Морис Льоблан
Арсен Люпен — крадецът джентълмен (9)

IX
Херлок Шолмс пристига твърде късно

— Странно, колко приличате на Арсен Люпен, Велмон!

— Познавате ли го?

— О, като всички, от фотографиите, които една с друга си приличат, ала всяка оставя впечатлението за определена физиономия… която е точно вашата.

Орас Велмон изглеждаше доста смутен.

— Нали, скъпи Дьован? И повярвайте, не сте първият, който ми го казва.

— Дотолкова — настоя Дьован, — че ако не беше ви препоръчал братовчед ми Д’Естеван и ако не бяхте известният художник, на чиито морски пейзажи се възхищавам, питам се дали не бих предупредил полицията, че сте в Диеп.

Тази шега бе посрещната с дружен смях. Там, в голямата трапезария на замъка Обениврюстик, освен Велмон бяха: абат Жели — селският свещеник, и една дузина офицери, чиито полкове бяха на маневри в околностите, а те бяха приели поканата на банкера Жорж Дьован и неговата майка. Единият от тях се провикна:

— Но не бяха ли видели Арсен Люпен по крайбрежието след прочутия удар в бързия влак Париж-Хавър?

— Точно така, има три месеца оттогава, а на следващата седмица се запознах в казиното с нашия чудесен Велмон, който след туй бе така добър да ме почете с няколко визити приятно встъпление към едно много по-сериозно посещение, което ще ми направи тия дни… или по-скоро нощи!

Посмяха се отново и след това преминаха в старата стражница — широко, много високо помещение, заемащо цялата долна част на кулата Гийом, в което Жорж Дьован бе събрал несравнимите богатства трупани векове наред от господарите на Обениврюстик. Шкафове и бюфети, свещници и полилеи я красят. Великолепни декоративни килими са окачени по каменните стени. Четирите прозореца са в дълбоки ниши с пейки и завършват горе с островърхи, обрамчени в олово стъклописи. Между вратата и левия прозорец се издига една грамадна библиотека стил Ренесанс, на чийто триъгълен фронтон със златни букви се чете: „Обениврюстик“, а отдолу — гордият девиз на семейството: „Прави каквото пожелаеш“.

И докато запалваха пурите си, Дьован подхвана:

— Само че побързайте, Велмон, само тази нощ ви остава.

— Защо? — попита художникът, който наистина приемаше нещата на шега.

Дьован щеше да отговори, обаче майка му му направи знак. Но възбудата от вечерята и желанието да заинтригува гостите си надделяха.

— Е, хайде сега! — промърмори той. — Вече мога да говоря. Няма кой да издаде тайната.

Насядаха около него с разпалено любопитство и той обяви с доволния вид на човек, който съобщава голяма новина:

— Утре в четири часа следобед Херлок Шолмс, великият английски детектив, за когото тайни не съществуват. Херлок Шолмс, необикновеният майстор в разкриването на загадки, невероятната личност, сътворена сякаш цяла-целеничка от въображението на някой романист, Херлок Шолмс ще бъде мой гост.

Развикаха се, Херлок Шолмс в Обениврюстик? Значи беше вярно? Наистина ли Арсен Люпен беше по тия места?

— Арсен Люпен и неговата банда не са далеч. Без да броим аферата с барон Каорн, кому да припишем обирите в Монтини, Грюше, Красвил, ако не на нашия национален крадец? Днес е моят ред.

— И ви предупредиха, както барон Каорн?

— Един и същи трик не успява два пъти.

— Тогава?

— Тогава ли?… Тогава ето. Той стана и посочи в един от рафтовете на библиотеката малката празнина между два големи тома.

— Тук имаше една книга, една книга от шестнайсети век, наречена „Хроника на Обениврюстик“ — историята на замъка, построен от херцог Ролон върху руините на стара феодална крепост. Тя съдържаше три гравюри. Едната представляваше отбранителните съоръжения на имението, втората — плана на сградите, а третата — обърнете внимание — чертежа на един подземен проход, единият изход на който се намира извън най-предните укрепления, а другият — тук, където стоим, да, точно в тази стая. И тъй, книгата е изчезнала от миналия месец.

— По дяволите — каза Велмон, — това е лош знак. Само че не е достатъчен, за да се вика Херлок Шолмс.

— Разбира се, това не би било достатъчно, ако не се беше случило и друго едно събитие, което обяснява истинския смисъл на онова, което ви разказах. В Националната библиотека съществуваше един втори екземпляр от тази хроника, но двата екземпляра се различаваха по някои подробности на подземния проход разположението на общия поглед и на една стълба — и някои забележки, не печатани, а изписани с мастило, и къде повече, къде по-малко поизтрити. Знаех тези подробности и знаех, че окончателният чертеж не може да бъде възстановен, освен след много внимателно съпоставяне на двете карти. И ето че в деня след изчезването на моя екземпляр някакъв читател поискал другия, в Националната библиотека, и го отнесъл, без да са могли да установят как е станала кражбата.

Възклицания посрещнаха тези думи.

— Този път работата става сериозна.

— Така че този път — каза Дьован — полицията се раздвижи, засякоха показанията, но впрочем и това не даде никакъв резултат.

— Както винаги, щом обектът е Арсен Люпен. — Именно. Тогава ми хрумна да потърся помощта на Херлок Шолмс, които ми отговори, че изпитва голямо желание да влезе в контакт с Арсен Люпен.

— Каква слава за Арсен Люпен! — възкликна Велмон. — Но ако нашият национален крадец, както го наричате, няма никакви проекти по отношение на Обениврюстик, какво ще прави Херлок Шолмс?

— Има още нещо, което живо ще го заинтересува: откриването на подземието.

— Как, нали ни казахте, че единият от входовете е в полето, а другият точно в този салон!

— Къде? На кое място в салона? Линията, която изобразява сутерена на картите, наистина свършва в едно кръгче, обозначено с главните букви „К. Г.“, което явно означава кулата Гийом. Но кулата е кръгла и кой би могъл да определи от кое място на този кръг започва чертежът на скицата.

Дьован запали втора пура и си наля чаша бенедиктин. Засипаха го с въпроси. Той се усмихна, щастлив от породения интерес. Накрая рече:

— Тайната е погребана. Никой в света не я знае. От баща на син, според легендата, могъщите владетели си я предавали на смъртния одър, до деня, в който на Жофроа, последния с това име, му отсекли главата на ешафода на 7 термидор, година II, на деветнадесетгодишна възраст.

— Но през миналия век трябва да са търсили?

— Търсили са, но напразно. Аз самият, след като купих замъка от прапраплеменника на члена на Конвента Лерибор, наредих да се направят разкопки. И за какво? Имайте предвид, че тази кула, заобиколена с вода, е свързана със замъка само в една точка и че следователно подземието минава под бившия защитен ров. В плана на Националната библиотека има четири стълбища с четирийсет и осем стъпала, което предполага повече от десет метра дълбочина. А мащабът, приложен към другия план, определя разстоянието — двеста метра. Всъщност разковничето е тук, между този под, този таван и тези стени. Бога ми, чудя се дали да не ги разруша, признавам.

— И няма друга следа.

— Никаква.

Абат Жели възрази:

— Господин Дьован, ние трябва да се съобразим с два цитата.

— О! — възкликна Дьован, смеейки се. — Господин енорийският свещеник е любител на архиви, голям читател на мемоари и всичко, свързано с Обениврюстик, го въодушевява. Но обяснението, за което говори, само още повече заплита нещата.

— Нещо друго?

— Държите ли?

— Извънредно много.

— Тогава ще научите, че двама крале на Франция са знаели ключа на тайната.

— Двама френски крале?

— Анри IV и Луи XVI.

— Не са случайни хора. Как го е узнал господин абатът?…

— О, много просто — продължи Дьован. — В деня преди навечерието на битката при Арк крал Анри IV дошъл на вечеря и спал в този замък. В единадесет часа вечерта Луиз дьо Танкарвил, най-красивата дама на Нормандия, била доведена при краля през подземния вход със съучастничеството на херцог Едгар, който по този начин издал семейната тайна. Тази тайна Анри IV поверил по-късно на своя министър Сюли, който разказва случката в своите „Кралски стопански сметки“ без друг коментар, освен следната неясна фраза:

Брадвата се върти във въздуха, който трепти, но крилото се отваря и се стига до господ.

Настъпи мълчание и след това Велмон се разсмя:

— Не е особено ясно.

— Нали? Господин кюрето мисли, че Сюли е записал отговора на загадката, без да издава тайната на писарите, на които е диктувал мемоарите си.

— Остроумна хипотеза.

— Признавам, но какво означава брадвата, която се върти, и птицата, която отлита.

— И какво стига до господа?

— Мистерия! Велмон подхвана:

— А добрият Луи XVI, и той ли е приемал някоя дама, та е поискал да се отвори подземният вход?

— Не зная. Всичко, което може да се каже, е, че Луи XVI е бил в Обениврюстик през 1784 година и че прочутият железен скрин, намерен в Лувър след доноса на Гамен, е съдържал един лист с тези написани от него думи: „Обениврюстик: 2-6-12“.

Орас Велмон избухна в смях:

— Победа! Мракът все повече и повече се разсейва. Две по шест прави дванадесет.

— Смейте се, колкото желаете, господине — рече абатът, — това не пречи в тези два цитата да се крие решението и някой ден ще се намери човек, който ще успее да ги дешифрира.

— Херлок Шолмс на първо място — каза Дьован. — Освен ако Арсен Люпен не го изпревари. Как мислите, Велмон?

Велмон се изправи, сложи ръка на рамото му и заяви:

— Мисля, че в данните от вашата книга и в екземпляра от библиотеката липсваше едно извънредно важно сведение, което вие имахте добрината да ми дадете. Благодаря ви.

— Което значи?

— Което значи, че сега, след като брадвата се завъртя, птицата избяга и две по шест прави дванадесет, остава само да започна да действувам.

— Без да губите нито секунда.

— Без да губя нито секунда! Нали трябва тази вечер, сиреч преди да пристигне Херлок Шолмс, да обера вашия замък?

— И от това следва, че времето ви е малко. Искате ли да ви закарам?

— До Диеп?

— До Диеп. Ще използвам да доведа на връщане г-н и г-жа Д’Андрол и едно младо момиче, тяхна приятелка, които пристигат с влака в полунощ.

И обръщайки се към офицерите, Дьован добави: — Впрочем ще се видим всички тук утре на обяд, нали, господа? Разчитам на вас, тъй като замъкът трябва да бъде обкръжен и превзет с щурм от вашите полкове точно в единадесет часа.

Поканата бе приета, разделиха се и малко по-късно една кола „Етоал д’Ор“ 20–30 отнасяше Дьован и Велмон по пътя за Диеп. Дьован остави художника пред казиното и отиде на гарата.

В полунощ неговите приятели слязоха от влака. В дванадесет и половина автомобилът премина вратите на Обениврюстик. В един часа, след лека вечеря в салона, всички се прибраха по стаите. Малко след това светлините угаснаха навсякъде. Дълбоката тишина на нощта обгърна замъка.

 

 

Но луната разпръсна облаците, които я забулваха, и през два от прозорците изпълни салона с бледа светлина. Това трая миг. Много бързо луната се скри зад завесата на хълмовете. И настъпи тъмнина. Стана още по тихо от сгъстения мрак. От време на време само поскърцваха мебели или прошумоляваха тръстики в блатото, което миеше старите стени със зелените си води.

Стенният часовник ронеше безкрайната броеница на секундите. Отмери два часа. След туй секундите отново западаха, забързани и монотонни, в тежкия покой на нощта. После удари три часът.

Внезапно нещо изщрака както се вдига и спуска диск на железопътна сигнализация, когато преминава влак. Тънка струя светлина проряза салона от край до край като стрела, оставяща след себе си искряща следа. Тя идеше от предния жлеб на една колона, която подпираше отдясно фронтона на библиотеката. Светлината замря като ослепителен кръг върху едно срещуположно пано, после се разходи във всички посоки като неспокоен поглед, който се взира в мрака, изчезна, за да се появи отново, а в това време една цяла част от библиотеката се завърташе около себе си и разкриваше един широк сводест отвор.

Влезе човек с електрическо фенерче в ръка. И още един, и трети изскочиха, понесли въжета и различни инструменти. Първият огледа стаята, ослуша се и каза:

— Викнете приятелчетата.

Приятелчетата дойдоха през подземния проход — осем яки здравеняци с енергични лица. Пренасянето започна.

Стана бързо. Арсен Люпен минаваше от една мебел на друга и в зависимост от размерите и от художествената им стойност или ги помилваше, или ги осъждаше:

— Носете!

И предметът биваше отнасян, погълнат от зеещата паст на тунела.

Така бяха измъкнати шест кресла и шест стола стил Луи XVI, стенни килими от Обюсен, полилеи с подписа на Гутиер, два Фрагонара, един Натие, един бюст от Удон, статуетки. Понякога Люпен се спираше пред някой великолепен шкаф или огромна картина и въздишаше:

— Много е тежък този… много е голям… колко жалко! И експертизата продължаваше.

За четирийсет минути салонът бе „разчистен“, според израза на Арсен. И всичко стана изрядно, без никакъв шум, сякаш предметите, които тези хора изнасяха, бяха обвити с дебел слой памук.

На последния от тях, който носеше стенен часовник с подписа на Буй, той нареди:

— Няма нужда да се връщате. Разбрахме се, нали? Щом натоварите камиона, изчезвате незабавно в плевнята в Рокфор.

— А вие, шефе?

— Да ми оставят мотоциклета.

След като човекът си отиде, той затвори докрай подвижната част на библиотеката, заличи следите от изнасянето, както и стъпките по пода, и влезе в един коридор, който служеше за връзка между кулата и замъка. В средата блестеше една витрина и заради тази витрина Арсен Люпен бе продължил диренията си.

Тя съдържаше чудеса: една уникална колекция часовници, табакери, пръстени и верижки, миниатюри с филигранна изработка. Той разби с клещи ключалката и с огромно удоволствие взе в ръцете си тези златни и сребърни украшения, тези малки произведения на едно тъй драгоценно и фино изкуство.

Бе окачил на врата си голяма платнена торба, пригодена специално за случая. Напълни я. Напълни и джобовете на сакото си, на панталона и жилетката. Притискаше с лявата си ръка цял куп от онези мрежи за коси, украсени с перли, които нашите прадеди такова са харесвали и по които съвременната мода е луда… когато ухото му долови лек шум.

Ослуша се: не се лъжеше, шумът ставаше по-ясен.

Внезапно се сети: в края на коридора едно вътрешно стълбище водеше към незает досега апартамент, който обаче от тази вечер бе запазен за младото момиче, което Дьован бе отишъл да посрещне в Диеп заедно с приятелите си Д’Андрол.

Бързо натисна бутона на фенерчето си: то угасна. Едва бе стигнал отвора на един прозорец, когато в горната част на стълбите се отвори врата и слаба светлина освети галерията.

Стори му се — защото, полускрит от завесата, не виждаше нищо, че някой слиза предпазливо по стъпалата. Надяваше се, че този някой няма да продължи надолу. Но той все пак слезе, направи няколко крачки из помещението и извика. Без съмнение бе забелязал счупената, почти опразнена витрина.

По парфюма разбра, че е жена. Дрехите й почти се опираха в завесата, която го скриваше. Стори му се, че чува ударите на сърцето на тази жена и че тя също отгатва присъствието на друго същество зад нея, в тъмното, на една ръка разстояние. Той си каза: „Страхува се… ще си отиде… невъзможно е да не си отиде“. Тя не помръдваше. Свещта в ръката й спря да потрепва. Жената се обърна, поколеба се за миг, сякаш се вслушваше в страховитата тишина, после внезапно дръпна завесата.

Видяха се.

Арсен прошепна потресен:

— Вие… вие… госпожице!

Беше мис Нели.

Мис Нели! Пътничката от презокеанския кораб, тази, която бе мечтала заедно с младия човек по време на незабравимото пътуване! Тази, която бе присъствувала на арестуването му и която, вместо да го издаде, бе хвърлила с красив жест в морето фотоапарата със скритите там украшения и банкноти… Мис Нели! Скъпото и засмяно същество, чийто образ тъй често бе опечалявал и радвал безкрайните му часове в затвора!

Случайността, която ги срещна в този замък и в този час на нощта, бе толкова изумителна, че те не помръдваха, не проронваха дума, смаяни, сякаш хипнотизирани от фантастичното видение, което представляваха един за друг.

Олюляваща се, смазана от вълнение, мис Нели трябваше да седне.

Той остана прав пред нея. И постепенно, докато изтичаха безкрайните секунди, осъзна какво впечатление прави в този момент: с ръце, натоварени с дреболии, издути джобове, претъпкана до пукване чанта. Изчерви се, залян от безмерен срам, че се намира в това грозно положение на крадец, заловен на местопрестъплението. Оттук нататък за нея, каквото и да се случеше, той бе крадецът, този, който пуска ръка в джобовете на другите, този, който отваря с шперц вратите и влиза крадешком.

Един от часовниците се изтърколи на килима и друг го последва. И още неща щяха да се изплъзнат от ръцете му, а той не знаеше как да ги задържи. Тогава, решавайки изведнъж, той изсипа на креслото част от предметите, изпразни джобовете си и свали торбата.

Почувствува се по-свободно пред Нели и пристъпи към нея с намерение да й заговори. Тя рязко се дръпна назад, после стана бързо, сякаш обзета от паника, и се втурна към салона. Вратата се затвори, но той бързо застана до нея. Тя бе там — объркана, трепереща — и очите й с ужас оглеждаха опустошената стая.

Той припряно я увери:

— В три часа утре всичко ще си бъде на мястото… Мебелите ще бъдат върнати.

Тя не отговори и той повтори:

— Утре в три часа, давам дума… Нищо на този свят не може да ми попречи да изпълня обещанието си… Утре в три часа…

Тежко мълчание легна помежду им. Той не смееше да го наруши и вълнението на младото момиче му причиняваше истинска мъка. Отдръпна се тихо, безмълвно.

И си мислеше:

— Нека си върви!… Тя трябва да се чувствува свободна да си иде!… Не трябва да се страхува от мен!…

Внезапно тя потрепна и смотолеви:

— Чуйте… стъпки… чувам някой да ходи…

Погледна я с изненада. Изглеждаше потресена като от наближаваща опасност.

— Нищо не чувам — каза той, — и все пак…

— Как! Но трябва да бягате… бързо, бягайте…

— Да бягам… защо?

— Трябва… Трябва… Ах, не стойте тук!…

Тя изтича до края на коридора и наостри слух. Не, нямаше никой. Може би шумът идваше отвън?… Тя изчака една-две секунди, после успокоена, се обърна.

Арсен Люпен беше изчезнал.

 

 

Още в момента, в който Дьован установи обира в замъка си, той си каза: „Това е дело на Велмон и Велмон не е никой друг, а самият Арсен Люпен“. Тъй се обясняваше всичко. И все пак тази идея мина съвсем бегло през съзнанието му, толкова невероятно бе Велмон да не е Велмон, тоест известният художник, един от приятелите на братовчед му Д’Естеван. И когато, незабавно уведомен, капитанът на полицейския отряд се яви, Дьован и не помисли да му съобщи това абсурдно предположение.

През цялата сутрин в Обениврюстик бе неописуема бъркотия. Полицаите, полският пазач, полицейският комисар на Диеп, жители от селото — всички се суетяха из коридорите, в парка или около замъка. Приближаването на участвуващите в маневрите военни поделения и пукането на пушките правеше картината още по-живописна.

Първите разследвания не доведоха до никакви резултати. Тъй като прозорците не бяха счупени, нито пък вратите разбити, нямаше съмнение, че изнасянето е било извършено през тайния проход. И въпреки всичко — нито следа от стъпки по килима, никакви необичайни белези по стените.

Само едно нещо, съвсем неочаквано и издаващо безпогрешно фантазията на Арсен Люпен: прочутата „Хроника от XVI век“ бе заела старото си място, а до нея се мъдреше още една подобна книга, която не бе нищо друго, освен откраднатия екземпляр от Националната библиотека.

Офицерите пристигнаха в единадесет часа. Дьован ги прие весело — колкото и да му беше неприятна загубата на такива художествени ценности, богатството му позволяваше да я понесе без лошо чувство. Приятелското семейство Д’Андрол и Нели слязоха.

След като те бяха представени, всички забелязаха, че липсва един от поканените, Орас Велмон. Нямаше ли да дойде?

Отсъствието му би събудило подозренията на Жорж Дьован. Но точно на обяд той влезе. Дьован се провикна:

— Отлично! Ето ви и вас! — Не съм ли точен?

— Напротив! Но можеше и да не бъдете… след една толкова смутна нощ! Знаете ли новината?

— Каква новина?

— Вие сте обрали замъка.

— Хайде де!

— Говоря ви сериозно. Но подайте ръка на мис Андърдаун и да минем на масата… Госпожице, позволете…

Той спря, изненадан от смущението на младото момиче. После, внезапно припомняйки си, каза:

… Вярно, че бяхте пътували с Арсен Люпен… преди да го арестуват… Приликата ви изненадва, нали?

Тя не отговори. Велмон се усмихваше насреща й. Той се поклони, тя го хвана под ръка. Заведе я до масата и седна срещу нея.

По време на обяда говореха само за Арсен Люпен, за отнесените мебели, за подземието, за Херлок Шолмс. Едва в края на обяда, когато засегнаха други теми, Велмон се намеси в разговора. Беше и забавен, и сериозен, красноречив и духовит. И всичко, което говореше, бе с едничката цел да заинтересува младото момиче. Потънала в мисли, тя сякаш не го слушаше.

Поднесоха кафето на терасата, която се издигаше над парадния вход и френската градина откъм главната фасада. Сред моравата засвири полковата музика и тълпата селяни и войници се пръсна из алеите в парка.

През цялото време Нели си припомняше обещанието на Арсен Люпен: „В три часа всичко ще е там. Давам ви думата си“.

В три часа, а стрелките на големия стенен часовник, украсяваш, дясното крило, показваха два и четиридесет! Тя неволно ги поглеждаше всеки миг. Поглеждаше и Велмон, който спокойно се поклащаше в един люлеещ се стол.

Два и петдесет… два и петдесет и пет… някакво нетърпение, смесено с безпокойство, задушаваше младото момиче. Възможно ли беше чудото да стане, да се извърши в определената минута, когато замъкът, дворът и околността бяха пълни с народ, а прокурорът на републиката и съдия-изпълнителят продължаваха издирването?

И все пак… все пак Арсен Люпен бе обещал, и то така тържествено! Ще бъде, както той каза, помисли тя, повлияна от енергията, авторитета и сигурността, които излъчваше този човек. И това за него не бе чудо, а естествено събитие, което следва от закономерния ход на нещата.

За секунда погледите им се кръстосаха. Тя се изчерви и извърна глава.

Три часът… Прозвуча първият удар, вторият, третият… Орас Велмон извади часовника си, повдигна очи към стенния часовник, после върна своя в джоба си. Изтекоха няколко секунди. И ето, тълпата на моравата се разцепи, давайки път на две коли с по два коня, впрегнати във всяка, които влизаха в парка. Бяха от онези фургони, които следват поделенията, носят войнишките торби и служат за лавки на офицерите. Спряха пред стълбището. Някакъв сержант артелчик скочи от една от седалките и попита за г-н Дьован.

Дьован изтича надолу по стълбите. Под брезента видя грижливо подредени и добре опаковани своите мебели, своите картини, своите произведения на изкуството.

На въпросите, които му поставиха, сержантът отговори, като показа заповедта, която бе получил от дежурния старшина, който пък я бе приел сутринта на рапорта. Според тази заповед втора рота от четвърти батальон трябваше да се погрижи, щото движимото имущество, оставено на кръстопътя на Альо, в гората Арк, да бъде пренесено и предадено в три часа на г-н Жорж Дьован, собственик на замъка Обениврюстик. Подпис полковник Бовел.

— На кръстопътя — прибави сержантът — всичко беше готово, подредено на поляната и охранявано от… случайни минувачи. Туй ми се стори странно, но какво пък! Заповедта беше изрична.

Един от офицерите проучи подписа: беше прекрасно имитиран, но фалшив.

Музиката бе спряла да свири, опразниха фургоните и внесоха мебелите.

Сред цялото това вълнение Нели остана сама в края на терасата. Тя бе сериозна и загрижена, развълнувана от неясни мисли, които не се мъчеше да уточни. Внезапно забеляза приближаващия се Велмон. Поиска да избегне срещата, но ъгълът на колоната, която поддържаше терасата, я обграждаше от две страни, а и цяла редица големи качета с посадени портокали, олеандри и бамбук й оставяше за отстъпление само пътя, по който се приближаваше младият човек. Тя не помръдна. Слънчев лъч, прекъсван от трепкащите листа на бамбука, играеше в златистите й коси. Някой промълви:

— Изпълних обещанието.

Арсен Люпен беше до нея и около тях нямаше никой. С колебание и срамежлив глас той повтори:

— Изпълних обещанието си от тази нощ.

Очакваше то нея поне една дума на благодарност, поне един жест, който да показва интереса й към неговата постъпка. Тя мълчеше.

Това пренебрежение раздразни Арсен Люпен, макар дълбоко в себе си да разбираше всичко, което го делеше от Нели сега, когато тя знаеше истината. Би желал да се оправдае, да търси извинение, да покаже другата страна на живота си — смелостта, възвишеността. Но не му идваха думи и той чувствуваше абсурдността и наглостта на всяко обяснение. Тогава, залян от поток спомени, той тъжно промълви:

— Колко е далеч онова минало! Спомняте ли си дългите часове на палубата на Прованс? Ах! Тогава… вие държахте, както и сега, една роза в ръката си, една бледа роза като тази… Помолих да ми я дадете… Вие сякаш не чухте… Все пак след заминаването ви намерих розата… забравена без съмнение… Запазих я.

Тя все още не отговаряше. Изглеждаше много далече от него. Той продължи.

— В името на онези часове не мислете за това, което знаете. Нека миналото се слее с настоящето! Нека не съм човекът, когото видяхте тази нощ, а онзи, от онова време и нека очите ви ме погледнат дори само за секунда, както ме гледаха тогава… Моля ви… Не съм ли същият?

Тя повдигна очи, както той искаше, и го погледна. После, без да каже дума, спря поглед на пръстена, който той носеше на показалеца си. Отгоре се виждаше само халката, но от вътрешната страна искреше един великолепен рубин.

Арсен Люпен се изчерви. Пръстенът принадлежеше на Жорж Дьован.

Той горчиво се усмихна.

— Имате право. Което е било, да бъде винаги Арсен Люпен не може да бъде друго освен Арсен Люпен и между вас и него не може да съществува дори и един спомен. Простете ми… Трябваше да разбера, че самото ми присъствие до вас е оскърбление…

Той отстъпи към колонадата с шапка в ръка. Нели мина пред него. Смелостта не му достигна и той я проследи с поглед, както в онзи далечен ден, в който тя се спускаше по корабната стълба към кея на Ню Йорк. Тя изкачи стъпалата, които водеха към вратите. За миг изящният й силует се очерта върху мрамора на преддверието. Не я видя повече.

Облак затъмни слънцето. Арсен Люпен гледаше неподвижен следата от малките стъпки в пясъка. Изведнъж трепна: на качето с бамбука, на което се бе облегнала Нели, беше бодната една роза, бледата роза, която не бе посмял да й поиска… И тази — забравена, без съмнение? Ала забравена съзнателно или от разсеяност?

Той я грабна пламенно. Няколко листенца се отрониха. Събра ги едно по едно като реликви…

— Хайде — рече си той, — няма какво да правя повече тук. А ако и Херлок Шолмс се намеси, може да стане лошо.

Паркът беше пуст. Все пак до павилиона на портиера имаше група полицаи. Той навлезе в горичката, прехвърли крепостната стена и за да отиде до най-близката гара, пое по една пътека, лъкатушеща между нивите. Не бе вървял и десет минути, когато пътят се стесни, притиснат между два насипа. Той беше навлязъл вече в дефилето, когато видя, че някакъв човек идеше насреща му.

Беше около петдесетгодишен, доста як, бръснат и е костюм, който подчертаваше нетукашния му вид. Носеше в ръка тежък бастун, а една кожена чанта висеше на рамото му. Изравниха се. Чужденецът попита с явен английски акцент: — Извинете, господине… нали това е пътят за замъка?

— Направо, господине, и наляво веднага след като стигнете стените на замъка. Чакат ви с нетърпение.

— А!

— Да. Моят приятел Дьован ни съобщи още снощи за вас.

— Толкова по-зле за г-н Дьован, ако се е разприказвал. — Радвам се, че съм първият, който ви поздравява. Херлок Шолмс няма по ревностен почитател от мен.

В гласа му имаше едва забележим нюанс на ирония, за който той веднага съжали, защото Херлок Шолмс го изгледа от глава до крака и с такъв всеобхватен и пронизващ поглед, че Арсен Люпен изпита чувството, че е уловен, затворен и регистриран от този поглед много по точно и по пълно от който и да е фотографически апарат. „Снимката е направена си помисли той. За този човек е излишно да се гримирам. Само че… дали ме позна?“

Те се поздравиха. Но се чу шум от стъпки, конски тропот и дрънкане на метал. Това бяха полицаите. Двамата трябваше да се притиснат във високата трева до насипа, за да не бъдат отъпкани. Полицаите се изнизаха и тъй като вървяха един след друг и на известно разстояние, мина доста време. Люпен си мислеше:

— Всичко зависи от това, дали ме е познал! Ако ме е познал, възможно е да злоупотреби с положението. Проблемът е сериозен.

Когато и последният конник ги подмина, Херлок Шолмс се изправи и без да каже дума, изтупа напрашените си дрехи. Ремъкът на чантата му се бе заплел в една трънка. Арсен Люпен побърза да помогне. И пак, в продължение на няколко секунди, те взаимно се изучаваха. Какъв вълнуващ спектакъл би представлявала за всеки, който би могъл да ги види в този момент, тази среща на две така надарени същества, същества наистина превъзхождащи останалите и фатално предопределени, поради изключителните си способности, да се сблъскат като две равни сили.

След това англичанинът каза:

— Благодаря ви, господине.

— Изцяло на вашите услуги — отвърна Арсен Люпен. Те се разделиха. Люпен се насочи към гарата, а Херлок Шолмс — към замъка.

След безплодните изследвания съдия-следователят и прокурорът си бяха отишли и Херлок Шолмс бе очакван с любопитство, оправдано само от голямата му известност. Бяха малко разочаровани от обикновения му вид на буржоа, съвсем различен от образа, който си бяха създали. В него нямаше нищо от романтичния герой, загадъчната и демонична личност, която събужда у нас мисълта за Херлок Шолмс. Въпреки това Дьован възторжено се провикна:

— Най-после сте тук, метр! Каква радост! От толкова време се надявах… Почти се радвам на станалото, защото то е причина за удоволствието да ви срещна. Но впрочем как дойдохте?

— С влака.

— Колко жалко! Но аз ви бях изпратил колата си на гарата.

— Официално посрещане, нали? С музика и барабани. Чудесно средство за облекчаване на задачата ми — възропта англичанинът.

Този не съвсем любезен тон обърква Дьован, който се насили да се пошегува и продължи:

— За щастие задачата сега е по-лесна, отколкото когато ви писах.

— И защо?

— Защото кражбата бе извършена тази нощ.

— Ако не бяхте оповестили пристигането ми, господине, вероятно кражбата нямаше да стане тази нощ. — А кога?

— Утре или някой друг ден.

— И тогава?

— Люпен щеше да бъде хванат в капан.

— А мебелите ми?

— Нямаше да бъдат отнесени. — Мебелите ми са тук. — Тук?

— Бяха докарани в три часа.

— От Люпен?

— От два военни фургона. Херлок Шолмс нахлупи яростно шапката на главата си и оправи чантата си: Дьован се смая: — Какво правите?

— Отивам си.

— Защо?

— Мебелите ви са тук. Арсен Люпен е далече. Ролята ми е приключена.

— Но аз се нуждая извънредно много от вашата помощ, скъпи господине. Това, което стана вчера, може да се повтори утре, тъй като не знаем най-важното: как е влязъл Арсен Люпен, как е излязъл и защо само няколко часа по-късно е решил да възстанови всичко.

— А-ха, не знаете…

При мисълта за някаква неоткрита тайна Херлок Шолмс се успокои.

— Добре, да търсим. Но бързо, нали? И по възможност сами.

Фразата определяше ясно броя на помощниците. Дьован разбра и въведе англичанина в салона. Със сух тон, с фрази, които изглеждаха предварително пресметнати, и то с каква пестеливост само, Херлок Шолмс му постави въпроси за предната вечер, за гостите, които са присъствували, за обичаите в замъка. После разгледа двата тома на Хрониката, сравни картите на подземието, накара да повторят откритите от абат Жели цитати и попита:

— Вчера ли за пръв път говорихте за тези цитати?

— Вчера.

— Никога ли не сте ги съобщавали на г-н Орас Велмон?

— Никога.

— Добре. Поръчайте автомобилът ви да чака. След един час тръгвам.

— След един час!

— Арсен Люпен не се е нуждаел от повече време, за да реши задачата, дето сте му поставили.

— Аз!… Да съм му поставил…

— Е, да, Арсен Люпен и Велмон са едно и също нещо.

— Подозирах го… ах, подлецът!

— И ето че снощи в десет часа вие сте доставили на Арсен Люпен елементите, които са му липсвали и които от седмици е търсил. И през тази нощ Люпен е успял да разбере всичко, да събере бандата си и да ви обере. Имам претенциите, че съм също толкова експедитивен.

Той се разхождаше от единия край на помещението до другия, размишлявайки, после седна, кръстоса дългите си крака и затвори очи.

Доста смутен, Дьован чакаше: „Спи ли? Размишлява ли?“. За всеки случай той излезе, за да се разпореди. Когато се завърна, го намери в края на стълбището, в коридора, на колене да разглежда килима.

— И какво има?

— Погледнете… тук… капки от свещ…

— Виж ти, наистина… и съвсем пресни…

— Може да ги видите още и в горната част на стълбището и много повече около тази витрина, която Арсен Люпен е разбил, за да извади украшенията и да ги сложи на това кресло.

— И какво решавате?

— Нищо. Всички тези факти без съмнение биха обяснили защо ги е върнал. Но това е другата страна на въпроса, която нямам време да засягам. Главното е чертежът на подземието.

— Продължавате да се надявате…

— Не се надявам, зная. Нали има един параклис на двеста-триста метра от замъка?

— Разрушен параклис, в който се намира гробът на херцог Ролон.

— Кажете на шофьора ви да ни чака до този параклис.

— Шофьорът ми още не се е върнал… Ще ми съобщят… Но доколкото виждам, вие смятате, че подземието завършва в параклиса. На основание на какво…

Херлок Шолмс го прекъсна:

— Ще ви помоля, господине, да ми осигурите стълба и фенер.

— Имате нужда от стълба и фенер?

— Сигурно, щом ги искам.

Доста смутен, Дьован позвъни. Двата предмета бяха донесени.

Тогава нарежданията последваха със строгостта и точността на военна заповед.

— Опрете стълбата в библиотеката вляво от думата ОБЕНИВРЮСТИК…

Дьован опря стълбата и англичанинът продължи:

— По-наляво… надясно… Стой! Качете се!… Добре… Всички букви на думата са релефни, нали?

— Да.

— Да се заемем с буквата Б. Завъртете я в едната или другата посока?

Дьован хвана буквата и възкликна:

— Ами да, тя се върти! Надясно, на 90 градуса. Откъде знаете?

Без да отговори, Херлок Шолмс попита:

— Можете ли оттам да стигнете буквата В? Да… Раздвижете я няколко пъти, както дърпате резе.

Дьован раздвижи буквата В. За голяма негова изненада вътре нещо изщрака.

— Отлично — каза Херлок Шолмс. — Остава ни само да преместим вашата стълба до другия край, тоест до края на думата ОБЕНИВРЮСТИК… Добре… А сега, ако не се лъжа и ако всичко става както трябва, буквата К ще се отваря като гише.

С известна тържественост Дьован хвана буквата К. Буквата К се отвори, но Дьован се изтърколи от стълбата, защото цялата част на библиотеката, между първата и последната буква на думата, се завъртя около оста си и разкри отвора на подземието.

Херлок Шолмс попита флегматично:

— Ударихте ли се?

— Не, не — каза Дьован, ставайки, — не се ударих, но съм поразен, признавам… тези букви, дето се движат… това зейнало подземие…

— Е, какво? Та нали това е точно по цитата на Сюли.

— Как, господи?

— Ами разбира се! Буквата Б от „брадва“ се върти, В от „въздух“ трепти, а К от „крило“ се отваря… и това е дало възможност на Анри IV да приеме госпожица дьо Танкарвил в такъв необичаен час.

— А Луи XVI? — запита смаян Дьован.

— Луи XVI е бил голям ковач и изкусен ключар. Чел съм един Трактат върху комбинираните ключалки, който му приписват. ОБЕНИВРЮСТИК е бил длъжен като добър придворен да покаже на своя господар този шедьовър на механиката. За да го запомни, кралят записва: 2-6-12, тоест Б. В. К., — тоест втората, шестата и дванадесетата буква от името.

— А, прекрасно, започвам да разбирам… Само че, вижте… Мога да си обясня как се излиза от тази зала, но не мога да си обясня как Люпен е могъл да влезе. Защото забележете, той е дошъл отвън.

Херлок Шолмс запали фенера и направи няколко крачки в сутерена.

— Вижте, целият механизъм се вижда оттук като пружина на часовник и всичките букви са поставени обратно. Люпен е трябвало салто да ги раздвижи от тази страна на преградата.

— Доказателства?

— Доказателства? Погледнете тази локвичка смазочно масло. Люпен дори е предвидил, че зъбчатките ще имат нужда от смазване — каза Херлок Шолмс не без възхита.

— Тогава е знаел другия изход. — Както и аз. Последвайте ме. — В подземието?

— Страх ли ви е?

— Не, но сигурен ли сте, че ще можете да се ориентирате!

— Със затворени очи.

Те слязоха първо дванадесет стъпала, после други дванадесет и още два пъти по дванадесет стъпала. След туй тръгнаха по един дълъг коридор, чиито запотени тухлени стени носеха следите на няколко ремонта и тук-там от тях капеше. Подът бе влажен.

— Минаваме под блатото — забеляза Дьован съвсем успокоен.

Коридорът излезе до едно стълбище от дванадесет стъпала, последвано от други стълбища с по дванадесет стъпала, които те с мъка изкачиха и стигнаха до едно малко разширение, изсечено в самата скала. Пътят свършваше.

— По дяволите — промърмори Херлок Шолмс, само голи стечи, а това е неприятно.

— Да бяхме се върнали измънка Дьован. Защото в края на краищата не виждам защо трябва да зная повече. Достатъчно се образовах.

Но англичанинът вдигна глава и въздъхна с облекчение. Над главата им стоеше същият механизъм като на входа. Достатъчно бе да раздвижи трите букви. Един гранитен блок хлътна. Той представляваше от другата страна надгробния камък на херцог Рулон с гравирани релефно дванадесетте букви ОБЕНИВРЮСТИК. И те се озоваха в малкия порутен параклис, за който англичанинът бе попитал.

— И се стига до господ, тоест до параклиса — каза той, цитирайки края на текста.

— Възможно ли е — викна Дьован, смаян от проницателността и силата на Херлок Шолмс, възможно ли е това просто указание да ви е било достатъчно?

— Ах! — каза англичанинът, — то дори не ми беше нужно. В екземпляра на Националната библиотека контурът завършва, знаете, вляво с едно кръгче, а вдясно, това не го знаете, с един малък кръст, но толкова изтрит, че се вижда само с лупа. Този кръст очевидно означава параклиса, в който сме в момента.

Бедният Дьован не вярваше на ушите си.

— Това е нечувано, изумително и въпреки това просто като за деца! Как никой никога не е проникнал в тази загадка?

— Защото никой никога не е събрал трите или четирите необходими елемента, тоест двете книги и цитатите… Никой освен Арсен Люпен и мен.

— Но аз също — възрази Дьован, — и абат Жели… Ние двамата знаехме толкова, колкото и вие, и все пак…

Шолмс се усмихна.

— Господин Дьован, не всички са способни да разгадават загадки.

— Но ето че десет години търся… А вие за десет минути…

— Е! Навикът…

Те излязоха от параклиса и англичанинът извика:

— Я, една кола ни чака!

— Но това е моята кола!

— Вашата? Но нали шофьорът не беше се върнал.

— Наистина… и се питам…

Те приближиха колата и Дьован се обърна към шофьора:

— Едуард, кой ви нареди да дойдете тук?

— Ами — отговори човекът — г-н Велмон.

— Г-н Велмон? Значи сте го срещнали?

— На гарата и той ми каза да се върна до параклиса.

— Да се върнете до параклиса! Но защо?

— За да чакам господина… и приятеля на господина. Дьован и Херлок Шолмс се спогледаха:

— Той е разбрал, че решаването на загадката ще бъде играчка за вас. Изящно поднесени почитания.

Усмивка на задоволство сви тънките устни на детектива. Почитанията му харесваха. Поклащайки глава, той каза:

— Мъж е! Разбрах го още като го видях.

— Значи вие го видяхте?

— Разминахме се преди малко.

— И вие знаехте, че това е Орас Велмон, искам да кажа.

— Арсен Люпен?

— Не, но бързо се досетих по леко ироничното му поведение.

— И го оставихте да се измъкне?

— Честна дума, да… а държах и силна карта… петима полицаи, които минаваха.

— Но дявол да го вземе! Трябвало е да се използва случаят… тогава или никога!

— Именно, господине — каза англичанинът високомерно, — когато се отнася до противник като Арсен Люпен, Херлок Шолмс не използва случаите… той ги създава…

Но времето напредваше и тъй като Люпен бе проявил трогателното внимание да изпрати колата, трябваше да се възползват незабавно. Дьован и Херлок Шолмс се настаниха в дъното на удобната лимузина. Едуард завъртя манивелата и потеглиха. Ниви и дървета пробягваха от двете им страни. Меките гънки на областта Ко се изравниха пред тях. Внезапно погледът на Дьован бе привлечен от един малък пакет, поставен в един от джобовете на колата.

— Я виж, какво е това? Пакет! И за кого? Но той е за вас?

— За мен?

— Прочетете: „За г-н Херлок Шолмс от Арсен Люпен“. Англичанинът грабна пакета, развърза връзките, махна двата листа хартия, в които бе опакован. Това беше един джобен часовник.

— А — изпъшка яростно той.

— Часовник? — запита Дьован. — Случайно ли е?… Англичанинът не отговори.

— Как! Вашият часовник! Арсен Люпен ви връща часовника! Но щом ви го връща, значи го е взел… Взел ви е часовника! Ах! Хубава работа, часовникът на Херлок Шолмс, пипнат от Арсен Люпен! Господи, колко е забавно! Не, наистина… извинете ме… но не мога да се сдържа.

И след като се насмя хубаво, той каза без колебание:

— О, да! Мъж е!

Англичанинът не помръдна. До Диеп, заковал поглед в бягащия пейзаж, той не каза нито дума. Мълчанието му бе ужасно, непроницаемо, по-силно от най-дивата ярост. На гарата той каза просто, без гняв този път, но с тон, в който се чувствуваше цялата воля и енергия на този човек:

— Да, това е истински мъж, мъж, на чието рамо ще имам удоволствието да поставя тази ръка, която сега ви подавам, господин Дьован. И знаете ли, имам чувството, че Арсен Люпен и Херлок Шолмс ще се срещнат отново някой ден… Да, светът е твърде малък, за да не се срещнат… и тогава…