Дийн Кунц
Светкавица (3)

2.

Следобеда, като постави взрива в мазета на института, Стефан тръгна на предпоследното според неговите изчисления пътуване по Пътя на светкавицата: тайно прехвърляне в десети януари 1988 година, което не беше включено в официалния график и не беше известно на колегите му.

При пристигането му в планината Сан Бернардино валеше лек снежец, но той беше облечен подходящо — гумени ботуши, кожени ръкавици и флотски шинел. Скри се под гъстите борове, където смяташе да изчака ослепителните светкавици да помръкнат.

Погледна ръчния часовник на трепкащата небесна светлина и се сепна колко късно е пристигнал. Имаше по-малко от четиридесет минути да стигне до Лора, преди да умре. Ако той се забавеше с пристигането, нямаше да има друга възможност.

Още докато последните бели отблясъци раздираха навъсеното небе и резкият тътен на гръмотевиците отекваше по далечни върхове и била, той забързано излезе от прикритието на дърветата сред наклоненото поле, засипано със сняг до колене от предишни виелици. Снегът беше хванал коричка, която той разчупваше при всяка стъпка. Напредваше много трудно, сякаш газеше през дълбока вода. Два пъти падна, ботушите му се напълниха със сняг, бесният вятър се нахвърляше срещу него, като че ли притежаваше разум и желание да го унищожи. Докато стигне до края на полето и се изкачи по заснежения насип на щатската магистрала с две платна, която водеше до Ароухед в едната посока и Биг Беър в другата, панталоните и шинелът се покриха със замръзнал сняг, краката му се вледениха и вече беше загубил повече от пет минути.

Наскоро разринатата магистрала беше чиста, с изключение на змиевидните снежни спирали, носени от вятъра над платното. Но темпото на бурята се засилваше. Снежинките станаха по-малки, откакто пристигна и падаха два пъти по-бързо, отколкото преди броени минути. Скоро шосето можеше да го подведе. Встрани забеляза знак „ЕЗЕРО АРОУХЕД — 1 МИЛЯ“ и се ужаси, че се намира много по-далече от Лора, отколкото беше очаквал.

С присвити срещу вятъра очи, загледан на север, забеляза в мрачния, стоманеносин следобед топлия проблясък на светкавица и едноетажна сграда с паркирани коли на стотина ярда вдясно. Незабавно се упъти натам със сгушена в яката глава, за, да се предпази от ледените ухапвания на вятъра.

Трябваше да намери кола. На Лора и оставаше да живее по-малко от половин час, а беше на десет мили от нея.

3.

Пет месеца след първата среща, на шестнадесети юли 1977 година, събота, шест седмици след завършването на университета, Лора се омъжи за Дани Пакард с гражданска церемония пред съдия в неговия кабинет. Единствените гости, които същевременно изпълняваха ролята на свидетели, бяха бащата на Дани, Сам Пакард, и Телма Акерсън.

Сам беше красив мъж с посребрени коси. Беше висок около метър и седемдесет и пет, но се губеше пред сина си. Плака през цялата церемония, а Дани непрекъснато се обръщаше и питаше:

— Добре ли си, татко?

Сам кимаше, духаше си носа, казваше да продължат, но само след миг пак се разплакваше, Дани отново го питаше как е, а Сам си духаше носа сякаш имитираше любовните призиви на гъските.

Съдията не издържа:

— Синко, сълзите на баща ти са сълзи на радост, затова предлагам да продължим — имам още три церемонии.

Даже и бащата на младоженеца да не беше изпаднал в емоционален срив, даже и самият младоженец да не беше гигант със сърце на сърна, сватбата пак щеше да остане паметна заради Телма. Беше с много особена, разпиляна прическа н напръскано пурпурно петно отпред. По средата на лятото, а още повече на сватба, тя въпреки всичко се беше издокарала с червени обувки на висок ток, тесни черни панталони и раздърпана блуза, умишлено и целенасочено раздърпана и набрана в талията с обикновена стоманена верига вместо колан. Беше сложила крещящи пурпурни сенки, кървавочервено червило и една обица с форма на рибарска кукичка. След церемонията, докато Дани говореше насаме с баща си, Телма се сгуши с Лора в ъгъла на фоайето пред съдебната зала и обясни външния си вид.

— Казват му пънк, най-новата английска мода. Тук още никой не я знае. Всъщност и в Англия почти никой не се носи така, но след няколко години всички ще се обличат по този начин. Страхотен е за представленията ми. Изглеждам като откачена и хората избухват в смях още като се поява на сцената. Пък и за самата мен е добре. Искам да кажа, Шейн, че трябва да гледаме истината в очите — не може да се твърди, че цъфтя с възрастта. По дяволите, ако грозотата беше болест и имаше благотворителна организация за нея, щяха да ме снимат за рекламния плакат. Но най-доброто в пънка е, че можеше да се скриеш зад лекомислието на грима и прическата и никой няма да се досети колко си грозен — така или иначе се предполага, че видът ти трябва да е особен. Господи, Шейн, Дани е страхотен. Толкова неща си ми разправяла за него по телефона, но никога не си споменавала, че е толкова грамаден. Ако го облечеш в костюма на годзилата и го пуснеш в Ню Йорк, можеш да заснемеш резултатите и да направиш цял филм без онези скъпи бутафории. Значи го обичаш, а?

— Обожавам го — каза Лора. — Колкото е едър, толкова е и нежен, може би заради цялото насилие, в което се е озовал и участвал във Виетнам или защото винаги е бил добър по душа. Той е чудесен, Телма, и внимателен, и смята, че съм един от най-добрите писатели, които някога е чел.

— А когато започна да ти праща жабоците, ти реши, че е психопат.

— Малка грешка.

Двама униформени полицаи минаха през фоайето, повели брадясал младеж с белезници към една от съдебните зали. Затворникът хвърли поглед към Телма и каза:

— Хей, сладурче, навита ли си?

— А, чарът на Акерсън! — обърна се Телма към Лора. — Ти получаваш мъж, който е комбинация от гръцки бог, плюшено мече и кинозвезда, а аз понасям грубиянските предложения на отрепките в обществото. Но като се замислиш, преди даже и тях ги нямаше, затова да се надяваме, че бъдещето е пред мен.

— Подценяваш се, Телма. Винаги си се подценявала. Един ден ще се появи някой много специален мъж, който ще разбере какво съкровище си…

— Чарлз Мансън като го пуснат под клетва.

— Не, един ден ти ще бъдеш не по-малко щастлива от мене. Сигурна съм. Съдба, Телма.

— Божичко, Шейн, ти си безумна оптимистка! Ами светкавицата? Забрави ли всички онези задълбочени разговори на пода на стаята ни в Касуел? Тогава решихме, че животът е просто комедия на абсурда и от време на време изведнъж се прекъсва от трагични гръмотевици, които уравновесяват нещата и при сравнението целият този фарс става още по-смешен.

— Може би тя проехтя за последен път в живота ми — каза Лора.

Телма се вторачи в нея:

— Ау-у. Познавам те, Шейн и ми е ясно, че съзнаваш емоционалния риск, който поемаш само с желанието да си щастлива. Надявам се да си права, скъпа и се обзалагам, че наистина си. Сигурна съм, че светкавиците за тебе са свършили.

— Благодаря ти, Телма.

— А Дани според мене е чудесен, цяло съкровище. Но ще ти кажа нещо, което би трябвало да е много по важно от моето мнение — Рути също би го харесала, Рути би го сметнала за съвършен.

Двете здраво се прегърнаха и за миг се почувстваха пак малки момиченца, дръзки, но уязвими, изпълнени както с упорита самоувереност, така и с ужас от сляпата съдба, определяла ранната младост и на двете.

* * *

На двадесет и четвърти юли, неделя, двамата се върнаха от едноседмично сватбено пътешествие до Санта Барбара, напазаруваха и после заедно приготвиха вечерята в апартамента в Тъстин — салата, квасен хляб, претоплени в микровълновата фурна кюфтета и спагети. Лора беше напуснала жилището си и се беше преместила при него няколко дена преди сватбата. Според плана, който бяха разработили заедно, щяха да останат в апартамента две-три години. (Говореха за бъдещето толкова често и толкова подробно, че вече си го представяха с главна буква — Планът, сякаш беше някакъв космически наръчник, дошъл заедно с брака, за да очертае вярно и точно картината на съпружеския им живот). Та след две-три години щяха да са в състояние да платят в брой за подходяща къща без да посегнат на немалкия пакет акции на Дани и чак тогава да се преместят.

Вечеряха на масичката в кухнята, откъдето се виждаха кралските палми в двора под златистото слънце на късния следобед и обсъждаха ключовата част от Плана, според която Дани трябваше да издържа семейството, докато Лора стои у дома и пише първия си роман.

— Когато станеш страхотно богата и прочута — каза той, като се зае със спагетите, — ще изоставим борсовото посредничество и ще се посветя на управлението на нашите финанси.

— Ами ако не стана богата и прочута?

— Ще станеш.

— Ами ако не публикуват книгите ми?

— Тогава ще се разведа с тебе.

Тя го замери с коричка хляб:

— Звяр!

— Вироглавка!

— Искаш ли още едно кюфте?

— Не ако ще го хвърляш и него.

— Мина ми. Кюфтетата ми са вкусни, нали?

— Чудесни — съгласи се той.

— Струва си да го отпразнуваме, как мислиш: имаш жена, която прави вкусни кюфтета.

— Разбира се, че си струва.

— Тогава хайде да се любим.

— В средата на вечерята? — изненада се Дани.

— Не, в леглото — тя бутна стола и стана. — Хайде. Яденето винаги може да се претопли.

През първата година те често се любеха и в тези интимни моменти Лора усещаше не само полово удовлетворение, а и нещо много повече, отколкото беше очаквала. Когато беше с Дани, когато го усещаше в себе си, той й беше толкова близък, сякаш бяха едно цяло — едно тяло, един ум, един дух, една мечта. Тя го обичаше от цялото си сърце, да, но усещането, че са едно цяло, беше повече от любов или поне различно от любовта. От първата прекарана заедно Коледа тя разбра, че това е чувство за принадлежност, каквото отдавна не бе изпитвала, семейно чувство, защото той беше неин съпруг и тя беше негова жена, а от брака им щяха да се родят някой ден деца — след две-три години според Плана. Спокойствието на семейното огнище не можеше да се намери никъде другаде.

Можеше да си помисли, че да живееш и работиш в непрекъснато щастие, хармония и сигурност ден след ден прави ума ленив, че писането ще пострада от прекаленото щастие, че има нужда от равновесие в живота с тежки дни и нещастия, които да изострят перото й. Но представата, че художникът се нуждае от страдания, за да напише своя шедьовър, се оказа заблуда на младостта и неопитността. Колкото по-щастлива се чувстваше, толкова по-добре пишеше.

Шест седмици преди първата годишнина от сватбата Лора завърши роман със заглавие „Ерихонски нощи“ и изпрати екземпляр на Спенсър Кийн, нюйоркски литературен агент, който бе отговорил положително на писмото й отпреди месец. След две седмици Кийн се обади да каже, че поема книгата, очаква скорошна продажба и по негово мнение тя има блестящо бъдеще на романист. Бързината, с която книгата се откупи на скромната, но съвсем прилична авансова сума от петнадесет хиляди долара, още от първото издателство, на което бе предложена, издателството „Викинг“, изненада даже агента, Сделката се сключи на четиринадесети юли 1978 година, петък, два дена преди годишнината от сватбата на Лора и Дани.

4.

На мястото, което бе забелязал отдалече, имаше ресторант и бар под сянката на огромни борове. Дърветата се извисяваха на повече от двеста стъпки, отрупани със снопчета дълги шишарки, с красиво напукана кора и клони, приведени под тежестта на снега от предишни виелици. Едноетажната сграда беше дървена и така се бе сгушила от три страни в боровете, че плочестият покрив беше отрупан повече с иглички, отколкото сняг. Някои прозорци бяха запотени отвътре, други — заскрежени и светлината от тях меко се разсейваше през прозрачната пелена на стъклата.

На паркинга пред сградата имаше два джипа, два пикапа и една кола марка „Тъндърбърд“. Облекчен, че никой няма да го забележи през прозорците на бара, Стефан се запъти право към единия от джиповете, провери вратата, видя, че е отключена, седна зад волана и я затвори.

Извади валтера от кобура, който носеше през рамо под шинела и го сложи до себе си на седалката.

Краката го боляха от студа, искаше му се да спре и да изтърси снега от ботушите, но бе пристигнал късно, първоначалния график се провали и не смееше да губи нито минута. Освен това болката в краката все още не означаваше измръзване — засега нямаше такава опасност. Ключовете не бяха оставени на таблото. Той отмести седалката назад, наведе се, поопипа под таблото, намери проводниците за запалването и след минута двигателят заработи.

Стефан се изправи точно в мига, когато собственикът на джипа, целият вмирисан на бира, отвори с трясък вратата:

— Ей, какво по дяволите правиш, приятелче?

На заснежения паркинг нямаше никой друг. Бяха сами.

Лора щеше да умре след двадесет и пет минути.

Собственикът на джипа посегна и Стефан се остави да бъде измъкнат иззад волана като грабна пистолета от седалката. Всъщност той по-скоро се хвърли в ръцете на другия и го тласна назад по хлъзгавия паркинг. Двамата паднаха. Вече на земята Стефан се озова отгоре и пъхна дулото под брадичката на противника.

— Божичко, господине! Не ме убивайте.

— Ставаме. По-полека, дяволите да те вземат, и без внезапни движения.

Когато се изправи на крака, Стефан мина зад другия, бързо превъртя валтера, за да го използва за удар и замахна веднъж достатъчно силно, за да може човекът да изгуби съзнание, без да се нарани тежко. Собственикът на джипа се свлече безчувствен. Стефан погледна към бара. Никой не беше излязъл. От шосето не се чуваха коли, но воят на вятъра можеше да заглуши шума от мотор.

Снегът се засили. Стефан мушна пистолета в дълбокия джоб на шинела и повлече изгубилия съзнание мъж към най-близката кола, „Тъндърбърд“. Беше отключена и той го натика на задната седалка, затвори вратата и забърза обратно към джипа. Двигателят беше угаснал. Стефан свърза проводниците отново.

Включи джипа на скорост и го подкара към шосето, а в това време вятърът виеше в стъклото до него. Падащият сняг ставаше все по-гъст, превръщаше се във виелица, облаци вчерашен сняг се вдигаха от земята и се завихряха в искрящи стълбове. Огромните, скрити в сянка борове се люшкаха и потръпваха под напора на зимата.

На Лора и оставаха малко повече от двадесет минути живот.

5.

Отпразнуваха договора за публикуване на „Ерихонски нощи“ и неземната хармония на първата година от брачния живот на едно от любимите си места — Дисниленд. Небето беше синьо и безоблачно, въздухът — сух и горещ. Съвсем забравили за летните тълпи, те се повозиха на Карибските пирати, снимаха се с Мики Маус, въртяха се до премаляване в чаените чаши на Лудия шапкар, позираха на един карикатурист за портрети-шаржове, ядоха хот-дог, сладолед и замразени банани с шоколадова глазура на клечка и вечерта танцуваха под звуците на диксиленд на площада Ню Орлийнз.

След като се смрачи, паркът стана още по-вълшебен. Те обиколиха острова на Том Сойер с парахода „Марк Твен“ за трети път. Стояха прегърнати до перилата на горната палуба близо до носа на кораба. Дани попита:

— Знаеш ли защо толкова ни харесва тук? Защото това място принадлежи към света, който още не е омърсен. И този свят е нашият брак.

По-късно, когато ядяха ягодова мелба в „Павилиона на карамфилите“ на масичка под дърветата, украсена с бели коледни фенерчета, Лора каза:

— Петнайсет хиляди долара за едногодишен труд… не е кой знае какво богатство. — Но не е и робска надница.

Той бутна мелбата си, наведе се напред, отмести и нейния сладолед и я хвана за ръцете през масата:

— Парите също ще дойдат, защото си блестяща, но те не ме интересуват. Интересува ме това, че имаш нещо по-особено, което можеш да споделиш. Не. Не исках да кажа точно това. Не че имаш, ти си нещо по особено. Разбирам го, но не мога да го изразя. Зная, че когато споделиш онова, което си, ще донесеш толкова надежда и радост на хора от далечни места, колкото на мене тук, до тебе.

Тя примигна от внезапно бликналите сълзи и каза:

— Обичам те.

„Ерихонски нощи“ излезе след десет месеца, през май 1979 година. Дани настоя тя да използва моминското си име, защото знаеше, че през всички тежки години в Макилрой и Касуел Хол беше издържала отчасти и заради желанието да порасне и да направи нещо в памет на баща си, а може би и на майка си, която не помнеше. Известна бройка от книгата се продаде, литературните клубове не й обърнаха внимание и „Викинг“ я преотстъпи за по-евтино издание с меки корици срещу малък аванс.

— Няма значение — успокояваше я Дани. — Ще се оправим. Всичко ще се уреди с времето. Заради това, което си.

Тогава тя вече беше погълната от втория си роман, „Шадрак“. Работеше по десет часа дневно, шест дни в седмицата и го завърши през юли.

Един петък изпрати екземпляр на Спенсър Кийн в Ню Йорк и даде оригинала на Дани. Той беше първият й читател. Тръгна си по-рано от работа и започна да чете около един часа в петък следобед на креслото в дневната, после се премести в спалнята, спа само четири часа и към десет часа в събота сутринта пак седеше в креслото и вече беше прочел към две трети от ръкописа. Не продумваше нищо за книгата.

— Не преди да съм свършил. Няма да е честно спрямо тебе да почна да анализирам и реагирам преди да съм я прочел и да съм схванал целия замисъл, а и спрямо мене няма да е честно, защото в разговора сигурно ще ми разкажеш какво става по-нататък.

Лора все надничаше да види дали той се мръщи, усмихва или реагира по някакъв друг начин, но даже реакцията му я тревожеше, защото можеше да е неуместна за сцената, която четеше в момента. Към десет и половина в събота не издържа повече в апартамента и затова отиде с колата до Саут Коуст Плаза, обиколи книжарниците, обядва рано, без да е гладна, стигна до търговския център Уестминстър, позяпа витрините, хапна сладолед във фунийка, оттам отиде до Ориндж Мол, разгледа няколко магазина, купи си парче сладкиш и изяде половината.

— Шейн — каза си тя, — върви си в къщи или до довечера ще си два пъти по-дебела от Орсън Уелс.

Като паркираше в комплекса, забеляза, че колата на Дани я няма. Влезе в апартамента и го повика по име, но не получи отговор. Ръкописът на „Шадрак“ беше оставен върху кухненската маса. Потърси бележка. Нямаше нищо.

— О, господи! — възкликна тя.

Книгата беше лоша. Не струваше. Боклук. Провал. Горкият Дани сигурно беше отишъл да пийне някъде една бира и да събере кураж да й каже, че трябва да тръгне на курсове за водопроводчици, докато е още достатъчно млада да си смени професията.

Повдигна й се. Затича се към банята, но пристъпът отмина. Наплиска се със студена вода.

Книгата беше пълен провал.

Добре, ще трябва да го преживее. Беше й се сторило, че „Шадрак“ е доста добър, далеч по-добър от „Ерихонски нощи“, но очевидно се бе заблудила. Е, тогава ще напише нова книга.

Отиде в кухнята и си отвори една бира. Беше отпила само две глътки, когато се върна Дани с красиво опакована кутия, колкото за баскетболна топка. Сложи я на масата до ръкописа и погледна тържествено жена си.

— Това е за тебе.

Без да обръща внимание на кутията, Лора се примоли:

— Казвай.

— Отвори първо подаръка.

— Боже, чак толкова ли е лоша? Дотам ли не струва, че се налага да смекчиш удара с подарък? Кажи. Мога да го понеса. Чакай! Нека да седна.

Тя издърпа стол изпод масата и се тръшна отгоре.

— Давай, нареди ме както си знаеш. Аз умея да се боря.

— Лора, чувството ти за драматизъм е прекалено.

— Какво искаш да ми кажеш? Че книгата е мелодраматична?

— Не книгата. Ти. Поне в момента. Ще престанеш ли, за Бога, да се правиш на съкрушен млад художник и няма ли да отвориш най-сетне подаръка?

— Добре, добре. Ако трябва да отворя проклетия подарък, за да проговориш, веднага ще го направя.

Тя сложи в скута си кутията, която се оказа доста тежка и скъса панделката. Дани придърпа един стол и седна пред нея да я наблюдава.

Кутията беше купена от скъп магазин, но Лора не беше подготвена за съдържанието — огромна, разкошна кристална купа, прозрачна с изключение на дръжките, които бяха направени от отчасти зелен и отчасти матов кристал във формата на двойка скачащи жабоци, общо четири жабока. Лора погледна с широко отворени очи:

— Дани, никога не съм виждала такова нещо. Наистина най-красивото нещо.

— Значи ти харесва?

— Господи! Колко струва?

— Три хиляди.

— Дани, но ние не можем да си го позволим!

— О, можем.

— Не, не можем, наистина. Само защото съм написала една отвратителна книга и ти искаш да ме утешиш…

— Не си написала отвратителна книга. Написала си заслужаваща жабок книга. Четири жабока по четирижабоковата скала. Можем да си позволим тази купа точно защото си написала „Шадрак“. Книгата ти е чудесна, Лора, несравнимо по-добра от предишната и е чудесна, защото в нея си ти. Книгата е това, което си ти и е блестяща.

От вълнение и в порива си да го прегърне Лора едва не изпусна трихилядидоларовата купа.

6.

Магистралата вече се покриваше с пресен сняг. Джипът беше с двойно предаване и имаше вериги на гумите, така че Стефан се движеше сравнително бързо, независимо от пътните условия. Но това не беше достатъчно.

Според преценката му барът, откъдето открадна джипа, беше на около единайсет мили от къщата на Пакардови, която се намираше точно до щатско шосе 330, на няколко мили южно от Биг Беър. Планинските пътища бяха тесни, с много завои, с опасни изкачвания и спускания, видимостта беше лоша от навявания сняг и затова караше със средна скорост към четиридесет мили в час. Не можеше да рискува да шофира по-бързо или по-безразсъдно, защото изобщо нямаше да успее да помогне на Лора, Дани и Крис, ако изпусне управлението на джипа и намери смъртта си след удар край шосето. Но при сегашната скорост можеше да пристигне у тях най-малко десет минути след тръгването им. Отначало смяташе да ги задържи в къщата, докато премине опасността, Този план вече се беше провалил. Януарското небе се беше снишило под тежестта на бурята, сякаш притискаше върховете на плътните редици вечнозелени дървета от двете страни на шосето. Вятърът люшкаше дърветата и блъскаше джипа. Снегът полепваше по чистачките на колата и се заледяваше, затова той включи размразителя и се наведе над волана, вперил очи през недоизчистеното предно стъкло.

Следващият път, когато погледна часовника, видя, че му остават по-малко от петнайсет минути. Лора, Дани и Крис сигурно вече се качваха в „Шевролета“ модел „Блейзър“. Може би даже вече потегляха към магистралата. Трябваше да ги пресрещне на шосето броени секунди преди Смъртта. Опита се да позасили джипа без да рискува да излети на някой завой надолу в пропастта.

7.

Пет седмици след деня, когато Дани й подари кристалната купа, на петнадесети август 1979 година, няколко минути след дванадесет часа, Лора беше в кухнята и топлеше консервирана пилешка супа за обяд, когато й позвъни Спенсър Кийн, нейният литературен агент в Ню Йорк. От „Викинг“ много били харесали „Шадрак“ и предлагали сто хиляди.

— Долара! — изненада се тя.

— Разбира се, долари — каза Спенсър. — Ти какво си помисли — руски рубли? И какво ще си купиш с тях — може би шапка?

— О, боже.

Наложи се да се облегне на кухненския шкаф, защото краката й изведнъж се подкосиха. Спенсър продължи:

— Лора, скъпа, ти сама ще решиш кое е най-добре за тебе, но ако те не се съгласят стоте хиляди да бъдат първоначална цена на търг, съветвам те да отклониш предложението.

— Да се откажа от сто хиляди долара? — запита тя с недоумение.

— Искам да изпратя ръкописа на шест до осем издателства, да определя дата за търга и ще видим какво ще стане. Мисля, че знам какво ще се случи, Лора, смятам, че те ще харесат книгата толкова, колкото и аз самият. От друга страна… може би няма да е така. Трудно е да решиш и трябва добре да го обмислиш преди да ми отговориш.

Веднага след като Спенсър се сбогува и затвори телефона, Лора набра служебния номер на Дани и му разказа за предложението.

— Ако не се съгласят на търг, откажи — посъветва я той.

— Но, Дани, можем ли да си го позволим? Искам да кажа, че колата ми е на единайсет години и вече се разпада. Твоята е отреди четири години…

— Слушай, какво ти казах за книгата? Не ти ли казах, че това си ти, тя е отражение на същността ти?

— Много си мил, но…

— Откажи. Слушай, Лора. Ти си мислиш, че да пренебрегнеш сто хиляди е все едно да плюеш в лицето на всички богове на щастливата съдба, все едно да предизвикаш онази светкавица, за която говореше. Но ти си го извоюва и съдбата няма да ти го отнеме с измама.

Лора позвъни на Спенсър и му съобщи решението си.

Развълнувана, нервна, вече ядосана от загубата на сто хиляди долара, тя се върна в кабинета, седна зад пишещата машина и се загледа в недовършения разказ, докато не долови миризмата на пилешка супа и се сети, че я беше оставила на печката. Изтича в кухнята и видя, че в тенджерата е останал само един пръст супа — останалото се бе изпарило и по дъното лепнеше изгоряло фиде.

В два и десет, което беше пет и десет нюйоркско време, Спенсър пак се обади и каза, че от „Викинг“ са се съгласили на сто хиляди долара като първоначална сума за търг.

— Сега вече това е минималната сума, която може да спечелиш от „Шадрак“ — сто хиляди. Смятам да насроча търга за двайсет и шести септември. Успехът ще е голям, Лора, усещам го.

През остатъка от следобеда Лора се опитваше да се чувства въодушевена, но не можеше да се отърси от тревогата. „Шадрак“ вече пожъна голям успех, независимо от изхода на търга. Нямаше никакви основания за безпокойство, но то продължаваше да я държи здраво. Дани се върна от работа с бутилка шампанско, букет рози и кутия шоколадови бонбони „Годайва“. Седнаха на дивана и започнаха да хапват бонбони, да пият шампанско и да говорят за бъдещето, което изглеждаше съвсем бляскаво. Тревогата обаче не я напускаше. Накрая Лора каза:

— Не искам бонбони нито шампанско, нито рози, нито сто хиляди долара. Искам тебе. Занеси ме в леглото.

Любиха се продължително. Късното лятно слънце се беше отдръпнало от прозорците и бе нахлула нощта, когато те неохотно се отделиха един от друг в премала. Легнал до нея в мрака, Дани нежно я целуваше по гърдите, шията, очите и накрая устните. Лора почувства, че тревогата я бе напуснала. Не половото удовлетворение беше прогонило страховете. Истинският лек беше близостта, пълното себеотдаване и усещането за общи надежди, мечти и съдби — великото, прекрасно усещане за семейство, което тя изпитваше с него, беше сигурният талисман против злата съдба.

* * *

На двадесет и шести септември, сряда, Дани взе един ден отпуск, за да бъде с Лора, когато дойдат вестите от Ню Йорк.

В седем и половина сутринта, десет и половина нюйоркско време, Спенсър Кийн съобщи по телефона, че издателството „Рандъм Хауз“ първо е започнало наддаването.

— Сто двайсет и пет хиляди и още продължава.

След два часа Спенсър позвъни отново.

— Прекъснаха за обяд, така че има затишие. Засега стигнахме до триста и петдесет хиляди и шест издателства продължават да наддават.

— Триста и петдесет хиляди? — повтори Лора.

Дани изпусна една чиния в кухненската мивка, където изплакваше съдовете от закуската. Когато Лора затвори телефона и погледна към Дани, той се засмя и каза:

— Дали не греша или това беше книгата, която според тебе щяла да е пълен провал?

След четири часа и половина, както седяха на кухненската маса и се преструваха на задълбочени в игра на рум, макар и разсеяността да личеше по пълната неспособност да записват точно резултата, Спенсър Кийн се обади още веднъж. Дани я последва, за да чуе какво говори.

— Седнала ли си, миличка? — попита Спенсър.

— Готова съм, Спенсър. Не ми трябва стол. Казвай.

— Свърши. „Саймън и Шустър“. Един милион и двеста двайсет и пет хиляди долара.

Прималяла от удара и разтреперана, тя поговори със Спенсър още десетина минути и когато затвори, не беше сигурна за нито една дума от разговора след споменаването на цената. Дани я гледаше очаквателно и тя изведнъж се сети, че той не знае какво се е случило. Лора му каза името на купувача и сумата.

За миг двамата останаха безмълвно загледани един в друг. После Лора каза:

— Мисля, че сега вече можем да си позволим да имаме дете.

8.

Стефан се изкачи на един хълм и се загледа в дългата половин миля отсечка от заснежения път, където щеше да стане произшествието. Отляво, зад платното в южна посока гористият планински склон се спускаше стръмно към шосето. Отдясно, откъм северното платно възвишението продължаваше само на около четири стъпки и после започваше дълбока пропаст. Нямаше никаква преграда, която да отделя колите от смъртната опасност. В края на склона пътят завиваше наляво и се скриваше от погледа. Между долния завой и билото на хълма, който току-що бе изкачил, по асфалтираното шосе нямаше никой.

Според часовника му Лора щеше да е мъртва след една минута. Най-много две.

Внезапно осъзна, че не трябваше да тръгва към Пакардови, след като беше закъснял толкова много. Вместо това трябваше да се откаже от мисълта да ги спре и да се опита да засече и спре камиона на Робъртсънови по-назад по пътя към Ароухед. Това също щеше да свърши работа. Вече беше твърде късно.

Стефан нито имаше време да се върне, нито можеше да рискува да кара по-нататък в северна посока към Пакардови. Не знаеше точната минута и секунда на смъртта им, но катастрофата бързо наближаваше. Ако се опиташе да продължи още половин миля и да ги спре преди съдбоносния наклон, можеше да стигне до края на склона и точно при завоя да ги пресрещне, без да може да обърне, за да ги настигне и спре преди челния удар с камиона на Робъртсънови.

Внимателно натисна спирачките и насочи джипа под ъгъл на изкачващото се нагоре платно в южна посока почти по средата на склона, толкова близо до ръба, че не можа да излезе откъм шофьорското място. Сърцето му биеше почти болезнено, докато спираше джипа, вдигаше ръчната спирачка, угасяше двигателя, промъкваше се през предната седалка и излизаше от другата страна.

Навяваният сняг и леденият вятър го блъскаха в лицето. По целия планински склон вятърът виеше и ръмжеше многогласно, сякаш с гласовете на трите сестри, богини на съдбата, от гръцката митология, мойрите, които както му се стори, се присмиваха на отчаяния му опит да предотврати предопределеното от тях.

9.

След като получи редакторските бележки, Лора лесно прегледа „Шадрак“ още веднъж и предаде окончателния вариант на ръкописа в средата на декември 1979 година. „Саймън и Шустър“ включиха книгата в издателския план за септември 1980 година.

Годината беше наситена с толкова събития за Лора и Дани, че тя почти не обърна внимание на кризата със заложниците в Иран и президентската предизборна кампания, а още по-малко на безбройните пожари, самолетни катастрофи, изтичания на отровни вещества, масови кланета, наводнения, земетресения и други трагедии, които изпълваха новините. Това беше годината, когато тя и Дани купиха първата си къща в испански стил с четири спални, две бани и по-малко помещение с душ в Ориндж Парк Ейкърз и напуснаха апартамента в Тъстин. Лора започна третия си роман „Златното острие“. Един ден, когато Дани я попита как върви работата, тя отговори: „Пълен провал“, а той каза: „Чудесно!“ На първи септември, след като се получи солиден чек за филмовите права върху „Шадрак“, откупени от „Метро Голдуин Майер“, Дани напусна работата на борсов посредник и стана управител на нейните финанси. На двадесет и първи септември, неделя, три седмици след пускането на „Шардак“ в продажба, книгата се появи в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймз“ под номер дванайсет. На пети октомври 1980 година, когато Лора роди Кристофър Робърт Пакард, вървеше третото издание на „Шадрак“, задържал се продължително на осмо място в класацията на „Ню Йорк Таймз“ и получил „потресаващо добра“ рецензия по израза на Спенсър Кийн на пета страница в литературната притурка на същия вестник.

Детето се появи на белия свят в два часа и двадесет и три минути следобед сред повече кръв, отколкото обикновено има при излизането от утробния мрак. На разкъсваната от болки и обезкървена Лора трябваше да се прелее близо литър и половина кръв още същия следобед и вечерта. Нощта обаче мина по-добре, отколкото очакваше и на следващата сутрин беше измъчена, но вече вън от опасност.

На следващия ден в часа за посещение дойде Телма Акерсън да види бебето и майката. Все още облечена в стил пънк и отново изпреварила времето с прическата, отляво дълга коса с бял кичур като годеницата на Франкенщайн и късо подстригана отдясно без боядисан кичур, тя нахлу в самостоятелната стая на Лора, запъти се право към Дани, обви ръце около него, притисна го здраво и каза:

— Божичко, колко си голям. Ти си мутант. Признай, Пакард, майка ти може да е била жена, но баща ти е бил мечка гризли.

Тя доближи леглото, където Лора лежеше облегната на три възглавници и я целуна първо по челото и после по бузата.

— Преди да дойда тук, отидох в отделението за новородени и зърнах Кристофър Робърт през стъклото. Чудесен е, но ми се струва, че всички милиони от книгите ще са ти крайно необходими, миличка, защото момчето ще прилича на баща си и ще трябва да плащаш за храна по трийсет хиляди на месец. Докато се научи да ходи на гърне, ще ти изяде мебелите.

— Радвам се, че си тук, Телма — каза Лора.

— Мога ли да не дойда? Виж, ако играех в клуб на мафията в Ню Джързи и трябваше да съкратя някоя лична среща, за да взема обратния самолет, може би тогава нямаше да дойда, защото, ако не си изпълниш договора с тези приятелчета, те могат да ти отрежат палците и да ти ги напъхат отзад. Но когато снощи научих новината, бях на запад от Мисисипи и можеше да ме спре само ядрена война или среща с Пол Маккартни.

Преди около две години Телма най-после бе получила ангажимент в „Импров“ и имаше успех. Намери си импресарио и започна да получава предложения от третокласни, а по-късно и второкласни заведения из цялата страна. Лора и Дани два пъти бяха ходили с кола до Лос Анжелос да гледат нейни представления. Телма беше много забавна. Сама пишеше текстовете и ги изпълняваше с усета към комичното, който притежаваше още от детските години, но беше усъвършенствувала след това. В изпълнението й имаше нещо необикновено, което или щеше да я превърне в национално явление, или да я обрече на неуспех: в шегите й се преплиташе силна меланхолична нишка, чувство за трагичното в живота, което съществува едновременно с чудесата и хумора в него. Всъщност по тон приличаше на Лорините романи, но това, което допадаше на читателите, едва ли щеше да се хареса на публиката, платила да се превива от смях. Сега Телма се наведе над прегръдката на леглото, вгледа се в Лора и каза:

— Хей, изглеждащ ми бледа. И тези кръгове около очите…

— Телма, миличка, не ми е приятно да разбивам илюзиите ти, но бебетата не се носят от щъркели. Те трябва да се изтръгнат от майчината утроба, а хватката е доста здрава.

Телма я изгледа напрегнато, после — се обърна със същото строго изражение към Дани, който бе заобиколил леглото от другата страна, за да хване Лора за ръката.

— Какво става тук?

Лора въздъхна, примижа от болка като лекичко се помести и каза на Дани:

— Видя ли? Казах ти, че страшно надушва нещата.

— Бременността беше тежка, нали? — настоя Телма.

— Тя беше доста лека — отвърна Лора.

— Тежко беше раждането.

— Нямаше опасност… да умреш, Шейн?

— Не, не, не — възрази Лора и Дани стисне ръката и по-здраво. — Не беше чак толкова драматично. Още от началото знаехме, че ще има известни трудности, но намерихме най-добрия лекар и той се погрижи много. Просто, няма да мога да имам повече деца. Крис ще ни е последното.

Телма изгледа Дани, после Лора и каза тихо:

— Съжалявам.

— Няма нищо — каза Лора и се усмихна насила. — Нали си имаме малкия Крис и той е прекрасен.

Последва неловка тишина. Пръв я наруши Дани:

— Още не съм обядвал и умирам от глад. Ще отскоча до сладкарницата за половин час.

След като Дани излезе, Телма отбеляза:

— Не е чак толкова гладен, нали? Просто разбра, че искаме да си поговорим за женски работи насаме.

Лора се усмихна:

— Той е чудесен човек.

Телма смъкна прегръдката от едната страна на леглото и каза:

— Нали ако се покатеря тук и седна до тебе, няма да ти разместя вътрешностите. Да не вземеш изведнъж да ме залееш с кръв, а, Шейн?

— Ще се постарая да не го направя.

Телма се намести на високото болнично легло и пое с две ръце Лорината ръка.

— Слушай, четох „Шадрак“ — страхотна е. Всички писатели се мъчат да постигнат точно това, но малцина успяват.

— Много си мила.

— Аз съм груба, цинична, твърдоглава кранта. Виж, за книгата ти говоря сериозно. Блестяща е. В нея видях и кравата Боумейн, и Тами. И Буун, детския психиатър. С различни имена, но са те. Уловила си ги отлично, Шейн. Боже, на места така живо възстановяваш всичко, че от време на време тръпки ме побиваха и трябваше да захвърля книгата, за да се разходя на въздух. А на места се скъсвах от смях.

Всеки мускул, всяка става на Лора я боляха. Нямаше сили да се дигне да прегърне приятелката си. Само каза:

— Обичам те, Телма.

— Глиста, разбира се, го нямаше.

— Спестих го за друга книга.

— И мене също, по дяволите. Аз не съм в книгата, въпреки че съм най-колоритният характер, който познаваш.

— Теб съм запазила за отделна книга — увери я Лора.

— Наистина ли?

— Да. Не тази, върху която работя сега, а следващата.

— Слушай, Шейн, най-добре да ме направиш блестяща, защото в противен случай ще те побъркам със съдилища. Чуваш ли?

— Чувам.

Телма прехапа устни и попита:

— Нали ще…

— Да, ще сложа и Рути.

Двете помълчаха, хванати за ръце. Лориният поглед се замъгли от сълзи, но тя успя да види, че и Телма примигва, за да отпъди сълзите.

— Недей. Ще си размажеш сложния пънкарски грим.

Телма вдигна единия си крак.

— Как намираш ботушите — изчанчени или как? Черна кожа, заострени върхове, токове с метални украшения. Изглеждам като ужасен деспот, нали?

— Първото нещо, което си помислих като влезе, беше колко мъже си нашибала с камшик напоследък.

Телма въздъхна и шумно подсмръкна:

— Шейн, изслушай ме, и то внимателно. Твоят талант е може би по-ценен, отколкото смяташ. Ти умееш да улавяш живота и да го предаваш върху белия лист, а когато хората вече ги няма, листът си стои, животът си стои там. Можеш да изразяваш чувства и който и да е, където и да е може да вземе книгата и да изживее същите чувства. Можеш да докоснеш сърцето, можеш да ни напомниш какво значи да си човек в този свят, толкова склонен да забравя. Това е талант, който осмисля живота повече, отколкото на почти всички останали. Затова… да, знам колко ти се иска да имаш семейство… три-четири деца, както ми казваше… и мога да си представя колко ти е мъчно в момента. Но ти имаш Дани и Кристофър и този удивителен талант, а това е толкова много.

Гласът на Лора звучеше несигурно:

— Понякога… толкова ме е страх.

— От какво, миличка?

— Исках голямо семейство, защото… тогава е по малка вероятността да ми отнемат всичките.

— Никого няма да ти отнемат.

— Като имам само Дани и малкия Крис… само двамата… нещо може да се случи.

— Нищо няма да се случи.

— Тогава ще остана сама.

— Нищо няма да се случи — повтори Телма.

— Винаги ти се струва, че нещо ще се случи. Такъв е животът.

Телма се премести, изтегна се до Лора и сложи глава на рамото й.

— Когато каза, че раждането е било трудно… и като те видях как изглеждаш, толкова бледа… изплаших се. Разбира се, в Лос Анжелос имам приятели, но те всички са от шоубизнеса. Ти си единственият човек, който наистина ми е близък, въпреки че не се виждаме често и мисълта, че е могло да…

— Да, ама не е.

— Но е могло. — Телма се изсмя горчиво.

— По дяволите, Шейн, сиракът си остава сирак цял живот, така ли?

Лора я прегърна и я погали по косата.

* * *

Малко след първия рожден ден на Крис Лора предаде ръкописа на „Златното острие“. Той излезе след десет месеца и около втория рожден на детето стана първата книга на Лора, наредила се начело на класацията на бестселъри в „Ню Йорк Таймз“.

Дани управляваше доходите на Лора от писателството толкова старателно, предпазливо и умно, че само след няколко години, въпреки жестоките зъби на данъците, те бяха не само богати — те вече бяха богати според всякакви мерки, — но сериозно богати. Лора не знаеше какво да мисли. Никога не бе очаквала да забогатее. Когато разсъждаваше за завидното си положение, струваше и се, че може би трябва да се чувствува въодушевена или пък отвратена от фона на цялата нищета в света, но тя не изпадаше в такива състояние по отношение на парите. Сигурността, която те й даваха, беше добре дошла и засилваше самочувствието. Но те не възнамеряваха да напускат приятната къща с четирите спални, въпреки че можеха да си позволят цяло имение. Пари имаше и това беше всичко. Лора не се замисляше много по този въпрос. Животът не се изчерпваше с парите: животът беше Дани и Крис и, в по-малка степен, нейните книги.

С щъпукащо дете в къщата Лора вече нямаше нито възможност, нито желание да работи по шейсет часа седмично с текстообработващата машина. Крис бъбреше, ходеше и изобщо не проявяваше капризи или безсмислен инат, които според книгите били типични за децата между две — и тригодишна възраст. Беше удоволствие да се занимава с него, детето беше умно и любознателно. Прекарваше с него колкото е възможно по-дълго като внимаваше да не прекалява, за да не го разглези.

Четвъртият роман, „Изумителните близначки Апълби“ излезе чак през октомври 1984 година, две години след „Златното острие“, но интересът на читателите не беше спаднал, както понякога се случва с писателите, които не публикуват по един роман всяка година. Предварителните поръчки надминаваха всички предишни.

На първи октомври Лора седеше с Дани и Крис на дивана в дневната. Гледаха на видеото стари анимационни филми за Койота-беглец. Крис ядеше пуканки и всеки път, когато главният герой успяваше да се отскубне с шеметна скорост, изкрещяваше: „Ву-ум, в-в-ум!“. Точно тогава Телма звънна разплакана от Чикаго. Лора отиде да говори от кухненския телефон, но телевизорът в съседната стая гърмеше от крясъците на вбесения койот, който се мъчеше да надхитри съдбата и сам попадаше в капана на възмездието. Затова Лора каза:

— Дани, по-добре да се обадя от кабинета.

През четирите години след раждането на Крис на Телма й беше провървяло в кариерата. Имаше ангажименти от няколко казина в Лас Вегас. („Хей, Шейн, сигурно съм много добра, защото сервитьорките разнасят коктейлите полуголи, само цици и задници, а публиката понякога гледа мене, а не тях. От друга страна, може би се харесвам само на импотентни“). Последната година имаше представления в главната зала на „Метро Голдуин Майер Гранд“ като встъпление към основното изпълнение на Дийн Мартин и четири представления във вечерната програма с Джони Карсън. Говореше се за филм или дори телевизионен сериал с нейно участие. По всичко личеше, че ще стане комедийна звезда. Сега беше в Чикаго и скоро щеше да започне представления като главна изпълнителка в един от големите клубове.

Може би именно дългата поредица благоприятни житейски събития хвърли Лора в паника, когато чу Телма да плаче. От известно време очакваше небето да се стовари с ужасяваща внезапност и да приклещи жертвата. Тя се отпусна на стола зад бюрото в кабинета и се включи в слушалката:

— Телма? Какво има, какво се е случило?

— Току-що дочетох… новата книга.

Лора не се сети какво в „Изумителните близначки Апълби“ би могло да засегне Телма така дълбоко. Изведнъж се замисли дали не е намерила нещо обидно в описанието на Кари и Сандра. Въпреки че нищо от фабулата не беше огледално отражение на живота на Рути и Телма, близначките Апълби, разбира се, се основаваха на Акерсън. Но и двата образа бяха пресъздадени с голяма любов и чувство за хумор. Естествено, в тях нямаше нищо обидно за Телма и Лора се помъчи да й го обясни, колкото и да беше уплашена.

— Не, не, Шейн, безнадеждна глупачка такава — изрече Телма между хълцанията. — Не съм обидена. Не мога да престана да рева, защото си написала най-прекрасното нещо. Кари Апълби е същинската Рути, но в книгата си оставила Рути да живее дълго. Оставила си Рути да живее, Шейн и си свършила много по-добра работа от Бога в истинския живот.

Говориха цял час, главно за Рути, припомняха си вече не с толкова сълзи, а предимно с обич. На няколко пъти Дани и Крис се появяваха пред отворената врата на кабинета. Изглеждаха изоставени и Лора им пращаше въздушни целувки, но продължи телефонния разговор с Телма, защото това беше един от редките мигове, когато спомените за мъртвите са по-важни от грижата за живите.

* * *

Две седмици преди Коледата на 1985 година, когато Крис вече беше навършил пет години, южно калифорнийският дъждовен сезон започна с такъв порой, че палмовите листа затракаха като кости, изрониха се последните цветове на храстите и улиците се наводниха. Крис не можеше да играе навън. Баща му беше заминал да проучи условията за нова инвестиция в недвижимо имущество и момчето не беше в настроение да се занимава само. Непрекъснато намираше поводи да досажда на Лора в кабинета и към единайсет часа тя престана с опитите да работи върху новата книга. Изпрати го в кухнята да извади тавите от шкафа и обеща, че ще разреши да й помага в приготовлението на шоколадови сладки.

Преди да отиде при него, тя извади кривите ботушки, чадърчето и миниатюрното шалче на сър Томи Тоуд от чекмеджето на скрина в спалнята, където ги държеше точно за такъв ден. На път към кухнята ги остави близо до входната врата.

По-късно, както пъхаше тава сладки във фурната, тя го прати до вратата да провери дали пощальонът е донесъл пакета, който заяви, че очаква. Крис се върна, зачервен от вълнение:

— Мамо, ела, ела да видиш.

В антрето той й показа трите миниатюрни предмета и тя каза:

— Предполагам, че са на сър Томи. О, не ти ли казах за нашия нов наемател? Чудесен, изправен на два крака жабок от Англия, дошъл по поръчение на кралицата.

Беше осемгодишна, когато баща й измисли сър Томи и тогава се отнесе към приказния жабок като към забавна фантазия, но Крис бе едва на пет години и го възприе по-сериозно.

— Къде ще спи? В спалнята за гости? А какво ще правим като дойде дядо на гости?

— Сър Томи нае таванската стая — обясни Лора. — Не трябва да го безпокоим или да казваме на някой друг, освен на татко, защото сър Томи е тук с тайна задача от Нейно Величество.

Крис я изгледа с широко отворени очи. Прииска й се да се изсмее, но не посмя. Детето имаше кестенява коса и кафяви очи като нея и Дани, но чертите му бяха фини — по-скоро като на майката, отколкото на бащата. Въпреки че сега беше дребничък, нещо я караше да мисли, че ще се източи и ще стане едър като Дани. Той се наведе напред и пошепна:

— Сър Томи шпионин ли е?

Целия следобед, докато пекоха сладки, чистиха и поиграха на карти, Крис непрекъснато питаше за сър Томи. Лора откри, че в известен смисъл да разказваш приказки на деца е по-трудно, отколкото да пишеш романи за възрастни. Дани се прибра в четири и половина и поздрави високо още от вратата на коридора към гаража.

Крис скочи от малката масичка, където играеха на карти с Лора и настойчиво спря баща си:

— Шш-т, татко. Сър Томи може да спи сега, дълго е пътувал, той е английската кралица и шпионира на тавана!

Дани се намръщи:

— Отсъствам от къщи само няколко часа и през това време нахълтват някакви преоблечени английски шпиони?

Същата нощ в леглото, след като Лора се люби с такава особена страст, която изненада даже самата нея, Дани попита:

— Какво ти стана днес? Цяла вечер беше толкова… възбудена, в приповдигнато настроение.

Сгушена до него под завивките, щастлива от допира на голото му тяло до нейното, тя каза:

— О, не зная, може би, защото съм жива и Крис е жив, и ти си жив, и всички сме заедно. А също историята с Томи Тоуд.

— Харесва ли ти?

— Да, въодушевява ме. Но не е само това. Тя е нещо…, което ме кара да усещам, че животът продължава, винаги продължава, цикълът се подновява — не ти ли звучи налудничаво? — животът ще продължи и за нас, за всички нас, още дълго време.

— Да-а, мисля, че си права — каза той. — Освен ако не престанеш да си толкова енергична всеки път, когато се любим, защото иначе ще ме умориш за три месеца.

* * *

През октомври 1986 година, когато Крис навърши шест години, излезе петият роман на Лора, „Безкрайна река“ и постигна по-голям успех сред критиката и читателите от всички предишни заглавия. Редакторът и го беше предрекъл: „В него има целия хумор, цялото напрежение, цялата трагедия, цялата странна смесица на роман от Лора Шейн, но някак си не е толкова мрачен, колкото другите и това го прави особено привлекателен“.

От две години Лора и Дани водеха Крис поне за един уикенд месечно на планината Сан Бернардино, до езерото Ароухед и Биг Беър и през лятото, и през зимата, за да му покажат, че светът не се изчерпва с приятните, но съвсем градски и благоустроени околности на Ориндж Каунти. Понеже кариерата й все така процъфтяваше и инвестиционната стратегия на Дани имаше успех, а у Лора се беше появило желанието не само да усеща оптимизъм, но и да го изживява, те решиха, че е време да се поотпуснат и си купиха втора къща в планината.

Тя бе построена от камък и секвоя и се състоеше от единайсет стаи с имот на площ тридесет акра точно до щатско шосе 330, на няколко мили южно от Биг Беър. Всъщност беше по-скъпа от градския дом, където живееха през седмицата в Ориндж Парк Ейкърз. В имението растяха предимно хвойна и борове и най-близкият съсед беше далече от погледа. През първия уикенд в новото кътче, както правеха снежен човек, на края на гъстата гора само на двайсетина крачки от тях се появиха три елена и ги загледаха любопитно.

Крис се въодушеви от гледката на елените и когато вечерта го слагаха да спи, вече беше убеден, че е видял елените на Дядо Коледа. Той настояваше, че веселият старец идва след Коледа именно тук, а не както твърдеше легендата, на Северния полюс.

„Вятър и звезди“ се появи през октомври 1987 година и се оказа най-големият хит досега. Филмът по „Безкрайната река“ излезе по екраните около Деня на благодарността през същата година и застана начело на годишната филмова класация по касов сбор от премиерната седмица.

На осми януари 1988 година, петък, развълнувани от новината, че „Вятър и звезди“ се задържа за пета поредна седмица на първо място сред бестселърите на „Ню Йорк Таймз“, те тръгнаха към Биг Беър с колата следобед веднага след като Крис се върна от училище. Във вторник беше трийсет и третият рожден ден на Лора и те смятаха да го отпразнуват предварително — само тримата, горе в планината, където снегът щеше да е като глазура на торта, а вятърът щеше да пее за нея.

Елените вече бяха свикнали с тях и в събота сутринта се осмелиха да доближат къщата на пет-шест крачки. Но Крис беше седемгодишен и беше чул в училище слуха, че Дядо Коледа не съществува, затова не беше съвсем сигурен, дали са нещо повече от обикновени елени.

Уикендът беше прекрасен, може би най-хубавият им уикенд в планината, но се наложи да го съкратят. Отначало мислеха да тръгнат в шест часа в понеделник сутринта и да се върнат в Ориндж Каунти навреме, за да заведат Крис на училище. Но в късния неделен следобед се очерта неочаквано ранна буря и макар само на около час и половина път от меките температури по крайбрежието, те чуха прогнозата, че до сутринта снежната покривка ще достигне две стъпки. Не искаха да рискуват снегът да ги спре и Крис да пропусне деня в училище, което не беше изключено дори с техния „Блейзър“ с двойно предаване. Затвориха голямата къща от камък и секвоя и се отправиха на юг по щатско шосе 330 малко след четири часа. Южна Калифорния е едно от редките места по света, където за по-малко от два часа път с кола човек може да премине от зимен пейзаж към субтропични горещини и Лора винаги се радваше и възхищаваше на този преход. Тримата бяха облечени зимно — вълнени чорапи, ботуши, плътно бельо, дебели панталони, топли пуловери, скиорски якета, но след час и четвърт щяха да стигнат до по-мек климат, където не е необходимо да са толкова навлечени, а след два часа щяха да се разхождат по къси ръкави.

Лора шофираше, а Дани на предната седалка и Крис на задната играеха на думи. Играта бяха измислили сами, за да се забавляват по време на пътуванията. Снегът бързо затрупваше дори онези участъци от пътя, които бяха оградени от двете страни с дървета. На откритите места се носеха и въртяха милиони снежинки, понесени от капризните високопланински ветрове и от време на време почти закриваха пътя отпред. Лора караше предпазливо, без да се тревожи дали ще вземе двучасовото разстояние за три или четири часа — бяха тръгнали рано и имаха достатъчно време, цялото време на света.

Когато излезе от големия завой на няколко мили южно от къщата и стигна до дългия половин миля наклон, тя видя паркиран вдясно червен джип и мъж във флотски шинел по средата на пътя. Той слизаше по наклона и махаше с две ръце да ги спре. Наведен напред и втренчен през глухо чукащите чистачки на предното стъкло, Дани каза:

— Изглежда е закъсал и има нужда от помощ.

— Патрулът Пакард идва на помощ! — обади се Крис от задната седалка.

Лора намали скоростта, а човекът на пътя още по-отчаяно замаха да отбият вдясно.

Дани каза напрегнато:

— Има нещо особено в него…

Да, особено. Това беше нейният пазител. Видът му след толкова години порази и уплаши Лора.

10.

Тъкмо беше излязъл от откраднатия джип, когато Блейзърът зави в подножието на хълма. Той се затича към тях и видя, че Лорината кола запълзя, когато беше изминала една трета от пътя нагоре, но все още караше по средата и затова той замаха по-енергично да отбият вдясно, колкото е възможно по-встрани. Отначало Лора продължи да кара бавно напред, сякаш не беше сигурна дали е само шофьор или опасен тип, но когато доближи достатъчно, за да види лицето му и може би да го разпознае, тя незабавно се подчини. Даде газ и насочи „Блейзъра“ към разширението, само на няколко метра от джипа на Стефан. Той се обърна, хукна към нея и отвори с трясък вратата.

— Не зная дали да се стои край пътя е достатъчно. Слизайте, бързо нагоре по склона, хайде.

— Хей, чакай малко… — започна Дани.

— Прави, каквото ти казва! — изкрещя Лора. — Крис, хайде, излизай!

Стефан сграбчи Лора за ръката и й помогна да се измъкне от шофьорското място. Докато Дани и Крис също излизаха от „Блейзъра“, Стефан долови сред виещия вятър боботенето на мотор. Погледна към хълма и видя, че един голям пикап е превалил билото и тръгва към тях. Повлече Лора зад себе си и тичешком заобиколи „Блейзъра“ отпред.

— Нагоре по насипа, хайде — каза нейният пазител и почна да се изкачва по купчините сняг със заледена коричка, натрупани от снегорините пред близките дървета.

Лора погледна към шосето и видя камиона на четвърт миля от тях и само на стотина стъпки под билото, откъдето започваше дълъг, опасен наклон по хлъзгавия път. Ако не бяха спрели, ако пазителят й не ги беше задържал, щяха сега да се намират точно под билото, когато камионът се изплъзна от контрол и вече щяха да са блъснати.

Дани беше до нея и държеше здраво Крис на гърба си. Явно беше забелязал опасността. Шофьорът напълно беше изпуснал управлението и не беше изключено камионът да се хлъзне надолу и да удари джипа и „Блейзъра“. Помъкнал Крис, Дани се закатери по заснежения насип и изкрещя на Лора да побърза.

Тя се заизкачва като започна да дращи с ръце и да забива крака в снега. Ледената кора проникваше навътре, разделяше снега на буци, които се откъртваха. На няколко пъти Лора едва не падна на завоя под тях. Когато стигна до нейния пазител, Дани и Крис на петнайсетина стъпки над пътя на тясна, незаснежена скала близо до дърветата, стори й се, че се е катерила безкрайно дълги минути. Но всъщност страхът явно бе изкривил представата и за време, защото като погледна към шосето, видя, че камионът продължава да се хлъзга застрашително близо до тях и след едно пълно завъртане се обърна пак напряко.

Той напредваше във виелицата като в забавен кадър, като олицетворение на съдбата във формата на няколко тона стомана. Отзад в каросерията лежеше снегомобил, който очевидно не беше вързан с верига или прикрепен по някакъв друг начин — шофьорът глупаво бе решил, че инерцията ще го задържа на място. Но сега снегомобилът се блъскаше в страничните дъски на каросерията и в задната стена на кабината. При плъзгането през тази четвърт миля силните удари още повече дестабилизираха камиона. Изглеждаше, че силно наклоненият пикап в крайна сметка ще се претърколи вместо да се завърти още веднъж.

Лора видя как шофьорът се бори с волана и жената до него пищи и си помисли: „Божичко, горките хорица!“

Сякаш прочел мислите й, нейният пазител изкрещя, за да надвика вятъра:

— Пияни са и двамата и нямат вериги на гумите.

„Ако знаеш толкова много за тях“, помисли тя, „сигурно знаеш кои са, защо не ги спря, защо не спаси и тях?“

Със страхотен трясък предният край на камиона се вряза в едната страна на джипа и тъй като жената беше без предпазен колан, тя изхвърча през предното стъкло и увисна наполовина извън кабината.

— Крис! — изпищя Лора, но видя, че Дани вече е свалил момчето от гърба си и го притиска с извърната глава да не гледа катастрофата.

… Сблъскването не спря камиона — беше набрал голяма скорост и шосето беше прекалено хлъзгаво за гуми без вериги. Но страшният удар смени посоката на движение на камиона, той рязко се отклони към дясната страна на шофьора и се засили надолу по склона, а снегомобилът с трясък счупи задния капак, излетя във въздуха, стовари се върху паркирания „Блейзър“ и разби предното стъкло. Миг по-късно задната част на пикапа блъсна предницата на „Блейзъра“ толкова силно, че го изтласка далеч назад, въпреки здравата ръчна спирачка…

Макар да гледаше разрухата от безопасното възвишение, Лора стискаше ръката на Дани, ужасена от мисълта, че положително щяха да са ранени, а може би и убити, ако бяха потърсили спасение пред или зад „Блейзъра“.

… Пикапът отскочи от „Блейзъра“. Окървавената жена падна обратно в кабината. Вече по-бавно, но все още неуправляем, изпотрошеният камион се завъртя на триста и шейсет градуса в зловещо грациозен танц на смъртта, наклони се над платното, през заснежения насип, над разширението край пътя, над незаградения ръб, към нищото, надолу, вън от погледа, завинаги…

Ужасната гледка беше изчезнала, но Лора закри лице с ръцете си, може би с желанието да прогони мисловния образ на пикапа, понесъл хората в него надолу покрай скалистия, почти гол склон на пропастта на стотици и стотици стъпки дълбочина. Шофьорът и неговата спътничка щяха да са мъртви още преди да се сгромолясат на дъното. Дори през беснеещия вятър тя чу как камионът се блъсна в една издатина в скалата, после в друга. Но само след секунди шумът от страшното падане заглъхна и остана само лудият вой на бурята.

Слисани, те започнаха да се пързалят и пристъпват надолу към разширението на пътя по насипа между джипа и „Блейзъра“, където снегът беше осеян с парчета стъкло и метал. От „Блейзъра“ се издигаше па̀ра, защото горещата течност от радиатора се стичаше върху замръзналата земя. Смачканата кола скърцаше под тежестта на падналия върху нея снегомобил.

Крис плачеше. Лора го докосна. Той се хвърли в ръцете й, тя го повдигна и притисна, а той захълца, заровил лице в рамото й. Дани изумено се обърна към техния спасител:

— Кой… кой за Бога сте вие?

Лора се загледа в пазителя си. Беше й трудно да възприеме, че той наистина е там. Не го беше виждала повече от двайсет години, откакто беше дванайсетгодишна, от деня на гробищата, когато го беше зърнала да наблюдава погребението на баща й от лавровата горичка. Не се беше вглеждала в него отблизо от около двайсет и пет години, от деня, когато той уби наркомана в бакалницата на баща й. Когато не се появи да я спаси от Глиста, когато я остави да се справя с това сама, тя изгуби вяра, а съмненията се засилиха, когато той не направи нищо, за да спаси Нина Докуайлър и Рути. След толкова много време, той се бе превърнал в сън, по-скоро мит, отколкото действителност. През последните няколко години изобщо не се беше сещала за него, беше изгубила вяра в него точно както Крис преставаше да вярва в Дядо Коледа. Все още пазеше бележката, която й бе оставил на бюрото след погребението на баща й, но отдавна си беше внушила, че тя е била написана не от вълшебен пазител, а може би от Кора или Том Ланс, приятелите на баща й. Сега той пак ги беше спасил като по чудо и Дани го заклеваше в Бога да каже кой е. На Лора не по-малко й се искаше да узнае това.

Най-странното беше, че той изглежда така, както в деня, когато беше застрелял наркомана. Съвсем същият. Беше го познала веднага, даже след толкова години, защото не беше остарял. Продължаваше да изглежда на възраст между тридесет и пет и четиридесет години. Беше невероятно, но годините не бяха оставили никаква следа, никаква бяла нишка в русата коса, никакви бръчки по лицето. В онзи проклет ден в бакалницата беше връстник на баща й, а сега като че ли беше от нейното поколение или много близо до него.

Преди мъжът да отговори на въпроса на Дани или да намери начин да избегне отговора, на хълма се появи кола и се насочи към тях. Беше „Понтиак“ нов модел с вериги на гумите, които свиреха по платното. Шофьорът явно забеляза повредите на джипа и „Блейзъра“ и пресните следи от падането на пикапа, които още не бяха заличени от вятъра и снега. Той намали скоростта, от това свиренето на гумите бързо премина в тракане. Пресече платното в южна посока. Вместо да завие към разширението и да излезе от движението, колата продължи на север в обратното платно и спря само на пет-шест метра от тях, близо до задната част на джипа. Когато блъсна вратата и излезе от „Понтиака“, шофьорът, висок мъж в тъмни дрехи държеше предмет, който Лора разпозна със закъснение — автомат. Нейният пазител каза:

— Кокошка.

Още докато изричаше името му, Кокошка откри огън.

Бяха минали над петнайсет години от войната във Виетнам, но Дани реагира с войнишки инстинкт. Щом куршумите рикошираха от червения джип пред тях и „Блейзъра“ отзад, Дани сграбчи Лора и я блъсна заедно с Крис на земята между двете коли.

Както падаше под линията на огъня, Лора забеляза, че Дани е ударен в гърба. Беше улучен най-малко веднъж, може би два пъти. Тя потръпна, сякаш ударите бяха поразили нея самата. Той падна върху предницата на „Блейзъра“ и се свлече на колене. Лора извика и протегна ръка към мъжа си, притиснала Крис с другата. Дани беше все още жив и както беше на колене залитна към нея. Лицето му беше бяло като падащия наоколо сняг. Лора изпита странното и ужасно чувство, че стои лице в лице с призрак, а не жив човек.

— Влез под джипа — каза Дани и отблъсна ръката й. Гласът му беше плътен и пресипнал, сякаш нещо се бе скъсало в гърлото: — Бързо!

Единият от куршумите го беше пронизал. Алена кръв изби отпред на синьото ватирано скиорско яке. Тя се поколеба, затова той пропълзя към нея на ръце и крака и я побутна към спрелия наблизо джип.

Още един откос автоматичен огън раздра мразовития въздух.

Несъмнено стрелящият щеше предпазливо да доближи джипа отпред и да ги избие, както се свиваха там. Но нямаше накъде да бягат. Ако тръгнеха по склона нагоре към дърветата, щеше да ги удари много преди да стигнат до прикритието на гората. Ако се насочеха през шосето, щеше да ги повали преди да се доберат до отсрещната страна, пък и там нямаше нищо друго, освен стръмната пропаст. Да се затичат нагоре значеше да се насочат към него. Да хукнат надолу по шосето значеше да отрият гърбовете си като лесни мишени. Автоматът тракаше. Прозорците се пръснаха. Куршумите пробиваха металната обвивка с рязък пукот.

Лора запълзя към предницата на джипа, повлякла Крис със себе си и видя пазителя си да се промъква в тясното пространство между колата и заснежения насип. Беше наведен над бронята, така че мъжът, когото бе нарекъл Кокошка, не го виждаше. Така уплашен, вече не изглеждаше вълшебен, приличаше не на ангел-пазител, а на обикновен човек. Всъщност той вече не беше и спасител, а пратеник на Смъртта, защото неговото присъствие тук беше привлякло убиеца.

По настояване на Дани тя отчаяно се мушна под джипа. Крис също се вмъкна. Той вече не плачеше, беше смел пред баща си, но не беше забелязал, че баща му е ранен, защото лицето му беше притиснато до гърдите на Лора в скиорското й яке. Очевидно беше безполезно да се пъхат под джипа, защото Кокошка така или иначе щеше да ги открие. Не можеш да е толкова глупав, че да не погледне под джипа, щом не можеше да ги открие никъде другаде, така че те само печелеха време, още някоя и друга минута живот.

Вече изцяло скрита под джипа и притиснала Крис, за да му осигури допълнителната, макар и минимална защита на тялото си, Лора чу Дани да й казва от предната част на колата:

— Обичам те.

Прониза я нетърпима болка, защото разбра, че тези две кратки думи означават също „сбогом“.

* * *

Стефан се промъкваше между джипа и мръсните купчини сняг край пътя. Пространството беше тясно, не му беше стигнало да излезе през вратата на шофьора при паркирането, но достатъчно да се провре към задната броня, където Кокошка не го очакваше да се появи и оттам можеше да отправи един хубав изстрел преди Кокошка да се обърне и да го покоси с автомата.

Кокошка. Най-голямата изненада в живота му беше, когато Кокошка слезе от онзи „Понтиак“. Това означаваше, че в института знаят за измяната му. Значи знаеха също, че застава между Лора и нейната истинска съдба. Кокошка беше минал по Пътя на светкавицата, за да премахне предателя, а явно и Лора.

Сега с наведена глава Стефан упорито си пробиваше път между джипа и насипа. Автоматът продължаваше да трещи и прозорците се трошеха под него. Снегът върху насипа зад гърба му беше замръзнал на много места и болезнено се забиваше в него. Той понасяше болката, притискаше се здраво, ледът се трошеше и снегът поддаваше, колкото да мине напред. В тясното пространство нахлуваше вятър и виеше между метала и снега. Стори му се, че не е сам, че го придружаваше някакво невидимо същество, което му се надсмива в лицето.

Беше видял Лора и Крис да се вмъкват под джипа, но знаеше, че там ще са в безопасност най-много още една минута. Когато Кокошка мине пред джипа и не ги намери, ще погледне под колата, ще се сниши, ще открие огън и ще ги разкъса на парченца в прикритието.

Ами Дани? Беше толкова едър, с широк гръден кош, прекалено едър, за да се мушне бързо под джипа. Освен това беше прострелян — сигурно беше вцепенен от болка, а и не беше от типа хора, които се крият от опасностите, дори от такава опасност.

Най-после Стефан стигна до задната броня. Предпазливо се огледа и видя, че „Понтиакът“ е паркиран на две-три крачки на платното в южна посока, вратата откъм шофьора беше отворена, двигателят работеше. Кокошка го нямаше. С „Валтера ППК/С 380“ в ръка Стефан се дръпна от насипа, заобиколи джипа, приклекна и надзърна иззад другата задна броня.

Кокошка беше по средата на шосето и вървеше към предницата на джипа, където смяташе, че са се скрили всички. Оръжието му беше марка „Узи“ с удължен пълнител, избран специално за мисията, за да не изглежда като анахронизъм. Когато стигна до мястото между джипа и „Блейзъра“, Кокошка пак откри огън като движеше автомата отляво надясно. Куршумите стържеха по метала, пукаха гумите и отскачаха по платното. Стефан стреля срещу Кокошка, но не улучи.

Изведнъж Дани Пакард смело се хвърли към Кокошка от скривалището си до решетката на джипа. Беше толкова ниска, че сигурно беше лежал притиснат до земята, под линията на пороя куршуми от последния откос. Беше ранен още от първите изстрели, но беше все още подвижен и силен. За миг изглеждаше, че ще успее да достигне убиеца и да го обезвреди. Кокошка движеше автомата отляво надясно и вече се отклоняваше от целта, когато видя Дани да връхлита върху него. Трябваше да се извърне и да промени посоката на стрелбата. Ако беше на няколко стъпки по-близо до джипа вместо до средата на шосето, нямаше да успее да спре Дани навреме.

— Дани, не! — изкрещя Стефан и стреля три пъти срещу Кокошка, въпреки че Пакард се приближаваше към него.

Но Кокошка благоразумно не скъси разстоянието и обърна смъртоносното дуло право срещу Дани, докато още ги деляха три-четири стъпки. Няколко куршума отблъснаха Дани назад.

За Стефан не беше никакво утешение, че макар и Дани да беше прострелян, Кокошка също беше улучен от „Валтера“ на две места в лявото бедро и лявото рамо. Кокошка беше повален. При падането изтърва автомата, който се завъртя на шосето. Лора пищеше под джипа. Стефан излезе от прикритието на бронята и се затича към Кокошка, който сега лежеше само на двайсетина стъпки по-надолу, близо до „Блейзъра“. Подхлъзна се по заснежения път и едва запази равновесие.

Въпреки че беше тежко ранен, несъмнено в шоково състояние, Кокошка го видя да се приближава. Той се претъркули към автомата, който се беше плъзнал до задната гума на „Блейзъра“.

Стефан стреля три пъти тичешком, но не беше достатъчно стабилен, за да се прицели добре, а Кокошка се търкаляше настрани, така че той не успя да улучи мръсника. Стефан пак се подхлъзна и падна на коляно по средата на шосето. Болката от удара го прониза от бедрото до хълбока. Кокошка достигна автомата с търкаляне.

Стефан съобрази, че няма да успее навреме да стигне до него, коленичи и вдигна „Валтера“ с две ръце. Беше на около двайсет стъпки от Кокошка, не беше далече. Но дори добър стрелец може да не улучи от такова разстояние, ако условията са лоши, а те наистина бяха ужасни: състоянието на паника, неподходящ ъгъл за стрелба, бурен вятър, който можеше да отклони куршума.

Проснат на земята по-надолу по склона, Кокошка откри огън щом докопа автомата, още преди да се прицели добре. Затова първите двайсет куршума минаха под „Блейзъра“ и спукаха предните гуми.

Докато Кокошка обръщаше оръжието към него, Стефан с особено внимание се съсредоточи върху последните три куршума. Въпреки вятъра и ъгъла на стрелба, трябваше да ги използва както трябва, защото, ако пропуснеше, нямаше да има време за презареждане. Първият изстрел на „Валтера“ не улучи.

Кокошка продължи да се прицелва и джипът вече попадна в обсега на огъня. Лора и Крис бяха под джипа, Кокошка стреляше легнал, така че няколко изстрела неизбежно бяха попаднали под колата.

Стефан стреля още веднъж. Куршумът попадна в горната част на тялото на Кокошка и автоматът замлъкна. Следващият и последен изстрел на Стефан улучи Кокошка в главата. Свърши се.

Изпод джипа Лора видя невероятно смелата постъпка на Дани, видя го да пада отново, да се просва неподвижен по гръб и разбра, че е мъртъв, този път всичко беше безвъзвратно. Разтърси я страшна мъка като ослепителен взрив и си представи едно бъдеще без Дани. Видението беше толкова зловещо осветено и чудовищно силно, че тя едва не припадна.

После помисли за Крис, който беше жив и се притискаше към нея. Тя пропъди мъката като знаеше, че пак ще се върне към нея, ако оцелее. Сега беше важно да запази живота на Крис и по възможност да го защити от вида на надупчения от куршуми труп на баща му.

Тялото на Дани закриваше част от гледката, но Лора забеляза, че Кокошка е улучен от куршумите. Видя как нейният пазител приближава до падналия и за миг й се стори, че най-лошото е отминало. После пазителят й се подхлъзна и падна на коляно, а Кокошка се претърколи към изпуснатия по-рано автомат. Още стрелба. Много изстрели за няколко секунди. Чу няколко куршума да минават под джипа страшно близо. Оловото профучаваше във въздуха със смъртоносно свистене, което й се струваше най-силният звук на света. Тишината веднага след огъня беше пълна. Отначало не чуваше тихите ридания на сина си, но постепенно тези звуци я подлудиха.

Лора видя, че пазителят й е жив и част от нея почувства облекчение, но друга част изпита ирационален гняв, че той е оцелял, защото беше довлякъл Кокошка след себе си, а Кокошка уби Дани. От друга страна Дани и тя, и Крис щяха така или иначе със сигурност да умрат при катастрофата с камиона, ако нейният пазител не се беше появил. Кой по дяволите беше той? Откъде идваше? Защо толкова се интересуваше от нея? Тя беше уплашена, ядосана, изумена, с наранена душа и много объркана.

Нейният пазител с явна болка се надигна и закуцука към Кокошка. Лора се извърна, за да наблюдава пряко склона точно край неподвижната глава на Дани. Не виждаше какво прави пазителят й, но като че ли разкъсваше дрехите на Кокошка. След малко той се изкачи обратно по хълма. Носеше нещо, което беше взел от трупа. Когато стигна до джипа, той се наведе и я погледна:

— Излизай. Свърши се.

Лицето му беше бледо, сякаш за последните няколко минути беше остарял с няколко от пропуснатите двайсет и пет години. Той се изкашля и с очевидно искрена, дълбока мъка в гласа каза:

— Съжалявам, Лора, наистина страшно съжалявам.

Тя се преобърна по корем към задната част на джипа и си удари главата отдолу. Дръпна Крис и го накара да върви с нея, защото при опит да изпълзят отпред момчето можеше да види баща си. Нейният пазител ги издърпа навън. Лора се облегна на задната броня и прегърна Крис. Треперещото момче проплака:

— Искам татко.

„И аз го искам“, помисли Лора, „О, детенце, и аз го искам, толкова го искам, единственото, което искам на този свят, е твоят татко!“.

* * *

Виелицата вилнееше с пълна сила и с могъщ напор засмукваше сняг от небето. Следобедът угасваше: светлината помръкваше и целият навъсен, сив ден отстъпваше пред странния фосфоресциращ мрак на снежната нощ.

В такова време малцина биха се наели да пътуват, но Стефан беше сигурен, че скоро някой ще дойде насам. Бяха изминали не повече от десетина минути, откакто спря „Блейзъра“ на Лора, но дори на това второстепенно шосе, дори при буря паузата в движението по пътя не можеше да продължи по-дълго. Трябваше да говори с нея и да си тръгне преди да се заплете в последиците от кървавата схватка.

Стефан приклекна пред нея и разплаканото момче зад джипа и каза:

— Лора, трябва да се махам оттук, но ще се върна скоро, само след няколко дни…

— Кой си ти? — настоя тя гневно.

— Сега нямаме време.

— Искам да знам, по дяволите. Имам право да зная.

— Да, имаш и ще ти кажа след няколко дни. Но сега трябва да уточним твоята версия, както тогава в бакалницата. Помниш ли?

— Върви по дяволите.

Той продължи, без да трепне:

— За твое добро е, Лора. Не можеш да разкажеш истината на властите, защото ще звучи неправдоподобно, нали? Ще си помислят, че съчиняваш. Особено като ме видиш как си отивам… е, ако им разкажеше как съм си тръгнал, ще решат, че си или съучастничка на убиец, или побъркана.

Лора го изгледа яростно и не каза нищо. Той не я обвиняваше, че му е разгневена. Може би дори й се искаше да е мъртъв, но и това беше разбираемо. Единствените чувства, които тя будеше у него, бяха любов, състрадание и дълбоко уважение. Той каза:

— Ще им обясниш, че когато ти и Дани сте взели завоя долу и сте почнали изкачването, на пътя е имало три коли — джипът, паркиран тук край насипа, „Понтиакът“ в обратното платно, както и сега и още една кола, спряла на платното в северна посока. Имало е… четирима мъже, двама от тях въоръжени. Изглеждало е, че са принудили джипа да се отклони. Просто сте минали в неподходящ момент, нищо повече. Заплашили са ви с автомат, накарали са ви да спрете и тримата да слезете от колата. По едно време си чула разговор за кокаин… нещо за наркотици, не знаеш в каква връзка, но са се карали за наркотици и според тебе са следили мъжа в джипа…

— Търговци на наркотици тук, на това никакво място? — остро възрази Лора.

— Тук някъде може да има лаборатория за преработка… да речем някаква колиба в гората. Слушай, ако версията ти звучи поне малко разумно, ще ти повярват. Истинската история звучи съвсем абсурдно, не можеш да разчиташ на нея. Значи им казваш, че Робъртсънови са се появили отгоре на хълма с пикапа — разбира се, не им знаеш името — пътят е бил блокиран от колите, натиснали са спирачките, пикапът започнал да се пързаля…

— Говориш с акцент — прекъсна го тя ядосано. — Лек, но доловим. Откъде си?

— Ще ти разкажа всичко след няколко дни — отговори той нетърпеливо като оглеждаше нагоре-надолу заснежения път. — Наистина ще ти разкажа, но ти трябва да ми обещаеш, че ще използващ тази измислица, ще я украсиш колкото можеш и няма да им казваш истината.

— Нямам друг избор, нали?

— Не — каза той, облекчен, че тя е проумяла положението си.

Лора прегърна сина си и не каза нищо.

Стефан вече усещаше възвърналата се болка в почти измръзналите крака. Разгорещеното действие беше отминало и сега го разтърсваха студени тръпки. Подаде й колана, който беше свалил от Кокошка.

— Пъхни го под якето. Не го показвай на никого. Като се върнеш в къщи, скрий го някъде.

— Какво е това?

— После. Ще се опитам да се върна след няколко часа. Само след няколко часа. Сега само ми обещай, че ще го скриеш. Не любопитствай, не си го слагай и, за Бога, не натискай жълтото копче.

— Защо?

— Защото няма да искаш да отидеш там, където ще те отнесе.

Лора объркано примигна:

— Да ме отнесе?

— Ще ти, обясня, но не сега.

— Защо не го вземеш със себе си каквото и да е то?

— Два колана, едно тяло — това е аномалия, ще предизвика някакви смущения в силовото поле и един господ знае къде може да се озова или в какво състояние.

— Не разбирам. За какво говориш?

— Не сега. Но, Лора, ако по някаква причина не мога да се върна, най-добре е да вземеш предпазни мерки.

— Какви предпазни мерки?

— Да се въоръжиш. Да се подготвиш. Няма причини да те преследват, ако хванат мене, но все пак биха могли. Само за да ми натрият носа, да ме унижат. Те живеят от отмъщението. И ако дойдат за тебе… ще са цяла група, добре въоръжени.

— Кои по дяволите са те?

Без да отговори, той стана като присви очи от болката в дясното коляно. Отстъпи назад и хвърли последен, продължителен поглед към Лора. После се обърна и я остави на пътя, в студа и снега, облегната на изпотрошения и надупчен от куршуми джип, с ужасеното дете и мъртвия съпруг. Той бавно излезе по средата на шосето, където изглеждаше, че светлината на навявания сняг по платното е повече от небесната. Лора го повика, но той не й обърна внимание.

Пъхна празния пистолет в кобура под палтото. Бръкна под ризата, напипа жълтото копче на собствения си пътен колан и се поколеба.

Бяха изпратили Кокошка да го спре. Сега щяха да очакват с нетърпение в института, за да научат резултата. Щяха да го арестуват при пристигането. Може би никога вече нямаше да има възможност да мине по Пътя на светкавицата и да се върне при нея, както беше обещал. Изкушението да остане беше много голямо.

Но ако останеше, щяха просто да пратят някого да го убие и щеше да прекара остатъка от живота си в безкрайни бягства от убийците и в същото време да наблюдава как светът около него се променя по непоносимо ужасен начин. От друга страна, ако се върнеше все още съществуваше минимален шанс, че ще успее да разруши института. Докато Пенловски и останалите очевидно знаеха всичко за намесата му в естествения ход на събитията в живота на тази жена, но може би не знаеха, че е поставил взрив на тавана и в мазето на института. В такъв случай, ако му се отдадеше възможност да влезе в кабинета си само за миг, щеше да завърти скрития ключ и да прати института и всичките му архиви по дяволите, където им беше мястото. По-вероятно беше обаче да са намерили взривните материали и да са ги махнали. Но докато съществуваше и най-малката възможност да сложи завинаги край на проекта и да затвори Пътя на светкавицата, беше морално задължен да се върне в института, дори и това да означаваше, че никога вече няма да види Лора.

Със свечеряването бурята сякаш придоби нова сила. По планинския склон над шосето вятърът бучеше и виеше в огромните борове. Клоните пращяха зловещо като че ли някакъв многокрак гигант стъпваше тежко надолу. Снежинките бяха станали дребни и сухи, почти като парченца лед и сякаш стържеха и оглаждаха света, както шкурката заглажда дървото, докато изчезнат всички върхове и падини и остане само безлична, фино полирана равнина, докъдето стига погледа.

С ръка все още под палтото и ризата Стефан натисна жълтото копче три пъти поред с голяма скорост, за да задейства устройството и със съжаление и страх се върна в собственото време.

* * *

Притиснала Крис, чиито ридания бяха затихнали, Лора седеше на земята зад джипа и наблюдаваше как нейният пазител върви през падащия косо сняг покрай „Понтиака“ на Кокошка.

Той спря по средата на шосето, постоя дълго с гръб към нея и после се случи нещо невероятно. Първо въздухът натежа — Лора усети особен натиск, сякаш земната атмосфера се сви в космически катаклизъм и изведнъж стана трудно да се диша. Във въздуха се разнесе необичайна миризма — непривична, но позната. След няколко секунди се сети, че мирише на прегрети проводници и изгорял изолатор, точно както в кухнята преди няколко седмици, когато щепселът на тостера направи късо съединение. Задушливата миризма се смеси с острия, но не неприятен дъх на озон, който изпълва въздуха по време на силна гръмотевична буря. Натискът се засилваше, докато накрая тя не се почувства прикована към земята, въздухът затрептя и заструи като вода. Със звук, подобен на изхвръкване на тапа от огромна бутилка, нейният пазител изчезна от сиво пурпурния зимен здрач. Едновременно с пукота се чу силно изсвистяване на вятър, като че ли огромни въздушни маси се преместваха да запълнят някаква празнина. За миг й се стори, че се намира във вакуум и остана без дъх. После смазващата тежест изчезна, въздухът замириса само на сняг и борове и всичко стана нормално както преди. Разбира се, с изключение на това, че след всичко преживяно нещата никога повече нямаше да бъдат пак нормални за нея.

Притъмня. Тази нощ без Дани беше най-черната в живота й. Една-единствена светлинка сочеше пътя на борбата и към далечната надежда за щастие: Крис. Той беше последната искрица в мрака на нейния живот.

После на билото на хълма се появи кола. Фаровете прорязваха тъмнината и гъстия сняг.

Лора с усилие се изправи и изведе Крис на средата на пътя. Замаха за помощ. Когато слизащата кола забави скоростта, тя изведнъж се уплаши да не би от нея да излезе друг мъж с автомат и да открие огън. Никога вече нямаше да се чувства сигурна.