без прелюдия, но тялото й беше готово да го приеме. Обгърна го напълно и плътно, поемайки неговата болка и скръб и сърдечната му мъка в себе си. С всеки тласък той изхвърляше от себе си горчивината и безразличието. Тя ги приемаше. Ако тялото й можеше да му даде това успокоение, тогава тя искаше да се превърне в лек за душевната му болка. Това нямаше нищо общо със секса. Това беше любов. Когато свърши, тя беше доволна, че й беше дадена възможност да го люби безусловно, давайки всичко, без да получи нищо.

Без да говори, без да се движи, тя го държеше здраво, докато почиваше, главата му лежеше като любимо бреме върху рамото й. Тя се вслушваше във всяко негово дихание. Гърдите й поемаха ударите на сърцето му и тя тържествуваше от твърдото му биене.

Той вдигна глава. Когато забеляза сълзите, които се търкаляха от златистите й очи и потъваха в косата й, той се почувства изпълнен със съжаление.

— Господи, Анди. Съжалявам. Съжалявам — повтори той, клатейки глава. Остави я и неловките му опити да поправи дрехите й бяха трогателни. Тя сгуши глава на гърдите му и той започна да я гали по косата.

— Не знам какво ми стана. Дори не те целунах… Какво копеле съм. Накарах те да плачеш. Сигурно се чувстваш нагрубена, насилена. Господи, съжалявам — задави се той.

Тя вдигна глава и взе лицето му в ръце.

— Спри това. Веднага. Плача, защото се радвам, че се нуждаеше от мен.

— Нуждаех се, нуждая се. Не можех да допусна след последните два дни, че съм имал нужда точно от това…

Усмивката й беше нежна, докато приглаждаше черните му вежди.

— Ти беше обсебен от мисълта за смъртта. Мисля, че имаше нужда, да разбереш, че още си жив. Да празнуваш живота.

Очите му бяха като пламтящи въглени, сиви в края, но огнени в средата.

— Възможно ли е след всичко това, което се случи между нас, след омразата, гнева и недоверието да съм се влюбил в теб, Анди Малоун?

— Не знам. Възможно ли е? Надявам се. Защото аз те обичам много, Лайън.

— Анди — името й беше благоговеен шепот, докато пръстите му галеха устните й. После той тихо се засмя. — Анди. Никога не съм си и помислял, че бих обикнал жена на име Анди. Още по-малко, че ще умра, ако не целуна тази Анди.

Устните му се отвориха и се раздвижиха върху нейните. Той изкупваше бързината и близките си до насилие действия от преди малко с нежната ленивост на тази целувка. Езикът му вкуси устните и облизвайки ги леко с връхчето си. Целуваше ъгълчетата на устата й, докато тя потрепери от необходимостта да се отвори за него. Той я притисна и обходи устата й. Венците, устните, вътрешността на устните й почувстваха грабителския му език. Той се потърка в нейния и го привлече в устата си. Беше толкова сладко, че тя безсилна се притисна към него. Когато той постепенно се отдръпна, и двамата дишаха дълбоко. Той продължи с възхищение да целува шията й, започвайки пътешествие, чиято крайна цел беше ухото й.

— Кога си се научил да целуваш така? — попита тя с мек тон, когато зъбите му хванаха ухото й.

— В този момент. Целувките никога не са били толкова важни до сега.

— А сега важни ли са?

— Много.

— Защо?

— За да знаеш колко те обичам.

Той я целуна отново. Този път устата му беше неподвижна, приемайки нашествието на нейната, пъхвайки дълбоко езика си и задържайки го там. Ръцете му я държаха в затвора си и тя почувства раздвижване в слабините му.

— Можеш ли да ми простиш предишната ми егоистична безчувственост и да се качиш горе с мен?

Тя кимна и те станаха от канапето. Спокойно събраха разхвърляните дрехи, оправиха това, което бе все още върху тях и излязоха от кабинета.

Беше вечер, слънцето отдавна беше залязло. Спряха и се ослушаха, но не можаха да доловят никакъв шум от кухнята. Стаята на Грейси също тънеше в тишина.

— Гладна ли си? — попита учтиво той и Анди широко се усмихна.

— Ако кажа „да“ какво ще направиш? — подразни го тя.

— Ще преглътна наистина тежко и ще се опитам да не викам.

Тя взе ръцете му и го поведе нагоре по стълбите. Помисли, че той ще поиска да я заведе в стаята си, но той спря пред спалнята, в която беше живяла тя.

— Да влезем.

— Защо?

— Ще видиш.

Влязоха в огряната от лунна светлина стая. Никой от тях не видя смисъл да се светва лампата, тъй като стаята беше окъпана в сребърно сияние.

— Не се движи — каза й той и се зае да сваля дрехите си.

Тя послушно седна на ръба на леглото, където той я настани и се загледа как той се освобождава първо от ризата, а след това и от панталона си. Той беше такъв превъзходен представител на мъжкия пол, че тя изведнъж се почувства горда да го покаже на целия свят и в същото време яростно ревнива от всяка жена, която го е виждала в този вид.

— Ела — каза той, протягайки ръка.

Тя стана и отиде до него. Той застана зад нея с ръце на кръста й, придвижвайки я към голямото огледало в ъгъла на стаята, близо до прозореца. Тя се беше възхитила от него още първия път, когато влезе в стаята. Беше с овална, сложно гравирана рамка от червено дърво, което въпреки здравината си създаваше впечатление за деликатност. Тази мебел, без съмнение, беше на повече от сто години, но огледалото беше получило ново покритие, така, че отраженията им се виждаха ясни.

Изправен зад нея, Лайън се пресегна през раменете й и роклята, която тя набързо беше закопчала преди малко. Едно по едно копчетата паднаха жертва на умелите му пръсти. С голямо внимание той разкопча колана й. Хвана двата края на дрехата и ги разтвори. Пръстите докоснаха гърдите й и тя потрепери. Почувствала слабост, се облегна на него, без да отделя очите си от неговите.

Хладният вечерен въздух погали кожата й, когато той свали дрехата от раменете й. Дрехата прошумоля покрай нея след лекото му докосване, плъзна се по бедрата и падна на пода. Той се наведе, за да й помогне да прекрачи ненужното парче плат.

— Можеше да се смачка още повече — каза с лукава усмивка той като се изправи. После тя почувства как той се напрегна, усети внезапното му затруднено дишане, когато погледна отражението й в огледалото.

— Не ме интересува дали ще се намачка — въздъхна тя, погълната както него от момента и от паяжината от чувственост, в която той бавно я оплиташе.

Той с любов се зае с фибите в косата й, тежката златна вълна обля раменете й. Взе косите й в шепа и ги поднесе към лицето си. Беше замаян от аромата им.

Очите им се срещнаха в огледалото и те се усмихнаха един на друг.

Ръцете му се плъзнаха по раменете й, после надолу към гърдите. Сутиенът й набързо беше закопчан докато той се суетеше с дрехите и сега гърдите й бяха набъбнали под тънката материя. Леко, толкова нежно, сякаш беше само загатване за ласка, пръстите му погалиха връхчетата. Ако не гледаше, би могла да си помисли, че въздушните докосвания са плод на въображението й, или игриво раздвижване от вятъра.

Но стегнатият ответ беше истински. Той сложи устни на ухото й и каза с мъжко задоволство:

— Казах ти онзи ден в мотела, че това може да мине и без тази подробност — предната закопчалка на сутиена беше освободена и той го смъкна от раменете й.

— Красиво — промълви той, гледайки я с жаден поглед.

Тя виждаше в огледалото ръцете му върху гърдите си. Кожата й се опъна под пръстите му, които се стараеха да не й причинят болка. Лунната светлина подчертаваше тъмните кръгове, които привличаха вниманието на любещите му пръсти. Той ги обиколи бавно, възбуждащо, докато тя закопня да ги докосне. Когато го направи, когато пръстите му влязоха в контакт с щръкналите връхчета, тя почувства докосването дълбоко в утробата си и извика името му удивена.

— Не знам колко дълго бих могъл да правя това — дрезгаво прошепна той. — Това е фантазия, която искам да осъществя. Но, Господи, ти си прекрасна.

Ръцете му се плъзнаха отстрани по тялото й, барабанейки по ребрата. Когато стигна до бельото, той наклони главата й, докато устата му срещна нейната. Докато се целуваха, тя усети дланите му да се плъзгат по тялото й.

Без да нарушава прегръдката, тя се освободи от бельото в краката си. Желанието му беше твърдо и настойчиво — тя го усещаше на кръста си, но той се въздържаше само за да се наслади на голотата й.

Двамата се вгледаха в отражението си огледалото. Той разпростря ръце върху корема й, притискайки я към изискващата си мъжественост. Другата му ръка погали бедрото й, леко и въздушно премина по златистия триъгълник, давайки обещание с пръстите си.

— Объркваш ме, Анди Малоун. Приличаш на ангел, но те усещам като съблазнителка. Звуците, които чувам дълбоко в гърлото ти, когато те галя така, не са небесен хор, а съблазнителни песни. Златна и от слонова кост, изглеждаш хладен, недосегаем идол, а се топиш под докосването ми. Дали те боготворя или те обичам?

— Обичай ме. Сега. Моля те, Лайън, веднага.

Обръщайки се в ръцете му да посрещне явната му възбуда, тя не остави място за съмнение за отговора, който очакваше от него.

Ръцете му я обгърнаха под изпъкналостта и той я занесе на леглото. Положи я нежно, обещал на себе си, че никога повече няма да я вземе така настървено, както го беше сторил преди. Бяха излъгани и двамата.

Той се отпусна до нея и когато тя се обърна въпросително, той я спря, слагайки ръце на гърдите й.

— Има време — прошепна той, после взе набъбналото връхче в уста, за да го люби. Езикът му правеше кръгови движения по зърното и ласката я караше да трепери от копнеж. Той прилепи устни до него и отново го погали с език.

— Моля те, Лайън.

— Никога повече няма да бъда егоист с теб. Нека да те любя.

Ръцете му бродеха на воля. Устните му я целуваха в безпорядък. Той я докосваше така, сякаш чувствителните й места бяха обозначени на карта пред него. Устните му намериха възбудими точки по кожата от вътрешната страна на ръцете й, пропътуваха към гърдите и върху корема. Тя изхлипа от неописуемо удоволствие и от болката да го обича.

От време на време я довеждаше до безпаметност, но оставаше над нея, без да й позволи да се отпусне без него. После, когато и двамата трепереха от желание, той я покри с тяло и се зарови в сладкия рай на нейното тяло.

Разлюля я нежно, раздвижвайки хълбоците й с ръце, така че да го поеме целия. Хармонията на телата им беше така пълна и ритъмът на движенията им толкова синхронен, че по-късно се удивляваха от това.

Мълвейки думи на възхвала и възхищение, той я доведе до върха.

— … толкова е хубаво, когато…

— … дълбоко вътре…

— … да…

— … въпреки, че може би лъжеше, когато каза…

— Не, не е имало никого след Робърт.

— Лес?

— Никога, Лайън. Кълна се.

— О, Анди, толкова е хубаво!

— За мен също. И, Лайън, никога не е било така преди.

— Искаш да кажеш…?

— Да. Никога преди.

— Целуни ме.

— Много ли е горещо?

— Не.

— Студено?

— Точно е. Къде е сапунът? — попита тя.

— Аз пръв — каза той.

— Не, аз.

Насапунисаните ръце търкаха окосмените му гърди. Деликатният й език дръзна да се впусне в приключение. Пръстите лениво почиваха на кръста му.

— Анди?

— Да?

— Какво има?

— Не смея.

— Да ме докоснеш? Недей. Докосни ме, Анди.

Тя колебливо го потърси. Храбро го докосна.

Невинно го люби.

— О, господи, Анди — той покри ръката й със своята. — Сладка, любима, да. Да!

Той я притисна към стената на банята.

— Сега е твой ред — каза тя, останала без дъх.

— Пропускам реда си.

Лежаха удовлетворени в леглото в объркана плетеница от ръце и крака. Той лениво прокара пръсти нагоре и надолу по гърба й, а тя остана заровила лице в гърдите му.

— Какво мислиш за баща ми, Анди?

— Защо ме питаш за това сега?

Тя почувства как той свива рамене.

— Не зная. Може би защото той винаги се е вълнувал от това, какво мислят хората за него, как се тълкуват историческите книги.

— Той е велик, Лайън. Колкото повече чета за него, толкова повече му се възхищавам. Но не мисля, че ще го запомня с това. По-скоро ще мисля за него като за мил възрастен джентълмен, който обича сина си, тъгува за отдавна починалата си жена, уважава другите и цени личността им. Права ли съм?

— Повече, отколкото си мислиш.

Той се отдели от нея и облегна гръб на таблата на леглото. Без да се безпокои от голотата си, той вдигна коляно и я придърпа нагоре да се сгуши до него.

— Знаеш ли, Лес беше прав — каза тихо той.

Тя вдигна глава и погледна сериозното му лице.

— За какво, Лайън? — не я интересуваше кой знае колко, но трябваше да го попита, защото той искаше да й каже.

— За това, че има определена причина, поради която баща ми живее в изолация. За това, че зад отдръпването на генерал Майкъл Ратклиф едновременно от армията и обществото, се крие една тайна.

Тя лежеше неподвижно и едва дишаше.

— Той се върна вкъщи като герой, но не се чувстваше такъв. Чувала ли си някога за битката по бреговете на река Айзин?

— Да. Това е победа на майор Елиът, който е бил в сектора на баща ти. Врагът е понесъл загуби с хиляди.

— Хиляди американци са загинали също.

— За съжаление такава е цената на победата.

— В очите на баща ми това е твърде висока цена.

Лайън въздъхна и се намести по-удобно.

— Той е направил грешка, която е струвала скъпо. Изпратил е цял полк на истинска кървава баня. Това често се случва. Офицери рискуват живота на хората си, заради повишение. Но не и моят баща. Той е ценял живота на всеки човек под негово командване, от офицерите до последния редник. Когато е осъзнал какво се е случило е бил съкрушен. Никога не е могъл да забрави, че тази грешка е струвала живота на толкова много мъже, че е оставила толкова много вдовици и сираци… — гласът му замря.

— Но, Лайън, в сравнение с неговата доблест една грешка е простима.

— За нас — да. Не и за него. Той се чувстваше зле от това, че тази битка е била прославена като един от обратите във войната. Той беше повишен в звание за нея. Счита се, че това е голяма победа, но тя го съкруши като човек и като войник. Когато си дойде у дома и го провъзгласиха за герой, той не можа да понесе конфликта със самия себе си. Не се чувстваше като герой, а като предател.

— Не може да бъде!

— Не като предател на страната си, а като предател на хората, които бяха вярвали в преценката му на водач. Това беше конфликт, с който той не можа да се примири. Затова се затвори тук — далеч от света, далеч от всичко онова, което му е напомняло за лъжата.

За момент останаха смълчани, после тя каза:

— Никой няма да хвърли камъни по него, Лайън. Той е уважаван човек, герой… Бойното поле се разпростира с мили. Сред целия хаос той може да е помислил, че е направил грешка, а всъщност да не е.

— Знам това, Анди, и ти го знаеш. Но от както станах достатъчно голям, за да разбера причината за неговото затворничество, никога не съм бил в състояние да го убедя в това — каза тъжно той. — Той умря, все още съжалявайки за този единствен ден в живота си, сякаш не е имало други. Няма значение какво щяха да кажат хората, ако бяха узнали. Той осъди себе си много по-сурово, от който и да е друг.

— Колко тъжно. Беше такъв добър човек, Лайън.

— Той също много те харесваше.

Тя наведе глава назад и погледна към него.

— Наистина ли?

— Да, каза ми, че си страхотно момиче.

— Какъвто бащата, такъв и синът.

— И — продължи той, без да обръща внимание на забележката й — в деня, в който почина ми каза, че щом съм бил такъв голям глупак да те оставя да си тръгнеш, значи заслужавам да те загубя.

— На което ти отговори…?

— Не бих могъл да го повторя. Достатъчно е да кажа, че не бях сговорчив.

— А сега?

— Сега съм изтощен и искам да спя, но не мога да понеса мисълта да си пропилявам времето в спане, когато ти си гола в леглото ми.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти кажа, че на мен също ми се спи?

Той се усмихна и я целуна. Лягайки долу, той я придърпа с гръб към себе си и се сгуши, намествайки тялото й до неговото.

— Мистър Ратклиф, вероятно не осъзнавате къде се намира ръката ви — изкашля се тя.

— Осъзнавам, но се надявах, че няма да забележиш.

— Би ли бил джентълмен да я махнеш?

— Не. Вече спя.

 

 

Слънчевата светлина я накара да замижи, докато слагаше обеците си. Отражението в огледалото й напомняше за предишната нощ, когато Лайън я беше въвел в еротичните си фантазии. Ръката й леко потрепери и тя не можа да познае възторженото изражение на лицето си. Никога преди не беше изглеждала така. Миналата нощ можеше да бъде и сън, ако тялото й не напомняше живо за него. Гърдите й бяха леко зачервени от поникналата брада на Лайън. Зърната се напрягаха от спомена за неговите устни. Усещаше тежест между бедрата си всеки път, когато си спомняше как тялото на Лайън се съединява с нейното. Но най-важно от всичко за нея беше да знае, че любовта й е споделена. Всеки път, когато се любеха това беше повече от физическо съединение, беше сливане на душите. Неговата сексуалност беше съживила женствеността в нея. Но това беше само едната причина, поради която го обичаше. Обичаше човека, неговата уязвимост, когато го беше видяла погълнат от скръбта, силата му, чувството му за хумор. Обичаше дори гневния му характер.

Лайън. Обичаше Лайън.

Докато се обличаше, тя планираше как да му каже, че трябва да подпише формуляра с разрешението за снимки, а също и какво решение беше взела точно преди да заспи в ръцете му. Не знаеше какво ще им донесе бъдещето. Не бяха говорили за това. Миналата нощ бяха живели единствено с настоящето. Но каквото и да се случеше между тях — а тя не можеше да си представи бъдещето без него — тя знаеше, че животът й ще тръгне в друга посока. Не можеше да продължава както до сега. Преди да го срещне не беше и подозирала, че не живее истински. Сега се чувстваше свободна, силна и щастлива.

Тя чу стъпките му по стълбите и отдаде бързината му на същия импулс, който караше сърцето й да се ускорява при мисълта, че той е наблизо. Хвърляйки един последен поглед в огледалото, тя се обърна да го посрещне на вратата.

— Най-после! Моят любим се връща…

Думите замряха в гърлото й, когато видя убийственото му изражение. Очите му яростно искряха. Устните му бяха разтеглени в горчива усмивка.

— Ти, лъжлива, хитра…

— Лайън — извика тя, понечила да спре изригването на гнева му, — какво се е случило?

— Ще ти кажа какво се е случило! Малката измамница Анди Малоун пак ме е излъгала.

— Излъгала…?

— Спести ми преструвките, окей — изкрещя той. — Сега знам за какво си тук.

— Лайън — каза тя като се отпусна на леглото, гледайки го с удивление, — не знам за какво говориш.

— Не знаеш, а? — той отиде до прозореца и погледна навън към хълмовете, които блестяха на утринното слънце. — Добре, кажи ми тогава защо дойде вчера!

— Исках да те видя.

Това беше истина. Лес й беше осигурил повод да се върне в ранчото, но дори и да не беше формуляра, тя щеше да измисли друга причина, за да го види още веднъж.

— Искала си да ме видиш? — повтори той като се обърна иронично към нея. — Трогателно. Без съмнение си искала да ме успокоиш за загубата.

— Да — изхлипа тя, наранена от презрителния му тон.

— И няма друга причина? — попита с измамно мек глас той.

— Ами, да. Трябваше да… имаше… това…

— Кажи ми, по дяволите — изръмжа той.

Тя скочи от леглото и храбро го погледна.

— Трябваше да подпишеш формуляра за разрешението интервютата с баща ти да се излъчат по телевизията. Ето! Това ли искаше да чуеш?

— И ме намери пиян и оглупял и от майчински инстинкт и добро сърце реши да останеш и да се грижиш за мен, докато се вразумя.

— Не — възрази тя, клатейки глава. — Едното няма нищо общо с другото. Забравих за разрешението. Исках само да ти помогна.

— О, да, сигурно. И докато се занимаваше с това, докато ми даваше всичкия комфорт на тялото си, без дори да се преструваш, че имаш някакви възражения, мога да добавя, ти откри това, което искаше да знаеш от самото начало.

Бузите й пламнаха от унизителния удар и тя заби нокти в дланите си. Боеше се да не загуби и крехките остатъци самообладание у себе си. Един от двамата трябваше да запази разсъдъка си, а Лайън със сигурност беше побеснял.

— И какво е то, Лайън? Какво е това, за което съм продала тялото си? Кажи ми.

— Твоята проклета голяма сензация — процеди пред зъби. — Току-що гледах сутрешните новини от Ню Йорк. Говорителят започна с това, което зрителите трябва да очакват тази вечер. Пробив в историята на генерал Майкъл Ратклиф. Интервюта, които не са показвани до сега, записани непосредствено преди деня на смъртта му. И кой поднася тази блестяща история?! Не друг, а жената, която сподели леглото ми и Бог знае чие още — Анди Малоун.

Вън от себе си от гняв той закрачи към нея.

— И сега ти наистина имаш какво да им кажеш. Копай в историческите книги, рови, защото искаш да знаеш всички факти, преди да знаеш какво всъщност се е случило. Като балон, на който са изпуснали въздуха.

Гледайки надвесеното над нея лице, тя се опитваше да разпознае в него лицето на човека, в чиито ръце беше заспала миналата нощ. Беше ли тази уста изричаща такива грозни обвинения същата, която бе шептяла любовни думи, докато лежаха изтощени от страст.

— Дойдох тук, за да подпишеш разрешението — каза тя, без да трепне. — Лес беше договорил продажбата с ТВ мрежа. Исках страната да види тези интервюта, Лайън. Исках хората да видят баща ти, когото обичах такъв, какъвто беше преди да умре. Но това е всичко. Никога не съм възнамерявала да казвам на някого тайната, която ми довери.

— Нима? Грейси каза, че снощи си поръчала да позвъни на Лес в хотела и да остави съобщение, че ще получи това, което иска на сутринта.

Думи, толкова невинно изречени, сега се обръщаха като отровни стрели срещу нея.

— Отнасяше се до разрешението. Продажбата не може да бъде извършена, докато не получа това разрешение. Лес побесня, като разбра, че го нямам. Той ме притискаше да дойда тука, но аз не исках, преди да е минало погребението.

— Колко порядъчно от твоя страна!

— Не ми вярваш — каза тя с глух глас. После ядосана, че той е готов да я заподозре така лесно след миналата нощ, заговори по-високо. — Наистина ли можеш да си помислиш, че съм планирала да получа историята за баща ти снощи?

— Като се има предвид настроението, в което бях, мисля, че си съзряла в мое лице лесен за манипулиране и склонен да приказва човек. Може да не си знаела какво ще ти кажа, но си била сигурна, че си струва да се опита още веднъж. Е, поздравления. Получи повече, отколкото се беше спазарила. Сега интервютата ти ще струват двойно повече. Ще се превърнат в истински тласък за кариерата ти. Хайде, не се бави, тичай при Лес, кажи му историята.

— Добре, аз ще си тръгна оттук, но не поради причината, поради която си мислиш. Не искам да остана и една минута повече с човек, който няма представа от добро поведение. Баща ти би ти го казал. Той притежаваше състрадание, разбиране, можеше да прощава. Веднъж ме обвини, че съм черупка на жена, в която няма никакви човешки чувства. Погледни себе си, Лайън.

Той отвори уста да възрази, но тя бурно продължи:

— Казваш, че си отхвърлял самообвиненията на баща си, че не си могъл да ги разбереш. Но тези стени, които са го държали затворен от останалия свят са нищо в сравнение със стените, които ти си издигнал около сърцето си. Твоят затвор е много по-строг от неговия.

— Ето — тя отвори куфарчето и извади оттам платнената чанта. — Ето ги проклетите ленти. Изгори ги, хвърли ги в прекрасната си река, или ги набутай в някое по-подходящо място… Не ме интересува. Не искам никога повече да ги виждам — тя ги хвърли в краката му. — Надявам се, че ще си щастлив с тях.

Тя затвори куфарчето си с трясък, погледна го гневно и излетя през вратата.