Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lightning, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Вера Георгиева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 30гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
BERKLEY BOOKS NEW YORK 1989
ИНТЕРПРИНТ СОФИЯ 1992
Фантастичен трилър
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от merichka)
- —Корекция на „и“ вместо „й“, слепени параграфи и правописни грешки.
На Грег, Джоан Бенфорд
Понякога си мисля, че сте най-интересните хора, които познаваме.
Тогава винаги вземам два аспирина и си лягам.
Но мисълта упорства.
Първа част
Лора
Дълбоката любов на някого ни дава сили, а дълбоката любов към някого ни дава смелост.
Глава първа
Свещ на вятъра
1.
В нощта, когато се роди Лора Шейн, се разрази буря. Тогава времето беше толкова странно, че хората го споменаваха години наред.
Дванадесети януари 1955 година, сряда беше студен, сив и мрачен ден. На свечеряване от навъсеното небе се заизвиваха едри, пухкави снежинки и хората от Денвър се спотаиха в очакване на виелица от Скалистите планини. Към десет часа вечерта от запад задуха силен, мразовит вятър и зави през планинските проходи и над неравните гористи склонове. Снежинките се смалиха и станаха като песъчинки — малки и скърцащи. Вятърът нахлу през прозорците на опасания с книжни лавици кабинет на доктор Пол Маркуел.
Маркуел се беше отпуснал на стола зад бюрото и пиеше шотландско уиски за затопляне. Непрекъснатата настинка, която го мъчеше, се дължеше не на зимното течение, а на вътрешна студенина на ума и сърцето.
През четирите години след смъртта на единственото му дете Лени от полиомиелит Маркуел все повече затъваше в пиянство. И сега, въпреки че беше дежурен на повикване в околийската болница, той взе бутилката и си наля още „Чивас Ригьл“. През просветената 1955 година децата се ваксинираха с ваксината на доктор Джонас Солк. Скоро нито едно дете нямаше да се парализира или умира от полиомиелит. Но Лени се зарази през 1951 година преди Солк да разработи ваксината. Парализираха се и дихателните мускули на момчето. Случаят се усложни с бронхопневмония. Лени нямаше шансове.
Глух тътен отекна в зимната нощ от планината към запад, но отначало Маркуел не му обърна внимание. Беше така погълнат от собствената неспирна черна скръб, че понякога само подсъзнателно долавяше какво става около него.
На бюрото стоеше снимка на Лени. Дори четири години след смъртта лекарят продължаваше да се измъчва от усмихнатото лице на сина си. Трябваше може би да скрие снимката, но вместо това я държеше на видно място, защото методът, чрез който се опитваше да изкупи вината си, се състоеше в непрестанно самобичуване.
Никой от колегите на Пол Маркуел не знаеше за проблема с пиенето. Той никога не изглеждаше пиян. Грешките, допуснати при лечението на някои пациенти, се дължаха на усложнения, които биха могли да възникнат и по естествен път и затова не бяха приписвани лично на него. Но той си знаеше, че е сбъркал и ненавистта към самия себе си още повече го подтикваше към пиянство. Пак се чу тътен. Този път разпозна шума на гръмотевица, но все още не беше изненадан.
Телефонът иззвъня. Уискито притъпяваше сетивата и забавяше реакциите му, затова вдигна слушалката чак при третото позвъняване.
— Ало!
— Доктор Маркуел? Хенри Ямата — гласът на Ямата, стажант-лекар от околийската болница звучеше нервно. — Една от вашите пациентки, Джанет Шейн, току-що беше докарана от мъжа си. Тя ражда. Всъщност бурята ги е забавила и раждането вече е започнало.
Маркуел продължаваше да отпива от уискито, докато слушаше. После, доволен, че не заваля думите, попита:
— Все още ли е в началото?
— Да, но родилните болки са силни и необичайно продължителни за този етап. Има кървенисто вагинално течение…
— Това може да се очаква.
— Не, не — прекъсна го нетърпеливо Ямата. — Не става дума за обичайното изтичане…
Спукването на мехура или кървенистото течение беше сигурен знак, че раждането е наближило. Но Ямата каза, че госпожа Шейн вече е започнала да ражда. Маркуел сбърка като заяви, че става дума за обичайно изтичане на околоплодната течност.
— Кръвта не е чак толкова много, та да говорим за кръвоизлив — каза доктор Ямата, — но нещо не е наред. Инертна матка, обструкция на таза, органично заболяване…
— Бих забелязал, ако има някакво физиологично отклонение, което да застрашава бременността — отвърна рязко Маркуел. Но му беше ясно, че би могъл да не забележи, ако е бил пиян. — Днес е дежурен доктор Карлсън. Ако стане нещо преди да съм пристигнал, той…
— Току-що докараха четирима ранени от злополука. Двама са в лошо състояние. Карлсън е претоварен. Имаме нужда от вас, доктор Маркуел.
— Тръгвам. Двайсет минути.
Маркуел затвори телефона, допи уискито и извади от джоба ментови бонбони. Винаги ги носеше, откакто се пропи. На излизане от кабинета разви един, лапна го и се запъти по коридора към килера.
Беше пиян, а трябваше да изражда бебе и може би щеше да го повреди, което би означавало край на кариерата, крах на репутацията, но това не го интересуваше. Всъщност очакваше катастрофата с перверзен копнеж.
Обличаше палтото си, когато нощта се разтърси от нова гръмотевица. Къщата се разлюля.
Той се намръщи и погледна през прозореца до предната врата. Зад стъклото танцуваха ситни, сухи снежинки, спираха за миг, докато вятърът поеме дъх и се завъртаха отново. И преди беше чувал гръмотевици при снежна буря, но винаги в началото й, винаги глухи и отдалечени, никога толкова заплашителни.
Проблесна светкавица, после още една. Падащият сняг се освети странно от непостоянния блясък, а прозорецът за миг се превърна в огледало, където Маркуел видя собствения си измъчен образ. Последвалият гръмотевичен трясък беше най-силния до момента.
Лекарят отвори вратата и любопитно надникна в неспокойната нощ. Поривистият вятър хвърляше сняг под покрива на портата и го блъскаше в предната стена на къщата. Моравата беше покрита с прясно навалял сняг дебел три-четири пръста. Обърнатите по посока на вятъра борови клони също бяха заснежени.
Една светкавица блесна съвсем наблизо и заслепи Маркуел. Гръмотевичният грохот беше толкова мощен, сякаш извираше едновременно от небето и от земята като че ли те се разтваряха, за да възвестят Страшния съд. Две дълги, припокриващи се, ослепителни светкавици разкъсаха мрака. От всички страни подскачаха, гърчеха се и пулсираха странни силуети. Светкавиците изкривяваха сенките на парапетите, балюстрадите, дърветата, голите храсти и уличните лампи така необичайно, че познатият на Маркуел свят придобиваше характеристиките на сюрреалистична картина: неземна светлина огряваше иначе обикновените предмети по такъв начин, че формите се видоизменяха неузнаваемо, тревожно.
Объркан от заслепяващото небе, вятъра и издутите бели платна на бурята, Маркуел изведнъж се почувства пиян за пръв път тази вечер. Не можеше да установи доколко необикновените електрически явления са реални и доколко са плод на алкохолни халюцинации. Предпазливо запристъпя по хлъзгавата площадка към стъпалата, водещи до заснежената пътека и се облегна на една от колоните, протегнал шия да погледне раздираното от светкавици небе.
Няколко поредни гръмотевици разлюляха моравата и улицата пред него, сякаш се виждаха на филмова лента, заседнала в прожекционната машина. Нощта беше погълнала всички цветове: оставаха само ослепителната белота на светкавиците, беззвездното небе, искрящият бял сняг и мастилено черните потръпващи сенки. Маркуел гледаше извънредното небесно представление със страхопочитание. Небесата се разкъсаха още веднъж. Устременият към земята връх на гореща светкавица докосна желязната улична лампа само на около шейсет стъпки от Маркуел, който изкрещя от ужас. В мига на съприкосновението нощта сякаш пламна. Стъклата на лампата се пръснаха. Лекарят усети вибрациите на гръмотевицата между зъбите си. Подът на входната площадка изтрещя. Студеният въздух веднага замириса на озон и горещо желязо. Отново стана тихо, спокойно и тъмно. Маркуел преглътна ментовия бонбон. Учудени съседи наизскачаха пред вратите на къщите наоколо. Или може би бяха стояли там през цялото време, но той ги забеляза едва когато се възстанови относителното спокойствие на обикновения снеговалеж. Неколцина си проправяха пъртина, за да разгледат отблизо поразената лампа, чиято желязна конструкция се оказа полуразтопена. Те подвикваха помежду си и към Маркуел, но той не отговори. Не беше изтрезнял от ужасяващата гледка. Уплашен, че съседите ще забележат колко е пиян, той се отдръпна от стъпалата и влезе в къщата. Освен това нямаше кога да бъбри за времето. Чакаше го бременна жена, раждане.
Опитваше се да възвърне самообладанието си. Взе вълнен шал от килера, омота го около врата си и го кръстоса на гърдите. Ръцете му трепереха, пръстите бяха леко вкочанени, но успя да закопчае палтото. Борейки се със замайването, той извади галошите.
Обзе го убеждението, че нелепата светкавица има някакво особено значение за него. Знак, поличба. Глупости. Просто уискито го объркваше. Но усещането си остана, докато вървеше към гаража, отваряше вратата, изкарваше колата в задната алея и веригите на гумите проскърцваха и потракваха в снега. Насочи колата към парка и тъкмо смяташе да излезе, за да затвори гаража, когато някой заудря по стъклото откъм неговата страна. Маркуел стреснат извърна глава и забеляза наведен мъж, който го гледаше през стъклото.
Непознатият изглеждаше около тридесет и пет годишен. Чертите му бяха смели и добре оформени. Даже през отчасти замъгленото стъкло личеше, че е необикновен. Носеше флотски шинел с вдигната яка. В ледения въздух ноздрите му издишваха пара, а когато говореше, думите излитаха в бледи облачета от дъха му.
— Доктор Маркуел?
Лекарят свали стъклото:
— Да?
— Доктор Пол Маркуел?
— Да, да. Нали току-що ви казах! Но днес нямам приемен час и съм тръгнал на преглед в болницата.
Непознатият имаше необикновено сини очи, които предизвикваха у Маркуел представата за ясно зимно небе, отразено в крехкия лед на замръзващо езеро. Те привличаха, бяха красиви, но от пръв поглед му се стори, че са очи на опасен човек.
Преди Маркуел да успее да включи на скорост и да излезе на улицата, където можеше да потърси помощ, човекът с шинела мушна през отворения прозорец пистолет:
— Не правете глупости.
Когато дулото притисна меката плът под брадичката, лекарят осъзна с известна изненада, че не му се иска да умира. Отдавна си мислеше, че е готов да прегърне смъртта, но сега, вместо да приветствува осъществяването на волята за живот, бе обхванат от чувство за вина. Да прегърне живота му се струваше предателство спрямо сина му, с когото можеше да се съедини само в смъртта.
— Угасете фаровете, докторе! Добре. Сега изключете двигателя!
Маркуел изтегли ключа от таблото.
— Кой сте вие?
— Няма значение.
— За мене има. Какво искате? Какво ще ми направите?
— Бъдете сговорчив и няма да пострадате. Но ако се опитате да се измъкнете, ще ви пръсна черепа, после ще изпразня пълнителя в трупа ви за всеки случай.
Гласът беше мек, неочаквано приятен, но изпълнен с решителност:
— Дайте ми ключовете!
Маркуел ги подаде през спуснатото стъкло.
— Сега излезте!
Маркуел излезе от колата, започнал бавно да изтрезнява. Острият вятър го блъсна в лицето. Трябваше да присвие очи, за да се предпази от ситния сняг.
— Вдигнете стъклото преди да затворите вратата. — Непознатият го притискаше и не му даваше никаква възможност да се измъкне. — Добре, много добре. Сега, докторе, елате с мен в гаража.
— Но това е лудост. Какво…
— Хайде!
Непознатият стоеше близо до Маркуел и го държеше за лявата ръка. Ако някой наблюдаваше от съседна къща или от улицата, мракът и падащият сняг щяха да прикрият оръжието. В гаража Маркуел затвори голямата врата по указание на непознатия. Студените, несмазани панти изскърцаха.
— Ако искате пари…
— Млъкнете и влизайте в къщата.
— Слушайте, моя пациентка ражда в околийската…
— Ако не си затворите устата, с дръжката на пистолета ще ви избия всичките зъби, та да видим как ще говорите тогава.
Маркуел му повярва. Мъжът беше около шест стъпки висок и тежеше към сто и осемдесет фунта. По размери не превъзхождаше Маркуел, но изглеждаше застрашително. Русата му коса беше покрита с топящ се сняг, който се стичаше на вадички над веждите и по слепоочията. Изглеждаше лишен от всичко човешко, като ледена статуя от зимен карнавал. Маркуел не се съмняваше, че при физически сблъсък непознатият с шинела лесно би надвил всякакъв противник, особено, когато става дума за излязъл от форма пиян лекар на средна възраст.
* * *
Боб Шейн изпитваше клаустрофобия в малката чакалня за бащи пред родилното отделение. Помещението имаше нисък таван, облицован със звуконепроницаеми плочки, мрачни зеленикави стени и един-единствен прозорец, покрит със скреж. Беше прекалено топло. Шестте стола и двете масички задръстваха тясното пространство. Искаше му се да блъсне двойната летяща врата, да излезе в коридора, да се втурне към другия край на болницата, да прекоси общата чакалня и да се озове навън в студената нощ, където няма следа от миризмите на дезинфекционни средства и болести.
И все пак той остава в чакалнята до родилното, за да е близо до Джанет, ако и дотрябва. Нещо не беше наред. Раждането винаги е болезнено, но не е чак такава агония като жестоките, продължителни контракции, измъчващи Джанет от толкова време. Лекарите не признаваха, че са възникнали сериозни усложнения, но тревогата им бе очевидна.
Боб разбираше източника на клаустрофобията. Всъщност той не се страхуваше, че стените ще се стоварят върху него. Стоварваше се смъртта — може би на жена му или на нероденото дете, а може би и на родилката, и на бебето. Летящата врата се отвори навътре. Влезе доктор Ямата. Боб стана от стола и се блъсна в масичката. По пода се разпиляха поне половин дузина списания.
— Как е тя, докторе?
— Все така. — Ямата беше нисък и слаб, с добродушно лице и големи, тъжни очи. — Скоро ще пристигне доктор Маркуел.
— Нали не отлагате лечението до неговото идване?
— Не, не, разбира се. За нея се грижат добре. Просто си помислих, че ще се радвате като научите, че лекуващият я лекар е тръгнал насам.
— О, да, ами… благодаря. Слушайте, мога ли да я видя, докторе?
— Все още не — отговори Ямата.
— А кога?
— Когато…, когато не е толкова зле.
— Що за отговор? Кога ще бъде това? Кога, за бога, ще излезе от това състояние? Той веднага съжали, че е избухнал. — Аз… съжалявам, докторе. Просто… просто се страхувам.
— Зная, зная.
* * *
От гаража на Маркуел можеше да се влезе направо в къщата през вътрешна врата. Те прекосиха кухнята и минаха по коридора на първия етаж като по пътя запалваха светлините. От ботушите им капеха буци топящ се сняг. Човекът с пистолета разгледа трапезарията, дневната, кабинета, стаята за прегледи и чакалнята. После каза:
— На горния етаж.
В спалнята непознатият светна една от лампите, премести плетен стол с права облегалка, който стоеше до тоалетната масичка и застана в средата на стаята.
— Докторе, моля свалете ръкавиците, палтото и шала.
Маркуел се подчини, хвърли дрехите на пода и по нареждане на човека с пистолета седна на стола. Непознатият сложи пистолета върху шкафчето и извади от джоба си навито яко въже. Бръкна под палтото и извади къс, широк нож, който очевидно държеше в ножница на колана. Наряза въжето на парчета като несъмнено възнамеряваше с тях да привърже Маркуел за стола.
Докторът се втренчи в пистолета на шкафчето и започна да пресмята шансовете си да го достигне преди непознатия. После се вгледа в зимносините му очи и осъзна, че плановете му са очевидни за противника така както простите детски хитрини са очевидни за възрастния.
Русият се усмихна сякаш искаше да каже: „Хайде, опитай се!“
Пол Маркуел искаше да живее. Той покорно притихна, докато натрапникът връзваше ръцете и краката му за плетения стол. Непознатият пристегна възлите, но не болезнено като че ли изпитваше особена загриженост за пленника си.
— Не ми се иска да се задавите. Вие сте пиян и ако ви запуша устата с парцал, може да повърнете и да се задушите. Така че ще ви се доверя до известна степен. Но ако ви хрумне да извикате за помощ, ще ви убия на място. Ясно?
— Да.
Когато човекът с пистолета произнасяше повече думи, проличаваш лек акцент, толкова слаб, че Маркуел не можеше да го определи. Замъгляваше в края някои думи, а от време на време произношението беше почти незабележимо гърлено.
Непознатият седна на крайчеца на леглото и сложи ръка върху телефона.
— Кой е номерът на околийската болница?
— Защо? — примигна Маркуел.
— По дяволите, зададох въпрос. Ако отказвате да ми дадете номера, предпочитам да го изтръгна от вас на всяка цена, отколкото да го потърся в указателя.
Маркуел смирено му каза номера.
— Кой е дежурен тази вечер?
— Доктор Калсън. Хърб Карлсън.
— Добър ли е?
— Какво искате да кажете?
— По-добър ли е като лекар от вас или и той е пияница?
— Аз не съм пияница. Имам…
— Вие сте безотговорна, изпълнена със самосъжаление алкохолна развалина и много добре знаете това. Отговорете ми, докторе — може ли да се разчита на Карлсън?
Внезапното прилошаване на Маркуел се дължеше само отчасти на прекомерната доза уиски. Другата причина беше отвращението от мисълта, предизвикана от думите на натрапника.
— Да, Хърб Карлсън е добър. Много добър лекар.
— Коя е старшата сестра тази вечер?
Маркуел се замисли за миг:
— Ела Ханлоу, мисля. Не съм сигурен. Ако не е Ела, значи е Върджиния Кийн.
Непознатият позвъни в околийската болница и каза, че се обажда от името на доктор Пол Маркуел. Попита за Ела Ханлоу.
В къщата се втурна вятърът, блъсна отворен прозорец, засвири в стрехите. Маркуел си спомни за бурята. Загледа се във виелицата зад прозореца и усети нов прилив на объркване. Вечерта беше така наситена със събития — светкавицата, загадъчния натрапник, — че изведнъж му се стори нереална. Подръпна въжетата, с които бе привързан към стола, убеден, че са част от алкохолно видение и ще се стопят без остатък, но те го държаха здраво. От усилието пак му призля. Непознатият каза по телефона:
— Сестра Ханлоу? Доктор Маркуел няма да може да дойде в болницата тази вечер. Една от пациентките му, Джанет Шейн, има тежко раждане. Хм-м… Да, разбира се. Той иска доктор Кърлсън да поеме раждането. Не, не, страхувам се, че няма да е възможно. Не, не от времето. Той е пиян. Точно така. Опасен е за пациентката. Не… толкова е пиян, че няма смисъл да му давам слушалката. Съжалявам. Доста се е пропил напоследък и се мъчи да се прикрива, но тази вечер е по-зле от обикновено. Хм-м… Аз съм негов съсед. Добре. Благодаря, сестра Ханлоу. Дочуваме.
Маркуел се ядоса, но изпита неочаквано облекчение от разкриването на тайната.
— Мръсник, съсипа ме.
— Не, докторе. Сам се съсипахте. Ненавистта към самия себе си унищожи кариерата ви и прогони съпругата ви. Разбира се, бракът вече беше разстроен, но можеше да се спаси, ако Лени беше оживял и дори след като умря, но вие изцяло се затворихте в себе си.
Маркуел беше изумен.
— Откъде, по дяволите, знаете какво стана между мене и Ана? И откъде знаете за Лени? Никога не съм ви срещал. Как научихте всичко за мене?
Непознатият не обърна никакво внимание на въпросите и опря две възглавници до тапицираната горна дъска на леглото. Сложи краката си с мокрите и мръсни ботуши върху покривката и се изтегна.
— Независимо от това какво си мислите, вие не сте виновен за загубата на сина си. В края на краищата сте само лекар, а не чудотворец. Но за загубата на Ана наистина сте виновен. Виновен сте също за това, в което се превърнахте — изключителна опасност за пациентите си.
Маркуел понечи да възрази, после въздъхна и отпусна глава. Брадичката му опря до гърдите.
— Знаете ли какъв е проблемът ви, докторе?
— Предполагам, че ще ми кажете.
— Проблемът е, че никога не ви се е налагало да се борите за нещо, никога не сте срещали съпротива. Баща ви беше заможен, получавахте всичко, което пожелаехте, посещавахте най-добрите училища. Въпреки че практикувахте успешно, нямахте нужда от пари — имахте наследство; Затова когато Лени се разболя от полиомиелит, не знаехте как да се справите, защото нямахте практика. Не бяхте ваксиниран, нямахте съпротивителни сили и затънахте в отчаяние.
Маркуел повдигна глава, запримига да проясни погледа си и каза:
— Не ви разбрах.
— Всички тези страдания са ви понаучили на нещичко, Маркуел и ако изтрезнеете достатъчно, за да мислите ясно, ще можете да се върнете в правия път. Все още имате малък шанс за спасение.
— Може пък да не искам.
— Страхувам се, че може да се окажете прав. Смятам, че ви е страх да не умрете, но не зная дали имате сили да продължите да живеете.
Застоялият дъх на доктора лъхаше на мента и уиски. Накрая отвратен от самосъжалителната нотка в гласа, но неспособен да възвърне достойнството си, той запита:
— Какво искате от мене?
— Искам да ви попреча да стигнете до болницата тази вечер. Искам да съм абсолютно сигурен, че няма да израждате Джанет Шейн. Станал сте касапин, потенциален убиец и този път трябва да бъдете спрян.
Маркуел облиза сухите си устни:
— Все още не зная кой сте вие.
— И никога няма да научите, докторе. Никога.
* * *
Боб Шейн никога не беше изпитвал такъв страх. Преглътна сълзите, защото суеверно вярваше, че явното показване на уплахата ще изкуши съдбата и ще предизвика смъртта на Джанет и на бебето.
Той се изправи на стола в чакалнята, наведе глава и безмълвно започна да се моли: „Господи, Джанет би се справила по-добре от мене. Тя е толкова хубава, а аз съм безобразно грозен. Аз съм прост бакалин и кварталното магазинче на ъгъла никога няма да ни направи богати, но все пак тя ме обича. Господи, тя е добра, честна, скромна… Тя не заслужава да умре. Може би Ти искаш да я прибереш, защото вече е достатъчно добра за рая. Но аз все още не съм и имам нужда от нея, за да ме направи по-добър“.
Една от вратите се отвори.
— Боб погледна натам. Влязоха доктор Карлсън и доктор Ямата със зелени операционни престилки. Видът им уплаши Боб и той бавно стана от стола. Очите на Ямата бяха по-тъжни от всякога.
Доктор Карлсън беше висок, представителен мъж, който запазваше достолепния си вид дори с провисналата болнична престилка.
— Господин Шейн… Съжалявам. Ужасно съжалявам, но при раждането съпругата ви почина.
Боб остана вцепенен като че ли чудовищната вест вкамени тялото му. Чуваше само откъслеци от думите на Карлсън: „…обструкция на матката… Този тип жени всъщност не би трябвало да раждат. Не е бивало изобщо да забременява. Съжалявам… Много съжалявам… Всичко, което беше по силите ни… масивен кръвоизлив… но бебето…“
Думата „бебе“ извади Боб от вцепенението. Той се олюля към Карлсън:
— Какво казахте за бебето?
— Момиченце — отвърна Карлсън. — Малко здраво момиченце.
Боб беше помислил, че всичко е изгубено. Сега гледаше Карлсън с плахата надежда, че част от Джанет не е умряла и че в крайна сметка не е съвсем сам на този свят.
— Наистина ли? Момиче?
— Да — отговори Карлсън. — Изключително красиво бебе. Роди се с буйна тъмнокестенява коса.
Загледан в Ямата, Боб промълви:
— Моето бебе е живо.
— Да — каза Ямата. По лицето му пробяга измъчена усмивка. — Трябва да благодарите на доктор Карлсън. Страхувам се, че госпожа Шейн нямаше шансове. В по неопитни ръце бебето също щеше да е обречено.
Боб се обърна към Карлсън все още прекалено уплашен, за да повярва.
— Бебето… бебето оживя и за това все пак трябва да съм ви благодарен, нали?
Лекарите неловко замълчаха. После Ямата сложи ръка на рамото на Боб Шейн. Може би усещаше, че допирът е утешение.
Въпреки че Боб беше с три-четири пръста по-висок и около четиридесет фунта по-тежък от дребничкия лекар, той се облегна на Ямата. Разрида се, обзет от скръб, а Ямата го крепеше.
* * *
Непознатият остана при Маркуел още час, въпреки че млъкна и не отговори на нито един от въпросите на лекаря. Лежеше на леглото, гледаше в тавана и беше така вглъбен в мислите си, че почти не помръдваше. Лекарят започна да изтрезнява. Заизмъчва го пулсиращо главоболие. Както обикновено махмурлукът беше извинение за още по-голямо самосъжаление от онова, което го подтикваше да пие. По едно време натрапникът погледна ръчния си часовник.
— Единадесет и половина. Аз си отивам. Стана от леглото, приближи се до стола и пак извади ножа изпод палтото.
Маркуел изтръпна.
— Ще срежа въжетата донякъде, докторе. Ако се заемете с тях здраво, след около половин час ще се освободите. А това време ми е достатъчно да се махна.
Мъжът се наведе зад стола и са залови за работа. Маркуел очакваше да усети как острието се плъзва между ребрата. Но след по-малко от минута непознатият прибра ножа и се запъти към вратата на спалнята.
— Имате шанс да се спасите, докторе. Мисля, че сте твърде слаб да го направите, но дано да греша. — После излезе.
В продължение на десетина минути, докато се бореше да се освободи, Маркуел чуваше от време на време шумове от долния етаж. Очевидно натрапникът тършуваше за ценности. Макар и да изглеждаше загадъчен, може би просто беше крадец с извънредно необичаен начин на действие.
Най-сетне Маркуел се освободи. Беше дванадесет часа и двадесет и пет минути. Китките му бяха ожулени и кървяха.
През последния половин час не беше чул никакъв звук от долния етаж, но въпреки това взе пистолета си от нощното шкафче и предпазливо слезе по стълбите. Отиде в приемната в онази част на къщата, която бе отделена за професията му. Очакваше да липсват лекарства, но двата високи бели шкафа бяха непокътнати.
Забърза към кабинета, убеден че несигурният стенен сейф е разбит. Сейфът не беше докосван.
Съвсем объркан, той се обърна да излиза и тогава видя в мивката струпани празни бутилки от уиски, джин, текила и водка. Натрапникът беше спрял само да намери алкохолните запаси и да ги излее в канала.
На огледалцето на барчето беше залепена бележка. Натрапникът беше написал посланието си със спретнати печатни букви:
„АКО НЕ СПРЕТЕ ДА ПИЕТЕ, АКО НЕ ПРИЕМЕТЕ СМЪРТТА НА ЛЕНИ, ЩЕ СЛОЖИТЕ ДУЛОТО НА ПИСТОЛЕТА В УСТАТА СИ И ЩЕ СИ ПРЪСНЕТЕ МОЗЪКА ДО ЕДНА ГОДИНА. ТОВА НЕ Е ПРЕДСКАЗАНИЕ. ТОВА Е ФАКТ.“
Сграбчил бележката и пистолета, Маркуел огледа празната стая, сякаш непознатият все още беше там, призрак, който свободно може да избира между видимостта и невидимостта.
— Кой сте вие? — настоя той. — Кой по дяволите сте вие?
Отвърна му само вятърът зад прозореца, но в скръбния му стон не се различаваше нищо смислено.
* * *
В 11 часа на следващата сутрин, след ранна среща с погребалния агент във връзка с погребението на Джанет, Боб Шейн се върна в околийската болница, за да види новородената си дъщеричка. Нахлузи памучна престилка, кепе и хирургическа маска, щателно изми ръцете си под надзора на медицинска сестра и чак тогава му разрешиха да влезе в залата, където той нежно повдигна Лора от люлката.
В помещението имаше още девет новородени. Всички бяха сладки по своему, но на Боб му се струваше абсолютно неоспорим изводът, че Лора Джийн е най-сладката измежду тях. Въпреки че популярният ангелски образ изискваше сини очи и руса коса, а Лора беше с кафяви очи и кестенява коса, тя все пак приличаше на ангелче. Тя не заплака през десетте минути, докато той я държеше. Примигваше, сбръчкваше носле, въртеше очички и се прозяваше. Изглеждаше замислена, сякаш знаеше, че няма майка и че тя и баща и си нямат никой друг в студения, неприветлив свят.
Една от стените беше изцяло остъклена, за да могат роднините да видят новородените. Пред стъклото се бяха събрали пет души. Четирима се усмихваха, жестикулираха и правеха гримаси, за да забавляват бебетата.
Петият беше рус мъж с флотски шинел и с ръце в джобовете. Той не се усмихваше, не жестикулираше, не правеше гримаси. Гледаше Лора.
Изминаха няколко минути. Непознатият не откъсваше очи от детето и Боб се притесни. Мъжът изглеждаше прилично, но по лицето му се четеше твърдост и още нещо, което не можеше да се опише с думи и караше Боб да мисли, че този човек е видял и вършил ужасни неща.
Започна да си припомня сензационни истории от булевардните вестници за отвличания и продажби на бебета на черния пазар. Каза си, че се е побъркал и че си въобразява несъществуващи опасности, защото след загубата на Джанет се страхува да не загуби и дъщеря си. И колкото по-дълго русият изучаваше Лора, толкова повече се тревожеше Боб.
Мъжът вдигна очи като че ли беше почувствал напрежението. Двамата се спогледаха. Сините очи на непознатия бяха необикновено ярки, наситени. Боб се уплаши още повече. Притисна дъщеря си, сякаш непознатият се канеше да разбие стъклото и да я грабне. Замисли се дали да не извика някоя от сестрите в отделението и да я помоли да разговаря с мъжа или да разпита за него.
Тогава непознатият се усмихна. Широката, сърдечна искрена усмивка преобрази лицето му. Само за миг престана да изглежда зловещо и придоби дружелюбен вид. Той намигна на Боб и отчетливо произнесе зад стъклото една-единствена дума: „Красива“.
Боб се отпусна, усмихна се, осъзна, че усмивката не се вижда зад маската и кимна в знак на благодарност.
Непознатият пак погледна Лора, намигна отново на Боб и се отдалечи от стъклото.
* * *
По-късно, след като Боб Шейн си беше отишъл у дома, към остъклената стена се доближи висок мъж в тъмни дрехи. Казваше се Кокошка. Заразглежда новородените, после погледът му се измести и той видя безцветното си отражение в лъснатото стъкло. Лицето му бе широко и плоско, с ъгловати черти. Устните бяха толкова тънки и твърди, че изглеждаха рогови. Белег от дуел, дълъг около три пръста прорязваше лявата буза. В тъмните очи липсваше дълбочина като че ли бяха изрисувани керамични сфери, подобни на студените очи на акула, кръстосваща сенчестите океански дълбини. Стана му забавно, че неговото лице рязко контрастира с невинните личица на бебетата в люлките зад стъклото. Той се усмихна — рядко за него изражение, което не придаваше топлота на лицето, а го правеше още по-страшно.
Пак погледна през отражението си. Не беше трудно да открие Лора Шейн сред повитите бебета, защото фамилното име на всяко дете беше напечатано на картонче, прикрепено към гърба на люлката.
„На какво се дължи този интерес към тебе, Лора?“, чудеше се той. „Защо животът ти е толкова важен? Защо се изразходва цялата тази енергия за благополучното ти появяване на белия свят? Дали да не те убия още сега и да сложа край на замислите на предателя?“
Можеше да я ликвидира, без да му мигне окото. И преди беше убивал деца, макар и не толкова малки. Нито едно престъпление не изглеждаше ужасно, щом служеше на делото, на което бе посветил живота си. Новороденото спеше. От време на време помръдваше устица и сбръчкваше за миг личице като че ли сънуваше майчината утроба със съжаление и копнеж.
Накрая реши да не я убива. Засега.
„Винаги мога да те премахна, малката“, промърмори той. „Когато разбера каква е ролята ти в плановете на предателя, тогава мога да те убия“.
Кокошка се отдалечи от стъклото. Знаеше, че през следващите повече от осем години няма да види момичето.
2.
В южна Калифорния валежите са рядкост през пролетта, лятото и есента. Истинският дъждовен сезон обикновено започва през декември и завършва през март. Но втори април 1963 година, събота беше навъсен и влажен ден. Боб Шейн отвори предната врата на своята квартална бакалничка в Санта Ана и реши, че има изгледи за един последен за сезона пороен дъжд.
Фикусите в двора на отсрещната къща и фурмата в ъгъла не помръдваха в неподвижния въздух, приведени под тежестта на приближаващата буря.
Радиото тихо свиреше до касата. „Бийч Бойз“ пееха новия си хит „Сърфинг в САЩ“. Мелодията беше толкова подходяща за времето, колкото песента „Бяла Коледа“ през юни. Боб погледна часовника си — беше три часа и петнадесет минути.
„Ще завали към три и половина“, реши той. „И то здравата.“
Търговията сутринта потръгна, но след обяд замря. В момента нямаше никакви клиенти в магазина.
Малката семейна бакалница се бореше с новопоявилата се жестока конкуренция на веригите магазини на самообслужване от типа на „Севън-Илевън“. Боб възнамеряваше да се пренасочи към новия тип деликатесни магазини и да предлага повече пресни продукти, но все отлагаше, защото в тях се отваряше значително повече работа.
Ако наближилата буря се окажеше силна, до края на деня щеше да има малко клиенти. Тогава можеше да затвори по-рано и да заведе Лора на кино. Той се отдръпна от вратата и каза:
— Най-добре да донесеш лодката, съкровище.
Лора беше коленичила до предния щанд срещу касата, погълната от работа. Боб бе донесъл от склада четири кашона консервирана супа и Лора се зае с тях. Беше само осемгодишна, но на нея можеше да се разчита, а и тя с удоволствие помагаше в магазина. Сега залепваше етикет с цената на всяка кутия и поставяше консервите на полиците като не забравяше да пререди стоката и да сложи новата супа зад старата. Тя неохотно вдигна очи:
— Лодка ли? Каква лодка?
— Горе, у дома. Лодката в килера. Като се съди по небето, ще имаме нужда от нея, ако ще излизаме довечера.
— Глупости — отсече тя. — В килера няма лодка.
Той заобиколи тезгяха:
— Има. Чудесна синя лодчица.
— Ами! В килера? Кой килер?
Боб започна да нарежда разни пакети сухи пасти на металната лавица до солените бисквити.
— Килера до библиотеката, разбира се.
— Но ние нямаме библиотека.
— Нямаме ли? А-ха. Е, щом като е така, лодката не е до библиотеката. Тя е в килера до стаята на жабока.
— Какъв жабок? — засмя се момичето.
— А-а, сега ще ми кажеш, че не си чувала за жабока.
Тя усмихната кимна.
— От днес даваме стая под наем на един чудесен, достолепен жабок от Англия. Истински джентълмен, натоварен с мисия от кралицата.
Проблесна светкавица и по априлското небе се търколи гръмотевица. Електрическите смущения по радиото прекъснаха изпълнението на „Ритъмът на дъжда“ на „Каскейдз“.
Лора не обърна внимание на бурята. Тя не се плашеше от нещата, които за повечето деца са страшни. Нейната самоувереност и самообладание бяха толкова подчертани, че понякога приличаше на възрастна дама, маскирана като дете.
— Защо пък кралицата ще се занимава с един жабок?
— Жабоците са отлични бизнесмени — каза той, отвори пакет бисквити и захапа една. Беше напълнял с петдесет фунта, откакто Джанет почина и се преместиха в Калифорния, за да почнат отначало. Изобщо не беше красавец. Сега, на тридесет и осем години беше доста позакръглен и нямаше особени шансове да завърти главата на някоя жена. В бизнеса също не беше преуспял — човек не забогатява от квартална бакалница. Но това не го вълнуваше. Имаше Лора, беше добър баща, тя го обичаше с цялото си сърце както я обичаше той, така че нямаше никакво значение какво си мисли за него светът.
— Да, жабоците наистина са отлични бизнесмени. А семейството на този жабок е служило на короната векове наред. Всъщност той е посветен в рицарски сан — сър Томас Тоуд.
Втората светкавица беше още по-ослепителна. Грохотът на гръмотевицата също се засили.
Лора довърши подреждането на супата по лавиците, изправи се и избърса лице в бялата престилка, вързана над тениската и джинсите. Беше прекрасна, с гъста кестенява коса и големи кафяви очи. Много приличаше на майка си.
— И какъв наем плаща сър Томас Тоуд?
— Шест пенса седмично.
— Стаята му до моята ли е?
— Да, стаята с лодката в килера.
Тя отново се засмя:
— Дано не хърка.
— Той каза същото за тебе.
Пред магазина спря очукан, ръждясал „Бюик“. Когато шофьорът отвори вратата, притъмнялото небе се раздра от трета светкавица. Денят преля от разтопена светлина, която сякаш потече навън по улицата и пропълзя като лава над паркирания „Бюик“ и отминаващите коли. Гръмотевицата разтърси сградата от покрива до основите — като че ли бурните небеса се отразяваха в земята отдолу в очакване на земетресение.
— Ау-у! — възкликна Лора и безстрашно се приближи до прозорците.
Още не беше почнало да вали, но от запад внезапно задуха вятър и понесе листа и боклук. Човекът, който излезе от жалкия син „Бюик“, изумено гледаше небето. Поредица светкавици пронизваха облаците, извиваха се нагоре във въздуха, оглеждаха огнените си образи в прозорците и хромираните части на автомобилите. След всяка светкавица се чуваше гръм сякаш Бог удряше деня с юмруци.
Светкавиците стреснаха Боб. Когато извика на Лора: „Пиленце, дръпни се от прозореца!“, тя се завтече зад тезгяха и го остави да я прегърне по-скоро за негово успокоение, отколкото за нейно.
Човекът от „Бюика“ забърза към магазина. Той погледна нагоре към яростното небе и си каза: „Я виж ти! Ей-й!“. Гръмотевицата заглъхна. Отново стана тихо.
Заваля. Едрите капки удряха по прозорците отначало не особено силно, а после бликналият порой закри изцяло гледката извън магазинчето.
— Ама представление, а! — обърна се ухилен клиентът.
Боб понечи да отговори, но млъкна като разгледа мъжа по-отблизо. Подуши опасността така както сърна усеща притаения вълк. Мъжът носеше охлузени работни ботуши, мръсни джинси и закопчано до половината яке върху зацапана бяла тениска. Мазната му коса беше поразрошена от вятъра. Брадата беше набола. Имаше кръвясали, трескави очи. Наркоман. Той се приближи до тезгяха и извади от якето револвер. Оръжието не представляваше изненада.
— Дай парите от касата, глупако.
— Разбира се.
— Мърдай!
— Спокойно.
Наркоманът облиза бледните си, напукани устни:
— Я не ми давай акъл, тъпак такъв!
— Добре, добре, веднага. Имаш ги — каза Боб като се опитваше с една ръка да избута Лора зад гърба си.
— Остави момичето да го виждам. Казах ти — искам да я виждам! Айде, измъкни я оттам!
— Добре, добре, само спокойно.
Мъжът беше изпънат и вдървен като усмивка на мъртвец. Тялото му видимо трепереше.
— Там, да я виждам! А ти само бъркаш в чекмеджето на касата, не посягаш за пистолет, щото ще ти пръсна шибаната глава.
— Нямам пистолет — увери го Боб.
Той погледна към мокрите от дъжда прозорци. Надяваше се да не пристигнат други клиенти, докато трае клопката. Наркоманът изглеждаше толкова нестабилен, че можеше да застреля всеки, появил се на вратата. Лора се опита да се промуши зад баща си, но наркоманът извика:
— Хей, я не мърдай!
— Тя е само на осем… — обади се Боб.
— Тя е мръсница, всички са проклети мръсници, все едно на колко са години. — Резкият му глас не преставаше да трепери. Изглеждаше по-уплашен и от Боб. Точно от това Боб се страхуваше най-много.
Боб се беше втренчил в наркомана и револвера, но същевременно го подлудяваше гласът на Скийтър Дейвис, който пееше по радиото „Краят на света“. Песента му се струваше ужасно пророческа. С оправданото суеверие на човек, попаднал на мушка, той горещо се молеше изпълнението да свърши преди магически да е унищожило неговия и на Лора свят.
— Ето парите, всичките, вземи ги.
Мъжът събра в шепа парите от тезгяха и ги набута в джоба на мръсното яке. После попита:
— Имаш ли склад отзад?
— Защо?
Грабителят гневно блъсна бисквитите, сухите пасти и дъвките от тезгяха на пода и пъхна пистолета под носа на Боб.
— Имаш склад, мръснико, знам. Айде да вървим там.
Устата на Боб изведнъж пресъхна:
— Слушай, вземи парите и си върви. Получи каквото искаше. Просто си иди. Моля те.
Ухилен и по-самоуверен, откакто прибра парите, окуражен от страха на Боб, но все още видимо разтреперан, човекът с пистолета каза:
— Не се бой, няма да убивам никого. Аз съм любовник, не съм убиец. Искам само тази малка мръсница за малко и после изчезвам.
Боб се прокле, че няма оръжие. Лора поривисто се притисна към него, но той не можеше да направи нищо да я спаси. По пътя към склада ще се нахвърли на наркомана и ще се опита да грабне револвера. Беше дебел и излязъл от форма. Не можеше да се движи достатъчно бързо и затова щеше да бъде прострелян и оставен да умре на пода, докато онова гадно копеле заведе Лора в задната стая и я изнасили.
— Мърдай! — нетърпеливо каза наркоманът. — Хайде!
Чу се изстрел, Лора изпищя и Боб здраво я притисна към себе си да я защити, но застрелян се оказа наркоманът. Куршумът беше пробил лявото слепоочие и отнесъл част от черепа. Той се свлече тежко на пода върху разпилените от самия него бисквити и дъвки и умря мигновено. Не успя даже по рефлекс да натисне спусъка на собствения револвер.
Боб слисан погледна надясно и видя висок рус мъж с пистолет. Очевидно беше влязъл през черния вход отзад и безшумно се бе промъкнал през склада. Още с влизането си в бакалницата беше застрелял наркомана без предупреждение. Сега гледаше трупа хладно и безстрастно като опитен палач.
— Слава богу — въздъхна Боб. — Полиция.
— Не съм от полицията.
Мъжът беше със сиви панталони, бяла риза и тъмносиво сако. Под мишницата се виждаше кобур.
Боб се обърка. Не знаеше дали спасителят не е друг крадец, дошъл да довърши онова, което насилствено бе прекратил. Непознатият вдигна поглед от мъртвото тяло. Очите му бяха чисто сини, ярки и прями. Боб беше сигурен, че го е виждал преди, но не помнеше къде и кога. Непознатият погледна Лора:
— Добре ли си, гълъбче?
— Да — отвърна тя, все още притисната до баща си.
От мъртвеца се понесе остра миризма на урина, защото в мига на смъртта беше изгубил контрол върху мехура.
Непознатият прекрачи трупа, прекоси помещението и сложи райбера на предната врата. После спусна решетката. Тревожно загледа големите витрини, зад които непрестанните дъждовни потоци замъгляваха очертанията на бурния следобед.
— Май няма начин да се закрият. Ще трябва само да се надяваме, че никой няма да дойде да гледа.
— Какво ще ни правите? — запита Боб.
— Аз ли? Нищо. Не съм като тази отрепка. Не искам нищо от вас. Заключих вратата просто да уточним версията, която ще разкажете на полицията. Трябва да я изясним преди някой да е влязъл и да е видял трупа.
— Защо ми е версия?
Непознатият се наведе над мъртвеца и извади от джобовете на окървавеното яке връзка ключове и банкнотите. Изправи се и отговори:
— Добре, трябва да им кажете, че са дошли двама души с пистолети. Единият е пожелал Лора, но другият се отвратил от мисълта да се изнасили такова малко момиченце и настоял да тръгват. Скарали се, станало страшно, вторият застрелял оня мръсник и изчезнал с парите. Можете ли да разкажете всичко това убедително?
Боб още не можеше да повярва, че той и Лора са спасени. Беше прегърнал дъщеря си с едната ръка и здраво я притискаше.
— Аз… аз не разбирам. Всъщност вие не бяхте с него. Няма защо да се тревожите, че сте го застреляли — в края на краищата той се канеше да ни убие. Тогава защо просто да не разкажем истината?
Мъжът се приближи до тезгяха, върна парите на Боб и попита:
— А каква е истината?
— Ами вие случайно минавахте и видяхте крадеца…
— Не съм минавал случайно, Боб. Наблюдавах теб и дъщеря ти.
Мъжът пъхна пистолета в кобура под мишницата и се обърна към Лора. Тя го гледаше с широко разтворени очи. Той се усмихна и прошепна: „Ангел-пазител“.
Боб не вярваше в ангели-пазители.
— Наблюдавали сте ни? — възкликна той. — Откъде, откога, защо?
В гласа на непознатия се долавяше нетърпеливост и някакъв лек акцент, който Боб забеляза чак сега:
— Не мога да кажа — отговори той, загледан в мокрите от дъжда витрини. — Не мога и да си позволя да ме разпитват в полицията. Така че ще трябва да разкажете тази история.
— Откъде ви познавам? — запита Боб.
— Не ме познаваш.
— Не, сигурен съм, че съм ви виждал.
— Не е вярно. И няма нужда да знаеш. Сега, за бога, скрий тези пари и остави чекмеджето празно — би прозвучало странно, че вторият е изчезнал, без да отнесе онова, за което е дошъл. Аз ще взема „Бюика“ и ще го изоставя на няколко пресечки оттук, така че можете да го опишете на полицаите. Можете да им дадете и моето описание. За мене това няма значение.
Отвън изтрещя гръмотевица, но тя беше глуха и далечна, не като взривовете в началото на бурята.
Във влажния въздух бавно се надигна миризма на кръв и метал, която се смеси с вонята на урина.
Боб потръпна от погнуса, облегнат на тезгяха, но все още притиснал Лора до себе си и каза:
— А защо не им обясня, че сте прекъснали грабежа, застреляли сте крадеца и сте си тръгнали, защото сте искали да останете анонимен?
Непознатият нетърпеливо повиши глас:
— Въоръжен мъж случайно минава оттук, съзира грабежа и решава да стане герой? Ченгетата няма да повярват на такава скалъпена история.
— Но нали беше точно така…
— Да, обаче те няма да я възприемат! Слушай, ще почнат да се съмняват, че ти си убиецът. И тъй като не притежаваш оръжие, поне според официалните документи, ще решат, че вероятно пистолетът ти е бил незаконно притежаван и си се освободил от него след като си застрелял този тип, а после си съчинил налудничавата история за някакъв самотен храбрец, който се втурва да те отърве.
— Аз съм почтен търговец с добро име.
В очите на непознатия се появи особено, тъжно и измъчено изражение:
— Боб, ти си свестен човек…, но понякога си малко наивен.
— Какво искате да…?
Непознатият вдигна ръка да го прекъсне:
— В критични моменти доброто име никога не струва толкова, колкото заслужава. Повечето хора са добронамерени и са готови да предоставят на другите ползата от съмнението, но малцината злостни хора искат останалите да бъдат унищожавани и мачкани пред очите им.
Гласът му затихна до шепот и въпреки че продължаваше да гледа към Боб, той сякаш виждаше пред себе си други места, други лица:
— Завист, Боб. Самоизяждат се от завист. Ако имаше пари, щяха да ти завиждат, че си богат. Но тъй като нямаш, завиждат ти за добрата, умна и нежна дъщеря. Завиждат ти просто защото си щастлив. Завиждат ти за това, че не им завиждаш. Ето едно от най-големите страдания в човешкото съществувание — някои хора не се радват просто на това, че живеят, а намират щастието си само в неволята на другите.
Боб не можеше да отхвърли обвинението в наивност, защото знаеше, че непознатият казва истината. Той потръпна.
След кратко мълчание измъченият вид на непознатия отстъпи пред възвърналата се забързана деловитост.
— А когато ченгетата решат, че ги лъжеш за самотния храбрец, който ви е спасил, те ще си помислят, че може наркоманът изобщо да не е имал намерение да те ограбва, че може би сте били познати, имал си му зъб за нещо и си запланувал убийството му, което се опитваш да представиш за грабеж. Това е логиката на ченгетата, Боб. Дори ако не успеят да ти го припишат, така ще те измъчат в желанието си да го докажат, че ще ти съсипят живота. Искаш ли Лора да преживее всичко това?
— Не.
— Тогава направи, каквото ти казвам.
— Непременно — кимна Боб. — Точно както казвате. — Но кой, по дяволите, сте вие?
— Няма значение. Пък и нямаме време да говорим. — Той мина зад тезгяха и приклекна до Лора, за да бъдат лице в лице: — Разбра ли какво казах на баща ти? Ако полицията пита какво се е случило…
— Вие сте били с този човек — продължи тя като сочеше неопределено към трупа.
— Точно така.
— Били сте приятели — каза тя, — но после се скарвате заради мене, въпреки че не съм сигурна защо, нали нищо не съм направила…
— Причините нямат значение, миличка — отвърна непознатият.
Лора кимна:
— След това го застрелвате и бягате с всичките ни пари, тръгвате с колата и аз съм страшно уплашена.
Мъжът погледна към Боб:
— На осем години, а?
— Тя е умно момиче.
— И все пак най-добре е полицаите да не я разпитват много-много.
— Няма да им позволя.
— Ако се опитат — обади се Лора, — просто ще заплача и няма да млъкна, докато не спрат.
Непознатият се усмихна. Гледаше Лора с такава любов, че Боб се почувствува неудобно. Не се държеше като оня извратен тип, който искаше да я завлече в склада — изражението му беше нежно и любящо. Докосна бузата й. В очите му изневиделица блеснаха сълзи. Той примигна и се изправи.
— Боб, прибери парите. Не забравяй, че аз съм ги взел.
Боб осъзна, че все още ги държи в ръцете си. Напъха ги в джоба на панталоните, а хлабаво вързаната престилка прикри издутината. Непознатият отключи вратата и вдигна ролетката.
— Пази я, Боб. Тя е необикновена.
След това бързо се отправи навън под дъжда като остави зад себе си вратата отворена и влезе в „Бюика“. При тръгването от паркинга гумите изсвистяха.
Радиото през цялото време беше включено, но Боб чак сега го чу за пръв път, откакто бе прозвучал „Краят на света“, преди наркоманът да падне застрелян. Шели Фабарес пееше „Джони Ангела“.
Внезапно пак се заслуша в дъжда — не само като еднообразен звуков фон от съскания и почуквания, а наистина го чу как блъскаше яростно по прозорците и покрива на жилището на горния етаж. Въпреки че вятърът нахлуваше през отворената врата, вонята на кръв и урина се усети още по-натрапчиво. В един миг той се отърси от транса на ужаса и си възвърна остротата на сетивата. Тогава проумя колко близо до смъртта се беше оказала скъпата му Лора. Грабна я на ръце, повдигна я от пода и я задържа така като повтаряше името й и я галеше по косата. Зарови лице до шията й, усети сладката свежест на кожата, долови пулсирането на артерията до гърлото и благодари на Бога, че е жива.
— Обичам те, Лора.
— И аз те обичам, татко. Обичам те заради сър Томи Тоуд и милион други неща. Но сега трябва да се обадим в полицията.
— Да, разбира се — отговори Боб и неохотно я пусна на пода. Очите му бяха пълни със сълзи. Беше толкова замаян, че не можеше да си спомни къде стои телефонът.
Лора вече беше вдигнала слушалката и я протегна към него:
— Аз също мога да се обадя, татко. Номерът е написан тук, на апарата. Искаш ли да се обадя?
— Не, аз ще свърша тази работа, съкровище.
Той премигна, за да спре сълзите, пое слушалката и седна на стария дървен стол зад касата.
Момиченцето сложи ръка върху неговата, сякаш разбираше, че той се нуждае от нейния допир.
Джанет беше емоционално силна. Но силата и самообладанието на Лора бяха необикновени за възрастта й — Боб Шейн не знаеше точно откъде идват. Може би детето разчиташе толкова много на себе си, защото растеше без майка.
— Татко — каза Лора и почука с пръст по телефона, — полицията, не забравяй!
— О, да — сепна се той.
Като се опитваше да не повърне от пропълзелия в магазина дъх на смърт, Боб набра номера на полицията.
* * *
Кокошка седеше в една кола на улицата срещу бакалничката на Боб Шейн и замислено попипваше белега на бузата.
Дъждът беше спрял. Полицията си беше отишла. Неоновите реклами на магазините и уличните лампи бяха запалени на свечеряване, но въпреки осветлението асфалтираните улици придобиха тъмен блясък като че ли поглъщаха светлината, вместо да я отразяват.
Кокошка беше пристигнал в квартала едновременно със Стефан — русия, синеок предател. Той чу стрелбата, видя как Стефан избяга с колата на убития, присъедини се към тълпата зяпачи, която се събра при идването на полицията и научи повечето подробности за случката в магазина.
Беше прозрял, разбира се, нелепостта на разказаната от Боб Шейн версия, че Стефан е бил просто вторият крадец. Стефан не ги беше нападнал, напротив — беше решил на своя глава да стане техен пазител и несъмнено беше излъгал за истинската си самоличност. Лора отново беше спасена. Но защо?
Кокошка се опита да си представи каква роля би могло да изиграе момичето в плановете на предателя, но се затрудни. Знаеше, че няма да разбере нищо повече, ако я разпита, защото тя беше твърде малка, за да му каже нещо полезно. Причината за нейното спасение по всяка вероятност беше също толкова голяма загадка за нея, колкото за Кокошка.
Беше сигурен, че и бащата не знае нищо. Очевидно Стефан се интересуваше от момичето, а не от бащата и затова не би посветил Боб Шейн в историята около произхода или намеренията си.
Накрая Кокошка отиде с колата до един ресторант на няколко пресечки от бакалницата, вечеря и пак се върна, след като се стъмни съвсем. Паркира в странична уличка, в сянката на широките листа на финикова палма. Магазинът беше тъмен, но прозорците на жилището на втория етаж светеха.
Той извади револвер от дълбокия джоб на шлифера. Беше „Колт-Агент 38“ със заоблен край — малък, но мощен. Кокошка се възхищаваше от добре проектирани и добре изработени оръжия, а допирът точно до този пистолет му харесваше особено много — той беше самата смърт, въплътена в стомана.
Кокошка можеше да прекъсне телефонните кабели на Шейнови, тихо да влезе с взлом, да убие момичето и бащата и да се измъкне преди полицията да реагира на изстрелите. Имаше талант и склонност за такъв тип работа.
Но ако ги убиеше без да знае защо го прави, без да разбере ролята им в замислите на Стефан, премахването им можеше по-скоро да се окаже грешка. Трябваше да узнае целта на Стефан преди да започне да действа.
Той неохотно прибра револвера в джоба.
3.
В безветрената нощ дъждът падаше отвесно върху града, сякаш всяка капчица беше неимоверно тежка. Той барабанеше шумно по покрива и предното стъкло на малката черна кола.
В един часа в онзи вторник към края на март мокрите от дъжда и тук-там наводнени по кръстовищата улици бяха почти безлюдни, ако се изключат военните коли. Стефан избра обиколен маршрут до института, за да избегне познатите контролни постове, но се страхуваше да не се натъкне на някой импровизиран пункт. Документите му бяха в ред, а пропускът от сигурността го освобождаваше от задължението да спазва новия комендантски час. Въпреки всичко предпочиташе да не попада под зоркото око на военната полиция. Не трябваше да допуска обиск на колата, защото куфарът на задната седалка съдържаше медна жица, детонатори и пластични експлозиви, които нямаше законно право да притежава.
Дъхът му замъгляваше предното стъкло, дъждът забулваше странно затъмнения град, чистачките на колата бяха износени, защитените фарове осветяваха твърде ограничено пространство и заради всичко това той едва не пропусна тясната павирана уличка, която водеше зад института. Натисна спирачките и рязко завъртя волана. Лимузината взе завоя с потреперване и свистене на гумите като леко се хлъзна по мокрите павета.
Той паркира в тъмнината близо до задния вход, излезе от колата и взе куфара от задната седалка. Институтът представляваше безцветна четириетажна тухлена сграда със здраво зарешетени прозорци. Около него витаеше някаква заплаха, макар и да не личеше, че съхранява тайни, които коренно ще променят света. Металната врата беше окачена на скрити панти и боядисана в черно. Той натисна бутона, чу позвъняването вътре и нервно зачака реакция.
Носеше гумени ботуши и тренчкот с вдигната яка, но нямаше нито шапка, нито чадър. Студеният дъжд прилепваше косата му към черепа и се стичаше отзад по врата. Разтреперан, той погледна към прозорчето до вратата. То беше само десетина сантиметра широко и една педя високо. Стъклото отвън беше огледално и прозираше само отвътре.
Търпеливо слушаше как дъждът шиба по колата, приплясква в локвите, гъргори в близката шахта и със студено съскане удря по листата на платаните до бордюра.
Над вратата светна. Конусообразната лампа излъчваше сноп жълта светлина, насочен право надолу към него.
Стефан се усмихна пред огледалното прозорче на охраната, която за него беше невидима.
Светлината угасна, ключалките изщракаха и вратата се отвори навътре. Той познаваше дежурния — някой си Виктор, набит мъж на петдесетина години с късо остригана посивяла коса и очила в метални рамки. Беше по-добродушен, отколкото изглеждаше — всъщност непрестанно се тревожеше за здравето на приятели и познати като квачка за пиленцата.
— Какво правите толкова късно в този порой, господине?
— Не можах да заспя.
— Ужасно време! Влизайте, влизайте! Така ще простинете.
— Разтревожих се за недовършената работа и си помислих, че бих могъл да дойда и да я свърша.
— Тази работа ще ви вкара в гроба без време. Истина ви казвам.
Докато влизаше в преддверието и гледаше как дежурният затваря вратата, Стефан се мъчеше да изрови в паметта си някакъв спомен за личния живот на Виктор.
— По вида ти съдя, че жена ти продължава да готви онези невероятни тестени ястия, за които ми разправяше.
Виктор се извърна от вратата, позасмя се и се тупна по корема:
— Кълна се, дяволът я е подкупил да ме вкара в грях, предимно лакомия. Какво е това, господине, куфар? Пренасяте ли се?
Стефан изтри дъждовните капки от лицето с едната ръка и отвърна:
— Научни данни. Отнесох ги у дома преди няколко седмици и вечер работих по тях.
— Изобщо ли нямате личен живот?
— Имам по двадесет минути за себе си през четвъртък.
Виктор зацъка с език неодобрително. Той се приближи до бюрото, заело една трета от пространството в стаичката, вдигна слушалката на телефона и се обади на другия нощен дежурен, който беше на пост в подобна стая до предния вход на института. При всяко излизане след работно време отворилият вратата дежурен известяваше постовия в другия край на сградата, отчасти, за да се предотвратят фалшиви тревоги, а вероятно и непредумишлени изстрели срещу някой невинен посетител.
Стефан се запъти към вътрешната врата и извади от джоба връзка ключове. От него се стичаха дъждовни капки и падаха по протритата килимена пътека. Както и външния портал, вратата беше стоманена, със скрити панти. Но тя можеше да се отключи само чрез едновременното завъртане на два ключа — единия на упълномощения служител, а другия — на дежурния. Дейността на института беше толкова необичайна и секретна, че дори на нощните постови не можеше да се разреши достъп до лабораториите и документацията. Виктор затвори телефона.
— Колко време ще останете, господине?
— Няколко часа. Някой друг работи ли тази нощ?
— Не. Вие сте единственият мъченик. А никой в действителност не цени мъчениците, господине. Вие ще се преуморите от работа до смърт, кълна се, и за какво? Кой го е грижа?
— Елиът е написал: „Светците и мъчениците управляват от гроба“.
— Елиът? Той поет ли е или какво?
— Т. С. Елиът, да, поет.
— Светците и мъчениците управляват от гроба? Не го познавам. Не изглежда да е от одобрените поети. Звучи като диверсия.
Виктор сърдечно се разсмя очевидно развеселен от мисълта, че трудолюбивият му събеседник би могъл да е предател. Двамата заедно отвориха вътрешната врата.
Стефан повлече куфара с експлозивите по коридора в приземния етаж на института и пътем включваше: светлините.
— Ако ви стане навик на работите посреднощ — отбеляза Виктор, — ще ви донеса един от кейковете на жена ми за подсилване.
— Благодаря ти, Викторе, но се надявам да не придобия такъв навик.
Дежурният затвори металната врата. Ключалката щракна автоматично.
Останал сам в коридора, Стефан си помисли за кой ли път, че има късмет с външния си вид — рус, волеви черти, синеок. Видът му отчасти обясняваше защо може толкова нахално да донесе взривни материали в института, без да очаква обиск. У него нямаше нищо тъмно, лукаво или подозрително. Той беше идеален, приличаше на ангел, когато се усмихваше и предаността му към родината никога не можеше да се постави под въпрос от хора като Виктор, хора, които заради сляпото си подчинение на държавата и бирения си сантиментален патриотизъм не разсъждаваха трезво за много неща. Много неща.
Той се качи с асансьора до третия етаж и отиде право в кабинета си, където включи месингова лампа с гъвкаво насочване на абажура. След като махна гумените ботуши и тренчкота, той извади от кантонерката кафява картонена папка и разпростря съдържанието и по бюрото, за да създаде впечатление, че работи. Трябваше да предвиди всичко, за да не събуди подозрения в случай че на някой друг служител му хрумнеше да се появи посреднощ.
С куфара и фенерче, което извади от вътрешния джоб на тренчкота, той се изкачи по стълбите до четвъртия етаж и тръгна към тавана. Фенерчето осветяваше огромни греди, по които на места проблясваха забити накриво пирони. Таванът имаше груб дървен под, но не се използваше за склад и беше празен, ако не се броят паяжините и сивия прах. Височината под силно скосения покрив беше достатъчна да стои изправен в средата, въпреки че трябваше да се снишава, когато работеше по-близо до стрехите. Покривът беше само на една педя над главата и затова постоянният грохот на дъжда напомняше за нисък полет на ято бомбардировачи. Сети се за това сравнение може би защото вярваше, че разрухата ще е неотменна съдба на този град.
Отвори куфара. С бързината и увереността на специалист по подривни дейности поставяше блокчетата пластични експлозиви и оформяше всеки заряд, за да насочи взривната вълна надолу и навътре. Експлозията трябваше не само да вдигне покрива във въздуха, но и да унищожи средните етажи така, че тежките греди и плочите от покрива да полетят надолу през развалините и да причинят още по-тежки щети. Той прикри взривните материали между гредите и ъглите на голямото помещение, даже подпря няколко дъски и пъхна експлозива под тях.
Отвън бурята притихна за малко. Скоро обаче нощта пак се разтърси от зловещи гръмотевици и заваля отново, още по-силно от преди. Появи се и отдавна чаканият вятър — той виеше в олуците и пъшкаше под стрехите. Неговият особен, глух глас сякаш едновременно заплашваше и оплакваше града.
Измръзнал в неотопления таван, той продължи деликатната работа с все по-трескави пръсти. Въпреки треперенето усети, че го избива пот. Постави детонатор във всеки заряд и опъна проводници от зарядите до северозападния ъгъл на тавана. Нави медните жици заедно и ги спусна във вентилационната шахта, която стигаше чак до мазето.
Зарядите и проводниците бяха замаскирани по възможно най-добрия начин и нямаше да се забележат, ако някой отвореше таванската врата, за да надникне набързо. Но при по-внимателен оглед или складиране на вещи, жиците и взривните материали със сигурност щяха да бъдат разкрити.
Не искаше никой да влиза на тавана през следващите двадесет и четири часа. Желанието му беше лесно изпълнимо като се има предвид, че беше единственият в института, качил се там от месеци наред.
Следващата нощ щеше да се върне с друг куфар и да постави взривни материали в мазето. Едновременните експлозии отгоре и отдолу бяха единственият сигурен начин сградата и нейното съдържание да се разлетят на трески, камъчета и безформени отломъци. Взривът и последвалият пожар не трябваше да пощадят нито една папка, която да послужи за възстановяване на сегашната опасна изследователска дейност.
Голямото количество експлозиви, внимателно разпределени и поставени, щеше да повреди зданието на института от всички страни и той се страхуваше, че други хора, част, от които несъмнено невинни, ще загинат при взрива. Тези смъртни случаи бяха неизбежни. Не смееше да намали количеството експлозиви, защото, ако не постигнеше пълно унищожение на всички папки и техните копия в института, проектът можеше бързо да се възстанови. А този проект трябваше да се прекрати незабавно, защото надеждите на цялото човечество се свързваха с неговото премахване. Ако имаше невинно загинали, щеше да се наложи просто да живее с угризения на съвестта.
След два ча̀са той приключи работата си на тавана. Вече минаваше три.
Върна се в кабинета си на третия етаж и седна за малко зад бюрото. Не искаше да си тръгне преди да е изсъхнала овлажнената от пот коса и да е спряло треперенето, защото в противен случай Виктор щеше да се усъмни.
Затвори очи и си представи лицето на Лора. Винаги можеше да се успокои с мисълта за нея. Самото й съществуване му носеше спокойствие и смелост.
4.
Приятелите на Боб Шейн не искаха Лора да присъства на погребението на баща си. Те смятаха, че на едно дванадесетгодишно момиче трябва да се спести подобно мрачно изпитание. Тя обаче настоя, а когато желаеше нещо толкова силно, колкото да се прости с баща си, никой не беше в състояние да я спре. Онзи двадесет и четвърти юли 1967 година беше най-тежкият ден в живота й, по-страшен дори от вторника, когато баща и почина. Заглушилият болката шок отчасти бе преминал и Лора излизаше от вцепенението — емоциите изплуваха на повърхността и по-трудно се овладяваха. Започваше напълно да осъзнава колко е голяма загубата. Избра си тъмносиня рокля, защото нямаше черна. Сложи черни обувки и тъмносини чорапи и се обезпокои, че заради чорапките изглежда детински и лекомислено. Но тъй като никога не бе носила найлонови чорапи, сметна, че не е подходящо да се обува за пръв път по такъв начин точно за погребението. Очакваше баща й да погледне от небето по време на службата и искаше да я види такава, каквато я помнеше. Ако забележеше тънките чорапи — непохватен детски копнеж да порасне — щеше да му стане неприятно.
В обредния дом седна на първия ред между Кора Ланс, собственица на козметичен салон в близост до бакалницата на Шейн и Анита Пасадополис, която се беше занимавала с благотворителност заедно с Боб в презвитерианската църква „Сейнт Андрю“. И двете бяха към шестдесетгодишни и се отнасяха към Лора като към своя внучка — докосваха я да й вдъхнат кураж и я наблюдаваха загрижено. Нямаше нужда да се тревожат за нея. Тя нямаше да плаче, да изпада в истерия или да си скубе косите. Тя разбираше смъртта. Всички умираха. Умираха хората, кучетата, котките, птиците, цветята. Даже древните секвои умираха рано или късно, въпреки че живееха двадесет-тридесет пъти по-дълго от хората, което изглеждаше несправедливо. От друга страна, да живееш хиляда години като дърво сигурно е много по-скучно, отколкото да преживееш само четиридесет и две като щастлив човек. Баща й беше четиридесет и две годишен — твърде млад — когато сърцето му спря отведнъж при внезапен пристъп. Но така вървеше светът и плачът бе безсмислен. Лора се гордееше със своя здрав разум. Освен това смъртта не означаваше край на човека. Тя всъщност бе едва началото. Следваше друг, и то по-добър живот. Лора знаеше, че това е истина, защото й го бе казвал баща й, а той никога не лъжеше. Нейният баща винаги беше верен на истината, благ и нежен.
Когато свещеникът приближи до аналоя отляво на ковчега, Кора Ланс се наведе към Лора: „Добре ли си, мила?“.
— Да, всичко е наред — отвърна тя, без да обръща очи към Кора. Не смееше да срещне ничий поглед, но с голям интерес изучаваше неодушевените предмети.
За пръв път влизаше в обреден дом и не й хареса. Пурпурният килим беше абсурдно дебел. Драпериите и тапицираните столове също бяха пурпурни, с лека златна украса, а лампите имаха пурпурни абажури, затова залите сякаш бяха декорирани от дизайнер-маниак, превърнал пурпурния цвят във фетиш.
„Фетиш“ беше нова за нея дума. Използваше я прекалено често, но тя винаги злоупотребяваше с новите думи, а в случая изразът бе уместен.
Миналия месец след като за пръв път чу прекрасната дума „уединен“, която означаваше „сам, отделен“, реши да я употребява непрекъснато, докато баща й не почна да я дразни за глупавите вариации: „Ей, — как е малката ми уединена тази сутрин?“, подхвърляше той или пък: „Пържените картофи вървят много, затова ще ги сложим на предната полица, по-близо до касата, защото в ъгъла се чувствуват в уединеност“. Той обичаше да я разсмива с приказки като историята за сър Томи Тоуд, жабока от Англия, който бе измислил на осемгодишната й възраст и оттогава почти ежедневно украсяваше комичната му биография. В известен смисъл баща и беше по-голямо дете от нея — тя го обичаше и за това.
Долната й устна потрепна. Прехапа я. Здраво. Сълзите щяха да са признак, че се съмнява в думите на баща си за съществуването на друг, по-добър живот. Ако заплачеше, щеше по такъв начин да признае, че баща и е мъртъв, умрял завинаги, безвъзвратно, финито.
Копнееше да се уедини в стаята над бакалницата, в леглото, с дръпнати презглава завивки. Тази мисъл беше толкова привлекателна, че можеше лесно да я накара да превърне уединението във фетиш.
* * *
От обредния дом отидоха на гробището.
Там не стърчаха надгробни паметници — гробовете бяха маркирани с бронзови плаки върху положени в пръстта мраморни плочи. Хълмистите зелени морави под сянката на индийски лавър и по-малки магнолиеви дръвчета можеха да се възприемат за парк, място за игри, гоненица и смехове, ако не беше зейналият гроб, където щяха да спуснат ковчега на Боб Шейн.
Предната нощ тя два пъти се буди от далечни гръмотевици. Макар и в полусън, беше й се сторило, че в прозорците проблясва светкавица, но даже и в мрака наистина да бяха прогърмели необичайни за сезона бури, сега от тях нямаше никаква следа. Небето сияеше синьо и безоблачно.
Лора стоеше между Кора и Анита, които я докосваха и шепнеха успокоително, но нито жестовете, нито думите им можеха да я утешат. Тя почувства как при всяка дума от последната молитва на свещеника я побиват студени тръпки, докато най-накрая й се стори, че се намира съблечена навън в арктическа зима, а не под сянката на едно дърво в горещата, безветрена юлска утрин. Гробарят задейства механизираната макара за спускане на ковчега. Тялото на Боб Шейн потъна в земята. Неспособна да гледа бавното изчезване на ковчега, с пресекнал дъх, Лора се извърна настрани, изтръгна се от грижовните ръце на двете почтени баби и направи няколко крачки през гробището. Беше студена като мрамор — трябваше да избяга от сянката. Спря щом като излезе на слънце — то стопли кожата, но не прекрати ледените тръпки.
Около една минута стоя загледана към продълговатата купчинка пръст с меки очертания, после забеляза мъжа в далечния край на гробищата, под сянката на дърветата в края на лавровата горичка. Беше облечен в светлокафяви панталони и бяла риза, които слабо просветваха на фона на общата потиснатост — приличаше на призрак, излязъл на дневна светлина от обичайните си нощни бдения. Наблюдаваше Лора и другите опечалени около гроба на Боб Шейн. От такова разстояние лицето му не се различаваше, но се виждаш, че е висок, плещест, рус и смущаващо познат.
Наблюдателят я заинтригува, без да й е ясно защо, Лора заслиза по хълма като омагьосана и не гледаше дали минава покрай гробовете или през тях. Колкото повече скъсяваше разстоянието до русия мъж, толкова по-познат й се струваше. Отначало той не реагира на приближаването й, но тя усещаше, че я изучава напрегнато с втренчен поглед.
Кора и Анита я викаха, но Лора не им обърна внимание. Обзета от необяснимо вълнение, тя забърза и приближи на стотина стъпки от непознатия. Мъжът се оттегли в изкуствения здрач сред дърветата.
Лора се уплаши, че той ще избяга преди да е успяла да го разгледа добре, макар и все още да не беше наясно защо това й се струва толкова важно и се затича. Подметките на новите черни обувки се хлъзгаха и на няколко пъти тя една не падна. Там, където мъжът стоеше преди малко, тревата беше утъпкана — значи не беше призрак.
Лора мярна раздвижване зад дърветата. Това беше призрачно бялата риза. Тя забърза след него. Под лавровите дървета, далеч от слънчевите лъчи растеше само рядка, хилава тревица, но отвсякъде стърчаха корени и никнеха измамни сенки. Тя се спъна, хвана се за стъблото на едно дърво, огледа се и откри, че мъжът е изчезнал. В горичката имаше стотина дървета, клоните гъсто се преплитаха и пропускаха слънчевата светлина на тънки златни нишки, сякаш небесната тъкан се разнищваше между тях. Тя се втурна напред без да се оглежда в мрака. Пет-шест пъти й се стори, че го вижда, но движението се оказваше измамна игра на светлината или на собственото и въображение. Когато задуха ветрец, реши, че дочува как той пристъпва крадешком, прикрит от шумоленето на листата, но като тръгна по посока на острия звук, разбра, че се е заблудила.
След няколко минути излезе от горичката на един път, който водеше до друг парцел от обширното гробище. По края бяха паркирани блеснали от слънцето коли, а на стотина метра стоеше група опечалени от друго погребение.
Лора застана задъхана на алеята като се чудеше къде изчезна мъжът с бялата риза и защо се почувства длъжна да го проследи.
Ослепителното слънце, спирането на краткотрайния ветрец и възцаряването на пълна тишина в гробището я притесниха. Слънцето я пронизваше, сякаш беше прозрачна. Усещаше се странно лека, почти безтегловна и малко замаяна — като насън, в полет на няколко сантиметра над нереалния пейзаж. „Ще припадна“ — помисли си тя.
Опря се на предната броня на една паркирана кола и стисна зъби, за да се овладее и да не изгуби съзнание. Макар и едва дванадесетгодишна, тя рядко мислеше и действуваше по детински и никога не се беше чувствала дете до този момент в гробището, когато внезапно усети колко е малка, слаба и безпомощна. Един бежов „Форд“ бавно се приближаваше по пътя и когато стигна до нея, намали скоростта още повече. Зад волана беше мъжът с бялата риза.
Щом го видя, Лора си спомни откъде го познава. Преди четири години. Грабежът. Нейният ангел-пазител. Тогава беше само осемгодишна, но запомни лицето му завинаги.
Той почти спря „Форда“ и мина бавно покрай нея като внимателно я оглеждаше. Разделяха ги само няколко стъпки разстояние.
През отворения прозорец всяка черта на красивото му лице изпъкваше отчетливо, както в онзи ужасен ден, когато го видя за пръв път в магазина. Очите му бяха все така яркосини и проницателни, каквито ги бе запомнила. Лора потръпна, когато погледите им се срещнаха.
Мъжът не каза нищо, не се усмихна, но втренчено я разглеждаше, сякаш искаше да запамети всяка подробност от външния й вид. Гледаше я така, както човек би гледал голяма чаша студена вода след прекосяване на пустиня. Неговото мълчание и прикованият поглед плашеха Лора, но същевременно я изпълваха с необяснимо чувство за сигурност. Колата премина покрай нея.
— Чакайте! — изкрещя Лора.
Отблъсна се от колата, на която се бе облегнала и се втурна към бежовия „Форд“. Непознатият увеличи скоростта, бързо излезе от гробището и я остави сама на слънцето, докато миг по-късно чу мъжки глас зад себе си:
— Лора?
Тя се обърна, но отначало не видя никого. Гласът пак тихо я повика по име и тогава го забеляза на петнадесетина стъпки от края на горичката, изправен под пурпурната сянка на лаврово дърво. Носеше черни панталони и черна риза. Облеклото му изглеждаше неуместно в летния ден.
Изгаряща от любопитство, озадачена, замислена дали този човек е свързан с нейния ангел-пазител, Лора тръгна напред. Спря на две крачки от втория непознат и осъзна, че дисхармонията между него и яркия, топъл летен ден се дължеше не само на черните дрехи — зимният мрак беше неделима част от самия човек. От него лъхаше студенина, сякаш бе роден да обитава полярни области или високопланински пещери сред вечен лед. Беше на четири-пет стъпки от него. Той не каза нищо друго, само я изучаваше подробно с поглед, пълен с недоумение. Тя забеляза белег на лявата му буза.
— Защо ти? — промълви студеният човек и направи крачка напред към нея.
Лора се дръпна, обзета от внезапен страх да не изкрещи.
Някъде от средата на горичката Кара Ланс извика: „Лора! Добре ли си, Лора?“.
Непознатият реагира на близостта на Кориния глас, обърна се и се отдалечи сред лавровите дървета. Облечената в черно фигура бързо изчезна в сянката, сякаш не беше реален човек, а за миг оживял къс от мрака.
* * *
Пет дни след погребението, на двадесет и девети юли, вторник Лора се намираше в стаята си над бакалницата за пръв път през тази седмица. Тя стягаше багажа си и се сбогуваше с мястото, което беше неин дом, откакто се помнеше.
Спря да си почине и седна на ръба на разхвърляното легло. Припомни си колко сигурна и щастлива се чувстваше тук, в тази стая само преди няколко дни. Стотина книги с меки корици, главно истории за кучета и коне, бяха подредени на лавицата в ъгъла. Около петдесет миниатюрни стъклени, месингови, порцеланови и калаени кученца и котенца изпълваха полицата над леглото.
Нямаше домашни животни, защото законът за здравеопазването забраняваше присъствието им в помещения над бакалници. Надяваше се някой ден да се сдобие с куче, а може би дори с кон. Но имаше нещо още по-важно — можеше да стане ветеринарен лекар като порасне и да лекува болни и ранени животни. Баща й беше казвал, че може да стане, каквато поиска — ветеринарен лекар, адвокат, филмова звезда, всичко. „Можеш да пасеш лосове, ако искаш, или пък да станеш балерина на кокили. Нищо не може да те спре“.
Лора се усмихна като си спомни как той имитираше балерина на кокили. Но си спомни също, че баща й вече го няма и пред нея зейна ужасна пустота.
* * *
Изчисти килера, внимателно сгъна дрехите и напълни два големи куфара. Имаше и сандък, където сложи любимите си книги, няколко игри, едно мече.
Кора и Том Ланс преглеждаха съдържанието на останалата част от апартаментчето и бакалницата на долния етаж. Лора щеше да се премести у тях, въпреки че не знаеше дали това е за постоянно или само временно.
Изнервена и уплашена от мислите за неясното бъдеще, Лора продължи да опакова багажа. Издърпа чекмеджето на по-близкото от двете нощни шкафчета и замръзна като видя там приказните ботушки, миниатюрното чадърче и мъничкото шалче, които баща й беше дал като доказателство, че сър Този Тоуд е техен наемател.
Беше убедил един приятел, изкусен кожар да изработи ботушките — широки и с подходяща форма за кривокрак жабок. Чадърчето беше купил от магазин за миниатюри, а зеления кариран шал бе направил сам като внимателно беше разнищил реснички по края. На деветия си рожден ден, като се върна от училище, тя завари ботушките и чадърчето до стената точно до вратата на апартамента, а шалчето беше грижливо поставено на закачалката.
— Шт-т! — прошепна баща й драматично. — Сър Томи току-що се върна от изнурително пътуване до Еквадор по поръчение на кралицата — нали тя има диамантена мина там — и сега е капнал. Сигурен съм, че ще спи дни наред. Но той ми каза да ти честитя рождения ден и остави подаръка в задния двор.
Подаръкът беше нов велосипед.
Сега като гледаше трите предмета в чекмеджето на нощното шкафче, Лора разбра, че не само баща и го няма. С него си бяха отишли сър Томи Тоуд, многобройните създадени от него герои и глупавите, но чудесни фантазии, с които я забавляваше. Кривите ботушки, чадърчето и шалчето изглеждаха толкова мили и тъжни — Лора бе почти готова да повярва, че сър Томи Тоуд е бил истински и се е преселил в един по-добър свят. Тя изпъшка тихо, мъчително. Повали се върху леглото и зарови лице във възглавницата, за да задуши отчаяните ридания. За пръв път, откакто почина баща й най-накрая се отдаде на скръбта. Не й се искаше да живее без него и все пак трябваше не само да живее, но и да преуспее, защото всеки ден от живота й щеше да изпълнява неговия завет. Колкото и да бе малка разбираше, че ако живее добре и бъде добър човек, ще даде възможност на баща й да продължи да живее по някакъв начин чрез нея.
И все пак беше трудно да гледа оптимистично на бъдещето и да намери щастието. Беше разбрала, че животът страшно бързо поднася трагедии и промени — веднъж е син и топъл, в следващия миг е студен и бурен и човек никога не знае кога гърмът ще порази някого, когото обича. Нищо не е вечно. Животът е като свещ, оставена на вятъра. Тежък беше този урок за нейната възраст и я караше да се чувствува възрастна, стара-престаряла.
Когато пресъхна потокът горещи сълзи, тя бързо се овладя, защото не искаше Лансови да забележат, че е плакала. Ако наистина светът беше безсърдечен, жесток и непредвидим, едва ли беше разумно да проявява и най-малката слабост.
Внимателно загъна кривите ботушки, чадърчето и шалчето в тънка хартия и ги пъхна в сандъка.
След като изпразни двете нощни шкафчета, тя отиде до бюрото, за да го почисти. Върху попивателната намери сгънат лист хартия, адресиран до нея с четлив и елегантен почерк почти като напечатан на машина. „Скъпа Лора, Някои неща са неизбежни и никой не може да ги предотврати. Дори твоят специален пазител. Утешавай се с мисълта, че баща ти те обичаше от все сърце, така както малцина имат щастието да бъдат обичани. Сега ти се струва, че никога вече няма да си щастлива, но грешиш. Щастието ще дойде при тебе. Това не е празно обещание. Това е факт.“
На бележката нямаше подпис, но тя знаеше кой трябва да е оставил посланието — мъжът, който беше на гробището, който я изучаваше от минаващата кола, който преди години спаси нея и баща и от смъртта. Никой друг не би се нарекъл неин „специален пазител“. Разтрепера се, не защото се страхуваше, а защото необикновеността и загадъчността на нейния пазител я изпълваха с любопитство и почуда.
Тя бързо се отправи към прозореца на спалнята и рязко дръпна тънкото перде между драпираните завеси, сигурна, че ще го види застанал на улицата и загледан към магазина, но той не беше там.
Нямаше го и мъжа в черните дрехи, но Лора не го очакваше. Почти се бе убедила, че вторият непознат не е свързан с нейния пазител, че случайно се е оказал на гробището по друг повод. Той знаеше името й, но навярно беше чул Кора да я вика от върха на хълма. Тя успя да го изхвърли от съзнанието си, защото не желаеше той да бъде част от живота й, а отчаяно й се искаше да има специален пазител. Прочете писмото още веднъж.
Въпреки че не разбираше кой е русият мъж и защо се интересува от нея, усети прилив на увереност от бележката. Не винаги е необходимо да разбираш, достатъчно е да вярваш.
5.
Едно денонощие след като постави взрива в таванското помещение на института, Стефан дойде със същия куфар и заяви, че пак страда от безсъние. Виктор очакваше среднощното посещение и затова беше донесъл половин кейк, направен от жена му.
Стефан отхапваше от сладкиша, докато оформяше и поставяше пластичните заряди. Огромното мазе беше разделено на две помещения и за разлика от тавана, ежедневно се посещаваше от служителите. Налагаше се много грижливо да прикрие взрива и проводниците.
В първото помещение имаше папки с научна документация и две дълги дъбови работни маси. Шкафовете за папките бяха високи шест стъпки и заемаха пространството около две от стените. Можеше да постави експлозива върху шкафовете и да го наблъска навътре до стената, където и най-високият служител не би могъл да надникне.
Проводниците опъна зад шкафовете, но беше принуден да пробие малка дупка в преградата между двете помещения, за да прехвърли веригата оттатък. Успя да намери незабележимо място за дупката, а жиците се виждаха само на няколко сантиметра от двете страни на преградата.
Второто помещение се използваше за съхраняване на канцеларски принадлежности и лабораторно оборудване, както и клетките на десетината животни, участвали и оцелели в началните експерименти на института — няколко хамстера, бели мишки, две кучета и една енергична маймуна в голяма клетка с три лоста, на които се люлееше. Животните вече не бяха необходими, но ги държаха, за да наблюдават дали с течение на времето няма да се появят непредвидени медицински усложнения от изключителните им авантюри.
Стефан подреждаше мощните заряди в празните пространства зад струпаните материали и изтегляше всички проводници към покритата с капак вентилационна шахта, където предната нощ бе спуснал жиците от тавана. Докато работеше, усещаше необикновено настойчивите погледи на животните — сякаш разбираха, че им остава да живеят по-малко от двадесет и четири часа. Сега той виновно се изчерви, въпреки че, преди когато размишляваше за смъртта на хора от института, странно защо не изпита такова чувство, може би, защото животните бяха невинни за разлика от хората. Към четири часа сутринта Стефан привърши задачата си в мазето и служебната работа в кабинета на третия етаж. Преди да напусне института, той отиде в главната лаборатория на партера и се загледа във вратата. Вратата.
Десетките циферблати, измервателни уреди и стрелки в апаратурата, с която бе снабдена вратата, меко просветваха в оранжево, жълто и зелено, защото тук електрозахранването никога не прекъсваше. Съоръжението беше цилиндрично, дванадесет стъпки дълго и осем стъпки в диаметър и едва се открояваше в полуздрача. Външната обвивка от неръждаема стомана матово отразяваше светлините на апаратурата, разположена покрай три от стените на залата.
Беше използвал вратата десетки пъти, но продължаваше да я гледа със страхопочитание — не толкова защото представляваше изумителен научен поврат, а защото потенциалът й за вършене на злини беше неограничен. Тя не водеше към ада, но в неподходящи ръце можеше да се окаже точно за там. А вратата наистина беше в неподходящи ръце.
След като благодари на Виктор за кейка и го увери, че е изял цялото парче, макар и да бе раздал повечето на животните, Стефан тръгна с колата към своя апартамент.
Втора поредна нощ бушуваше буря. Дъждът шибаше откъм северозапад. Водата се пенеше в отворите на близките олуци, стичаше се от покривите, образуваше локви по улиците и препълваше канавките. Тъй като градът беше почти изцяло затъмнен, локвите и потоците изглеждаха по-скоро нефтени, отколкото дъждовни. Навън имаше само неколцина военни и в тъмните си дъждобрани приличаха на герои от стар готически роман.
Избра пряк маршрут към дома, без да прави опити да избегне откритите полицейски контролни пунктове. Документите му бяха в ред, пропускът за движение след комендантския час беше валиден, а той вече не пренасяше незаконно придобити взривни материали. В апартамента той нави големия будилник, който държеше до леглото и заспа почти мигновено. Отчаяно се нуждаеше от почивка, защото в следобеда на следващия ден щеше да има две измерителни пътувания и много убийства и ако не беше съвсем бодър и нащрек, можеше да попадне под някой куршум. Сънува Лора и изтълкува съня като добро предзнаменование.