Крис беше прекарал цялата година не само в тъга по баща си, но и в подготовка за мига, когато измамното спокойствие на ежедневието ще се прекъсне от поредния неочакван взрив на хаоса, който е в сърцевината на човешкото съществуване — хаоса, който от време на време изригва като действащ вулкан, както в деня на убийството на баща му. Крис беше наблюдавал как майка му се превръща в първокласен стрелец и събира цял арсенал, беше се занимавал със самозащита заедно с нея, но беше запазил детските възприятия; приличаше на всяко друго дете, макар и с лесно обяснима меланхолия след смъртта на баща му. Но сега, в критичния момент, не реагира като осемгодишен. Не почна да мрънка и да задава ненужни въпроси, не беше кисел, инат или муден. Отметна завивките, скочи от леглото и забърза към гардероба.

— Ела в кухнята — каза Лора.

— Добре, мамо.

Лора се почувства горда от неговата съзнателност и облекчена, че не ги бави, но се натъжи от мисълта, че на осемгодишна възраст той вече разбира добре колко кратък и груб е животът и реагира в критичния миг с бързината и самообладанието на възрастен.

Беше облечена с джинси и фланела на сини квадрати. Като влезе в спалнята, трябваше само да навлече вълнен пуловер, да махне спортните обувки и да сложи апрески.

Не беше запазила дрехите на Дани и затова нямаше палто за ранения в кухнята. Имаше обаче много одеяла и грабна две от килера.

Помисли малко, отиде до кабинета, отвори сейфа и извади странния черен колан с медните украшения, който пазителят и бе дал преди година. Напъха го в чантата с форма на торба.

На долния етаж спря в предното антре да вземе от килера синьо скиорско яке и автомата, който висеше отзад на вратата. Като се движеше, Лора се ослушваше за необичайни шумове — гласове отвън в нощта или звуци на автомобил, но нищо не нарушаваше тишината.

В кухнята сложи автомата върху масата до другия, после коленичи до своя пазител, който пак бе изгубил съзнание. Разкопча мократа от снега лабораторна престилка и ризата и разгледа раната от изстрела в гърдите. Беше високо към лявото рамо, далече от сърцето, което беше благоприятно, но беше изгубил много кръв, дрехите му бяха прогизнали.

— Мамо? — Крис стоеше на прага, облечен подходящо за зимната вечер.

— Вземи единия автомат от масата, прибери и третия от кухненския килер и ги сложи в джипа.

— Той е! — каза Крис с широко отворени от изненада очи.

— Да. Появи се в този вид, тежко ранен. Освен автоматите вземи два револвера — от чекмеджето ей-там и от трапезарията. И внимавай да не би случайно…

— Не се тревожи, мамо — успокои я момчето и тръгна да изпълнява заръките.

Лора обърна своя пазител на дясната страна колкото е възможно по-леко, той изпъшка, но не се свести и тя погледна дали куршумът го е пронизал изцяло. Така се оказа. Куршумът беше минал под лопатката. Гърбът също беше потънал в кръв, но раните отпред и отзад вече не кървяха така обилно. Ако имаше някакъв голям кръвоизлив, той беше вътрешен и тя не можеше нито да го установи, нито да го спре.

Под дрехите раненият носеше същия колан. Лора го разкопча. Коланът не се събра в средното отделение на чантата, затова се наложи да го напъха в страничния джоб с ципа след като изхвърли оттам нещата, които държеше вътре.

Закопча ризата му и се зачуди дали да не съблече влажната престилка. Реши, че ще е прекалено трудно да смъкне ръкавите. Като го обръщаше внимателно от едната страна на другата, тя подпъхна сиво вълнено одеало под него и отстрани.

Лора се занимаваше с ранения, а през това време Крис пренесе на няколко пъти оръжието до джипа като минаваше през вътрешната врата между мокрото помещение и гаража. После се появи с ниска количка с ширина две и дължина четири стъпки, всъщност дървена платформа на колелца, която някой беше забравил при доставката на мебелите преди почти година и половина. Крис яхна платформата като скейтборд и полетя към килера с думите:

— Трябва да вземем кутията с амунициите, пък тя е много тежка. Ще я пренеса с това.

Зарадвана от неговата изобретателност и предприемчивост, Лора каза:

— Имаме дванайсет патрона в двата револвера и хиляда и двеста в трите автомата. Едва ли ще ни трябват повече, каквото и да се случи. Докарай количката. Бързо. Чудех се как ще го пренесем до джипа, без да го разтърсим прекалено много и май че точно това ни трябва.

Движеха се бързо, сякаш бяха тренирали точно такава ситуация, но все пак Лора смяташе, че губят много време. Ръцете й трепереха, свиваше я под лъжичката. Очакваше всеки миг някой да заудря по вратата.

Крис придържаше количката, докато Лора качваше ранения. Тя напъха дъската под главата, раменете, гърба и кръста, после повдигна краката и го избута върху платформата. Крис приведен теглеше отпред и крепеше с една ръка изпадналия в безсъзнание човек за дясното рамо, за да не се катурне или количката да се изплъзне изпод него. Малко се затрудниха на прага на мокрото помещение, но успяха да го изтикат до гаража, където имаше място за три коли. Мерцедесът беше отляво, джипът — отдясно, средното място беше празно. Изтъркаляха количката с ранения до джипа.

Крис беше отворил вратата отзад и беше постлал малък гимнастически дюшек.

— Ти си чудесно момче — каза Лора.

Двамата успяха да прехвърлят ранения от количката в багажната част на джипа през отворената задна врата.

— Донеси другото одеяло и обувките от кухнята — нареди Лора.

Докато момчето се върна, Лора беше успяла да сложи своя пазител по гръб върху гимнастическия дюшек. Покриха босите му крака с второто одеяло и оставиха прогизналите обувки до него. Лора затвори задната врата и каза:

— Крис, сядай отпред и слагай колана.

Тя забърза навътре в къщата. Чантата с всички кредитни карти беше на масата, Лора я взе и прехвърли дръжките през рамо. Грабна третия автомат и се запъти обратно към мокрото помещение, но още преди да е направила и три крачки, по задната врата се блъсна със страхотна сила. Лора се обърна с автомата в ръка.

Пак се чу трясък по вратата, но стоманената плоча и здравите резета нямаше да поддадат така лесно. Сетне кошмарът започна в действителност.

Затрака автомат, Лора се хвърли към хладилника и се прикри зад него. Някой се мъчеше да отвори задната врата, но тежката стоманена конструкция удържа и този натиск. Вратата обаче се разклати, куршумите пронизваха стената от двете страни на подсилената рамка и пробиваха дупки в зидарията.

Прозорците на дневната и кухнята се пръснаха от огъня на друг автомат. Металните корнизи затанцуваха в конзолите. Изстрелите ги чупеха и огъваха, но повечето парченца стъкло оставаха зад щорите, сипеха се по перваза и оттам на пода. Вратите на шкафовете се разлетяваха на трески и пукаха от куршумите, парчета тухла се откъсваха от стената, куршуми рикошираха в медния капак над печката и го огъваха и разкривяваха. По висящите на куки медни съдове се сипеха удари, тенджерите и тиганите дрънчаха и тракаха. Една от лампите изгърмя. Корнизът на прозореца над работната маса се откъсна най-сетне от конзолата и пет-шест парчета се врязаха във вратата на хладилника точно до Лора.

Сърцето й щеше да изхвръкне, приливът на адреналин беше изострил сетивата болезнено. Искаше й се да хукне към джипа в гаража и да се помъчи да избяга преди да са усетили, че се оттегля, но някакъв първичен воински инстинкт я караше да остане. Притисна се до хладилника встрани от куршумите с надеждата, че няма да я засегне рикошет. „Кои по дяволите сте вие?“, питаше се тя разгневено. Стрелбата затихна и инстинктът и се оказа верен. Огънят беше последван от самите хора, които стреляха. Те нахлуха в къщата. Първият се покатери през счупения прозорец над кухненския плот. Лора се дръпна от хладилника, откри огън и куршумите го блъснаха обратно на двора. Вторият, също облечен в черно, влезе през разбитата плъзгаща се врата на дневната. Лора го зърна през портала само миг преди той да я забележи, обърна автомата към него, изстрелите затрещяха, счупиха машината за кафе, надупчиха кухненската стена до портала и повалиха мъжа точно когато насочваше оръжието си към нея. Беше се упражнявала с автомата доста отдавна и се учуди колко добре се справя. Учуди се също, че необходимостта да убива я ужасява, въпреки че те искат да унищожат нея и детето. Започна да й прилошава, сякаш в гърлото и бавно се надигаше вълна от мазна мръсотия, но тя успя да преглътне и да спре пристъпа. В дневната се появи трети човек, тя беше готова да застреля и него, и още стотици като него, колкото и да й призляваше от убиването, но той се дръпна назад и се скри от огъня като видя как беше ударен неговия спътник. Сега към джипа.

Лора не знаеше колко убийци има отвън, може би бяха само трима, двамата убити и другият още жив, а може би бяха четири или десет или сто, но колкото и да бяха, сигурно не бяха очаквали да ги посрещнат така смело, положително не с мощна стрелба, и то от една жена и малко момче, но те знаеха, че нейният пазител е ранен и невъоръжен. Затова сега бяха слисани и щяха да се прикрият, за да оценят обстановката и да обмислят следващия ход. Това беше първият и последният и шанс да се спаси с джипа. Лора хукна през мокрото помещение към гаража.

Видя, че Крис е запалил двигателя на джипа още в началото на престрелката — от ауспуха излизаха кълба синкави изгорели газове. Лора изтича до джипа и вратата на гаража започна бавно да се вдига: Крис очевидно беше използвал дистанционното управление в мига, когато я беше видял. Като седна зад волана, вратата беше отворена до една трета.

Лора включи на скорост:

— Залегни!

Крис незабавно я послуша и се смъкна на седалката под равнището на прозореца. Лора освободи спирачките. Рязко натисна съединителя, гумите изсвистяха по бетона, колата изрева и потъна в мрака като мина на косъм от вдигащата се врата, която прекърши антената на радиото.

Големите гуми на джипа не бяха с вериги, но имаха дълбоки грайфери, подходящи за зимата. Те се забиваха в замръзналия сняг и чакъл по алеята, получаваше се сцепление, от което се разлитаха шрапнели от камък и лед. От лявата страна на Лора се появи тъмна фигура, човек в черно, който тичаше през предната морава и около него хвърчеше сняг на петнайсетина крачки от тях. Имаше толкова неясни очертания, че можеше да мине за безплътна сянка, ако през воя на двигателя не се чуваше пукот на автоматична стрелба. Куршумите се удряха в джипа, задното стъкло се счупи, но страничното до Лора остана невредимо и тя увеличи скоростта, излезе от обсега на огъня — още няколко секунди и щеше да е в безопасност. Вятърът виеше през счупения прозорец. Лора се молеше да не улучат гумите, стори и се, че чува още куршуми по металната обвивка, но може би просто джипът хвърляше встрани чакъл и лед.

Като стигна до щатското шосе в края на алеята, Лора вече беше убедена, че е извън обсега на куршумите. Натисна здраво спирачките да направи ляв завой, погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза в далечината фарове в отворения гараж. Убийците бяха пристигнали в къщата и без превозно средство, един господ знае как бяха дошли, може би с помощта на онези странни колани и сега използваха нейния „Мерцедес“ да я преследват.

Отначало беше решила да завие наляво по щатското шосе, да се насочи надолу покрай Рънинг Спрингз, покрай отклонението за езерото Ароухед, по главната магистрала към град Сан Бернардино, където имаше достатъчно хора и сигурност, където мъжете с черни дрехи и автоматично оръжие нямаше да посмеят да приближат толкова дръзко и където можеше да потърси медицинска помощ за своя пазител. Но като видя фаровете отзад, тя се подчини на вродения усет за оцеляване и зави надясно, на изток-североизток към езерото Биг Беър.

Ако беше тръгнала наляво, щяха да стигнат до съдбоносната половин миля по наклоненото шосе, където преди година бе убит Дани. Лора усещаше интуитивно и почти суеверно, че за тях в момента най-опасното място на света е стръмният асфалтов път с две платна. На нея и Крис на два пъти бе писано да умрат там: първият път, когато Робъртсън изпусна управлението на пикапа и втория, когато Кокошка започна да стреля срещу тях. Понякога й се струваше, че в живота има както благоприятни, така и зловещи схеми и при осуетяването им съдбата се бореше да възстанови предопределеното. Нямаше никакъв разумен довод да вярва, че ще загинат, ако тръгнат към Рънинг Спрингз, но нещо й подсказваше, че там ги очаква смърт.

Излязоха на щатското шосе и се отправиха към Биг Беър. Борове извисяваха тъмните си стволове от двете страни на пътя. Крис се изправи и погледна назад:

— Идват — каза Лора, — но ние ще им избягаме.

— Те ли убиха татко?

— Да, струва ми се. Но тогава не знаехме за тях и не бяхме подготвени.

„Мерцедесът“ беше излязъл на щатското шосе, но през повечето време не се виждаше, защото пътят се издигаше, спускаше и виеше като изпречваше хълмове и завои между двете коли. Разстоянието като че ли беше около двеста ярда, но вероятно се скъсяваше, защото двигателят на „Мерцедеса“ беше по-голям и по-мощен.

— Кои са те? — попита Крис.

— Не съм сигурна, миличък. Не зная също защо искат да ни причинят болка. Но зная какви са. Те са главорези, отрепки, добре опознах този тип хора още отдавна в Касуел Хол и знам, че единственото, което можеш да направиш с тях, е да се изправиш насреща им, да се бориш, защото те признават само твърдостта.

— Беше страхотна там, мамо.

— И ти добре се справи, момчето ми. Много умно постъпи като запали мотора на джипа като чу стрелбата и пусна затварящото устройство на вратата, докато се качвах в колата. Вероятно това ни спаси.

„Мерцедесът“ зад тях беше скъсил разстоянието на стотина ярда. Моделът беше високоскоростен и по шосето се справяше отлично, много по-добре от джипа.

— Наближават бързо, мамо.

— Знам.

— Много бързо.

Към източния край на езерото Лора застигна един раздрънкан „Додж“ със счупен заден фар и ръждясала броня, която сякаш се държеше на мястото си само от лепенки с надписи, които минаваха за смешни от рода на „СПИРАМ САМО НА БЛОНДИНКИ“ или „СЛУЖЕБНА КОЛА НА МАФИЯТА“. Той пърпореше с трийсетина мили в час, по-бавно от задължителната минимална скорост. Ако Лора проявеше нерешителност, „Мерцедесът“ щеше да наближи още повече и убийците тогава можеха пак да открият огън. Изпреварването беше забранено, но видимостта беше достатъчна да рискува маневрата. Тя завъртя волана, натисна рязко съединителя, излезе пред пикапа и се върна в дясното платно. Точно пред нея се оказа един „Бюик“, който караше с четиридесетина мили в час. Задмина и него малко преди да навлезе в нова поредица завои, където „Мерцедесът“ нямаше да успее да изпревари стария пикап.

— Изостанаха! — възкликна Крис.

Лора увеличи скоростта на петдесет и пет мили в час, прекалено много за някои от завоите, но подходяща за правите отсечки от пътя и започна да мисли, че ще се отскубне. Но шосето се разклоняваше при езерото и нито „Бюика“, нито стария пикап „Форд“ я последваха покрай южния бряг към град Биг Беър; двете коли завиха към Фонскин и северният бряг и оголиха пътя между нея и „Мерцедеса“, който веднага почна да я застига.

Тук вече имаше много къщи — и по височината отдясно, и по низината към езерото отляво. Някои от тях бяха тъмни, може би бяха вили, използвани само през зимните уикенди и през лятото, но светлините на другите проблясваха между дърветата.

Лора знаеше, че може да тръгне по всяка алея към поне сто къщи, където щяха да приемат нея и Крис. Хората без колебание щяха да им предложат подслон. Тук не беше като в големия град — в задушевната атмосфера на планините хората не посрещаха неочакваните нощни посетители с незабавно подозрение.

Мерцедесът скъси разстоянието още повече, шофьорът започна да превключва късите и дълги светлини, сякаш злорадстваше: „Хей, Лора, идваме, ще те хванем, ние сме страшни, истински мъже и никой никога не може да ни избяга, ето ни, идваме“.

Ако се опиташе да се скрие в някоя къща наблизо, убийците вероятно щяха да я преследват и да убият не само нея и Крис, но също хората, които щяха да ги подслонят. Мръсниците може би нямаше да проявят особено желание да я проследят чак до Сан Бернардино или Ривърсайди, или даже Редландз, където можеха да се натъкнат на полицейски отпор, но нямаше да се уплашат от шепа случайни свидетели, защото можеха да убият колкото си искат хора и пак да избегнат възмездието като натиснат жълтите копчета на коланите и изчезнат както направи нейният пазител преди една година. Нямаше представа в каква посока изчезват, но подозираше, че там полицията не можеше да ги застигне. Не можеше да излага на опасност невинни хора и затова отминаваше къщите една след друга без да намалява скоростта.

„Мерцедесът“ я следваше на четиридесет-петдесет ярда и бързо наближаваше.

— Мамо…

— Виждам ги, миличък.

Караше към град Биг Беър, но за съжаление името му далеч не беше оправдано — не само че изобщо не беше голям град, но даже и на село не приличаше. Нямаше улици, където можеше да се изплъзне от преследвачите, а и местната полиция едва ли можеше да се справи с група фанатици, въоръжени с автомати.

Свиха при светофара и настигнаха друга кола в същата посока, сиво „Волво“, което Лора изпревари почти без никаква видимост, но друг избор нямаше, защото „Мерцедесът“ беше на по-малко от четиридесет ярда. Убийците задминаха „Волвото“ със същото безразсъдство.

— Как е нашият спътник? — попита Лора.

Без да разкопчава колана, Крис се обърна и погледна:

— Добре е, струва ми с. Доста се раздруса.

— Нищо не мога да направя.

— Кой е той, мамо?

— Не зная много неща за него — отговори Лора, — но когато се измъкнем оттук, ще ти разкажа, каквото знам. Не съм ти казвала, преди защото… може би аз самата не знаех какво става и ме беше страх, че ще е опасно да научиш за него. Но по-опасно от това сега накъде? После ще ти разкажа. Ако изобщо ще има „после“.

Беше изминала две трети от пътя покрай южния бряг на езерото, с възможно най-висока скорост, „Мерцедесът“ се намираше на трийсетина ярда зад нея и тогава видя пред себе си отбивка на пътя. Тя водеше през планината край връх Кларк, беше пряк път с дължина десет мили, който съкращаваше трийсетте или трийсет и петте мили на източния обиколен маршрут на шосе 38 и излизаше на двупосочната магистрала южно от Бартън Флатс. Доколкото си спомняше, отбивката беше павирана в двата края, но в продължение на шест-седем мили по средата беше само черен път. За разлика от джипа, „Мерцедесът“ нямаше двойна предавка, а гумите, макар и зимни, нямаха вериги. Мъжете в „Мерцедеса“ едва ли знаеха, че паважът ще свърши и ще се озоват на разкалян път, заледен и заснежен на места.

— Дръж се! — обърна се Лора към Крис. До последния момент не натисна спирачките, взе десния завой към отбивката с такава скорост, че джипът се извъртя с измъчено свистене на гумите като стар кон, шибнат за опасен скок. „Мерцедесът“ взе завоя по-добре, въпреки че шофьорът не беше разгадал намеренията на Лора. По възвишенията и пущинака разстоянието се скъси на по-малко от трийсет ярда. Двайсет и пет. Двайсет.

Внезапно разклонена светкавица преряза небето на юг. Не беше толкова близо, колкото светкавиците край тяхната къща, но достатъчно да превърне нощта в ден. Дори през рева на моторите Лора долови тътена на гръмотевица. Крис зяпна от почуда и попита:

— Какво става, мамо? Какво е това?

— Не зная — изкрещя отговора Лора, за да надвика какофонията на ревящия двигател и разлюлените небеса.

Лора не чу самата стрелба, но долови ударите на куршумите по джипа, единият проби дупка в задния прозорец и се заби в гърба на седалката на Лора и Крис. Тя чу и усети силния тласък. Започна да върти волана, да криволичи по пътя, за да не я улучат. От люшкането под трепкащата светлина й прилоша. Не се чуха други изстрели — или стрелецът беше спрял огъня, или се мереше неточно. Но маневрирането я забави и „Мерцедесът“ ги застигна още повече.

Трябваше вече да използва страничните огледала вместо огледалото за обратно виждане. Задната врата беше почти невредима, но предпазното стъкло се беше превърнало в паяжина от стотици напукани парченца, през които нищо не се виждаше. Петнайсет ярда. Десет.

По небето в южна посока пак премина светкавица и гръмотевица.

Лора се изкачи по едно възвишение. Паважът свършваше на половината разстояние по склона надолу. Спря да криволичи и увеличи скоростта. Когато джипът излезе от пътната настилка, той се раздруса, сякаш се изненада от промяната на пътя, после пое напред по заснежената и тук-таме заледена кал. Преминаха през коловозите, през малка падина с надвесени отгоре дървета и нагоре по следващото възвишение.

В страничните огледала видя как „Мерцедесът“ минава през падината и тръгва да се изкачва след тях. Но когато Лора стигна до билото, колата зад нея започна да запъва, занесе на една страна и фаровете се отклониха встрани. Вместо да завърти волана в същата посока, както се прави в такива случаи, шофьорът рязко зави обратно. Гумите забуксуваха. Колата се плъзна встрани и назад на двайсетина крачки, задното дясно колело затъна в страничната канавка, фаровете се насочиха нагоре и напряко на коловоза.

— Заседнаха! — каза Крис.

— Ще им трябва половин час да се измъкнат от калта.

Лора продължи през билото, надолу по следващия склон на черния път.

Трябваше да ликува за спасението или най-малкото да изпитва облекчение, но страхът й не намаляваше. Имаше предчувствието, че още не са в безопасност и се беше научила да вярва на предчувствията повече, отколкото преди, на дванайсет години, когато бе заподозряла Глиста, че ще дойде през нощта, когато щеше да е сама в крайната стая до стълбището в Макилрой — нощта, когато той бе оставил захарна пръчка под възглавницата. Предчувствията, в края на краищата, бяха просто послания от подсъзнателното, което трескаво работеше през цялото време и преобразуваше информацията, минала незабелязано покрай съзнанието. Нещо не беше наред. Но какво?

* * *

Караха с по-малко от двайсет мили в час по тесния, лъкатушещ, изровен път, покрит със замръзнала кал. Известно време пътят следваше каменист хребет без никакви дървета, после минаваше по стръмнината надолу към дъното на една клисура, където дърветата растяха толкова гъсто от двете страни, че фаровете шареха по стволовете на редиците борове като по плътна стена. Отзад в джипа нейният пазител бълнуваше несвързано в трескав унес. Лора се тревожеше за него, искаше й се да кара по-бързо, но не смееше.

Крис мълча през първите две мили след отскубването от преследвачите. После каза:

— Там, в къщата… уби ли някой от тях?

Лора се поколеба:

— Да, двама.

— Хубаво.

Уплашена от мрачното задоволство, което прозираше в тази единствена дума, Лора възрази:

— Не, Крис, не е хубаво да се убива. Прилошава ми от това.

— Но те си го заслужаваха — отговори Крис.

— Да, наистина. Но това не значи, че е приятно да ги убиваш. Никак даже. Не носи никакво удовлетворение. Само… отвращение от необходимостта да го направиш. И тъга.

— Иска ми се аз да бях убил един от тях — каза Крис със сдържан, студен гняв, който за неговата възраст плашеше.

Лора го погледна. От сенките по лицето и бледожълтата светлина от таблото изглеждаше по-възрастен, за миг тя си представи какъв ще бъде като порасне.

Повърхността на клисурата стана прекалено камениста, не можеше да се мине по-нататък, пътят пак тръгна нагоре по стръмнината. Тя не отместваше поглед от неравния път.

— Миличък, ще трябва да поговорим за това по подробно някой път. А сега искам да слушаш внимателно и да се опиташ да разбереш нещо. В света има много лоши философии. Знаеш ли какво е философия?

— Донякъде. Не… всъщност не.

— Тогава да кажем, че хората вярват в много неща, които са лоши. Но две от нещата, в които някои хора вярват, са най-лошите, най-опасните, най-погрешните. Някои вярват, че проблемите се решават най-добре с насилие — те бият или убиват всеки, който не е съгласен с тях.

— Като тези, които ни преследват.

— Да. Очевидно те са от този тип. Наистина е лошо да се мисли така, защото насилието ражда насилие. Освен това, ако уреждаш споровете с оръжие, няма справедливост, няма успокоение, няма надежда. Ясно ли ти е?

— Да, струва ми се. Но кой е другият лош начин на мислене?

— Пацифизмът — обясни Лора. — Точно обратен на първия. Пацифистите вярват, че никога не трябва да вдигаме ръка срещу друг човек, все едно какво е направил или се кани да направи. Ако един пацифист стои до брат си и някой дойде да убие брата, той ще му каже да бяга, но няма да грабне оръжие и да спре убиеца.

— Ще позволи да нападнат брат му? — изуми се Крис.

— Да. В най-лошия случай по-скоро ще позволи да убият брат му, отколкото да наруши принципите си и сам да стане убиец.

— Това е щуротия!

Превалиха склона и пътят се спусна в друга падина. Клоните на надвесените борове бяха толкова ниско, че драскаха по покрива, буци сняг падаха върху капака и предното стъкло.

Лора включи чистачките и се наведе над волана. Използваше смяната на терена като извинение за мълчанието, но всъщност обмисляше как да се изрази по-ясно. Бяха се сблъскали с много насилие през последния час; несъмнено ги очакваше още повече насилие и тя държеше Крис да си изгради правилно отношение. Не й се искаше той да повярва, че мускулите и оръжието са приемливи заместители на разума. От друга страна, не желаеше насилието да го травматизира и да го накара да се страхува от него с цената на личното достойнство и оцеляването в крайна сметка. Най-сетне Лора проговори:

— Някои пацифисти са прикрити страхливци, но други искрено вярват, че е правилно да позволиш убийството на невинен човек вместо да убиеш, за да го предотвратиш. Те грешат, защото като не се бориш със злото, ставаш част от него. Такива хора са също толкова лоши, колкото оня, който натиска спусъка. Сега точно може би не можеш да го проумееш, може би ще трябва доста да го обмислиш, но важно е да разбереш, че има среден път между убийците и пацифистите. Трябва да избягваш насилието. Никога не трябва пръв да почваш. Но ако някой друг почне, трябва да защитаваш себе си, приятелите, семейството, всеки, който е изпаднал в беда. Когато се наложи да застрелям онези мъже в къщата, направо ми призля. Не съм героиня. Не се гордея с това, че ги убих, но не се и срамувам. Не искам да се гордееш с мене заради постъпката ми, не искам да мислиш, че убийството удовлетворява или че отмъщението по някакъв начин облекчава мисълта за убийството на баща ти. Не е така.

Крис мълчеше.

— Много ли те затрудних? — запита Лора.

— Не. Просто трябва да помисля — отговори той. — Точно сега, струва ми се, мисля лошо, защото искам те да умрат, всички, които имат нещо общо с… онова, което се случи на татко. Но аз ще се постарая, мамо, ще се помъча да стана по-добър.

Лора се усмихна:

— Сигурна съм, че ще станеш, Крис.

* * *

По време на разговора с Крис и през последвалите няколко минути мълчание Лора не можеше да се отърве от усещането, че все още не са вън от непосредствената опасност. Бяха изминали около седем мили по павираната отбивна, после още една миля по черния път и напред имаше две мили паваж до щатско шосе 38. Колкото по-нататък караше, толкова повече растеше увереността, че нещо и се изплъзва, че наближава някаква беда.

Лора изведнъж спря на върха на друг хълм, точно преди пътя да се спусне към последния равен участък. Угася двигателя и фаровете.

— Какво става? — попита Крис.

— Нищо. Просто трябва да помисля и да погледна нашия пътник.

Тя излезе и отиде зад джипа. Отвори вратата отзад, където прозорецът бе пронизан от куршум. Парченца стъкло се посипаха по земята около краката й. Тя се покатери в багажната част, легна до ранения си пазител и провери пулса му. Беше все още слаб, дори може би малко по-слаб от преди, но равномерен. Лора сложи ръка на челото му и установи, че вече не е студено — отвътре сякаш го изгаряше огън. Помоли Крис да й подаде фенерчето от жабката. Отметна одеялата да види дали не кърви повече, отколкото при качването в джипа. Раната изглеждаше зле, но въпреки цялото друсане по пътя, не се виждаше свежа кръв. Лора го зави пак с одеялата, върна фенерчето на Крис, излезе от джипа и затвори задната врата.

Изби задържалите се парчета стъкло от задния прозорец и малкото прозорче от страната на шофьора. Без стъклото повредата не биеше толкова на очи и нямаше да привлече вниманието на полицай или някой друг човек.

Постоя известно време вън на студа със зареян поглед в тъмната пустота и се мъчеше да направи връзка между инстинкта и разума. Защо беше толкова сигурна, че върви към бедата и че нощното насилие още не е свършило?

Във високите въздушни пластове облаците се разкъсваха и гонеха на изток от вятър, който още не беше стигнал долу, до земята — там беше необичайно тихо. Лунните лъчи си пробиваха път през разкъсаните облаци и зловещо осветяваха снежния пейзаж от хълмове и падини, обезцветени от мрака борове и отрупани скални образувания.

Лора погледна на юг, където след няколко мили отбивката излизаше на щатско шосе 38. Всичко изглеждаше спокойно в тази посока. Обърна очи на изток, на запад, после назад, на север, откъдето идваха; от всички страни планините Сан Бернардино не показваха никакъв признак на човешко присъствие и сякаш съществуваха в първична чистота и мир.

Задаваше си все същите въпроси и стигаше до все същите отговори, които съставяха вътрешния и диалог през изминалата година. Откъде идваха мъжете с коланите? Друга планета, друга галактика? Не. Те бяха хора като нея. Тогава може би бяха от Русия. Може би коланите представляваха предаватели на материя, нещо като камерата за телепортиране от онзи стар филм, „Мухата“. Така акцентът на нейния пазител би могъл да бъде обяснен, но ако той се беше телепортирал от Русия, нямаше обяснение защо не беше остарял за изминалия четвърт век. Освен това не й се вярваше, че Съветският съюз или някой друг е усъвършенствувал предаватели на материя, откакто е била осемгодишна. Оставаше машината на времето.

От няколко месеца обмисляше тази възможност, но не беше достатъчно уверена в анализа и затова не я спомена пред Телма. Ако нейният пазител обаче е избирал съдбоносни мигове от нейния живот с машина на времето, той може да е предприемал всички пътувания в рамките само на месец или седмица от собствената епоха, докато за нея са минавали години, затова той видимо не остаряваше. Преди да го разпита и да научи истината, теорията за машината на времето беше единствената, на която можеше да се опре: според нея пазителят й беше пристигнал от някакъв бъдещ свят и очевидно бъдещето беше неприятно, защото като говореше за колана, той бе подхвърлил: „Няма да искаш да отидеш там, където ще те отнесе“, а погледът му беше мрачен, тревожен. Нямаше представа защо един пътешественик във времето ще поиска да се върне от бъдещето, за да защити именно нея от въоръжени наркомани и неуправляеми пикапи, но нямаше и време да разсъждава за вероятните причини. Нощта беше тиха, тъмна и студена. Вървяха право към бедата.

Лора знаеше, че е така, но не разбираше в какво се състои и откъде ще дойде. Като се върна в джипа, Крис попита:

— Какво има сега?

— Ти обичаш да гледаш „Звезден път“, „Звездни войни“, „Без акумулатори“ и всякакви подобни неща, затова може би си имам експерт в тази област, както ми трябват разни консултанти за романите. Ти си моят домашен експерт по странните неща.

Моторът беше изключен и вътрешността на джипа се осветяваше от забулената от облаци луна. Но Лора виждаше лицето на Крис доста ясно, защото през тези няколко минути отвън, очите й бяха свикнали с тъмнината.

Момчето примигна озадачено:

— За какво говориш?

— Крис, както казах преди, ще ти разкажа за мъжа, който лежи отзад, за другите му странни появявания в моя живот, но сега нямаме време. Затова няма да ме засипеш с въпроси, нали? Нека да предположим, че моят пазител — аз така го наричам, защото ме е защитавал от ужасни неща, когато е могъл — да предположим, че е пътешественик от бъдещето. Да предположим също, че не идва с голяма, тромава машина на времето, а цялото устройство е един колан, който носи около кръста, под дрехите и просто се материализира от нищото при пристигането от бъдещето. Схващащ ли дотук?

Крис гледаше с широко отворени очи:

— Такъв ли е?

— Не е изключено.

Момчето разкопча предпазния колан, покатери се на колене върху седалката и погледна мъжа, проснат отзад:

— Ега ти!

— Предвид необичайните обстоятелства — каза Лора, — ще пренебрегна неприличния израз.

Той се огледа виновно:

— Извинявай. И все пак — пътешественик във времето!

Дори и да се беше ядосала, гневът бързо щеше да се изпари, защото у него пролича внезапен порив на момчешко вълнение и способност да се учудва, каквито от цяла година не бе проявявал, даже и по Коледа с всички забавления с Джейсън Гейнз. Перспективата да се срещне с пътешественик във времето веднага го изпълни с жажда за приключения и радост. Ето това беше прекрасното в живота: макар и жесток, той беше в същото време загадъчен, пълен с неочакваност и изненади; понякога изненадите бяха толкова смайващи, че приличаха на чудеса и при вида на тези чудеса отчаяният намираше смисъл в живота, циникът откриваше внезапно облекчение от досадата, а дълбоко нараненото момче можеше да намери воля да оздравее, лек за меланхолията.

Лора продължи:

— Добре, да предположим също, че когато иска да напусне нашето време и да се върне в своето, той натиска едно копче на специалния колан, който носи.

— Може ли да видя колана?

— После. Не забравяй, че ми обеща да не задаваш много въпроси сега.

— Добре — той погледна още веднъж към пазителя, обърна се, седна и насочи вниманието към майка си. — И като натисне копчето какво става?

— Просто изчезва.

— Ау-у! А когато идва от бъдещето изведнъж се появява от нищото?

— Не зная. Никога не съм виждала как пристига. Но си мисля, че се появяват светкавици и гръмотевици…

— Светкавицата тази вечер!

— Да, но не винаги е така. Както и да е. Да предположим, че се връща във времето, за да ни помогне, да ни защити от някои опасности…

— Като изпуснатия пикап.

— Не знаем защо иска да ни защити и не можем да научим, докато не ни обясни. Все едно, да предположим, че други хора от бъдещето не желаят да сме защитени. Техните мотиви също са неразбираеми за нас. Единият беше Кокошка, човекът, който уби баща ти…

— И тези, които тази вечер се появиха у дома — каза Крис, — и те са от бъдещето, нали?

— Така ми се струва. Смятаха да убият моя пазител, тебе и мене. Но ние застреляхме някои от тях и оставихме двама, заседнали с „Мерцедеса“. И така… какъв ще е следващият им ход, миличък? Ти си домашният ми експерт по странните неща. Имаш ли представа?

— Чакай да помисля.

Лунната светлина проблясваше матово върху мръсния капак на джипа.

Вътре в колата ставаше студено, дъхът им излизаше на ледени облачета, прозорците се замъгляваха. Лора запали двигателя, пусна отоплението и размразителя, но не включи фаровете. Крис се обади:

— Виж какво, мисията им се провали и те няма за какво да висят тук. Ще се върнат в бъдещето, откъдето са дошли.

— Онези двамата в нашата кола?

— Да. Може би вече са натиснали копчетата на коланите на онези, които уби, изпратили са телата обратно в бъдещето, така че в къщи няма трупове, няма доказателства, че са идвали с машина на времето. Само малко кръв може би. Когато последните двама-трима затънаха в канавката, сигурно са се отказали и са се прибрали.

— Значи не са вече зад нас? Няма да отидат пеша примерно до Биг Беър, да откраднат кола и да ни потърсят?

— Не. Това е много сложно. Искам да кажа, че за тях има по-лесен начин да ни открият вместо да се разкарват с колата наоколо както обикновено правят бандитите.

— Какъв начин?

Момчето помръкна и се взря през стъклото в снега, луната и мрака пред тях.

— Виж, мамо, щом като са ни изгубили, те ще са натиснали копчетата върху коланите, върнали са се у дома, в бъдещето, за да отпътуват още веднъж в нашето време и да ни сложат нов капан. Те знаят, че тръгнахме оттук. Затова сигурно са дошли пак в нашето време, но в по-ранен час, заложили са капана на другия край на пътя и сега ни дебнат там. Да, точно там са! Хващам се на бас, че са само там.

— Но защо не дойдоха в къщи още по-рано, преди първото идване, защо не ни нападнаха преди да се появи моят пазител и да ни предупреди?

— Парадокс — отвърна момчето. — Знаеш ли какво значи това?

Думата бе твърде сложна за неговата възраст, но Лора каза:

— Да, зная какво е парадокс. Нещо вътрешно противоречиво, но не невъзможно.

— Ето, мамо, ясно е, че пътуването във времето е пълно с всякакви парадокси. Неща, които не може, не трябва, но биха могли да са истина — заговори той с развълнуван глас, както обикновено описваше сцени от любимите си фантастични филми и комикси, но много по-напрегнато, може би, защото това не беше измислица, а действителност, която беше още по-смайваща от литературата. — Например да се върнеш назад във времето и да се омъжиш за дядо си. Тогава ще станеш баба на самата себе си. Ако машината на времето е възможна; ти би могла да направиш това, но как изобщо ще се родиш когато първо истинската ти баба няма да се омъжи за дядо ти? Парадокс! Или какво ще се случи, ако се върнеш във времето, срещнеш майка си като дете и я убиеш, без да искаш? Ще престанеш ли да съществуваш — фю-ют! — сякаш никога не си се раждала? И ако престанеш да съществуваш, как би могла да се върнеш назад във времето, да оставим всичко друго? Парадокс! Парадокс!

Загледана в него през прорязания от луната мрак в джипа, Лора имаше усещането, че пред нея стои съвсем друго момче, не това, което познаваше. Разбира се, тя знаеше за голямото му увлечение по приказките на космическата епоха, които занимаваха повечето деца на всякаква възраст. Но досега не се беше докосвала до същността на мисленето, породено от тези влияния. Очевидно американчетата от края на двайсети век живееха много по-богато оцветен от въображението живот, отколкото децата в цялата предишна история. Като че ли от своите фантазии те получаваха нещо, което не можеха да дадат джуджетата, феите и призраците, забавлявали предните поколения: способността да мислят с абстрактни понятия като пространство и време, които далеч надхвърляха тяхната интелектуална и емоционална възраст. Лора изпитваше особено чувство, че разговаря едновременно с малко момче и ракетен учен. Тя каза смутено:

— Значи… като не са успели да ни убият при първото пътуване тази вечер, защо да не дойдат още по-рано втория път и да ни застрелят преди моят пазител да ни предупреди, че идват?

— Разбираш ли, твоят пазител вече се появи в потока на времето, за да ни предупреди. Затова ако пристигнат преди предупреждението, първо как би могъл после той да ни каже и как бихме могли да сме сега тук, живи? Парадокс!

Крис се засмя и плесна с ръце като гном, който се весели на някакъв особено забавен страничен ефект от своята магия. За разлика от неговото добро настроение, Лора я заболяваше главата от усилията да проумее цялата сложност на въпроса. Момчето продължи:

— Заради всички тези парадокси някои хора даже смятат, че машината на времето е невъзможна. Но според други тя е възможна дотолкова доколкото пътуването в миналото не създава парадокси. Виж, ако това е вярно, тогава убийците не биха могли да дойдат втория път по-рано, защото двама от тях вече са били застреляни първия път. Не биха могли, защото са вече мъртви и това е парадокс. Но оцелелите и може би още някои пътешественици във времето биха могли да пристигнат и да ни издебнат в края на този път. — Той пак се наведе напред да погледне през замъгленото предно стъкло. — Ето защо бяха светкавиците на юг, когато лъкатушехме да не ни улучат — от бъдещето идваха още хора. Да. Хващам се на бас, че ни чакат там някъде надолу, в тъмното.

Лора разтри слепоочията си с пръсти и каза:

— Но ако завием и се върнем, ако не тръгнем към капана отпред, те ще разберат, че сме ги надхитрили. Така ще направят трето пътуване назад във времето, ще пристигнат при „Мерцедеса“ и ще ни застрелят, както караме нататък. Ще ни хванат, все едно в каква посока ще тръгнем.

Момчето енергично тръсна глава:

— Не. Защото докато разберат, че сме ги изиграли, може би след половин час, ние вече ще сме обърнали назад и ще сме минали покрай „Мерцедеса“. — Крис подскачаше на седалката от вълнение. — Така че при едно трето пътуване във времето към началото на този път, за да заложат капана там, ние вече ще сме отминали мястото и ще сме в безопасност. Парадокс! Виж, мамо, те трябва да спазват правилата. Не са вълшебници. Трябва да играят според правилата и могат да бъдат победени!

Трийсет и три години Лора не беше изпитвала такова главоболие, което толкова бързо да премине от леко пулсираща болка до усещането, че ще й се пръсне черепа. Колкото повече се мъчеше да разгадае начините да избегне шайката убийци от машината на времето, толкова по-непоносима ставаше болката. Най-сетне Лора каза:

— Отказвам се. Май че през всичките тези години е трябвало да гледам „Звезден път“ и да чета Робърт Хайнлайн вместо да се правя на сериозен голям човек, защото сега просто не мога да се оправя. Ето какво: разчитам на тебе да ги надхитриш. Ще се наложи да вървиш една крачка пред тях. Те искат да сме мъртви. Затова как биха си опитали да ни убият, без да създадат един от онези парадокси? Къде ще се появят следващия път… и по-следващия? Сега се връщаме по пътя, откъдето дойдохме, покрай „Мерцедеса“ и ако не грешиш, там няма да ни чака никой. А къде ще отидат после? Ще се видим ли с тях пак тази вечер? Мисли за тези неща и ако ти хрумне нещо, сподели го.

— Разбира се, мамо — той се отпусна на седалката, усмихна се широко за миг, после прехапа устна, завладян от играта.

Само че това не беше игра, разбира се. Животът им наистина беше в опасност. Трябваше да се изплъзнат от убийци с почти свръхчовешки способности, а надеждите им за оцеляване се свързваха единствено с богатството на въображението на едно осемгодишно момче.

Лора запали двигателя на джипа, включи на задна скорост и измина няколкостотин ярда, докато намери достатъчно широко място да обърне. После се отправиха натам, откъдето бяха дошли, към „Мерцедеса“ в канавката, към Биг Беър.

Ужасът й беше преминал. Бяха изпаднали в положение, при което ужасът не можеше да се контролира, защото съдържаше твърде много непознати и непознаваеми неща. Ужасът се различава от щастието или потиснатостта: той е остро състояние, което по самата си природа е нетрайно. Ужасът бързо се уталожва. Или нараства докато човек не припадне или умре от страх, докато от писъците не се спука някой кръвоносен съд в мозъка. Лора не пищеше и въпреки главоболието не вярваше, че ще й се спука кръвоносен съд. Изпадна в тих, хроничен страх, нещо повече от напрегнато безпокойство.

Какъв ден. Каква година. Какъв живот.

Екзотични новини.

2.

Минаха покрай заседналия „Мерцедес“ и стигнаха чак до северния край на отбивката, без да срещнат хора с автомати. На мястото, където прекият път излизаше на магистралата около езерото Лора спря и погледна Крис:

— Докато караме наоколо — каза той, — докато ходим на места, където се сме били и обикновено не ходим, ние сме горе-долу в безопасност. Не могат да ни намерят, ако нямат представа къде бихме могли да се намираме. Точно като твоите обикновени отрепки.

„Отрепки?“, помисли си тя. „Какво е това — среща на Уелс с Блус от «Хил стрийт».“

Крис продължи:

— Виж, сега им се изплъзнахме и те ще се върнат в бъдещето, ще разгледат данните, които имат за тебе, мамо, за твоя живот и ще преценят къде ще се появиш по-нататък — например кога ще пожелаеш да се прибереш в къщата. Или ако се криеше една година, напишеш нова книга и почнеш рекламно турне, ще дойдат в книжарницата, където раздаваш автографи, защото това ще е записано в бъдещето. На тях ще им е известно, че на тази дата в този час ще се намираш в тази книжарница.

Лора се намръщи:

— Искаш да кажеш, че единственият начин да им се изплъзна до края на живота си е да си сменя името, да бягам непрекъснато, да не оставя никаква следа в официални документи, да изчезна оттук нататък от писаната история?

— Да, мисля, че точно това трябва да направиш — каза той възбудено. Беше достатъчно съобразителен да измисли как се побеждава банда убийци от бъдещето, но не беше пораснал да разбере колко е трудно да изоставят всичко, което притежаваха и да започнат само с парите в джоба. В известен смисъл беше като луд учен — невероятно проницателен и надарен в една тясна област, наивно и извънредно ограничен във всички останали. По въпросите на теорията на машината на времето беше на хиляда години, но иначе си оставаше деветгодишен. Лора каза:

— Няма да мога да напиша нито една книга повече, защото ще трябва да се свързвам с редактори и издатели макар и само по телефона. Значи ще могат да проследят телефонните разговори. Няма да мога да получавам хонорари от преиздаваните книги, защото колкото и прикрития да използвам, колкото и банкови сметки да имам за прехвърляне на парите, рано или късно ще трябва да ги изтегля лично и това ще се регистрира. Те ще получат информацията в бъдещето, ще отпътуват към банката и ще ме ликвидират щом се появя там. Как ще успея да се добера до парите, които вече имаме? Как ще мога да осребря чек без да оставя следа, която ще регистрират в бъдещето? — Тя притвори очи. — Божичко, Крис, ние сме в клопка!

Сега беше ред на момчето да се обърка. Той я изгледа без да разбира откъде идват парите, как се отделят за бъдещи нужди и колко трудно се получават.

— Е, няколко дни можем да обикаляме с колата, да спим по мотели…

— Можем да спим по мотели само ако плащам в брой. Сигурно ползването на кредитна карта е достатъчно да ни открият. Ще се върнат през времето в деня, когато подавам кредитната карта и ще ни убият в мотела.

— Да, ще плащаме в брой. Хей, ще ядем в „Макдоналдс“ през цялото време. Хем е евтино, хем е вкусно!

* * *

Слязоха от планините, оставиха снега зад гърба си и стигнаха в Сан Бернардино, град с около триста хиляди жители, без да се натъкнат на убийци. Лора искаше да заведе своя пазител на лекар не само защото му дължеше живота си, а и защото без него вероятно никога нямаше да научи истината за случилото се и да разбере как може да се измъкне от клопката, в която бяха попаднали.

Не трябваше да го закара в болница, защото болниците имаха регистри, по които враговете от бъдещето можеха да я засекат. Налагаше се да потърси медицинска помощ тайно от човек, който нямаше да пита за нейното име или подробности за пациента.

Малко преди полунощ спря пред телефонна будка близо до бензиностанция на „Шел“. Телефонът беше открая, далеч от колонките за бензин. Това за нея беше идеално, защото не можеше да рискува някой да забележи изпотрошените стъкла на джипа или мъжа п безсъзнание.

Въпреки че беше спал един час и въпреки възбудата, Крис бе задрямал. Зад предната седалка нейният пазител също спеше, но сънят му не беше нито отморяващ, нито естествен. Вече не бълнуваше, но дълги минути дишаше със странно свистене и хъркане.

Лора остави джипа на паркинга с включен двигател и влезе в телефонната будка да разгледа указателя. Откъсна жълтите страници със списъка на лекарите.

От бензиностанцията си купи карта на Сан Бернардино и започна да търси лекар, който не работи в клиника или медицински пункт, а в домашен кабинет — някога повечето лекари в градчетата приемаха у дома, но сега твърде малко живееха и работеха в една и съща сграда. Лора напълно съзнаваше, че колкото повече се бави, толкова по-малко са шансовете за нейния пазител да оцелее.

В един и четвърт, в тих квартал с по-стари здания тя спря пред бяла двуетажна викторианска къща, построена през друга епоха, в една вече изгубена Калифорния, преди всичко да започне да се строи с циментови мазилки. Къщата се намираше на ъгъл, имаше гараж за две коли и се закриваше от елхи с голи клони по средата на зимата, заради които й се стори, че къщата, пейзажът и всичко останало са пренесени изцяло от Изтока. Според откъснатите страници от телефонния указател това беше адресът на доктор Картър Бренкшоу, а табелката, окачена между два железни стълба до алеята, потвърждаваше точността на указателя.

Лора стигна до края на пресечката и паркира до тротоара. Слезе от джипа, загреба шепа влажна пръст от цветната леха пред съседната къща и замаза колкото може по-плътно предния и задния номер на колата.

Докато изтрие ръка в тревата и се върне в джипа, Крис вече се беше събудил, но беше замаян и объркан след съня, продължил повече от два часа. Тя го потупа по бузите, махна падналите кичури от челото и бързо го разсъни с приказки. Студеният нощен въздух, който нахлуваше през счупените прозорци, също помогна.

— Добре — каза Лора като се увери, че е съвсем буден, — слушай внимателно, сътруднико. Намерих лекар. Можеш ли да се престориш на болен?

— Разбира се — Крис направи гримаса като че ли щеше да повърне, после се закашля и изпъшка.

— Не преигравай — каза Лора и му обясни какво ще правят.

— Добър план, мамо.

— Глупости. Но не ни остава нищо друго.

Тя зави с джипа, върна се пред дома на Бренкшоу и паркира в алеята пред затворения гараж встрани от къщата. Крис се измъкна през вратата откъм страната на шофьора, тя го пое и го притисна до лявата страна с глава върху нейното рамо. Той се държеше за нея и Лора го крепеше само с лявата ръка, въпреки че беше доста тежък: синът й вече не беше бебе. С другата ръка стисна револвера.

Както носеше Крис по пътеката покрай мрачните елхи без никаква светлина с изключение на лилавия отблясък от една от редките живачни лампи по тротоара, Лора се надяваше да няма никой по прозорците на околните къщи. От друга страна, може би не беше чак толкова необичайно човек да потърси помощ в дома на лекар даже посред нощ.

Лора изкачи стъпалата на площадката пред входа и позвъни три пъти припряно, както би направила всяка притеснена майка. Изчака само броени секунди и пак натисна звънеца още три пъти.

След няколко минути, когато вече мислеше, че в къщата няма никой, вътре светна. Видя, че през ветрилообразното прозорче с три стъкла в горната част на вратата я наблюдава изпитателно един мъж.

— Моля ви — извика Лора нетърпеливо, стиснала револвера отстрани, където не се виждаше, — детето ми, отрова, глътнало е отрова!

Мъжът отвори вратата навътре, но имаше още една допълнителна стъклена врата, която се отваряше навън, затова Лора се дръпна встрани. Човекът беше около шейсет и петгодишен, белокос, с типично ирландско лице като се изключат подчертано римския нос и тъмнокафявите очи. Беше облечен с кафяв халат, бяла пижама и чехли. Надникна над роговите рамки на очилата и попита:

— Какво има?

— Живея на две пресечки оттук, вие сте съвсем наблизо, детето, отрова — стигнала до върха на истерията, тя пусна Крис, той се дръпна, а Лора мушна дулото на револвера в корема на мъжа.

— Никакви викове за помощ, иначе ще стрелям!

Нямаше никакво намерение да го убива, но очевидно думите й прозвучаха убедително, защото той кимна и не каза нищо.

— Вие ли сте доктор Бренкшоу? — Той пак кимна и тя продължи: — Има ли някой друг в къщата, докторе?

— Не. Сам съм.

— Жена ви?

— Аз съм вдовец.

— Деца?

— Големи са, не живеят тук.

— Без лъжи.

— Никога не лъжа — каза лекарят. — Този навик от време на време ми създава неприятности, но като казвам само истината, общо взето си улеснявам живота. Вижте, тук е студено, а халатът е тънък. Можете да ме заплашвате и вътре.

Лора пристъпи през прага и го избута назад с револвера, опрян в корема му. Крис тръгна след нея.

— Миличък — пошепна му Лора, — иди да провериш къщата. Тихо. Почни от горния етаж. Да не пропуснеш нито една стая. Ако намериш някой, кажи, че лекарят има спешен случай и се нуждае от помощ.

Крис тръгна по стълбите, а Лора задържа Картър Бренкшоу в антрето с насочено в упор оръжие. Някъде наблизо тиктакаше старомоден часовник.

— Знаете ли — започна мъжът, — открай време обичам да чета приключенски книги.

Лора се намръщи:

— Какво искате да кажете?

— Е, там често се описват сцени, в които разкошна злодейка задържа героя против волята му. И накрая, когато той й го върне със същото, тя винаги се предава пред неизбежната мъжка победа и двамата се любят необуздано, страстно. Та като ми се случва същото на мене, май не съм прекалено стар да се радвам на перспективата, че ще стигнем до втората част на това представление.

Лора потисна усмивката, защото не би могла вече да се преструва на опасна, ако допуснеше да се усмихне:

— Стига толкова.

— Сигурно можете да се справите и много по-добре.

— Хайде стига приказки! Разбрахме ли се?

Мъжът нито пребледня, нито се разтрепера. Само се усмихна. Крис се върна от горния етаж:

— Няма никой, мамо.

Бренкшоу се обади:

— Чудя се колко опасни типове имат такива малки съучастници, които ги наричат „мамо“.

— Не бъркайте, докторе, готова съм на всичко.

Крис изчезна в стаите по долния етаж като светваше лампите една след друга. Лора се обърна към Бренкшоу:

— В колата ми има ранен…

— Огнестрелна рана, разбира се.

— Искам да го прегледате и да си затваряте устата, защото в противен случай ще се върна някоя вечер и ще ви застрелям.

— Звучи прекрасно — каза лекарят почти радостно.

Крис се върна след като бе угасил лампите по обратния път:

— Няма никой, мамо.

— Имате ли носилка? — попита Лора.

Бренкшоу се сепна:

— Наистина ли имате ранен?

— Иначе какво по дяволите ще търся тук?

— Колко странно. Е, добре, много ли кърви?

— Доста кървеше, но сега спря. Обаче е в безсъзнание.

— Ако в момента няма кръвоизлив, можем да го вкараме. Имам сгъваема инвалидна количка в кабинета. Мога ли да взема връхна дреха? — попита Бренкшоу и посочи към дрешника. — Или закоравелите престъпнички като вас се забавляват при гледката на зъзнещи старци по пижами?

— Вземете си палтото, докторе, но по дяволите не ме подценявайте.

— Да — обади се Крис. — Тази вечер тя вече застреля двама.

Той започна да имитира звуците на автоматична стрелба:

— Направо ги покоси, изобщо не можаха да я пипнат.

Думите на момчето прозвучаха толкова искрено, че Бренкшоу погледна Лора този път загрижено:

— В дрешника има само палта. Чадъри. Чифт галоши. Там не държа оръжие.

— Само внимавайте, докторе. Никакви резки движения.

— Никакви резки движения, разбира се, знаех си, че ще го кажете. — Въпреки че ситуацията продължаваше да му се струва донякъде забавна, вече не изглеждаше толкова лекомислен.

Той наметна палто и тръгнаха към вратата отляво в антрето. Без да светва лампата, като разчиташе само на светлината на антрето и познатата обстановка, доктор Бренкшоу ги преведе през чакалнята със столове с прави облегалки и няколко масички. Стигнаха през друга врата до кабинета — бюро, три стола, медицински справочници. Там той запали лампата — следващата врата водеше навътре към стаята за прегледи.

Лора очакваше да види кушетка и уреди, които грижливо са запазени и употребявани над трийсет години, скромен лекарски кабинет, сякаш взет направо от картините на Норман Рокуел, но всичко изглеждаше ново. Имаше дори електрокардиограф, а на вратата в дъното имаше надпис: „РЕНТГЕН. НЕ ВЛИЗАЙ ПРИ ПРЕГЛЕД“.

— Имате и рентген? — изненада се тя.

— Разбира се. Вече не е толкова скъп. Всяка клиника в наше време го има.

— Всяка клиника, да, но тук вие сте сам…

— Може би ви приличам на Бари Фитцджералд, който играе ролята на лекар в някой стар филм и може да предпочитам старомодното удобство кабинетът да е в дома ми, но на пациентите не предлагам остарели методи само за да се правя на интересен. Смея да твърдя, че аз съм по-добър като лекар, отколкото вие като престъпница.

— Не бъдете толкова сигурен — каза рязко Лора, въпреки че вече се уморяваше от престореното хладнокръвие.

— Не се тревожете — отговори той. — Ще продължавам да играя. Май така ще е по-весело. — После се обърна към Крис:

— Като минахме през кабинета забеляза ли голямата червена керамична купа върху бюрото? Пълна е с портокалови резенки и бонбони, ако искаш.

— Ау-у, благодаря — възкликна Крис. — М-м… мога ли да си взема, мамо?

— Едно-две може — отговори тя, — но да не се натъпчеш.

Бренкшоу се обади:

— Когато става дума за черпене на малките пациенти, аз май си оставам старомоден. Никога не държа тук дъвка без захар. Какво удоволствие може да има в нея? Вкусът и е като пластмаса. Ако зъбите ги заболят след посещение при мене, това е проблем на зъболекарите им.

Докато разговаряха, той извади от ъгъла сгъваемата количка, разгъна я и я избута в средата на стаята.

Лора каза:

— Миличък, стой тук, ние ще отидем до джипа.

— Добре — отвърна Крис от съседната стая, където надничаше в червената керамична купа и си избираше лакомство.

— Джипът в алеята ли е? — попита Бренкшоу. — Нека тогава да минем отзад. Няма да бие толкова на очи.

Лора продължаваше да държи револвера насочен към лекаря, въпреки че се чувстваше глупаво. Последва го през страничната врата на стаята за прегледи, която излизаше на рампа и не се налагаше да слизат по стълби.

— Вход за инвалиди — тихо обясни Бренкшоу през рамо, както буташе количката към задната част на къщата. Домашните чехли проскърцваха по бетона.

Лекарят имаше голям двор, съседната къща не беше долепена съвсем близо. Вместо елхи, както на предната морава, в страничния двор бяха засадени фикуси и борове, които оставаха зелени през цялата година. Но въпреки прикритието на клоните и мрака, Лора виждаше тъмните прозорци на съседите и предполагаше, че тя също се вижда оттам.

Светът бе притихнал така както става само между полунощ и зазоряване. Даже и да не знаеше, че е към два часа след полунощ, Лора можеше да го отгатне с точност до половин час. От далечината долитаха приглушените градски шумове, но гробищната тишина щеше да я накара да се чувства като изпратена с тайна задача, дори да бе излязла само да хвърли боклука.

Алеята завиваше покрай къщата и пресичаше друга пътека, която водеше към задния край на двора. Минаха край задната площадка, прекосиха празното пространство между къщата и гаража и стигнаха до алеята за коли. Бренкшоу спря зад джипа и се изкиска.

— Кал по номерата — промърмори той. — Убедителен щрих.

Лора отвори задната врата и той се покатери в джипа да погледне ранения. Тя се загледа към улицата. Пълна тишина. Спокойствие.

Но ако случайно минеше патрулна кола на редовна обиколка из улиците на Сан Бернардино, полицаят сигурно щеше да спре да види какво става при добрия стар доктор Бренкшоу?

— Божичко, вие наистина имате ранен човек в колата.

— Защо непрекъснато се учудвате? Щях ли да разигравам цялата тази комедия само за удоволствие?

— Хайде да го внесем вътре. Бързо — каза Бренкшоу. Той не можеше да се справи сам с ранения. За да му помогне, Лора трябваше да напъха револвера в джинсите.

Бренкшоу не направи опит да избяга, да я блъсне на земята или да й отнеме оръжието. Вместо това той натовари нейния пазител и почна да бута количката по алеята между къщата и гаража към входа за инвалиди в далечния край.

Лора грабна единия от автоматите на предната седалка и последва Бренкшоу. Не мислеше, че нейното „Узи“ ще й потрябва, но тежестта му в ръката я караше да се чувства по-добре.

* * *

След петнайсет минути Бренкшоу се обърна с гръб към проявените рентгенови снимки, които висяха на осветения екран в ъгъла на стаята за прегледи.

— Куршумът е преминал, без да причини фрактури. Няма парчета, които да причинят усложнения.

— Страхотно — каза Крис от стола в ъгъла, където блажено смучеше захарна пръчка. Въпреки топлината в къщата, той не беше съблякъл якето, Лора също стоеше облечена, защото искаше да са готови да изчезнат от къщата веднага.

— В кома ли е или какво? — попита Лора лекаря.

— Да, коматозен е. Не се дължи на треска от инфекция на раната. Твърде рано е за такова нещо. А и след обработката на раната, вероятно няма да се инфектира. Това е травматична кома: огнестрелна рана, загуба на кръв, шок и всичко останало. Виждате ли не е трябвало да се движи.

— Нямах друг избор. Ще се оправи ли?

— Вероятно. При такива случаи комата е начин тялото да се затвори, за да запази енергията и да улесни оздравяването. Не е загубил чак толкова много кръв: пулсът му е добър и сигурно няма да е дълго в това състояние. Като гледате прогизналата риза и престилка, струва ви се, че са изтекли литри кръв, но не е така. Е, не са били и няколко капчици. Доста се е измъчил. Но няма разкъсан голям кръвоносен съд, защото щеше сега да е по-зле. И все пак трябва да е в болница.

— Вече се разбрахме за това — прекъсна го Лора нетърпеливо. — Не можем да отидем в болница.

— Коя банка обрахте? — попита лекарят насмешливо, но с много по-малко игривост в погледа, отколкото при предишните му закачки.

По-рано, докато чакаше да се проявят снимките, той беше почистил раната, беше я намазал с йод, поръсил с антибиотик на прах и приготвил бинт. Сега извади от шкафа игла, още нещо, което Лора не разпозна и дебел конец и ги сложи на табличката от неръждаема стомана, която висеше до кушетката. Раненият лежеше в безсъзнание, подпрян на дясната страна с няколко възглавници.

— Какво ще правите? — попита Лора.

— Дупките са твърде големи, особено раната на мястото, откъдето е излязъл куршумът. Ако настоявате да излагате живота му на опасност като не го водите в болница, мога поне да му сложа няколко шева.

— Е, добре, но по-бързо.

— Очаквате всеки момент тайни агенти да разбият вратата?

— По-лошо — отговори тя. — Много по-лошо.

Откакто бяха дошли при Бренкшоу, тя очакваше внезапни, раздиращи светкавици и гръмотевици като чаткане на гигантски копита на апокалиптични конници и пристигането на добре въоръжени пътешественици във времето. Преди петнайсет минути, когато лекарят правеше рентгенови снимки на гръдния кош на нейния пазител, на Лора й се стори, че дочува далечна, едва доловима гръмотевица, забърза към прозореца да види няма ли далечен отблясък от светкавица, но в пролуките между дърветата не забеляза нищо, може би защото небето над Сан Бернардино така или иначе беше червеникаво от градските светлини или пък защото не беше чула ясно гръмотевица. Накрая реши, че вероятно е минал реактивен самолет и в паниката не е преценила откъде идва шумът. Бренкшоу заши раната, отряза конеца, каза, че шевовете ще се стопят при зарастването и закрепи превръзката с широк лейкопласт, който прехвърли няколко пъти през гръдния кош и гърба на пациента.

Във въздуха се носеше остра миризма на лекарство, от която на Лора й призляваше, но не правеше впечатление на Крис. Той си седеше в ъгъла, и доволен, се занимаваше с втора захарна пръчка.

Докато чакаше рентгеновите снимки, Бренкшоу постави инжекция пеницилин. Сега се запъти към високите бели метални шкафове край срещуположната стена, отсипа някакви капсули от голям буркан в малко флаконче, после от друг буркан в още едно флаконче.

— Тук държа някои основни лекарства, продавам ги на по-бедните пациенти на костуема цена, да не се разорят съвсем в аптеката.

— Какво е това? — попита Лора, застанала до кушетката, когато той се доближи и подаде двете пластмасови флакончета.

— Тук има още пеницилин. Три пъти на ден след ядене, ако изобщо може да се храни. Мисля, че скоро ще се съвземе. Иначе ще започне да се обезводнява и да се наложи венозно преливане. Не може да му се дават течности през устата, когато е в кома — ще се задави. Другото е болкоуспокояващо. Само при необходимост и не повече от два пъти дневно.

— Дайте ми повече от него. Всъщност цялото количество, с което разполагате — тя посочи двата буркана със стотици капсули от двата вида.

— Няма да му трябват повече. Той…

— Не, не, сигурна съм… — прекъсна го тя, — нямам представа какво още може да ми се случи — Може да потрябва пеницилин и болкоуспокояващо за мене или за сина ми.

Бренкшоу я изгледа продължително:

— В какво, за Бога, сте се забъркали? Прилича на сцена в някоя от вашите книги.

— Дайте ми само… — Лора млъкна, изумена от чутото. — Сцена в някоя от моите книги? В някоя от моите книги! О, господи, вие знаете коя съм.

— Разбира се. Познах ви почти веднага като ви видях на площадката. Чета приключенски книги, както вече ви казах и въпреки че вашите не са точно в този жанр, в тях има много напрежение, затова чета и тях, а снимката ви е поместена на задната корица. Повярвайте ми, госпожо Шейн, никой мъж няма да забрави лицето ви, щом като го е видял веднъж, та макар и само на снимка или е на моята възраст.

— Но защо не казахте…

— Отначало си помислих, че всичко е шега. В края на краищата мелодраматичният начин, по който се появихте на прага посред нощ, пистолетът, острият, припрян диалог — всичко приличаше на нагласена сценка. Вярвайте ми, имам някои приятели, които биха замислили подобно сложно представление и ако ви познаваха, биха ви склонили да участвате във веселбата.

Тя посочи към своя пазител:

— Но когато го видяхте…

— Разбрах, че не е шега — каза лекарят.

Крис бързо приближи до майка си и извади захарната пръчка от устата:

— Мамо, ами ако той ни издаде…

Лора беше издърпала револвера от джинсите. Започна да го вдига, после отпусна ръка, защото съобрази, че оръжието вече не е в състояние да уплаши Бренкшоу; всъщност така и не беше успяла да го изплаши. Първо, защото очевидно той не беше от онези, които се поддават на заплахи и второ, тя не можеше убедително да изиграе ролята на опасна престъпница след като лекарят я беше разпознал. На кушетката нейният пазител пъшкаше и се мяташе в неестествен сън, но Бренкшоу сложи ръка върху гърдите му и го успокои.

— Чуйте, докторе, ако разкажете на някого за тазвечерната случка, ако не запазите в тайна посещението ми до края на живота си, това ще означава смърт за мене и за сина ми.

— Разбира се, законът изисква от лекарите да докладват за всички огнестрелни рани, които лекуват.

— Но това е особен случай — прекъсна го нетърпеливо Лора. — Не бягам от закона, докторе.

— А от кого бягате?

— В известен смисъл… от същите хора, които убиха моя съпруг, бащата на Крис.

Лекарят се изненада и натъжи:

— Съпругът ви е бил убит?

— Сигурно сте чели във вестниците — отговори тя с горчивина. — Известно време беше сензация, пресата обожава такива истории.

— Боя се, че не чета вестници и не гледам новините по телевизията — каза Бренкшоу. — Говорят само за пожари, аварии и луди терористи. Няма истински новини, само трагедии и политика. Съжалявам за съпруга ви. И ако неговите убийци, все едно кои са, искат сега да убият вас, трябва веднага да отидете в полицията.

Този човек допадаше на Лора, струваше й се, че споделят немалко общи възгледи и настроения. Изглеждаше разумен и приятен. И все пак едва ли можеше да се надява, че ще склони Бренкшоу да си държи устата затворена.

— Полицията не може да ме защити, докторе. Никой друг не може да ме защити, освен самата аз… и може би човекът, чиито рани току-що зашихте. Хората, които ме преследват… те са безжалостни, непримирими и законът не важи за тях.

Бренкшоу поклати глава:

— Няма човек, за когото да не важи законът.

— Те са изключение, докторе. Най-малко един час ще ми потрябва да ви обясня защо са тук, а и едва ли ще ми повярвате. Но ви моля, ако не искате смъртта ни да тежи на вашата съвест, не казвайте, че сме били тук. Не само в близките няколко дни, а никога.

— Вижте…

Тя се замисли и разбра, че е безполезно. Припомни си думите му още в антрето, когато го предупреди да не лъже за присъствието на други хора в къщата: той отвърна, че не лъжел, защото да се говори истината опростявало живота и това му било траен навик. След не повече от четиридесет и пет минути тя го беше опознала достатъчно добре, за да повярва в необикновената му искреност. Дори сега, когато го молеше да запази в тайна тяхното посещение, той не беше в състояние да изрече лъжата, която щеше да я успокои и да я изведе от неговия кабинет. Лекарят я гледаше виновно и не можеше да се насили да излъже. Щеше да изпълни дълга си след като тя напусне къщата: щеше да уведоми полицията. Полицаите щяха да я потърсят в дома и близо до Биг Беър и щяха да открият кръвта, ако не труповете на пътешествениците във времето, щяха да видят стотиците изстреляни куршуми, изпотрошените прозорци, надупчените стени. Утре или вдругиден историята щеше да се разтръби във вестниците…

Шумът в небето преди повече от половин час можеше в крайна сметка да се окаже не минаващ реактивен самолет, а точно това, което си помисли още отначало — много далечна гръмотевица, на петнайсет или двайсет мили от тях. Нови гръмотевици в сухо време.

— Докторе, помогнете ми да го облека — каза Лора и посочи своя пазител на кушетката до тях. — Направете поне това за мене, защото после ще ме предадете.

Той видимо се сепна от последната дума.

Вече беше пратила Крис горе да вземе от Бренкшоу риза, пуловер, сако, панталон, чорапи и обувки. Лекарят не беше толкова мускулест и як, колкото нейния пазител, но на ръст бяха приблизително еднакви.

В момента раненият беше само по панталони с петна от кръв, но Лора разбра, че няма да имат време да го облекат изцяло:

— Помогнете ми само да нахлузим сакото, докторе. Ще взема другите дрехи и ще го облека после. Сакото ще е достатъчно да го предпази от студа.

Лекарят неохотно повдигна човека в безсъзнание до седнало положение и предупреди:

— Не бива да се движи.

Лора не обърна внимание на думите на Бренкшоу, зае се да навлича десния ръкав на дебело подплатеното кадифено сако и каза:

— Крис, върви в чакалнята отпред. Там е тъмно. Не светвай лампите. Иди до прозореца и хубаво огледай улицата, но за Бога не се показвай.

— Мислиш, че са там? — попита уплашено момчето.

— Ако още не са, скоро ще дойдат — отговори Лора, заета сега с левия ръкав.

— За какво говорите? — полюбопитствува Бренкшоу, когато момчето изчезна през съседния кабинет към тъмната чакалня.

Лора не отговори:

— Хайде да го сложим в инвалидната количка.

Двамата вдигнаха ранения от кушетката, преместиха го в количката и закопчаха предпазния колан през кръста.

Лора събра останалите дрехи и двата буркана с лекарства, направи пакет като уви бурканите с дрехи и върза всичко в ризата. Крис дотича от чакалнята.

— Мамо, точно сега пристигат, сигурно са те, две пълни коли отсреща на улицата, поне шест или осем души. Какво ще правим?

— По дяволите — избухна Лора, — не можем да стигнем до джипа. И през страничната врата не можем да минем, защото ще ни забележат отпред.

Бренкшоу тръгна към кабинета:

— Ще се обадя в полицията…

— Не! — Лора сложи вързопа с дрехите и лекарствата на количката между краката на ранения, остави там и чантата си, грабна автомата и пистолета. — Няма време, по дяволите. Те ще са тук след няколко минути и ще ни убият. Трябва да ми помогнете да изкараме количката отзад по стъпалата на задния вход.

Явно ужасът й най-сетне се предаде на лекаря, защото той не се поколеба и изобщо не се опита да й противоречи. Грабна количката и бързо я изтика през вратата, която излизаше от стаята за прегледи към долния етаж. Лора и Крис го последваха в тъмния коридор, после през кухнята, осветена само от блестящите цифри на часовниците на печката и микровълновата фурна. Инвалидната количка се блъсна в прага между кухнята и задната площадка, раненият се удари зле, но беше преживявал и по-лоши неща.

Лора метна автомата през рамо, мушна револвера в колана и бързо заобиколи Бренкшоу пред стълбите към вратата. Хвана количката отпред и двамата я потътриха към бетонената пътека.

Тя огледа пространството между къщата и гаража, почти в очакване да види приближаващи въоръжени мъже и прошепна на Бренкшоу:

— Ще трябва да дойдете с нас. Ще ви убият, ако останете тук, сигурна съм.

Лекарят и този път не възрази, а тръгна след Крис по пътеката през задната морава към портата в оградата от секвоя в края на дългия двор. Лора свали автомата от рамото и го последва, готова да се обърне и да открие огън, ако се чуе шум от къщата зад тях.

Когато Крис стигна до портата, тя се отвори пред него и на алеята се появи мъж, облечен в черно, по-тъмен от самата нощ, с изключение на бледото като луна лице и белите ръце, не по-малко изненадан от самите тях. Беше дошъл по улицата покрай къщата до алеята, за да прикрива останалите в гръб. В лявата му ръка матово проблясваше автомат, който не беше готов за стрелба, но мъжът го вдигна. Лора не можеше да го застреля без да засегне и сина си и в този миг Крис реагира така, както Хенри Такахами месеци наред го бе учил да реагира. Момчето се извъртя, ритна дясната ръка на убиеца и изби автомата надалеч. Оръжието падна на тревата с глухо изтракване. Крис ритна още веднъж врага в слабините. Мъжът в черно изохка от болка и падна назад върху портата.

Междувременно Лора беше заобиколила количката и застанала между Крис и убиеца. Тя обърна автомата, вдигна го над глава, удари мъжа с приклада по черепа, после още веднъж с всички сили и той се свлече на моравата встрани от пътеката, без да успее да извика.

Събитията се развиваха вече бързо, много бързо, летяха шеметно: Крис мина през портата, след него дойде Лора и двамата изненадаха още един мъж в черно, очите му бяха като дупки в бялото лице, истински вампир, но той стоеше далеч, не можеше да го достигнат с хватка от карате, затова се наложи Лора да открие огън преди той да посегне към своя пистолет. Тя стреля над главата на Крис, близкият откос улучи убиеца в гърдите и шията и фактически го обезглави преди да се просне назад върху настилката на алеята.

Бренкшоу беше минал през портата зад тях, буташе количката по алеята и Лора се чувстваше виновна, че го е въвлякла във всичко това, но нямаше връщане назад. Задната уличка беше тясна, от двете страни имаше оградени дворове с гаражи и кофи за боклук, които една се осветяваха, защото по нея нямаше лампи, а светлината идваше от съседните пресечки. Лора се обърна към Бренкшоу:

— Избутайте количката по улицата през няколко къщи. Намерете отворена порта и го скрийте в някой двор. Крис, върви с него.

— А ти?

— Ще дойда след малко.

— Мамо…

— Върви, Крис! — заповяда му тя, защото лекарят вече се беше отдалечил с количката на петнайсетина крачки и завиваше по уличката.

Момчето с нежелание последва Бренкшоу, а Лора се върна към отворената порта на задния двор. Пристигна точно навреме, за да засече две тъмни фигури, които се прокрадваха между къщата и гаража на около десет ярда от нея. Почти не се виждаха, само движението ги издаваше. Притичваха приведени, единият се насочи към задния вход на къщата, другият към моравата, защото не знаеха къде точно е неприятелят, откъде е дошла стрелбата. Лора мина през портата, стъпи на пътеката и откри огън преди да са я забелязали — куршумите нашариха задната стена на къщата. Разстоянието не беше най-подходящо за точни попадения, но все пак беше достатъчно близо, трийсет ярда не бяха чак толкова много. Двамата се хвърлиха на земята, за да се прикрият. Тя не разбра дали е улучила, но прекрати огъня, защото даже с четиристотин патрона в пълнителя, изстреляни на кратки откоси, автоматът щеше бързо да се изпразни, а сега нямаше друго автоматично оръжие. Измъкна се заднешком през портата и затича след Бренкшоу и Крис.

Те тъкмо минаваха през порта от ковано желязо в един заден двор през две къщи на отсрещната страна на уличката. Като влезе в двора, тя забеляза, че покрай оградата от двете страни на портата са посадени стари миртови храсти, образували гъст плет, през който трудно щяха да я забележат от улицата, освен ако не застанеха точно пред портата.

Лекарят изтика количката до задната страна на къщата, която беше в стил Тюдор, а не викторианска като къщата на Бренкшоу, но и тя беше строена преди най-малко четиридесет-петдесет години. Докторът тръгна по страничната алея, за да заобиколи и да излезе на следващата голяма улица.

В целия квартал светваха лампи. Лора беше сигурна, че хората притискат лица по стъклата, даже и по тъмните прозорци, но не вярваше да се вижда нещо.

Настигна Бренкшоу и Крис пред къщата и ги спря под сянката на близкия избуял храсталак.

— Докторе, моля ви да изчакате тук с пациента — прошепна Лора.

Бренкшоу целият трепереше и Лора се молеше на Бога да не получи сърдечен удар, но засега той се държеше.

— Ще остана тук.

Тя отведе Крис до съседната улица, където покрай двата тротоара бяха паркирани поне по десетина коли. В снопа синкава светлина от уличните лампи момчето изглеждаше зле, но не чак толкова, колкото се бе опасявала, не тъй уплашен както лекарят — започваше да свиква с ужаса. Лора му каза:

— Добре, започваме да пробваме вратите на колите. Ти ще вървиш оттук, аз ще тръгна по отсрещния тротоар. Ако вратата е отворена, проверяваш запалването под седалката на шофьора и търсиш ключове зад козирката за слънце.

— Разбрано.

Веднъж беше проучвала кражбите на коли, защото един от героите й беше крадец и между другото беше разбрала, че средно всеки седемнайсети шофьор оставя ключовете в колата през нощта. Надяваше се, че в град Сан Бернардино съотношението ще е още повече в тяхна полза, защото в Ню Йорк, Чикаго, Лос Анжелос или другите големи градове само един мазохист би оставил ключовете в колата, така че, за да се получи средното съотношение едно към седемнайсет сред останалите американци — доверчивите трябваше да са повече.

Лора се опита да наблюдава Крис, докато изпробваше вратите на колите по далечния тротоар, но скоро го изгуби от поглед. От първите осем автомобила четири бяха отворени, но вътре нямаше ключове. В далечината се дочу вой на сирени.

Той може би щеше да прогони мъжете в черно. Но все пак най-вероятно още я търсеха по алеята зад къщата на Бренкшоу, движеха се предпазливо и очакваха още стрелба.

Лора вървеше смело, без никаква предпазливост, без да се тревожи дали съседите ще я видят. По улицата растяха стари, но ниски, подкастрени финикови палми, които бяха добро прикритие. Освен това ако някой се беше събудил посред нощ, сигурно гледаше през прозорците на втория етаж и то не надолу към собствената улица през палмите, а към къщата на Бренкшоу, откъдето се чу стрелбата. Деветата кола беше „Олдсмобил Кътлас“. Ключовете бяха под седалката. Точно когато запалваше двигателя и затваряше вратата, Крис отвори откъм другата страна и показа връзка ключове, която бе намерил.

— Чисто нова „Тойота“ — обясни той.

— И тази ще свърши работа — отговори Лора.

Сирените наближаваха.

Крис захвърли ключовете на „Тойота“-та, скочи в колата и двамата тръгнаха към алеята на отсрещната къща близо до ъгъла, където лекарят чакаше в сянката до стената на все още тъмната къща. Може би имаха късмет; може би вътре нямаше никой. Вдигнаха нейния пазител от инвалидната количка и го положиха на задната седалка на колата.

Сирените вече виеха съвсем наблизо — всъщност при далечния край на пресечката, в страничната улица се мярна полицейска патрулна кола със запалена червена светлина на път за къщата на Бренкшоу.

— Ще се оправите ли, докторе? — попита Лора, както затваряше задната врата. Той се беше строполил в инвалидната количка.

— Не е апоплексия, ако от това ви е страх. Какво по дяволите става, момиче?

— Нямам време, докторе. Трябва да изчезвам.

— Слушайте — каза той, — може би няма да им кажа нищо.

— О, не — възрази Лора, — може да си мислите така, но ще им разкажете всичко. Иначе не би имало рапорт в полицията или статии по вестниците, а без такива данни в бъдещето въоръжените мъже няма да ме открият.

— За какво бръщолевите?

Тя се наведе и го целуна по бузата:

— Нямам време за обяснения, докторе. Благодаря за помощта. И извинявайте, но предпочитам да взема количката.

Бренкшоу я сгъна и я сложи в багажника. Сирените изпълваха нощта отвсякъде. Лора седна зад волана и тръшна вратата:

— Слагай колана, Крис.

— Готово — отговори той.

Тя зави наляво в края на алеята и стигна до далечния край на пресечката в противоположна посока от къщата на Бренкшоу, до напречната улица, откъдето само преди миг мина патрулната кола. Смяташе, че ако полицията реагира на сигнал за стрелба от автоматично оръжие, полицейските коли ще идват от различни райони на града, от различни участъци и затова едва ли можеше да се очаква друга кола по същия маршрут. Улицата беше почти пуста, малкото коли по нея нямаха отгоре червени сигнални лампи. Лора тръгна надясно, отдалечи се от къщата на Бренкшоу през Сан Бернардино и се замисли къде ще намери убежище.

3.

Лора пристигна в Ривърсайд в три и петнайсет сутринта, открадна един „Бюик“ от уличка в тих жилищен квартал, премести своя пазител с инвалидната количка и заряза „Олдсмобила“. Крис не се събуди през цялата операция и трябваше да бъде пренесен от едната кола в другата.

След половин час, вече в друг квартал, изтощена от умора и безсъние, Лора извади отверка от комплекта инструменти в багажника на „Бюика“, за да открадне номера на един „Нисан“. Постави номерата на „Нисана“ на „Бюика“, а номерата на „Бюика“ сложи в багажника, защото рано или късно те щяха да се появят в полицейските бюлетини.

Можеше да минат няколко дни преди собственикът на „Нисана“ да открие, че номерата липсват и даже да се обадеше в полицията, там нямаше да обърнат чак такова внимание както на откраднатата кола. Номера обикновено се сваляха от деца като някакво глупаво забавление или от хулигани. Търсенето им не беше първостепенна задача на и без това претоварената полиция, затрупана с разследването на тежки престъпления. Ето още един полезен факт покрай книгата, в която крадецът на коли играеше второстепенна роля.

Лора остана там само колкото да навлече вълнените чорапи, обувките и пуловера на нейния пазител, за да не се простуди. За миг той отвори очи, примигна, прошепна името й и тя си помисли, че се свестява, но той пак се унесе и забълнува на някакъв език, който не можеше да се определи, защото думите се чуваха неясно.

От Ривърсайд отидоха в Йорба Линда в Ориндж Каунти. Лора спря на паркинга на супермаркета „Ралфс“ в четири и половина сутринта. Изключи двигателя и фаровете и разкопча предпазния колан. Крис продължаваше да спи дълбоко, закопчан с колана и облегнат на вратата. Нейният пазител на задната седалка все още беше в безсъзнание, въпреки че дишането му бе по-спокойно, отколкото преди посещението при Картър Бренкшоу. Лора не вярваше, че ще е в състояние да дремне. Надяваше се поне да събере мислите си и да притвори очи, но само след минута-две заспа.

След като беше убила поне трима мъже, след като по нея бяха стреляли толкова пъти, след като бе откраднала две коли, след като оцеля в лудешко преследване през три окръга, нямаше да е чудно, ако беше сънувала смърт, разкъсани тела и кръв на фона на кошмарно студено тракане на автомат. Можеше да се очаква, че ще сънува как губи Крис, защото той беше единият от двата светли лъча в мрака на нейния живот, той и Телма и мисълта да живее без него я ужасяваше. Но вместо това сънува Дани — прекрасни сънища, а не кошмари. Дани пак беше жив и двамата отново преживяваха продажбата на „Шадрак“ за над един милион долара, но Крис също беше в съня и беше осемгодишен, макар по онова време още да не беше роден и те празнуваха щастието си в Дисниленд, където тримата се снимаха с Мики Маус, и в Павилиона на карамфилите Дани й каза, че ще я обича вечно, Крис се преструваше, че говори прасешки език, който бе научил от Карл Докуайлър, седнал на съседна маса с Нина и Лориния баща, а на друга маса изумителните близначки Акерсън ядяха ягодова мелба…

Събуди се след повече от три часа, в осем часа и двайсет и шест минути, отпочинала колкото от съня за срещата с най-близките хора, изплували от подсъзнанието толкова и от самото спане. Слънчевата светлина от ясното небе проблясваше по хромираните части на колата и падаше в ярък, метално лъскав сноп през задното стъкло. Крис още спеше. На задната седалка раненият още не беше дошъл в съзнание.

Лора рискува да изтича до телефонната будка до пазара, която се виждаше от колата. Намери дребни пари в чантата и с тях позвъни на Айда Паломар, учителката на Крис в Лейк Ароухед да й каже, че ще отсъстват до края на седмицата. Не й се искаше бедната, нищо неподозираща Айда да се озове в нашарената с куршуми и сплескана с кръв къща до Биг Беър, където без съмнение вече усилено работеха полицията и съдебната медицина. Не каза на Айда откъде се обажда, пък и не се канеше да се задържи в Йорба Линда.

Върна се в колата, седна и започна да се прозява, да се протяга и да масажира врата си, докато наблюдаваше подранилите купувачи да влизат и излизат от супермаркета на стотина метра от тях. Беше гладна. Крис се събуди след по-малко от десет минути, с подути очи и неприятен дъх в устата. Лора му даде пари да купи от магазина пакет кифли и два портокалови сока — такава закуска не беше кой знае колко хранителна, но даваше енергия.

— Ами той? — попита Крис и посочи нейния пазител.

Лора си припомни предупреждението на доктор Бренкшоу за опасността пациентът да се обезводни. Но знаеше, че не може насила да му дава течности, докато е в безсъзнание, за да не се задави.

— М-мм… купи още един портокалов сок. Може би ще успея да го събудя.

Крис вече беше тръгнал да излиза от колата, когато тя добави:

— Може да вземеш и нещо за обяд, нещо, което няма да се развали — например един хляб и буркан фъстъчено масло. Купи също дезодорант и шампоан.

Момчето се засмя:

— Защо не ми даваш да ям такива работи в къщи?

— Защото, ако не се храниш пълноценно, съвсем ще се побъркаш, детенце.

— Чудя се как не взе микровълновата фурна, пресни зеленчуци и опаковка витамини, въпреки че трябваше да офейкаш от наемни убийци.

— Искаш да кажеш, че съм добра майка, но се тревожа за дреболии? Вземам предвид комплимента. Хайде върви. Той посегна да затвори вратата. — И Крис… — започна тя.

— Знам — прекъсна я момчето, — да внимавам.

Докато чакаше Крис да се върне, включи двигателя и пусна радиото да чуе новините в девет часа. Говореха за нея — сцената в къщата до Биг Беър и престрелката в Сан Бернардино. Както обикновено в такива случаи, историята беше неточна, несвързана и безсмислена, но потвърждаваше, че полицията я издирва из цяла южна Калифорния. Според репортера властите се надяваха бързо да я открият, главно защото лицето й беше добре познато.

Беше изумена предната нощ, когато Картър Бренкшоу я разпозна като прочутата писателка Лора Шейн. Не се възприемаше за знаменитост — беше само разказвачка, тъкачка на приказки, която работи на стана на езика за да изтъче платно от думи. Беше направила само едно рекламно турне за един от ранните си романи, но намрази скучното пътуване и повече не го повтори. Не даваше често интервюта. Никога не беше рекламирала стоки по телевизията, не се беше изказвала публично в подкрепа на един или друг политик и изобщо се беше старала да избягва участието в журналистическия цирк. Беше спазвала традицията да дава снимката си за обложките на книгите си, защото й се струваше безобидна, а и на нейните трийсет и три години можеше да се признае безусловно, че е поразително красива жена. Никога обаче не се беше замисляла, че лицето й е добре познато, както твърдеше полицията.

Сега беше слисана не само защото загубата на анонимността улесняваше полицията при издирването, но и защото знаеше, че да си знаменитост в днешна Америка означава да изгубиш самокритичността си и рязко да намалиш творческите си способности. Малцина успяваха да са едновременно общественици и добри писатели, вниманието на журналистите погубваше повечето творци. Лора се страхуваше от този капан почти толкова, колкото да я залови полицията.

Изведнъж осъзна с изненада, че ако е в състояние да се тревожи, че е знаменитост и може да изгуби художническия си дар, сигурно вярва в бъдещето, когато ще може да пише нови книги. През изминалата нощ няколко пъти се бе заричала да се бори до смърт, да защити сина си дори с цената на кръвопролитие, но като цяло положението й се бе видяло безнадеждно, а врагът — прекалено силен и недостижим, за да бъде унищожен. Сега нещо в нея се беше променило и бе събудило неясен, предпазлив оптимизъм. Може би това се дължеше на съня.

Крис се върна с голям пакет орехови кифли с канела, три портокалови сока в картонени кутии и другите покупки. Изядоха кифлите, изпиха сока и им се стори, че никога не са хапвали така вкусно.

Като свърши със закуската, Лора мина на задната седалка и се опита да събуди своя пазител. Напразно. Подаде третия сок на Крис и каза:

— Запази го. Сигурно скоро ще се събуди.

— Ако не го изпие, няма да може да вземе пеницилина — отбеляза Крис.

— Няма да му потрябва още няколко часа. Доктор Бренкшоу снощи му сложи доста голяма инжекция. Още му действа.

Все пак Лора се тревожеше. Ако той не дойдеше в съзнание, вероятно никога нямаше да разберат истинската същност на опасния лабиринт, където се бяха изгубили и от който може би никога нямаше да излязат.

— И сега какво? — попита Крис.

— Ще намерим сервиз, там ще се освежим, после ще отидем в някой оръжеен магазин да купим муниции за автомата и револвера. След това… започваме да търсим мотел — такъв, какъвто ни трябва да се скрием.

Щяха да търсят убежище най-малко на петнайсет мили от дома на доктор Бренкшоу, където враговете им ги откриха последния път. Но дали разстоянието имаше значение за хора, които измерваха пътуванията си в дни и години, а не в мили?

* * *

Районите на Санта Ана, кварталите южно от Анахайм и околностите предлагаха най-много мотели от типа, който я интересуваше. Не искаше лъскав „Ред Лайън Ин“ или „Хауърд Джонсънз Мотър Лодж“ с цветен телевизор, плътен килим и плувен басейн със затоплена вода, защото известните заведения изискваха редовни документи за самоличност и надеждна кредитна карта, а тя не можеше да рискува да остави писмена следа, която щеше да насочи и полицията, и убийците. Напротив, търсеше мотел, който вече е достатъчно изцапан или занемарен, за да не привлича туристи, мърляво място, където с радост щяха да посрещнат случаен клиент и пари в брой, без да задават излишни въпроси, които биха го прогонили.

Знаеше, че няма да е лесно да намери стая и затова не се учуди, когато в първите дванайсет мотела не можеха или не искаха да я настанят. Единствените хора, които влизаха и излизаха от тези забутани места бяха млади мексиканки с бебета на ръце и цял куп деца след тях, младежи или мъже на средна възраст, също мексиканци, с маратонки, памучни панталони, фланелки и леки джинсови и кадифени якета. Някои от тях носеха сламени каубойски шапки, други — бейзболни кепета, но всички излъчваха напрегнатост и подозрителност. Повечето очукани мотели се бяха превърнали в пансиони за незаконно пребиваващи емигранти. Само в Ориндж Каунти живееха полулегално стотици хиляди, по цели семейства в една стая, по пет, шест или седем души, наблъскани в теснотията, само с по едно разнебитено легло, два стола и баня с едва-едва действащи водопроводи, за не по-малко от сто и петдесет долара седмично, без спално бельо, без камериерка, без никакви удобства, само с хиляди хлебарки. И все пак те бяха готови да понесат условията и да се оставят безропотно да ги експлоатират с мизерни надници, вместо да се върнат в родината и да живеят под управлението на „народно революционната“ власт, която десетилетия наред не им беше осигурила никакво братство, нищо друго освен отчаяние.

В тринайсетия мотел, „Синята птица на щастието“, собственикът управител все още се надяваше да обслужва туристи с по-ограничени възможности и не се беше поддал на изкушението да натрупа състояние на гърба на бедните емигранти. Част от двайсет и четирите стаи явно се даваха под наем незаконно, но мотелът все още осигуряваше ежедневна смяна на бельото, почистване, телевизори и две допълнителни възглавници във всеки шкаф. Обаче администраторът прие пари в брой, не настоя за удостоверяване на самоличността и избягна погледа й — тъжно доказателство, че след година-две „Синята птица на щастието“ ще се превърне в още един паметник на политическата глупост и човешката алчност в един свят, където по-добри паметници бяха не по-малко от надгробните плочи в старо градско гробище.

Мотелът бе построен в П-образна форма, с паркинг в средата. Стаята им беше в десния ъгъл на задното крило. Ветрилообразна палма цъфтеше близо до вратата — външно не личеше да е отровена от смога или притисната на късчето пръст сред толкова много бетон и асфалт, буйно растяща даже през зимата, сякаш природата я беше избрала за скрит знак, че възнамерява да си възвърне всяко ъгълче, откъдето е минало човечеството.

Лора и Крис разпънаха инвалидната количка и сложиха ранения в нея. Не направиха никакъв опит да прикрият действията си — все едно, че просто се грижеха за инвалид. Напълно облечен, с покрити рани, нейният пазител можеше да мине за болен от параплегия, ако не се обърне внимание на безпомощно отпуснатата върху рамото глава.

Стаята беше малка, макар и прилично почистена. Износеният килим беше пран наскоро, а топчетата прах в ъглите не бяха чак толкова големи. Тъмночервената карирана покривка на двойното легло беше оръфана по ръбовете и недостатъчно пъстра да прикрие две кръпки, но чаршафите бяха колосани и леко ухаеха на прах за пране. Преместиха нейния пазител на леглото и сложиха две възглавници под главата му.

Телевизорът със средно голям екран беше прикрепен с болтове върху олющена масичка с пластмасов плот, чиито задни крака бяха прикрепени по същия начин към пода. Крис седна на единия от двата съвсем различни стола, включи телевизора и завъртя очуканото копче за каналите — търсеше анимационни филми или повторения на стари филми. Спря се най-накрая на „Поумняване“, но промърмори, че е „прекалено глупав, за да е смешен“, а Лора се замисли колко ли момчета на неговата възраст биха си помислили така. Тя седна на другия стол.

— Защо не вземеш душ?

— И после да облека същите дрехи? — запита той, обзет от съмнения.

— Зная, че звучи глупаво, но защо не опиташ. Гарантирам ти, че ще се почувстваш по-чист, макар и без да смениш дрехите.

— Да си правя труда да се къпя и после да навлека измачкани дрехи?

— Кога стана толкова придирчив, че да обръщаш внимание на две-три гънки?

Крис се усмихна, изправи се и наперено тръгна към банята, както според него би направило едно конте:

— Кралят и кралицата ще се ужасят от вида ми в тази мръсотия.

— Ще им сложим превръзки на очите, когато те посетят — отговори Лора.

След миг той се върна от банята.

— В тоалетната чиния има някакво насекомо. Мисля, че е хлебарка, но не съм съвсем сигурен.

— Видът има ли значение? Да не би да се налага да уведомим най-близкия роднина?

Крис се засмя. Боже, как я зарадва неговият смях.

Момчето продължи:

— Какво да направя — да пусна водата?

— Да, освен, ако не държиш да я извадиш, да я пъхнеш в кибритена кутийка и да я погребеш в цветната леха отвън.

Крис пак се засмя:

— А, не. Искам морско погребение.

В банята той изтананика отбой, после пусна водата.

Докато момчето се къпеше, „Поумняване“ свърши и започна „Харлемският отбор «Глоубтротърз» на остров Джилигън“. Лора всъщност не го гледаше, просто остави телевизора включен като фон, но имаше граници за издръжливостта дори на една бегълка, затова превключи на единайсети канал за предаването „Един час за всичко“.

Погледа своя пазител известно време, неестественият му унес я потискаше. Без да става от стола, няколко пъти придърпа пердето, за да разгледа паркинга на мотела, но никой не можеше да знае къде се намира и нямаше непосредствена опасност. Затова гледаше телевизия без да се интересува какво върви, докато екранът почти не я хипнотизира. Водещият на програмата интервюираше млад актьор, който дърдореше за себе си, без да казва нищо особено. След малко долови, че той говори за вода, но беше задрямала и настойчивото дрънкане на вода беше едновременно и унасящо, и досадно.

— Мамо?

Лора отвори очи, изправи се и видя Крис на прага на банята. Беше се изкъпал. Косата му беше мокра и той стоеше само по гащета. Гледката на слабичкото момчешко тяло — само ребра, колене и лакти я покърти, защото изглеждаше толкова невинен и уязвим. Беше така мъничък и крехък, че тя се зачуди как изобщо би могла да го защити. Отново я обзе страх.

— Мамо, той говори — каза Крис и посочи към мъжа на леглото. — Не го ли чу? Говори.

— Вода! — дрезгаво каза нейният пазител. — Вода!

Лора забърза към леглото и се наведе над него. Вече беше в съзнание. Опитваше се да се изправи, но нямаше сили. Сините му очи бяха отворени и въпреки че бяха кръвясали, те я фиксираха, будни и наблюдателни.

— Жаден съм — каза той.

— Крис — обърна се Лора към момчето.

Той вече беше донесъл чаша вода от банята. Лора седна на леглото до своя пазител, повдигна главата му, пое чашата от Крис и помогна на ранения да пие. Даваше му водата на малки глътки да не се задави. Устните му бяха напукани от треската, а езикът обложен като насипан с пепел. Изпи над половин чаша, после даде знак, че не иска повече. След като положи главата му на възглавницата, Лора пипна челото му.

— Не е толкова горещо както преди.

Той завъртя глава да огледа стаята. Въпреки изпитата вода, гласът му беше сух, пресипнал:

— Къде сме?

— На сигурно място — отвърна тя.

— Никъде… не е сигурно.

— Май сме по-наясно с тази луда ситуация, отколкото си представяте — каза Лора.

— Да — обади се Крис и се настани на леглото до майка си. — Знаем, че сте пътешественик във времето!

Мъжът погледна момчето, успя леко да се усмихне, но се смръщи от болка.

— Имам лекарства — каза Лора. — Болкоуспокояващи.

— Не — отказа той. — Не сега. Може би по-късно. Още вода?

Лора пак го повдигна и той почти допи остатъка в чашата. Тя си спомни за пеницилина и пъхна една капсула между зъбите. Раненият я изпи с последните две глътки.

— От кое време идвате? — попита Крис с подчертан интерес, напълно забравил капките, които се стичаха от мократа коса по лицето. — От кое време?

— Миличък — прекъсна го Лора, — той е много слаб и мисля, че сега не трябва да го тревожим с прекалено много въпроси.

— Поне това може да ни каже, мамо — после се обърна към ранения и повтори: — От кое време идвате?

Мъжът погледна Крис, после Лора и в очите му се появи отново изражението на преследван.

— От кое време идвате? А? Две хиляди и стотната година? Трихилядната?

С пресъхнало гърло нейният пазител проговори:

— Хиляда деветстотин четиридесет и четвърта.

Малкото усилие очевидно го бе изтощило докрай, защото клепачите му натежаха, гласът затихна и Лора реши, че той пак бълнува.

— От кога? — повтори Крис, объркан от получения отговор.

— Хиляда деветстотин четиридесет и четвърта.

— Невъзможно — каза Крис.

— Берлин — допълни раненият.

— Той бълнува — обърна се Лора към Крис. Гласът му беше неясен, защото слабостта го беше надвила, но думата не можеше да се сбърка: „Берлин“.

— Берлин? — попита Крис. — Искате да кажете Берлин в Германия?

Раненият пак се унасяше, не в неестествения унес на комата, а в отморяващ сън с леко похъркваме, но преди да заспи, той поясни.

— Нацистка Германия.

4.

По телевизията даваха „Един живот“, но нито Лора, нито Крис обръщаха внимание на мелодрамата. Бяха сложили столовете си до леглото, за да наблюдават заспалия. Крис беше облечен и косата му почти беше изсъхнала, само по врата оставаше леко влажна. Лора се чувстваше мръсна и жадуваше да се изкъпе, но не й се искаше да остави своя пазител, ако се събуди и проговори. Двамата си шепнеха.

— Крис, хрумна ми нещо, ако онези хора идваха от бъдещето, защо не носеха лазерни пистолети или нещо по-футуристично, когато дойдоха за нас?

— Не биха искали всички да знаят, че идват от бъдещето — обясни Крис. — Биха носели оръжия и дрехи, които тук не биха изглеждали неуместни. Но, мамо, той каза, че е от…

— Знам какво каза. Но това е безсмислица, нали? Ако през 1944 година са имали машината на времето, ние бихме знаели, не е ли така?

В един и половина нейният пазител се събуди и изглеждаше малко объркан къде се намира. Помоли за още вода и Лора му помогна да пие. Обясни, че се чувства по-добре, но е много слаб и все още за негово учудване му се спи. Поиска да го поизправят. Крис извади двете резервни възглавници от шкафа и помогна на майка си да подпрат ранения.

— Как се казвате? — попита Лора.

— Стефан. Стефан Кригер.

Лора тихо повтори името — не звучеше лошо, не мелодично, но солидно, мъжествено име. Едва ли така би се казвал един ангел-пазител и тя леко развеселена осъзна как след толкова много години, включително две десетилетия, през които бе обявила, че не вярва в него, продължава да очаква името му да е музикално и неземно.

— И наистина идвате от…

— Хиляда деветстотин четиридесет и четвърта — повтори той.

От усилието да се повдигне до седнало положение по челото му бяха избили капчици пот, но не беше изключено изпотяването отчасти да се дължи, на мислите за времето и мястото, където бе започнало дългото пътуване.

— Берлин, Германия. Имаше един блестящ полски учен, Владимир Пенловски. Някои го мислеха за луд и сигурно беше луд, много луд, но беше и гений. Работел е във Варшава върху някои теории за природата на времето в продължение на повече от двайсет и пет години преди Германия и Русия да се споразумеят за нахлуването в Полша през 1939 година…

От думите на Стефан Кригер ставаше ясно, че Пенловски е симпатизирал на нацистите и приветствал хитлеровите войски. Може би е знаел, че от Хитлер ще получи финансово осигуряване за своите изследвания, каквото не е могъл да вземе от по-разумни източници. Под личния патронаж на Хитлер Пенловски и най-близкият му сътрудник, Владислав Януская, отишли в Берлин да създадат институт за изследване на времето, който бил толкова секретен, че даже не получил име. Наричали го просто „института“. Там в сътрудничество с немски учени, също толкова предани и далновидни, финансиран от явно неизчерпаем приток на средства от Третия Райх, Пенловски открил начин да пробие артерията на времето и да се движи по желание из кръговрата на дни, месеци и години.

— „Блицщрасе“ — каза Стефан.

— „Блиц“ значи „светкавица“ — поясни Крис, — като „блицкриг“, „светкавичната война“ в старите филми.

— Или Пътят на светкавицата — продължи Стефан. — Пътят през времето. Пътят към бъдещето.

Последният израз буквално звучал „Цукунфтщрасе“ на немски, както обясни Стефан и той би бил по-точен, защото Пенловски не успял да открие начин за връщане назад във времето през изобретената от него врата. Можело да се пътува само напред, в бъдещето и автоматично да се завръща в собствената епоха.

— Изглежда има някакъв космически механизми, които не позволява на пътешествениците да се върнат в своето минало и да изменят сегашното си състояние. Вижте, ако можеха да пътуват към миналото си, щяха да се появят някои…

— … парадокси! — въодушеви се Крис.

Стефан се изненада от тази дума в устата на едно момче.

Лора с усмивка каза:

— Както ви обясних, дълго обсъждахме възможния ви произход и пътуването във времето ни се стори най-логично. А в Крис виждате моя съветник по въпросите на странното.

— Парадокс — съгласи се Стефан. — Думата звучи еднакво на английски и на немски. Ако пътешественикът във времето можеше да се върне в собственото минало и да повлияе на някакво историческо събитие, промяната би имала огромни последствия във всички посоки. Тя би изменила бъдещето, откъдето той идва. Затова не би могъл да се върне в същия свят, който е напуснал…

— Парадокс! — радостно възкликна Крис.

— Парадокс — повтори Стефан. — Очевидно природата ненавижда парадоксите и като правило не позволява на пътешественика във времето да ги създава. И слава Богу. Защото… представете си например, че Хитлер праща убиец назад във времето да ликвидира Франклин Рузвелт и Уинстьн Чърчил много преди да се издигнат на високи постове, което би довело до избирането на други лица в Съединените щати и Англия, хора, които биха могли да не са толкова умни или толкова последователни и тогава Хитлер би победил през 1944 година или още по-рано.

Сега говореше по-разпалено, отколкото му позволяваше здравословното състояние и Лора забеляза как се уморява все повече с всяка следваща дума. Потта бе почти изсъхнала над веждите, но сега, макар и да не жестикулираше, по бледото му чело избиха нови ситни капчици. Кръговете от умора под очите потъмняха още повече. Но Лора не можеше да го прекъсне и да му нареди да си почива, защото искаше да чуе всичко, имаше нужда от всяка негова дума, а и той не би и позволил да го спре.

— Да предположим, че фюрерът би могъл да изпрати убийци да ликвидират Дуайт Айзенхауер, Джордж Патън, фелдмаршал Монтгомъри още в люлката, като бебета, да премахне и тях, и всички други най-добри военни специалисти на съюзниците. Тогава светът би бил негов към 1944 година и в такъв случай пътешествениците във времето биха се връщали да убият хората, които биха били мъртви отдавна и не биха представлявали никаква заплаха. Парадокс, както виждате. И слава Богу, природата не допуска такива парадокси, никаква игра със собственото минало на пътешествениците във времето, защото иначе Адолф Хитлер би превърнал целия свят в концлагер, в крематориум. — И тримата замълчаха при мисълта за подобен ужас, който би могъл да сполети земята. Дори Крис си представи картината на променения свят, който Стефан нарисува, защото беше дете на осемдесетте години, когато злодеите във филмите и телевизионните мелодрами най-често бяха или кръвожадни извънземни от далечна звезда, или нацисти. Свастиката, сребристият символ на мъртвешката глава, черните есесовски униформи и онзи странен фанатик с мустачките ужасяваха Крис, защото представляваха част от създадената в средствата за масова информация митология, с която бе израснал. Лора знаеше, че действителните хора и събития, веднъж подети от митологията, стават за децата по-реални от хляба, който ядат ежедневно. Стефан продължи:

— И така, от института можехме да пътуваме само напред във времето, но и от това има полза. Можехме да отскочим няколко десетилетия напред, за да видим дали Германия е издържала през мрачните дни на войната и дали не е обърнала хода на историята. Но, разбира се, стана ни ясно, че Германия не е направила нищо подобно и Третият Райх е бил победен. Можеше ли обаче да се предприеме нещо, за да се стигне до обрат, след като от бъдещето можеха да се черпят данни? Разбира се, Хитлер можеше да направи немалко да спаси Райха дори през 1944 година. Имаше какво да се донесе от бъдещето, за да се спечели войната…

— Като например — прекъсна го Крис, — атомни бомби!

— Или информация за тяхното производство — каза Стефан. — Вижте, Райхът вече разполагаше с програма за ядрени изследвания и при един достатъчно ранен пробив, атомът би могъл да се разбие…

— И те биха победили във войната — довърши Крис.

Стефан помоли за вода и изпи наведнъж половин чаша. Искаше да задържи чашата със здравата ръка, но силно трепереше, водата се разливаше по чаршафите и се наложи Лора да му помогне. Стефан продължи на пресекулки:

— Тъй като пътешественикът съществува извън времето, когато пътува, той може да се придвижва не само във времето, но и в пространството. Представете си, че виси неподвижен над земята, а тя се върти под него. Разбира се, нещата не стоят точно така, но е по-лесно да го обясним по този начин, отколкото да си представим как се носи в друго измерение. Така, той виси над земята, тя се върти под него и ако пътуването към бъдещето е изчислено правилно, той може да се озове в точно определено време в Берлин, същото място, откъдето е тръгнал преди години. Но ако реши да удължи или скъси пътуването с няколко часа, земята ще се е завъртяла още и той ще пристигне на друго място. Изчисляването на точното попадение е невероятно трудно за моето време, 1944 година…

— Сега е лесно — каза Крис, — с компютри.

Стефан се намести по-удобно на възглавниците, сложи треперещата си дясна ръка върху раненото ляво рамо, сякаш да угаси болката с допира и продължи:

— Групи германски физици, придружени от Гестапо бяха пратени тайно в различни европейски н американски градове през 1985 година да съберат жизненоважни данни за разработката на ядреното оръжие. С това, което знаеха от собствените изследвания можеха да открият останалото по учебниците и научните публикации, които се намираха във всяка голяма университетска библиотека през 1985 година. Четири дена преди да тръгна от института за последен път, групите се върнаха от 1985 в март 1944 година с материалите, които биха осигурили ядрен арсенал на Третия Райх най-късно до есента на същата година. Трябваше за няколко седмици да се проучат събраните данни преди да решат как и кога да включат новите знания в германската ядрена програма без да разкриват начина на получаването им. Тогава разбрах, че трябва да унищожа института и всичко вътре в него — както главните сътрудници, така и документацията, за да не позволя на Адолф Хитлер да моделира бъдещето.

Лора и Крис слушаха прехласнати, докато Стефан Кригер им разказваше как е сложил взрива в института, как в последния си ден през 1944 година е застрелял Пенловски, Януская и Фолкау и е програмирал вратата към времето да го изпрати обратно при Лора в днешна Америка.

Но нещо се провалило в последната минута преди тръгването на Стефан. Токът спрял. Английската авиация бомбардирала Берлин за пръв път през януари същата година, американските бомбардировачи направили първото дневно нападение на шести март, така че електрозахранването често прекъсвало не само поради разрушенията, но и поради саботажна дейност. Именно от такива спирания вратата се предпазвала чрез сигурен генератор. Стефан не чул въздушна тревога, когато ранил Кокошка и припълзял до вратата, така че очевидно прекъсването на тока се дължало на саботаж.

— Затова часовниковият механизъм на взривното устройство спря. Вратата не беше разрушена. Все още е отворена и те могат да дойдат за нас. И… все още могат да спечелят войната.

Лора пак я заболя главата. Притисна с пръсти слепоочията.

— Почакайте. Хитлер не може да е успял с производството на атомно оръжие и да е спечелил втората световна война, защото живеем в свят, където това не се е случило. Няма защо да се тревожите. Въпреки всички знания, донесени през вратата, те очевидно по някакъв начин са се провалили в разработването на ядрен арсенал.

— Не — възрази Стефан. — Дотук не успяха, но не можем да предполагаме, че ще продължат с провалите. За хората в института в Берлин през 1944 година миналото е неизменно, както казах. Не могат да се върнат назад и да го променят. Но те могат да променят своето и нашето бъдеще, защото за пътешественика във времето бъдещето е изменчиво, той може да предприеме стъпки за промяната му.

— Нали неговото бъдеще е моето минало — каза Лора. — И ако миналото не може да се промени, как ще променя моето?

— Да — обади се Крис. — Парадокс.

Лора продължи:

— Слушайте, не съм прекарала последните трийсет и четири години в свят, управляван от Адолф Хитлер и неговите наследници. Затова, въпреки вратата, Хитлер е бил победен.

Изражението на Стефан оставаше мрачно:

— Ако пътуването във времето беше открито сега, през 1989 година, миналото, за което говорите — Втората световна война и всички последвали събития — би било непроменяемо. Нямаше да успеете да го измените, защото природното правило за невъзможността да се пътува назад във времето и свързаните с нея парадокси щеше да се отнася и до вас. Но машината на времето не е открита или преоткрита тук. Пътешествениците във времето от берлинския институт през 1944 година очевидно са свободни да променят своето бъдеще и въпреки че така ще променят и вашето минало, никакъв природен закон не може да ги спре. Тук виждаме най-големия парадокс, който изглежда природата допуска по някакви причини.

— Искате да кажете, че все пак тогава биха могли да произведат ядрени оръжия с информацията, получена от 1985 година — каза Лора, — и да победят във войната.

— Да. Освен ако институтът не бъде разрушен преди това.

— Тогава какво? Изведнъж всичко около нас ще се промени и ние ще живеем при нацизма?

— Точно така. И даже няма да разберете какво се е случило, защото ще сте съвсем различна от това, което сте в момента. Нищо от сегашното ви минало няма да се е случило. Ще сте имали съвсем различно минало и няма да помните нищо друго, нищо от случилото се през този живот, защото той няма да е съществувал. Ще си мислите, че светът винаги е бил такъв, че не е имало свят, в който Хитлер е бил победен.

Думите на Стефан я ужасяваха и отвращаваха, защото животът се оказваше още по-крехък, отколкото си бе представяла. Светът под краката й изведнъж стана недействителен като сън, можеше да се разтопи без предупреждение и да я запрати в голямата, мрачна пустота. С нарастващ ужас тя промълви:

— Ако променят света, в който съм израснала, може никога да не съм срещала Дани, никога да не сме се женили.

— Може да не съм се раждал — каза Крис.

Лора протегна ръка към сина си не само за да го успокои, но и да се увери в сегашната му материалност.

— Аз самата може да не съм се раждала. Всичко, което съм преживяла — и доброто, и лошото в света след 1944 година… всичко ще се размие като пясъчен замък и на негово място ще съществува друга действителност.

— Друга и то по-лоша — каза Стефан, явно изтощен от усилието да обясни как стоят нещата.

— В този друг свят може никога да не съм писала романи.

— Или ако сте писали — продължи Стефан, — те щяха да са различни от сегашните в този живот, гротескни произведения на творец, който мъчително се труди под управлението на потисническо правителство, в железния юмрук на нацистката цензура.

— Ако онези типове направят атомната бомба през 1944 година — обясни се пак Крис, — ние просто ще се разпилеем на прах.

— Не буквално, но като прах, да — съгласи се Стефан Кригер. — Изчезнали, без следа от това, което сме били.

— Трябва да ги спрем — каза Крис.

— Ако можем — отговори Стефан. — Но преди всичко трябва да оцелеем в тази действителност, а това съвсем не е лесно.

* * *

Стефан искаше да се облекчи и Лора му помогна да отиде до банята. Обслужваше го сякаш бе медицинска сестра, свикнала с ежедневната грижа за болни мъже. Като го сложи да легне, пак изпита тревога за него: беше мускулест, но се чувстваше отпаднал и ужасяващо изнемощял.

Разказа му накратко за престрелката около дома на Бренкшоу, по време, на която той бе в безсъзнание.

— Ако тези убийци идват от миналото, а не от бъдещето, откъде може да знаят как да ни открият? Откъде им е известно през 1944 година, че ще отидем при доктор Бренкшоу точно тогава, след четиридесет и пет години?

— За да ви намерят — обясни Стефан, — те са предприели две пътувания. Първото е било в по-далечното бъдеще, няколко дни напред, може би в края на тази седмица, да видят дали дотогава сте се появили някъде. Ако не сте, а очевидно точно така се е случило, те са почнали да ровят в наличната информация. Стари броеве на вестници например. Потърсили са репортажи за снощната престрелка у вас и там са прочели, че сте завели ранен човек при доктор Бренкшоу в Сан Бернардино. Те просто са се върнали в 1944 година и са направили второ пътуване — до къщата на Бренкшоу в ранните часове на днешната дата, единайсети януари.

— Те могат да прескачат около нас — обърна се Крис към Лора. — Могат да се появят отпред да видят къде ще отидем, а после да изберат за засада най-лесното място в потока на времето. То е като… като че ли сме каубои, а индианците са откачили.

* * *

— Кой беше Кокошка? — поиска да разбере Крис. — Кой беше човекът, който уби татко?

— Шеф на охраната в института — обясни Стефан. — Твърдеше, че е далечен роднина на известен австрийски художник-експресионист Оскар Кокошка, но се съмнявам, защото в нашия Кокошка нямаше и помен от художническа чувствителност. Щандартенфюрер, тоест полковник Хайнрих Кокошка беше завършен убиец от Гестапо.

— Гестапо? — изуми се Крис. — Тайната полиция?

— Държавната полиция — каза Стефан. — Всички знаеха за нейното съществуване, но действията й бяха тайни. Когато той се появи на онзи планински път през 1988 година, аз бях не по-малко изненадан от вас. Нямаше никаква светкавица. Сигурно бе пристигнал далеко от нас, на петнайсет-двайсет мили, в някоя друга долина в планината Сан Бернардино и не сме забелязали светкавицата. Стефан обясни, че светкавицата, свързана с пътуванията във времето, се вижда всъщност в много ограничен район.

— След като Кокошка се появи по следите ми, помислих, че като се върна в института, всички колеги ще са побеснели от моята измяна, но когато пристигнах, никой не ми обърна внимание. Обърках се. После убих Пенловски и другите, отидох в главната лаборатория да се подготвя за последното пътуване към бъдещето, но тогава нахълта Хайнрих Кокошка и стреля в мене. Не беше мъртъв! Не беше умрял на шосето през 1988 година. После съобразих, че Кокошка току-що е научил за измяната ми като е видял убитите от мене. Той щеше да отиде в 1988 година и да се опита да убие мене и всички вас, но това пътуване щеше да стане по-късно. С други думи, вратата щеше да остане отворена и нямаше да успея да я разруша. Поне този път.

— Господи, такова главоболие — оплака се Лора.

Крис явно не се затрудняваше да следи заплетените нишки на разказа за пътуването във времето. Той каза:

— Значи, след като сте дошли снощи у дома, Кокошка е отпътувал до 1988 година и е убил моя татко. Ау-у-у! Излиза, господин Кригер, че вие сте убили Кокошка четиридесет и три години след като е стрелял по вас в лабораторията… и в същото време вие сте го застреляли преди той да се опита да ви убие. Страхотно е, мамо, нали? Не е ли така?

— Има нещо такова — съгласи се тя. — А как Кокошка е разбрал, че ще ви намери на онзи планински път?

— След като е видял убития Пенловски и моето бягство през вратата, Кокошка трябва да е открил взрива на тавана и в мазето. Тогава сигурно се е разровил в автоматичните записи, които се правят при всяко използване на вратата. Следенето на този вид данни беше мое задължение, затова никой не беше забелязал пътуванията ми във вашия живот, Лора. Така или иначе, Кокошка трябва също да е направил самостоятелни пътувания, доста на брой, за да види къде ходя, тайно да ме гледа как ви наблюдавам, как променям съдбата ви за добро. Трябва да е наблюдавал на гробището в деня на погребението на баща ви и също когато бих Шийнър, но не съм го забелязал. И от всичките пътувания във вашия живот, от всички пъти, когато само съм ви гледал или когато съм действал да ви спася, той е подбрал място, където да ни убие. Искал е да ме премахне, защото бях изменник и е искал да убие вас и вашето семейство, защото… е, защото е разбрал вашето значение за мене. „Защо“, замисли се Лора. „Защо съм толкова важна за вас, Стефан Кригер? Защо се намесихте в моята съдба, защо се опитвахте да ми осигурите по-добър живот?“

Щеше да зададе тези въпроси веднага, но Стефан искаше да каже още нещо за Кокошка. Силите бързо го напускаха и вече с мъка се придържаше към логическата нишка. На Лора не й се щеше да го прекъсне и да го обърка. Стефан продължи:

— От часовниците и датчиците на контролното табло за програмиране на вратата Кокошка трябва да е открил крайната ми цел: снощи, вашия дом. Но всъщност аз възнамерявах да се върна още същата вечер, когато умря Дани, както ви бях обещал, но пристигнах с една година закъснение, защото бях направил някаква грешка при изчисленията. След като съм минал ранен през вратата, Хайнрих Кокошка сигурно е намерил тези изчисления. Трябва да е разбрал грешката и е съобразил къде би могъл да ме намери не само снощи, но и вечерта, когато загина Дани. В известен смисъл като дойдох да ви спася от катастрофата с камиона миналата година, аз съм довел със себе си убиеца на Дани. Чувствам се отговорен, въпреки че Дани така или иначе щеше да загине при катастрофата. Поне вие и Крис оцеляхте. Засега.

— Защо Кокошка не ви е последвал в 1989 година, снощи, у дома? Той е знаел, че сте ранен, лесна плячка.

— Но е знаел също, че очаквам да ме последва и се е страхувал, че съм въоръжен и подготвен да го посрещна. Затова е отишъл в 1988 година, където не го очаквах и изненадата работеше в негова полза. Освен това Кокошка вероятно си е мислел, че ако ме проследи до 1988 година и ме убие там, аз не бих могъл повече да се върна в института от планинското шосе и не бих имал възможност да убия Пенловски. Несъмнено е решил, че може да изиграе номер с времето, да се предотвратят тези убийства, да се спаси ръководителя на проекта. Разбира се, това е невъзможно, защото по такъв начин той би променил своето собствено минало, нещо непостижимо. Пенловски и другите вече бяха мъртви и щяха да си останат мъртви. Ако Кокошка бе проумял по-добре законите на пътуването във времето, щеше да разбере, че ще го убия през 1988 година, като ме последва дотам, защото когато предприе пътуването да отмъсти за Пенловски, аз вече се бях върнал невредим в института от онази нощ!

Крис каза:

— Добре ли си, мамо?

— Произвеждат ли се половинфунтови таблетки против главоболие? — попита Лора.

— Знам, че не е малко за възприемане — каза Стефан, — но такъв човек е Хайнрих Кокошка. Или беше такъв човек. Той е махнал поставения от мене взрив. Заради него и заради злощастното прекъсване на тока, което спря часовниковия механизъм на детонатора, институтът си стои, вратата продължава да е отворена и агентите на Гестапо се опитват да ни проследят тук, в нашето време и да ни убият.

— Защо? — учуди се Лора.

— За отмъщение — каза Крис.

— И те прекосяват четиридесет и пет години да ни убият просто за отмъщение? — не повярва Лора. — Сигурно има още нещо.

— Има — потвърди Стефан. — Те искат да ни премахнат, защото смятат, че сме единствените на този свят, които могат да намерят начин да затворят вратата преди те да са спечелили войната и да са променили бъдещето. И са прави в това предположение.

— Как? — изуми се тя. — Как можем да унищожим институт, който съществува преди четиридесет и пет години?

— Още не съм сигурен — каза Стефан, — но ще си помисля.

Лора започна да задава още въпроси, но Стефан поклати глава. Той обясни, че е изтощен и скоро пак се унесе в сън.

* * *

Крис обядва късно сандвичи с фъстъчено масло и гарнитурите, които беше купил в супермаркета. Лора нямаше апетит.

Личеше, че Стефан ще поспи няколко часа и тя взе душ. Почувства се по-добре, макар и в смачкани дрехи.

Целия следобед панаирът по телевизията беше напълно идиотски: мелодрами, телевизионни състезания, още мелодрами, повторения на „Островът на фантазиите“, „Смелите и красивите“ на Фил Донъхю, който се мяташе пред аудиторията в студиото и я подтикваше да разбере и дори да съчувствува на невероятно тежката съдба на зъболекарите-травестити.

Лора зареди пълнителя на автомата с мунициите, които бе купила в оръжейния магазин сутринта.

Отвън денят преваляше, тъмни облаци се сгъстяваха и закриваха синьото небе. Палмата до откраднатия „Бюик“ сякаш сви листата си в очакване на буря.

Лора седна на един стол, опря краката си на ръба на леглото, затвори очи и задряма. Събуди се от кошмар, в който сънуваше, че е направена от пясък и бързо се размива под проливен дъжд. Крис спеше на другия стол, а Стефан похъркваше на леглото.

Валеше дъжд, трополеше глухо по покрива на мотела, плющеше в локвите на паркинга. Звукът напомняте за пукането на мехури във вряща мас, въпреки че денят бе прохладен. Беше типична южно калифорнийска буря, тропически силна и напориста, но без светкавици и гръмотевици. Случваше се и в тази част на света да се наблюдава подобна пиротехника, но по-рядко от други места. Сега Лора имаше особен повод да е благодарна на тази климатична характеристика, защото, ако имаше гръмотевици и светкавици, тя не би могла да различи природното явление от сигнала за пристигане на гестаповски агенти от друга епоха.

Крис се събуди в пет и петнайсет, Стефан Кригер — около пет минути след него. И двамата казаха, че са гладни. Освен апетит, Стефан прояви и други признаци на възстановяване. Преди очите му бяха кръвясали и сълзяха, сега погледът му се беше прояснил. Можеше да се повдигне в леглото на здравата ръка. Лявата му ръка, която беше изтръпнала и практически безполезна, вече възстанови чувствителността си, можеше да я сгъва, да мърда пръстите и леко да свива юмрук.

На Лора й се искаше да получи отговор на въпросите си, а не вечеря, но животът я беше научил покрай всичко друго и на търпеливост. Когато се настаняваха в мотела малко след единайсет часа сутринта, тя бе забелязала китайски ресторант отсреща. Колкото и да не желаеше да остави Стефан и Крис сами, Лора излезе в дъжда да купи храна от ресторанта.

Под якето носеше револвера, а автомата остави на леглото до Стефан. Един „Узи“ бе твърде голям и мощен за Крис, но Стефан можеше да се подпре на леглото и да стреля дори само с дясната ръка, въпреки че откатът щеше да го удари в раната.

Лора се върна, цялата измокрена от дъжда. Сложиха импрегнираните картонени кутии на леглото, освен двете порции застроена супа, които бяха за Стефан и Лора ги сложи на нощното шкафче до него. При влизането в ухаещия ресторант бе почувствала, че апетитът й се възвръща и естествено бе прекалила с количеството: пиле с лимон, говеждо с портокал и подправки, подлютени скариди, питки, свинско по китайски и две порции ориз.

Лора и Крис се хранеха с пластмасови вилички и преглъщаха ястията с кока-кола, взета от автомата за безалкохолни напитки в мотела, а Стефан отпиваше от супата. Той си мислеше, че няма да може да хапне по-твърда храна, но супата му подейства добре и внимателно започна да опитва питките и пилешкото.

По молба на Лора Стефан им разказа за себе си, докато се хранеха. Бил роден през 1909 година в немския град Гителде в планината Харц, което означаваш, че е на трийсет и пет години.

(„Добре“, вметна Крис, „но от друга страна, ако броите годините, които сте пропуснали при пътуването от четиридесет и четвърта до осемдесет и девета, вие всъщност сте осемдесетгодишен“. Той се засмя, доволен от себе си: „Ей, наистина изглеждате добре за един дядка на осемдесет години“.)

Семейството се преместило в Мюнхен след Първата световна война. Бащата на Стефан, Франц Кригер, станал поддръжник на Хитлер от самото начало през 1919 година, член на Германската работническа партия още от първата седмица, когато Хитлер започнал политическата си кариера в същата организация. Даже сътрудничил с Хитлер и Антон Дрекслер при написването на платформата, с която групата, първоначално дискусионен клуб, се превърнала в истинска политическа партия, бъдещите националсоциалисти.

— Бях един от първите членове на младежката организация „Хитлерюгенд“ още от 1926 година, на седемнайсетгодишна възраст — каза Стефан. — След по-малко от година влязох в „Щурмабтайлунг“ или СА, кафявите ризи, юмрука на партията, по същество частна армия. Към 1928 година обаче станах член на „Шуцщафел“…

— СС! — каза Крис със същия ужасен тон, примесен със странна заинтригуваност, както би реагирал на вампири или върколаци. — Били сте в СС? Носили сте черна униформа, сребриста мъртвешка глава и кама?

— Не се гордея с това — обясни Стефан Кригер. — Е, отначало се гордеех, разбира се. Бях глупав. Баща ми повлия. В началото СС беше малка групичка, напълно елитна и целта ни беше да защитим фюрера дори с цената на собствения живот, ако се наложи. Бяхме между осемнайсет и двайсет и две годишна възраст, млади, невежи, буйни глави. В своя защита мога да кажа, че не бях толкова разпален и предан, колкото останалите. Правех онова, което искаше баща ми, но поради невежество си получих заслуженото, че и повече.

Вятърът блъскаше дъжда в стъклата и водата шумно гъргореше през олука отвън на стената, до която бе долепено леглото. Със събуждането Стефан изглеждаше по-добре, горещата супа още повече го оживи. Но сега, след спомените за младостта, прекарана във врящ котел от омраза и смърт, пак побледня, очите му сякаш хлътнаха още по-навътре в тъмните кръгове.

— Не напуснах СС, защото отказът от такава примамлива длъжност не можеше да не събуди подозрението, че съм изгубил вяра в нашия почитан водач. Но година след година, месец след месец, ден след ден все повече ми призляваше от това, което виждах, от лудостта, убийствата и терора.

Нито скаридите, нито пилето вече имаха вкус, а устата на Лора така беше пресъхнала, че оризът полепваше по небцето. Тя бутна яденето настрана и продължи да пие кока-кола.

— Но ако не сте напускали СС… кога сте следвали, кога се включихте в научните изследвания?

— О — каза Стефан, — в института не бях научен работник. Не съм завършил университет. Освен… две години учих интензивно английски и се мъчих да усвоя задоволително американския акцент. Участвах в план за прехвърляне на стотици дълбоко законспирирани агенти в Англия и Съединените щати. Но не успях да се справя докрай с произношението и не бях изпратен на работа в чужбина. Пък и заради баща ми, който от самото начало поддържаше Хитлер, аз минавах за напълно благонадежден и можеха да ме използват за други цели. Бях на специална служба в кабинета на фюрера, където ми възлагаха деликатни мисии, най-често за поддържане на контакти между скарани групировки в правителството. Отлична позиция, от която да черпя сведения, полезни за англичаните, както и правех от 1938 година.

— Били сте шпионин? — попита възбудено Крис.

— В известен смисъл. Трябваше да сторя нещо, макар и малко, за събарянето на Райха, да изкупя някогашното си доброволно участие в него. Трябваше да се покая, колкото и да изглеждаше невъзможно. После, през есента на 1943 година, когато Пенловски постигна известни успехи с неговата врата във времето, почна да праща животни в един господ знае какви посоки и да ги връща обратно, бях назначен в института като наблюдател, като личен пълномощник на фюрера. А също и като опитно морско свинче, първия човек, пътувал в бъдещето. Разбирате ли, когато бяха готови да изпитат действието на машината върху човек, не искаха да изложат на риск Пенловски или Януская, или Хелмут Фолкау, или Митер, или Шенк, или който и да е друг учен, защото загубата им щеше да навреди на проекта. Никой не знаеше дали човекът ще се върне също така сигурно, както животните, дали след пътуването ще е нормален и невредим.

Крис тържествено кимна:

— Възможно е било пътуването във времето да се окаже болезнено или влудяващо, или кой знае какво. Кой би могъл да каже?

„Кой би могъл да каже наистина?“, помисли Лора.

Стефан продължи:

— Освен това искаха да пратят надежден човек, който ще запази мисията в тайна. Аз бях идеалният избор.

— Есесовски офицер, шпионин и първият хрононавт каза Крис. — Е, и това ако не е вълнуващ живот.

— Дано Бог ти дари живот с много по-малко събития — отговори Стефан Кригер. После погледна Лора по-прямо от преди. Очите му бяха красиви, чисто сини и все пак разкриваха една измъчена душа. — Лора, … какво мислите за своя пазител сега? Никакъв ангел, ами помощник на Хитлер, есесовски главорез.

— Нищо подобно — възрази Лора. — Баща ви, времето и обществото може да са опитали да ви превърнат в главорез, но вътре в душата ви е имало нещо, което не са пречупили. Не главорез, Стефан Кригер. Никога. Не вие.

— Но не и ангел — каза той. — Далеч от ангелите, Лора. След смъртта, когато Този, който ни съди прочете петната по душата ми, ще ми отреди местенце в ада.

Дъждът барабанеше по покрива и сякаш изтичаше като времето, много милиони скъпоценни минути, часове, дни и години, които се изливаха през канали и олуци — изгубени, похабени.

* * *

Лора събра остатъците от храната, хвърли ги на боклука зад офиса на мотела, взе още три кока-коли от автомата, по една за всеки и чак тогава зададе на своя пазител въпроса, който искаше да му постави още в мига, когато се свести:

— Защо? Защо се спряхте на мене, на моя живот и защо искахте да ми помогнете, да спасявате от време на време тъкмо мен? Как, за Бога, съдбата ми се свърза с нацистите, пътешествениците във времето, съдбата на света?

Както обясни Стефан, при третото си пътуване в бъдещето отишъл в Калифорния през 1984 година. Именно Калифорния, защото по време на предишните две пътувания — две седмици през 1954 година и две седмици през 1964 година — проличало, че Калифорния вероятно е изгряващият културен и настоящ научен център на най-развитата държава в света. Именно хиляда деветстотин осемдесет и четвърта, защото отстояла на цели четиридесет години от неговата съвременност. Вече не бил единственият пътешественик през вратата: четирима други също започнали да пътуват веднага след като се доказало, че е безопасно. При третото пътуване Стефан все още разузнавал в бъдещето, проучвал подробно какво се е случило в света през войната и след нея. Интересувал се кои научни постижения през изминалите четиридесет години най-вероятно биха се озовали в Берлин през 1944 година, за да спечелят войната за Хитлер. Нямал намерение да подпомогне проекта, надявал се да го саботира. Търсенията му включвали четене на вестници, гледане на телевизия, впускане в американското общество, за да усети ритъма от края на двайсети век.

Облегнат вече на възглавниците, потънал в спомена за третото пътуване, той говореше с изцяло променен глас в сравнение с потискащото описание на мрачния си живот до 1944 година:

— Не можете да си представите какво беше за мене да се разходя за пръв пъти из улиците на Лос Анжелос. Хиляда години да бях прескочил, а не четиридесет, нямаше да съм по-изумен. Колите! Навсякъде коли и много от тях германски, което ми се стори известен признак за прошка след войната, за възприемане на нова Германия и това ме трогна.

— Ние имаме „Мерцедес“ — каза Крис. — Спретната кола, но джипът ми харесва повече.

— Колите — продължи Стефан, — стиловете, смайващият напредък навсякъде: цифрови часовници, домашни компютри, видеоуредби и гледане на филми в къщи! Цели пет дена от началото на престоя ми там продължавах да съм приятно слисан, всяка сутрин жадно търсех нови чудеса. На шестия ден минавах покрай една книжарница в Уестууд и видях хора на опашка, които чакаха да си купят роман с автограф. Влязох да позяпам и да разбера какви са най-популярните книги и така да се докосна до американското общество. А вътре бяхте вие, Лора, до една маса, затрупана с екземпляри от вашия трети роман, който беше и първият ви голям успех, „Рифове“.

Лора се наведе напред, сякаш изумлението беше сила, която я дърпа от стола:

— „Рифове“? Но аз никога не съм писала роман с такова заглавие.

Крис пак пръв се досети:

— Това е книгата, която си щяла да напишеш, ако господин Кригер не се беше намесил в живота ти.

— Бяхте двайсет и деветгодишна, когато ви видях за пръв път да раздавате автографи в Уестууд — каза Стефан. — Седяхте в инвалидна количка, защото краката ви бяха изкривени, безжизнени. Лявата ви ръка също беше полупарализирана.

— Инвалид? — възкликна Крис. — Мама е била инвалид?

Лора вече седеше буквално на ръба на стола, защото колкото и фантастично да звучаха думите на нейния пазител, тя долавяше, че са верни. Дълбоко в себе си, в още по-първичен пласт от инстинкта, усещаше някаква истинност в своя образ в инвалидна количка, с безжизнени крака, може би долавяше далечен отглас от една изкривена съдба.

— Бяхте такава по рождение — допълни Стефан.

— Защо?

— Разбрах много по-късно, след дълги проучвания из вашия живот. Лекарят, който акушира в Денвър, Колорадо през 1955 година, казваше се Маркуел, беше алкохолик. И без това раждането беше трудно…

— Майка ми е починала тогава.

— Да, в онази действителност също почина. Но в нея Маркуел оплеска работата, вие получихте увреждане на гръбнака и останахте инвалид за цял живот.

Лора потръпна. Сякаш да се увери, че наистина се е отървала от живота, който и е готвела съдбата, тя се изправи и отиде до прозореца с краката си — невредими, благословено жизнени. Стефан се обърна към Крис:

— В деня, когато видях майка ти в инвалидната количка, тя беше много красива. О, извънредно красива. Лицето й, разбира се, беше същото като сега. Но красотата не беше само в лицето. Тя излъчваше смелост и беше в отлично настроение, въпреки недъга. Всеки, който се доближаваше с „Рифове“ в ръка, си отиваше не само с автограф, но и с усмивка. Макар и прикована завинаги към инвалидната количка, майка ти беше толкова забавна, толкова жизнерадостна. Наблюдавах я отдалеч, бях очарован и дълбоко трогнат, както никога преди.

— Тя е страхотна — каза Крис. — Нищо не може да уплаши моята майка.

— Всичко плаши майка ти — обади се Лора. — Целият този откачен разговор плаши майка ти до смърт.

— Никога не бягаш от нищо, не се криеш — каза Крис и се обърна да я погледне. Изчерви се — на неговата възраст трябваше да се прояви сдържаност, точно на този етап момчетата започват да се чудят дали не са безкрайно по-умни от майка си.

При обичайни обстоятелства подобни изблици на възхищение се изразяваха така пряко непосредствено преди четиридесетгодишнината на детето или смъртта на майката, зависи кое от двете ще се случи по-напред. Може и да те е страх, но никога не ти личи.

От малка беше разбрала, че тези, които показват страха си, лесно стават жертви.

— Тогава си купих романа „Рифове“ — каза Стефан, и го занесох в хотела. Прочетох го за една нощ. Беше толкова прекрасен, че на места ме просълзяваше и толкова забавен, че на други места се смеех на глас. На следващия ден взех и другите ви две книги — „Сребърната ключалка“ и „Нощни полета“, също толкова чудесни и трогателни, колкото „Рифове“, книгата, която ви направи прочута.

Странно беше да слуша положителни отзиви за книги, които никога не беше написала в този живот. Но съдбата на романите не я вълнуваше толкова, колкото отговорът на един смразяващ въпрос, който и хрумна в момента:

— В живота, който ми е бил писан, в другата 1984 година… бях ли омъжена?

— Не.

— Но аз бях срещнала Дани и…

— Не. Никога не бяхте срещали Дани. Никога не се бяхте омъжвали.

— Аз никога не съм се раждал! — извика Крис.

Стефан обясни:

— И все пак всички тези събития се случиха, защото се върнах в Денвър, Колорадо през 1955 година и възпрях доктор Маркуел. Лекарят, който го замести, не успя да спаси майка ви, но ви извади на белия свят здрава и читава. Оттам нататък всичко във вашия живот се промени. Да, променях вашето минало, но за мене то беше бъдеще и затова се поддаваше на изменение. И слава Богу, че съществува такава особеност на пътуванията във времето, защото иначе не бих могъл да ви спася от живота на инвалид.

Вятърът заблъска и дъждът с нова сила затрополи по стъклата на прозореца, където стоеше Лора. Измъчваше я усещането, че стаята, в която се намира, земята, на която е построена и вселената, в която се върти, са безплътни като дим и могат всеки момент да се променят.

— Следях живота ви по-нататък — пак заразказва Стефан. — От средата на януари до средата на март 1944 година направих над трийсет тайни пътувания да видя как се справяте. На четвъртото пътуване отидох в 1964 година и открих, че от една година двамата с баща ви сте мъртви, убити от наркомана в бакалницата. Затова отпътувах в 1963 година и го застрелях преди да успее да ви убие.

— Наркоман ли? — попита озадачено Крис.

— Ще ти разкажа после, миличък.

Стефан продължи:

— До онази нощ, когато Кокошка се появи на планинския път, мисля, че доста успешно облекчавах и подобрявах вашия живот. В същото време намесата не ви лиши от изкуството и не намали красотата на вашите книги в сравнение с написаните в другия живот. Книги различни, но не по-малко интересни, всъщност със същия глас, с който говорите в книгите си и сега.

С подкосени крака Лора се върна на стола:

— Но защо? Защо сте полагали толкова усилия да направите живота ми по-добър?

Стефан Кригер погледна Крис, после нея, после затвори очи и накрая проговори:

— Когато ви видях в инвалидната количка да раздавате автографи в „Рифове“, когато прочетох книгата ви, аз се влюбих във вас… истински се влюбих във вас.

Крис се разшава на стола, очевидно притеснен от изразяването на любовни чувства, чиито пряк обект беше собствената му майка.

— Духът ви беше още по-прекрасен от лицето — каза тихо Стефан, все още със затворени очи. — Влюбих се в голямата ви смелост, може би, защото именно смелостта изцяло отсъстваше в моя свят на наперени униформени фанатици. Те вършеха безобразия в името на народа и наричаха това смелост. Бяха готови да умрат за един изкривен тоталитарен идеал и наричаха това смелост, а то всъщност беше глупост, лудост. Влюбих се също във вашето достойнство, защото то ми липсваше, липсваше ми самоуважение, каквото у вас бликаше. Влюбих се във вашата състрадателност, заела толкова голямо място в книгите ви, защото в моя свят нямаше състрадание. Влюбих се, Лора, и разбрах, че мога да направя за вас онова, което всички биха искали да направят за своите любими, ако имаха божествена сила — помъчих се да ви спестя най-лошото, което ви готвеше съдбата.

Най-сетне Стефан отвори очи. Бяха красиво сини. И измъчени.

Лора му беше неизказано благодарна. Не изпитваше ответна любов, защото почти не го познаваше. Но като разкри дълбочината на своята любов, страст, която го бе карала да преобрази съдбата й и да прекоси океаните на времето, за да бъде с нея, той донякъде бе възвърнал магическия ореол, който някога тя му бе създала в мислите си. Отново й се струваше неземен, полубожество, ако не бог, издигнат над простосмъртните от всеотдайната си преданост.

* * *

Същата вечер Крис сподели скърцащото легло със Стефан Кригер. Лора се опита да поспи седнала в единия стол с крака, вдигнати върху другия. Дъждът валеше в неспирен, приспиваш ритъм и скоро Крис се унесе. Лора чуваше как похърква лекичко. Тя поседя около час в мрака и после тихо попита:

— Спите ли?

— Не — веднага отговори Стефан.

— Дани — каза тя. — Моят Дани…

— Да?

— Не можахте ли…

— Да се върна още веднъж в онази вечер през 1988 година и да убия Кокошка преди да е застрелял Дани?

— Да. Защо не го направихте?

— Защото… вижте, Кокошка принадлежеше към света на 1944 година, затова убийството на Дани и собствената му смърт бяха част от моето минало, което не можех да променя. Ако се бях опитал да се върна същата вечер на 1988 година, но в малко по-ранен час и да спра Кокошка преди да убие Дани, щях веднага да отскоча обратно през вратата в института без да отида никъде: природният закон против парадоксите нямаше изобщо да ми позволи да се върна там.

Лора мълчеше.

Стефан попита:

— Разбирате ли?

— Да.

— Приемате ли го?

— Никога няма да приема смъртта му.

— Но… поне вярвате ли ми?

— Да, струва ми се.

— Лора, зная колко много обичахте Дани Пакард. Ако можех да го спася, дори с цената на своя собствен живот, щях да го направя без колебание.

— Вярвам ви — каза тя. — Защото без вас… никога изобщо нямаше да съм имала Дани.

* * *

— Глиста — подсказа Лора.

— Съдбата се бори за възстановяване на първоначалния модел — каза Стефан в мрака. — Когато бяхте осемгодишна, аз застрелях наркомана, не му позволих да ви изнасили и да ви убие, но съдбата неумолимо ви сблъска с друг педофил, който беше и потенциален убиец. Уили Шийнър. Глиста. Но съдбата беше предопределена също да станете писателка, и то известна, да предадете на света същото послание, независимо от моята намеса в промените на вашия живот. Този модел беше благоприятен. Има нещо страховито и все пак успокояващо в начина, по който някаква сила се мъчи да възстанови нарушените предначертания на съдбата едва ли не има някакъв смисъл във вселената, нещо, което, въпреки че ни налага страдания, можем да наречем Бог.

Известно време слушаха как дъждът и вятърът се мъчат да изметат света отвън.

Лора продължи:

— Но защо не ме отървахте от Глиста?

— Една нощ го причаках в неговата къща…

— Здраво го бяхте набили. Да, знаех си, че сте вие.

— Набих го и го предупредих да не ви закача. Казах му, че следващият път ще го убия.

— Но побоят само го настърви още повече. Защо не го убихте веднага?

— Трябваше. Но… не зная. Може би бях видял прекалено много убийства и бях участвал в достатъчно… Просто се надявах, че поне веднъж убийството ще е излишно.

Лора се замисли за неговия свят на война, концлагери, геноцид и разбра защо се е надявал да избегне убийството, въпреки че Шийнър едва ли бе заслужавал да остане жив.

— А когато Шийнър ме последва в къщата на Докуайлърови, защо не бяхте там да го спрете?

— Следващият път, когато надникнах в живота ви, бяхте на тринайсет години и вече сама се бяхте справили с Шийнър и бяхте оцелели, затова реших да не се връщам назад и да го убивам вместо вас.

— Аз оцелях — каза Лора, — но Нина Докуайлър не можа. Може би ако не се беше върнала у дома и не беше видяла кръвта, трупа…

— Може би — отговори Стефан, — а може би не. Съдбата се бори с всички сили да възстанови предначертания модел. Може би тя така или иначе щеше да умре. Освен това, аз не можех да ви предпазвам от всеки удар, Лора. Щяха да ми потрябват най-малко десет хиляди пътувания във времето, за да направя това. Вероятно такава намеса нямаше да е полезна за вас. Без житейски трудности, може би нямаше да се превърнете в жената, в която се влюбих.

Настъпи мълчание. Лора слушаше вятъра, дъжда. Слушаше ударите на сърцето си. Най-накрая проговори:

— Аз не ви обичам.

— Разбирам.

— Мисля, че би трябвало, поне малко.

— Но вие всъщност не ме познавате.

— Може би никога няма да мога да ви обикна.

— Зная.

— Въпреки всичко, което сте направили за мене.

— Зная. Но ще поживеем… е, винаги има време.

— Да — отговори Лора, — струва ми се, че винаги има време.

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Светкавица (5)

Метаданни

Данни

Светкавица

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора частПреследване

Глава петаАрмия от сенки

1.

2.

3.

4.

Дийн Кунц
Светкавица (5)

Втора част
Преследване

Глава пета
Армия от сенки