Морис Льоблан
813 — Двойният живот на Арсен Люпен (15)

III

Като размисли малко, г-н Льонорман произнесе:

— Повече съмнения не са позволени. И в случая Кеселбах бяха двама — човекът с камата, който уби, и неговият съучастник — майорът.

— Така мисли и принц Сернин — прошепна Жак Дудвил.

— И тази вечер — продължи шефът на Сигурността-са пак те, двамата. Толкова по-добре. Имаме сто пъти повече шансове да хванем двама съучастници, отколкото един.

Г-н Льонорман се погрижи за хората си, накара ги да си легнат и потърси дали нападателите не бяха загубили някакъв предмет или не бяха оставили някаква следа. Не намери нищо и си легна.

На сутринта Гурел и двамата Дудвил се бяха съвзели от нараняванията и г-н Льонорман нареди на братята да обходят околността, а той замина с Гурел за Париж, за да свърши някои работи и да си даде разпорежданията.

Обядва в службата си. В два часа пристигна добра вест. Един от най-добрите му агенти — Диьози, беше пипнал на слизане от влака от Марсилия немеца Щайнвег, кореспондента на Рудолф Кеселбах.

— Тук ли е Диьози? — попита г-н Льонорман.

— Да, шефе — отговори Гурел. — Заедно с германеца.

— Да ги доведат.

В този момент му се обадиха по телефона. Беше Жан Дудвил, който го търсеше от службата в Гарш. Връзката стана бързо.

— Ти ли си, Жан? Какво ново?

— Да, шефе, майор Парбъри…

— Какво?

— Намерихме го. Той е станал испанец и е почернял от слънцето. Току-що го видяхме. Влизаше в свободното училище в Гарш. Прие го онази госпожица… нали знаете, младото момиче, което познава принц Сернин-Женевиев Ернемон.

— Гръм и мълния!

Г-н Льонорман пусна слушалката, грабна шапката си и се спусна към коридора, срещна Диьози и немеца и им извика:

— В шест часа… среща тук…

Той се спусна по стълбата, последван от Гурел и трима инспектори, които събра пътьом и се качи в своя автомобил.

— В Гарш… десет франка бакшиш.

Той заповяда да спрат малко преди да стигнат парка Вилньов, на завоя на уличката, която води до училището. Жан Дудвил го чакаше и извика:

— Мошеникът избяга от другата страна на уличката преди десет минути.

— Сам ли?

— Не, с момичето.

Г-н Льонорман сграбчи Дудвил за яката:

— Нещастник! Пуснал си го да избяга! Но нали трябваше…

— Брат ми е по следите му.

— Хубав аванс! Брат ти ще го изпусне.

После тръгна към колата и пое решително но улицата, без да обръща внимание на дупките. Много скоро излязоха на междуселски път, който ги изведе на кръстопът, където се пресичаха пет пътя. Без колебание г-н Льонорман избра левия, който водеше към Сен-Кукуфа. И наистина, на върха на склона, който се спускаше към езерото, те задминаха другия брат Дудвил, който им извика:

— Те са с кола… на един километър оттук.

Шефът не спря. Той пусна колата по склона надолу, взимаше бясно завоите, заобиколи езерото и изведнъж нададе тържествуващ вик.

На върха на малко възвишение, което се издигаше пред тях, беше видял чергилото на кола.

За съжаление беше тръгнал по неверен път. Наложи се да се върне назад.

Когато пристигна отново до разклона, колата продължаваше да стои там. Докато завиваше, г-н Льонорман видя една жена да скача от колата. На вратичката се показа мъж. Жената протегна ръка. Чуха се два гърмежа.

Несъмнено лошо се беше прицелила, защото от другата страна на чергилото се показа глава и човекът, виждайки автомобила, шибна коня, който потегли в галоп. Не след дълго тя изчезна зад един завой.

За няколко секунди г-н Льонорман завърши маневрата, потегли право към хълма, отмина момичето, без да спира, и смело зави.

Това беше стръмен каменист горски път, които се спускаше надолу през гъста гора и трябваше да се кара много бавно и внимателно. Но какво от това! На двадесет стъпки пред него колата, която беше нещо като кабриолет с две колела, танцуваше върху камъните, теглена или по-скоро задържана от кон, който вървеше благоразумно с отмерени стъпки. Нямаше вече от какво да се страхува, бягството беше невъзможно.

И двете коли се спуснаха отгоре надолу разтърсвани и разклащани. По едно време дори бяха толкова близо една до друга, че г-н Льонорман си помисли да слезе и да потича с двамата си помощници, но осъзна, че е опасно да спре на стръмния склон и продължи, като притискаше отблизо врага като плячка, която се държи под око и под ръка.

— Готово, шефе,… готово! — шепнеха инспекторите, развълнувани от неочакваното преследване.

В края на пътя започваше пътека, която водеше към Сена, към Буживал. На равното конят потегли в тръс по средата на пътя. Силно усилие разтърси автомобила. Вместо да върви, той сякаш подскачаше кат0 див звяр, който се хвърля върху жертвата, и като се плъзна по склона, готов да преодолее всички препятствия, настигна колата, изравни се с нея, изпревари я…

Г-н Льонорман изруга… Чуха се гневни викове… Колата беше празна! Да, празна. Конят си отиваше мирно с юзди на гърба, като несъмнено се връщаше в обора на някоя близка страноприемница, откъдето е бил нает за деня.

Потискайки гнева си, началникът на Сигурността каза просто:

— Майорът сигурно е скочил, когато загубихме колата от погледа си в началото на спускането.

— Остава ни само да пребродим гората, шефе, а ние сме сигурни…

— Че ще се върнем с празни ръце. Веселякът е далече, оставете, той не е от тези, които се хващат два пъти в един и същи ден. Ах, пусто да опустее!

Те настигнаха девойката, която се оказа в компанията на Жак Дудвил и, изглежда, никак не съжаляваше за своето приключение.

След като се представи, г-н Льонорман предложи да Парбъри. Тя се изненада:

— Той нито е англичанин, нито е майор и не се казва Парбъри.

— В такъв случай как се казва?

— Хуан Рибейра. Той е испанец и му е възложено от неговото правителство да проучи функционирането на френските училища.

— Така да бъде. Името и националността му нямат значение. Той е тъкмо човекът, когото търсим. Отдавна ли го познавате?

— От петнадесет дни. Чул да се говори за училището, което създадох в Гарш, и се заинтересувал от моя опит, като ми предложи годишна стипендия при едно единствено условие, да идва от време на време, за да се увери, че моите ученици напредват. Нямах право да откажа…

— Не, разбира се, но трябваше да се посъветвате с хората около Вас… Не сте ли във връзка с принц Сернин? Този човек дава добри съвети.

— Ах, имам му пълно доверие, но в момента пътува.

— Нямате ли неговия адрес?

— Не. А освен това какво щях да му кажа? Господинът се държеше доста добре. Едва днес… Но аз не знам…

— Моля Ви, госпожице, бъдете откровена с мен… Можете да ми имате доверие.

— Добре, г-н Рибейра дойде рано. Каза ми, че бил изпратен от една госпожа французойка, която минавала през Буживал. Тази дама имала дъщеричка и искала да ми повери нейното възпитание. Тя молела да отида незабавно. Стори ми се напълно естествено. И тъй като днес имам почивен ден, а г-н Рибейра беше наел кола, която го чакаше на пътя, аз не упорствах и се качих в нея.

— Но всъщност какво е целял? Тя се изчерви и каза:

— Просто да ме отвлече. Половин час по-късно той ми го призна.

— Нищо ли не знаехте за него?

— Не.

— В Париж ли живее?

— Предполагам.

— Не Ви ли е писал? Нямате ли няколко реда, написани от неговата ръка, някакъв забравен предмет, нещо, което да може да ни послужи?

— Нищо… Ах, все пак… но това сигурно няма никакво значение.

— Говорете, говорете… моля Ви.

— Преди два дни господинът ми поиска позволение да използва моята пишеща машина и той съчини… трудно, защото не беше свикнал, едно писмо, чийто адрес случайно видях.

— Какъв е този адрес?

— Той пишеше до „Журнал“ и пъхна в плика двадесетина марки.

— Да, няма съмнение, дребната кореспонденция-каза г-н Льонорман.

— Аз имам днешния брой, шефе — каза Гурел.

Г-н Льонорман разгърна изданието и разгледа осма страница. Миг по-късно подскочи и прочете следната фраза, написана с обичайните съкращения:

„Информираме всички, които познават г-н Щайнвег, че искаме да знаем дали е в Париж и неговия адрес. Да се отговори по същия път.“

— Щайнвег — провикна се Гурел, — това е точно лицето, което ни доведе Диьози.

— Да, да — каза г-н Льонорман на себе си — това е човекът, чието писмо до Кеселбах взех, човекът, който го е насочил по следата на Пиер Льодюк… Значи те също имат нужда от сведения за Пиер Льодюк и за неговото минало… Те също опипват…

Той потри ръце — Щайнвег беше на негово разположение. Преди час Щайнвег щеше да проговори. Преди един час воалът на сенките, които го потискаха, превръщаха случая Кеселбах в най-тревожния и непроницаем случай, чието решение беше търсил, този воал щеше да се разкъса.