Лора Шейн преживя от дванадесетата до седемнадесетата си година като повлечен от вятъра през калифорнийската пустиня изсъхнал трън, който спира за малко в мигове на затишие, после отново се понася по-нататък при всеки нов порив на вятъра. Нямаше роднини и не можеше да остане при семейство Ланс, най-близките приятели на баща й. Том бе на шестдесет и две години, а Кора — на петдесет и седем. Бяха бездетни, въпреки че бяха женени от тридесет и пет години. Перспективата да отглеждат момиче ги плашеше.

Лора ги разбираше и не им се сърдеше. В онзи августовски ден, когато напусна дома на Лансови, придружена от служителка в околийската агенция за сираци в Ориндж, Лора целуна Кора и Том и ги увери, че всичко ще бъде наред. Като тръгваше със служебната кола на агенцията, тя весело помаха с надеждата, че ще се почувстват облекчени. Облекчени. Беше усвоила думата наскоро. Облекчен: освободен от последиците на собствените постъпки, освободен от задължение или отговорност. Прииска й се да бъде облекчена от задължението да си пробива път в живота без подкрепата на любящ баща, облекчена от отговорността да живее и да съхрани неговата памет.

* * *

От къщата на Лансови я прехвърлиха в сиропиталището Макилрой — стара, занемарена викторанска сграда с двадесет и седем стаи, построена от земеделски магнат по времето на селскостопанската слава на околия Ориндж. По-късно бе превърната в общежитие за деца под опеката на властите, които временно се настаняваха там, докато ги вземат приемни родители.

Това заведение никак не отговаряше на създадената от книгите представа. Там например изобщо нямаше благи монахини с развети черни раса. Имаше обаче един Уили Шийнър.

Лора го забеляза за пръв път малко след пристигането в дома, когато служителката на име госпожа Боумейн я водеше да й покаже стаята, в която щеше да живее с близначките Акерсън и още едно момиче — Тами. Шийнър метеше пода с метла на дълга дръжка.

Беше силен, жилест, блед, луничав, около тридесетгодишен със зелени очи и коси с цвят на новичка медна монета. Работеше като се усмихваше и тихо си подсвиркваше.

— Как сте тази сутрин, госпожа Боумейн?

— Прекрасно, Уили — Очевидно Шийнър й беше симпатичен. — Това е новото момиче, Лора Шейн. — Лора, това е господин Шийнър.

Той загледа Лора със зловеща настойчивост. Когато най-сетне успя да проговори, гласът му беше пресипнал:

— Мм-м… добре дошла в Макилрой.

Лора последва служителката и се обърна да погледне пак Шийнър. В този момент нямаше кой друг да го види, той спусна ръка към чатала и започна лениво да се търка. Лора повече не го погледна. По-късно, като разопаковаше оскъдните си вещи и се стараеше да придаде известен домашен уют на своето ъгълче в спалнята на третия етаж, тя се извърна и видя на прага Шийнър. Беше сама, защото другите деца играеха в задния двор или в дневната. Този път усмивката му се различаваше от онази, която любезно бе отправил към госпожа Боумейн — сега тя беше хищна и студена. Светлината, която струеше през едно от двете прозорчета, падаше върху лицето му под такъв ъгъл, че очите му изглеждаха не зелени, а сребристи, като по-мътнели очи на мъртвец.

Лора се опита да проговори, но не успя. Заотстъпва назад, докато не се притисна до стената край леглото. Той стоеше с отпуснати ръце, неподвижен, със стиснати юмруци.

В дома Макилрой нямаше климатична инсталация. Прозорците на спалнята бяха отворени, но тежеше тропическа жега. И все пак Лора се изпоти чак когато се обърна и видя Шийнър. Едва сега тениската й се овлажни.

Отвън увлечените в игра крещяха и се смееха. Бяха наблизо, но звукът долиташе някак отдалеч.

Тежкото, ритмично, хрипливо дишане на Шийнър се усилваше и постепенно заглуши детските гласове. Дълго време двамата нито помръднаха, нито проговориха. После той рязко се обърна и излезе.

Лора стигна до леглото с омекнали колене, плувнала в пот и приседна на ръба. Изтърбушеният дюшек поддаде и пружините изскърцаха.

Когато учестеният пулс се успокои, тя разгледа стаята със сивите стени и се отчая от обстановката. В четирите ъгъла имаше тесни железни легла, с плюшени покривки и неравномерно натъпкани възглавници. До всяко легло стоеше охлузено шкафче с пластмасов плот и метална нощна лампа. Ожуленият скрин имаше осем чекмеджета, две от които бяха нейни. От двете вградени гардеробчета й се полагаше половин. Старите пердета бяха избелели и омазнени, провиснали от ръждивите корнизи. Цялата сграда изглеждаше порутена и обитавана от призраци. Носеше се едва доловима неприятна миризма, а Уили Шийнър бродеше из стаите и коридорите — зъл дух, притаил се в очакване на пълнолунието, време за кървави оргии.

* * *

След вечеря близначките Акерсън затвориха вратата на стаята и поканиха Лора да седне заедно с тях в кръг на изтъркания винен килим, за да споделят тайни.

Другото момиче — особената, тиха, крехка, руса Тами — не прояви никакъв интерес към компанията. Тя се подпря на възглавниците в леглото и се зачете, непрекъснато гризейки ноктите си като мишка.

Лора веднага хареса Телма и Рут Акерсън. Тъкмо бяха навършили дванадесет години, бяха само няколко месеца по-малки от Лора и много умни за възрастта си. Бяха осиротели на деветгодишна възраст и вече почти три години живееха в дома. Да се намерят приемни родители за толкова големи деца беше трудно, особено пък за близначки, които твърдо не желаеха да се разделят.

Не бяха хубави, но поразително си приличаха в грозотата — матови кестеняви коси, късогледи кафяви очи, широки лица, сплеснати брадички, големи уста. Въпреки че не се отличаваха с красота, момичетата бяха извънредно умни, енергични и добродушни.

Рут беше със синя пижама, обточена с тъмнозелено по маншетите и яката и със сини чехли. Косата й беше вързана на опашка. Телма беше облечена в малиновочервена пижама и пухкави жълти чехли с пришити отгоре по две копчета като очички, а косата й се спускаше свободно.

На свечеряване непоносимата дневна горещина спадна. Намираха се на по-малко от петнадесет километра от тихоокеанското крайбрежие, така че на нощния бриз се спеше добре. Сега през отворените прозорци нахлуваше прохлада, ветрецът поклащаше овехтелите пердета и освежаваше стаята.

— Тук лятото е много досадно — каза Рут на Лора, както сядаха в кръг на пода. — Не ни разрешават да излизаме извън района на дома, но той е прекалено малък. А и през лятото всички наши доброжелатели са заети с почивката си, ходят на плаж и съвсем забравят за нас.

— Но по Коледа е чудесно — добави Телма.

— Ноември и декември са прекрасни — съгласи се Рут.

— Да — каза Телма, — празниците са приятни, защото тогава доброжелателите започват да се чувстват гузни, че разполагат с толкова много, докато ние, бедните, опърпани, бездомни сирачета, трябва да носим хартиени палта и картонени обувки и да лапаме миналогодишна каша. Затова ни изпращат кошници с лакомства, водят ни по празнични пазари и на кино, но никога на хубави филми.

— А-а, някои от тях ми харесват — възрази Рут.

— Филми, в които никой никога не ругае. И никакви страсти. През ум не им минава да ни заведат на филм, където мъж бърка в пазвата на някое момиче. Семейни филми. Скука, скука, скука.

— Ще трябва да извиниш сестра ми — обърна се Рут към Лора. — Тя си мисли, че се намира на тръпнещия праг на пубертета…

— Но аз наистина съм на тръпнещия праг на пубертета! Чувствам как се надигат в мене жизнените сокове! — възкликна Телма и вдигна тънката си ръка над главата.

Рут продължи:

— Страх ме е, че липсата на родителски съвети й се отразява зле. Не се е приспособила към положението си на сираче.

— А-а, сега ще трябва да извиниш моята сестра — каза Телма. — Тя е решила да прескочи пубертета и да премине от детството направо към старостта.

— Какво ще кажеш за Уили Шийнър? — запита Лора.

Близначките Акерсън многозначително се спогледаха и заговориха в такъв синхрон, че не се губеше нито секунда между думите им.

— О, той не е в ред — каза Рут, а Телма продължи:

— Парцал.

— Има нужда от лечение — Рут добави, но Телма се възпротиви:

— Не, има нужда да го тупнат с бейзболна бухалка по главата десетина или може би двайсетина пъти и после да го затворят някъде до края на живота му.

Лора им разказа как е видяла Шийнър на прага.

— И не ти каза нищо? — изненада се Рут.

— Странно. Обикновено казва: „Ти си много хубавко момиченце…“ или…

— … или ти предлага бонбон — изкриви лице Телма. — Можеш ли да си представиш? Бонбон! Много хитро! Като че ли се е учил от книжките, които полицията раздава, за да предупреди децата да се пазят от извратени типове.

— Никакъв бонбон — каза Лора и потръпна при мисълта за посребрените от слънцето очи на Шийнър и тежкото, ритмично дишане. Телма се наведе и сниши гласа си до театрален шепот:

— Изглежда Глистът съвсем е изгубил ума и дума, така се е разгорещил, че е забравил репертоара си. Май си е паднал по тебе, Лора.

— Глиста?

— Така казваме на Шийнър — обясни Рут.

— Какъвто е блед и хлъзгав — каза Телма, — името много му отива. Хващам се на бас, че Глистът наистина е хлътнал по тебе. Слушай мене, момиченце, ти си страхотна.

— Ами, не съм — отвърна Лора.

— Глупости! — възкликна Рут. — С тази тъмна коса, тези големи очи.

Лора се изчерви и понечи да възрази, но Телма я изпревари:

— Слушай, Лора, зашеметяващото дуо Акерсън не понася фалшивата скромност, също както не търпи перченето. Не го усукваме. Знаем кои са силните ни страни и се гордеем с тях. Бог ни е свидетел, че не можем да спечелим конкурса за мис Америка, но сме умни, много умни и не се колебаем да наричаме нещата с истинските им имена. А ти наистина си прекрасна, затова престани да скромничиш.

— Сестра ми понякога е твърде пряма и се изразява прекалено цветисто — извини се Рут.

— А моята сестра — обърна се Телма към Лора, — си въобразява, че е Мелани от „Отнесени от вихъра“.

Тя започна да говори с подчертан южняшки акцент, и пресилена сърдечност:

— О, Скарлет няма нищо лошо наум. Скарлет е чудесно момиче, наистина. Рет също е чудесен по начало и дори янките са чудесни, даже онези, които ограбиха имението Тара, изгориха посевите и си направиха ботуши от кожата на нашите бебета. Лора се закиска още по средата на представлението на Телма. — Ето защо престани да се правиш на скромна девойка, Шейн! Ти си прекрасна.

— Добре, добре. Зная, че съм… хубавичка.

— Ей, момиче, когато Глистът те е видял, направо се е шашнал.

— Да — съгласи се Рут, — побъркал се е. Затова е забравил да бръкне в джоба за бонбоните, които винаги носи.

— Бонбони! — изсумтя Телма. — Разни видове, а също захарни пръчки.

— Лора, трябва много да внимаваш — предупреди я Рут. — Той е болен…

— Той е боклук! — избухна Телма. — Гаден плъх!

От далечния ъгъл на стаята тихо се обади Тами:

— Не е чак толкова лош, колкото казвате.

Русото момиче беше толкова мълчаливо, слабичко и безцветно, толкова невзрачно, че Лора го беше забравила. Сега забеляза, че Тами е оставила настрани книгата и е седнала в леглото — кокалестите колене опираха до гърдите, ръцете обгръщаха крачетата. Беше десетгодишна, с две години по-малка от съквартирантките си и дребничка за своята възраст. В бялата нощница и късите чорапки Тами приличаше по-скоро на привидение, отколкото на живо същество.

— Не би навредил на никого — каза Тами колебливо, с треперлив глас, сякаш изразяването на мнение за Шийнър или за когото и каквото и да било е равносилно на ходене по въже без предпазна мрежа отдолу.

— Той би навредил някому, ако знае, че ще му се размине после — заяви Рут.

— Той е просто… — Тами прехапа устни, — … самотен.

— Не, миличка — намеси се Телма, — не е самотен. Толкова е самовлюбен, че никога няма да се почувства самотен.

Тами извърна поглед от тях. Стана, нахлузи сплесканите чехли и промърмори: „Време е за лягане“. Взе тоалетните си принадлежности от нощното шкафче и се измъкна от стаята и като затвори зад себе си вратата, се запъти към една от баните в края на коридора.

— Тя приема бонбоните — обясни Рут.

Лора потръпна от леден прилив на отвращение:

— О, не!

— Да — потвърди Телма — не защото обича бонбони. Тя е… объркана. Има нужда от този тип поощрение, което получава от Глиста.

— Но защо? — запита Лора.

Рут и Телма пак се спогледаха. Явно по такъв начин си задаваха безмълвен въпрос и намираха мигновено отговора. Рут въздъхна:

— Ами, знаеш ли, Тами има нужда от такова поощрение, защото… нейният баща я е научил да се нуждае от него.

— Собственият й баща! — ужаси се Лора.

— Не всички деца в Макилрой са сираци — каза Телма. — Някои са тук, защото родителите им са извършили престъпления и са в затвора, а с други близките им са злоупотребили физически или… полово.

Свежият въздух, нахлул през отворените прозорци, беше може би само един-два градуса по-хладен от момента, когато седнаха в кръг на пода, но на Лора й се стори като мразовит вятър, долетял незнайно как от късната есен в августовската вечер.

— Но на Тами сигурно не й е приятно, нали? — попита Лора.

— Не, не мисля… — каза Рут. — Но тя е…

— … принудена — продължи Телма. — Не може да се пребори със себе си. Развратена…

Всички се умълчаха, замислени за немислимото и накрая Лора каза:

— Странно и… толкова тъжно. Не можем ли да я спрем? Не можем ли да кажем на госпожа Боумейн или на другите възпитателки за Шийнър?

— Няма да помогне — отвърна Телма. — Глистът ще отрече, пък и самата Тами няма да потвърди, а ние не разполагаме с никакви доказателства.

— Но ако тя не е единствената, която той е прелъстил…

Рут поклати глава:

— Повечето отидоха при приемни родители и осиновители или се върнаха в собствените семейства. Тук останали две-три, но те… или са като Тами, или просто ги е страх до смърт от Глиста и няма да посмеят да го издадат.

— Освен това — допълни Телма, — възрастните не искат и да чуят, не желаят да се занимават. Ще се опетни името на дома. Биха се поставили в глупаво положение, ако признаят, че всичко това е ставало под носа им. Пък и кой вярва на деца?

Телма започна да имитира госпожа Боумейн и толкова съвършено предаваше фалшивата нотка, че Лора веднага я позна:

— О, боже, та те са ужасни малки лъжкини. Шумни, необуздани, досадни зверчета, способни да унищожат доброто име на господин Шийнър единствено, за да се забавляват. Да можеше само да ги упоят, да ги окачат на куки по стените и да ги хранят венозно — колко по съвършена би била системата, мила моя, а и много по-добра за самите тях.

— Тогава на Глиста ще му се размине — каза Рут, — ще се върне на работа и ще намери начин да ни отмъсти за това, че сме говорили против него. Точно така се случи с един друг извратен тип, който работеше при нас, Фогел Пора. Горкият Дени Дженкинз…

— Дени го издаде — каза на Боумейн, че е задирял него и още две момчета. Фогел го уволниха. Но двете момчета не потвърдиха разказа на Дени. Страхуваха се от Пора, но също така отчаяно търсеха неговото поощрение. Боумейн и възпитателите разпитаха Дени…

— Те се нахвърлиха върху него — избухна ядосано Рут, — с коварни въпроси, за да го объркат. Той се заплете, започна да си противоречи и те казаха, че той си съчинява всичко.

— А Фогел се върна на работа, — каза Телма.

— Изчака — обясни Рут, — и после намери начин да отрови живота на Дени. Измъчваше момчето толкова безмилостно, че един ден… Дени просто се разкрещя и не можеше да спре. Наложи се докторът да му сложи инжекция и го отведоха. Казаха, че е емоционално разстройство… — Тя почти се разплака: — Повече не го видяхме.

Телма сложи ръка на рамото на сестра си и каза на Лора:

— Рут обичаше Дени. Той беше добро момче. Дребничко, срамежливо, сладко… нямаше никакъв късмет. Затова трябва да си твърда с Глиста. Не бива да му позволиш да разбере, че се страхуваш. Изпищи, ако се опита да направи нещо. И ритай в слабините.

Тами се върна от банята. Без да ги погледне, тя събу чехлите и се пъхна под завивките.

Въпреки че се отвращаваше от мисълта, че Тами се оставя на Шийнър, Лора изгледа крехкото русо момиче не толкова с неприязън, отколкото със съчувствие. Едва ли имаше по-жалка гледка от малкото, самотно, прекършено момиченце, сгушено в тясното, изтърбушено легло. Тази нощ Лора сънува Шийнър. Беше с човешка глава и тяло на глист и накъдето и да бягаше Лора, той се промъкваше с гърчене след нея под затворени врати и други препятствия.

2.

Стефан се върна от главната лаборатория на института в кабинета на третия етаж, отвратен от току-що видяното. Седна на бюрото, обхвана с две ръце главата и се разтърси от ужас, гняв и страх.

Оня риж негодник Уили Шийнър щеше многократно да изнасилва Лора, да я пребива до смърт и така да я травматизира, че тя никога нямаше да се оправи. Това не беше само вероятност — щеше непременно да се случи, ако Стефан не предприемеше нещо, за да го предотврати. Вече беше видял последиците — насиненото лице на Лора, разбитата уста. Най-страшни бяха очите — безизразни и полумъртви, очите на дете, изгубило вече способността да се радва или да се надява.

Студеният дъжд трополеше по прозорците на кабинета и отекваше глухо в него, сякаш ужасите, които бе видял, го бяха изпепелили отвътре.

Бе спасил Лора от наркомана в бакалницата на баща й, но сега се явяваше друг педофил. Едно от нещата, научени от експериментите в института, беше, че да се измени предначертаното не винаги се оказваше лесно. Съдбата се мъчеше да възстанови предопределения модел, вероятно преследването и психологическата разруха бяха неотменна част от Лорината съдба, която рано или късно щеше да се случи, въпреки усилията на Стефан. Може би нямаше да успее да я спаси от Уили Шийнър или, ако пък се справеше с него, в живота на момичето щеше да последва изнасилване от друг. И все пак трябваше да се опита. Онези полумъртви, безрадостни очи…

3.

В дома Макилрой живееха седемдесет и шест деца не по-големи от дванадесет години. Щом навършеха тринадесет, местеха ги в Касуел Хол в Анахайм. Тъй като облицованата с дъбова ламперия трапезария побираше само четиридесет души, налагаше се да се хранят на две смени. Лора попадна във втората смяна заедно с близначките Акерсън.

Застанала на опашката в бюфета между Рут и Телма през първия ден от живота си в дома, Лора видя, че Уили Шийнър е един от четиримата служители зад тезгяха. Той наблюдаваше как се налива млякото и подаваше с щипци сладките кифли.

С приближаването на Лориния ред Глистът почна да я гледа все повече, отколкото децата, на които сервираше.

— Не му позволявай да те уплаши — прошепна Телма.

Лора се помъчи да посреща смело погледа и предизвикателството на Шийнър. Но все пак тя първа отместваше очи.

Когато стигна до него, той каза: „Добро утро, Лора“ и сложи на подноса и специално запазена за нея кифла — два пъти по-голяма от останалите, с повече череши и глазура.

* * *

В четвъртък, третия ден, откакто дойде в дома, Лора трябваше да изтърпи срещата с госпожа Боумейн в служебния кабинет на първия етаж, където да разкаже как се приспособява. Ета Боумейн беше едра жена, на която целият гардероб се състоеше от рокли на цветя. Тя употребяваше клишета и изтъркани изрази с неискрена възторженост, така сполучливо имитирана от Телма. Задаваше безброй въпроси, без всъщност да очаква честен отговор. Лора излъга, че се чувства много щастлива в Макилрой. Лъжите доставиха извънредно голямо удоволствие на госпожа Боумейн.

Като се връщаше към стаята си на третия етаж, Лора се сблъска с Глиста на северното стълбище. Тя зави на втората площадка, а малко по-нагоре той лъскаше с парцал дъбовия парапет. На долното стъпало стоеше неразпечатано шише с политура за мебели.

Тя замръзна, сърцето й заби лудо, защото разбра, че всичко е преструвка само за да я причака. Явно беше научил, че я викат в кабинета на госпожа Боумейн и разчиташе, че ще използва най-краткия път до стаята си.

Бяха сами. По всяко време би могло да се очаква, че ще мине друго дете или някой служител, но в момента нямаше никой.

Първият й порив беше да се върне и да се качи по южното стълбище, но после си спомни предупрежденията на Телма да не отстъпва, защото хора като Глиста дебнат само слабите. Каза си, че най-добре би било да мине покрай него, без да каже нито дума, но краката и сякаш бяха приковани за стъпалото и не можеше да помръдне.

Глистът стоеше няколко стъпала по-горе и се усмихваше. Тази усмивка беше ужасна — кожата му беше бяла, устните — безцветни, но кривите зъби бяха жълти и осеяни с кафеникави петънца като кората на зрял банан. Под разрешената медночервена коса лицето му приличаше на клоунско — не като на смешниците в цирка, а като на шут в нощта на празника на Вси светии, който носи трион вместо бутилка с вода.

— Ти си много хубаво момиченце, Лора.

Щеше й се да го прати по дяволите, но не можа да проговори.

— Искам да бъда твой приятел — каза той.

Успя да събере сили да тръгне нагоре към него.

Шийнър се усмихна още по-широко — вероятно си помисли, че тя приема предложеното приятелство. Бръкна в джоба на панталоните в защитен цвят и извади няколко захарни пръчки.

Лора си спомни комичните оценки на Телма за глупавите, лишени от въображение ходове на Глиста и изведнъж й се стори, че не е чак толкова страшен. С протегнатите захарни пръчки и хиленето Шийнър беше смешна фигура, карикатура на злото. Би му се изсмяла, ако не знаеше какво е сторил на Телма и други момичета. Макар и да не беше в състояние да се засмее, нелепостта на външния вид и поведението му и вдъхна смелост бързо да го заобиколи.

Когато разбра, че Лора няма да приеме захарните пръчки и предложеното приятелство, Шийнър сложи ръка на рамото и за да я спре. Тя гневно сграбчи ръката му и я отблъсна.

Лора забърза нагоре по стълбите, като се бореше с желанието да се затича. Бягството щеше да му подскаже, че страхът и не е преминал изцяло. Не трябваше да вижда у нея никакъв признак на слабост, защото иначе щеше да го насърчи да продължава преследването.

Вече се намираше само на две стъпала от горната площадка, когато си позволи да се надява, че е спечелила, че нейната твърдост му е повлияла. Тогава чу звук, който не можеше да се сбърка с никой друг — разтваряне на цип. Зад гърба и той ясно прошепна:

— Хей, Лора, погледни това. Виж какво съм ти приготвил. — В гласа му се долавяше налудничав, отвратителен тон. — Виж, виж какво държа сега в ръката си, Лора.

Тя не се обърна.

Стигна до площадката и продължи по-нагоре като си мислеше: „Няма защо да тичаш, да не си посмяла да тичаш, не тичай!“ Отдолу долетя гласът на Глиста:

— Виж голямата захарна пръчка в ръката ми, Лора. Тя е много по-голяма от всички други.

На третия етаж Лора се запъти направо към банята, където енергично изми ръцете си. Усещаше ги мръсни след като бе допряла ръката на Шийнър, за да я отмести от рамото си. По-късно, когато заедно с близначките Акерсън седна на пода в стаята за вечерното обсъждане, Телма се задави от смях при разказа за желанието на Глиста да покаже на Лора голямата си захарна пръчка.

— Ама е страхотен, нали? — каза тя. — Откъде ли взима репликите си? Да не би издателство „Дабълдей“ да публикува „Наръчник на перверзника за класически примамки“ или нещо подобно?

— Въпросът е — каза Рут загрижено, — че той не се е отказал, когато Лора се е възпротивила. Не мисля, че ще я зареже така бързо, както изоставя другите момичета, които му се опрат.

Вечерта Лора заспа трудно. Мислеше си за своя специален пазител и се чудеше дали няма да се появи чудодейно както преди и да се разправи с Уили Шийнър. Но този път й се струваше, че не може да разчита на него.

* * *

През следващите десет дни, когато август вече вървеше към края си, Глистът ходеше подир Лора неотклонно, както Луната след Земята. Ако тя и близначките отиваха в занималнята да поиграят карти или монопол, Шийнър се появяваш най-малко след десет минути и се правеше, че има работа — миеше прозорците, лъскаше мебелите или поправяше корнизите, но всъщност се съсредоточаваше главно върху Лора. Ако момичетата се усамотяваха в някой ъгъл на игрището зад къщата да побъбрят или да играят на измислена от тях игра, Шийнър не пропускаше да дойде, открил изведнъж, че храстите се нуждаят от подкастряне или торене. Въпреки че третият етаж бе отделен само за момичета, мъжете-служители можеха да се качват там при нужда на ремонт между десет часа сутринта и четири часа следобед в работните дни, така че Лора през това време не можеше да избяга в стаята си и да се чувства сигурна. Още по-неприятна от прилежанието на Глиста беше ужасяващата бързина, с която растеше тъмната му страст. Нездравото желание личеше от все по-втренчения поглед и миризливата пот, която го избиваше само след няколко минути, прекарани в едно и също помещение с Лора.

Лора, Рут и Телма се убеждаваха взаимно, че заплахата от Глиста намалява с всеки ден от неговото бездействие, че колебанието му показва колко неподходяща плячка му се вижда Лора. Вътрешно усещаха, че всъщност се надяват да убият дракона само със силата на желанието, но все пак не успяваха да преценят опасността в пълна степен, докато един съботен следобед към края на август се върнаха в стаята и завариха Тами да унищожава Лорините книги в пристъп на объркана ревност.

Петдесетте книги с меки корици — най-любимите, донесени от жилището над бакалницата — бяха наредени над леглото на Лора. Сега Тами ги беше струпала в средата на стаята и с яростна омраза вече бе разкъсала две трети от книгите. Лора се вцепени от изумление, но Рут и Телма дръпнаха момичето настрана и го обуздаха.

Понеже те бяха любимите й книги, понеже баща й ги беше купувал за нея и следователно я свързваха с него и главно понеже притежаваше толкова малко свои неща, Лора се огорчи така болезнено от загубата. Вещите й бяха съвсем скромни, без стойност, но изведнъж си даде сметка, че няма друга опора в борбата с жестокостите на живота.

Тами загуби всякакъв интерес към книгите, защото истинският обект на нейната ярост вече беше пред очите й.

— Мразя те, мразя те!

Бледото изпито лице беше оживено за пръв път, откакто Лора се запозна с нея — зачервено и разкривено от чувствата. Сините кръгове под очите не бяха изчезнали, но сега не и придаваха потиснат и сломен вида, напротив: беше дива, побесняла.

— Мразя те, Лора, мразя те!

— Тами, миличка — каза Телма, като се мъчеше да удържи момичето, — Лора нищо не ти е направила.

Задъхана, но вече, без да се мята, за да се освободи от Рут и Телма, Тами изкрещя на Лора:

— Само за тебе говори, не се интересува вече от мене, само от тебе, не спира да говори за тебе! Мразя те, защо изобщо трябваше да идваш тук? Мразя те!

Нямаше нужда да питат за кого говори. Глиста.

— Не ме иска вече, никой не ме иска, той иска само да му помогна да стигне до тебе. Лора, Лора, Лора! Иска да те подмамя някъде, където ще те хване сама и той ще е в безопасност, но аз няма да го направя, няма! Защото какво ще ми остане като те превземе тебе? Нищо!

Лицето й беше алено от гняв. Още по-страшно от злобата бе скритото зад нея безкрайно отчаяние.

Лора избяга от стаята и хукна по коридора към баните. Отвратена и уплашена, тя се свлече на колене върху напуканите жълти плочки пред една от тоалетните и повърна. След като облекчи стомаха, отиде до мивката, изплакна обилно устата си и се наплиска със студена вода. Вдигна глава, погледна се в огледалото и чак тогава заплака.

Сълзите не бяха предизвикани от самота или страх. Тя плачеше за Тами. Светът се оказваше невъобразимо подъл, щом като позволяваше животът на едно десетгодишно момиче да се обезцени дотам, че единствените думи на одобрение от възрастен се произнасяха от извратен ненормален човек, щом като нямаше друго, с което да се гордее, освен неразвитата сексуалност на своето слабичко, предпуберитетно тяло.

Лора разбра, че Тами е в несравнимо по-тежко положение от нея самата. Макар и лишена от книгите, Лора пазеше хубави спомени за любещия, нежен и внимателен баща, каквито Тами нямаше. Дори и да й се отнемеха малкото собствени вещи, разсъдъкът щеше да остане непокътнат, а Тами беше психически разстроена, може би непоправимо.

4.

Шийнър живееше в едноетажна къща на тиха уличка в Санта Ана. Тези квартали изникнаха след Втората световна война — спретнати къщички с интересни архитектурни детайли. През лятото на 1967 година фикусите вече бяха израснали и разпростираха покровителствено клоните си над домовете. Къщата на Шийнър се обгръщаше още и от сенките на буйни храсти — азалии, мирти и хибискус с червени цветове.

Към полунощ Стефан щракна ключалката на задната врата с помощта на пластмасов шперц и проникна в къщата. Докато обикаляше из дома, смело светваше лампите без да се потруди да дръпне пердетата.

Кухнята беше безупречно чиста. Сините пластмасови шкафчета блестяха. Хромовите дръжки на домакинските уреди, батерията на мивката и металните рамки на столовете светеха без нито едно петънце.

Отвори хладилника, без да е сигурен какво ще намери вътре. Може би някакво доказателство за ненормалната психика на Уили Шийнър — предишна жертва на похожденията му, убита и замразена като спомен за извратена страст? Нямаше нищо толкова драматично, но подредеността явно беше негов фетиш: всички продукти се съхраняваха в подбрани по цвят пластмасови кутии.

Иначе единствената странност в съдържанието на хладилника и шкафовете беше изобилието на сладки неща — сладолед, вафли, кейкове, бонбони, пасти, понички и дори бисквити за животни. Имаше и много продукти, които бяха новост на пазара като например спагети на пръстенчета и консервирана зеленчукова супа, където вместо фиде имаше тестени формички на любими герои от анимационните филми. Запасите на Шийнър сякаш бяха трупани от дете с чекова книжка и без надзор на възрастните.

Стефан влезе вътре.

5.

Сблъсъкът по повод на разкъсаните книги беше достатъчен да изцеди малкото сили на Тами. Тя не каза нищо повече за Шийнър и видимо не прояви повече враждебност към Лора. От ден на ден ставаше все по-затворена, избягваше да гледа хората в очите, привеждаше глава и започна да говори още по-тихо.

Лора не знаеше кое е по-непоносимо — постоянната заплаха от страна на Глиста или видът на Тами, чиято и без това крехка психика неудържимо се разпадаше и я довеждаше до ръба на вцепенението. Но на тридесет и първи август, четвъртък и двата товара неочаквано паднаха от плещите на Лора, защото тогава тя научи, че на следващия ден, петък, ще се прехвърли при приемни родители в Коста Меза.

Мъчно й беше обаче да изостави близначките. Познаваше ги само от няколко седмици, но приятелствата, създадени при извънредни обстоятелства, укрепват по-бързо и са по-трайни от дружбата с по-обикновено начало.

Вечерта трите пак седнаха на пода в стаята и Телма каза:

— Шейн, ако попаднеш на добро семейство, на щастлив дом, живей си уютно и се радвай. Ако си на хубаво място, просто ни забрави, намери нови приятели и си подреди живота. Но легендарните сестри Акерсън сме минали през мелницата на приемните родители. И трите попадения бяха несполучливи, затова искам да те уверя, че ако се случиш на лошо място, няма защо да оставаш там.

— Реви до скъсване — поясни Рут. — Покажи на всички колко си нещастна. Ако не можеш да плачеш наистина, преструвай се.

— Цупи се — посъветва я Телма, — прави се на схваната. Чупи по някоя чиния всеки път, когато „те“ накарат да измиеш съдовете. Досаждай.

Лора се изненада:

— И вие сте правили всичко това, за да се върнете в Макилрой?

— Не само това — отговори Рут.

— Но не се ли чувствахте ужасно — да чупите чужди неща?

— На Рут й беше по-трудно — каза Телма. — В мен се е вселил самият дявол, но в нея се е преродила неизвестна сладникава монахиня от четиринайсети век, чието име още не сме установили.

* * *

Само за един ден Лора разбра, че не желае да остане под грижите на семейство Тийгъл, но се постара да свикне, защото отначало помисли, че тяхната компания е за предпочитане пред връщането в Макилрой.

За Флора Тийгъл, която се интересуваше само от кръстословици, реалният живот беше само мъгляв фон. Прекарваше цели дни и вечери на масата в жълтата кухня, загърната в жилетка, независимо от времето, надвесена над сборници с кръстословици. Увлечението й беше колкото непонятно, толкова и идиотско. Обикновено разговаряше с Лора само за да й възложи куп задачи или да я попита за някоя по-завързана дума. Лора стоеше до мивката и се мъчеше с мръсните съдове, а Флора от време на време се обаждаше:

— Кажи ми друга дума за „котка“ със седем букви.

Неизменният отговор на Лора беше:

— Не зная.

— Не зная, не зная — подиграваше я госпожа Тийгъл. — Какво ли пък знаеш, момиче? Не внимаваш ли в час? Не се ли интересуваш от езика, от думите?

Думите, разбира се, очароваха Лора. За нея те бяха късчета красота. Всяка дума й се струваше вълшебен прах или еликсир, който се смесваше с други думи, за да се превърне в могъщо заклинание. Но за Флора Тийгъл думите бяха плочки от домино, които запълват празните квадратчета на кръстословиците, досадно неуловими купчинки от букви, които я дразнеха. Мъжът на Флора, Майк, беше нисък и дебел автобусен шофьор с бебешко лице. Вечерите прекарваше изтегнат в креслото и зачетен в „Нашънъл Инкуайърър“ и неговите притурки. Поглъщаше безполезни факти от съмнителни разкази за срещи с извънземни и за филмови звезди, отдали се на култа към дявола. Вкусът му към „екзотичните новини“, както ги наричаше, би бил безобиден, ако той се унасяше в собствените занимания, както жена му, но той често досаждаше на Лора, докато тя се занимаваше с домакинството или в редките мигове, отпуснати и да си напише домашните, държеше да чете на глас най-невероятни статии.

Тези истории й се струваха глупави, нелогични, безсмислени, но не можеше да сподели с него всичко това. Беше схванала, че той нямаше да се обиди, ако му каже колко глупави са неговите вестници. По-скоро щеше да се отнесе съжалително. После с влудяващо търпение и непоносим тон на всезнайко, присъщ само на свръхобразованите и пълните невежи, щеше да се впусне в обяснения за света. Подробно. Безкрайно.

— Лора, има още много да научиш. Важните клечки, които управляват във Вашингтон, те знаят всичко за извънземните и тайните на Атлантида…

Колкото и да се различаваха, Флора и Майк си приличаха в едно — убеждението, че да приемеш дете от сиропиталище означава да си осигуриш безплатна слугиня. От Лора се изискваше да чисти, пере, глади и готви.

Единствената им дъщеря Хейзъл беше две години по-голяма от Лора и невероятно разглезена. Хейзъл никога не готвеше, не миеше съдове, не переше и не чистеше. Въпреки че едва бе навършила четиринадесет години, вече имаше безупречен маникюр и педикюр. Ако от възрастта й се приспаднеха часовете, прекарани във въртене пред огледалото, щеше да излезе, че е само петгодишна.

— Когато переш — обясни тя на Лора още в първия ден от идването и у Тийгълови, — трябва да изгладиш първо моите дрехи. И да не забравиш да ги окачиш в гардероба, подредени по цвят.

„А-а, знаем ги тези филми“, помисли Лора. „Получих главната роля в «Пепеляшка».“

— Аз ще стана прочута кинозвезда или манекен — казваше Хейзъл. — Затова лицето, ръцете и тялото са моето бъдеще и трябва да ги пазя.

На шестнадесети септември, събота сутринта госпожа Инс — хилава служителка от социални грижи с дребничко, зло лице — дойде по график на посещение в дома на Тийгълови и Лора реши да помоли да я върнат в Макилрой. Заплахата от страна на Уили Шийнър вече й се струваше по-малък проблем от ежедневието с Тийгълови.

Госпожа Инс пристигна точно навреме и завари Флора да мие съдове за пръв път от две седмици насам. Лора седеше до кухненската маса и привидно решаваше кръстословица, която всъщност и напъхаха в ръцете при позвъняването на вратата. Част от посещението се състоеше от разговор на четири очи в Лорината спалня, но госпожа Инс не повярва за домакинската претовареност на Лора.

— Но господин и госпожа Тийгъл са образцови приемни родители, мила. Не ти личи да си съсипана от работа. Даже малко си напълняла.

— Не съм ги обвинявала, че ме държат гладна — възрази Лора. — Обаче нямам никакво време за уроците. Вечер си лягам капнала…

— Освен това — прекъсна я госпожа Инс, — от приемните родители се изисква не само да подслонят децата, но и да ги възпитават, което значи да ги приучават на добри обноски, подходящи ценности и трудови навици. — Госпожа Инс беше безнадежден случай.

Лора прибягна до плана на близначките Акерсън за отърваване от нежелано приемно семейство. Започна да чисти през пръсти. Оставяше петна по съдовете след миене. Нарочно гладеше дрехите на Хейзъл с гънки. Унищожените книги я бяха научили да почита собствеността и затова не можеше да чупи съдове или други предмети у Тийгълови. Но Лора замени тази част от Акерсъновия план с надменност и неуважение. Един път Флора попита за шестбуквена дума за едър рогат добитък в кръстословицата и Лора каза: „Тийгъл“. Друг път Майк разказваше прочетена в „Инкуайърър“ история за летящи чинии, а Лора го прекъсна и почна да съчинява история за къртици-мутанти в кварталния супермаркет. На Хейзъл каза да навлезе в шоубизнеса като се кандидатира за дубльор на един грозник.

— Ти си точно за него, Хейзъл. Няма начин да не те вземат.

Поведението й скоро доведе до наказание. Със своята тежка, мазолеста ръка Майк нямаше никаква нужда от пръчка. Той я налагаше, а тя хапеше устни, за да не му достави удоволствие като се разплаче. Флора гледаше от кухненския праг и накрая каза:

— Стига, Майк. Да не й останат белези.

Но той прекрати боя с видимо нежелание чак когато жена му влезе в стаята и го хвана за ръката.

Вечерта Лора не можа да заспи. За пръв път бе използвала любовта към думите, силата на езика, за да постигне желания ефект. Реакцията на Тийгълови доказваше, че се справя с думите добре. Още по-вълнуваща беше неоформената, нова и затова неизбистрена мисъл, че може би притежава способност не само да се защитава с думи, но дори да си изкарва хляба с тях, а защо не като автор на книги от рода на любимите и четива. С баща си беше говорила, че ще стане лекарка, балерина или ветеринарен лекар, но това бяха само приказки. Нито една от тези мечти не я въодушевяваше толкова силно, колкото перспективата да стане писател. На следващата сутрин, когато слезе в кухнята и завари тримата Тийгълови да закусват, тя подхвърли:

— Хей, Майк, току-що открих, че в казанчето на тоалетната живее разумна сепия от Марс.

— Това пък какво е?

— Екзотична новина — засмя се Лора.

След два дни Лора беше върната в Макилрой.

6.

Мебелите в дневната и работната стая на Уили Шийнър бяха съвсем обикновени. Стефан не се беше подготвил предварително какво да очаква. Вероятно признаци на лудост, но в никакъв случай такъв спретнат, подреден дом.

Едната спалня беше празна, а другата — решително необичайна. Единственото легло представляваше тесен матрак направо на пода. Калъфките и чаршафите подхождаха за детска стая, с апликирани цветни зайчета. Нощното шкафче и гардеробът бяха съобразени с детските размери. Бяха боядисани в светлосиньо, с изрисувани отстрани и по чекмеджетата животни — жирафи, зайчета, катерички. Шийнър притежаваше поредицата „Златна детска библиотека“ и други книжки с картинки, животни и играчки, подходящи за шест-седем-годишна възраст.

Отначало Стефан помисли, че стаята е предназначена за прелъстяване на съседски деца, а Шийнър е достатъчно нестабилен, за да дебне плячката си в квартала, където рискът е най-голям. Но в къщата нямаше друго легло, а гардеробът и чекмеджетата бяха пълни с мъжки дрехи. По стените висяха десетина фотографии в рамки на едно и също рижо момче — от бебе до седем-осемгодишна възраст. От приликата личеше, че на снимката е Шийнър като дете. Постепенно Стефан съобрази, че целият декор е предназначен единствено за Уили Шийнър. Този мръсник спеше тук. След лягане явно се пренасяше във въображаем детски свят и без съмнение търсеше там отчаяно необходимия покой в тягостния нощен унес.

Застанал в средата на необикновената стая, Стефан едновременно се натъжи и отврати. Стори му се, че Шийнър задиря децата не само и дори не предимно заради сексуалното преживяване, а за да попие тяхната младост и да стане пак малък като тях. Чрез извратеността той като че ли се мъчеше да се потопи в изгубената невинност, а не толкова в моралното падение. Беше колкото жалък, толкова и гнусен — непригоден за предизвикателствата в света на възрастните и опасен тъкмо поради това. Стефан потръпна.

7.

Леглото й в стаята на близначките Акерсън вече беше заето от друго дете. Пратиха Лора в малка стаичка с две легла в северния край на третия етаж близо до стълбите. Делеше я с деветгодишната Елоиз Фишър, с коса, вързана на опашки, с лунички и поведение прекалено сериозно за дете.

— Като порасна, ще стана счетоводителка — довери се тя на Лора. — Много обичам числата. Можеш сто пъти да събереш колонката и всеки път получаваш един и същ отговор. С числата няма изненади, те не са като хората.

Родителите на Елоиз бяха осъдени за търговия с наркотици и пратени в затвора, а съдът я беше настанил в Макилрой, докато реши на кой от роднините да я повери.

Щом разопакова багажа, Лора хукна към стаята на близначките, втурна се при тях и се развика:

— Свободна съм, свободна съм!

Тами и новото момиче гледаха с недоумение, но Рут и Телма се спуснаха да я прегръщат: все едно, че се завръщаше в истинския си дом.

— Не ти ли хареса приемното семейство? — попита Рут.

— А-ха — каза Телма.

— Приложила си плана Акерсън.

— Не, убих ги, докато спяха.

— Става — съгласи се Телма.

Новото момиче, Ребека Богнър, беше около единадесетгодишна. Очевидно между нея и близначките Акерсън нямаше никакви симпатии. Ребека слушаше Лора и близначките и непрекъснато повтаряше: „Ти си много странна“, „Колко странно“ или „Ау-у, какви странни хора“ с такъв израз на превъзходство и презрение, че отравяше атмосферата почти толкова успешно, колкото атомен взрив.

Лора и близначките излязоха навън, в ъгъла на игрището, където можеха да споделят новините от последните пет седмици без досадния коментар на Ребека. Беше началото на октомври, дните все още бяха топли, но в пет без четвърт вече се усещаше хлад. Облякоха якета и седнаха на долните преградни на катерушката, която вече бе изоставена, защото по-малките се миеха за вечеря.

Не бяха изминали и пет минути, когато се появи Уили Шийнър с електрическа резачка за храстите. Захвана се с митровия плет на десетина метра от тях и съсредоточи вниманието си върху Лора.

На вечеря Глистът подаваше кофички с мляко и черешов сладолед на опашката от деца. Беше запазил най-голямото парче за Лора.

* * *

В понеделник Лора отиде в ново училище, където другите деца вече цял месец се опознаваха и сприятеляваха. Рут и Телма идваха заедно с нея в някои от часовете и така успяваше по-лесно да се приспособи, но и трябваше да си спомни, че първото условие в сирашкия живот е нестабилността.

Във вторник следобед, след училище, госпожа Боумейн я спря в коридора.

— Лора, може ли да поговорим в моя кабинет?

Госпожа Боумейн беше облечена в тъмночервена рокля на цветя, която не хармонираше с десена от рози и праскови на пердетата и тапетите. Лора седна на стол с тапицерия на рози. Госпожа Боумейн се изправи до бюрото с намерението да отпрати Лора набързо и да се заеме с други задачи. Беше от типа на неуморните, енергични хора.

— Днес ни напусна Елоиз Фишър — каза госпожа Боумейн.

— Кой пое грижата за нея? — попита Лора. — Тя обичаше баба си.

— Точно баба й — потвърди госпожа Боумейн.

Браво на Елоиз. Лора се надяваше, че луничавата бъдеща счетоводителка с опашките ще намери още нещо, достойно за доверие, освен студените цифри.

— Сега оставаш сама в стаята — каза припряно госпожа Боумейн. — Нямаме друго свободно легло, така че не можеш просто да се преместиш при…

— Може ли да предложа нещо?

Госпожа Боумейн се намръщи нетърпеливо и си погледна часовника. Лора бързо продължи:

— Рут и Телма са най-добрите ми приятелки, а в същата стая са Тами Хинсън и Ребека Богнър. Но Тами и Ребека, струва ми се, не се спогаждат с Рут и Телма, така че…

— Ние тук искаме да научим децата да свикнат да живеят с различни хора. Не е полезно за формирането на характера да живееш с момичета, които вече харесваш. Въпросът е, че до утре не мога да направя размествания, защото днес имам много работа. Искам да знам дали мога да ти имам доверие да прекараш сама в стаята си тази нощ.

— Да ми имате доверие? — обърка се Лора.

— Кажи ми истината, млада госпожице. Мога ли да ти имам доверие да те оставя сама тази нощ?

Лора не можа да проумее каква беля може да се очаква от едно дете, оставено само за една нощ. Вероятно възпитателката предполагаше, че Лора ще се барикадира така здраво в стаята, че ще се наложи полицията да разбие вратата, да я обезвреди със сълзотворен газ и да я измъкне оттам с белезници. Лора беше колкото обидена, толкова и объркана:

— Разбира се. Не съм бебе. Всичко ще е наред.

— Ами… добре. Довечера ще спиш сама, а утре ще видим какви размествания ще правим.

След като излезе от шарения кабинет на госпожа Боумейн и тръгна по мръсносивите коридори към третия етаж, Лора изведнъж се сети: Глиста! Шийнър щеше да разбере, че тази нощ тя ще е сама. Той научаваше всичко в Макилрой, имаше ключове и можеше да се върне през нощта. Нейната стая се намираше до северното стълбище, така че лесно можеше да се промъкне по стълбите и да се справи с нея за броени секунди. Щеше да я пребие или упои, после да я напъха в зеблен чувал, да я заключи в избата и никой нямаше да научи какво се е случило с нея.

Тя се обърна на площадката на втория етаж и като прескачаше по две стъпала наведнъж, хукна обратно към кабинета на госпожа Боумейн, но в ъгъла на предния коридор едва не се сблъска с Глиста. Той носеше парцал и кофа с преса на колелца, пълна с вода и почистващ препарат с остър боров дъх.

Той се ухили срещу нея. Може би си въобразяваше, но й се стори, че е сигурен в оставането и сама тази нощ.

Трябваше да го заобиколи, да отиде при госпожа Боумейн и помоли за промяна в договорката за нощта. Не можеше да отправи обвинения към Шийнър, защото щеше да завърши като Дени Дженкинз — с недоверието на персонала и безмилостното мъчение на възмездието, но не би могла да намери приемливо извинение за промяната на решението.

Помисли и за друго: да се затича към него, да го натика в кофата, да го удари и да му каже, че е по-упорита от него и най-добре да я остави на мира. Но той се различаваше от Тийгълови. Майк, Флора и Хейзъл бяха плиткоумни, досадни, невежи, но все пак нормални. Глистът беше побъркан и не можеше да се предвиди как ще реагира, ако го повали.

Докато Лора се колебаеше, усмивката разкри още по-широко кривите му, пожълтели зъби. Бледите му страни се зачервиха, Лора разбра, че това може да е прилив на желание и й призля. Тя се отдръпна, но не посмя да се затича преди да изкачи стълбите и да се скрие от погледа му. После се втурна към стаята на близначките Акерсън.

— Довечера ще спиш тук — отсече Рут.

— Разбира се — добави Телма, — ще останеш в стаята си, докато мине вечерната проверка и после ще се промъкнеш при нас.

От ъгъла, където седеше в леглото и пишеше домашното по математика, се обади Ребека Богнър:

— Имаме само четири легла.

— Ще спя на пода — отговори Лора.

— Но това е нарушение на правилника — възрази Ребека.

Телма сви юмрук и я изгледа застрашително.

— Добре, добре — отстъпи Ребека. — Не съм казвала, че съм против идването й, просто отбелязах, че това е нарушение.

Лора очакваше Тами да се противопостави, но тя лежеше по гръб върху покривката на леглото и гледаше в тавана, очевидно погълната от собствените мисли и незаинтересована от техните планове.

* * *

В облицованата с дъбова ламперия трапезария, надвесена над отвратителната вечеря, която се състоеше от свинска пържола, лепкаво картофено пюре и жилав зелен фасул, следена от зоркото око на Змиорката, Телма каза:

— Колкото до причините за въпроса на Боумейн дали може да те остави сама… тя се страхува, че ще направиш опит за самоубийство.

Лора не повярва.

— Случвало се е — тъжно промълви Рут. — Затова ни тъпчат поне по две дори и в най-малките стаички. Прекалената самота е… един от подтиците.

Телма продължи:

— Не разрешават аз и Рут да делим сами малка стая, защото сме еднакви близначки и затова ни смятат за един човек. Въобразяват си, че щом затворят вратата, веднага ще се обесим.

— Но това е смешно — каза Лора.

— Разбира се, че е смешно — съгласи се Телма. — Бесенето не е достатъчно шик. Потресаващите сестри Акерсън имаме вкус към драматичното. По-скоро ще си направим харакири с ножове, откраднати от кухнята, или ще се сдобием с трион… — Разговорите в залата се водеха тихо, защото из трапезарията се разхождаха дежурни служители. Госпожица Кайст, възпитателката от третия етаж, мина зад масата, където седяха Лора и близначките и Телма прошепна: — Гестапо.

След като госпожица Кайст се отдалечи, Рут каза:

— Госпожа Боумейн е добронамерена, но просто не може да се справя с работата. Ако имаше време да проучи що за човек си Лора, никога нямаше да се тревожи дали ще направиш опит за самоубийство. Ти си борец.

Като ровеше в непоносимата храна, Телма забеляза:

— Веднъж хванаха Тами Хинсън в банята с пакетче ножчета за бръснене, докато събирала кураж да си пререже вените.

Лора остана поразена при внезапната мисъл за смесицата от хумор и трагедия, абсурд и мрачен реализъм, която представляваше особения модел на техния живот в Макилрой. В един момент те безгрижно се шегуваха помежду си, само миг след това обсъждаха желанието на познати момичета да се самоубият. Тя осъзна, че прозрението не отговаря на възрастта й и реши веднага като се върне в стаята, да го запише в тетрадката за наблюдения, която отскоро водеше. Рут беше успяла да преглътне порцията си. Тя каза:

— Един месец след инцидента с ножчетата за бръснене внезапно претърсиха стаите за опасни предмети. У Тами намериха флакон с газ за запалки и кибрит. Смятала да се скрие в банята, да се напръска с газ и да се подпали.

— О, господи — Лора се замисли за слабичкото русо момиче с пепелява кожа и тъмни кръгове около очите. Плановете и за самоунищожение бяха само израз на желанието да ускори бавния огън, който отдавна я изгаряше отвътре.

— Пратиха я на интензивно лечение за два месеца — каза Рут.

— Когато се върна — добави Телма, — възрастните твърдяха, че е много по-добре, но на Рут и на мене изглеждаше непроменена.

* * *

Десет минути след вечерната проверка на госпожица Кайст по стаите Лора стана от леглото. Пустият коридор на третия етаж се осветяваше само от три мъждиви лампи. Облечена в пижама, с възглавница и одеало под мишница, тя изтича боса до стаята на близначките Акерсън.

Светеше само нощната лампа до леглото на Рут, която прошепна:

— Лора, ще спиш в моето легло. Аз съм си постлала на пода.

— Е, тогава ще си събереш завивките и ще се върнеш в кревата си — отговори Лора.

Тя сгъна одеалото, постла го близо до леглото на Рут, сложи възглавницата и легна. Ребека Богнър се обади от своя ъгъл:

— Всички ще загазим с тази история.

— От какво се страхуваш, какво могат да ни направят? — попита Телма. — Да ни вържат на кол в задния двор, да ни намажат с мед и да ни оставят на мравките?

Тами спеше или се преструваше, че спи. Рут угаси светлината и те се притаиха в мрака.

Вратата се отвори рязко и светна голямата лампа. В стаята влезе госпожица Кайст, облечена в червен халат и със свирепо изражение.

— Е? Лора, какво правиш тук?

Ребека Богнър изпъшка:

— Казах ви, че ще стане беля.

— Веднага се връщай в стаята си, млада госпожичке.

Бързината, с която се появи госпожица Кайст, будеше подозрения и Лора погледна към Тами Хинсън. Русото момиче вече не се преструваше, че спи. Тя се подпря на лакът и леко се усмихна. Очевидно бе решила да помогне на Глиста в домогванията му до Лора, може би с надеждата да възвърне положението си на негова любимка.

Госпожица Кайст придружи Лора чак до стаята. Лора си легна и госпожица Кайст се загледа в нея:

— Топло е. Ще отворя прозореца.

После се върна до леглото и замислено се втренчи в Лора:

— Искаш ли да споделиш нещо с мене? Каква ти е болката?

Лора се замисли дали да не разкаже за Глиста. Но какво щеше да стане, ако госпожица Кайст почака да хване Глиста, а той изобщо не се появи? Лора никога вече няма да може да го обвини, защото ще се знае, че тя вече го е правила и преди и никой няма да приеме думите и сериозно. Тогава даже да я изнасилеше, Глистът пак ще се отърве.

— Не, няма нищо — отвърна тя.

Госпожица Кайст заяви:

— Телма е прекалено самоуверена за възрастта си, преструва се на изтънчена. Ако си толкова глупава, че поискаш пак да нарушиш правилника с нощни веселби, намери си приятелки, които заслужават такъв риск.

— Да, госпожице — каза Лора само за да се отърве от нея и вече съжаляваше, че се бе поколебала дали да не откликне на проявената за миг загриженост.

След като госпожица Кайст излезе, Лора остана в леглото и не побягна. Лежеше в мрака, сигурна, че ще я проверят пак до половин час. Глистът положително нямаше да се промъкне преди полунощ, а бе едва десет часа, така че между следващото посещение на госпожица Кайст и пристигането на Глиста щеше да има достатъчно време да отиде на безопасно място.

Далеч, далеч в нощта отекна гръмотевица. Тя седна в леглото. Нейният пазител! Отметна завивките и изтича до прозореца. Не видя светкавица. Далечният тътен заглъхна. А може изобщо да не е била гръмотевица. Изчака десетина минути, но нищо повече не се случи. Разочарована, Лора се върна в леглото. Малко след десет и половина бравата изскърца. Лора примижа, полуотвори уста и се престори на заспала. Някой тихо влезе в стаята и дойде до леглото. Лора дишаше бавно, равномерно, дълбоко, но сърцето и биеше лудо. Това беше Шийнър. Беше сигурна, че е той. О, господи, беше забравила, че е луд, че е непредсказуем и сега беше тук по-рано, отколкото беше очаквала и приготвяше спринцовката. Щеше да я натика в зеблен чувал и да я отнесе като побъркан Дядо Коледа, който краде деца вместо да раздава подаръци.

Часовникът тиктакаше. Хладен ветрец разлюляваше пердетата. Най-после лицето се оттегли. Вратата се затвори. Значи е била госпожица Кайст в крайна сметка.

Силно разтреперана, Лора стана от леглото и си навлече халата. Преметна одеалото през ръка и излезе от стаята без чехли, защото боса щеше да се движи по-безшумно.

Не можеше да се върне при близначките. Затова отиде до северното стълбище, предпазливо открехна вратата и стъпи на слабо осветената площадка. Ослуша се за стъпките на Глиста отдолу. Заслиза крадешком като очакваше да се сблъска с Шийнър, но стигна до партера благополучно.

Като трепереше с босите си крака на студените плочки по пода, потърси убежище в занималнята. Не включи осветлението, а предпочете призрачния блясък на уличните лампи, който проникваше през прозорците и посребряваше ръбовете на мебелите. Промуши се покрай столчетата и масичките и постла одеалото зад дивана.

Сънят й бе неспокоен. Непрекъснато се будеше от кошмари. Старата къща беше изпълнена с потайните звуци на нощта — скърцането на дъсчения под отгоре, глухия шум на остарелия водопровод.

8.

Стефан угаси всички светлини и зачака в спалнята с детските мебели. В три и половина през нощта чу Шийнър да се връща. Стефан тихо мина зад вратата на спалнята. След няколко минути Уили Шийнър влезе, светна лампата и се запъти към матрака. Издаваше странни звучи, докато вървеше — отчасти въздишки, отчасти скимтене на животно, избягало от враждебния свят в своята бърлога.

Стефан затвори вратата и Шийнър сепнато се извърна по посока на раздвижването, изумен, че гнездото му е нападнато.

— Кой… кой сте вие? Какво по дяволите търсите тук?

* * *

От „Шевролета“, паркиран в сянката отсреща, Кокошка наблюдаваше как Стефан излиза от дома на Уили Шийнър. Изчака десетина минути, слезе от колата, заобиколи къщата отзад, намери вратата открехната и предпазливо влезе вътре.

Откри Шийнър в детска спалня — пребит, окървавен и неподвижен. Вонеше на урина, защото се беше изпуснал.

„Някой ден“, мислеше си Кокошка с мрачна решителност и садистична тръпка, „ще наредя Стефан още по-лошо. Него и това проклето момиче. Щом като разбера каква роля играе в неговите планове и защо той прескача десетилетия, за да промени живота й, ще подложа двамата на такива мъки, каквито никой не е изпитал, освен в ада“.

Той напусна къщата на Шийнър. В задния двор хвърли бърз поглед към осеяното със звезди небе и се върна в института.

9.

Тъкмо се беше зазорило, още преди да станат най-ранобудните обитатели на дома, но след като усети, че опасността от Шийнър е преминала, Лора напусна занималнята и се качи на третия етаж. Всичко в стаята си стоеше както го бе оставила. Нямаше никакви следи от нощно нахълтване.

Изтощена, със зачервени очи, тя се чудеше дали не е надценила смелостта и дързостта на Глиста. Чувстваше се малко глупаво. Започна да оправя леглото си — задължение на всяко дете в Макилрой — и когато повдигна възглавницата, се вцепени от видяното отдолу. Захарна пръчка.

* * *

Този ден Глистът не се яви на работа. Беше прекарал цялата нощ буден, в приготовления за похищението на Лора и несъмнено имаше нужда от сън.

— Как е възможно човек като него изобщо да спи? — чудеше се Рут, когато след училище се събраха в ъгъла на игрището. — Как му позволява съвестта, искам да кажа?

— Рут, той няма съвест — обясни Телма.

— Всеки човек, дори и най-лошият, има съвест. Такива ни е създал Господ.

— Шейн — каза Телма, — приготви се да ми помагаш при изгонването на бесове. Нашата Рут пак е обладана от зъл дух.

В нетипичен за нея прилив на съчувствие госпожа Боумейн премести Тами и Ребека в друга стая и позволи на Лора да отиде при Рут и Телма. Четвъртото легло засега остана празно.

— Това легло ще е за Пол Маккартни — обяви Телма, докато заедно с Рут помагаха на Лора да се нанесе. — Винаги, когато Бийтълз дойдат в града, Пол може да го използва. А пък аз ще използвам Пол.

— Понякога се изразяваш доста неприлично — отбеляза Рут.

— Ами, просто изразявам нормално полово желание.

— Телма, ти си едва на дванадесет години — каза Рут раздразнено.

— Започнах тринадесетата. Месечният ми цикъл може да дойде всеки момент. Ще се събудим някоя сутрин и тука ще е изпоцапано с кръв, сякаш е имало клане.

— Телма!

Шийнър не дойде на работа и в четвъртък. Почивните му дни през тази седмица бяха петък и събота, така че в събота вечерта Лора и близначките възбудено обсъждаха възможността Глиста никога повече да не се появи, защото е бил прегазен от камион или заразен с бери-бери.

Но в неделя сутринта на закуска Шийнър стоеше на тезгяха в бюфета. Очите му бяха отекли, дясното ухо превързано, горната устна подута, на лявата буза личеше дълга драскотина и му липсваха два предни зъба.

— Може наистина да го е блъснал камион — прошепна Рут, докато чакаха реда на опашката.

Другите деца коментираха нараняванията на Шийнър, някои се кискаха. Но те или се страхуваха от него и го презираха, или го мразеха, затова никой не го заговори направо за състоянието му.

С приближаването до тезгяха Лора, Рут и Телма се умълчаха. Колкото по-близо идваха, толкова повече личеше, че е пребит. Синините около очите бяха отпреди няколко дни и плътта все още беше ужасяващо обезкръвена и подпухнала — сигурно отначало клепачите са били полузатворени от отока. Разцепената устна кървеше. Там, където лицето не беше натъртено и ожулено, млечнобялата иначе кожа беше посивяла. С купа̀ разбъркана медночервена коса най-отгоре той представляваше смехотворна фигура — цирков клоун, претърколил се през няколко стъпала, без да знае как да се приземи, за да избегне нараняването.

Той не вдигаше поглед към децата, докато сервираше. Беше свел очи над млякото и закуските. С приближаването на Лора като че ли се напрегна вътрешно, но не погледна към нея.

Лора и близначките подредиха столовете около масата така че да наблюдават Глиста — само преди час такъв обрат изобщо не би им минал през ума. Но сега той беше по-скоро интригуващ, отколкото страшен. Вместо да го отбягват, прекараха целия ден в следене — вървяха след него, гледаха как си изпълнява задълженията и се стараеха появата им там, където се намираше той, да изглежда случайна. Постепенно се изясни, че той усеща Лориното присъствие, но избягва да я погледне. Обръщаше се към другите деца, поспря в занималнята да поговори тихо с Тами Хинсън, но мисълта, че може да срещне очите на Лора видимо го ужасяваше, все едно че щеше да бръкне с голи ръце в електрически контакт.

Към обяд Рут каза:

— Лора, той се страхува от теб.

— Да пукна, ако това не е вярно — разгорещи се Телма. — Ти ли го наби, Шейн? Да не би да криеш, че си специалист по карате?

— Много чудно, нали? Защо ще го е страх от мене?

Но тя знаеше отговора. Нейният специален пазител. Беше си помислила, че ще се наложи да се справя с Шийнър сама, но пазителят й отново се беше намесил като бе предупредил Шийнър да се държи настрана от нея.

Не беше сигурна защо не й се иска да сподели с близначките Акерсън историята за загадъчния покровител. Те бяха най-добрите й приятелки, доверяваше им се, но все пак усещаше по интуиция, че тайната на нейния пазител трябва да се съхрани, че малкото неща, които й бяха известни за него, бяха свещено познание и тя няма право да бъбри за него пред други хора като по такъв начин превръща съкровеното в обикновена клюка.

* * *

През следващите две седмици синините на Глиста избледняха. Свалиха превръзката от ухото и на мястото на разкъсването не откриха червени шевове. Той продължаваше да страни от Лора. Когато сервираше в трапезарията, вече не пазеше най-хубавия десерт, нито вдигаше очи към нея.

От време на време обаче тя го улавяше да я изгаря с поглед отдалече. Всеки път той се извръщаше, но в огнените зелени очи сега се четеше нещо още по-лошо от предишния извратен глад — ярост. Явно смяташе, че тя е виновна за нанесения побой.

На двадесет и седми октомври, петък, тя научи от госпожа Боумейн, че на следващия ден ще я изпратят при други приемни родители. Семейната двойка Докуайлър и Нюпорт Бийч отскоро се бяха включили в програмата за отглеждане на сираци в домашни условия и бяха проявили желание да я вземат.

— Сигурна съм, че сегашният избор е по-подходящ — каза госпожа Боумейн, изправена до бюрото в крещящо жълта рокля на цветя, с която приличаше на градински шезлонг. — Препоръчвам ти да не повтаряш у Докуайлърови неприятностите, които създаде на семейство Тийгъл.

Вечерта в стаята Лора и близначките се мъчеха да си придадат бодър вид и да говорят за предстоящата раздяла със същия равнодушен тон, с който бяха обсъждали отпътуването и при Тийгълови. Но те се бяха сближили през изминалия месец толкова много, че Рут и Телма вече говореха за Лора като за своя сестра. Телма дори веднъж заяви: „Изумителните сестри Акерсън — Рут, Лора и аз“ и тогава Лора се почувствува по-желана, по-обичана, по-жива от всеки друг път през последните три месеца, откакто почина баща й.

— Обичам ви, момичета — каза Лора.

— О, Лора — промълви Рут и избухна в сълзи.

Телма се намръщи:

— Ще се върнеш съвсем скоро. Тези Докуайлърови ще се окажат ужасни. Те ще те карат да спиш в гаража.

— Дано — отвърна Лора.

— Ще те бият с маркучи…

— Би било хубаво.

* * *

Светкавицата, поразила този път живота й, беше добра или поне така изглеждаше в началото.

Семейство Докуайлър живееха в огромна къща в богаташки квартал на Нюпорт Бийч. Лора разполагаше със собствена спалня с изглед към океана, издържана в естествени тонове, предимно бежово. Карл Докуайлър й показа стаята и обясни:

— Не знаехме кои са любимите ти цветове, затова оставихме спалнята така, но можем веднага да я пребоядисаме както пожелаеш. — Беше около четиридесетте, едър като мечок, с мощен гръден кош и широко, румено лице, което и напомняше за Джон Уейн, ако Джон Уейн можеше да изглежда малко по-забавен. — Може би момиче на твоята възраст ще предпочете стая в розово.

— О, не, харесва ми точно такава, каквато е — каза Лора.

Все още слисана от изненадващия разкош, в който се озова, тя се приближи до прозореца. Откриваше се прекрасен изглед към пристанището на Нюпорт с яхти, които се поклащаха в морето, позлатено от слънчевите лъчи.

Нина Докуайлър се доближи до Лора и сложи ръка на рамото й. Беше прекрасна, мургава, с тъмна коса и виолетови очи — истинска порцеланова кукла.

— Лора, в документите ти пишеше, че обичаш книгите, но не знаехме какви точно затова сега отиваме право в книжарницата и купуваме всичко, което ти хареса.

В книжарницата „Уолдънбукс“ Лора си избра пет книги с меки обложки. Докуайлърови я насърчаваха да купи още, но й беше неудобно да им харчи парите. Карл и Нина ровеха по лавиците, измъкваха оттам разни томчета, четяха написаното на корицата и ги трупаха в купа при най-малък интерес, проявен от Лора. По едно време Карл пълзеше на четири крака в отдела за юношеска литература и преглеждаше заглавията на най-долната лавица.

— Ей-тук има нещо за кучета. Обичаш ли разкази за животни? Намерих една шпионска!

Той представляваше толкова комична гледка, че Лора се кискаше. Когато си тръгнаха от магазина, бяха купили стотина книги, цели торби книги.

Първата вечеря заедно беше в една пицария, където Нина показа неочакван талант на фокусник като измъкна иззад Лориното ухо резенче шунка, което пак изчезна някъде.

— Смайващо! — каза Лора. — Откъде си го научила?

— Имах фирма за вътрешно обзавеждане, но преди осем години се наложи да се откажа. По здравословни причини. Прекалено напрежение. Не бях свикнала да стоя в къщи безцелно и започнах да се занимавам с разни неща, за които си бях мечтала, когато бях делова жена без никакво свободно време. Например, да правя фокуси.

— Здравословни причини? — попита Лора. Сигурността беше коварен килим, който непрекъснато измъкваха изпод краката й и сега някой пак се готвеше да го дръпне.

Страхът и явно пролича, защото се намеси Карл Докуайлър:

— Няма страшно. Нина се е родила с болно сърце, вроден дефект, но ще живее дълго като теб или мен, ако избягва стресовите състояния.

— Не могат ли да те оперират? — заинтересува се Лора и остави току-що взетото парче пица, защото апетитът и изведнъж секна.

— Сърдечносъдовата хирургия напредва много бързо — отговори Нина. — Вероятно да, след няколко години. Обаче няма защо да се тревожиш, миличка. Ще се пазя, още повече като си имам сега дъщеричка за глезене!

— Най-голямото ни желание — каза Карл, — беше да имаме деца, но не можехме. Когато решихме да си осиновим, открихме какво е здравословното състояние на Нина и тогава службите по осиновяването ни отказаха.

— Но можем да бъдем приемни родители — допълни Нина. — Така че, ако ти е приятно да живееш при нас, можеш да останеш завинаги, все едно, че сме те осиновили.

Вечерта в голямата спалня с изглед към морето, което сега беше почти страховита тъмна бездна, Лора си каза, че не трябва да се привързва прекалено към Докуайлърови, защото сърдечното заболяване на Нина изключва всякаква сигурност.

На следния ден, неделя, я заведоха да й купят дрехи и щяха да похарчат цяло състояние, ако не ги беше помолила да спрат. Натъпкаха мерцедеса с покупките и отидоха да гледат комедия с Питър Селърз, а след филма обядваха в закусвалня, където млечните шейкове бяха невероятни. Докато поливаше пържените картофи с кетчуп, Лора каза:

— Имате късмет, че агенцията ви прати мене, а не някое друго дете.

— Така ли? — вдигна вежди Карл.

— Ами, вие сте добри, прекалено добри и много по-уязвими, отколкото си мислите. Всяко дете може да разбере колко сте уязвими в действителност и повечето биха ви използвали. Безмилостно. Но с мене можете да сте спокойни. Никога няма да ви използвам или да ви накарам да съжалявате, че сте ме взели.

Те я гледаха изумени.

Накрая Карл се обърна към Нина:

— Изиграха ни. Тя не е на дванадесет години. Пратили са ни джудже.

Вечерта в леглото, преди да заспи, Лора си повтори заклинанието за самосъхранение: „Не се привързвай към тях прекалено много, не се привързвай прекалено…“. Но вече се беше привързала извънредно много.

* * *

Докуайлърови я изпратиха в частно училище, където учителите бяха по-взискателни, отколкото в познатите и държавни училища, но тя прие предизвикателството и се справяше добре. Постепенно си намираше нови приятелки. Телма и Рут и липсваха, но се утешаваше донякъде с мисълта колко ще се радват, че е намерила щастието.

Започна дори да си мисли, че би могла да повярва в бъдещето и да се осмели да бъде щастлива. В края на краищата си имаше специален пазител, нали? Вероятно даже ангел-пазител. Всяко момиче, благословено с ангел-пазител, беше, разбира се, предопределено за любов, щастие и сигурност.

Но щеше ли един ангел-пазител да застреля някого в главата? Щеше ли да превърне друг в кървава маса от бой? Нямаше значение. Тя имаше красив пазител, все едно дали беше ангел или не, имаше приемни родители, които я обичаха и не можеше да се откаже от щастието, когато то се изливаше така щедро върху нея.

На пети декември, вторник, Нина отиде на редовния месечен кардиологичен преглед и затова у дома нямаше никой, когато Лора се върна следобед от училище. Отключи си, влезе и остави учебниците на масичката в стил Луи Четиринадесети в антрето близо до стълбите.

Огромната дневна бе боядисана в различни отсенки кремаво, прасковено и бледозелено, които й придаваха уют, въпреки размерите. Лора поспря пред прозорците да се наслади на гледката и се замисли колко по-добре би било, ако Рут и Телма можеха да й се радват заедно с нея и изведнъж й се стори, че най-естественото нещо на този свят е да бъдат тук.

Защо не? Карл и Нина обичаха децата. Любовта им беше достатъчна за цяла къща деца, за хиляди деца. — Шейн — заяви тя гласно, — ти си гениална. Отиде в кухнята и приготви закуска да я отнесе в стаята си. Наля си чаша мляко, стопли във фурната шоколадова кифла и си взе ябълка от хладилника, замислена как да постави въпроса за близначките пред Докуайлърови. Планът беше толкова естествен, че още преди да вземе закуската и да бутне с рамо летящата врата, която отделяше кухнята от трапезарията, вече беше убедена, че няма никакъв начин да се провали.

В трапезарията я причакваше Глистът, грабна я и я блъсна в стената така силно, че й пресече дъха. Ябълката и кифлата отхвръкнаха от чинията. Лора изпусна чинията, а от другата ръка той изби чашата с мляко, която с трясък стана на парчета върху масата в трапезарията. Той я дръпна напред и пак я блъсна в стената. По гърба й се стрелна остра болка, зрението й се замъгли, но тя знаеше, че не бива да припада и затова се мъчеше упорито да запази съзнание, макар и разкъсвана от болка, задъхана и замаяна. Къде беше нейният пазител? Къде?

Шийнър си пъхаше лицето в нейното и ужасът сякаш изостряше сетивата й защото отчетливо изпъкваше всяка подробност в изкривената от ярост физиономия: червените все още следи от шевовете по разкъсаното ухо, черните точки по гънките около носа, белезите от пъпки по мазната кожа. Необикновено зелените очи чак не приличаха на човешки — отчуждени и жестоки като на котка.

Нейният пазител щеше да я изтръгне от ръцете на Глиста всеки момент, щеше да го дръпне и да го убие. Ей-сега.

— Хванах те — изрече той с рязък, вманиачен глас. — Сега си моя, сладурче, и ще ми кажеш кой беше оня кучи син, дето ме преби, да му пръсна главата.

Беше я сграбчил за ръцете и пръстите му се впиваха в плътта й. Повдигна я във въздуха до нивото на очите си и я притисна към стената. Краката и увиснаха.

— Кой е оня тип?

Беше силен за ръста си. Дръпна я от стената и отново я блъсна на височината на очите си.

— Кажи, милинка, или този път ще откъсна твоето ухо. Всеки момент. Ей-сега.

Болката пулсираше в гърба, но тя успя да поеме дъх, въпреки че това беше неговият дъх — кисел и отвратителен.

— Отговаряй, сладурче.

Можеше да умре, докато чака намесата на нейния ангел-пазител.

Ритна го в слабините. Попадението беше съвсем точно. Той стоеше разкрачен и дотолкова не беше свикнал момичетата да се съпротивляват, че изобщо не очакваше удара. Очите му се разшириха — всъщност за миг заприличаха на човешки — и издаде нисък, задавен звук. Ръцете му се отпуснаха. Лора се строполи на пода, а Шийнър политна назад, загуби равновесие и падна край масата в трапезарията, превит на една страна върху китайския килим.

Почти скована от болката, шока и ужаса, Лора не успя да се изправи. Краката й се подгъваха. Оставаше й да пълзи. Можеше да пълзи. По-далече от него. Трескаво. Към портала на трапезарията. С надеждата, че ще може да се изправи, докато стигне до дневната. Той я сграбчи за левия глезен. Лора се помъчи да се освободи с ритник. Не сполучи. Краката не я слушаха. Шийнър стискаше. Студени пръсти. Мъртвешки студени. Глистът издаде тънък, пронизителен звук. Странно. Тя сложи ръка върху петното от мляко на килима. Видя счупената чаша. Горната част беше отхвръкнала. Тежкото дъно се беше запазило, с остри назъбени краища отгоре. По него личаха капчици мляко. Все още задъхан, полупарализиран от болката, Глистът се докопа до другия глезен. Започна с извиване да се придърпва към нея. Продължаваше да пищи. Като птица. Щеше да се хвърли отгоре й. Да я прикове. Тя грабна счупената чаша. Поряза си палеца. Не усети нищо. Той пусна глезените й за да се улови за бедрата. Тя се мяташе и гърчеше по гръб. Сякаш тя беше глист. Обърна чашата с назъбения край срещу него. Нямаше намерение да го намушква, само да го отблъсне. Но той се отпускаше тежко върху нея и трите зъбци на счупения ръб се забиха в гърлото му. Той се опита да ги измъкне. Завъртя чашата. Краищата се прекършиха и останаха в плътта. Той я притискаше към пода с цялата тежест на тялото си. Давеше се и хъркаше. От носа му потече кръв. Тя се извъртя. Той заби нокти в нея. Коляното му се впи в бедрото. Устата му доближи гърлото й. Ухапа я. Само одраска кожата. Щеше да я нарани по-надълбоко със следващото ухапване, ако тя го допуснеше. Тя се замята. В разкъсаното гърло свистеше въздух. Тя се откопчи. Той посегна към нея. Тя зарита. Краката вече й се подчиняваха по-добре. Ритникът улучи здраво. Тя запълзя към дневната. Вкопчи се в портала. Изправи се. Погледна назад. Глистът също се беше изправил и стискаше готов за удар стол от трапезарията. Замахна. Тя се сниши. Столът с трясък се блъсна в рамката на портала. Тя залитна към дневната. Целта беше антрето, вратата, бягството. Той хвърли стола. Удари я в рамото. Тя падна. Търкули се. Погледна нагоре. Той се извиси над нея, хванал лявата й ръка. Силите я напускаха. Пред очите й се стелеше мрак. Той сграбчи и другата й ръка. С нея беше свършено. Или щеше да бъде свършено, ако стъклата, останали в гърлото, не бяха прерязала още една артерия. Изведнъж от носа му бликна кръв. Той се строполи върху нея с огромна и страшна тежест, мъртъв.

Лора не можеше да помръдне, едва дишаше и с мъка се удържаше в съзнание. През непривичния звук на собствените сподавени хълцания чу да се отваря врата. Стъпки.

— Лора? Върнах се.

Беше гласът на Нина, отначало безгрижен и весел, после изпълнен с ужас:

— Лора? О, господи, Лора?

Лора се помъчи да махне мъртвото тяло от себе си, но можа само наполовина да се измъкне изпод трупа, колкото да види Нина, изправена на прага на антрето. За миг Нина остана вцепенена от шока, втренчена в кремавия, прасковения и зеления цвят с оттенък на морска пяна в дневната — изпълнения с вкус интериор, който сега беше обилно изпъстрен с алени петна. После виолетовите очи се плъзнаха към Лора и тя се отърси от вцепенението:

— Лора, божичко, Лора!

Направи три крачки напред, рязко спря, наведе се и се присви като че ли я бяха ударили в стомаха. Започна да издава особени звуци: „ъх, ъх, ъх“. Опита се да се изправи. Лицето й беше изкривено. Не можа да се задържи и най-накрая безмълвно се свлече на пода. Не можеше така. Не беше честно, по дяволите.

Нов прилив на сила, породен от паниката и любовта към Нина, изпълни Лора. Тя се измъкна изпод Шийнър и бързо допълзя до приемната си майка. Нина беше неподвижна. Красивите й очи бяха отворени, невиждащи.

Лора сложи окървавената си ръка върху шията на Нина, за да провери пулса. Стори й се, че го напипва. Слаб, неравномерен, но все пак пулс.

Издърпа възглавница от един стол и я пъхна под главата на Нина. После изтича в кухнята, където на стенния телефон бяха написани номерата на полицията и пожарната. На пресекулки разказа на пожарната за сърдечния пристъп на Нина и даде адреса.

След като затвори телефона, се почувства уверена, че всичко ще се оправи, защото бе загубила един родител, баща си, от сърдечен пристъп и би било направо абсурдно да загуби Нина по същия начин. Да, в живота има абсурдни моменти, но животът сам по себе си не е абсурден. Животът е необикновен, труден, удивителен, скъпоценен, неуловим, загадъчен, но не по начало абсурден. Затова Нина щеше да живее — да умре беше безсмислица.

Все още уплашена и притеснена, но вече по-уверена, Лора забърза обратно към дневната, коленичи до приемната си майка и я прегърна. В Нюпорт Бийч бързата медицинска помощ беше първокласна. Линейката пристигна само три-четири минути след Лориното обаждане. Екипът действаше бързо и разполагаше с необходимата апаратура, но след няколко минути обяви, че Нина е мъртва. Несъмнено беше починала още в момента на падането.

10.

Една седмица по-късно Лора се върна в Макилрой, а осем дена преди Коледа госпожа Боумейн настани Тами Хинсън пак на четвъртото легло в стаята на Акерсън. По време на извънредния поверителен разговор с Лора, Рут и Телма, служителката от социални грижи обясни причината за преместването:

— Зная вашите възражения, че Тами не се чувства добре с вас, но изглежда все пак, че е по-добре, отколкото другаде. Местихме я в няколко стаи, но децата явно не я търпят. Не зная каква е причината да бъде отхвърлена, но обикновено останалите деца в стаята накрая я обръщат на боксова круша.

Върнаха се в стаята преди да се появи Тами и Телма седна в йогистка поза на пода, с кръстосани крака и пети върху бедрата. Заинтересува се от йога, когато „Бийтълз“ се насочиха към източната медитация и заяви, че когато някой ден срещне Пол Маккартни (неизбежна съдба според нея) „би било хубаво да имаме обща тема, по която мога да говоря авторитетно като например тази глупост, йогата“. Сега, вместо да медитира, тя каза:

— Какво щеше да направи онази крава, ако бях изтърсила: „Госпожа Боумейн, децата не обичат Тами, защото се оставяше Глиста да се гаври с нея и му помагаше да прелъсти други уязвими момичета, ето защо за тях тя е врагът“. Как ли би отвърнала тъпоумната госпожа Боумейн при тези думи?

— Щеше да те нарече лъжкиня — отговори Лора като се просна на изтърбушеното легло.

— Не се съмнявам. После щеше да ме изяде на обяд. Забелязвате ли размерите на тази жена? Тя дебелее със седмици. Такъв огромен, опасен, всеяден хищник е готов да изяде първото попаднало му дете с кокалите и всичко останало като че ли е парче сладкиш. — Загледана през прозореца към игрището зад къщата, Рут каза:

— Не е честно другите деца да се държат така с Тами.

— В живота няма справедливост.

— Но не бива и да има човекоядство — обади се Телма. — Хайде, Шейн, недей да се правиш на философ, ако си решила да дърдориш баналности. Знаеш, че ненавиждаме баналностите почти толкова, колкото да пуснем радиото и да слушаме Боби Джентри да пее „Ода за Били Джо“.

Когато след един час Тами се пренесе при тях, Лора изпитваше известно напрежение. В крайна сметка беше убила Шийнър, а Тами беше зависима от него. Очакваше Тами да е ожесточена и зла, но в действителност момичето се здрависа с искрена, срамежлива и потресаващо тъжна усмивка.

Два дена, прекарани заедно с Тами, бяха достатъчни да проличи, че приема загубата на нездравото влечение на Глиста със смесица от извратено съжаление и облекчение. Огненият темперамент, проявен при разкъсването на Лорините книги, беше угаснал. Беше се превърнала отново в онова жалко, слабичко, безцветно момиченце, с което Лора се запозна първия ден в Макилрой — по-скоро привидение, отколкото реален човек, на ръба да се разтвори в стелеща се мъгла и да изчезне изцяло при първото подухване.

* * *

След смъртта на Глиста и Нина Докуайлър Лора започна да ходи на половинчасови сеанси при психотерапевта доктор Буун по време на посещенията му в Макилрой всеки четвъртък и събота. Буун отказваше да проумее как Лора приема шока от нападението на Уили Шийнър и трагичната смърт на Нина без психически увреждания. Изненадваше се от ясните разсъждения за чувствата й и речника на възрастен човек, с който описваше отношението си към събитията в Нюпорт Бийч. Отраснала без майка, загубила баща си, понесла толкова кризи и ужаси и преди всичко крепена от чудотворната бащина любов, тя беше устойчива като сюнгер, попиваше всичко, което и поднасяше животът. Но въпреки че говореше за Шийнър безстрастно и за Нина с любов и тъга, психиатърът смяташе, че примирението е само привидно, неистинско.

— Значи сънуваш Уили Шийнър? — питаше я той, седнал до нея на дивана в малкия кабинет, определен за него в Макилрой.

— Само два пъти. Кошмари, разбира се. Но всички деца сънуват кошмари.

— Сънуваш и Нина, нали? Пак ли кошмари?

— О, не! Това са прекрасни сънища.

Той изглеждаше учуден:

— Тъжно ли ти е, когато мислиш за Нина?

— Да, но също така… Спомням си колко беше весело да пазаруваме заедно, да пробваме рокли и пуловери. Помня усмивката и смеха й.

— А вината? Чувстваш ли се виновна за онова, което се случи на Нина?

— Не. Може би Нина нямаше да умре, ако не бях отишла в дома им и не бях привлякла Шийнър след себе си, но не мога да се чувствам виновна. Постарах се да бъда добра приемна дъщеря и те бяха щастливи с мене. Случи се така, че животът ни замери с голяма торта с крем и вината не е моя — човек никога не забелязва откъде идва тортата. Не се получава смешно, ако виждаш предварително тортата, която се лепва на лицето.

— Торта с крем? — запита той озадачен. — Животът ти се струва фарс? Като „Трите смешника“?

— Отчасти.

— Значи животът е само шега?

— Не, той е сериозен и същевременно е шега.

— Но как е възможно?

— Ако не знаете — отговори тя, — вероятно аз трябва да задавам въпросите тук.

Запълни много страници от новия си дневник с разсъждения за доктор Уил Буун. За неизвестния пазител обаче не записа нищо. Стараеше се даже да не мисли за него. Беше я подвел. Лора беше станала зависима от него. Героичните му усилия я караха да се чувства по-особена и така успяваше да се справя след смъртта на баща си. Сега обаче й се струваше глупаво, че е търсила външна опора за оцеляването си. Все още пазеше бележката, която той бе оставил на бюрото след погребението на баща й, но вече не я препрочиташе. С течение на времето предишните усилия на пазителя й за нея започнаха да й приличат на измислените приказки за Дядо Коледа, на които се вярва до определена възраст.

* * *

Следобеда на Коледа се върнаха в стаята с подаръците, получени от благотворителни дружества и доброжелатели. Тържеството завърши с хорово пеене на празнични песни. Лора и близначките се изненадаха, когато Тами запя с всички. Гласът й бе тих и несигурен.

През следващите няколко седмици тя почти се отказа от навика да си гризе ноктите. Не беше преодоляла затвореността, но изглеждаше по-спокойна и по-самоуверена от всякога.

— Когато около нея не се навърта някой извратен тип — каза Телма, — може би постепенно ще почне отново да се чувства чиста.

* * *

Дванадесети януари 1968 година, петък, беше тринадесетият рожден ден на Лора, но тя не го празнува. Не виждаше нищо радостно в случая.

В понеделник я преместиха от Макилрой в Касуел Хол — дома за по-големи деца в Анахайм, на пет мили оттам. Рут и Телма й помагаха да свали багажа си в предното фоайе. Не й беше минавало през ума, че така силно ще съжалява за раздялата с Макилрой.

— Ние ще дойдем през май — увери я Телма. — На втори май навършваме тринадесет години и ще излезем оттук. Тогава пак ще сме заедно.

Когато пристигна служителката от Касуел, на Лора не й се тръгваше. И все пак тръгна.

* * *

Касуел Хол беше бивша гимназия, преустроена в спални помещения, занимални и кабинети за служителите. Затова атмосферата бе по-скована, отколкото в Макилрой.

Освен това в Касуел беше по-опасно, защото децата бяха по-големи и много от тях бяха почти малолетни престъпници. Там можеха да се намерят марихуана и хапчета против забременяване, а побоищата между момчетата и дори момичетата не бяха рядкост. Както и в Макилрой, в Касуел се създаваха групички, но тук по структура и прояви те имаха опасна прилика с уличните банди. Кражбите бяха обичайно явление.

След няколко седмици Лора разбра, че в живота оцеляват два типа хора: едните, като нея, които черпеха сили от това, че някога са били силно обичани и другите, лишените от любов, научени да се справят чрез омраза, подозрения и дребното удоволствие на отмъщението. Те презираха потребността от човешки чувства и същевременно завиждаха на способността да се изпитват.

В Касуел беше много внимателна, но никога не допускаше страхът да я сломи. Хулиганите бяха опасни, но наред с това жалки и дори смешни в позите и ритуалите на насилие. Не намери никой като близначките Акерсън, с когото да споделя черния хумор, затова с него запълваше страница след страница в тетрадките. В спретнато изписаните монолози се взираше в собствените мисли, докато чакаше близначките да навършат тринадесет години. Настъпи необикновено богат период на откриване на себе си и все по-дълбоко проникване във фарсовия, трагичен свят, където се беше родила.

На тридесети март, събота, беше в стаята си в Касуел и както четеше, дочу едно от момичетата, превзетата Фран Уикърт, да разказва на друго момиче в коридора за пожар и загинали деца. Лора се заслуша с половин ухо, докато не се спомена думата „Макилрой“.

Тя се смрази, сърцето и замря, ръцете и изтръпнаха. Изпусна книгата и като се втурна към коридора, уплаши момичетата.

— Кога? Кога е бил пожарът?

— Вчера — отвърна Фран.

— И колко са за-загинали?

— Не много, две деца, мисля, или само едно, но ми казаха, че там миришело на изгоряло месо. Не е ли най-гадното нещо…

Лора пристъпи към Фран и изкрещя:

— Как се казват?

— Хей, пусни ме?

— Кажи имената!

— Не ги знам. Господи, какво ти става?

Лора не помнеше как е пуснала Фран и е излязла извън сградата, но изведнъж се видя на Катела Авеню, на няколко пресечки от Касуел Хол. Катела беше търговска улица и на места нямаше тротоари, затова тя тичаше встрани по платното, а колите профучаваха от дясната и страна. Касуел се намираше на пет мили от Макилрой и тя не беше съвсем уверена, че познава целия път, но водена от инстинкта, продължаваше да тича до изтощение, после минаваше известно разстояние ходом и пак се затичваше.

Най-разумно беше да отиде право при служителите в Касуел и да попита за имената на децата, загинали при пожара в Макилрой. Но Лора си въобрази, че съдбата на близначките зависи изцяло от желанието и да предприеме трудното пътуване до Макилрой и да пита за тях и че ако понесе физическото наказание да пробяга пет мили, ще намери близначките невредими. Това беше суеверие, но тя му се поддаде.

Започна да се здрачава. Мартенското небе се обагри в мътночервени и пурпурни отблясъци и ръбовете на разпокъсаните облаци сякаш пламтяха, когато Лора зърна дома Макилрой. С облекчение забеляза, че по фасадата на старата къща няма следи от пожар.

Макар и потънала в пот, разтреперана от умора и с пулсираща болка в главата, тя не забави крачка при вида на оцелялата сграда, а продължи бързо до края. Отмина шест деца по коридорите на партера и още три по стълбите. Две от тях я повикаха по име, но тя не спря да ги пита за стихията. Трябваше да види с очите си.

На последната площадка на стълбището усети дъха на пожара: острата катранена миризма на изгоряло и наслоен задушлив дим. Когато мина през вратата на стълбището, забеляза, че в коридора на третия етаж прозорците са отворени в двата края, а по средата са поставени електрически вентилатори, за да издухват застоялия въздух в двете посоки.

Стаята на близначките Акерсън имаше нова, небоядисана врата, но стената беше обгоряла и изцапана със сажди. Някой беше начертал на ръка знак за опасност. Както всички останали врати в Макилрой, тази не се заключваше, затова тя пренебрегна предупреждението, блъсна вратата, пристъпи през прага и видя точно онова, от което се страхуваше: разруха.

Лампите от коридора отзад и пурпурните отблясъци на здрача в прозорците не осветяваха достатъчно стаята, но се виждаше, че остатъците от мебелите са изнесени. Помещението беше празно, като се изключи вонящия призрак на пожара. Подът бе почернял от сажди и овъглен, въпреки че изглеждаше запазен. Пушекът бе повредил стените. Вратичките на шкафовете бяха изгорели почти изцяло — само няколко отломъка висяха на пантите, които също се бяха стопили частично. Стъклата на прозорците бяха отнесени от стихията или счупени при бягството от пламъците — зейналите дупки бяха временно закрити със заковани от стената парчета мушама. За късмет на останалите деца в Макелрой пожарът се беше разпрострял нагоре, а не навън и беше прогорил тавана. Тя вдигна очи натам и видя неясните очертания на почернелите масивни греди. Явно огънят е бил потушен преди да погълне покрива, защото небето не се виждаше. Лора дишаше шумно, тежко не само поради изтощителното тичане от Касуел, но и защото паника стягаше гърдите и болезнено пресичаше дъха. Всяко вдишване на горчивия въздух имаше вкус на въглен, от който и се гадеше.

Още в мига, когато чу за пожара в Макилрой в стаята си в Касуел, тя се сети каква е причината за пожара, въпреки че не поиска да я сподели. Веднъж бяха хванали у Тами Хинсън газ за запалки и кибрит, с които смяташе да се самозапали. Като разбра за намеренията й, Лора не се усъмни, че Тами сериозно се кани да се самоубие по този начин, защото той беше най-уместен в нейния случай — отпушване на вътрешния огън, който я изгаряше от години.

Господи, Боже мой, дано да е била сама в стаята, когато го е направила, моля те, господи.

Отвратена от миризмата и вкуса на разрухата, Лора излезе от опожарената стая и се озова в коридора на третия етаж.

— Лора?

Тя вдигна поглед и видя Ребека Богнър. Дъхът на Лора секна, с мъчителни вдишвания и издишвания тя едва проговори:

— Рут… Телма?

Мрачният израз на Ребека изключваше възможността близначките да са останали невредими, но Лора повтаряше милите им имена на пресекулки, с тъжна, умолителна нотка.

— Там долу — каза Ребека и посочи северния край на коридора. — Предпоследната стая отляво.

С внезапен прилив на надежда Лора се затича към посочената стая. Три от леглата бяха празни, а в четвъртото, на светлината на нощната лампа лежеше на една страна момиче с лице към стената.

— Рут? Телма?

Момичето бавно се изправи — една от близначките Акерсън, невредима. Беше облечена в жалка, силно измачкана сива рокля. Косата й беше разбъркана, лицето подпухнало, очите пълни със сълзи. Пристъпи към Лора и спря, сякаш ходенето представляваше прекалено голямо усилие. Лора се втурна към нея и я прегърна.

Заровила плътно лице в Лориното рамо, тя най-накрая проговори с измъчен глас:

— О, защо не бях аз, Шейн. Ако трябваше да си отиде една от нас, защо това не се случи на мене?

Преди момичето да проговори, Лора смяташе, че пред нея е Рут. Лора отказваше да приеме този ужас и запита:

— Къде е Рути?

— Няма я. Рути вече я няма. Мислех, че знаеш — моята Рути е мъртва.

Лора усети как нещо вътре в нея се скъса. Мъката й беше толкова силна, че сълзите не можеха да потекат. Стоеше занемяла, вцепенена.

Останаха прегърнати цяла вечност. Здрачът отстъпваше пред мрака. Приближиха до леглото и седнаха на ръба. На вратата се показаха няколко деца. Очевидно живееха в същата стая заедно с Телма, но Лора ги отпрати с махване на ръката. Загледана в пода, Телма заразказва:

— Събудих се от писъка, такъв ужасен писък… и цялата тази светлина — така блестеше, че ме заслепи. Тогава разбрах, че има пожар в стаята. Тами се беше запалила. Гореше като факла. Мяташе се в леглото, гърчеше се, пищеше… — Лора я прегърна и зачака: — … Пламъкът се прехвърли от Тами, плъзна се по стената, леглото пламна, огънят пропълзя по пода, гореше килимът…

Лора си спомни как Тами пееше с тях на Коледа и после ден след ден видимо се успокояваше, сякаш постепенно намираше вътрешен мир. Сега ставаше ясно, че успокоението се дължеше на твърдото и решение да сложи край на мъките.

— Леглото на Тами беше най-близо до вратата, вратата пламна и аз счупих прозореца над моето легло. Извиках Рут, тя… тя к-каза, че идва, беше задимено, нищо не се виждаше, после Хедър Дорнинг, която спеше на твоето легло, дойде до прозореца, помогнах й да се измъкне, димът излиташе през прозореца, започна да се вижда по-добре, тогава видях как Рут се мъчи да завие Тами с одеялото, да з-задуши п-пламъците, но и одеалото се п-подпали и аз видях Рут… Рут… Рут пламна.

Отвън последните пурпурни отблясъци се стопиха в мрака. Сенките в ъглите на стаята се удължиха. Застоялата миризма на изгоряло се усети по-остро.

— … Щях да отида при нея, непременно, но точно тогава о-огънят избухна, навсякъде, димът стана толкова гъст и черен, не виждах вече Рут, не виждах нищо… После чух сирени, оглушителни, някъде наблизо, сирени, помъчих се да си кажа, че ще дойдат навреме и ще спасят Рут, но това беше лъжа, л-лъжа, която си измислих и в която ми се искаше да повярвам… и аз я изоставих, Шейн. Господи, скочих към прозореца и оставих Рути в п-пламъците…

— Не си могла да направиш нищо друго — увери я Лора.

— Оставих Рути.

— Нищо не си можела да направиш.

— Изоставих Рути.

— Не е имало никакъв смисъл да умреш и ти.

— Изоставих Рути, както гореше.

* * *

През май, след като навърши тринадесет години, преместиха Телма в Касуел и я настаниха в стаята на Лора. Служителите от социални грижи се съгласиха с това, защото Телма страдаше от депресия и не се поддаваше на лечение. Може би щеше да се съживи от дружбата с Лора.

Месеци наред Лора изпадаше в отчаяние, че няма да успее да помогне на Телма. Нощем я мъчеха кошмари, а денем се топеше от самообвинения. Но в края на краищата времето я излекува, въпреки че раните й не зараснаха напълно. Постепенно се възвърна чувството й за хумор и остроумието, макар и с непозната досега меланхолична нотка.

Пет години те живяха в една стая в Касуел Хол, докато се прекрати опеката на държавата и поеха самостоятелен път в живота. През тези години споделиха много весели мигове. Животът пак стана хубав, но вече не беше същият както преди пожара.

11.

Най-важното в главната лаборатория на института беше вратата, през която можеше да се пътува във времето. Тя представляваше огромен тунел с дължина дванадесет и диаметър осем стъпки, с лъскава стоманена обвивка и вътрешна облицовка от полирана мед. Беше поставена на медни блокове на около две педи от пода. От нея излизаха дебели жици. Вътре в тунела се завихряха особени токове, в които въздухът трептеше като вода. Кокошка се върна през времето до вратата и се материализира в грамадния цилиндър. Беше предприел няколко пътувания този ден, в следене на Стефан в далечни времена и места и най-сетне беше узнал защо предателят се е заел така упорито да прекроява съдбата на Лора Шейн. Забърза към отвора и стъпи на пода в лабораторията, където го очакваха двама учени и трима от неговите хора.

— Момичето няма нищо общо с плановете на този мръсник срещу правителството, нищо общо с опитите му да унищожи проекта за машина на времето — заяви Кокошка. — Тя е съвсем отделно, просто негов личен кръстоносен поход.

— Сега вече знаем всичко, което е направил и защо го е направил — каза един от учените, — и можете да го премахнете.

— Да — отговори Кокошка и прекоси стаята, за да отиде до главния пулт за управление. — Сега след като разкрихме всички тайни на предателя, можем да го убием.

Докато сядаше пред пулта с намерение да настрои вратата за още едно пътуване до времето, където щеше да изненада предателя, Кокошка реши да убие и Лора. Щеше да е лесно, можеше да се справи сам, защото елементът на изненадата беше на негова страна. Пък и предпочиташе да работи сам при всяка възможност — не обичаше да дели удоволствието. Лора Шейн не представляваше заплаха за правителството, нито за намеренията му да преобрази бъдещето на света, но щеше да убие първо нея и то пред Стефан само за да сломи сърцето на предателя преди да изпрати куршум в него. Освен това Кокошка обичаше да убива.

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Светкавица (2)

Метаданни

Данни

Светкавица

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава втораВечният пламък

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

Дийн Кунц
Светкавица (2)

Глава втора
Вечният пламък