Морис Льоблан
813 — Двойният живот на Арсен Люпен (12)

V

Изминаха десет, двадесет секунди, цели двадесет секунди, цяла вечност…

Тялото се изви два, три пъти в конвулсии. Краката инстинктивно потърсиха опора. Сега вече нищо не мърдаше…

Още няколко секунди… Малката стъклена врата се отвори. Сернин влезе. Без ни най-малко да бърза, той взе листа хартия, където младежът беше сложил подписа си, и прочете:

„Уморен от живота, болен, без пари, без надежда, аз се убивам. Да не се обвинява никой за моята смърт.

30 април — Жерар Бопре“

Той постави отново листа на масата, на видно място, приближи стола и го постави под краката на младежа. После се качи на масата и като притискаше тялото към себе си го повдигна, разшири примката и извади главата.

Тялото се огъна в ръцете му. Той го пусна да се хлъзне покрай масата и като скочи на пода, го постави на леглото.

После, все така бавно, открехна изходната врата.

— И тримата ли сте тук? — прошепна той.

Близо до него, в подножието на дървената стълба, някой отговори:

— Тук сме. Да качим ли вързопа?

— Хайде.

Той взе свещника, за да им свети.

Тримата мъже изкачиха трудно стълбата, мъкнейки чувала със завързания човек.

— Сложете го тук — каза Сернин, сочейки масата.

Разряза връзките, които стягаха чувала, с джобно ножче. Показа се бял чаршаф и той го разгърна.

В чаршафа имаше труп — трупът на Пиер Льодюк.

— Клетият Пиер Льодюк — каза Сернин. — Ти никога няма да узнаеш какво загуби като умря толкова млад! Щях да те отведа далече, приятелю, но ще минем и без твоите услуги… Хайде, Филип, качи се на масата, а ти, Октав, на стола. Повдигнете му главата и я пъхнете в примката.

Две минути по-късно тялото на Пиер Льодюк се люлееше на края на въжето.

— Отлично, не било чак толкова трудно да се заменят трупове. Сега всички можете да излезете. Ти, докторе, ще минеш оттук утре сутринта, ще научиш за самоубийството на г-н Жерар Бопре, чуваш ли, на Жерар Бопре — ето прощалното писмо — ще повикаш съдебния лекар и комисаря, ще направиш така, че и двамата да констатират, че покойникът има отрязан пръст и белег на бузата.

— Това е лесно.

— И ще направиш така, че протоколът да се напише веднага под твоя диктовка.

— Лесна работа.

— Накрая постарай се да не го изпратят в моргата, а да дадат разрешение за незабавно погребение.

— Това е по-трудно.

— Опитай се. Преглежда ли този?

Той посочи младежа, който лежеше неподвижно на леглото.

— Да — отговори докторът. — Дишането му се нормализира. Но имаше голям риск… Сънната артерия можеше…

— Който нищо не рискува… След колко време ще дойде в съзнание?

— След няколко минути.

— Добре. А, почакай още малко, докторе. Постой долу. Още не си изиграл напълно ролята си за тази вечер.

Останал сам, принцът запали цигара и запуши спокойно, като изпускаше към тавана малки кръгчета синкав дим.

Една въздишка го изтръгна от мечтанието му. Той се доближи до леглото. Младежът започваше да се размърдва, гърдите му се издигаха и спадаха силно, като на човек, който сънуваше кошмар. Повдигна ръце към гърлото си, сякаш изпитваше болка и този жест го изправи на крака, ужасен, залитащ…

Тогава забеляза насреща си Сернин.

— Вие! — прошепна той, без да разбира. — Вие!…

Гледаше го глупаво, сякаш беше призрак.

Опипа отново гърлото си, врата си, тила си… И изведнъж се чу прегракнал вик, влудяваща уплаха разшири очите му, косите му настръхнаха. Трепереше като листо. Принцът се беше отдръпнал и той видя, той виждаше обесения на въжето. Отстъпи до стената. Та нали мъжът, обесеният беше самият той! Той беше мъртъв и се виждаше мъртъв! Дали това е жестокият сън, който следва след смъртта?… Халюцинация на мъртвите, чийто смутен мозък все още пулсира в частицата останал живот?

Ръцете му разсякоха въздуха. За момент той сякаш се бореше с ужасното видение. А после, изтощен, победен за втори път, той припадна.

— Чудесно — възкликна принцът… Чувствителна природа… впечатлителна… Сега мозъкът му е излязъл от орбита… Хайде, моментът е подходящ… Но ако не свърша бързо работата, ще ми се изплъзне.

Той бутна вратата, която разделяше двете мансарди, върна се към леглото, вдигна младежа и го пренесе на леглото в другата стая.

После намокри слепоочията му със студена вода и му даде да подиша соли.

Този път слабостта му не продължи дълго.

Жерар отвори стеснително клепачи и вдигна очи към тавана. Видението беше изчезнало.

Но разположението на мебелите, мястото на масата и на камината и още някои подробности будеха изненада у него — а после си спомни за своето деяние… усещаше болка в гърлото…

Той каза на принца:

— Сънувал съм, нали?

— Не.

— Как така не?

И изведнъж си припомни.

— Ах, да, спомням си… Исках да умра… и дори…

Той се наведе тревожно:

— Къде е другото? Видението?

— Какво видение?

— Човекът… въжето… това сън ли беше?…

— Не — увери го Сернин, — и това е действителност.

— Какво говорите? Какво говорите? О, не… не… моля Ви… събудете ме, ако спя… или по-добре да умра!… Но аз съм мъртъв, нали? А това е кошмарът на един труп… Ах, усещам, че разумът ме напуска… Моля Ви…

Сернин постави нежно ръка върху главата на младежа и като се наклони към него, каза:

— Изслушай ме… слушай добре и ще разбереш. Ти си жив. Твоята физика и съзнанието са си същите и са живи. Но Жерар Бопре е мъртъв. Разбираш ме, нали? Общественото същество, което се казваше Жерар Бопре, не съществува вече. Ти го премахна, утре в гражданските регистри срещу името, което носеше ти, ще напишат „починал“ — и датата на твоята смърт.

— Лъжа! — едва изрече ужасеният младеж. — Лъжа, защото аз съм Жерар Бопре.

— Ти не си Жерар Бопре — заяви Сернин. И като посочи отворената врата, добави: — Жерар Бопре е там, в съседната стая. Искаш ли да го видиш? Той виси на куката, на която си го закачил. На масата има писмо, с което си подписал смъртта му. Всичко това е редовно, това е окончателно. Няма защо повече да се връщаме към брутален и невъзвратим факт — Жерар Бопре го няма вече!

Младежът слушаше отчаян. Сега, когато фактите придобиваха по-малко трагичен обрат, по-малко трагично значение, той се успокои и започна да разбира.

— А после?

— После, да поговорим…

— Да,… да… да поговорим…

— Една цигара? — каза принцът. — Приемаш ли? Ах, аз виждам, че се връщаш към живота. Толкова по-добре, ще се разберем, и то бързо. Той запали цигарата на младежа, после своята и веднага обясни с няколко думи:

— Покойни Жерар Бопре, ти беше уморен от живота, болен, без пари, без надежда… Искаш ли сега да имаш добро здраве, да си богат и могъщ?

— Не знам.

— Това е много просто. Случайността те изправи на пътя ми, ти си млад, красив младеж, поет, ти си интелигент, а твоят акт на отчаяние е доказателство за голямата ти почтеност. Рядко се срещат такива качества у един млад човек. Аз ги уважавам… и ги записвам в моята сметка.

— Те не се продават.

— Глупак! Кой ти говори за покупко-продажба. Запази си съвестта. Тя е много ценно съкровище, за да го захвърляш.

— Тогава какво искате от мен?

— Твоя живот!

И като посочи все още посинялото гърло на младия човек, добави:

— Твоя живот! Твоя живот, който ти не съумя да използваш! Твоя живот, който ти провали, загуби, разруши и когото искам да възстановя според идеалите за красота, величие и благородство, от които ще ти се завие свят, малкият ми, ако можеш да надзърнеш в бездната, където потъва най-интимната ми мисъл…

Той беше обхванал с длани лицето на Жерар и продължаваше с ироничен патос:

— Ти си свободен! Нямаш окови! Вече не се налага да носиш тежестта на твоето име! Ти заличи регистрационния номер, с който обществото те беше дамгосало по рамото като нагорещено желязо. Ти си свободен! В този свят на роби, където всеки носи своя етикет, ти можеш или да се разхождаш непознат, невидим, сякаш притежаваш пръстена на Жижес… или да избереш своя етикет, етикета, който ти харесва! Разбираш ли?… Разбираш ли какво приказно съкровище си ти за един артист или теб самия, ако го желаеш? Един нов живот, съвсем чист. Твоят живот сега е восък, който имаш право да моделираш по собствен вкус, според размаха на твоето въображение или съветите на разума ти.

Младият човек направи отегчен жест.

— И какво искате да направя с това съкровище? Какво направих с него досега? Нищо.

— Дай ми го.

— Какво можете да направите Вие?

— Всичко. Ако ти не си артист, аз съм, и то ентусиазиран, неуморен, неукротим, неизчерпаем. Ако ти не носиш свещения огън, аз го нося! Там, където ти си се провалил, аз ще успея! Дай ми твоя живот.

— Думи, обещания!… — провикна се младежът, чието лице се съживяваше… — Празни сънища! Добре знам колко струвате!… Познавам страха, моето обезкураже-ние, провалените ми усилия, цялата ми нищета. Нуждая се от воля, за да започна живота си отначало, а аз я нямам…

— Но аз имам…

— Приятели…

— Ще ги имаш!

— Средства…

— Ще ти дам, и то какви! Ти само ще черпиш все едно, че бъркаш в магическа каса.

— Но кой сте Вие? — провикна се обърканият младеж.

— За другите съм принц Сернин… За теб… няма значение! Аз съм повече от принц, повече от крал, повече от император.

— Кой сте Вие? Кой сте Вие? — мълвеше Бопре.

— Господарят… този, който иска и може… този, който действа… Няма граници за моята воля, безгранична е и моята власт. Аз съм по-богат от най-богатия, защото неговото богатство ми принадлежи… Аз съм по-могъщ от най-силните, защото тяхната сила е в моя услуга.

Той отново обхвана лицето му и забивайки поглед в очите му, добави:

— Бъди богат и ти… бъди силен… ето какво щастие ти предлагам… сладостта да живееш… спокойствие за твоя мозък на поет… а също и слава. Приемаш ли?

— Да… да… — прошепна Жерар, заслепен и подчинен… Какво трябва да направя?

— Нищо.

— Все пак…

— Нищо ти казвам. Ти си в основата на всичките ми планове, но те не те засягат. Ти нямаш активна роля. Засега ти си само фигурант… дори не си и фигурант, а пионка, която местя.

— Какво ще правя аз?

— Нищо… стихове! Ще живееш, както искаш. Ще имаш пари. Ще се радваш на живота. Аз дори няма да се занимавам с теб. Пак повтарям, ти не играеш роля в моето приключение.

— А кой ще бъда аз?

Сернин протегна ръка и посочи съседната стая:

— Ще заемеш неговото място. Ти си онзи.

Жерар потръпна от възмущение и отвращение.

— А, не! Той е мъртъв… а освен това… е престъпление… не, искам нов живот, изграден от мен, измислен от мен… с неизвестно име…

— Ще бъдеш онзи там, ти казвам аз — провикна се Сернин властно и енергично… — ти ще бъдеш онзи, а не друг! Онзи, защото неговата съдба е великолепна, защото името му е прочуто и защото той ти прехвърля наследство от два века благородничество и гордост.

— Това е престъпление! — простена Бопре, отмалявайки…

— Ти ще бъдеш онзи! — изрече Сернин с нечувана сила… — Онзи! В противен случай ще си останеш Бопре, а върху Бопре имам право на живот или смърт. Избирай.

Той извади пистолета си, зареди го и го насочи към младежа.

— Избирай? — повтори той.

Изразът на лицето му беше неумолим. Жерар се изплаши и се хвърли разридан на леглото.

— Искам да живея!

— Твърдо и безвъзвратно ли го искаш?

— Да, хиляди пъти да! След ужасното нещо, което се опитах да извърша, смъртта ме плаши… Всичко… всичко друго, но не и смърт!… Всичко… страдание… глад… болест… всички мъчения, низости… дори престъпление, ако това е нужно… но не и смърт.

Той се тресеше от треска и тревога, сякаш големият му враг — смъртта, все още бродеше около него, а той се чувстваше неспособен да се измъкне от прегръдката на костеливите й ръце.

Принцът удвои усмивката си и произнесе пламенно, надвесен над него като над плячка:

— Не искам нищо невъзможно от теб, нищо лошо… Ако стане нещо, аз ще отговарям… Не, няма да има престъпления… малко страдание, съвсем малко… ще ти потече малко кръв. Но какво е това пред ужаса да умреш?

— Страданието ми е безразлично.

— Тогава хайде веднага! — извика Сернин. — Веднага! Десет секунди страдание и това ще бъде всичко… десет секунди и животът на другия ще ти принадлежи…

Той го беше притиснал до себе си и, наведен над стола, държеше лявата му ръка, опряна на масата с разперени пръсти. Той бързо извади нож от джоба си, натисна острието върху малкия му пръст, между първата и втората става, и заповяда:

— Удряй, удряй сам! Един удар и готово!

Той държеше дясната му ръка и се опитваше да я стовари върху другата като чук.

Жерар се изви, сгърчен от ужас. Сега разбираше.

— Никога! — смутолеви той. — Никога!

— Удряй! Само един удар и готово, само един удар и ти ще приличаш на онзи човек, никой няма да те познае…

— Как се казва…

— Първо удари…

— Никога! Ох, какво мъчение… Моля Ви… по-късно.

— Сега… настоявам… трябва…

— Не… не… не мога…

— Хайде, удряй, глупако, това означава богатство, слава, любов.

Обзет от порив, Жерар вдигна юмрук.

— Любов — каза той — за нея ще го направя.

— Ти ще обичаш и ще бъдеш обичан — произнесе Сернин. — Твоята годеница те очаква. Аз ти я избрах. Тя е по-невинна от най-невинните, по-красива от най-красивите. Но трябва да я завоюваш. Удряй!

Ръката се стегна за фаталния удар, но инстинктът беше по-силен. Нечовешка енергия сгърчи младежа. Внезапно той разкъса прегръдката на Сернин и избяга.

Спусна се като луд към другата стая. Вой от ужас се изтръгна от гърдите му при вида на отвратителната гледка, той се върна и падна на колене пред Сернин.

— Удряй! — каза той, като разтвори отново пръстите му и разположи острието на ножа.

Направи го механично. С автоматичен жест, с обезумели очи, с прежълтяло лице, младият човек вдигна юмрук и удари.

— Ох! — простена той от болка.

Малкото парченце плът беше отхвръкнало. Течеше, кръв. За трети път загуби съзнание.

Сернин го погледа няколко секунди и произнесе кротко:

— Горкичкото момче! Аз ще те възнаградя стократно. Аз винаги плащам по кралски.

Той слезе и намери доктора:

— Готово. Сега е твой ред… Качи се и му направи разрез на дясната буза, подобно на белега на Пиер Льодюк. Двата белега трябва да са еднакви. След час ще дойда да те взема.

— Къде отивате?

— Да подишам въздух. Сърцето ми не издържа. Навън той вдиша дълбоко, после запали нова цигара.

— Добър ден — прошепна той… — Малко натоварен, малко уморителен, но плодотворен, наистина плодотворен. Станах приятел на Долорес Кеселбах. Станах приятел на Женевиев. Изфабрикувах си един доста представителен нов Пиер Льодюк, който ми е изцяло предан. И накрая, намерих за Женевиев съпруг, какъвто не се среща всеки ден. Моята задача е изпълнена. Остава само да прибера плода на своите усилия. Ваш ред е да поработите, господин Льонорман. Аз съм готов.

И добави, като си мислеше за нещастния осакатен, когото беше заслепил с обещанията си:

— Но… има едно „но“… аз не знам точно какъв е бил този Пиер Льодюк, чието място поднесох така великодушно на младежа. А това е дразнещо… Защото нищо не доказва, че Пиер Льодюк не е бил син на месар…