Дийн Кунц
Светкавица (6)

2.

Дванадесети януари 1989 година, четвъртък, беше тридесет и четвъртия рожден ден на Лора, който прекараха в същата стая в мотела „Синята птица на щастието“. Стефан имаше нужда от още един ден почивка за възстановяване на силите и за да може пеницилинът да си свърши работата. Трябваше му също време за размисъл: налагаше се да разработи план за разрушаване на института, а проблемът беше достатъчно заплетен и изискваше дълги часове напрегнато съсредоточаване.

Дъждът беше спрял, но небето изглеждаше изранено, отекло. В прогнозата за времето се говореше за нова буря към полунощ.

Гледаха местните новини по телевизията в пет часа и видяха репортаж за Лора, Крис и загадъчния ранен, когото бяха завели при доктор Бренкшоу. Полицията продължаваше да я издирва. Най-доброто предположение при създалото се положение беше, че търговците на наркотици, убили нейния съпруг, сега преследват нея и сина й или защото се страхуват да не ги разпознае при очна ставка в полицията, или защото самата тя по някакъв начин е замесена в търговия с наркотици.

— Мама да търгува с наркотици? — каза Крис, обиден от клеветата. — Какви негодници!

В Биг Беър и Сан Бернардино не бяха открили трупове, но една сензационна вест гарантираше, че средствата за масова информация ще продължат да се интересуват от случая. Репортерите бяха научили, че и на двете места е открита много кръв и че в алеята зад къщата на Бренкшоу между две боклукчийски кофите намерена отрязана мъжка глава.

Лора си припомни как мина през портала от секвоя в двора на Картър Бренкшоу, видя втория стъписан въоръжен мъж и стреля с автомата. Откосът го улучи в гърлото и главата и още тогава си бе помислила, че силният огън сигурно го е обезглавил.

— Оцелелите есесовци са натиснали копчето за връщане върху колана на мъртвия — обясни Стефан, — и са изпратили трупа обратно.

— А защо без главата? — попита Лора, отвратена от темата и все пак твърде любопитна, за да преглътне въпроса.

— Трябва да се е търкулила встрани от тялото, между кофите за боклук — каза Стефан, — и не са могли да я намерят в тези няколко секунди, които са имали на разположение. Ако я бяха намерили, щяха да я сложат върху трупа и да я затиснат с ръцете. Всичко, което пътешествениците във времето носят, отива заедно с тях. Но с приближаващите сирени и в мрака на алеята… не са имали време да намерят главата.

Крис, от когото би могло да се очаква да се въодушеви от странните усложнения, беше притихнал на стола, седнал с кръстосани крака. Може би отвратителният образ на отрязаната глава беше направил присъствието на Смъртта по-реално за него, отколкото насочената срещу него стрелба.

Лора нарочно го прегърна и нежно го увери, че ще преживеят всичко това заедно и невредими. Прегръдката обаче за нея бе не по-малко нужна, а ободрителните думи може би звучаха донякъде изкуствено, защото самата тя все още не беше убедена, че ще победят.

За обяд и вечеря пак купи храна от отсрещния китайски ресторант. Предната вечер никой от персонала не я беше разпознал нито като прочутата писателка, нито като бегълката, затова там се чувстваше сравнително спокойна. Струваше й се глупаво да отиде другаде и да рискува да я познаят.

В края на вечерята, когато Лора разчистваше, Крис извади два малки шоколадови кейка с по една жълта свещ. Беше купил пакет сладкиши и кутия свещички за рожден ден в супермаркета „Ралфс“ още предната сутрин, но ги беше крил досега. Много тържествено той донесе кейковете от банята, където тайно бе забучил и напалил свещите. Златистите отражения на двете пламъчета проблясваха в очите му. Крис се усмихна широко като видя, че е изненадал и възхитил Лора. Всъщност тя с мъка сдържаше сълзите. Беше трогната, че дори в плена на страха, сред опасностите, Крис се беше сетил за рождения й ден и искаше да я зарадва. Помисли, че това именно е същността на отношенията между майки и деца. Тримата си разделиха кейковете. Освен това с храната в ресторанта им бяха загънали пет банички с късмети. Облегнат на възглавниците в леглото, Стефан разчупи своята баничка:

— О, да беше така: „Ще живеете във време на мир и изобилие“.

— Може и да се окаже вярно — каза Лора. Тя отвори нейното парче и измъкна листчето хартия. — А-а, мисля, че ми стига толкова: „Приключението ще бъде ваш спътник“.

Крис разчупи своята баничка, вътре нямаше листче, никакво късметче. Страх трепна в душата на Лора, сякаш празната баничка вещаеше, че за него няма бъдеще. Суеверни глупости. И въпреки това не можа да потисне внезапната тревога.

— Ето — каза тя и бързо му подаде останалите две банички. — Щом като нямаш късметче в тази, значи ти се полагат две…

Крис погледна в първата, прочете листчето наум, засмя се и после го повтори на глас: — „Ще постигнете слава и богатство“.

— Като станеш безсрамно богат, ще ме гледаш ли на стари години? — попита Лора.

— Разбира се, мамо…, Стига да ми готвиш, особено зеленчукова супа.

— Ще караш бедната си стара майчица да си изкарва хляба?

Стефан Кригер се усмихна на шегите на Лора и Крис и се обади:

— Упорит клиент, нали?

— Сигурно ще ме кара да мия подове чак до осемдесетгодишна възраст — каза Лора.

Крис разчупи втората баничка.

— „Ще имате приятен живот с дребни удоволствия — книги, музика, изкуство“.

Нито Крис, нито Стефан не забелязаха, че двата късмета съдържаха противоположни, взаимно изключващи се предсказания, което донякъде потвърждаваше зловещото значение на празната баничка.

„Хей, Шейн, ти полудяваш наистина“, помисли Лора. „Това са само късметчета. Всъщност те не предсказват нищо“.

След няколко часа, когато лампите бяха угасени и Крис беше заспал, Стефан заговори Лора в мрака:

— Измислих план.

— Начин да разрушим института?

— Да. Но е много сложен и ще ми трябват много неща. Не съм съвсем сигурен… обаче подозирам, че някои от тях не могат да се купят от частни лица.

— Мога да ви доставя всичко, от което имате нужда — уверено каза Лора. — Имам контакти. Всичко.

— Ще ни трябват доста пари.

— Ето това е проблем. Останаха ми само четиридесет долара, а не мога да отида в банката да тегля пари, защото това ще се регистрира…

— Да. Ще ги доведе право при нас. Има ли някой, на когото вярвате и който ви вярва, някой да ви даде много пари и да не казва никому, че ви е виждал?

— Знаете всичко за мене — каза Лора, — значи знаете за Телма Акерсън. Но, за Бога, не искам да забъркам и нея. Ако нещо й се случи…

— Може да се уреди без никакъв риск за нея — настоя Стефан.

Отвън обещаният дъжд рукна с внезапна сила.

— Не — отговори Лора.

— Но тя е единствената ни надежда.

— Не.

— Откъде иначе можете да намерите пари?

— Ще измислим друг начин, който не изисква толкова средства.

— Какъвто и да е планът, пари ще ни трябват. Вашите четиридесет долара няма да стигнат и за един ден. А аз нямам нищо.

— Няма да изложа Телма на опасност — твърдо се възпротиви Лора.

— Казах ви, можем да се справим без никаква опасност, никакъв…

— Тогава сме победени — мрачно заключи Стефан.

Лора се заслуша в дъжда, който й се стори като тежък рев на изтребители от Втората световна война, после като шум на полудяла, скандираща тълпа. Най-сетне тя проговори:

— Дори да го уредим без никакъв риск за Телма, какво ще стане, ако СС я следи? Не може да не знаят, че тя е най-добрата ми приятелка, единствената истинска приятелка. Защо да не изпратят една от групите си в бъдещето само да наблюдават Телма с надеждата, че тя ще ги доведе при мене?

— Защото това е излишно обременителен начин да ни открият — каза Стефан. — По-лесно е да пращат групи в бъдещето, през февруари тази година, после март, после април, месец след месец, за да проверяват вестниците, докато видят къде ще се появим за пръв път. Всяко от тези пътувания ще трае само единадесет минути в тяхното време, запомнете, то става бързо: методът е почти сигурен и ще задейства рано или късно, защото едва ли ще се крием до края на живота си.

— Ами…

Стефан търпеливо изчака. После каза:

— Вие двете сте като сестри. И ако не можете да се обърнете за помощ към сестра си в момент като този, към кого можете да се обърнете, Лора?

— Ако Телма може да ни помогне, без да я излагаме на опасност… мисля, че трябва да опитаме.

— Първата ни работа утре сутринта — каза Стефан.

Нощта беше дъждовна, дъждът изпълни сънищата й. И в тези сънища имаше оглушителни гръмотевици и светкавици. Лора се събуди ужасена, но влажната нощ в Санта Ана не се нарушаваше отблясъка на шумни предвестници на смъртта. Валежът беше сравнително спокоен, без гръмотевици, светкавици и вятър, макар и Лора да знаеше, че няма да е винаги така.

3.

Апаратите прищракваха и бръмчаха.

Ерих Клитман погледна часовника. След три минути изследователската група щеше да се завърне в института.

Двама учени, наследници на Пенловски, Януская и фолкау, стояха пред командния пулт и изучаваха милиардите циферблати и датчици. Цялото осветление в залата беше изкуствено, защо прозорците бяха не само затъмнени, за да не се превърнат в насочващи фарове за нощните вражески бомбардировачи, но и зазидани по съображения за сигурност. Вътре беше задушно.

Застанал в ъгъла на главната лаборатория, близо до вратата, лейтенант Клитман възбудено изчакваше пътуването до 1989 година не заради чудесата, изпълнили бъдещето, а защото мисията му даваше възможност да служи на фюрера както малцина можеха. Ако успее да убие Кригер, жената и момчето, щеше да заслужи лична среща с Хитлер, да получи шанс да се срещне с този велик човек лице в лице, да усети допира на ръката му и чрез ръкостискането да се докосне до могъществото, огромното могъщество на германската държава, народ, история и съдба. Лейтенантът беше готов да рискува живота си десет пъти, хиляда пъти, само и само да привлече личното внимание на фюрера, Хитлер да научи за него не само като един от многото есесовци, а като личност, като Ерих Клитман, човекът, спасил Райха от мрачната съдба, която почти му бе наложена.

Клитман не отговаряше на представата за идеалния ариец и ясно съзнаваше физическите си недостатъци. Дядо му по майчина линия беше поляк, отвратителен мелез-славянин или с други думи, Клитман беше само три четвърти германец. Нещо повече, другият му дядо, двете баби и родителите му бяха руси, синеоки, с нордически черти, но Ерих имаше лешникови очи, тъмна коса и по-тежки, по-чувствителни черти като на дядото-варварин. Мразеше външността си и се мъчеше да компенсира физическите недостатъци с държането на най-бдителен нацист, най-храбър войник, най-ревностен поддръжник на Хитлер в цялото СС, което никак не беше лесно поради голямата конкуренция за подобна чест. Понякога се отчайваше, че може би никога няма да се увенчае със слава, но не се предаваше и ето сега стоеше тук, на прага на подвига, който щеше да му донесе Валхала.

Искаше да убие Стефан Кригер лично, защото така щеше да спечели благоразположението на фюрера и още, защото Кригер беше идеалният ариец — рус, синеок, с чисти нордически черти, от добро потекло. С всички тези предимства омразният Кригер все пак бе решил да предаде неговия фюрер и това вбесяваше Клитман, който трябваше да се бори за величие под генетичното бреме на мелез.

Сега, малко повече от две минути преди връщането на изследователската група от 1989 година, Клитман погледна тримата си подчинени, облечени като млади бизнесмени от друга епоха и усети яростна, но същевременно сантиментална гордост при вида им — толкова силна, че почти се просълзи.

Всички произлизаха от обикновени семейства. Унтершарфюрер Феликс Хубач, сержант на Клитман и втори по старшинство в групата, беше син на стругар-алкохолик и майка-повлекана, които презираше. Ротенфюрер Рудолф фон Машцайн се срамуваше от изпълнения с несполуки живот на баща си, беден селянин, а ротенфюрер Мартин Брахер беше сирак. Въпреки че бяха родени в различни области на Германия, двамата ефрейтори, сержантът и лейтенант Клитман имаха една прилика, която ги сродяваше като братя: смятаха, че най-истинска, най-дълбока и най-съкровена привързаност човек изпитва не към семейството, а към държавата, към отечеството и фюрера-въплъщение на отечеството, че държавата е единственото семейство, което има значение и че тази мъдрост ги извисява и превръща в достойни отци на бъдещата свръхраса. Клитман тайничко избърса ъгълчетата на очите с палец и размаза бликналите сълзи, които не можа да сдържи. След една минута изследователската група щеше да се върне. Апаратите прищракваха и бръмчаха.

4.

На тринадесети януари, петък следобед, в три часа един бял пикап пристигна на мокрия от дъжда паркинг на мотела, приближи се право до задното крило и спря до „Бюика“ с регистрационните номера на „Нисана“. Колата беше на пет-шест години. Вратата от срещуположната на шофьора страна беше пробита и ръждясала. Собственикът очевидно кърпеше пикапа малко по малко, защото някои от петната бяха изтъркани с шкурка и загладени, но още не бяха пребоядисани. Лора наблюдаваше колата през леко дръпнатото перде на прозореца в стаята на мотела. В отпуснатата ръка държеше автомата.

Фаровете на пикапа угаснаха, чистачките спряха и след миг слезе къдрава руса жена и се запъти към вратата. Почука три пъти. Крис стоеше зад вратата и гледаше майка си. Лора кимна. Крис отвори и каза:

— Здравей лельо, Телма. Ау-у, каква грозна перука!

Телма пристъпи вътре, здраво притисна в прегръдка Крис и отговори:

— Е, много ти благодаря. Ами ако аз ти кажа, че си се родил със забележително грозен нос, но не можеш да се отървеш от него, пък аз винаги мога да махна перуката? А? Какво ще кажеш тогава?

Крис се изкиска:

— Нищо. Защото знам, че имам хубаво носленце.

— Хубаво носленце? Божичко, детенце, имаш самочувствието на артист.

Тя го пусна, погледна Стефан Кригер, който седеше на стол близо до телевизора, после се обърна към Лора:

— Шейн, видя ли с каква барака дойдох? Не съм ли луда? Като влизах в моя „Мерцедес“ си казах: „Телма, (аз се обръщам към себе си така), Телма, казвам, няма ли да привлечеше вниманието на куцо и сляпо в онзи мърляв мотел, като се появиш с кола за шейсет и пет хиляди долара?“. Затова опитах да взема назаем колата на иконома, но знаеш ли какво кара той? „Ягуар“. Бевърли Хилз май се е превърнал в „Зоната на здрача“. Наложи се да взема пикапа на градинаря. И ето ме тук. Нещо да кажеш за маскировката?

Носеше ситно къдрава руса перука, по която блестяха дъждовни капчици, очила с рогови рамки и изкуствени челюсти с обратна захапка.

— Така си по-хубава — засмя се Лора.

Телма измъкна изкуствените зъби:

— Виж какво, след като намерих тази невзрачна кола, сетих се, че и аз самата мога да привлека внимание — нали съм известна звезда. И тъй като журналистите вече изровиха факта, че сме приятелки и се опитаха да ми зададат някои хапливи въпроси за тебе, прочутата писателка с автоматите, реших да дойда инкогнито — тя хвърли чантата и изкуствените зъби на леглото. — Така трябваше да изглежда един мой нов образ в нощната програма, пробвах около осем пъти да го играя в „Бали“ в Лас Вегас. Образът беше пълен провал. Публиката плюеше по мене, Шейн, извикаха охраната на казиното, опитаха се да ме арестуват, отричаха правото ми да живея на една и съща планета с тях — о, бяха много груби, Шейн, бяха… — Изведнъж тя прекъсна словесния поток по средата и избухна в плач. Хвърли се към Лора и я прегърна:

— Божичко, Лора, изплаших се, толкова се изплаших. Като чух новината за Сан Бернардино, автоматите, гледката в дома ти край Биг Беър, помислих, че ти… или може би Крис… така се разтревожих.

Прегърнала Телма също толкова здраво, Лора и каза:

— Всичко ще ти разкажа, но главното е, че сме добре и според нас знаем как бихме могли да се измъкнем от тази дупка.

— Защо не ми се обади, глупава патко?

— Но аз ти се обадих!

— Чак тази сутрин! Цели два дена след като те разнесоха по всички вестници. Едва не полудях.

— Съжалявам. Трябваше да позвъня по-рано. Просто не исках да те намесвам, ако е възможно.

Телма неохотно я пусна.

— Аз съм неизбежно, дълбоко и безнадеждно намесена, идиотка такава, защото и ти си вътре.

Тя извади книжна кърпа от джоба на велуреното яке и избърса очите си.

— Имаш ли още една? — попита Лора.

Телма и подаде кърпичка и двете се издухаха.

— Преследват ни, лельо Телма — каза Крис. — Не е лесно да поддържаш връзка с хората, когато бягаш.

Телма пое дълбоко въздух на пресекулки и попита:

— И така, Шейн, къде държиш колекцията отрязани глави? В банята? Разбрах, че си забравила една в Сан Бернардино. Мърлява работа. Това ново хоби ли е или винаги си ценяла красотата на човешката глава, необременена от досадни израстъци?

— Искам да те запозная с един човек — каза Лора. — Телма Акерсън, това е Стефан Кригер.

— Приятно ми е — каза Телма.

— Извинете ме, че не мога да стана — обясни Стефан. — Все още се възстановявам.

— Ако вие ме извините за перуката, аз мога да извиня всичко.

После Телма се обърна към Лора:

— Същият ли е, който си мисля, че е?

— Да.

— Твоят пазител?

— Да.

Телма се приближи до Стефан и му лепна две мокри целувки по бузите:

— Нямам представа откъде идвате или кой по дяволите сте, Стефан Кригер, но ви обичам за всички пъти, когато сте помагали на моята Лора — Тя отстъпи назад и седна в края на леглото до Крис. — Шейн, този мъж тука е разкошен. Погледни го какво парче. Изглежда точно както би трябвало да изглежда един ангел-пазител.

Стефан видимо се смути, но нищо не можеше да спре Телма:

— Страшен си, Кригер. Искам да науча всичко за тебе. Но първо ето ти парите, за които помоли, Шейн.

Телма отвори голямата си чанта и извади дебела пачка стодоларови банкноти. Лора започна да брои парите и възкликна:

— Телма, помолих те за четири хиляди. Тук има поне два пъти по толкова.

— Десет или дванайсет хиляди, струва ми се — Телма намигна на Крис и каза. — Когато моите приятели са бегълци, аз настоявам те да пътуват в първа класа.

* * *

Телма изслуша разказа, без да изрази никакво недоверие. Стефан беше изненадан от способността й да възприема нещата каквито са, но тя обясни:

— Ей, след като си живял в Макилрой и Касуел Хол, нищо на този свят не може да те изненада. Пътешественици във времето от 1944 година? Ха! В Макилрой можех да ти покажа една жена с размери на диван, която носеше дрехи от плат за долнопробна тапицерия и получаваше солидна заплата, за да се отнася със сирачетата като към вредни насекоми. Ето това е чудо.

Очевидно произходът на Стефан я беше впечатлил, клопката, в която бяха попаднали, я смрази и слиса, но даже при тези обстоятелства тя си оставаше Телма Акерсън — винаги готова да се посмее на всичко. В шест часа пак сложи изкуствената челюст и излезе да купи ядене от мексикански ресторант.

— Когато бягате от закона, трябва да се тъпчете с боб, храна за мъжки момчета.

Върна се с овлажнени от дъжда кесии, пълни с най-разнообразни мексикански ястия. Извадиха яденето върху долната половина на леглото, Телма и Крис се разположиха на другата половина, а Лора и Стефан седнаха на столове до леглото.

— Телма — каза Лора, — тук има достатъчно храна за десетима.

— Реших, че ще стигне за нас и за хлебарките. Ако не се бяхме сетили за хлебарките, те можеха да се озлобят, да излязат навън и да преобърнат пикапа на моя градинар. Ама не можете да се оплачете от липса на хлебарки! Искам да кажа, че изискано място като това без хлебарки ще е като хотел „Бевърли Хилз“ без дървесните плъхове.

Докато се хранеха, Стефан обясни своя план за затваряне на вратата и разрушаване на института. Телма го прекъсваше с остроумия, но когато той свърши, каза сериозно:

— Това е много опасно, Стефане. Толкова е дръзко, че граничи с глупостта може би.

— Няма друг начин.

— Разбирам — каза Телма.

— И какво мога да направя?

Крис спря преди да си натъпче устата с царевични пръчици и обясни:

— Ще трябва да ни купиш компютър, лельо Телма.

Лора допълни:

— Персонален компютър „Ай Би Ем“, най-добрия модел, същия като моя у дома, за да мога да използвам програмите. Нямаме време да разучаваме нова машина. Всичко съм ти записала. Мисля, че и аз бих могла да го купя с парите, които ми даде, но ме е страх да се показвам на прекалено много места.

— Освен това ще ни трябва подслон — каза Стефан.

— Не можем да останем тук — обади се Крис, явно доволен, че участва в разговора, — особено, ако работим с компютъра. Камериерката ще го види, колкото и да се стараем да го крием и ще се разприказва, защото е необичайно на такова място да се крият хора с компютър.

Стефан продължи:

— Лора ми каза, че с мъжа ти имате още една къща в Палм Спрингз.

— Имаме къща в Палм Спрингз, вила в Монтърей, още една вила в Лас Вегас и няма да се учудя, ако се окажем собственици или акционери на частен вулкан на Хавайските острови. Съпругът ми е твърде богат. Затова можете да избирате. Моите къщи са и ваши. Само да не използвате хавлиените кърпи да лъскате джантите на колата и ако се наложи да дъвчете тютюн и да плюете по подовете, гледайте да уцелвате ъглите.

— Струва ми се, че къщата в Палм Спрингз е идеална — каза Лора. — Казвала си ми, че е доста уединена.

— Дворът е голям, има много дървета, съседите също са в шоубизнеса, много са заети и нямат навик да се отбиват на кафе. Никой няма да ви безпокои.

— Добре — съгласи се Лора. — Има още няколко неща. Ще ни трябват дрехи, удобни обувки и някои предмети от първа необходимост. Направила съм списък с размерите и всичко останало. Разбира се, като свърши всичко това, ще ти върна парите, които ми даде и ще възстановя разходите за компютъра и другите неща.

— Къде ще ходиш, че да не ги върнеш, Шейн? С четиридесет процента лихва. Седмично. Сложна почасова лихва. Плюс детето. Твоето дете ще стане мое.

Крис се засмя:

— Моята леля от Мексико.

— Няма да остроумничиш толкова като станеш мое дете, Кристофър Робин. Или най-малкото ще ми казваш маминка, господинчо!

— Маминка, госпожо — каза Крис и козирува.

В осем и половина Телма се приготви да излезе със списъка за покупки, който бе написала Лора и данните за компютъра.

— Ще се върна утре следобед, веднага щом свърша — каза тя и прегърна за довиждане Лора и Крис.

— Наистина ли сте в безопасност тук, Шейн?

— Мисля, че да. Ако бяха разбрали, че сме тук, щяха вече да са се появили.

Стефан каза:

— Не забравяй, Телма, че те са пътешественици във времето. След като открият къде се укриваме, могат просто да пристигнат в момента, когато ние идвахме насам. Можеха даже да ни причакат, когато дойдохме в мотела в сряда. Това, че толкова дълго стоим тук необезпокоявани, е почти сигурно доказателство, че нямат данни за сегашното ни убежище.

— Свят ми се зави — каза Телма. — А аз си мислех, че четенето на договори с някое голямо студио е сложно нещо!

Тя излезе в мрака и дъжда. Все още носеше перуката и роговите очила, но беше пъхнала изкуствените зъби в джоба. Потегли с пикапа на градинаря. Лора, Крис и Стефан я гледаха през големия прозорец. Стефан каза:

— Тя е необикновена жена.

— Наистина — отговори Лора. — Опазил ме Бог да съм я изложила на опасност.

— Не се тревожи, мамо — обади се Крис. — Леля Телма е яка като катър. Тя винаги казва така.

* * *

Същата вечер в девет часа, малко след като Телма си тръгна, Лора отиде при Дебелия Джак в Анахайм. Дъждът не беше вече пороен, но не спираше. Асфалтираният път проблясваше в сребристо черно и канавките се препълваха с вода, която приличаше на нефт на странната светлина на уличните натриеви лампи. Пропълзяваше мъгла — не с тихи котешки стъпки, а като виеща се по корем змия.

Никак не й се искаше да остави Стефан в мотела, но за него не беше разумно да стои толкова дълго навън в студената, дъждовна януарска вечер, без да се е възстановил. Пък и с нищо не можеше да й помогне.

Стефан остана, но Крис придружи Лора, защото тя не можеше да се отдели от него толкова дълго, колкото щеше да трае сделката с оръжието. Момчето беше с нея, когато за пръв път посети Дебелия Джак преди една година да купи незаконно модифицираните автомати „Узи“, затова търговецът нямаше да се изненада. Щеше да му е неприятно, защото Дебелият Джак нямаше слабост към децата, но нямаше да се учуди на срещата с Крис.

По пътя Лора често вдигаше очи към огледалото за обратно виждане и към страничните огледала, премерваше разстоянието до останалите коли така старателно, че започваше да разбира по нов начин понятието „внимателно каране“. Не можеше да си позволи да я засече някой глупак, който шофира без да се съобразява с пътните условия. Полицията отново щеше да се появи на местопроизшествието, да провери според инструкцията регистрационните номера и още преди да я арестува, там щяха да се материализират мъже с автомати и да застрелят нея и Крис.

Беше оставила своя автомат на Стефан, въпреки че той възрази. Но не можеше да го зареже без никакви средства за самозащита. Носеше със себе си револвера „Чийфс Спешъл“, а в закопчаните с цип джобове на скиорското яке беше разпределила петдесет резервни патрона. Близо до Дисниленд, където обляната с неонови светлини фантасмагория на заведението на Дебелия Джак „Пица парти палас“ изплува в мъглата като космически кораб от филма „Близки срещи от третия вид“, който се спусна от облаци, направени от самия него, Лора почувства облекчение. Пристигна на претъпкания паркинг и изключи двигателя. Чистачките спряха жуженето и дъждът заплиска на потоци по предното стъкло. Оранжеви, червени, сини, жълти, зелени, бели, виолетови и розови неонови отражения блещукаха в стичащата се вода и Лора си представи, че се намира във вътрешността на старомоден, ярък мюзикбокс от петдесетте години. Крис каза:

— Дебелият Джак е сложил още неон, откакто идвахме тук.

— Май че си прав — отвърна Лора.

Слязоха от колата и се загледаха в гротескно крещящата фасада на заведението, която мигаше, бляскаше, трептеше и просветваше. Не само надписът „Пица парти палас“ искреше в неонова светлина. По същия начин бяха очертани контурите на сградите, покрива, всички прозорци и врати отпред. Освен това чифт гигантски неонови очила се кипреха в единия край на покрива, а в другия се извисяваше огромна ракета, готова за старт, с неонов дим, който без прекъсване се къдреше и искреше под двигателя. Неоновата пица с диаметър десет стъпки стоеше отдавна, но усмихнатото неоново клоунско лице беше новост.

Неоновите светлини се лееха така изобилно, че всяка дъждовна капчица се осветяваше, сякаш дъгата се бе пръснала на парченца с падането на мрака. Във всяка локва имаше по една дъга.

Човек губеше чувство за ориентация при това изобилие на светлини, но в същото време се подготвяше за вътрешността на заведението на Дебелия Джак. То напомняше хаоса, от който преди милиарди години бе възникнала вселената. Сервитьорите и сервитьорките бяха облечени като клоуни, призраци, пирати, космонавти, вещици, цигани и вампири. Трио в мечешки костюми пееше от маса на маса за радост на децата с изплескани от пиците лица. В страничните зали по-големите деца се занимаваха с видеоигри и електронното им бръмчене, жужене и звънтене пригласяше на мечките-певци и на детските крясъци.

— Лудница — въздъхна Крис.

На входната врата ги посрещна домакинът на име Доминик, младши съдружник на Дебелия Джак. Доминик беше висок, мъртвешки блед, с тъжни очи и изглеждаше съвсем не на място сред престореното веселие. Лора повиши глас да надвика шума, попита за Дебелия Джак и добави:

— Обадих се предварително. Аз съм старата позната на майка му.

С тези думи се намекваше, че посетителят иска оръжие, а не пица. Доминик се беше научил да говори ясно в шумотевицата без да крещи:

— Като че ли сте идвали и преди.

— Добра памет — потвърди Лора. — Преди една година.

— Моля последвайте ме — каза Доминик с гробовен глас.

Не се наложи да минат през вихъра на основната зала, което беше благоприятно, защото така се намаляваше вероятността някой от клиентите да забележи и да разпознае Лора. Минаха през странична врата в другия край на преддверието, откъдето тръгнаха по коридора покрай кухнята и склада към частния кабинет на Дебелия Джак. Доминик почука на вратата, покани ги да влязат, каза на Дебелия Джак: „Стари познати на майка ви“, после остави Лора и Крис насаме с едрия мъж.

Дебелия Джак приемаше прякора си сериозно и се стараеше да го оправдае. Беше среден на ръст и тежеше над двеста фунта. Огромният сив анцуг му стоеше опънат като гимнастическо трико. Приличаше на дебелака от снимките с магнитно прикрепяне, които човек на диета можеше да залепи на хладилника, за да се уплаши от яденето, но всъщност приличаше на самия хладилник.

Седеше на царско въртящо се кресло зад бюрото с подходящи размери и не се изправи, когато те влязоха.

— Чуйте тези зверчета — той говореше на Лора, без да обръща никакво внимание на Крис. — Сложих кабинета си в дъното на сградата, поръчах специална звукоизолация и пак ги чувам как пищят и квичат, сякаш съм точно над ада.

— Това са само деца, които се забавляват — каза Лора, застанала с Крис пред бюрото.

— И госпожа О’ Лиъри е била само една старица с вироглава крава, но е изгорила Чикаго — кисело отговори Дебелия Джак. Той ядеше шоколад. Някъде отдалече, зад звукоизолацията детските гласове долитаха като глухо бучене, дебелият мъж избухна пред невидимата тълпа: „Да се затъкнете дано, дяволи такива!“

— Там е лудница — каза Крис.

— Тебе кой те пита?

— Никой, господине.

Джак имаше жълтеникав цвят на кожата и сиви очи, почти закрити от гънките на злобното лице. Той се втренчи в Лора и попита:

— Видяхте ли новия неон?

— Клоунът е нов, нали?

— Да. Не е ли прекрасен? Сам го нарисувах, поръчах го, монтираха го посреднощ и на следващата сутрин вече беше прекалено късно някой да ме спре със забрана. В проклетия градски съвет едва не пукнаха от яд.

Дебелият Джак вече десет години водеше съдебни битки с Анахаймската градоустройствена комисия и градския съвет. Властите не одобряваха неговите безвкусни неонови светлини, особено след решението за обновяване на района около Дисниленд. Дебелият Джак бе пръснал десетки, ако не и стотици хиляди долари по съдилищата, плащаше глоби, осъждаха го, той завеждаше нови дела и даже веднъж го бяха пратили в затвора за неуважение към съда. Беше бивш последовател на учението за свободната воля, който сега твърдеше, че е анархист и не можеше да понася никакво посегателство върху истинските си и въображаеми права на свободомислеща личност.

С незаконна търговия с оръжие се занимаваше по същите причини, поради които слагаше неонови светлини в нарушение на разпоредбите — като предизвикателство срещу властта, като отстояване на личните права. Часове наред можеше да говори за злините на правителството което и да е правителство, във всяко едно отношение и при предишното си посещение с Крис, за да получи модифицираните автомати „Узи“, които търсеше, Лора трябваше да изслуша безкрайно обяснение защо правителството няма право дори да прокара закон за забрана на убийството.

Лора не се възторгваше от правителствата, било то леви или десни, но също така не изпитваше никаква симпатия към Дебелия Джак. Той не признаваше законността на никаква власт, на утвърдените институции, даже на семейството.

Сега Лора даде на Дебелия Джак новия списък за покупки, той посочи цената и преброи парите, после Лора и Крис го последваха през тайната врата зад шкафа в кабинета надолу по тясна, извита стълба, където Дебелия Джак едва не се заклещи, до мазето — скривалището за незаконната стока. Ресторантът беше пълна бъркотия, но арсеналът се поддържаше с изрядността на фетишист: кашоните с пистолети и автоматично оръжие бяха подредени на метални лавици според калибъра и цената. В мазето на „Пица парти палас“ имаше най-малко хиляда бройки оръжие.

Търговецът я снабди с два модифицирани автомата „Узи“ („Извънредно популярна марка след покушението срещу Рейгън“) и още един „Чийфс Спешъл’38“.

Стефан се надяваше да получи деветмилиметров „Колт Командър парабелум“ с девет патрона в пълнителя и пригоден за заглушител.

— Нямам такъв — каза Дебелият Джак, — но мога да ви предложа „Колт Командър Марк IV-38 Супер“, също с девет патрона и пригоден за заглушител. Имам и заглушители, колкото щете.

Лора вече знаеше, че той не може да й даде муниции, но той не пропусна обяснението след като изяде шоколада:

— Не държа боеприпаси или взривни материали. Вижте, не вярвам във властта, но не съм напълно безотговорен. Ресторантът ми отгоре е пълен с пискливи, сополиви деца и не мога да рискувам да бъдат разкъсани на парченца, дори това да поумири света. Освен това ще пострада хубавият ми неон.

— Добре — каза Лора и прегърна с една ръка Крис, — ами газът в списъка?

— Сигурна ли сте, че не искате сълзотворен газ?

— Не. „Вексън“. Точно това искам.

Името на газа й беше казал Стефан. Според него той бил едно от химическите оръжия в списъка на средствата, които институтът се надявал да донесе в Германия през 1944 година и да ги включи в немския военен арсенал. Сега можеха да го използват против нацистите.

— Трябва ни средство, което убива моментално.

Дебелият Джак се облегна на металната маса в средата на помещението, където вече беше сложил автоматите, револвера, пистолета и заглушителите. Масата скръцна зловещо.

— Ами това е специално имущество под строг военен контрол.

— Не можете ли да ми го доставите?

— О, разбира се, че мога да ви намеря „Вексън“ — каза Дебелият Джак.

Той се отдръпна от масата, която изскърца облекчено като се освободи от товара, отиде до металните лавици, измъкна два шоколада измежду кашоните с оръжие, таен запас. Не предложи на Крис, пъхна единия шоколад в страничния джоб на анцуга и захапа другия.

— Не държа такъв боклук тука — той е не по-малко опасен от експлозивите. Но до утре привечер мога да го доставя, ако това не представлява някакво неудобство за вас.

— Чудесно.

— Ще струва доста пари.

— Зная.

Дебелият Джак се ухили. Между зъбите му чернееха парченца шоколад:

— Подобни неща не се търсят много, особено от такива като вас, купувачи на дребно. Любопитно ми е какво смятате да правите с него. Изобщо не очаквам да ми разкажете. Обикновено нервнопаралитични и задушливи газове търсят клиентите на едро от Южна Америка и Близкия Изток. Иран и Ирак много ги използваха през последните години.

— Нервнопаралитични, задушливи? Каква е разликата?

— Задушливите трябва да се вдишат. Убиват секунди след като стигнат до дробовете и се разпространят с кръвообращението. Когато се разпръскват, трябва да се слага противогаз. Вашият газ, нервно паралитичният, убива по-бързо, при допир с кожата. За някои видове като например „Вексън“, не ви трябва противогаз или защитно облекло, защото можете предварително да вземете няколко хапчета противоотрова.

— Да, трябваше да ви питам и за хапчета — припомни си Лора.

— „Вексън“. Най-лесният за употреба газ на пазара. Наистина сте хитър клиент — каза Дебелият Джак.

Той дояде шоколада и сякаш пред очите им надебеля още повече, откакто бяха влезли в кабинета му преди половин час. Лора си каза, че привързаността на Дебелия Джак към политическата анархия се изразяваше не само в атмосферата на неговата пицария, но и в телесното му състояние, защото плътта му не признаваше никакви обществени или медицински ограничения. Той като че ли се възхищаваше на размерите си — често се потупваше по корема или хващаше с две ръце тлъстините около кръста и ги мачкаше почти нежно, ходеше с войнствена арогантност, сякаш разблъскваше света с шкембето си. Лора си представи как Дебелият Джак затлъстява още повече, минава четиристотин, после петстотин фунта, дивата пирамида на неоновата украса по покрива става все по-сложна, докато някой хубав ден покривът се продъни и Дебелият Джак се пръсне в един и същи миг.

— Ще получа газа утре към пет часа — каза той и сложи автоматите, револвера, пистолета и заглушителите в кутия с надпис „Аксесоари за рожден ден“, където вероятно бе имало картонени шапки или кречетала за ресторанта. Той сложи капака и кимна на Лора да занесе покупката горе: освен всичко друго, Дебелият Джак не вярваше в кавалерството.

В кабинета на Дебелия Джак, когато Крис отвори вратата към коридора и я задържа да мине майка му, Лора се зарадва на детските крясъци в пицарията. Този звук беше първото нормално, смислено нещо, което чуваше от повече от половин час насам.

— Пак тези кретенчета — каза Дебелият Джак. — Това не са деца, това са бръснати бабуини, които се мъчат да минат за деца.

Той тръшна тапицираната врата зад Крис и Лора. В колата по пътя назад към мотела, Крис попита:

— Като свърши всичко това… какво ще правиш с Дебелия Джак?

— Ще го издам на ченгетата — каза Лора. — Анонимно.

— Добре. Той е луд.

— По-лошо от луд, миличък. Той е фанатик.

— Какво точно значи „фанатик“?

Лора се замисли за миг, после изрече:

— Фанатик е луд човек, който си е намерил нещо, в което да вярва.

5.

Лейтенантът от СС Ерих Клитман наблюдаваше минутната стрелка на часовника върху пулта за управление и когато тя наближи дванайсет, се обърна и погледна вратата. Вътре в мрачната тръба с дължина дванадесет стъпки нещо се размърда, неясно сиво-черно петно, което придоби човешки очертания, после още трима един след друг. Изследователската група излезе през вратата в залата, където ги посрещнаха тримата учени, които следяха пулта за управление.

Връщаха се от февруари 1989 година с усмивка на уста и сърцето на Клитман трепна, защото те не биха се усмихвали, ако не бяха засекли Стефан Кригер, жената и момчето. Първите два наказателни екипа, изпратени в бъдещето — единият за нападението на къщата до Биг Беър и вторият в Сан Бернардино — бяха съставени от гестаповски офицери. Провалът им накара фюрера да настоява третият екип да се сформира от „Шуцщафел“ и сега по усмивките на изследователите Ерих съдеше, че неговата група има шанс да докаже предимствата на състава на СС в сравнение с Гестапо.

Неуспехите на предишните два екипа не бяха единствените черни точки на Гестапо в цялата тази история. Хайнрих Кокошка, шефът на охраната в института, също беше гестаповец и очевидно беше станал изменник. Наличните улики потвърждаваха предположението, че преди два дена, на шестнадесети март, той е избягал в бъдещето с петима други служители в института.

На шестнадесети март вечерта Кокошка бе предприел самостоятелно пътуване до планината Сан Бернардино под предлог, че там ще убие Стефан Кригер преди Кригер да се върне в 1944 година да застреля Пенловски и така ще осуети смъртта на най-добрите сътрудници по проекта. Но Кокошка повече не се върна. Някои твърдяха, че е бил убит през 1988 година, че Кригер е победил в сблъсъка, но това не обясняваше какво се е случило на останалите петима в института същата вечер — двамата гестаповски агенти, които изчакваха завръщането на Кокошка и тримата учени, наблюдавали пулта за управление. Всички бяха изчезнали, пет колана също липсваха. Това доказваше, че в института е имало група предатели, които са решили, че Хитлер ще загуби войната даже след доставката на екзотични оръжия от бъдещето и са предпочели да избягат в друга епоха вместо да останат в обречения Берлин.

Но Берлин не беше обречен. Клитман не можеше да допусне подобна възможност. Берлин беше новият Рим. Третият Райх щеше да просъществува хиляда години. Сега СС получаваше шанса да открие Кригер и да го премахне, за да може мечтата на фюрера да се запази и да се реализира. Щом като се справеха с Кригер, главната опасност за вратата, чиято екзекуция беше най-неотложната им задача, щяха да се насочат към издирването на Кокошка и останалите изменници. Където и да се бяха укрили тези свини, в колкото и отдалечено време и място, Клитман и побратимите му от СС щяха да ги ликвидират с изключително старание и огромно удоволствие.

Сега доктор Теодор Ютнер, директор на института след убийствата на Пенловски, Януская и Фолкау и изчезванията на шестнадесети март, се обърна към Ерих и каза:

— Вероятно сме открили Кригер, оберщурмфюрер Клитман. Подгответе хората за тръгване.

— Готови сме, докторе — отговори Ерих. „Готови за бъдещето“, помисли си той, „готови за Кригер, готови за слава“.

6.

На четиринадесети януари, събота следобед, в четири без двадесет, малко повече от едно денонощие след първото си посещение Телма се върна в мотела „Синята птица на щастието“ в очукания бял пикап на градинаря. Носеше по две смени дрехи за тримата, куфари за целия багаж и няколко хиляди патрона за револверите и автоматите. В колата беше оставила персоналния компютър „Ай Би Ем“ с печатащо устройство, няколко програми, кутия дискети и всичко останало, необходимо за тяхната работа.

Въпреки че раната в рамото беше нанесена само преди четири дена, Стефан се възстановяваше учудващо бързо — само не можеше да вдига никакви тежести. Той остана в стаята на мотела с Крис да подредят куфарите, а Лора и Телма преместиха компютъра и останалите принадлежности в багажника на задната седалка на „Бюика“.

Нощната буря бе утихнала. Разпокъсани сиви облаци висяха като брада по небето. Температурата стигна осемнайсет градуса, въздухът бе свеж. Лора затвори багажника след като последният кашон беше прибран вътре и попита:

— Да не би да си пазарувала с перуката, очилата и тези зъби!

— Не — каза Телма, махна изкуствената челюст и я сложи в джоба на сакото, защото с нея фъфлеше. — Отблизо някой от продавачите можеше да ме познае, дегизирана щях повече да привлека внимание, отколкото в естествения си вид. Но след като купих всичко, откарах пикапа в празния край на паркинга на друг търговски център и се направих на нещо средно между Харпо Маркс и Бъки Бийвър преди да тръгна насам, в случай че по пътя ме разпознаят от друга кола. Знаеш ли, Шейн, падам си по тази интрига. Може в мен да се е превъплътила Мата Хари, защото като си помисля как мога да прелъстявам мъже, за да науча тайните им и после да продавам тези тайни на друга държава, побиват ме сладостни тръпки.

— Тръпките са от мисълта за прелъстяването — отбеляза Лора, — не от продажбата на тайни. Никаква шпионка не си, ами просто сладострастница.

Телма й подаде ключовете от къщата в Палм Спрингз.

— Там нямаме постоянни служители. Само викаме бюрото за почистване на домове да позабършат няколко пъти преди да отидем. Този път, разбира се, не съм им звъняла, така че не е изключено да има прах, не истинска мръсотия и нито една отрязана глава, каквито ти имаш навик да оставях зад себе си.

— Ти си чудесна.

— Има градинар. Не е на постоянна работа, както градинаря ни в Бевърли Хилз. Идва само веднъж в седмицата, във вторник — коси тревата, подкастря плета и тъпче част от цветята, за да му платим да посади нови. Препоръчвам ви да не се показвате по прозорците и да пазите тишина във вторник, докато той е там.

— Ще се скрием под леглата.

— Под леглото ще намерите много камшици и вериги, но да не си помислите, че двамата с Джейсън сме откачени. Камшиците и веригите бяха собственост на майка му и ги пазим само от сантименталност.

Изнесоха куфарите от стаята в мотела и ги сложиха на задната седалка с другите пакети, които не влязоха в багажника на „Бюика“. Прегърнаха се, после Телма каза:

— Шейн, следващите три седмици почивам между гастроли и ако ти потрябвам за още нещо, можеше да ме намериш в къщата в Бевърли Хилз, денем или нощем. Ще стоя до телефона.

Тръгна си без никакво желание.

Лора почувства облекчение, когато пикапът изчезна в потока коли: Телма беше в безопасност, далече. Хвърли ключовете от стаята на рецепцията, после отпътува с „Бюика“. Крис седеше отпред, а Стефан — на задната седалка до багажа. Лора съжаляваше, че напускат „Синята птица на щастието“, защото там преживяха в безопасност четири дни, а нямаше никакви гаранции за сигурността им където и да е другаде по света.

Първо се отбиха в оръжеен магазин. Най-добре беше Лора да се показва колкото е възможно по-малко, затова Стефан отиде да купи кутия патрони за пистолета. Не ги бяха включили в списъка, който бяха дали на Телма, защото не знаеха дали ще намери предпочитания от Стефан деветмилиметров „Парабелум“, а всъщност бяха взели „Колт Командър Марк IV-38“.

След оръжейния магазин отидоха до заведението на Дебелия Джак „Пица парти палас“, за да вземат двете бутилки смъртоносен нервнопаралитичен газ. Стефан и Крис изчакаха в колата под неоновите надписи, които вече светеха в здрача, въпреки че пълният им блясък щеше да проличи чак след падането на мрака.

Бутилките бяха върху бюрото на Джак. По размер приличаха на малки домашни пожарогасители, но имаха неръждаема стоманена обвивка, а не огненочервена и етикет с череп и кръстосани кости с надпис: „ВЕКСЪН/АЕРОЗОЛ/ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: СМЪРТОНОСЕН НЕРВНОПАРАЛИТИЧЕН ТОКСИН/ПРИТЕЖАНИЕТО БЕЗ РАЗРЕШИТЕЛНО СЕ СЧИТА ЗА УГЛАВНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ СПОРЕД АМЕРИКАНСКОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО“ и множество ситни букви.

С пръст като дебела, добре натъпкана наденица, Джак посочи циферблатите с размер на половиндоларова монета върху цилиндричните бутилки:

— Това е часовников механизъм, размерен по минути, от една до шейсет. Ако го нагласите и натиснете копчето в средата, газът ще бъде изхвърлен след определеното време като бомба със закъснител. Но ако искате да го задействате ръчно, хващате бутилката отдолу с една ръка, с другата поемате дръжката тук и просто натискате, все едно, че е спусък. Този боклук се освобождава под налягане и се разпространява в сграда с площ пет хиляди квадратни стъпки за минута и половина и още по-бързо, ако работи парното или климатичната инсталация. Изложен на светлина и въздух бързо се разпада на нетоксични съставки, но остава смъртоносен в продължение на четиридесет до шестдесет минути. Само три милиграма върху кожата убиват за тридесет секунди.

— А противоотровата? — попита Лора.

Дебелият Джак се усмихна и потупа запечатаните сини пластмасови торбички, прикрепени към дръжките на бутилките:

— По десет капсули в торбичка. Дозата за един човек е две капсули. Инструкциите са вътре, но ми казаха, че трябва да се вземат поне един час преди разпръскването на газа. Действието им продължава три до пет часа. Търговецът взе парите и сложи бутилките „Вексън“ в картонен кашон с надпис „СИРЕНЕ МОЦАРЕЛА — ДА СЕ ДЪРЖИ В ХЛАДИЛНИКА“. Докато слагаше капака, той се изсмя и поклати глава.

— Какво има? — попита Лора.

— Просто ми е любопитно — обясни Дебелият Джак. — Жена с вашата външност, явно образована, с малко дете…, ако някой като вас е забъркан в такава мръсотия, значи обществото наистина се пука по шевовете по-бързо, отколкото въобще съм се надявал. Може би ще доживея деня, когато върхушката ще се срути, ще възтържествува анархията и единствените закони ще са правилата, по които отделните хора ще се споразумяват само чрез ръкостискане.

Той се замисли, вдигна капака на кашона, взе няколко зелени листчета от едно чекмедже на бюрото и ги хвърли върху металните бутилки „Вексън“.

— Какво е това? — заинтересува се Лора.

— Вие сте добра клиентка — каза Дебелият Джак — и затова ви давам няколко безплатни купона за пица.

* * *

Къщата на Телма и Джейсън в Палм Спрингз наистина се оказа уединена. Представляваше необичайна, но приятна смесица от испански и югозападен архитектурен стил, с двор от един акър, заграден от зид, висок девет стъпки, боядисан в прасковен цвят, прекъснат само от входа и изхода на кръговата автомобилна алея. Дворът бе гъсто засаден с маслинови дръвчета, палми и фикуси, така че от три страни съседите не се виждаха и оставаше открита само предната част на къщата.

Пристигнаха в осем часа в събота вечерта след каране през пустинята от заведението на Дебелия Джак в Анахайм, но къщата и дворът се виждаха в най-малки подробности, защото се осветяваха от хитроумно външно осветление с фотоклетки, което имаше охранителна и естетическа стойност. Палмови и папратови сенки падаха в драматични форми по зида.

Телма им беше дала устройството за дистанционен контрол на гаража, затова лесно вкараха „Бюика“ вътре в една от трите гаражни клетки и влязоха в къщата през свързващата врата към мокрото помещение, след като използваха кода за прекъсване на алармената система, който бяха научили пак от Телма.

Къщата беше много по-малка от къщата на Гейнз в Бевърли Хилз, но размерите й също не бяха за подценяване — десет стаи и четири бани. Самобитният почерк на Стийв Чейз, най-известният специалист по вътрешен дизайн в Палм Спрингз се усещаше във всяка стая: драматични пространства с драматично осветление, опростен колорит — топло прасковено и цвят на пушена сьомга, подсилени тук-таме с тюркоазено; велурени тапети, кедрови тавани, медни, силно патинирани маси и също гранитни маси, които интересно контрастираха с удобните тапицирани мебели с различни цветове на дамаската; елегантно и в същото време уютно.

В кухнята Лора намери килера почти празен, с изключение на една полица с консерви. Бяха прекалено уморени да излязат на пазар и предпочетоха да приготвят вечеря от онова, което имаха под ръка. Даже ако Лора беше проникнала в къщата без ключ и без да знае чия собственост е, пак щеше да се сети, че принадлежи на Телма и Джейсън щом погледнеше в килера, защото не можеше да си представи друга двойка милионери, запазили в сърцата си детското до такава степен, че да държат в килера консервирани равиоли и спагети. Крис изпадна във възторг. За десерт изядоха две кутии шоколадов сладолед, който намериха в иначе празната хладилна камера.

Лора и Крис легнаха на двойното легло в голямата спалня, а Стефан се настани отсреща в стаята за гости. Въпреки че Лора включи отново вътрешната алармена система, свързана с всички врати и прозорци и сложи зареден автомат „Узи“ на пода и зареден револвер на нощното шкафче, въпреки че Телма беше единственият човек на този свят, който знаеше къде се намират, Лора спа неспокойно. Често се будеше, сядаше в леглото, ослушваше се в мрака за прокрадващи се стъпки и шепнещи гласове.

Призори, когато разбра, че повече не може да заспи, тя се загледа в тъмния таван и се замисли за думите на Стефан преди няколко дни, когато обясняваше тънкостите на пътуването във времето и възможните промени в бъдещето: „Съдбата се бори да възстанови предопределения модел“. Стефан я спаси от наркомана в бакалницата през 1963 година, но съдбата я сблъска с друг педофил, Уили Шийнър през 1967 година. Беше и съдено да е сирак, затова когато намери новия си дом у Докуайлърови, съдбата устрои нов заговор да убие Нина Докуайлър със сърдечен удар и да върне Лора пак към сирашката участ. Съдбата се бори да възстанови предопределения модел. Какво щеше да последва?

В предопределения модел Крис изобщо не се беше раждал. Затова щеше ли съдбата да му донесе ранна смърт, за да върне събитията колкото е възможно по-близо до първоначалното русло преди намесата на Стефан Кригер? Беше й писано да прекара живота си в инвалидна количка преди Стефан да задържи доктор Пол Маркуел с насочен пистолет и да не му позволи да изражда бебето Лора. Ето защо съдбата може би щеше да я изложи на огъня на гестаповските оръжия, за да я ранят в гръбнака и да я направят инвалид според първоначалния замисъл.

Колко дълго след промяната силите на съдбата се мъчеха да възстановят модела? Крис живееше на този свят над осем години. Достатъчно дълъг ли беше този срок, за да може съдбата да реши, че съществуването му е приемливо? Самата тя бе живяла без инвалидна количка трийсет и четири години. Дали съдбата все още се терзаеше от неестествения поврат в предопределената схема? Съдбата се бори да възстанови предопределения модел. Зората нежно освети ръбовете на пердетата, Лора се въртеше и мяташе, ядосваше се, но не знаеше към кого или какво да насочи гнева си. Какво представлява съдбата? Дали е някаква сила, която оформя и налага модели? Дали не е Бог? Имаше ли право да се гневи на Бога или да Го моли да пожали нейния син и да й спести живота на инвалид? Или пък съдбата е природен механизъм, сила, подобна на земното притегляне или магнетизма?

Нямаше логичен прицел за изливане на чувствата и Лора усети как гневът постепенно се превръща в страх. Изглеждаше, че в къщата на Гейнз в Палм Стрингз бяха в безопасност. След една спокойна нощ там можеха да са почти сигурни, че присъствието им никога нямаше да стане публично достояние, защото иначе убийците от миналото несъмнено щяха да се появят. И все пак Лора се страхуваше. Щеше да се случи нещо лошо. Нещо много лошо. Бедата приближаваше, но посоката оставаше неизвестна. Светкавица. Скоро.

Жалко, че старата пословица за светкавицата, която не пада два пъти на едно и също място, не беше вярна. Тъкмо обратното: падаше два път, три пъти, сто пъти, привлечена от самата нея като постоянен гръмоотвод.

7.

Доктор Ютнер вписа последното число в програмата за управление на вратата и се обърна към Ерих Клитман:

— Вие и вашите хора ще пътувате към Палм Спрингз, Калифорния през януари 1989 година.

— Палм Спрингз? — изненада се Клитман.

— Да. Разбира се, очаквахме да пътувате до Лос Анжелос или Ориндж Каунти, където вашите костюми на млади преуспяващи бизнесмени щяха да са по-подходящи, отколкото в един курорт, но пак можете да минете незабелязани. Най-малкото, там е зима и дори в пустинята тъмните костюми ще са подходящи за сезона — Ютнер подаде на Клитман лист с указания. — Тук ще намерите жената и момчето.

Лейтенантът сгъна листа, пъхна го във вътрешния джоб на сакото и попита:

— А Кригер?

— Изследователите не са намерили никакви сведения за него — каза Ютнер, — но той трябва да е заедно с жената и момчето. Ако не го видите, постарайте се да заловите живи жената момчето. Ако се наложи да ги изтезавате, за да изтръгнете признания за местонахождението на Кригер, не се колебайте. И ако нещата тръгнат съвсем зле и те не издадат Кригер, тогава ги убийте. Това може да го привлече на открито някъде от потока на времето.

— Ще го намерим, докторе.

Клитман, Хубач, фон Манщайн и Брахер бяха сложили коланите под костюмите марка „Ив Сен Лоран“. С дипломатическите куфарчета „Марк Крос“ в ръка те отидоха до вратата, прекрачиха в гигантския цилиндър и се запътиха на две трети, от разстоянието, откъдето за миг щяха да се пренесат от 1944 до 1989 година.

Лейтенантът изпитваше страх и въодушевление. Той беше железният юмрук на Хитлер, от когото Кригер не можеше да се изплъзне дори четиридесет и пет години напред в бъдещето.

8.

Първият ден, който прекараха изцяло в къщата в Палм Спрингз, петнадесети януари, неделя, те монтираха компютъра и Лора показа на Стефан как да го използва. Инструкциите и програмите на „Ай Би Ем“ за целите, които преследваха, бяха извънредно лесни за усвояване и до вечерта Стефан не беше станал голям специалист по компютрите, но вече се оправяше с начина на действие и мислене на машината. Така или иначе той нямаше да работи кой знае колко с компютъра — основно щеше да се занимава Лора, която беше свикнала със системата. Неговата задача щеше да бъде да обяснява изчисленията, които трябваше да се направят, за да може Лора да намери с помощта на компютъра решение на многобройните проблеми занапред.

Стефан смяташе да се върне в 1944 година с колана, който беше свалил от Кокошка. Самият колан не представляваше машина на времето. Машината, пренасящото средство беше вратата и тя не помръдваше от 1944 година. Коланите бяха настроени на вълната на временните вибрации на вратата и просто довеждаха обратно пътешественика при натискане на копчето за задействане на връзката.

— Как? — попита Лора, когато той обясняваше употребата на колана. — Как те връща обратно?

— Не зная. Знаеш ли точно как действа микрочипа в компютъра? Не. Но това не ти пречи да работиш с машината, както моето незнание не ми пречи да използувам вратата.

След връщането си в института през 1944 година Стефан възнамеряваше да овладее главната лаборатория и да предприеме две съдбоносни пътувания само няколко дни напред в бъдещето спрямо март 1944 година, за да уреди разрушаването на института. Двете пътувания трябваше да се изпипат до най-малката подробност, за да е сигурен, че ще пристигне съвсем точно на желаното място в желания момент. Такива сложни изчисления не можеха да се направят през 1944 година не само поради липсата на компютри, но и поради по-ограничените знания за ъгъла и скоростта на въртене на земята и за другите планетарни фактори, влияещи върху пътуванията, което обясняваше защо пътешествениците от института често се отклоняваха с минути от графика и с мили от местоназначението. С изчисленията на компютъра „Ай Би Ем“ обаче Стефан можеше така да програмира вратата, че да пристигне с точност до ярд и частица от секундата на желаното място.

Използваха всичките книги на Телма. Имаше не само научни и математически трудове, но и книги по история на Втората световна война, откъдето можеха да уточнят къде са се намирали някои водещи личности на определени дати.

Освен за сложните изчисления на пътуванията, време им трябваше и за да зарасне раната на Стефан. При завръщането си в 1944 година той щеше да влезе отново в леговището на вълка и въпреки нервнопаралитичния газ и първокласното оръжие, трябваше да е бърз и подвижен, за да се отърве от смъртта.

— Две седмици — каза Стефан. — Мисля, че рамото и ръката ще са достатъчно подвижни дотогава и ще мога да пътувам след две седмици. Нямаше значение дали ще изчака две или десет седмици, защото с колана на Кокошка щеше да се върне в института само единадесет минути след отпътуването на Кокошка. Датата на тръгването от настоящето нямаше да се отрази на датата на връщането през 1944 година. Единствената им тревога беше, че Гестапо можеше междувременно да ги открие и да изпрати ударен отряд до 1989 година да ги премахне преди Стефан да се е върнал в собственото време за изпълнение на плана. Нямаха друга тревога, но и тази беше достатъчна.

С голяма предпазливост, почти в очакване на внезапна светкавица и гръмотевица, те си позволиха да се откъснат за малко и да отидат на пазар в неделя следобед. Лора все още беше обект на внимание от страна на журналистите, затова тя остана в колата, а в магазина влязоха Крис и Стефан. Не проблесна светкавица и те се върнаха в къщата с пълен багажник с покупки.

Лора разопакова торбите в кухнята и видя, че една трета от пакетите съдържаха единствено леки закуски: три вида сладолед ескимо, плюс шоколадов, смесен, млечно-бадемов и шоколадово-бадемов; огромни пакети шоколади, десертни блокчета и захаросани ядки; пържени картофи, солети, мексикански питки, солени пуканки, фъстъци; четири вида бисквити; една шоколадова торта, един черешов сладкиш, една кутия понички, четири пакета бонбони. Стефан и помагаше да разпределят покупките и Лора му каза:

— Сигурно нямаш равен в слабостта си към сладкото.

— Ето, това е едно от нещата, които ме удивляват и възхищават във вашето време — отговори той. — Представи си само — няма вече разлика в хранителната стойност на шоколадовия сладкиш и пържолата. В тези пържени картофи има точно толкова витамини и соли, колкото в зелената салата. Можеш да ядеш само десерти и да си здрав като човек, който се храни с разнообразна храна. Невероятно! Как е постигнат този напредък?

Лора се обърна точно навреме да види как Крис се измъква от кухнята:

— А-а, малък хитрец такъв.

С гузно изражение момчето каза:

— Нали господин Кригер има някои особени представи за нашата култура?

— Знам откъде идва точно тази — отговори тя. — Ама че шмекерия.

Крис въздъхна и се помъчи да изглежда тъжен:

— Да. Но си мисля…, ако ни преследват агенти на Гестапо, би трябвало да ядем колкото си искаме бонбони, най-малкото, защото всяко ядене може да ни е последно.

Той я изгледа косо да разбере дали му вярва на версията за обречен.

Всъщност в думите на момчето имаше достатъчно истина, за да може да се намери обяснение, ако не извинение за хитрината му и на Лора не и даде сърце да го накаже.

Същия ден след вечеря Лора смени превръзката на раната на Стефан. Гръдният кош беше силно засегнат от изстрела, дупката от куршума се намираше приблизително в центъра на синината, а около мястото, където куршумът бе излязъл, раната беше по-малка. По конците и стария бинт имаше засъхнала течност. Лора внимателно проми раните, почисти колкото можа коричката без да разчопля раната, внимателно пипна отгоре и оттам се процеди бистра течност, но нямаше никакви признаци на загнояване като проява на сериозна инфекция. Разбира се, можеше да има вътрешен абсцес, който да пробива навътре, но едва ли беше вероятно, защото нямаше треска.

— Продължавай с пеницилина — каза Лора, — и мисля, че ще се оправиш. Доктор Бренкшоу свърши добра работа.

Лора и Стефан прекараха дълги часове пред компютъра в понеделник и вторник, Крис гледаше телевизия, търсеше нещо за четене в библиотеката, разлистваше сбирка стари карикатури в твърда подвързия.

— Мамо, какво значи „оргазъм“?

— Какво четеш? Я ми го дай!

Изобщо Крис се занимаваше без да досажда. От време на време идваше в кабинета и се застояваше по една-две минути да гледа как работят с компютъра. След десетина такива посещения той забеляза:

— В „Завръщане в бъдещето“ имаха само кола за пътешествия във времето и беше достатъчно да натиснат няколко копчета на таблото, за да излетят моментално. Защо нищо в истинския живот не е така лесно както е по филмите?

На деветнадесети януари, вторник, се скриха вътре, докато градинарят окоси тревата и подкастри няколко храста. Беше единственият жив човек, който се бе мяркал насам — нямаше нито търговци, нито дори членове на сектата „Свидетели на Йехова“ с тяхното списание „Уочтауър“.

— Тук сме в безопасност — каза Стефан. — Очевидно нашето присъствие не е станало известно. В противен случай Гестапо щеше да ни е посетило.

Въпреки това Лора държеше вътрешната алармена система включена почти постоянно. А нощем сънуваше, че съдбата успява да се наложи, Крис престава да съществува и тя се буди в инвалидна количка.

9.

Предполагаше се, че ще пристигнат в осем часа, за да разполагат с достатъчно време да стигнат до мястото, където изследователите бяха засекли жената и момчето, ако не и Кригер. Но когато лейтенант Клитман примигна и се намери на четиридесет и пет години след своята епоха, веднага разбра, че са закъснели с няколко часа. Слънцето се беше вдигнало високо над хоризонта. Температурата беше над двайсет градуса, твърде горещо за ранна зимна утрин в пустинята.

Небето се раздра от светкавица като бяла пукнатина в синя гледжосана купа. Появиха се още пукнатини, отгоре се посипаха искри, сякаш падаха изпод копитата на бик, изпуснат в небесния магазин за порцелан.

Гръмотевиците затихнаха и Клитман се обърна да види дали фон Манщайн, Хубач и Брахер са пристигнали благополучно. Бяха до него, с дипломатически куфарчета и тъмни очила, мушнати в малките джобчета на скъпите костюми.

Проблемът обаче беше, че на десетина крачки от сержанта и двамата ефрейтори две възрастни, белокоси жени в пастелни на цвят панталони и блузи стояха до бяла кола близо до задния вход на една църква, опулени от изненада към Клитман и неговите спътници. Жените държаха нещо като тенджери.

Клитман се огледа и видя, че е пристигнал с групата си на паркинга зад църквата. Имаше още две коли освен тази, която вероятно беше на жените, но други зяпачи не се виждаха. Паркингът бе ограден със зид, така че единственият път навън беше покрай жените и църквата.

Клитман реши, че дързостта е най-доброто поведение и тръгна право към жените, като че ли нямаше нищо необикновено в появата му от нищото, последван от другите. Жените хипнотизирани наблюдаваха приближаването им.

— Добро утро, госпожи.

Както Кригер, Клитман беше учил английски с американски акцент с надеждата да бъде внедрен като агент, но не успя напълно да овладее произношението, въпреки всички усилия и упражнения. Часовникът му беше нагласен на местното време, но той знаеше, че вече не може да му вярва и попита:

— Много ви моля бихте ли били така любезни да ми кажете колко е часът?

Жените го зяпнаха.

— Колко е часът? — повтори той.

Жената в пастелно жълто извъртя китка, без да пуска тенджерата, погледна часовника си и отговори:

— Мм-м, единайсет без двайсет.

Бяха закъснели с два часа и четиридесет минути. Не можеха да губят време в търсене на кола, която да запалят с пряко свързване на проводниците, особено, когато имаше напълно подходяща, с ключове, точно пред тях. Клитман беше готов да убие и двете жени заради колата. Не можеше да остави труповете на паркинга — щеше да се вдигне шум като ги намереха и веднага полицията щеше да обяви издирването на колата — ужасно положение. Щеше да се наложи да натика труповете в багажника и да ги вземе със себе си. Жената в пастелно синьо попита:

— Защо дойдохте при нас, ангели ли сте?

Клитман се замисли дали тя не страда от старческо слабоумие. Ангели в раирани костюми? После се сети, че се намират до църква и са се появили като по чудо, затова би било логично една религиозна жена да предположи, че са ангели, независимо от облеклото. Може би нямаше да е необходимо да се губи време за убиването им в крайна сметка. Клитман отговори:

— Да, госпожо, ние сме ангели и Бог има нужда от вашата кола.

Жената в жълта се обади:

— Моята „Тойота“?

— Да, госпожо.

Вратата откъм шофьора беше отворена и Клитман сложи куфарчето си на предната седалка.

— Бог ни изпрати със спешна мисия, вие с очите си видяхте как минахме през перлените небесни двери и ни трябва превоз.

Фон Манщайн и Брахер бяха заобиколили „Тойота“-та от другата страна, отворили вратите и се бяха качили.

Жената в синьо каза:

— Шърли, ти си била избрана да дадеш колата си.

— Бог ще ви я върне — увери ги Клитман, — след като свършим работата си тук.

Той си спомни за недостига на бензин в своята измъчена от войната епоха, а и не беше сигурен доколко се намира гориво през 1989 година, затова добави:

— Разбира се, няма значение колко бензин има сега в резервоара, той ще е пълен като върнем колата и никога вече няма да се изпразни. Нещо като хлябовете и рибите.

— Но вътре има картофена салата за църковен обяд — каза жената в жълто.

Феликс Хубач беше отворил задната врата откъм страната на шофьора и бе намерил картофената салата. Той я извади от колата и я сложи на асфалта в краката на жените.

Клитман се качи, затвори вратата, чу как Хубач тръшна своята врата, намери ключовете на таблото, запали двигателя и подкара от паркинга. Когато погледна в огледалото за обратно виждане точно преди да завие, възрастните жени още стояха там и гледаха след тях с тенджерите в ръце.

10.

Ден след ден уточняваха изчисленията и Стефан упражняваше лявото рамо и ръката, доколкото се осмеляваше — мъчеше се да предотврати вцепеняването и се надяваше след зарастването да се запази максимално подвижността на мускулите. На двадесет и първи януари, събота следобед, почти една седмица, откакто бяха пристигнали в Палм Спрингз, те довършиха изчисленията и получиха точните координати във времето и пространството, които щяха да потрябват на Стефан при пътуванията му след връщането в 1944 година.

— Сега ми трябва още мъничко време за зарастване на раната — каза той, изправи се пред компютъра и започна внимателно да прави кръгови движения в лявата ръка.

Лора попита:

— Минаха единайсет дена от раняването. Още ли те боли?

— Малко. По-дълбока, но по-притъпена болка. И не през цялото време. Но силата още не се е възвърнала. Мисля, че трябва да изчакаме още няколко дни. Ако се почувствам добре в сряда, на двайсет и пети, ще се върна тогава в института. Ако се оправя по-бързо, ще тръгна по-рано, но в никакъв случай не по-късно от сряда.

Същата вечер Лора се събуди от кошмар — пак беше сънувала, че е прикована към инвалидна количка и съдбата в образа на мъж без лице с черно наметало усилено изтрива Крис от действителността, сякаш момчето е само рисунка с цветни моливи върху стъкло. Беше потънала в пот и известно време поседя в леглото като се ослушваше за шумове в къщата, но единственият звук беше равномерното, леко дишане на сина й на леглото до нея.

По-късно, като не можа да заспи, тя лежеше будна и мислеше за Стефан Кригер. Интересен мъж, с изключително самообладание и понякога труден за отгатване.

От миналата сряда, когато й обясни, че е станал неин пазител, защото се е влюбил в нея и е искал да подобри предопределената й съдба, повече не спомена нищо за любов. Не повтори обяснението, не я гледаше многозначително, не играеше ролята на вехнещ ухажор. Беше изяснил позицията си и с готовност я изчакваше да помисли и да го опознае преди да реши какво ще е отношението й към него. Лора подозираше, че той може да чака години наред, ако е необходимо, без да се оплаква. Притежаваше търпение, породено от безкрайно враждебната среда — нещо, което тя можеше да разбере.

Беше тих, често замислен, от време на време изпадаше в силна меланхолия, която според Лора се дължеше на ужасите, преживяни в неговата някогашна Германия. Може би същността на тъгата му се коренеше в нещата, които самият той бе вършил и за които съжаляваше, които никога не можеше да си прости. Беше казал, че за него има запазено място в ада. Не бе споделил за миналото си нищо повече от онова, което разказа на Лора и Крис в стаята на мотела преди повече от десет дни. Но тя усещаше, че Стефан е готов да й разясни всички подробности — и тези, които го компрометираха, и тези, които го представяха в добра светлина. Нямаше да скрие нищо от нея, просто я изчакваше да реши какво да мисли за него и дали изобщо иска да научи нещо повече. Въпреки неговата тъга, дълбока до мозъка на костите и тъмна като кръв, имаше приятно чувство за хумор. Отнасяше се добре към Крис и успяваше да разсмива момчето, което Лора броеше като негово предимство. Усмихваше се топло и нежно.

Тя все още не го обичаше и не вярваше, че някога ще го заобича. Чудеше се как може да е толкова сигурна. Тя прекара няколко часа в тъмната спалня в размисъл, докато най-сетне започна да подозира, че не може да го обича, защото той не е Дани. Нейният Дани беше неповторим, с него тя преживя такава съвършена любов, каквато изобщо можеше да се случи на този свят. Сега в търсенето на взаимност Стефан Кригер щеше вечно да се състезава с един призрак.

Лора виждаше патетичното в цялата ситуация, печално разбираше, че това отношение я тласка към самота. Дълбоко в сърцето си копнееше да бъде обичана и да обича в замяна, но във връзката със Стефан виждаше само неговата несподелена страст и нейната несбъдната надежда. До нея Крис промърмори нещо в съня си, после въздъхна. „Обичам те, съкровище“, помисли тя, „толкова много те обичам“.

Нейният син, единственото дете, което имаше и което можеше да има, беше център на съществуването й сега и в близко бъдеще, най-важният подтик да продължава напред. Ако нещо се случеше на Крис, Лора знаеше, че вече няма да може да намери утеха в черния житейски хумор: светът, където трагедията и комедията се сливаха във всяко нещо, щеше да се превърне за нея само в сцена за трагичното, прекалено черно и потискащо, за да го понесе.

11.

На три пресечки от църквата Ерих Клитман приближи бялата „Тойота“ до тротоара и паркира на странична улица до „Палм Каньон Драйв“ в централната търговска зона на Палм Спрингз. Десетки хора се разхождаха по улиците и зяпаха по витрините. Някои по-млади жени носеха шорти и леки блузки, които не само скандализираха, но и притесниха Клитман като небрежно излагаха на показ телата по непознат за неговата съвременност начин. Под желязното ръководство на Националсоциалистическата работническа партия на фюрера подобно безсрамно поведение би било недопустимо; триумфът на Хитлер щеше да доведе до един съвсем различен свят, където щеше да се наложи строг морал, където тези голокраки жени без сутиени щяха да се показват така открито само с риск да си навлекат затвор и превъзпитание, където нямаше да се търпят упадъчни елементи. Клитман гледаше как мускулите се свиват и отпускат под тесните шорти, гледаше как свободно се люлеят бюстовете под тъничките тениски и най-много се смущаваше от отчаяното си желание да легне с всяка една от тези жени, макар и да бяха представителки на непълноценни човешки групи, които Хитлер щеше да унищожи. Седнал до Клитман, ефрейтор Руди фон Манщайн бе разгънал картата на Палм Спрингз, която бяха донесли хората от екипа, засякъл жената и момчето. Той попита:

— Къде ще нанесем удара?

От вътрешния джоб на сакото Клитман извади сгънатия лист, който доктор Ютнер му бе дал в лабораторията. Отвори го и прочете на глас:

— На щатско шосе 111, приблизително на шест мили северно от Палм Спрингз жената ще бъде арестувана от Калифорнийската пътна полиция в единадесет часа и двадесет минути на двадесет и пети януари, сряда сутринта. Тя ще кара черен „Бюик Ривиера“. Момчето ще е с нея и ще бъде предадено на полицията. Очевидно Кригер също ще е там, но не сме сигурни: той се изплъзва от полицейския офицер, но не знаем как.

Фон Манщайн вече беше проследил по картата пътя, който ги извеждаше извън Палм Спрингз към щатско шосе 111.

— Имаме тридесет и една минути — каза Клитман и погледна часовника на таблото.

— Ще се справим лесно — увери го фон Манщайн, — най-много за петнадесет минути.

— Ако стигнем там рано — подхвана Клитман, — можем да убием Кригер преди да се измъкне от полицая. Във всеки случай трябва да сме там преди да задържат жената и момчето, защото ще стане много по трудно след като ги пратят в затвора. Той се извърна да погледне Брахер и Хубач на задната седалка: — Ясно?

Двамата кимнаха, после сержант Хубач се потупа по малкото джобче на сакото и попита:

— Господин лейтенант, какво да правим с тези тъмни очила?

— Как какво? — тросна се Клитман.

— Да си ги сложим ли? Това ще ни помогне ли да се слеем с местното гражданство? Наблюдавах хората по улицата — мнозина носят тъмни очила, но не са малко и без очила.

Клитман погледна пешеходците като се мъчеше да не се разсейва с леко облечените жени и видя, че Хубач е прав. Нещо повече, той разбра, че нито един мъж по улицата не се носеше с „външността на силните“, която предпочитали младите преуспяващи бизнесмени. Може би в този час всички преуспяващи бизнесмени бяха по кабинетите си. Независимо от причините за липсата на тъмни костюми и черни мокасини „Бали“, Клитман усещаше, че даже в колата бият на очи сред останалите. Тъй като мнозина пешеходци носеха слънчеви очила, той реши, че ако си ги сложи, ще има поне нещо общо с местните жители. Лейтенантът сложи очилата „Рей Бан“. Фон Манщайн, Брахер и Хубач го последваха.

— Добре, тръгваме — каза Клитман.

Но още преди да вдигне ръчната спирачка и да включи на скорост, някой почука на прозорчето до него. Беше местен полицай.

12.

Лора усещаше, че по един или друг начин мъките им скоро щяха да свършат. Щяха или да успеят да разрушат института, или да загинат при този опит. Почти беше стигнала до състоянието, в което надделява желанието да се сложи край на страха, все едно по какъв начин.

На двадесет и пети януари, сряда сутринта, Стефан продължаваше да се измъчва от напрежение в мускулите, но без остра болка. Не чувстваше никакво изтръпване в ръката, което означаваше, че няма засегнат нерв. Беше се раздвижвал внимателно всеки ден, така успя да възвърне повече от половината от силата на лявата ръка и рамо, достатъчно, за да е сигурен в способността си да изпълни плана. Но Лора виждаше, че го е страх от предстоящото пътуване.

Стефан сложи колана на Кокошка, който Лора бе извадила от сейфа вечерта, когато Стефан пристигна ранен пред нейния праг. Страхът му личеше, но щом затегна колана, тревогата отстъпи пред стоманената решителност.

В кухнята тримата, включително и Крис, глътнаха в десет часа по две капсули, за да се предпазят от въздействието на нервно паралитичния газ „Вексън“. Изпиха профилактичното средство с по една чаша витаминизирана портокалова напитка.

Трите автомата „Узи“, единият от револверите, пистолетът „Колт Командър Марк IV“ със заглушител и найлонова раница с книги бяха натоварени в колата.

Двете бутилки от неръждаема стомана с „Вексън“ под налягане още стояха в багажника на „Бюика“. След като се запозна с инструкциите в сините пластмасови торбички, прикрепени към бутилките, Стефан реши, че едната е достатъчна да свърши работа. „Вексън“ беше специално разработен газ за употреба в закрити помещения, за ликвидиране на врага в казарми, укрития и подземни бункери, а не за борба с противникови войски на бойното поле. Веществото се разпръскваше прекалено бързо на открито и се разлагаше почти веднага на слънчева светлина, затова нямаше ефект в радиус повече от двеста ярда от мястото на разпръскване. Но отворена докрай, една-единствена бутилка можеше да порази сграда с площ пет хиляди квадратни стъпки само за няколко минути, което напълно отговаряше на намеренията му. В десет часа и тридесет и пет минути те се качиха в колата и тръгнаха от къщата на Гейнз към пустинята около шосе 111, северно от Палм Спрингз. Лора провери дали Крис е закопчал предпазния колан. Момчето каза:

— Виж, ако колата беше машина на времето, щяхме много удобно да караме назад към 1944 година.

Преди няколко дни бяха направили нощна разходка с колата из пустинята, за да намерят подходящо място за отпътуването на Стефан. Трябваше да знаят точното географско положение предварително заради изчисленията, които му бяха необходими за удобното завръщане при тях след като свърши работата си през 1944 година.

Стефан възнамеряваше да отвори бутилката „Вексън“ преди да натисне копчето на колана, така нервнопаралитичният газ щеше да се разпръсне при влизането му през вратата в института и да убие всеки, който се намира в лабораторията на другия край на Пътя на светкавицата през 1944 година. Това означаваше, че отровата ще се разпространи около мястото на тръгване, което налагаше то да е усамотено. Улицата пред къщата на Гейнз беше на по-малко от двеста ярда, попадаше в периметъра на активното действие на газа и не им се искаше да загинат невинни минувачи. Нещо повече, предполагаше се, че газът остава отровен само в продължение на четиридесет до шестдесет минути, но Лора се тревожеше да не би обезвреденият остатък, макар и не смъртоносен, да има неизвестни, трайни токсични последици. Не й се щеше да остави такова вещество в къщата на Телма и Джейсън. Денят беше ясен, лазурен, спокоен.

Бяха отминали само няколко пресечки и тъкмо навлизаха в път, засенчен от двете страни с грамадни финикови палми, когато на Лора й се стори, че вижда странен проблясък в късчето небе, уловено в огледалото за обратно виждане. Как би изглеждала една светкавица в ясно, безоблачно небе? Не толкова драматично, както в облачен, бурен ден, защото би трябвало да се състезава с яркото слънце. Всъщност може би изглеждаше точно като онова, което беше видяла — странен, кратък, ярък проблясък.

Лора натисна спирачките, но „Бюикът“ вече беше навлязъл в засенчената част от пътя и в огледалото не се виждаше небето, само хълмът отзад. Стори й се, че дочува и тътен като далечна гръмотевица, но не беше сигурна, защото климатичната инсталация бучеше. Бързо спря встрани до шосето и започна да бърника по копчетата за регулиране на вентилацията.

— Какво става? — попита Крис като я видя как паркира, блъсва вратата и излиза.

Стефан отвори задната врата и също се измъкна навън:

— Лора?

Тя гледаше към късчето небе, което прозираше през короните на дърветата, засенчила с длан очите.

— Чуваш ли, Стефане? — В топлия, пустинно сух ден бавно отзвучаваше далечен тътен.

— Може да е реактивен самолет — предположи Стефан.

— Не. Миналия път си мислех, че е самолет, но се оказаха те.

Небето проблесна още веднъж, за последен път. Не видя самата светкавица, назъбеното и проблясване във висините, а само отражение в горните слоеве на атмосферата, лека светлинна вълна, която пробяга по синия свод над тях.

— Те са тук — каза Лора.

— Да — съгласи се Стефан.

— Някъде по пътя ни към шосе 111 някой ще ни спре — може да е полицията, може да катастрофираме каквото и да е, случаят ще се регистрира и те ще се покажат. Стефане, трябва да завием обратно и да се приберем в къщата.

— Няма смисъл — каза той.

Крис беше излязъл от другата страна на колата:

— Той е прав, мамо. Няма значение какво ще направим. Пътешествениците във времето дойдоха, защото вече са надникнали в бъдещето и знаят къде ще ни намерят може би след половин час или след десет минути. Все едно е дали ще се върнем или ще продължим — вече са ни видели някъде, защо не дори в къщата. Разбираш ли, колкото и да променяме плановете си, пак ще се сблъскаме с тях. Съдба.

— По дяволите! — избухна Лора и ритна колата, но избликът не й помогна, даже не я облекчи. — Мразя всичко това. Как можеш да се надяваш, че ще победиш проклетите пътешественици във времето. То е като комар, където картите раздава Господ.

Нямаше повече светкавици.

Лора продължи:

— Като се замисли човек, целият живот е комар и Бог винаги раздава картите, нали? Значи сега не сме по-зле от друг път. Качвай се в колата, Крис. Да вървим.

По пътя през западните квартали на курортния град нервите на Лора бяха опънати като струна. Оглеждаше се за бедата от всички страни, макар и да знаеше, че тя ще дойде там и тогава, където най-малко я очаква.

Без никакви инциденти стигнаха до северния край на „Палм Каньон Драйв“, после до щатско шосе 111. Пред тях се простираха дванайсет мили почти гола пустиня преди щатско шосе 111 да пресече междущатска магистрала 10.

13.

С надеждата да избегне непоправимото, лейтенант Клитман свали стъклото и се усмихна на полицая от Палм Спрингз, който бе почукал на прозореца да привлече вниманието му и сега стоеше наведен, с присвити очи.

— Какво има?

— Не видяхте ли червената линия като паркирахте?

— Червената линия? — повтори Клитман с усмивка, като се чудеше какво по дяволите има предвид полицаят.

— Е, господине — каза офицерът с подозрително игрив тон, — не ми казвайте, че не сте забелязали червената линия.

— Да, господине, разбира се, че я видях.

— Не съм допускал, че точно вие ще увъртате — каза полицаят, сякаш познаваше Клитман и се осланяше на неговата честност, което обърка лейтенанта. — И като видяхте червената линия, господине, защо паркирахте тук?

— А-а, сега разбирам — възкликна Клитман, — може да се паркира само на места без червена линия. Да, разбира се.

Полицаят примигна срещу лейтенанта, после изгледа фон Манщайн до него, след това Брахер и Хубач на задната седалка, усмихна се и кимна.

Не беше нужно Клитман да поглежда към своите хора, за да разбере, че са наострени. Във въздуха тегнеше напрежение. Полицаят се обърна към Клитман, усмихна се закачливо и каза:

— Нали не греша — вие четиримата сте проповедници?

— Проповедници? — въпросът смути Клитман.

— Обичам да правя умозаключения — обясни полицаят, все още усмихнат. — Не съм Шерлок Холмс. Но по колата има лепенки с надписи „Аз обичам Исус“ и „Христос възкръсна“. А в града има баптистка среща и всички вие сте облечени в тъмни костюми.

Ето защо беше казал, че Клитман не е човек, който ще увърта — беше ги взел за баптистки свещеници.

— Точно така — веднага потвърди Клитман. — Идваме за баптистката среща. Съжалявам за неправилното паркиране. При нас няма червени линии. Сега ако…

— Че откъде сте? — попита полицаят не от подозрителност, а от желание да е приветлив.

Клитман знаеше немалко за Съединените щати, но недостатъчно за подобен разговор, на който не можеше изобщо да контролира насоката. Смяташе, че баптистите са от южната част на страната. Не беше сигурен има ли техни привърженици на север, на запад или на изток, затова се напрегна да измисли някой южен щат.

— От Джорджия съм — каза той още преди да осъзнае колко неправдоподобно е такова твърдение, изречено с немски акцент.

Усмивката на лицето на полицая замръзна. Погледът му се плъзна от Клитман към фон Манщайн и той попита:

— А вие откъде сте, господине?

Фон Манщайн последва примера на своя началник и заяви с още по-силен акцент:

— Джорджия.

Без да изчакат въпроса, от задната седалка Хубач и Брахер се обадиха в един глас:

— Джорджия, ние сме от Джорджия — сякаш думата беше вълшебна и щеше да омагьоса полицая.

Усмивката съвсем изчезна от лицето на полицая. Той намръщено се обърна към Ерих Клитман:

— Моля ви да излезете за малко от колата.

— Разбира се — отговори Клитман, отвори вратата и забеляза, че полицаят отстъпва на няколко крачки и протяга ръка към кобура на револвера. — Но ние закъсняваме за молитвата…

На задната седалка Хубач щракна дипломатическото куфарче и измъкна автомата с мълниеносна скорост като телохранител от охраната на президента. Той не свали стъклото, притисна дулото до прозореца и откри огън срещу полицая преди да е успял да извади револвера. Стъклото се пръсна от куршумите. Улучен от най-малко двайсет изстрела почти в упор, полицаят падна назад върху уличното платно. Изскърцаха спирачки, една кола рязко спря да не прегази тялото, отсреща на улицата задрънчаха счупени от огъня витрини на магазин за мъжко облекло.

С хладнокръвие и бърза реакция, заради които Клитман се гордееше, че е в „Шуцщафел“, Мартин Брахер изскочи от „Тойота“-та и стреля с автомата напосоки, за да увеличи хаоса и да улесни бягството им. Пръскаха се витрините на скъпите магазини не само по улицата, където бяха паркирали, но и около източната страна на кръстовището с „Палм Каньон Драйв“. Хора пищяха, падаха по тротоарите, криеха се във входовете. Клитман забеляза, че куршумите улучиха и няколко минаващи коли по „Палм Каньон“. Дали шофьорите им бяха засегнати или просто изпадаха в паника не стана ясно, но колите се залюшкаха през платното. Един кафяв „Мерцедес“ се вряза в камион за зареждане на магазините, лъскава червена спортна кола връхлетя тротоара, пресече го, отнесе дънера на една палма и влетя в магазин за подаръци.

Клитман седна на волана и вдигна ръчната спирачка. Чу как Брахер и Хубач скачат в колата, включи бялата „Тойота“ на скорост и се стрелна към „Палм Каньон“, остро зави наляво и тръгна на север. Веднага откри, че е на еднопосочна улица и е сгрешил посоката. Проклинаше и въртеше кормилото, за да се промъкне между насрещните коли. „Тойота“-та се тръскаше на лошите си амортисьори, жабката се отвори и съдържанието й се изсипа в скута на фон Манщайн. На следващото кръстовище Клитман зави надясно. Една пресечка по-надолу налетя на червен светофар, едва избегна минувачите на пешеходната пътека и с ляв завой излезе на друга улица, по която движението в северна посока беше разрешено.

— Имаме само двайсет и една минути — отбеляза фон Манщайн и посочи часовника на таблото.

— Казвай накъде да карам — каза Клитман. — Загубихме се.

— Не сте — отговори фон Манщайн и тръсна изсипаните от жабката предмети — резервни ключове, книжни салфетки, чифт бели ръкавици, пакетчета кетчуп и горчица, различни документи, — от картата, която държеше разтворена на коленете си. — Не сте се загубили. Тази улица ще ни изведе на „Палм Каньон“ на мястото, където движението става двупосочно. Оттам тръгваме право на север към щатско шосе 111.

14.

На около шест мили северно от Палм Спрингз, където голата земя изглеждаше особено пуста, Лора мина в крайното платно. Бавно продължи още няколкостотин ярда, докато намери място, на което насипът беше почти на височината на околната пустиня и достатъчно наклонен, за да излезе с колата на плоската равнина. Освен оскъдна трева, щръкнала на сухи снопчета и няколко криви мескитови храсти, единствената растителност беше белия трън — на места зелен и вкоренен, на места свободно търкалящ се по земята. Израсналите стръкчета леко драскаха по „Бюика“, а откъснатите се носеха из въздуха от движението на колата.

Твърдата земя имаше шистова основа с варовиков пясък, който вихърът бе довял. Както преди няколко дни, когато откриха мястото, Лора заобиколи пясъка и потърси гола сиво-розова шиста. Спря чак на около триста ярда от шосето, за да излезе извън радиуса на действие на отровния газ на открито. Паркира близо до едно дере — естествена вдлъбнатина с ширина двайсет и дълбочина трийсет стъпки, изровена от бурните потоци по време на стотиците краткотрайни дъждовни сезони в пустинята: миналия път идваха през нощта, караха на фарове, макар и предпазливо и имаха късмет, че не попаднаха в огромното пресъхнало корито.

Светкавицата не бе последвана от никакви признаци за присъствието на въоръжени хора, но в ситуацията се налагаше усещането за спешност: Лора, Крис и Стефан се движеха, сякаш чуваха тиктакането на часовников механизъм, който вещае взрив. Лора извади една от трийсетфунтовите бутилки „Вексън“ от багажника на „Бюика“; Стефан нахлузи през раменете ремъците на малката зелена найлонова раница с книгите, затегна каишките през гърдите и щракна закопчалките. Крис занесе единия автомат на двайсетина стъпки от колата в центъра на кръг от съвсем оголена шиста без стръкче тревица, който изглеждаше подходяща стартова площадка за десанта на Стефан от 1989 година. Лора отиде при момчето, Стефан ги последва с неговия „Колт Командър“ със заглушител в дясната ръка.

* * *

На север от Палм Спрингз на щатско шосе 111 Клитман с всички сили форсираше „Тойота“-та, което никак не беше трудно. От таблото се виждаше, че колата е на четиридесет хиляди мили и несъмнено възрастната собственичка никога не бе вдигала скоростта над петдесет мили, затова сега моторът лесно се подчиняваше на желанията на Клитман. Когато се опита да увеличи над шейсет, „Тойота“-та започна да вибрира и да се дави. Той се принуди малко да отпусне.

Но само на две мили северно от очертанията на град Палм Спрингз застигнаха патрулна кола на Калифорнийската пътна полиция. Клитман се досети, че вероятно са попаднали на офицера, който щеше да срещне Лора Шейн и сина й и да ги арестува. Полицаят караше с малко по-малко от петдесет и пет мили в зоната, където максималната разрешена скорост беше петдесет и пет.

— Убий го! — каза Клитман през рамо на ефрейтор Мартин Брахер на задната седалка вдясно.

Клитман погледна в огледалото за обратно виждане и не забеляза отзад никакви коли. Имаше насрещно движение, но то беше в платното на юг. Той мина в северното платно за изпреварване и започна да задминава патрулната кола с шейсет мили в час. Отзад Брахер свали стъклото. Другото задно стъкло вече го нямаше, защото Хубач го беше пръснал с изстрелите, които убиха полицая в Палм Спрингз. Вятърът шумно нахлу през задните прозорци на „Тойота“-та, стигна до предната седалка и духна картата, останала на коленете на фон Манщайн.

Полицаят учудено ги изгледа, защото малцина шофьори вероятно се осмеляваха да изпреварват патрулна кола, която кара близо до максимално разрешената скорост. Клитман увеличи над шейсет, двигателят на „Тойота“-та завибрира и са закашля, но дръпна трудно напред. Полицаят забеляза тази проява на умишлено закононарушение от страна на Клитман. Той леко натисна клаксона и веднага го отпусна, което явно означаваше, че Клитман трябва да намали и да отбие встрани от шосето.

Вместо това лейтенантът натисна протестиращата „Тойота“ да засили до шейсет и четири мили в час, от което колата едва не се разпадна, но успя леко да изпревари стреснатия офицер от пътната полиция и да изравни задното стъкло с предната седалка на патрулната кола. Ефрейтор Брахер откри огън със своя „Узи“.

Прозорците на полицейската кола се пръснаха и офицерът загина на място. Не можеше да не е мъртъв, не беше успял да забележи приближаващото се нападение и сигурно бе улучен с няколко куршума в главата и горната част на тялото. Патрулната кола залитна към „Тойота“-та и я одраска преди Клитман да я дръпне, после се завъртя настрани от шосето. Клитман удари спирачки и изостана от неуправляемата полицейска кола.

Шосето с четири ленти се издигаше на около десет стъпки над пустинната равнина и точно там патрулната кола се плъзна през неоградения банкет. Полетя във въздуха за няколко секунди, тръшна се в земята така силно, че несъмнено гумите се спукаха от удара. Две врати, едната откъм шофьора се отвориха.

Клитман мина в дясната лента и бавно подкара край останките на колата. Фон Манщайн се обади:

— Виждам го оттук, свлякъл се е върху волана. Повече няма да ни пречи.

Шофьорите в насрещното платно бяха забелязали смайващия полет на патрулната кола. Те отбиха в своята половина на щатско шосе 111. В огледалото за обратно виждане Клитман проследи как хората излизат от колите и като добри самаряни се притичват на помощ на полицая от Калифорнийската пътна полиция през шосето. Ако някой беше съобразил защо патрулната кола катастрофира, той явно бе предпочел да не преследва Клитман и да го изправи пред съда. Това беше разумно. Той пак засили, погледна таблото и каза:

— На три мили оттук онова ченге щеше да арестува жената и момчето. Гледайте за черен „Бюик“. След три мили.

* * *

Изправена под яркото пустинно слънце на оголената шиста близо до „Бюика“, Лора наблюдаваше как Стефан прехвърля ремъка на автомата през дясното рамо. Автоматът висеше свободно и не пречеше на раницата с книгите.

— Чудя се дали да го взема — каза той. — Ако нервнопаралитичният газ действа така, както се предполага, може би няма да ми трябва даже пистолет, да не говорим за автомата.

— Вземи го — каза мрачно Лора.

Той кимна:

— Права си. Кой знае.

— Жалко, че няма няколко гранати — обади се Крис. — Гранатите щяха да свършат работа.

— Да се надяваме, че там нещата няма да тръгнат чак толкова зле — отговори Стефан.

Той освободи предпазителя на пистолета и го стисна готов за стрелба в дясната ръка. Хвана бутилката „Вексън“ за тежката дръжка, подобна на дръжката на пожарогасител, повдигна я с лявата ръка и изпробва как ще реагира раненото рамо на тежестта.

— Боли малко — каза той. — Дърпа ме в ръката. Но не е лошо и ще мога да се справя.

Бяха прерязали жицата на спусъка, за да се задейства ръчното разпръскване. Стефан мушна пръст в халката за освобождаване на газа.

След приключване на работата през 1944 година, щеше да предприеме едно последно пътуване пак до тяхното време, 1989 година и според плана трябваше да пристигне само няколко минути след тръгването. Сега той каза:

— Ще се видим съвсем скоро. Няма да усетите, че съм отсъствал.

Внезапно Лора се уплаши, че Стефан никога вече няма да се върне.

Докосна лицето му и го целуна по бузата:

— Успех, Стефане.

Това не беше целувка на влюбена или даже обещание за страст: само нежна приятелска целувка, жест на жена, която отдава вечна благодарност, но не и сърцето си. По очите му пролича, че е разбрал всичко. Дълбоко в себе си, въпреки изблиците на хумор, Стефан беше меланхоличен и на Лора й се искаше да е в състояние да го направи щастлив. За нейно съжаление дори не можеше да се преструва, че изпитва нещо повече и в същото време съзнаваше колко прозрачна за него ще е всяка преструвка.

— Искам да се върнеш — каза Лора. — Наистина. Много.

— Това е достатъчно — отвърна Стефан и се обърна към Крис. — Грижи се за майка си, докато ме няма.

— Ще се опитам — обеща Крис, — но тя се справя доста добре и сама.

Лора придърпа момчето към себе си. Стефан повдигна трийсетфунтовата бутилка „Вексън“ и натисна разпръсквателя.

Газът излиташе под високо налягане със съскане, подобно на цяла дузина змии. Лора за миг изпадна в паника, защото реши, че глътнатите капсули няма да ги предпазят от нервнопаралитичния газ, те ще се строполят на земята, сгърчени от мускулни спазми и конвулсии и ще умрат след трийсет секунди. „Вексън“ нямаше цвят, но за миризмата и вкуса не можеше да се каже същото: дори на открито, където бързо се разсейваше, тя долавяше сладка миризма на кайсии и тръпчив, тежък, сладникав вкус на лимонов сок и прокиснало мляко. Но освен миризмата и вкуса не усети никакъв отрицателен ефект.

Стефан държеше пистолета вдигнат пред гърдите си, с един пръст бръкна под ризата и натисна копчето на колана три пъти.

* * *

Фон Манщайн пръв забеляза черната кола на площадката с бял пясък и бледа скала на няколкостотин ярда източно от шосето. Посочи я на останалите.

Разбира се, от такова разстояние Клитман не можеше да разпознае марката, но беше сигурен, че са попаднали на колата, която търсеха. Трима души стояха един до друг близо до колата, в далечината представляваха смътни фигури, трептящи като мираж под слънцето на пустинята, но Клитман различи двама възрастни и едно дете.

Изведнъж единият от възрастните се стопи. Това не беше игра на въздуха и светлината в пустинята, фигурата не затрептя отново след секунди. Тя изчезна и Клитман разбра, че е видял Стефан Кригер.

— Той се върна! — изуми се Брахер.

— Защо да се връща — усъмни се фон Манщайн, — когато всички в института са готови да го разкъсат?

— Още по-лошо — обади се Хубач зад лейтенанта. — Той дойде в 1989 година няколко дни преди нас. Значи избраният от него колан ще трябва да го е върнал в същото време, в същия ден, когато Кокошка стреля по него, само единадесет минути след като Кокошка стреля. А ние знаем, че той изобщо не се върна тогава. Какво по дяволите става тук?

Клитман също се разтревожи, но нямаше време да размишлява. Неговата задача беше да ликвидира жената и нейния син, ако не и самия Кригер. Той извика: „Готови!“ и намали скоростта на „Тойота“-та, за да погледне надолу покрай насипа.

Хубач и Брахер още в Палм Спрингз бяха извадили автоматите от дипломатическите куфарчета. Сега се въоръжи и фон Манщайн.

Едно хълмче се изравняваше по височината с шосето. Клитман рязко отклони „Тойота“-та от платното надолу по наклона през пустинната повърхност право към жената и момчето.

* * *

Когато Стефан задейства колана, въздухът натежа и Лора усети, че я притиска някаква огромна, невидима тежест. Изкриви лице от неприятната миризма на горещи електрически проводници и изгоряла изолация, над която се разнесоха дъх на озон, а отдолу остана кайсиевият мирис на газа „Вексън“. Атмосферното налягане растеше, миризмите все по-силно се смесваха и Стефан напусна нейния свят с внезапен остър звук като излитане на тапа. За миг й се стори, че остава без въздух, после краткият вакуум се запълни от вихрена гореща вълна с лек пясъчен мирис на пустиня. Силно притиснат до Лора, Крис възкликна:

— Ау-у! Какво нещо! Мамо, нали беше страхотно?

Тя не отговори, защото забеляза бяла кола, която излезе от щатско шосе 111 и подкара през пустинята. Колата се насочи към тях и заподскача с увеличаването на скоростта.

— Крис, бягай пред „Бюика“. Не си показвай главата!

Момчето видя приближаващата кола и се подчини без никакви въпроси.

Лора изтича до отворената врата на „Бюика“ и грабна един автомат от седалката. Отстъпи назад, застана до отворения багажник и се обърна с лице към идващата кола. Беше на не по-малко от двеста ярда и бързо скъсяваше разстоянието. Слънчевите лъчи играеха и се отразяваха по хромираните части и святкаха върху предното стъкло.

Лора се замисли дали пътниците не са невинни хора, а не германски агенти от 1944 година. Вероятността обаче беше така нищожна, че не можеше да я възпре. Съдбата се бори да възстанови предопределения модел. Не. По дяволите, не!

Когато бялата кола наближи на по-малко от сто ярда, Лора изстреля два откоса и видя, че автоматът е пробил най-малко две дупки в предното стъкло. То веднага се напука. Колата (сега вече се виждаше, че е „Тойота“) се завъртя на триста и шейсет градуса, после на още деветдесет сред облаци прах и откъснати, все още зелени тръни. Спря на петдесетина ярда, предницата сочеше на север, шофьорът остана от далечната страна.

Точно оттам се отвориха вратите. Лора разбра, че пътниците се измъкваха от колата приведени, макар и да не ги виждаше. Пак стреля не защото се надяваше да ги улучи през „Тойота“-та, а с намерението да пробие резервоара — тогава можеше за късмет някой от минаващите през метала куршуми да предизвика искра, да подпали бензина и да обгърне във внезапни пламъци хората, които се притискаха към далечния край на колата. Но Лора изпразни целия удължен пълнител на автомата без да причини пожар, въпреки че почти сигурно бе направила резервоара на решето.

Лора захвърли автомата, отвори задната врата на „Бюика“ и грабна другия зареден „Узи“. Взе също револвера от предната седалка, без да изпуска от поглед бялата „Тойота“ за повече от една-две секунди. Съжали, че Стефан не бе оставил третия автомат.

От другата кола, на петдесетина ярда един от въоръжените мъже откри огън с автоматично оръжие и вече нямаше никакво съмнение кои са те. Лора клекна до „Бюика“, куршумите глухо удряха по отворения капак на багажника, пръснаха задното стъкло, разкъсаха задните калници, рикошираха в бронята, отскачаха от скалата наоколо с остро пращене и вдигаха облачета разпрашен бял пясък.

Лора чу как няколко куршума разсичат въздуха покрай главата и — смъртоносен, свирещ, шепнещ вой. Тя заотстъпва към предната част на „Бюика“, без да се отдалечава от него, мъчеше се да не се превърне в лесна мишена. След миг беше до Крис, притиснат към решетката на „Бюика“. Човекът от „Тойота“-та спря стрелбата.

— Мамо! — извика Крис ужасен.

— Всичко е наред — каза Лора като се стараеше с всички сили да повярва на думите си. — Стефан ще се върне най-много след пет минути, миличък. Той има още един автомат и това ще наклони везните. Ще се оправим. Просто трябва да ги задържим няколко минути. Само няколко минути.

15.

Коланът на Кокошка върна Стефан в института за миг. Той влезе през вратата с отворената бутилка „Вексън“. Натискаше дръжката и спусъка толкова силно, че го заболя ръката и болката запълзя нагоре към раненото рамо.

От мрака на входа се виждаше малка част от лабораторията. Забеляза двама души в тъмни костюми, които надничаха в далечния край на вратата. Много приличаха на гестаповски агенти — всички тези типове бяха като излезли от един калъп дегенерати и фанатици. Стефан с облекчение установи, че те не го виждат така ясно, както той ги виждаше. Поне за момента щяха да го вземат за Кокошка.

Стефан тръгна напред със съскащата бутилка „Вексън“ в протегнатата лява ръка и пистолета в дясната. Нервно паралитичният газ порази хората в лабораторията още преди да разберат, че има нещо нередно. Те паднаха на пода пред повдигнатия праг на вратата. Докато Стефан прекрачи в лабораторията, те вече се гърчеха в агония. Бяха повърнали конвулсивно. От ноздрите им течеше кръв. Първият лежеше на една страна, риташе и стискаше с ръце гърлото си; другият беше свит като неродено бебе в утробата и с изкривени пръсти страшно си дереше очите. Близо до пулта за управление бяха паднали още трима познати на Стефан в лабораторни престилки — Хьопнер, Айке и Шмаузер. Деряха се като полудели или побеснели. Петимата умиращи се мъчеха да крещят, но гърлата им бяха отекли мигновено — от устата им излизаха съвсем слаби, жални, смразяващи звуци като скимтене на измъчени животинчета. Стефан застана между тях, физически не беше засегнат, но изпитваше отвращение и ужас. След трийсет-четиридесет секунди те бяха мъртви.

Използването на „Вексън“ срещу тези хора беше жестоко възмездие, защото не друг, а покровителствани от нацистите учени синтезираха първия нервнопаралитичен газ през 1936 година, органофосфорен естер, наречен „табун“. Практически всички следващи нервнопаралитични газове, които убиваха чрез намеса в предаването на нервни електроимпулси, бяха свързани със същото химично съединение. Включително газът „Вексън“. Тези хора от 1944 година бяха убити с оръжие от бъдещето, но това вещество произхождаше от тяхното изкривено общество, ориентирано към смъртта.

И все пак Стефан не изпита никакво удовлетворение от смъртта на петимата. Беше виждал толкова убийства в живота си, че го отблъскваше даже изтребването на виновниците в името на невинните, даже убиването в служба на справедливостта.

Сложи пистолета на един лабораторен плот, свали автомата от рамото и също го остави настрана.

От джоба на джинсите извади жица с дължина около една педя, за да закрепи отворената бутилка. Излезе в коридора и я сложи по средата. След няколко минути газът щеше да се разпространи из цялата сграда през стълбищата, асансьорните шахти и отдушниците.

С изненада забеляза, че само дежурните лампи осветяваха коридора и другите лаборатории на етажа изглеждаха празни. Стефан остави газа да изтича, върна се до пулта за програмиране в главната лаборатория и погледна датата и часа на завръщането с колана на Хайнрих Кокошка. Беше девет часа и единадесет минути вечерта на шестнадесети март.

Това беше невероятен късмет. Стефан очакваше да се върне в института по такова време, когато повечето служители ще са в института — някои почваха работа още в шест часа сутринта, други оставаха чак в осем вечерта. В такъв случай поне стотина тела щяха да се търкалят из четириетажната сграда. При откриването им щеше да се разбере, че само Стефан Кригер с помощта на колана на Кокошка е проникнал от бъдещето през вратата на института и всичко наоколо е негово дело. Щяха да се досетят, че не е дошъл просто да избие заварените в института сътрудници, че се е подготвил за нещо друго и щяха да започнат основно проучване, за да разкрият замисъла и да противодействат на нанесените загуби. Но сега…, ако сградата беше наистина почти безлюдна, той можеше да се справи с малкото трупове по такъв начин, че да прикрие присъствието си и да насочи всички подозрения към мъртвите.

След пет минути бутилката „Вексън“ се изпразни. Газът беше плъзнал навсякъде из сградата, с изключение на помещенията на охраната до предния и задния вход, защото те имаха отделна вентилационна система. Стефан мина от етаж на етаж, от стая в стая, търсеше още жертви. Единствените, които откри, лежаха в мазето — това бяха животните, първите пътешественици във времето. Жалната гледка на техните трупове го натъжи поне толкова, колкото видът на петимата обгазени, ако не и повече.

Стефан се върна в главната лаборатория, взе пет от специалните колани от един бял шкаф и ги закопча на труповете върху дрехите. Бързо програмира наново вратата, за да изпрати телата приблизително на шест милиарда години напред в бъдещето. Някъде беше чел, че след шест милиарда години слънцето ще се превърне в нова звезда или ще е загинало, а му се искаше да отпрати петте тела там, където нямаше да има жива душа да ги забележи или да използва коланите за връщане през вратата.

Справянето с мъртвите в тихата, пуста сграда беше много зловещо преживяване. Неведнъж Стефан замръзваше на място, убеден, че е чул прокрадващи се стъпки. Няколко пъти дори спираше заниманията си и тръгваше да открие източника на въображаемия звук, но не намери нищо. Веднъж погледна единия от труповете зад себе си, почти сигурен, че безжизненото тяло е почнало да се надига и лекото драскане, което сякаш бе дочул, идваше от студената му ръка, протегната да се вкопчи в машината, за да се опре и да се изправи. Чак тогава Стефан разбра колко е увреден от гледането на толкова много смърт в продължение на години наред.

Довлече вонящите трупове при вратата един по един, натика ги до точката на пренасяне и ги избута през силовото поле. Те тупваха през невидимия вход във времето и изчезваха. Някъде в невъобразимо далечното бъдеще щяха да се появят отново или на отдавна студена и мъртва земя, лишена даже от растителност и насекоми, или в празното безвъздушно пространство на мястото на погълнатата от избухналото слънце планета.

Стефан много внимаваше да не престъпи чертата на пренасянето. Ако се прехвърлеше неочаквано във вакуума на открития космос след шест милиарда години, щеше да загине още преди да успее да натисне копчето на колана и да се върне в лабораторията.

Работата по махането на труповете и разчистването на всички следи от мръсотията около убийството го умори. За щастие от нервнопаралитичния газ нямаше никакви видими остатъци. Не се наложи да изтрива всички повърхности в института. Простреляното рамо пулсираше болезнено, както в първите дни след раняването.

Но поне хитро бе заличил следите. На сутринта щеше да изглежда като че ли Кокошка, Хьопнер, Айке, Шмаузер и двамата гестаповци са повярвали в обречеността на Третия Райх и са избягали в бъдещето, за да намерят мир и изобилие.

Спомни си за животните в мазето. Ако ги оставеше в клетките, щяха да направят изследвания, за да проучат причините за смъртта и вероятно резултатите щяха да хвърлят сянка на съмнение върху теорията, че Кокошка и останалите са избягали през вратата. И отново подозренията щяха да паднат първо върху Стефан Кригер. По-добре беше животните да изчезнат. Това щеше да е загадка, но нямаше да насочва пряко към института, както състоянието на труповете.

Парещата, пулсираща болка в рамото ставаше все по-остра, докато вземаше чисти лабораторни престилки за погребални савани и връзваше с връв на вързопи по няколко животни. Изпрати ги на шест милиарда години напред в бъдещето без колани. Донесе от коридора празната бутилка от газа и също я отправи в другия край на времето.

Най-сетне беше готов за двете решаващи пътувания, за които се надяваше, че ще доведат до пълната разруха на института и сигурното поражение на нацистка Германия. Пак отиде до пулта за управление на вратата и извади от задния джоб на джинсите сгънато листче, което съдържаше резултатите от многодневните изчисления, направени от него и Лора на персоналния компютър „Ай Би Ем“ в къщата в Палм Спрингз.

Ако би могъл да се върне от 1989 година с достатъчно взривни материали, за да превърне института в димящи развалини, той щеше да свърши работата сам, веднага, на място. Но освен тежката бутилка „Вексън“, раницата с шестте книги, пистолета и автомата, нямаше да може да носи повече от четиридесет-петдесет фунта пластични експлозиви, а такова количество не беше достатъчно. Поставеният от него взрив на тавана и в мазето беше махнат от Кокошка преди няколко дни според местното време. Би могъл да се върне от 1989 година с няколко туби бензин и да се опита да изгори сградата до основи, но много научни документи бяха заключени в огнеупорни шкафове, до които даже той нямаше достъп и само една опустошителна експлозия можеше да ги разбие и да предаде съдържанието им на огъня. Вече не можеше да унищожи института сам. Но знаеше кой е в състояние да му помогне.

Като гледаше получените с помощта на компютъра числа, Стефан препрограмира вратата, за да го отведе на три дена и половина в бъдещето спрямо вечерта на шестнадесети март. Географски щеше да пристигне на британска земя, в сърцето на обширни подземни убежища под правителствената сграда на парка Сейнт Джеймз до Сториз Гейт, където бяха построени противовъздушни канцеларии и жилища за министър-председателя и други официални лица по време на „светкавичната война“ и където все още се намираше Военния кабинет. По-конкретно, Стефан се надяваше да пристигне в една определена заседателна зала в седем часа и тридесет минути сутринта. За пътуване с такава точност единствено знанията и компютрите от 1989 година можеха да позволят сложните изчисления за определяне на необходимите координати в пространството и времето.

Без никакво оръжие, само с раницата с книгите, Стефан влезе през вратата, мина точката на пренасяне и се материализира в ъгъла на заседателна зала с нисък таван, в центъра, на която стоеше голяма маса, заобиколена от дванадесет стола. Десет от столовете бяха празни. Имаше само двама души. Единият беше секретар в британска военна униформа, с писалка в едната ръка и бележник в другата. Вторият човек, който диктуваше спешно послание, беше Уинстън Чърчил.

16.

Приведен зад „Тойота“-та, Клитман си помисли, че ако бяха маскирани като циркови клоуни, едва ли щяха да са по-неподходящо облечени за сегашната задача. Пустинята наоколо беше главно в бяло и бежово, бледорозово и прасковено, с оскъдна растителност и съвсем малки скални образувания с достатъчно големи размери да послужат за укритие. В черните костюми, тръгнали да заобикалят в гръб жената, щяха да се открояват като хлебарки върху сватбена торта.

Хубач, който стоеше близо до предната част на „Тойота“-та и стреляше с автомата на къси откоси срещу „Бюика“, отпусна оръжието.

— Мина към предницата на колата заедно с момчето, не се вижда.

— Местните власти скоро ще се появят — каза Брахер и погледна на запад към щатско шосе 111, после на югоизток в посока на патрулната кола, която бяха блъснали от шосето преди четири мили.

— Сваляйте саката — каза Клитман и се съблече. — Белите ризи по-добре се сливат с пейзажа. Брахер, ти оставаш и пазиш оная мръсница да не се измъкне оттук. Фон Манщайн и Хубач, вие ще опитате да заобиколите отдясно. Дръжте се на разстояние и не излизайте от едно прикритие, докато не си набележите следващото. Аз ще мина на север и после на изток, от лявата страна.

— Да я убием ли, без да разпитваме за Кригер? — попита Брахер.

— Да — отсече Клитман. — Прекалено тежковъоръжена е, за да я заловим жива. Освен това се обзалагам, че Кригер ще дойде при тях, ще се върне през вратата след няколко минути и ще можем по-лесно да се справим с него като пристигне, ако вече сме премахнали жената. Тръгвайте сега. Хайде.

Хубач и след няколко секунди фон Манщайн напуснаха прикритието на „Тойота“-та, снишиха се надолу и бързо изтичаха в посока юг-югоизток.

Лейтенант Клитман се насочи на север от „Тойота“-та с автомат в ръка. Тичаше прегърбен към хилавото прикритие на разпрострян мескитов храст, по който се бяха закачили тръни.

* * *

Лора се поизправи и надникна през предната броня на „Бюика“ точно навреме, за да види двама мъже с бели ризи и черни панталони, които се затичаха от „Тойота“-та на изток и в същото време извиваха на юг, очевидно с намерението да я заобиколят в гръб. Тя се изправи и изстреля къс ред по първия мъж, който се стрелна към щръкнала като зъб скала и благополучно изчезна зад нея.

Като чу изстрелите, вторият се просна в плитка вдлъбнатина, която не го скриваше изцяло, но при този ъгъл на стрелба и на такова разстояние Лора едва ли можеше да го улучи, затова тя реши да не хаби повече куршуми. Отгоре на всичко не само видя къде се скри вторият, но и трети въоръжен човек откри огън по нея иззад „Тойота“-та. Куршумите отскочиха от „Бюика“, минаха на няколко пръста от Лора и я принудиха пак да се сниши. Стефан щеше да се върне само след три-четири минути. Не много. Никак даже. И все пак цяла вечност. Крис седеше с гръб до предната броня на „Бюика“, обгърнал колене с двете ръце и видимо трепереше.

— Дръж се, детенце — ободри го Лора.

Крис я погледна без да каже нищо. През всички ужаси, които преживяха последните няколко седмици, не го беше виждала толкова унил. Лицето му изглеждаше бледо и неподвижно. Беше разбрал, че играта на криеница изобщо не е била игра за останалите, само за него, че нищо всъщност не е лесно като на филм. Ужасяващото прозрение придаваше на погледа му мрачна безучастност, която изплаши Лора.

— Дръж се — повтори тя, после пропълзя край него към другата предна броня от страната на шофьора, където приклекна да проучи пустинята на север от тях.

Тревожеше се, че има и други, които я обкръжават по този фланг. Не можеше да ги допусне, оттам защото тогава „Бюикът“ нямаше да служи за барикада и нямаше накъде да бягат, освен през откритата пустиня, в която щяха да застрелят нея и Крис след по-малко от петдесетина крачки. „Бюикът“ беше единственото добро прикритие наоколо. Трябваше да го задържи между себе си и тях.

Не виждаше никого по северния фланг. Земята бе по-неравна в тази посока, с няколко невисоки скали, няколко бели пясъчни дюни и несъмнено много вдлъбнатини колкото човешки ръст по пустинната повърхност, невидими от нейната позиция, където дори в момента можеше да се крие и да дебне някой. Но единствените движещи се предмети наоколо бяха три сухи тръни. Те се търкаляха бавно и хаотично, носени от лекия, непостоянен ветрец.

Лора се промуши покрай Крис и пак се върна при другата броня, тъкмо навреме, за да види, че двамата мъже в южна посока пак са се раздвижили. Бяха на стотина стъпки южно от нея, но само на около петдесет стъпки в права посока пред „Бюика“ и се приближаваха застрашително бързо. Мъжът отпред се привеждаше и лъкатушеше в своя бяг, а другият отзад беше по-смел: може би си мислеше, че Лора ще съсредоточи вниманието си върху първия. Лора го надхитри — тя се изправи, наклони се встрани от „Бюика“ колкото трябваше като се мъчеше да не излиза от прикритието и изстреля откос, който продължи две секунди. Човекът до „Тойота“-та откри огън по нея, за да прикрие приятелчетата си, но Лора успя да улучи втория бягащ достатъчно силно, за да го хвърли във въздуха и да го отправи през бодливата манзанита.

Не го уби, но явно го извади от строя — пронизителните писъци на агонизиращ несъмнено издаваха, че е смъртно ранен.

Лора пак приклекна под огневата линия и усети, че жестоко се усмихва. Силно се радваше на болката и ужаса, които се съдържаха в писъците на ранения. Дивата й реакция, първобитната мощ на нейната кръвожадност и жажда за мъст я стреснаха, но не се помъчи да се отърси от тях, защото долавяше, че ще бъде по-добър и по-умен боец, ако е във властта на този първичен гняв. Един падна. Може би имаше само още двама.

И Стефан щеше да дойде скоро. Колкото и дълго време да изискваше работата му през 1944 година, той щеше да програмира вратата да го върне малко след тръгването. Щеше да се присъедини към Лора и да влезе в битката само след две-три минути.

17.

Министър-председателят случайно гледаше право към Стефан в мига, когато се материализира, но мъжът в сержантската униформа го усети по електрическия заряд, който съпътстваше пристигането. Хиляди ярки змийчета синьо-бяла светлина се извиха около Стефан, сякаш излизаха от самото му тяло. Може би силни гръмотевици и светкавици разтърсваха небето над тези подземия, но част от пренесената енергия на пътуването във времето се изразходва и тук с пращене, което изправи на крака униформения мъж от изненада и страх. Съскащи електрически змии пропълзяха по пода, нагоре по стените, събраха се за миг на тавана и се разсеяха без да засегнат никого — повреди се само голямата стенна карта на Европа, която прогоря на няколко места без да се подпали.

— Стража! — изкрещя сержантът. Беше невъоръжен, но очевидно бе съвсем сигурен, че викът му ще бъде чут и ще реагират бързо, защото повтори само още веднъж и не тръгна към вратата — Стража!

— Господин Чърчил, моля ви — каза Стефан, без да обръща внимание на сержанта. — Не съм дошъл да ви причиня нищо лошо.

Вратата се отвори и влязоха двама британски войници — единият с револвер, другият с карабина.

На скоропоговорка, уплашен, че ще го застрелят, Стефан изрече:

— Бъдещето на света зависи от това дали ще ме изслушате, сър, моля ви.

При всичките вълнения министър-председателят не бе помръднал от креслото. Стефан помисли, че е видял мигновен проблясък на изненада и може би дори припламване на уплаха по лицето на този велик човек, но не беше съвсем сигурен. Сега министър-председателят изглеждаше спокоен и невъзмутим, точно както на всички негови снимки, които Стефан беше виждал. Той махна на охраната:

— Почакайте.

Сержантът понечи да протестира, но министър-председателят каза:

— Ако е смятал да убива, щеше да го направи още с пристигането си. — После се обърна към Стефан: — Забележително появяване, господине. По драматизъм може да съперничи на младия Лорънс Оливие.

Стефан не можа да сдържи усмивката. Тръгна от ъгъла, но видя как се наостри охраната, спря и заговори от разстояние:

— Сър, самият начин на пристигане ви подсказва, че не съм обикновен пратеник и че това, което имам да ви казвам, трябва да е… необичайно. Освен това въпросът е много деликатен и едва ли бихте пожелали да го чуе някой друг освен вас.

— Ако си въобразявате, че ще ви оставим насаме с министър-председателя — обади се сержантът, — вие… вие трябва да сте луд!

— Той може да е луд — каза министър-председателят, — но е дързък. Не можете да не признаете това, сержанте. Ако охраната го претърси и не намери оръжие, аз ще отделя на господина известно време, както ме помоли.

— Но, сър, вие не знаете кой е той. Не знаете какъв е. Начинът, по който нахълта…

Чърчил го прекъсна:

— Зная как дойде, сержанте. И моля да запомните, че само вие и аз наистина знаем. От вас ще очаквам да мълчите за това, което видяхте тук точно както за всяка друга военна информация, считана за поверителна.

Сержантът се укроти, застана встрани и се втренчи в Стефан, докато охраната го претърсваше.

Не намериха оръжие, само книгите в раницата и няколко документа в джобовете на Стефан. Върнаха му документите, сложиха книгите на купчинка по средата на дългата маса и Стефан развеселено забеляза, че не са обърнали внимание на характера на томовете, които минаха през ръцете им.

С писалката и бележника в ръка, сержантът неохотно напусна залата заедно с охраната, както нареди министър-председателят. Вратата се затвори и Чърчил покани с жест Стефан да седне на освободения от сержанта стол. Поседяха мълчаливо за кратко време и се наблюдаваха с интерес. После министър-председателят посочи димящия чайник върху подноса:

— Чай?

* * *

След двадесет минути, когато Стефан беше разказал съкратено своята история до половината, министър-председателят повика сержанта от коридора:

— Ще останем още малко, сержанте. Страхувам се, че ще трябва да отложа заседанието на военния кабинет с един час. Моля да уведомите всички и да поднесете моите извинения.

След още двадесет и пет минути Стефан свърши. Министър-председателят зададе още няколко въпроса — учудващо малко, но добре обмислени и по същество. Накрая въздъхна и каза:

— Ужасно рано е за пура, предполагам, ако ми се иска да запуша. Ще се присъедините ли към мене?

— Не, благодаря ви, сър.

Както подготвяше пурата да я запали, Чърчил каза:

— Освен зрелищното ви пристигане, което наистина не доказва нищо друго освен съществуването на революционно средство за придвижване, което не е задължително пътуване във времето, с какви други доказателства разполагате, за да убедите един здравомислещ човек, че подробностите във вашата история са верни?

Стефан очакваше подобно изпитание и се беше подготвил за него:

— Сър, тъй като съм бил в бъдещето и съм чел откъси от вашите спомени за войната, аз знаех, че ще сте в тази зала в този час, на тази дата. Освен това знаех какво ще правите тук във времето преди заседанието на военния кабинет.

Министър-председателят смукна от пурата и вдигна вежди.

— Вие диктувахте послание до генерал Алекзандър в Италия, за да изразите загрижеността си от начина на водене на битката за град Касино, довело до ужасни човешки жертви.

Чърчил остана непроницаем. Трябваше да е изненадан от познанията на Стефан, но не го насърчи даже с кимване или присвиване на очите. Стефан нямаше нужда от насърчение, защото знаеше, че говори истината.

— От спомените за войната, които впоследствие ще напишете, запомних встъпителните думи на посланието до генерал Алекзандър, с диктовката на което още не бяхте свършили, когато пристигнах преди малко: „Бих искал да ми обясните защо преминаването до хълма при манастира на Касино и т.н., на един фронт от две-три мили, е единственото място, на което трябва непрекъснато да се оказва натиск“.

Министър-председателят пак дръпна от пурата, издуха дима и съсредоточено заразглежда Стефан. Столовете им бяха само на няколко стъпки един от друг. Да си обект на замислено изучаване от страна на Чърчил се оказа по-притеснително, отколкото Стефан предполагаше. Най-сетне министър-председателят проговори:

— И вие сте получили тази информация от нещо, което ще напиша в бъдеще?

Стефан се изправи, взе шестте дебели тома, които охраната беше извадила от раницата — преиздания с меки корици на фирмата „Хотън Мифлин“ за по девет долара и деветдесет и пет цента — и ги разположи в края на масата пред Уинстън Чърчил:

— Това, сър, е вашата шесттомна история на Втората световна война, която се признава за най-меродавното отразяване на конфликта и се приема както за голям исторически труд, така и за голяма литературна творба.

Понечи да добави, че главно заради тези книги на Чърчил е присъдена Нобелова награда за литература пред 1953 година, но реши да не изпада в такива откровения. Животът щеше да обеднее, ако от него се ограбеха такива големи изненади. Министър-председателят разгледа кориците и задните обложки на шестте книги и си позволи да се усмихне като прочете трите реда, цитирани от рецензията на литературната притурка на „Таймз“. Отвори единият том и бързо прелисти страниците, без да се зачита никъде.

— Това не са изкусни фалшификации — увери го Стефан. — Която и страница да прочетете, ще разпознаете собствения неповторим глас, който не може да се сбърка с друг. Ще…

— Няма нужда да ги чета, вярвам ви, Стефан Кригер — Той отмести книгите и се облегна на стола. — Също така вярвам, че съм разбрал причините за вашето идване. Вие искате да направя въздушно нападение над Берлин, насочено право към района, където е разположен вашият институт.

— Да, господин министър-председателю, точно така. Трябва да се осъществи преди учените от института да са завършили изследванията върху материалите за ядреното оръжие, които бяха донесени от бъдещето, преди да са се споразумели за начина на разпространяване на тази информация сред германските научни среди, а това може да се очаква всеки момент. Трябва да действате преди да се върнат от бъдещето с нещо друго, което може да обърне хода на събитията срещу съюзниците. Ще ви посоча точното местоположение на института, американски и английски изтребители летят до Берлин денем и нощем още от първата година, в края на краищата…

— В Парламента силно негодуват против бомбардирането на градове, даже и да са вражески — отбеляза Чърчил.

— Да, но това не означава, че Берлин не може да се атакува. Разбира се, поради точно определената цел, мисията ще трябва да се извърши по светло. Но ако ударите този район, ако разрушите карето докрай…

— Съседните улици от всички страни ще трябва да се превърнат в развалини — продължи министър-председателят. — Не можем да постигнем попадения с хирургическа точност само върху едно каре.

— Да, разбирам. Но вие трябва да издадете такава заповед, сър. В този район и то през следващите няколко дни трябва да се изсипят повече тонове взрив, отколкото на което и да е друго място в европейския театър на бойните действия през цялата война. От института трябва да остане само прах.

Министър-председателят помълча минута-две, замислено загледан в тънката, синкава струйка дим от пурата. Накрая каза:

— Налага се да се консултирам с моите съветници, разбира се, но смятам, че можем да подготвим и проведем бомбардировката най-рано след два дни, на двадесет и втори, а може би чак на двадесет и трети.

— Струва ми се, че това е достатъчно рано — каза Стефан с голямо облекчение. — Но не по-късно. За Бога, сър, не по-късно.

18.

Жената беше приклекнала до бронята на „Бюика“ откъм страната на шофьора и наблюдаваше пустинята северно от своята позиция, а Клитман я гледаше иззад купчина мескити и тръни. Тя не го виждаше. Когато се премести до другата броня и се обърна с гръб към Клитман, той веднага се изправи и затича приведен към следващото укритие — обрулена от ветровете скала, по-тясна от собствените му размери.

Лейтенантът проклинаше наум мокасините „Бали“, с които беше обут, защото подметките бяха прекалено хлъзгави за подобни действие. Сега вече изглеждаше глупаво да дойдат с мисията да убиват, облечени като млади преуспяващи бизнесмени или баптистки свещеници. Поне слънчевите очила „Рей Бан“ бяха полезни. Яркото слънце блестеше от всеки камък и всяка дюна: без очила нямаше да вижда напред така ясно, със сигурност щеше да стъпи накриво и да падне няколко пъти.

Тъкмо щеше да се засили към следващото прикритие, когато чу жената да стреля в другата посока. После долетя писък — толкова пронизителен и виещ, че не приличаше на човешки звук, а по-скоро на диво животно, заклещено в лапите на друг звяр, но все още живо.

Разтреперан, Клитман се скри в дълга, тясна пукнатина в скалната повърхност, където жената не можеше да го забележи. Припълзя по корем до ъгъла и се притаи като дишаше тежко. Вдигна глава да изравни височината на погледа със земята и забеляза, че е на петнайсетина ярда точно на север от задната врата на „Бюика“. Ако успееше да се придвижи само няколко ярда по на изток, щеше да попадне точно зад жената, в идеална позиция да я покоси.

* * *

Писъкът утихна.

Лора предположи, че вторият човек на юг от нея ще се задържи притиснат до земята за известно време, защото ще е уплашен от смъртта на своя партньор и пак се премести до другата предна броня. Пътем каза на Крис:

— Две минутки, детето ми. Най-много две минутки.

Притисна се в ъгъла на колата и огледа северния фланг. Пустинята изглеждаше безлюдна. Вятърът бе затихнал и даже тръните не помръдваха.

Ако бяха само трима, положително нямаше да оставят един до „Тойота“-та, а другите двама да се опитват да я заобиколят от една и съща посока. Ако бяха само трима, двамата от южната и страна щяха да се разделят и единият щеше да тръгне на север. Значи имаше четвърти, може би дори пети човек, някъде там сред скалите, пясъците и пустинната растителност на северозапад от „Бюика“. Но къде?

19.

Стефан благодари на министър-председателя и стана да си ходи. Чърчил посочи книгите на масата и каза:

— Не бих искал да ги забравите. Ако ги оставите, изкушението да плагиатствам от самия себе си ще е твърде голямо.

— Това е черта на характера — отговори Стефан, — да не пожелаете да ви ги оставя точно заради това.

— Глупости! — Чърчил сложи пурата в един пепелник и се изправи. — Ако сега се сдобия с вече написаните книги, няма да се задоволя с публикуването им този вид. Несъмнено ще намеря откъси, които се нуждаят от подобрение и ще прекарам следвоенните години, погълнат от безкрайни занимания с тях. И накрая, като ги завърша и публикувам, ще се окаже, че съм унищожил точно тези елементи, които са ги превърнали в класика за вашето бъдеще.

Стефан се засмя.

— Говоря сериозно — увери го Чърчил. — Казахте ми, че моята история ще е най-меродавната. За мен тази предварителна информация е напълно достатъчна. Ще я напиша както съм я написал, ако мога така да се изразя и няма да рискувам да гадая казаното от самия мене.

— Може би това е най-мъдро — съгласи се Стефан. Той заприбира шестте книги в раницата, Чърчил стоеше прав с ръце зад гърба и се полюшваше леко на пръсти.

— Толкова много неща искам да ви питам за бъдещето, за чието оформяне помагам. Неща, които ме интересуват повече от успеха на писателското поприще.

— Наистина трябва да вървя, сър, но…

— Да, зная — каза министър-председателят. — Няма да ви задържам. Но ми кажете поне едно нещо. Любопитството ми изгаря. Да видим… например какво ще стане със Съветите след войната?

Стефан се поколеба, затвори раницата и отговори:

— Господин министър-председател, за съжаление трябва да ви кажа, че Съветите ще станат много по-могъщи от Великобритания и само Съединените щати ще им съперничат.

За пръв път Чърчил изглеждаше изненадан:

— Тяхната ужасна система фактически ще доведе до икономически успех и благоденствие?

— Не, не. Тяхната система ще доведе до икономическа разруха, но ще създаде грамадна военна сила. Съветите безпощадно ще милитаризират цялото общество и ще премахнат всички дисиденти. Твърди се, че концлагерите им могат да се сравняват с тези на Райха.

Изражението на министър-председателя остана непроницаемо, но той не успя да прикрие тревогата в погледа:

— И все пак сега са наши съюзници.

— Да, сър. И без тях може би войната срещу Райха нямаше да бъде спечелена.

— О-о, щеше — възрази уверено Чърчил, — само че не толкова бързо. — Той въздъхна: — Казват, че политиката събира странни двойки в леглото, но военните съюзи правят още по-странни комбинации.

Стефан беше готов за отпътуване. Стиснаха си ръцете.

— Вашият институт ще бъде превърнат в отломки, трески, прах и пепел — обеща министър-председателят. — Имате моята дума.

— Не ми трябват гаранции — каза Стефан.

Той бръкна под ризата и натисна три пъти копчето, което задействаше връзката на колана с вратата. Още в същия миг се озова в института в Берлин. Излезе от цилиндричното устройство и се върна при пулта за управление на вратата. Бяха минали точно единадесет минути, откакто бе отпътувал към противовъздушните подземия под Лондон.

Рамото още го болеше, но не повече от преди. Все пак от неумолимото пулсиране постепенно го обземаше умора и той седна за малко на стола пред пулта да си почине.

После с цифрите, получени от компютъра през 1989 година програмира вратата за предпоследното си пътуване. Този път щеше да отиде с пет дена напред в бъдещето, в единадесет часа вечерта в двадесет и първи март в друго противовъздушно подземно скривалище — не в Лондон, а в Берлин. Когато вратата беше подготвена, Стефан влезе вътре. Този път не взе шесттомната история на Чърчил. При пресичането на точката на пренасяне през вратата познатият неприятен гъдел премина от кожата навътре към плътта чак до костния мозък, после по обратния път до кожата.

Подземието без прозорци, в което пристигна Стефан, се осветяваше от една-единствена лампа на писалището в ъгъла и за миг от пропукващата светлина при появяването му. В странния блясък ясно се очертаваше Хитлер.

20.

Една минута.

Лора и Крис се притискаха до „Бюика“. Без да помръдва, Лора погледна първо на юг, където знаеше, че се крие един човек и после на север, където подозираше, че лежат укрити други врагове.

Пустинята бе обхваната от неестествено спокойствие. Безветреният ден напомняше бездиханен труп. Слънцето, така обливаше сухата равнина, че земята изглеждаше по-малко потънала в светлина от небето. Някъде в далечината яркото небе се сливаше с ярката земя почти без разграничителна линия — хоризонтът всъщност бе изчезнал. Температурата беше не повече от двайсет и пет градуса, но всичко, всеки храст, всяка скала и дюна, всяко стръкче изглеждаха запоени от горещината. Една минута.

Сигурно оставаше не повече от минута до връщането на Стефан от 1944 година и той щеше много да помогне не само защото носеше автомат „Узи“, но и защото беше нейният пазител. Нейният пазител. Лора вече знаеше какъв е неговият произход, разбираше, че не е свръхестествен и все пак в известен смисъл за нея той оставаше приказен, способен да прави чудеса. Никакво движение на юг. Никакво движение на север.

— Те идват — каза Крис.

— Ще се оправим, миличък — тихо отвърна Лора. Сърцето и обаче лудо биеше от страх и в същото време я болеше от предусещана загуба, сякаш подсъзнателно долавяше, че нейният син, единственото дете, което би могла да има, детето, което изобщо не е трябвало да се ражда, вече го няма и то не защото не умееше да го защитава, а защото съдбата не допускаше да бъде измамена.

Не, по дяволите, не. Този път щеше да победи предопределеното. Щеше да опази детето си. Нямаше да го загуби както загуби през годините толкова много хора, които обичаше. Той беше неин. Той не принадлежеше на съдбата. Не принадлежеше на предопределеното. Беше неин. Той беше неин.

— Ще се оправим, миличък.

Само половин минута. Внезапно на юг нещо се раздвижи.

21.

В частния кабинет на Хитлер в берлинския му бункер пренесената енергия на пътуването във времето със съскане изтече край Стефан на ослепително бляскащи змийчета, стотици лъкатушни пътечки по пода и бетонните стени, точно както в подземната заседателна зала в Лондон. Но яркото и шумно явление не привлече охраната от другите помещения, защото в този момент Берлин беше атакуван за пореден път от съюзническите бомбардировачи. Бункерът се тресеше от ударите на мощните бомби далеч горе в града и даже на тази дълбочина тътенът на нападението прикри особените звуци при пристигането на Стефан.

Хитлер се обърна на въртящия се стол с лице към пристигналия. Не прояви учудване, също както Чърчил, но естествено за разлика от министър-председателя той знаеше за дейността на института и веднага съобрази как Стефан се е материализирал в частния му кабинет. Освен това го познаваше като син на отдавнашен верен поддръжник и офицер от СС, работил дълго време за делото.

Стефан не очакваше по лицето на Хитлер да се изпише изненада, но се надяваше да види как лешоядските черти се изкривяват от страх. В края на краищата, ако фюрерът бе прочел гестаповските рапорти за състоянието на института, което със сигурност бе направил, той знаеше за обвиненията срещу Стефан, че е убил Пенловски, Януская и Фолкау преди шест дена, на петнадесети март и е избягал после в бъдещето. Вероятно смяташе, че Стефан идва тайно от преди шест дена, малко преди да убие учените с намерението да ликвидира и него. Но даже и да беше уплашен, успяваше да контролира страха си: остана на място, спокойно отвори едно чекмедже и извади оттам „Люгер“.

Още при изпразването на последните електрически заряди Стефан изхвърли напред ръка в нацисткия поздрав и каза с цялата престорена жар, на която бе способен:

— Хайл Хитлер!

За да докаже веднага липсата на враждебни намерения, той падна на едно коляно, сякаш коленичеше пред църковен олтар и сведе глава, за да демонстрира, че е лесна и несъпротивляваща се мишена.

— Майн фюрер, идвам при вас да очистя опетненото си име и да ви предупредя за съществуването на предатели в института и в контингента на Гестапо, който отговаря за неговата сигурност.

Дълго време диктаторът не продума.

Далече отгоре ударните вълни на мощната бомбардировка преминаваха през земята, през дебелите двадесет стъпки стени от стоманобетон и изпълваха бункера с непрекъснати, ниски, зловещи звуци. При всеки бомбен удар наблизо трите картини, взети от Лувъра след превземането на Франция, тракаха по стените, а на писалището на фюрера високият меден съд, пълен с моливи, издаваше глух, вибриращ звук.

— Стани, Стефане — каза Хитлер. — Седни тук.

Той посочи кафяво кожено кресло, един от едва петте мебели в тесния кабинет без прозорци. Сложи „Люгера“ на писалището, все пак наблизо да е под ръка.

— Не само заради твоята чест, но и заради честта на баща ти и на СС се надявам наистина да си невинен, както твърдиш.

Стефан заговори твърдо, защото знаеше колко високо цени твърдостта Хитлер. В същото време не забравяше да проявява престорена почтителност, сякаш наистина вярваше, че се намира в присъствието на човек, въплътил в себе си духа на германския народ, неговото минало, настояще и бъдеще. Страхопочитанието на някои подчинени допадаше на Хитлер даже повече от твърдостта. Тънък беше ледът, по който Стефан стъпваше, но това не беше първата му среща с него, имаше известен опит в предразполагането на този мегаломан, тази усойница в човешки образ.

— Майн фюрер, не аз съм убиецът на Владимир Пенловски, Януская и Фолкау. Кокошка ги уби. Той измени на Райха, заварих го в залата за документацията на института веднага след като беше ликвидирал Януская и Фолкау. Там стреля в мене — Стефан сложи дясната ръка върху гръдния кош горе вляво. — Мога да ви покажа раната, ако желаете. Прострелян, избягах от него в главната лаборатория. Бях поразен, не знаех колко души от института са замесени в диверсията. Не знаех на кого мога да се доверя, затова ми оставаше само един начин да се спася — избягах през вратата в бъдещето преди Кокошка да успее да ме залови и да ме довърши.

— В рапорта на полковник Кокошка е изложена съвсем друга версия. Според него той е стрелял при бягството ти през вратата след като ти си убил Пенловски и останалите.

— Ако това беше истина, майн фюрер, щях ли да се върна тук и да се опитвам да защитя името си? Ако бях предател, ако на бъдещето вярвах повече, отколкото на вас, нямаше ли да остана на сигурно място в онова бъдеще вместо да се връщам при вас?

— Наистина ли беше на сигурно място там, Стефане? — попита Хитлер и се усмихна лукаво. — Доколкото знам, по дирите ти в онова далечно време тръгнаха два гестаповски екипа и после една група от СС.

Стефан се сепна от споменаването на есесовската група, защото се сети, че това трябва да са хората, пристигнали в Палм Спрингз по-малко от час преди тръгването му, тези, които причиниха светкавицата в ясното небе над пустинята. Изведнъж се разтревожи за Лора и Крис, защото беше убеден, че СС са много по-предани и способни да убиват, отколкото Гестапо.

Разбираше също, че Хитлер не е информиран за превъзходството на една жена над стрелците от Гестапо. Фюрерът смяташе, че Стефан им се е противопоставил сам и не допускаше, че е бил в безсъзнание по време на схватките. Това добре се съчетаваше с лъжите, които възнамеряваше да изрече, затова каза:

— Майн фюрер, справих се с тези хора, които ме преследваха, да, и то напълно съзнателно, защото знаех, че са ви предали, че искат да ме убият, за да не се завърна и да не ви предупредя за диверсантското гнездо, което действаше и действа в института. Оттогава Кокошка е изчезнал — прав ли съм? Същото се е случило с още петима от института, доколкото разбрах. Те не вярваха в бъдещето на Райха, страхуваха се от скорошно разкриване на ролята им в убийствата на петнадесети март и са избягали в бъдещето, укрили са се в друга епоха. — Стефан млъкна, за да може Хитлер да осмисли думите му.

Експлозиите отгоре заглъхнаха. Настъпи затишие след бомбардировката, а Хитлер през това време настойчиво го наблюдаваше. Изпитателният му поглед беше точно толкова пряк, колкото на Уинстън Чърчил, но сега липсваше откритата, пряма човешка оценка, така характерна за отношението на министър-председателя. Вместо това Хитлер преценяваше Стефан от позицията на самопровъзгласилото се божество, което търси у сътворените от него същества опасни мутации. Злонамерено беше това божество, то обичаше не своите създания, а само тяхното послушание. Най-сетне фюрерът проговори:

— Ако има предатели в института, какви са целите им?

— Да ви подведат — отговори Стефан. — Представят ви фалшива информация за бъдещето с надеждата да ви подтикнат към сериозни военни грешки. Казали са ви, че през последната година и половина от войната практически всички ваши военни решения ще се окажат погрешни, но това не е вярно. Така както стоят нещата в бъдещето, вие ще загубите войната със съвсем малка разлика в силите. Само няколко промени в стратегията ще ви донесат победа.

Лицето на Хитлер се изопна, очите се присвиха не заради подозренията към Стефан, а заради внезапна мнителност към всички онези хора от института, които му казваха, че в следващите няколко дни ще направи фатални военни грешки. Стефан идваше да възвърне вярата му в собствената непогрешимост, този луд човек просто изгаряше от нетърпение да повярва отново в своя гений.

— Няколко малки промени в стратегията? — попита Хитлер. — И какви са те?

Стефан набързо обобщи шест военностратегически изменения, които, по негови думи, щели да се окажат решаващи за някои предстоящи ключови сражения. Всъщност промените нямаше да се отразят на крайния резултат и въпросните битки не представляваха първостепенни събития през остатъка от войната.

Но фюрерът искаше да вярва, че е бил по-скоро почти победител, отколкото победен. Сега се вкопчи в съветите на Стефан като чиста истина, защото те предполагаха смела стратегия, твърде сходна с онова, което самият диктатор би утвърдил. Фюрерът се изправи и възбудено закрачи из кабинета:

— Още от първите рапорти на института почувствах, че има нещо погрешно в бъдещето, което описват. Усещах, че не е възможно така блестящо да се справя дотук с войната и изведнъж да затъна в толкова дълга поредица грешки. О, да, сега преживяваме мрачен период, но той няма да трае дълго. Когато съюзниците предприемат дългоочакваното нахлуване в Европа, те ще се провалят, ние ще ги натикаме обратно в морето — Хитлер говореше почти шепнешком, но с хипнотизираща страст, така добре позната от речите му. — При неуспешния си десант те ще изчерпят по-голямата част от резервите си. Ще им се наложи да отстъпват на широк фронт, няма да могат да възвърнат силата си и да предприемат нова офанзива в продължение на месеци. Междувременно ние ще заздравим позициите си в Европа, ще победим руските варвари и ще сме по-силни от всякога! — Той спря на място, примигна, сякаш излизаше от самовнушен транс и каза:

— Да, а нахлуването в Европа? Казаха ми, че са го нарекли „Денят Д“. В рапортите от института се казва, че десантът на съюзниците ще е в Нормандия.

— Лъжи! — отговори Стефан.

Ето стигнаха до въпроса, който представляваше едничката цел на пътуването на Стефан до този бункер в мартенската вечер. Хитлер беше научил от института, че нормандският бряг ще е мястото на десанта. В предопределеното му бъдеще фюрерът щеше да прецени погрешно съюзниците, да се подготви за десант другаде и да остави Нормандия без достатъчна защита. Трябваше да бъде подтикнат да се придържа към стратегията, която би избрал, ако не съществуваше институтът. Трябваше да загуби войната, както съдбата повеляваше и сега на Стефан се падаше да подкопае влиянието на института и да осигури по такъв начин успеха на десанта в Нормандия.

22.

Клитман беше успял да се промъкне още няколко стъпки на изток покрай „Бюика“ и да заобиколи жената. Лежеше проснат зад ниска бяла скала със светлосини кварцови жилки и чакаше Хубач да се придвижи на юг. Тогава вниманието на жената щеше да се отвлече натам, Клитман щеше да изскочи от прикритието и да я нападне със стрелба в движение. Щеше да я разкъса на парчета преди да е успяла да се обърне, за да види лицето на своя палач.

„Хайде, сержанте, не се крий като страхлив евреин“, мислеше яростно Клитман. „Покажи се. Привлечи огъня върху себе си“. След миг Хубач се откъсна от прикритието и жената го забеляза. Тя проследи бягащия Хубач, а Клитман скочи иззад скалата с кварцовите жилки.

23.

Наведен напред в коженото кресло в бункера, Стефан каза:

— Лъжи, само лъжи, майн фюрер. Опитът да ви насочат лъжливо към Нормандия е ключовата част от заговора на диверсантите в института. Те искат да ви принудят да допуснете някаква огромна грешка, каквато всъщност не ви е писано да направите. Искат да се съсредоточите върху Нормандия, а десантът всъщност ще бъде в…

— Кале! — прекъсна го Хитлер.

— Да.

— Мислил съм, че ще е около Кале, доста по̀ на север от Нормандия. Те ще пресекат Ламанша там, където е най-тесен.

— Прав сте, майн фюрер — потвърди Стефан. — На нормандския бряг наистина ще пратят войски на седми юни…

Всъщност щяха да пристигнат на шести юни, но времето щеше да е толкова лошо на шести, че германското главно командване нямаше да повярва в способността на съюзниците да проведат операцията в такова бурно море.

— … но това ще са малобройни сили, диверсия с цел да изтегли вашите елитни панцерни дивизии към нормандския бряг, докато истинският фронт фактически ще се открие край Кале.

Тази информация залагаше на всички предразсъдъци на фюрера и на вярата му в собствената непогрешимост. Той пак седна на стола и удари с юмрук по писалището.

— Ето това лъха на реалност, Стефане. Но… виждал съм документи, избрани страници от военните истории, донесени от бъдещето…

— Фалшификации — каза Стефан като разчиташе на параноичното желание на Хитлер за правдоподобност на лъжата. — Вместо да ви покажат истинските документи от бъдещето, те са изработили фалшификати, за да ви подведат.

При добър късмет обещаната от Чърчил бомбардировка на института щеше да е утре, щеше да унищожи вратата, всеки, който би могъл да я възстанови и всички материали, донесени от бъдещето. Тогава фюрерът никога повече нямаше да има възможност да провери щателно истинността на Стефановите думи.

Хитлер поседя мълчаливо около минута, загледан в „Люгера“, напрегнато замислен. Над главите им бомбардировката още веднъж се засили, картините и моливите в медния съд пак затракаха.

Стефан тревожно изчакваше да разбере дали са му повярвали.

— Как дойде при мене? — попита Хитлер. — Как успя да използваш вратата сега? Искам да кажа, че тя се охранява много строго след бягството на Кокошка и другите петима.

— Не дойдох при вас през вратата — обясни Стефан. — Пристигнах направо от бъдещето само с помощта на колана.

Това беше най-дръзката лъжа от всички, защото коланът не беше машина на времето, а само устройство, което довеждаше обратно до института човека, който го носеше. Стефан разчиташе, че невежеството на политиците ще го спаси: те знаеха по малко за всичко, което попадаше под управлението им, но нито един въпрос не познаваха в дълбочина. Разбира се, Хитлер знаеше за вратата и природата на пътуванията във времето, но само в общи линии — вероятно не разбираше повечето подробности като например механизма на действие на коланите. Ако Хитлер разбереше за идването на Стефан от института след завръщането му с колана на Кокошка, щеше да съобрази, че Кокошка и другите петима са били премахнати от Стефан и не са били изменници в края на краищата. Тогава цялата сложна версия за конспирацията щеше да рухне. А Стефан щеше да се прости с живота. Диктаторът намръщено запита:

— Използвал с колана без вратата? Възможно ли е това?

Стефан изрече отговора с пресъхнала от страх уста и все пак убедително:

— О, да, майн фюрер, много е лесно… да се пренастрои колана и да се използва не само като средство за прибиране до вратата, но и за свободно прескачане във времето. Имаме късмет, че това е възможно, защото в противен случай щеше да се наложи да използвам вратата, за да се добера дотук и щяха да ме възпрат евреите, които я контролират.

— Евреите? — сепна се Хитлер.

— Да. Конспирацията в института е организирана според мене от сътрудници с еврейска кръв, които са скрили своя произход.

Лицето на лудия се изопна още повече в пристъп на гняв.

— Евреи! Винаги все същият проблем! Навсякъде все същият проблем! Ето и сега, в института!

Като чу това изявление, Стефан разбра, че е върнал хода на историята към истинското й русло.

Съдбата се бори да възстанови предопределения модел.

24.

Лора каза:

— Крис, май е по-добре да се скриеш под колата.

Още не беше свършила изречението, когато въоръженият мъж на югозапад от нея напусна прикритието си и затича към едно дере под ъгъл спрямо нея и оскъдното скривалище зад една ниска дюна.

Лора скочи на крака, сигурна, че „Бюикът“ ще я предпази от мъжа в „Тойота“-та и откри огън. Първите десетина куршуми вдигнаха прах и парченца скала по петите на бягащия, но следващите го настигнаха и го удариха в краката. Той падна с вик и бе улучен още веднъж след като се просна на земята. Превъртя се два пъти и падна през ръба на дерето надолу към дъното на тридесет стъпки дълбочина.

При падането на въоръжения човек Лора пак чу автоматична стрелба, но не от „Тойота“-та, а зад себе си. Още преди да се обърне към заплахата, няколко куршума я улучиха в гърба и я тласнаха напред, с лице върху твърдата скала.

25.

— Евреи! — повтори Хитлер раздразнено. И после:

— Ами онова ядрено оръжие, за което казват, че ще ни донесе победа във войната?

— Още една лъжа, майн фюрер. В бъдещето са направени много опити за разработката му, но нито един не е бил успешен. Това е измислица на заговорниците пак с цел да отклонят ресурсите и енергията на Райха в погрешна посока.

Иззад стените се разнесе тътен, сякаш не се намираха под земята, а висяха високо в небето сред гръмотевична буря. Тежките рамки на картините се заблъскаха по бетона. Моливите заподскачаха в медния съд. Хитлер срещна погледа на Стефан и дълго го изучава. После каза:

— Предполагам, че ако не ми беше верен, щеше просто да дойдеш въоръжен и да ме убиеш в мига на пристигането.

Стефан беше премислил точно тази възможност, защото само убийството на Адолф Хитлер щеше да измие част от петното върху собствената му съвест. Но това щеше да е егоистично, защото с ликвидирането на фюрера можеше коренно да промени хода на историята и да изложи на огромен риск бъдещето такова, каквото го познаваше. Не забравяше, че неговото бъдеще е миналото на Лора: ако се намесеше значително в развоя на предопределените събития, можеше да промени нещата към по-лошо за света въобще и за Лора в частност. Какво щеше да стане, ако ликвидираше Хитлер сега и след завръщането си в 1989 година завареше света така коренно променен, че по някаква причина Лора изобщо не се беше раждала?

Искаше му се да убие тази змия в човешка кожа, но не смееше да поеме отговорността за световните последици. Здравият разум подсказваше, че от това може да се роди само един по-добър свят, но както знаеше, здравият разум и съдбата бяха взаимно изключващи се понятия.

— Да — отговори Стефан. — Ако бях предател, майн фюрер, щях да постъпя точно така. И се тревожа, че истинските предатели в института могат рано или късно да се сетят точно за този метод на убийство.

Хитлер пребледня.

— Утре ще закрия института. Вратата ще остане затворена, докато не се убедя, че личният състав е прочистен от предатели.

„Изтребителите на Чърчил могат да те смачкат“, помисли Стефан.

— Ще победим, Стефане и ще постигнем това като запазим вярата си в нашата велика съдба, а не като си играем на ясновидство. Ще победим, защото така е отредила съдбата.

— Това ни е писано — съгласи се Стефан. — Истината е на наша страна. — Най-после безумецът се усмихна. Обзет от сантименталност, която изглеждаше необичайна поради извънредно бързата смяна на настроението, Хитлер заговори за бащата на Стефан, Франц и първите дни в Мюнхен, тайните заседания в апартамента на Антон Дрекслер и откритите срещи в бирариите „Хофбройхаус“ и „Еберлброй“.

Стефан послуша известно време като се преструваше на завладян от разказа, но когато Хитлер обяви своята непрестанна, непоклатима вяра в сина на Франц Кригер, Стефан използва случая да си тръгне:

— И аз, майн фюрер, имам неугасима вяра във вас и винаги ще остана ваш верен ученик.

Изправи се, отдаде чест на диктатора, бръкна под ризата да натисне копчето на колана и каза:

— Сега трябва да се върна в бъдещето, защото имам, да свърша още една работа от ваше име.

— Ще вървиш? — попита Хитлер и се изправи зад писалището. — Мислех си, че сега вече ще останеш в своето време. Къде ще ходиш след като възстанови доброто си име пред мене?

— Струва ми се, че се досещам къде е отишъл изменникът Кокошка, в кое кътче на бъдещето се е скрил. Трябва да го намеря и да го доведа, защото може би Кокошка единствен знае имената на предателите в института и може да бъде принуден да ги издаде.

Бързо отдаде чест, натисна копчето и напусна бункера преди Хитлер да успее да му отговори.

Върна се в института вечерта на шестнадесети март, същата вечер, когато Кокошка бе тръгнал за планината Сан Бернардино по дирите му, за да не се завърне никога вече. С всички сили се беше постарал да уреди унищожаването на института и почти сигурно бе накарал Хитлер да не вярва на никаква информация оттам. Можеше да се чувства въодушевен, ако не беше тревогата за есесовската група, която явно дебнеше Лора в 1989 година.

Застана пред пулта за управление и програмира вратата с получените от компютъра цифри за последното пътуване във времето до края на живота си: в пустинята край Палм Спрингз, където Лора и Крис го чакаха сутринта на двадесет и пети януари 1989 година.

26.

Още докато падаше на земята, Лора разбра, че някой от куршумите е засегнал гръбнака, защото не изпита никаква болка или каквото и да е друго усещане от шията надолу. Съдбата се бори да възстанови предопределения модел. Стрелбата секна.

Можеше да движи само главата и то колкото да се обърне и да види Крис, изправен пред „Бюика“ и парализиран от ужас така както тя се парализира от куршума в гръбначния стълб. Зад момчето, само на петнайсетина ярда на север бързо се приближаваше мъж със слънчеви очила, бяла риза, черни панталони и автомат в ръка.

— Крис! — изкрещя Лора пресипнало. — Бягай! Бягай!

Лицето му се сгърчи от неподправена скръб, сякаш разбираше, че я оставя да умре. После затича с всички сили, колкото му позволяваха крачетата, на изток през пустинята. Хитро съобрази, че не трябва да бяга по права линия, за да не го улучат така лесно. Лора видя убиеца да вдига автомата.

* * *

В главната лаборатория Стефан отвори вратичката, която закриваше автоматичното записващо устройство за пътуванията във времето.

Хартиената ролка с ширина два пръста показваше, че тази вечер вратата е използвана за пътуване до десети януари 1988 година, появяването на Хайнрих Кокошка в Сан Бернардино, когато уби Дани Пакард. На лентата бяха записани още осем пътувания до 6 000 000 000 година от н.е. — петимата мъже и трите вързопа с лабораторните животни. Бяха отбелязани също пътуванията на Стефан: до двадесети март 1944 година с географска ширина и дължина на противовъздушното подземие до парка Сейнт Джеймз в Лондон, до двадесет и първи март 1944 година с точните координати на Хитлеровия бункер и целта на пътуването, което току-що бе програмирал, но още не беше тръгнал — Палм Спрингз, двадесет и пети януари 1989 година. Откъсна лентата, пъхна уликите в джоба и превъртя чистата ролка. Беше вече нагласил часовниците на пулта да се изключат и да се върнат на нулата след преминаването му през вратата. Щяха да разберат, че някой е пипал записите, но щяха да го припишат на Кокошка и на останалите изменници като опит за заличаване на следите.

Затвори вратичката и пристегна раницата с книгите на Чърчил. Прехвърли автомата през рамо и взе пистолета със заглушител от лабораторния плот.

Хвърли бърз поглед из помещението да види дали не е останало нещо, което да издаде присъствието му тази вечер. Разпечатките от компютъра „Ай Би Ем“ бяха сгънати и прибрани обратно в джоба на джинсите. Бутилката от „Вексън“ отдавна бе заминала към бъдещето, в което слънцето беше загинало или загиваше. Доколкото виждаше, не беше пропуснал нищо.

Стъпи на вратата и се приближи до точката на пренасяне с повече надежди, отколкото си бе позволявал от много години. Беше успял да осигури разрушаването на института и поражението на нацистка Германия чрез поредица макиавелистки манипулации на времена и хора, защо тогава да не могат да се справят заедно с Лора с една-единствена група въоръжени есесовци някъде около Палм Спрингз през 1989 година.

* * *

Просната парализирана върху скалната повърхност на пустинята, Лора се опита да изкрещи:

— Не!

Излезе обаче само шепот, защото нямаше сили и въздух за по-силен вик. Автоматичната стрелба се насочи към Крис. За миг й се стори, че ще се изплъзне, но разбира се, това беше отчаяна фантазия, защото момчето беше малко, съвсем малко, с мънички крачета и тичаше в обсега на куршумите, които го застигнаха, нашариха крехкото му гръбче през средата и го повалиха неподвижен на пясъците в локва кръв.

Цялата непочувствана болка на съсипаното й тяло щеше да изглежда като убождане с карфица пред скръбта, която я задави при гледката на безжизненото тяло на нейното момченце. При всичките трагедии в живота си не беше изпитвала такава болка. Сякаш всичките претърпени загуби — майката, която не помнеше, милият й баща, Нина Докуайлър, нежната Рути и Дани, за когото на драго сърце би се пожертвала — се проявяваха в тази нова жестокост, която съдбата настояваше тя да преживее, затова заедно с разкъсващата скръб при смъртта на Крис изпитваше повторно ужасната агония на всички предишни смърти. Лежеше парализирана и безчувствена, но измъчена, духовно опустошена, най-накрая емоционално съсипана на омразното колело на съдбата, неспособна повече да е смела, неспособна повече да се надява и да обича. Синът й беше мъртъв. Тя не успя да го спаси и с него загинаха всички радостни перспективи. Усещаше се чудовищно самотна в студената и враждебна вселена. Вече се молеше само за смърт, празнота, безкрайна пустота, за край най-сетне на всички загуби и мъки. Лора видя въоръженият мъж да се приближава. Тя каза:

— Убийте ме, моля ви, убийте ме, довършете ме.

Гласът й обаче беше толкова слаб, че той едва ли я чу.

Какъв смисъл имаше да живее? Какъв беше смисълът да преживее всички трагедии, през които бе преминала? Защо беше страдала и се борила с живота, щом всичко трябваше да свърши по този начин? Какъв жесток разум се криеше зад действията на вселената, който можеше да измисли принудителните изпитания в объркания й живот, който в края на краищата се оказа явно безсмислен? Кристофър Робин беше мъртъв.

Почувства горещи сълзи да се стичат по лицето, но това беше единственото физическо усещане, освен допира на твърдата шиста под дясната буза.

С няколко крачки въоръженият мъж се доближи, застана до нея и я ритна. Лора знаеше, че я рита, защото гледаше назад към собственото неподвижно тяло и видя как кракът му се забива в ребрата, но не усети съвсем нищо.

— Убийте ме — прошепна Лора.

Изведнъж се ужаси, че съдбата ще се постарае да възстанови точно предопределения модел и тогава тя ще оживее, но в инвалидна количка, от която Стефан я бе спасил с намесата си в предначертаните обстоятелства около нейното раждане. Крис беше детето, което съдбата никога не бе включвала в плановете си и сега той беше изтрит от лицето на земята. Но на нея това можеше да се размине, защо на нея й беше писано да живее като инвалид. Представи си бъдещето: жива, напълно или частично парализирана, прикована към инвалидната количка, заклещена в капана на нещо много по-лошо — в един живот, изпълнен с трагедии, горчиви спомени, безкрайна тъга, непоносим копнеж по нейния син, нейния съпруг, нейния баща и всички други, които бе загубила.

— О, Господи, моля ви, моля ви, убийте ме.

Изправен до нея, въоръженият мъж се усмихна и каза:

— Е, аз май съм Божият пратеник.

После се изсмя неприятно.

В пустинята проблясна светкавица и отекна гръмотевица.

* * *

Благодарение на получените с компютъра изчисления Стефан се върна точно на онова място в пустинята, откъдето бе тръгнал за 1944 година, точно пет минути след отпътуването. Първото нещо, което забеляза в ослепително ярката пустиня, беше окървавеното тяло на Лора и надвесения над нея есесовец. После видя Крис зад тях. Въоръженият мъж реагира на гръмотевицата и светкавицата. Извърна се и затърси Стефан с поглед.

Стефан натисна три пъти копчето на колана. Атмосферното налягане веднага се повиши, въздухът се изпълни с миризмата на горещи електрически проводници и озон.

Есесовският главорез го забеляза, обърна автомата и откри огън първо встрани, после с точно прицелен мерник.

Още преди да го застигнат куршумите, Стефан изскочи от 1989 година и се върна в института вечерта на шестнадесети март 1944 година.

* * *

— По дяволите! — изруга Клитман, когато Кригер се вмъкна в потока на времето и изчезна невредим. Брахер изтича откъм „Тойота“-та и закрещя:

— Това беше той! Той беше!

— Знам, че беше той — отряза Клитман, когато Брахер стигна до него. — Кой друг може да е — Христос при Второто пришествие?

— Какво търси? — попита Брахер. — Какво прави тук, къде е бил, какво значи всичко това?

— Не знам — отговори раздразнено Клитман.

Той погледна надолу към ранената жена и й каза:

— Това, което знам е, че видя тебе и мъртвия ти син и даже не се опита да ме убие за стореното. Избяга да си спаси кожата. Какво ще кажеш за твоя герой сега?

Тя само продължи с молбите да я убие. Клитман отстъпи назад и нареди:

— Брахер, дръпни се.

Брахер се оттегли, Клитман изстреля откос от десет или двайсет куршума, които пронизаха жената и я убиха на място.

— Можехме да я разпитаме — каза ефрейтор Брахер. — За Кригер, за това какво правеше тук…

— Тя беше парализирана — нетърпеливо го прекъсна Клитман. — Не усещаше нищо. Ритнах я отстрани, трябва да съм изпочупил поне половината и ребра, а тя даже не извика. Не можеш да изтръгнеш информация от човек, който не изпитва болка.

* * *

Шестнадесети март 1944 година. Институтът.

Сърцето на Стефан биеше като ковашки чук. Той изскочи от вратата и хукна към пулта за управление. Измъкна листа с изчисленията на компютъра от джоба и го разстла на масичката за програмиста, монтирана в една ниша на машината. Седна на стола, взе молив и извади бележник от чекмеджето. Ръцете му трепереха така силно, че на два пъти изпусна молива.

Вече имаше цифрите, които можеха да го отведат в пустинята пет минути след първото му тръгване. Можеше да ги използва за преизчисление назад във времето, което щеше да го отведе на същото място с четири минути и петдесет и пет секунди по-рано, само пет секунди след като остави първия път Лора и Крис.

Ако отсъстваше само пет секунди, есесовските убийци нямаше да са застреляли Лора и момчето преди Стефан да се е завърнал. Той щеше да се включи в битката и може би неговата стрелба щеше да е достатъчна за промяна в резултата.

Беше усвоил необходимите математически знания, когато го изпратиха в института през есента на 1943 година. Можеше да направи изчисленията. Задачата не беше невъзможна, защото нямаше да почне от нулата — трябваше само да доразработи компютърните данни и да върне изчисленията с няколко минути назад.

Но той гледаше в листа и не беше в състояние да мисли, защото Лора беше мъртва и Крис беше мъртъв.

Без тях нямаше нищо.

„Можеш да ги върнеш“, каза си Стефан. „По дяволите, стегни се. Можеш да предотвратиш случилото се“.

Той се зае със задачата и работи почти цял час. Знаеше, че няма вероятност някой да се появи в института толкова късно и да го разкрие, но непрекъснато си представяше как долавя стъпки в коридора на етажа, тропане на есесовски ботуши. Два пъти погледна към вратата, почти сигурен, че е чул петимата мъртъвци да се връщат от 6 000 000 000 година от н.е., оживели по някакъв начин и дошли да го открият.

Получи цифрите, провери ги и ги записа на пулта. С автомата в едната ръка и пистолета в другата влезе във вратата, мина през точката на пренасяне…

… и се върна в института.

Постоя за миг във вратата, изненадан и объркан. После пак пристъпи силовото поле…

… и се върна в института.

Обяснението го озари с такава сила, че той се приведе, сякаш го бяха ударили в стомаха. Не можеше да се върне по-рано, защото вече се беше появил на същото място пет минути след отпътуването. Ако се върнеше сега, щеше да създаде ситуации, при която щеше да види собственото си пристигане предишния път. Парадокс! Космическият механизъм не позволяваше на пътешествениците да се срещат със себе си в потока на времето. Всеки подобен опит неизменно завършваше с неуспех. Природата ненавижда парадоксите.

Припомни си виковете на Крис в стаята в очукания мотел, където за пръв път говориха за пътуванията във времето: „Парадокс! Не е ли страхотно, мамо? Невероятно, нали? Страхотно!“. И чаровния, възбуден момчешки смях. Трябваше да има начин.

Върна се до пулта за управление, хвърли оръжието върху работната маса и седна.

От челото му се стичаше пот. Обърса лице с ръкава на ризата. „Мисли!“ Загледа се в автомата „Узи“ и се зачуди не може ли да върне поне него. Вероятно не. Когато се върна първия път, със себе си носеше автомата и пистолета, затова ако ги изпратеше четири минути и петдесет секунди по-рано, щяха да съществуват два пъти на едно и също място след тези четири минути и петдесет секунди, когато той се появеше. Парадокс.

Вероятно обаче можеше да й прати нещо друго, нещо оттук, нещо, което не носеше със себе си и поради това нямаше да създаде парадокс.

Бутна настрани оръжието, взе молив и написа кратка бележка на лист от бележника: „СС ЩЕ ВИ УБИЕ С КРИС, АКО ОСТАНЕТЕ ПРИ КОЛАТА. БЯГАЙТЕ. СКРИЙТЕ СЕ“. Спря и се замисли. Къде можеха да се скрият в равната пустиня? Написа още: „МОЖЕ БИ В ДЕРЕТО“. Откъсна листа от бележника. Помисли пак и бързо добави: „ВТОРАТА БУТИЛКА «ВЕКСЪН». ТЯ СЪЩО Е ОРЪЖИЕ“.

Разрови чекмеджетата в лабораторията за стъкленица с тясно гърло, но там нямаше такива съдове, защото изследванията бяха свързани с електромагнетизма, а не с химията. Излезе в коридора, претърси другите лаборатории и намери каквото търсеше.

Върна се в главната лаборатория с бележката, пъхната в стъкленица, влезе във вратата и приближи до точката за пренасяне. Хвърли предмета през силовото поле както корабокрушенец на остров би хвърлил запечатано в бутилка послание в морето. Стъкленицата не отскочи обратно при него.

* * *

… после краткият вакуум се запълни от вихрена гореща вълна с лек пясъчен мирис на пустиня.

Силно притиснат до Лора, възхитен от вълшебното пътуване на Стефан, Крис възкликна:

— Ау-у! Какво нещо! Мамо, нали беше страхотно?

Тя не отговори, защото забеляза бяла кола, която излезе от щатско шосе 111 и подкара през пустинята.

Блесна светкавица, гръмотевица разтърси всичко наоколо и я сепна. Във въздуха се появи стъкленица, тупна в краката й и се разби върху шистата. Вътре имаше хартийка.

Крис грабна листчето между стъклените отломки. С обичайното в подобни случаи въодушевление той извика:

— Трябва да е от Стефан!

Лора го взе от ръцете му и прочете написаното. Виждаше, че бялата кола е обърнала към тях. Не разбираше как и защо е пратено съобщението, но вътрешно му вярваше. Още докато го дочиташе, а светкавицата и гръмотевицата продължаваха да проблясват и отекват в небето, тя чу рева на двигателя на бялата кола.

Вдигна поглед и видя как колата заподскача към тях след като шофьорът увеличи скоростта. Бяха на почти триста ярда, но се приближаваха толкова бързо, колкото позволяваше неравният пустинен терен.

— Крис, вземи двата автомата от колата и ме чакай в края на дерето. Бързо!

Момчето затича към отворената врата на близкия „Бюик“, Лора хукна към отворения багажник. Грабна бутилката с газа, понесе я със себе си и настигна Крис още преди ръба на дълбокия естествен канал, който при внезапни наводнения се превръщаше в буйна река, но сега представляваше сухо корито.

Бялата кола беше на по-малко от сто и петдесет ярда.

— Хайде — каза Лора и поведе момчето на изток покрай ръба, — трябва да намерим пътека надолу към дерето.

Стените на сухото корито имаха лек, съвсем лек наклон към дъното на тридесет стъпки надолу. Бяха проядени от ерозията, изпъстрени с миниатюрни вертикални улейчета, които водеха към основния канал. Някои от тях бяха широки само няколко пръста, други се простираха на три-четири стъпки. При порои дъждът се оттичаше от повърхността на пустинята надолу по тези улеи към дъното на дерето, откъдето се понасяше на огромни талази. На места по склона почвата беше отмита и се подаваха оголени скали, през които не можеше да се слезе бързо, другаде проходът отчасти се блокираше от жилави мескитови храсти, вкоренени в самата стена на дерето. На малко повече от сто ярда колата премина от шистата по пясъка, в който гумите затънаха и забавиха скоростта.

Само на двайсет ярда нагоре по ръба на дерето Лора откри широк канал право надолу към сухото корито без скали и мескитови храсти. Пред нея всъщност се намираше улей на кално свлачище, огладен от водата с ширина четири и дължина тридесет стъпки.

Лора пусна бутилката „Вексън“ в естествения улей, където тя се плъзна чак до половината път. Взе единия автомат от Крис, обърна се към приближаващата кола на разстояние около седемдесет и пет ярда и откри огън. Видя, че автоматът е пробил най-малко две дупки в предното стъкло. То веднага се напука.

Колата (сега вече се виждаше, че е „Тойота“) се завъртя на триста и шейсет градуса, после на още деветдесет сред облаци прах и откъснати, все още зелени тръни. Спря на четиридесет ярда от „Бюика“ и на около шейсет ярда от нея и Крис. Предницата сочеше на север. Лора разбра, че пътниците се измъкват от колата приведени, макар и да не ги виждаше. Грабна другия автомат от Крис и каза:

— Скачай в улея, детенце. Като стигнеш до бутилката с газа, блъсни я надолу към дъното.

Момчето се спусна по склона на дерето, повлечено от силата на тежестта почти по целия път, въпреки че на няколко пъти, когато триенето го спираше, се наложи да се отблъсква. Точно такъв акробатически номер би вбесил всяка майка при други обстоятелства, но сега Лора му подвикна насърчително да продължи.

Тя изстреля най-малко сто куршума в „Тойота“-та с надеждата да пробие резервоара и да запали бензина с искра от някой куршум, за да изгори онези мръсници, притиснати до колата от другата страна. Но пълнителят се изпразни без желания резултат.

Лора спря стрелбата и те се насочиха към нея. Тя не се задържа там, за да не се прицелват в нея. Стиснала с две ръце втория автомат пред гърдите, седна на ръба на дерето и се спусна по улея, откъдето беше минал Крис. За секунди стигна до дъното.

Долу лежаха довети от пустинята сухи тръни. Изкривени клони, посивели от времето дъски, отнесени от развалините на далечна колиба в пустинята и няколко камъка се търкаляха по меката, подобна на прах почва по дъното на дерето. Нищо наоколо не можеше да послужи за прикритие или преграда за стрелбата, която скоро щеше да се насочи към тях.

— Мамо? — извика Крис, което значеше „Сега какво?“.

Сухото корито сигурно имаше десетки разклонения през пустинята, много от тях също бяха разклонени. Мрежата им приличаше на лабиринт. Не можеха да се крият там вечно, но ако успееха да вземат няколко завоя преднина, вероятно щяха да спечелят време да устроят засада на преследвачите. Лора се обърна към Крис:

— Тичай, миличък. Върви по главния канал, свий в първия десен завой и ме чакай там.

— А ти какво ще правиш?

— Ще ги изчакам да надникнат отгоре — отговори тя и посочи нагоре към скалистия ръб. — После ще ги застрелям, ако мога. Сега бягай, хайде.

Крис затича.

Лора остави наблизо бутилката „Вексън“ и се върна до склона, по който се бяха спуснали. Застана обаче до друг отвесен улей, по-дълбоко врязан в стената, по-малко наклонен и препречен по средата от мескитов храст. Изправи се на дъното на дълбоката падина, убедена, че храстът над нея я скрива от погледи отгоре. Момчето изчезна на изток по едно от разклоненията на главния канал.

След миг Лора чу гласове. Тя зачака, искаше да им даде време да се уверят, че двамата с Крис са изчезнали. После пристъпи встрани от ерозионния улей по склона към дерето, обърна се и помете с куршуми скалния ръб горе.

Там стояха четирима мъже и надничаха. Уби първите двама, но третият и четвъртият отскочиха назад, вън от полезрението й, преди да ги застигнат куршумите. Единият труп се задържа на горния ръб с увиснала ръка и крак. Другото тяло тупна чак долу на дъното. При падането слънчевите очила отхвръкнаха.

* * *

Шестнадесети март 1944 година. Институтът.

След като стъкленицата с бележката не отскочи обратно при него, Стефан се увери, че е стигнала до Лора преди да я убият, броени секунди след първото му пътуване към 1944 година.

Сега се върна до масата на програмиста и се зае с изчисленията, които щяха да го върнат в пустинята няколко минути след предишното пристигане. Такова пътуване беше възможно, защото щеше да последва предишното прибързано тръгване и нямаше да създаде условия за среща със самия себе си, за парадокс.

Изчисленията не бяха дяволски трудни, защото се налагаше само да преизчисли напред цифрите от персоналния компютър „Ай Би Ем“. Знаеше, че времето тук и в пустинята през 1989 година не тече еднакво, но все пак изгаряше от нетърпение да се присъедини към Лора. Даже да се беше вслушала в съвета, пратен в стъкленицата, даже бъдещето да се беше променило и тя да беше още жива, пак трябваше да се справи с въоръжените есесовци и имаше нужда от помощ. След четиридесет минути получи необходимите цифри и препрограмира вратата. Пак отвори вратичката на записващото устройство и скъса доказателството за пътуването на хартиената ролка.

Взе автомата и пистолета, стисна зъби от засилващата се тъпа пулсираща болка в незаздравялото рамо и влезе във вратата.

* * *

Лора повлече бутилката с газа и автомата и настигна Крис в тясно разклонение от главния канал, на около шестдесет стъпки от мястото, където бяха се спуснали на дъното на мрежата. Приклекна в ъгъла на две стени от пръст и погледна назад към дерето, откъдето дойдоха.

В пустинята отгоре единият от оцелелите убийци блъсна проснатия труп през ръба надолу по дерето, очевидно да провери дали тя е останала точно под тях и да я подлъже да открие огън. Като не последва стрелба, двамата оцелели станаха по-дръзки. Единият легна на ръба с насочен автомат, за да прикрива спускането на другия. После вторият прикри слизането на първия.

Когато двамата се събраха, Лора смело се показа иззад ъгъла и изстреля автоматичен откос в продължение на две секунди. Двамата преследвачи толкова се стреснаха от нейната агресивност, че не отвърнаха на огъня, а се втурнаха към дълбоките отвесни ерозионни улеи в стената и потърсиха прикритие точно там, където тя ги бе издебнала, за да стреля по тях на скалистия ръб. Само единият успя да се скрие. Лора улучи другия.

Тя пак се скри зад ъгъла, грабна бутилката с нервнопаралитичния газ и се обърна към Крис:

— Хайде. Да изчезваме.

Затичаха по разклонението, търсеха нова посока в лабиринта и чуха как синьото небе се раздра от светкавици и гръмотевици.

— Господин Кригер! — извика Крис.

* * *

Стефан се върна в пустинята седем минути след първото тръгване за срещите с Чърчил и Хитлер през 1944 година, само две минути след връщането, когато видя мъртвите Лора и Крис в ръцете на въоръжените есесовци. Този път нямаше трупове, само „Бюикът“ и надупчената от куршумите „Тойота“ в друго положение.

Със смелата надежда, че планът е успял, Стефан забърза към дерето и затича покрай ръба. Търсеше някого, който и да е, приятел или враг. Скоро забеляза трите трупа на дъното на канала на тридесет стъпки надолу.

Трябваше да има четвърти. Нито една есесовска група не се състоеше само от трима. Някъде в зигзагообразната мрежа канали, които прорязваха пустинята като разклонена светкавица, Лора бягаше от последния.

По склона на дерето Стефан забеляза отвесен улей, който видимо бе използван. Той свали пълната с книги раница и се плъзна към дъното. По пътя пръстта одра гърба му и в незаздравялата рана го прободе остра болка. Стигна до дъното, изправи се, но се олюля от внезапен световъртеж и гадене.

Някъде на изток в лабиринта затрака автоматично оръжие.

* * *

Лора спря съвсем в началото на друго разклонение и даде знак на Крис да мълчи.

Дишаше тежко с отворена уста и чакаше последния убиец да завие край последния ъгъл на канала, където току-що бяха минали. Въпреки меката пръст, можеха да се чуят бягащите му стъпки. Тя се показа малко, за да го застреля. Но сега човекът бе извънредно предпазлив: снишаваше се и вървеше дебнешком. Нейната стрелба издаде къде се намира, той пресече канала и се скри до същата стена, от която почваше разклонението, където стоеше Лора. Можеше да се прицели в него само ако излезеше в главния канал, а там убиецът я причакваше.

Всъщност Лора опита като рискува да привлече огъня му, но дългият откос внезапно секна след по-малко от секунда. Автоматът изплю последните десетина-дванайсет куршума и я изостави.

Клитман разбра, че автоматът и е празен. Погледна през цепнатината, в която се криеше и видя Лора да хвърля оръжието. После тя изчезна в разклонението, където го изчакваше.

Есесовецът си припомни гледката вътре в „Бюика“ горе в пустинята: тридесет и осемкалибров револвер на шофьорската седалка. Предположи, че жената не е имала време да го вземе или пък го е забравила в залисията по онази странна кутия в багажника.

Тя имаше два автомата „Узи“, но и двата сега бяха негодни. Възможно ли беше да е имала два револвера и в колата да е останал само единият?

Не му се вярваше. Два автомата звучеше разумно, защото те вършеха работа на разстояние и при най-различни обстоятелства. Но ако жената не беше опитен стрелец, револверът едва ли щеше да й бъде от полза, освен от много близко разстояние, където можеше да разчита само на шест куршума, за да се справи с нападателя или да загине от ръката му. Втори револвер беше излишен.

А това означаваше, че за самоотбрана тя разполага с какво? С онази бутилка? Тя приличаше на обикновен пожарогасител. Клитман тръгна по дирите й.

* * *

Новото разклонение беше по-тясно от предишното, както пък предишното бе по-тясно от главния канал. Дълбочината му беше двадесет и пет стъпки; ширината — само десет стъпки в началото, но по-нататък ставаше по-плитка и по-тясна като пробиваше лъкатушния си път през пустинята. След стотина ярда свършваше.

В края Лора потърси изход. От двете страни скалите бяха прекалено стръмни, меки и ронливи, за да се изкатерят лесно, но стената зад нея имаше удобен наклон и бе осеяна с мескити, за които можеха да се придържат. Но Лора знаеше, че преследвачът ще ги открие още на половината път по склона и увиснали така нависоко, щяха да са много лесна мишена. Трябваше да се задържи на това място до края.

В ъгъла на голямата естествена дупка, стъпила на дъното, Лора погледна нагоре към четириъгълника синьо небе и си помисли, че сякаш се намират в дъното на огромен гроб в гробище само за великани. Съдбата се бори да възстанови предопределения модел.

Лора бутна Крис зад себе си, съвсем в края на дерето. Пред себе си виждаше на четиридесет стъпки разстояние по широкия пет стъпки канал до мястото, където завиваше наляво. Преследвачът щеше да се появи на завоя след минута-две.

Тя коленичи, стисна бутилката „Вексън“. Смяташе да освободи ръчния спусък от предпазната жица. Но жицата не беше просто прехвърлена и увита около спусъка, а беше многократно омотана и после запоена. Не можеше да се развие, трябваше да се разреже, но нямаше с какво. Може би с камък. Остър, ръбест камък вероятно щеше да разкъса жицата с многобройни удари.

— Намери камък — нареди Лора на момчето зад себе си. — С груб, остър ръб.

Крис почна да търси подходящ шистов отломък от меката, измита от наводненията почва, довлечена от пустинята. В това време Лора разгледа часовниковия механизъм на бутилката — още един начин за пускане на газа. Устройството беше просто: въртящият се циферблат беше разделен на минути. Ако искаше да го нагласи за след двайсет минути, циферблатът трябваше да се завърти така че цифрата двайсет да попадне на една линия с червения знак върху рамката и да се натисне бутона в центъра, за да започне отброяването. Проблемът се състоеше в това, че циферблатът не можеше да се включи за след по-малко от пет минути. Въоръженият мъж щеше да ги настигне по-скоро. И все пак Лора нагласи циферблата на пет и натисна бутона, за да го задейства.

— Ето, мамо — каза Крис и подаде парче шиста, което тъкмо ставаше за целта.

Часовниковият механизъм вече работеше, но Лора се залови за работа, отчаяно започна да търка дебелата омотана жица, която пречеше на ръчното задействане. През няколко секунди поглеждаше дали убиецът ги е открил, но тясното дере пред тях оставаше пусто.

* * *

Стефан следваше отпечатъците от стъпки в меката почва на дъното на дерето. Нямаше представа на какво разстояние зад тях се намира. Те имаха само няколко минути преднина на старта, но вероятно се движеха по-бързо от него, защото болката в рамото, изтощението и световъртежът го забавяха.

Беше отвинтил заглушителя от пистолета и го беше захвърлил. Оръжието бе мушнал под колана. Автоматът „Узи“ държеше в двете ръце, готов за стрелба.

Клитман бе захвърлил слънчевите очила, защото дъното на мрежата канали на много места беше сенчесто, особено като навлизаха в по-тесните разклонения, където страничните склонове се стесняваха и не пропускаха много слънчева светлина отгоре.

Мокасините му се напълниха с пясък, тук не бяха по-стабилни, отколкото горе на повърхността. Накрая спря, събу обувките, смъкна чорапите и продължи бос с голямо облекчение. Не можеше да проследи жената и момчето така бързо, както му се искаше, отчасти заради захвърлените обувки, но главно защото непрекъснато се оглеждаше назад. Беше чул и видял неотдавнашните гръмотевици и светкавици, знаеше, че Кригер трябва да се е завърнал. Най-вероятно Клитман дебнеше жената и момчето, а Кригер дебнеше него. Не искаше да става плячка точно на този тигър.

* * *

Часовниковият механизъм бе отброил две минути. Почти толкова време Лора бе търкала жицата, отначало с донесеното от Крис парче шиста, после с друго, което той намери след като първото се натроши в ръката й. Държавата не можеше да произвежда пощенски марки, които здраво да се задържат върху плика, не можеше да построи боен танк, който успешно да форсира реки при всеки опит, не можеше да опази околната среда или да премахне бедността, но абсолютно сигурно знаеше как се произвеждат неунищожима жица — сякаш беше изключителен материал, разработен специално за космическата совалка и приложен впоследствие за по-скромни цели. Сигурно Бог би използвал именно такава жица да закрепи разклатените стълбове, които подпираха света.

Пръстите й се разраниха, второто парче шиста се окървави, но беше прерязала само половината от намотаната жица, когато босият мъж с черни панталони и бяла риза зави при тясното разклонение на четиридесет стъпки от тях.

* * *

Клитман предпазливо се промъкваше напред. Чудеше се защо по дяволите жената се бори така отчаяно с пожарогасителя. Наистина ли си въобразяваше, че някаква химическа мъгла ще го дезориентира и ще я защити от автоматичния огън?

Дали пък пожарогасителят не беше нещо друго? Откакто пристигна в Палм Спрингз преди по-малко от два часа, успя да се сблъска с няколко неща, които се оказваха нещо друго. Червената линия например не означаваше „АВАРИЙНО ПАРКИРАНЕ“, както си бе помислил, а „ПАРКИРАНЕТО АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНО“. Кой да знае? И кой можеше със сигурност да знае каква е тази бутилка, с която жената се мъчеше?

Тя погледна към него, после веднага продължи да работи по дръжката на пожарогасителя.

Клитман се прокрадваше по тясното дере, което сега не бе достатъчно широко да се разминат двама души. Не искаше да приближава повече, но не виждаше момчето. Ако беше пъхнала момчето в някоя пукнатина по пътя, щеше да я принуди да издаде скривалището, защото беше получил заповед да убие всички — Кригер, жената и момчето. Не смяташе, че момчето представлява заплаха за Райха, но не беше от онези, които поставят под съмнение заповедите.

* * *

Стефан намери захвърлени обувки и смачкани чорапи, пълни с пясък. Преди това се беше натъкнал на чифт слънчеви очила.

Никога не бе преследвал човек, който се разсъблича по време на гонитбата. Отначало му се стори смешно. После се замисли за света, изобразен в романите на Лора Шейн, свят, където комичното и ужасът се преплитаха, свят, в който трагедията се случва насред смях. Изведнъж захвърлените обувки и чорапи го уплашиха, защото бяха смешни. Хрумна му налудничавата мисъл, че ако се изсмее, ще ускори смъртта на Лора и Крис.

Ако този път се случеше те да загинат, той нямаше да може да ги спаси пак като се върне в миналото и прати ново съобщение преди първото в стъкленицата, защото за такъв подвиг оставаше прозорец само от пет секунди, а даже с данните от „Ай Би Ем“ не можеше да разцепи косъма на две.

Отпечатъците от боси стъпки в прахта водеха към устието на ново разклонение. Болката в незаздравялото рамо караше Стефан да се изпотява и да му се вие свят, но той вървеше по следата както Робинзон Крузо беше следил Петкан, но с повече страх.

* * *

С растящо отчаяние Лора гледаше как нацисткия убиец приближава през сенките по издълбания коридор в земята. Автоматът му бе насочен към нея, но по някаква причина той не стреля веднага. Тя използва тази необяснима отсрочка да стърже безразсъдно жицата около дръжката на бутилката „Вексън“.

Дори при тези обстоятелства Лора продължаваше да се надява главно защото преди миг се сети за няколко реда от един от своите романи: „В трагедията и отчаянието, когато сякаш се е спуснала безкрайна нощ, може да се намери надежда в мисълта, че спътник на нощта не е друга нощ, че спътник на нощта е денят, че мракът винаги отстъпва пред светлината, че смъртта управлява само половината от сътворението, другата половина управлява животът“. Вече само на двайсет стъпки убиецът извика:

— Къде е момчето? Момчето. Къде е момчето?

Лора усещаше Крис зад гърба си, свит в сенките между нея и стената на задънения край. Замисли се дали тялото и ще го защити от куршумите и след като я убие този човек няма ли да си тръгне, без да разбере, че Крис е оцелял в тъмната пролука зад гърба й.

Часовниковият механизъм на цилиндричната бутилка тракаше. Отворът избълва нервнопаралитичен газ с тежка кайсиева миризма и отвратителен вкус на лимонов сок, примесен с прокиснало мляко.

* * *

Клитман не виждаше какво излиза от бутилката, но чу звука: беше като змийско съскане.

Миг по-късно му се стори, че някой бръква във вътрешностите му, стисва стомаха в зловеща хватка и го откъсва. Той се преви на две и повърна конвулсивно на земята и по босите си крака. С болезнено проблясване, което го озари зад очите, нещо като че избухна в ноздрите и от носа му бликна кръв. Падна на дъното на дерето и инстинктивно натисна спусъка на автомата. Съзнаваше, че умира и губи контрол над тялото си, но се опита с последния автоматичен откос да я отнесе заедно с него.

* * *

Скоро след като влезе в най-тясното разклонение, където му се стори, че стените се събират над главата, вместо полегато да се издигат към небето, както в другите разклонения, Стефан чу продължително тракане на автомат съвсем наблизо и забърза напред. Непрекъснато се спъваше и блъскаше в стените от пръст, но вървеше по криволичещия коридор към задънения край, където видя есесовския офицер, мъртъв от отравяне с „Вексън“.

Зад трупа седеше Лора с разтворени крака, стиснала с окървавените си ръце бутилката от нервнопаралитичния газ. Главата й висеше отпусната, брадичката опираше до гърдите. Изглеждаше изтощена и безжизнена като парцалена кукла.

— Лора, не! — извика Стефан с неузнаваем дори за себе си глас. — Не, не!

Тя вдигна глава, премигна, потръпна и най-сетне слабо се усмихна. Жива!

— Крис — каза той като прекрачи през трупа на есесовеца. — Къде е Крис?

Лора остави все още съскащата бутилка и се отмести встрани. Крис надникна от тъмната ниша зад нея и попита:

— Господин Кригер, добре ли сте? Изглеждате ужасно. Извинявай, мамо, но е така.

За пръв път след най-малко двайсет години или шейсет и пет години, ако се брояха пропуснатите при скока, който бе направил, когато дойде да живее с Лора в нейното време, Стефан Кригер заплака. Изненада се от сълзите си, защото смяташе, че животът в Третия Райх е унищожил завинаги способността му да плаче за някого или нещо. Още по-изненадващо беше, че тези първи сълзи от толкова десетилетия насам бяха сълзи на радост.