Морис Льоблан
813 — Двойният живот на Арсен Люпен (16)

I

В шест часа вечерта г-н Льонорман се върна в кабинета си в префектурата на полицията.

Веднага повика Диьози.

— Тук ли е твоят човек?

— Да.

— Докъде стигна с него?

— Не много далече. Дума не казва. Казах му, че според новото разпореждане чужденците трябва да правят в префектурата декларация за престоя си и че съм го довел тук в канцеларията на Вашия секретар.

— Ще го разпитам.

Но в този момент влезе един прислужник.

— Една дама иска незабавно да разговаря с Вас, шефе.

— Това нейната лична карта ли е?

— Да.

— Г-жа Кеселбах! Въведете я.

Той сам тръгна да посрещне младата жена и я помоли да седне. Тя имаше все същия отчаян болнав поглед и изтощен Вид, който говореше за бедствието в нейния живот.

Тя протегна един брой на „Журнал“ и посочи мястото за дребната кореспонденция и реда, на който ставаше въпрос за г-н Щайнвег.

— Татко Щайнвег беше приятел на съпруга ми — каза тя — и не се съмнявам, че знае много неща.

— Диьози — каза Льонорман, — доведи лицето, което чака… Вашето посещение, госпожо, не е било напразно. Моля Ви само, когато влезе лицето, да си мълчите.

Вратата се отвори. Влезе старец с бяла брада и набраздено от дълбоки старчески бръчки лице в бедно облекло, с измъчения вид на онези нещастници, които обикалят света в гонитба на всекидневната си прехрана.

Той се спря на прага, премигна, погледна г-н Льонорман, притесни се от мълчанието, което го посрещаше, и въртеше смутено шапката в ръцете си.

Но после внезапно се изуми, очите му се разшириха и той се запъна:

— Госпожо… госпожо Кеселбах. Беше видял младата жена.

И успокоен, усмихнат, без повече да се стеснява, се приближи до нея и каза с подчертан акцент:

— Ах, колко съм доволен… най-сетне!… Аз си мислех, че никога повече… бях изненадан… там, не получих никакви известия… нито телеграма… А как е нашият добър Рудолф Кеселбах?

Младата жена се отдръпна, сякаш я зашлевиха по лицето, после се отпусна на стола и се разрида.

— Какво има, какво има? — запита Щайнвег.

Г-н Льонорман веднага се намеси.

— Виждам, господине, че не знаете за някои събития, които станаха напоследък. Това значи ли, че отдавна сте на път?

— Да, от три месеца… Ходих до мините. После се върнах в Кейптаун, откъдето писах на Рудолф. Но по пътя постъпих на работа в Порт-Саид. Предполагам, че Рудолф е получил писмото ми?

— Той отсъства. Ще Ви обясня причините за неговото отсъствие. Но преди това има един въпрос, по който бихме желали да получим някои сведения. Става дума за човек, когото познавате и назовавате в разговорите Ви с г-н Кеселбах с името Пиер Льодюк.

— Пиер Льодюк ли? Кой Ви е казал?

Старецът беше потресен.

Той отново прошепна:

— Кой Ви каза това? Кой Ви разкри името му?

— Г-н Кеселбах.

— Невъзможно. Аз му разкрих тайната, а той пази тайните си… и най-вече тази…

— Все пак трябва да ни отговорите. Сега водим разследване за Пиер Льодюк, което трябва да завършим незабавно и само Вие можете да ни осветлите, защото г-н Кеселбах вече го няма.

— Но кажете най-сетне — провикна се Щайнвег, сякаш решен да говори, — какво Ви трябва?

— Познавате ли Пиер Льодюк?

— Никога не съм го виждал, но отдавна знам една тайна, която го засяга. Вследствие на инциденти, които няма смисъл да разказвам, и благодарение на редица случайности аз се уверих, че човекът, който исках да открия, живее в Париж и води безреден живот, минава за Пиер Льодюк, а това не му е истинското име.

— А той знае ли си истинското име?

— Предполагам.

— А Вие?

— Аз го знам.

— Хайде, кажете ни го.

Той се поколеба, после каза развълнувано:

— Не мога… не мога…

— Но защо?

— Нямам право. Цялата тайна се състои в това. И когато разкрих тази тайна пред Рудолф, той й придаде такова значение, че ми даде голяма сума пари, за да купи моето мълчание, и ми обеща да получа цяло състояние, истинско богатство в деня, когато успее първо да намери Пиер Льодюк, а после да извлече полза от тайната.

Той се усмихна горчиво:

— Голямата сума пари вече е пропиляна. Идвах да се осведомя за моето състояние.

— Г-н Кеселбах е мъртъв — произнесе началникът на Сигурността.

Щайнвег подскочи.

— Мъртъв! Нима е възможно? Не, това е клопка. Госпожо Кеселбах, истина ли е?

Тя наведе глава.

Той изглеждаше смазан от неочакваното разкритие и в същото време то му причини голяма болка, защото се разплака.

— Мой бедни Рудолф, познавам го от дете… той идваше да играе при мен в Аугсбург… Много го обичах.

И като се обръщаше към г-жа Кеселбах да потвърди:

— А той също, нали, госпожо, нали и той ме обичаше? Сигурно Ви е говорил за неговия стар татко Щайнвег, както ме наричаше.

Г-н Льонорман се приближи до него и каза отчетливо:

— Чуйте ме. Г-н Кеселбах беше убит… Хайде, успокойте се… виковете са излишни… Умря убит и всички обстоятелства по престъплението доказват, че виновният е в течение на този прословут проект. Има ли нещо в същността на проекта, което Ви позволява да отгатнете?

Щайнвег стоеше стъписан. Той промълви:

— Грешката е моя… Ако не бях го насочил по тази следа…

Г-жа Кеселбах пристъпи умолявайки:

— Така си мислите… така Ви се струва… Ох, моля Ви, Щайнвег…

— Не ми се струва… аз не размислих — прошепна той, — а трябваше да размисля…

— Помъчете се да си спомните дали някой от обкръжението на Кеселбах — му каза Льонорман — не бе присъствал на Вашите съвещания по онова време. Дали самият той не се е доверил на някого?

— На никого.

— Помислете си.

И двамата — Долорес и г-н Льонорман, наведени над него, чакаха с тревога отговора му.

— Не — каза той, — като че ли няма…

— Напрегнете се — поде началникът на Сигурността-собственото и фамилно име на убиеца носят инициалите Л и М.

— Л — повтори той — о не, не откривам… Л… М…

— Да, буквите са златни и са гравирани в ъгъла на табакера, притежавана от убиеца.

— Табакера ли? — каза Щайнвег, като напрягаше паметта си.

— От неръждаема стомана…, а едно от вътрешните отделения е разделено на две части — по-малката за цигарената хартия, а другата за тютюна…

— На две части, на две части — повтаряше Щайнвег, чиито спомени, изглежда, се съживяваха от тази подробност. — Не можете ли да ми покажете предмета?

— Ето го, или по-скоро едно точно негово копие-каза Льонорман, като му подаде табакера.

— Ах! Какво!… — извика Щайнвег, като взе табакерата.

Той я разглеждаше с глупаво изражение, обръщаше я във всички посоки, пребледнял, с треперещи ръце и ужасени очи.

— Говорете, хайде говорете — заповяда г-н Льонорман.

— Ох! — каза той, сякаш заслепен от светлина. — Всичко се изяснява.

— Говорете, говорете де…

Щайнвег ги отблъсна и двамата, отиде залитайки до прозореца, после се върна назад и се нахвърли върху началника на Сигурността с думите:

— Господине, господине… убиецът на Рудолф, ще Ви кажа… Ами…

Той млъкна.

— Кажете — подканиха го другите.

Минута мълчание. Щеше ли да прозвучи името на отвратителния престъпник. В тишината, възцарила се в канцеларията, между стените, които бяха чули толкова признания, толкова обвинения, на г-н Льонорман му се струваше, че е на ръба на бездънна пропаст и че до него долиташе глас… Още няколко секунди и той ще узнае…

— Не — прошепна Щайнвег, — не, не мога…

— Какво казвате? — провикна се началникът на Сигурността побеснял.

— Казвам, че не мога.

— Но Вие нямате право да мълчите! Справедливостта го изисква.

— Утре ще говоря, утре… трябва да размисля… Утре ще Ви кажа всичко, което знам за Пиер Льодюк… всичко, което предполагам за тази табакера… утре, обещавам Ви…

У него се долавяше онзи вид упорство, което сломя-ваше и най-енергичните усилия. Г-н Льонорман отстъпи.

— Така да бъде. Давам Ви време до утре, но Ви предупреждавам, че ако утре не проговорите, ще съм принуден да осведомя следователя.

Той звънна и като отведе инспектор Диьози настрана, му каза:

— Придружи го до неговия хотел… и остани там… ще ти изпратя двама души… И си отваряй очите добре. Могат да се опитат да ни го отнемат.

Инспекторът отведе Щайнвег, а г-н Льонорман, връщайки се при г-жа Кеселбах, която беше силно развълнувана от сцената, се извини:

— Повярвайте, че много съжалявам, госпожо… разбирам колко сте потресена…

Той я разпита за времето, когато г-н Кеселбах е установил връзки с Щайнвег, и за продължителността на тези връзки. Но тя беше толкова уморена, че той не настоя много.

— Трябва ли да дойда утре пак? — попита тя.

— Не, не, разбира се. Ще Ви държа в течение на всичко, което каже Щайнвег. Ще ми позволите ли да Ви предложа ръката си до Вашата кола?… Не е лесно да се слезе от третия етаж…

Той отвори вратата и й направи път да мине. В същия момент в коридора се разнесоха възгласи, при-тичаха агенти, инспектори, канцеларски служители…

— Шефе, шефе!

— Какво има?

— Диьози!

— Но той излезе оттук…

— Намерен е на стълбището.

— Мъртъв ли?

— Не, повален, припаднал…

— А мъжът? Мъжът, който беше с него? Старият Щайнвег?

— Изчезнал е…

— Гръм и мълнии!