Морис Льоблан
Арсен Люпен — крадецът джентълмен (6)

VI
Седмица купа

Има един въпрос, който често ми задават: „Как съм се запознал с Арсен Люпен“.

Че го познавам, никой не се съмнява. Подробностите, които зная за този невероятен човек, неоспоримите факти, които излагам, новите доказателства, които предлагам, интерпретацията, която давам на известни действия, преценени повърхностно, без да се проникне във вътрешните причини и невидимия механизъм, всичко това е доказателство ако не за една голяма близост, която обаче самия начин на живот на Люпен би направил невъзможна, то поне за приятелски връзки и за последвалите от тях признания.

Как съм се запознал с него? На какво дължа благоволението да бъда негов историограф? Защо аз, а не друг някой?

Отговорът е лесен: единствено случаят е причина за този избор и тук аз нямам никаква заслуга. Случаят ме изпречи на пътя му. Благодарение на случая бях замесен в едно от неговите най-странни и най-тайнствени приключения, пак случайно бях актьор в една драма, на която той бе удивителният режисьор — мрачна, сложна драма, изпълнена с такива перипетии, че и сега, като започвам разказа си, изпитвам известно затруднение.

Първото действие се разви в тази прословута нощ на 22 срещу 23 юни, за която толкова се говори. И що се отнася до мен, да го кажем веднага, отдавам доста ненормалното поведение, което имах в случая, на твърде особеното душевно състояние, в което се намирах на път за вкъщи. Бях вечерял с приятели в ресторант „Каскад“ и през цялата вечер, докато пушехме и циганският оркестър свиреше меланхолични валсове, ние говорехме само за престъпления и кражби, за тревожни и мрачни интриги. Това винаги е лоша подготовка за сън.

Семейство Сен Мартен си отидоха с автомобил. Жан Даспри — този очарователен и безгрижен Даспри, който шест месеца по-късно се самоуби тъй трагично на мароканската граница — Жан Даспри и аз се върнахме пеша в тъмната и топла нощ. Когато стигнахме малкия дом в Ньойи на булевард „Майо“, където живеех от една година, той ми каза:

— Никога ли не се страхувате?

— Що за мисъл!

— Ей богу, тази вила е толкова изолирана! Никакви съседи… пущинак… Вярно, не съм страхливец, и все пак…

— Туйто, много сте весел!

— Е, казвам го просто тъй. Заразиха ме апашките истории на семейство Сен Мартен.

Той ми стисна ръка и се отдалечи. Извадих ключа си и отворих.

— Хубава работа — измърморих, — Антоан е забравил да запали свещта.

И изведнъж си спомних: Антоан го нямаше, бях го пуснал в отпуск.

И мракът и мълчанието тутакси ми станаха неприятни. Качих се до стаята си пипнешком, колкото може по-бързо и веднага, противно на навика си, заключих и пуснах резето. После запалих свещ.

Пламъкът й ми върна хладнокръвието. Все пак погрижих се да извадя от калъфа револвера си — един голям далекобоен револвер — и го поставих до леглото. Тази мярка съвсем ме успокои. Легнах и както обикновено, за да заспя, взех от нощната масичка книгата, която ме чакаше там всяка вечер.

Бях много изненадан. На мястото на ножа за разрязване на книги, с който предната вечер бях отбелязал страницата, намерих един плик с пет Восъчни печата. Взех го веднага. На мястото на адреса бе написано името и фамилията ми, заедно със следната бележка:

Спешно

Писмо! Писмо с моето име! Кой би могъл да го постави на това място? Разкъсах нервно плика и прочетох:

От момента на отварянето на това писмо, каквото и да се случи, каквото и да чуете, не мърдайте, не правете нищо, не викайте. В противен случай сте загубен.

Аз също не съм страхливец и както всеки друг, мога да се изправя срещу действителна опасност или да се усмихна на лъжовните угрози, които тревожат нашето въображение. Но, повтарям, бях в ненормално състояние, предразположен към внушения, с оголени нерви. И всъщност нямаше ли във всичко това нещо смущаващо и необяснимо, което би обезпокоило и най-неустрашимия дух?

Пръстите ми трескаво стискаха листа хартия и очите ми не спираха да препрочитат механично заплашителните фрази… „Не мърдайте… не викайте… в противен случай сте загубен…“ „Хайде де — помислих си аз. — Това е някаква шега, някакъв глупав фарс.“

Бях готов да се разсмея, дори поисках на глас да се изсмея. Какво ми попречи? Кое смътно опасение ме стегна за гърлото?

Щях поне да духна свещта. — Не, не можех да я духна. „Не мърдайте или сте загубен“ — беше написано.

Но защо да се боря срещу подобни самовнушения, често по-силни и от най-неоспоримите факти? Достатъчно беше да затворя очи. Затворих очи.

В същия миг в тишината се чу лек шум, после нещо изскърца. И това идеше, стори ми се, от голямата съседна стая, която бях превърнал в работен кабинет и от която ме делеше само едно антре.

Близката реална опасност ме превъзбуди — помислих, че ще стана, ще взема револвера и ще се втурна в стаята. Но не станах: срещу мен една от завесите на прозореца отляво се бе раздвижила.

Нямаше никакво съмнение: бе се раздвижила. Продължаваше да се движи! И видях — о, видях съвсем ясно — между завесите на прозореца, в това твърде тясно пространство, да се крие една човешка фигура, която издуваше тъканта.

И човекът ме виждаше, сигурно бе, че ме вижда през едрата плетка на завесата. Тогава разбрах всичко. Неговата задача бе да осигури неподвижността ми, докато другите отнасяха плячката. Да стана? Да грабна револвера? Невъзможно… Той беше там! Най-малкия жест, най-слабия вик и бях загубен.

Силен удар разтърси къщата, последван от други, по-слаби, групирани по два-три, като от чук, който удря по пирони и отскача. Или поне така си въобразявах с объркания си мозък. И други шумове се преплетоха, истинска какофония, което доказваше, че те не се притесняват, че действуват в безопасност.

Имаха право: аз не мърдах. Страх? Не, по-скоро вцепенение, пълна неспособност да се помръдна. И разум, разбира се, в края на краищата, защо да се боря? Зад този човек стояха десетина други, които щяха тутакси да се появят. Ще рискувам ли живота си, за да спася два-три килима и няколко дребни украшения?

Това мълчание продължи цяла нощ. Непоносима мъка, ужасяващо и нетърпимо вълнение! Шумът бе спрял, но аз все очаквах да започне отново. А и човекът! Човекът, който ме наблюдаваше с оръжие в ръка! Уплашеният ми поглед не го изпускаше. Сърцето ми биеше и пот обливаше челото и цялото ми тяло!

И внезапно ме обзе неописуемо спокойствие: една млекарска кола, чийто шум познавах, изтрополи по булеварда и веднага ми се стори, че утрото се промъква през затворените капаци на прозорците и че в мрака вън прониква светлина.

Тогава ръката ми се плъзна към нощната масичка, бавно, незабележимо. Отсреща нищо не помръдна. Отбелязах с очи гънката на пердето — там, където трябваше да се прицеля, пресметнах точно движенията си, грабнах револвера и стрелях.

Скочих от леглото с победен вик и се хвърлих към завесата. Платът бе пробит, стъклото бе пробито. Що се отнася до човека, не бях успял да го засегна… по простата причина че нямаше никой.

Никой! И така, цяла нощ бях хипнотизиран от една гънка на завесата. А в това време злосторниците… Яростно, с порив, който нищо не би могло да спре, завъртях ключа в ключалката, вдигнах резето, прекосих антрето, отворих вратата и се втурнах в стаята.

Заковах се на прага — вцепенен, задъхан, смаян, по-изненадан от това, което виждах, отколкото от отсъствието на човека: нищо не бе изчезнало. Всичко, което мислех, че са отнесли: мебели, картини, старинен велур и коприна — всички тези неща бяха на мястото си!

Необяснима гледка! Не вярвах на очите си! Ами тупурдията, ами шумът от преместване? Обиколих стаята, огледах стените, преброих всички предмети, които познавах така добре. Нищо не липсваше! И това, което ме объркваше най-много, бе, че нищо не говореше да са минали злосторници, никакъв признак, нито един разместен стол, никаква следа от стъпка.

— Хайде, хайде — казах си аз, хванал с две ръце главата си, — не съм луд все пак! Много добре чух!…

Сантиметър по сантиметър, най-педантично изследвах стаята. Напразно. Или по-точно… но можех ли да смятам това за откритие? Под един малък персийски килим, покриващ паркета, намерих една карта. Седмица купа от френските карти за игра, която ми направи впечатление с една доста странна подробност. На върха на всяко едно от седемте червени петна с форма на сърце бе направена дупка, кръгла и правилна дупка като от шило.

Това бе всичко. Една карта за игра и едно писмо, намерено в една книга. Нищо повече. Нима това бе достатъчно, за да се твърди, че не съм бил жертва на някакъв сън?

 

 

През целия ден продължавах разследванията си в салона. Това бе една непропорционално голяма стая за такава малка къща. Дори декорациите в нея свидетелствуваха за странния вкус на този, който я бе проектирал. Подът представляваше мозайка от малки многоцветни блокчета, образуващи широки симетрични изображения. Със същата мозайка бяха изрисувани по стените цели пана: помпейски алегории, византийски композиции, фрески от средновековието. Някакъв Бакхус, яхнал буре. Император със златна корона и побеляла брада с меч в дясната ръка.

Най-горе, като в ателие, се открояваше единственият широк прозорец. Този прозорец беше винаги отворен през нощта и вероятно хората бяха минали през него със стълба. Но и това не бе сигурно. Краищата на стълбата би трябвало да оставят следи по утъпкания двор: следи нямаше. Тревата на пущинака около къщата — и тя би трябвало да е прясно утъпкана: не беше.

Признавам, че съвсем не се сетих да се обърна към полицията — до такава степен фактите, които би трябвало да изложа, бяха несъдържателни и абсурдни. Щяха да ми се изсмеят. Но на по-следващия ден бе мой ред да напиша хрониката на „Жил Блас“, където сътрудничех тогава. Приключението не ми излизаше от ума и взех, та го описах от край до край.

Забелязаха статията, но видях, че не я приемат сериозно и че я смятат по-скоро за измислица, отколкото за действителна история. Семейство Сен Мартен ми се присмяха. Даспри обаче, комуто не липсваше известна компетентност по тия въпроси, дойде при мен, поиска да му обясня тази история и я проучи… впрочем не по-успешно от мен.

Но в един от следващите дни сутринта на желязната врата се позвъни и Антоан дойде да ми съобщи, че някакъв господин желае да говори с мен. Не поискал да съобщи името си. Поканих го да се кача.

Това бе човек на около четиридесет години, доста мургав, с енергично лице, а облеклото му — чисто, но износено — говореше за стремеж към елегантност, контрастиращ с по-скоро посредственото му държане.

Без предисловие — с пресипнал глас и акцент, който потвърди мнението ми за социалния произход на лицето — той ми каза:

— Господине, пътувах и в едно кафене пред очите ми попадна „Жил Блас“. Прочетох вашата статия. Тя ме заинтересува… много.

— Благодаря ви. — И се върнах.

— А-а!

— Да, за да говоря с вас. Точни ли са всички факти, които разказвате?

— Абсолютно точни.

— И нито един не е ваша измислица?

— Нито един.

— В такъв случай може би ще мога да ви дам някои пояснения.

— Слушам ви.

— Не. — Как не?

— Преди да говоря, трябва да проверя дали са правилни?

— И за да проверите?

— Трябва да остана сам в тази стая. Изгледах го с изненада.

— Не разбирам…

— Това е една идея, която ми хрумна, като четях вашата статия. Някои подробности й придават едно наистина забележително сходство с друго приключение, което случайността ми разкри. Ако съм се излъгал, за предпочитане е да запазя мълчание. А единственото средство да науча, е да остана сам…

Какво се криеше зад това предложение? По-късно си спомних, че докато го казваше, той беше неспокоен, с тревожно лице. Но в момента, макар и малко изненадан, не намирах нищо особено необичайно в молбата му. И после — такова любопитство ме мъчеше!

Отговорих:

— Добре! Колко време ви трябва?

— О-о! Три минути, не повече. До три минути ще бъда отново при вас.

Излязох от стаята. Долу извадих часовника си. Изтече една минута… Две минути… Защо се чувствувах потиснат? Защо тези мигове ми изглеждаха по-особени от други?

Две минути и половина… Две минути и три четвърти… Внезапно прокънтя изстрел.

С няколко скока изкачих стъпалата и влязох. Извиках ужасен.

Човекът лежеше сред стаята, неподвижен, обърнат на лявата си страна. От черепа му течеше кръв, размесена с останки от мозък. До ръката му — димящ револвер.

Потрепна в конвулсия и толкоз.

Но нещо друго ме порази много повече от ужасната гледка, нещо, което ми попречи да извикам веднага за помощ и да се хвърля на колене, за да видя дали човекът още диша. На две крачки от него на пода се виждаше една седмица купа.

Взех я. Седемте върха на седемте червени знака бяха пробити.

Половин час по-късно пристигна полицейският комисар на Ньойи, после съдебният лекар, после директорът на полицията г-н Дюдуи. Не бях се докосвал до трупа. Нищо не можеше да наруши първите констатации.

Те бяха оскъдни, толкова оскъдни, че в самото начало не откриха нищо или по-точно много малко. В джобовете на мъртвия — никакъв лист хартия, по дрехите му — никакво име, на бельото му — никакви инициали. Накратко — никакъв признак, по който да се установи самоличността му. А в помещението — същият ред, както и преди. Мебелите не бяха разместени, предметите бяха запазили предишното си положение. И все пак този човек не бе дошъл в дома ми с единственото намерение да се самоубие само защото смята жилището за по-подходящо от всяко друго. Нужна е била някаква причина, за да се реши на тази отчаяна постъпка и тази причина е била резултат на някакъв нов факт, установен от него през трите минути, които прекара сам.

Какъв факт? Какво бе видял? Какво бе забелязал? В каква ужасяваща тайна бе проникнал? Нищо не можеше да се предполага.

Но в последния момент се случи нещо, което ни се стори доста важно. Когато двама агенти се наведоха да вдигнат трупа и да го отнесат с носилка, те забелязаха, че лявата ръка се бе разтворила и от нея бе изпаднала една съвсем смачкана визитна картичка.

На картичката пишеше: Жорж Андермат, улица „Дьо Бери“ 27.

Какво значеше това? Жорж Андермат беше голям парижки банкер, основател и председател на Металургичния картел, който даде такъв тласък на тази индустрия във Франция. Той живееше нашироко, имаше английска карета, автомобил, състезателни коне. Неговите приеми бяха на мода, а за грацията и красотата на г-жа Андермат се говореше много.

— Да не би да е името на мъртвия — прошепнах аз. Директорът на полицията се наведе:

— Не е той. Г-н Андермат е блед човек с леко сивееща коса.

— Тогава каква е тази картичка?

— Имате ли телефон, господине?

— Да, в антрето. Елате с мен.

Той порови в указателя и поиска 415–21.

— Г-н Андермат вкъщи ли е? Бъдете любезен да му предадете, че г-н Дюдуи го моли да дойде незабавно на булевард „Майо“ 102. Спешно е.

Двадесет минути по-късно г-н Андермат слизаше от колата си. Изложиха му причините, които налагаха неговата намеса, после го заведоха при трупа.

За миг лицето му се сгърчи от вълнение, с нисък глас, сякаш насила, продума:

— Етиен Варен.

— Познавате ли го?

— Не… по-точно да… но само на вид. Брат му…

— Има брат?

— Да, Алфред Варен… Брат му идва преди време да ме моли… не помня вече за какво.

— Къде живее?

— Двамата братя живееха заедно… мисля, на улица „Прованс“.

— Не се ли сещате защо се е самоубил?

— Ни най-малко.

— Все пак тази картичка в ръката му?… Вашата картичка, с вашия адрес!

— Нищо не разбирам. Някаква случайност навярно, която следствието ще ни обясни.

Доста странна случайност, помислих си аз и усетих, че и другите бяха останали с това впечатление.

Това впечатление открих и във вестниците на другия ден, и у приятелите ми, с които разговарях за произшествието. Сред тайните, които го усложняваха след така объркващото второ появяване на седем пъти пробитата седмица купа, след двете едно от друго по-загадъчни събития, които се бяха разиграли в моя дом, тази визитна картичка, изглежда, обещаваше най-сетне малко светлина. Чрез нея щеше да се стигне до истината.

Но, противно на предвижданията, г-н Андермат не даде никакви сведения.

— Казах каквото знаех — повтаряше той. — Какво искате повече? Самият аз съм смаян, че визитната ми картичка е тук и очаквам, както всички останали, да бъде изяснен този факт.

Не бе изяснен. Анкетата установи, че братя Варен, швейцарци по произход, бяха водили под различни имена един доста бурен живот, често посещавали игралните домове, били във връзка с банда чужденци, обект на полицията. Бандата се бе разтурила след серия кражби, участието й в които бе установено едва по-късно. На улица „Прованс“ номер 24, където братята наистина живели шест години, нямаха представа какво е станало с тях.

Признавам, че що се отнася до мен, случаят ми изглеждаше толкова заплетен, че не вярвах във възможността да бъде решен и се мъчех да не мисля повече за това. Ала Жан Даспри, когото виждах често по това време, се пристрастяваше все повече и повече.

Точно той ми извести за съобщението в един чуждестранен вестник, което цялата преса препечатваше и коментираше:

Пристъпва се, в присъствието на Императора и в зона, която се пази в тайна до последната минута, към първите пробни изпитания на една подводница, която ще предизвика революция в условията на една бъдеща морска война. Нечия недискретност ни разкри името й: тя се нарича „Седмица купа“.

Седмица купа? Случайност ли бе това? Или трябваше да се направи връзка между името на подводницата и събитията, за които стана дума? Но какъв вид връзка? Това, което ставаше тук, не можеше по никакъв начин да се свърже с онова, което ставаше там.

— Какво си мислите вие? — ми казваше Даспри. — Често произлизат най-различни последствия от една-единствена причина.

На по-следващия ден пристигна друго съобщение:

Твърди се, че плановете за „Седмица купа“, чийто пробни изпитания ще започнат тези дни, са създадени от френски инженери. Тези инженери, след като напразно търсили подкрепата на своите съотечественици, са се обърнали със същия успех към английското адмиралтейство. По непроверени източници.

Не смея да се спирам на факти от изключително сложен характер, които предизвикаха — всички помнят — такива вълнения. Все пак, тъй като няма опасност от усложнения, длъжен съм да говоря и за статията в „Еко дьо Франс“, която вдигна толкова шум и която хвърли върху аферата „Седмица купа“, както я наричаха, известна светлина… макар и смътна.

Ето я, тъй както бе отпечатана, подписана от Салватор:

АФЕРАТА „СЕДМИЦА КУПА“

КРАЙЧЕЦЪТ НА ЗАВЕСАТА СЕ ПОВДИГА

Ще бъдем кратки. Преди десет години един млад минен инженер, Луи Лакомб, желаещ да посвети времето и богатството си на проучванията, с които се занимава, си дава оставката и си наема една малка сграда на булевард „Майо“ 102, наскоро построена и декорирана за някакъв италиански граф. Чрез посредничеството на две лица, братя Варен от Лозана, единият от които му е помагал в опитите като асистент, а другият му е търсил съдружници, той влиза във връзка с г-н Жорж Андермат, току-що основал Металургичния картел.

След множество срещи успява да го заинтересува с един проект на подводница, над който работи. Споразумяват се веднага след окончателното привършване на изобретението г-н Андермат да използва своето влияние, за да издействува серия опити от министъра на марината.

В продължение на две години Луи Лакомб упорито посещава дома Андермат и представя на банкера подобренията, които прави в своя проект, до деня, когато — самият той, доволен от работата си, откривайки най-сетне точната формула — помолва г-н Андермат да задействува машината.

Същия ден Луи Лакомб вечеря у семейство Андермат. Той си отива вечерта към единадесет и половина. Оттогава никой не го е видял.

Ако се прегледат вестниците от онова време, ще се види, че семейството на младия човек се е обърнало към правосъдието и че прокуратурата се е разтревожила. Но не са открили нищо сериозно и общоприетото мнение било, че Луи Лакомб, който минавал за оригинален и чудноват младеж, е тръгнал да пътешествува, без да предупреди никого.

Да приемем тази… невероятна хипотеза. Но изниква един въпрос, капитален за нашата страна: Какво е станало с плановете на подводницата? Отнесъл ли ги е Луи Лакомб? Унищожени ли са?

От сериозното проучване, което предприехме, стана ясно, че тези планове съществуват. Те са в ръцете на братя Варен. Как? Това още не сме установили, както и не знаем защо толкова време не са се опитали да ги продадат. Нима са се страхували да не ги питат как са попаднали у тях? Във всеки случай това опасение се е разсеяло и ние можем със сигурност да твърдим: плановете на Луи Лакомб са собственост на една чужда сила и ние сме в състояние да публикуваме разменената кореспонденция по този повод между братя Варен и представителя на тази сила. В настоящия момент „Седмица купа“, изобретена от Луи Лакомб, е построена от нашите съседи.

Ще оправдае ли действителността оптимистичните прогнози на лицата, които са били забъркани в тази измяна? Ние имаме, за да очакваме противното, съображения, които събитията, ще ни се да вярваме, няма да опровергаят.

И в постскриптум:

От последния час: Правилно сме се надявали. Частните сведения, с които разполагаме, ни позволяват да съобщим, че изпитанията на „Седмица купа“ не са били задоволителни. Много вероятно е, че в плановете, предадени от братя Варен, е липсвал последният документ, донесен от Луи Лакомб на г-н Андермат вечерта на неговото изчезване, документ, необходим за пълното разчитане на проекта, нещо като резюме, в което се намират окончателните заключения, оценките и мерките, съдържащи се в другата документация. Без този документ плановете са непълни, тъй както без плановете документът е безполезен.

Следователно все още има време да се действува и да се вземе обратно това, което ни принадлежи. За тази твърде трудна задача ние разчитаме много на помощта на г-н Андермат. Той трябва откровено да обясни необяснимото поведение, което е имал още от самото начало. Той трябва да каже не само защо не е разказал това, което е знаел в момента на самоубийството на Етиен Варен, но и защо, макар да е знаел, не е съобщил за изчезването на документацията. Той ще каже защо е наредил да се следят братя Варен от наемни агенти вече шест години.

Очакваме от него не думи, а дела. В противен случай…

Заплахата беше брутална. Но в какво се състоеше тя? На какво разчиташе Салватор… авторът на анонимната статия, за да сплаши Андермат?

Рояк репортери обсади банкера и десет интервюта отразиха презрението, с което той отвърна на това изнудване. На което дописникът на „Еко дьо Франс“ отговори с тези два реда:

Дали г-н Андермат го желае или не, той вече е наш сътрудник в делото, с което сме се заели.

В деня, когато тази реплика се появи, Даспри и аз вечеряхме заедно. Вечерта, с разгърнати по масата вестници, ние обсъждахме събитието и го разглеждахме от всичките му страни с раздразнението, което всеки би изпитал, ако се движи в тъмното и се блъска все в едни и същи препятствия.

И внезапно, без моят прислужник да ме предупреди, без звънецът да бе иззвънял, вратата се отвори и влезе една дама с плътна воалетка.

Станах веднага и се приближих. Тя ме попита:

— Вие ли сте господинът, който живее тук?

— Да, госпожо, но уверявам…

— Желязната врата към булеварда не беше затворена — обясни тя.

— Но вратата на антрето?

Настъпи леко неудобно мълчание. Тя погледна Даспри. Без да искам, както бих постъпил в общество, аз го представих. После я поканих да седне и да изложи целта на визитата си.

Тя вдигна воала си и аз видях, че е брюнетка с правилно лице и ако не е много красива, поне има голям чар, който се дължеше най-вече на очите й — сериозни и измъчени очи. Тя каза просто:

— Аз съм г-жа Андермат.

— Г-жа Андермат! — повторих аз, още по-изненадан. Ново мълчание, след което тя поде с тих глас и съвсем спокойно:

— Идвам по повод на тази афера… с която сте запознат. Мислех, че ще мога да получа от вас някои разяснения.

— Боже мой, госпожо, не зная нищо повече от това, което казват вестниците. Моля уточнете с какво мога да ви бъда полезен.

— Не зная… не зная…

Едва тогава долових, че спокойствието й е привидно и зад него се крие голям смут. И ние се смълчахме, всеки от нас се чувствуваше тъй неловко, както и другият.

Но Даспри, който не бе спрял да я наблюдава, се приближи и й каза:

— Ще ми позволите ли, госпожо, да ви поставя няколко въпроса?

— О, да — възкликна тя, — така бих могла да говоря.

— Ще говорите… каквито и да са въпросите?

— Каквито и да са. Той се замисли и каза:

— Познавахте ли Луи Лакомб?

— Да, чрез съпруга си.

— Кога го видяхте за последен път?

— Вечерта, когато вечеря у нас.

— Тази вечер нищо ли не ви накара да мислите, че няма да го видите повече?

— Не. Той наистина спомена за някакво пътуване до Русия, но толкова неопределено!

— Значи разчитахте, че ще го видите отново?

— На вечеря след два дни.

— Как си обяснявате това изчезване?

— Не мога да си го обясня.

— А г-н Андермат?

— Не зная.

— И все пак…

— Не ме разпитвайте за това.

— Статията на „Еко дьо Франс“ сякаш намеква…

— Онова, което сякаш намеква, е, че братя Варен имат пръст в това изчезване.

— Така ли мислите?

— Да.

— И на какво почива това убеждение?

— Като излезе от нас, Луи Лакомб носеше папка с всички документи, свързани с проекта му. Два дни по-късно между моя съпруг и единия от братята Варен — този, който е жив, се състоя среща, по време на която съпругът ми получи доказателството, че документите са в ръцете на двамата братя.

— И не ги издаде?

— Не.

— Защо?

— Защото в папката се намираше и нещо друго освен книжата на Луи Лакомб.

— Какво?

Тя се поколеба, реши да проговори, но накрая запази мълчание.

— Следователно това е причината, поради която вашият съпруг, без да предупреди полицията, е наредил да се следят двамата братя. Той се е надявал да се сдобие едновременно и с книжата, и с това… компрометиращо нещо, благодарение на което братята са упражнявали върху него един вид шантаж.

— Върху него… и върху мен.

— А, и върху вас?

— Главно върху мен.

Тя глухо произнесе последните думи. Даспри я изгледа, направи няколко крачки и връщайки се към нея, каза:

— Писали ли сте на Луи Лакомб?

— Естествено… моят мъж беше във връзка…

— Извън официалните писма не сте ли писали на Луи Лакомб… други писма? Простете настойчивостта ми, но е абсолютно необходимо да науча цялата истина. Писали ли сте други писма?

Цялата пламнала, тя прошепна:

— Да.

— И това са писмата, които притежаваха братя Варен?

— Да.

— И г-н Андермат го знае?

— Той не ги е виждал, но Алфред Варен му каза за тях, заплаши, че ще ги публикува, ако мъжът ми действува срещу него. Съпругът ми се уплаши… отстъпи пред скандала.

— Но е направил всичко възможно, за да измъкне от тях тези писма.

— Той направи всичко възможно… така поне предполагам, защото след тази последна среща с Алфред Варен и след няколкото много резки думи, с които той ми я предаде, между моя мъж и мен вече няма никаква интимност, никакво доверие. Ние живеем като непознати.

— В такъв случай вие няма какво да губите, от какво се страхувате?

— Колкото и чужда да съм му станала, аз съм тази, която е обичал, тази, която той би могъл все пак да обича. Ах, в това съм сигурна — промълви тя пламенно, — той би продължил да ме обича, ако не се бе добрал до тези проклети писма…

— Как! Той е успял… Но нали двамата братя се държаха предизвикателно?

— Изглежда, дори се хвалеха, че имат сигурно скривалище?

— Тогава?

— Имам всички основания да мисля, че съпругът ми е открил това скривалище.

— Хайде де! И къде се е намирало?

— Тук. Трепнах.

— Тук?

— Да, и винаги съм го подозирала. Луи Лакомб, много изобретателен, встрастен в механиката, се забавляваше през свободното си време да колекционира каси и ключалки. Братята Варен навярно са разкрили и по-късно са използвали едно от тези скривалища, за да укрият писмата… а и други работи без съмнение.

— Но те не живееха тук! — викнах аз.

— До вашето пристигане, преди четири месеца, вилата бе свободна. И вероятно те са се връщали тук, а освен това са мислили, че присъствието ви няма да им попречи в деня, в който ще трябва да приберат книжата си. Но са си правили сметките без мъжа ми, който в нощта на 22 срещу 23 юни е разбил касата, взел… това, което е търсил, и е оставил визитната си картичка, за да докаже на двамата братя, че вече няма причини да се страхува от тях и че ролите са сменени. Два дни по-късно, предупреден от статията в „Жил Блас“, Етиен Варен бързо се е явил у вас, останал е сам в този салон, намерил е касата празна и се е самоубил.

След кратко мълчание Даспри попита:

— Това е просто предположение, нали? Г-н Андермат нищо не ви е казал?

— Не.

— Отношението му към вас не се ли промени? Не ви ли се стори по-мрачен, по-загрижен?

— Не.

— И вие смятате, че щеше да бъде така, ако бе намерил писмата? Според мен те не са у него. Според мен не той е влизал тук.

— Кой тогава?

— Тайнственото лице, което ръководи аферата, което държи всички нишки, което я насочва към цел, която ние едва съзираме през толкова много усложнения, тайнственото лице, чиито видими и всемогъщи действия се почувствуваха от първия час. То и неговите приятели влязоха в този дом на 22 юни, то откри скривалището, то остави визитната картичка на г-н Андермат, то държи кореспонденцията и доказателствата за предателство на братя Варен.

— Кой е той? — прекъснах го нетърпеливо.

— Дописникът на „Еко дьо Франс“, иска ли питане, все този Салватор. Не е ли от ясно по-ясно? Не дава ли в статията си подробности, които само човек, проникнал в тайните на двамата братя, може да знае?

— В такъв случай — смотолеви ужасена г-жа Андермат, — той разполага и с моите писма и сега пък той заплашва съпруга ми! Какво да правя, господи!

— Пишете му — рече направо Даспри, — доверете му се без заобикалки, разкажете му всичко, което знаете, и всичко, което можете да научите.

— Какво говорите!

— Вашият интерес съвпада с неговия. Няма съмнение, че той действува против живия брат. Не срещу г-н Андермат търси той оръжие, а срещу Алфред Варен. Помогнете му.

— Как?

— Съпругът ви разполага ли с документа, който допълва и позволява да се изпълнят плановете на Луи Лакомб?

— Да.

— Предупредете Салватор. При нужда, постарайте се да му доставите този документ. Накъсо казано, влезте в писмена връзка с него. Какво рискувате?

На пръв поглед съветът беше смел, дори опасен: г-жа Андермат нямаше избор. А и какво рискуваше тя, както казваше Даспри. Ако непознатият беше враг, тази стъпка нямаше да утежни положението. Ако беше чужденец, преследващ своя цел, той не би придавал на тези писма някакво особено значение.

Както и да е, това бе една идея, към която г-жа Андермат, съвсем объркана, се приобщи с радост. Тя ни благодари многословно и обеща да ни държи в течение.

Наистина след два дни ни изпрати бележката, която бе получила в отговор на нейната:

Писмата не бяха там. Но ще ги имам, бъдете спокойна. Всичко следя.

С.

Взех хартията. Почеркът бе като на бележката, пъхната в книгата на леглото ми на 22 юни.

Следователно Даспри имаше право. Салватор наистина беше главният организатор на тази афера.

 

 

В действителност ние започнахме да долавяме някои проблясъци в мрака, който ни обграждаше, и някои пунктове бяха осветени от неочаквана светлина. Но други, като откриването на двете седмици купи, останаха непонятни. Самият аз се връщах винаги към тях, по-заинтригуван може би, отколкото бе нужно, от тези две карти, чиито пробити седем фигури ме бяха поразили при едни толкова смущаващи обстоятелства. Каква роля играеха в драмата? Какво значение трябваше да им се отдаде? Какво заключение трябваше да се извлече от факта, че подводницата, построена съгласно плановете на Луи Лакомб, носеше името „Седмица купа“.

От своя страна, Даспри не се занимаваше много с двете карти, отдаден изцяло на проучването на един друг проблем, чието решение му се струваше по-спешно: той търсеше неуморно прочутото скривалище.

— И кой знае — казваше той — дали няма да открия писмата, които Салватор не е успял да намери… поради невнимание може би. Не е за вярване братя Варен да са преместили от едно място, което са мислели за недостъпно, оръжието, чиято неоценима стойност са знаели.

И той търсеше. След като в голямата зала вече нямаше тайни за него, той насочи разследванията си към другите стаи на вилата: проучи я отвън и отвътре, прегледа камъните и тухлите на стената, керемидите по покрива.

Един ден пристигна с кирка и лопата, даде ми лопатата, остави за себе си кирката и като сочеше към пущинака, рече:

— Да тръгваме!

Погледнах го без ентусиазъм. Той раздели терена на няколко сектора, които обследва последователно. Но в един край, в ъгъла, който образуваха стените на два съседни имота, един куп от чакъл и камъни, покрит с къпини и трева, привлече вниманието му. Щурмува го.

Трябваше да му помагам. В продължение на един час, под яркото слънце, ние напразно се потихме. Но като махнахме камъните, като стигнахме самата почва и започнахме да копаем, кирката на Даспри извади на бял свят кости и остатък от скелет, около който се усукваха все още остатъци от дрехи.

Внезапно усетих, че пребледнявам. Видях, вбита в почвата, една малка желязна плочка, изрязана във форма на правоъгълник, и ми се стори, че различавам червени петна. Точно така: плочката бе с размерите на карта за игра и червените петна, с червенината на разяден на места миниум, бяха седем на брой, разположени като седемте знака на седмицата купа и продупчени във всеки ъгъл.

— Чуйте, Даспри, до гуша ми дойдоха тези истории. Толкова по-добре за вас, ако ви интересуват. Аз ви напускам.

От вълнението ли беше? От умората или от тежкия труд под силното слънце? Така или иначе аз залитах, като си тръгвах, и трябваше да легна и да остана в леглото четиридесет и осем часа, целият в треска и огън, преследван от скелети, които танцуваха около мен и се замерваха по главите с кървави сърца.

 

 

Даспри се показа истински приятел. Всеки ден той ми отделяше по три-четири часа, които прекарваше, вярно е, в голямата стая — тършуваше, хлопаше, чукаше.

Писмата са тук, в тази стая — идваше да ми каже той от време на време, — тук са. Главата си залагам, че са тук.

— Оставете ме на мира — отвръщах аз настръхнал.

На третия ден сутринта станах, все още слаб, но вече здрав. Една обилна закуска възстанови силите ми. Ала телеграмата, която получих към пет часа, допринесе повече от всичко за пълното ми възстановяване, до такава степен любопитството ми бе раздразнено — отново и въпреки всичко.

Телеграмата съдържаше следните думи:

Господине,

Драмата, първият акт на която протече през нощта на 22 срещу 23 юни, приближава към своята развръзка. Тъй като логиката на нещата изисква да срещна един с друг двамата главни участници в тази драма и този сблъсък трябва да се състои у вас, ще ви бъда безкрайно признателен, ако ми услужите с дома си за тази вечер. Добре ще е от девет до единадесет прислужникът ви да бъде отстранен и за предпочитане — самият вие да бъдете така любезен и да оставите свободно полето за противниците. Вече сте забелязали, че безкрайно уважавам всичко, което ви принадлежи. От своя страна смятам, че ще ви оскърбя, ако се усъмня дори за миг в абсолютната ви дискретност по отношение на този, който се подписва.

Предано Ваш

Салватор

В това послание имаше някаква любезна ирония, а в молбата му такова прекрасно хрумване, че изпитах истинско удоволствие. Беше сторено с такава чаровна непринуденост, а и пишещият изглеждаше толкова сигурен в моето съгласие! За нищо на света не бих искал да го разочаровам или да отвърна с неблагодарност на доверието му.

В осем часа моят прислужник, комуто подарих билет за театър, беше вече излязъл, когато Даспри пристигна. Показах му телеграмата. — И тъй?

— И тъй, оставям отворена вратата на градината, за да могат да влязат.

— И си отивате?

— В никакъв случай.

— Но щом го искат…

— Искат дискретност. Ще бъда дискретен. Но държа извънредно много да видя какво ще стане.

Даспри започна да се смее.

— Бога ми, имате право. Аз също ще остана. Имам чувството, че няма да скучаем.

Звънецът го прекъсна.

— Те, вече? — промълви той. — Двадесет минути по-рано! Не е възможно!

От антрето дръпнах шнура, който отваряше вратата на градината. Силует на жена пресече двора: г-жа Андермат. Изглеждаше потресена, задъхваше се, додето изрече:

— Съпругът ми… той идва… има среща… трябва да му дадат писмата…

— Откъде знаете? — рекох й аз.

— Случайно. От едно съобщение, което мъжът ми получи по време на вечеря.

— Телеграма? Пневмопоща?

— Съобщение, предадено по телефона. Прислужникът ми го предаде по погрешка. Мъжът ми го грабна, но беше вече късно… бях го прочела.

— Бяхте прочела…

— Приблизително това: „В девет часа тази вечер бъдете на булевард «Майо» с документите, свързани с аферата. В замяна — писмата“. След вечерята се оттеглих и излязох. — Без знанието на г-н Андермат?

— Да.

Даспри ме погледна.

— Какво мислите за това?

— Каквото и вие, че г-н Андермат е единият от поканените противници.

— От кого и с каква цел?

— Точно това и ще научим. Заведох ги в голямата стая.

Ние можехме в краен случай да се съберем и тримата зад зиданата завеса на камината и да се прикрием зад кадифената облицовка. Настанихме се. Г-жа Андермат седна между двама ни. През процепите на завесата виждахме цялата стая.

Стана девет часът. Няколко минути по-късно пантите на градинската врата изскърцаха.

Признавам, че изпитвах известна тревога, нова треска ме възбуждаше до краен предел. Предстоеше да науча разковничето на загадката. Обърканото приключение, чиито перипетии от седмици се развиваха пред мен, щеше най-после да получи истинската си насока и битката щеше да се разрази пред очите ми.

Даспри хвана ръката на г-жа Андермат и прошепна:

— Преди всичко — никакво движение! Каквото и да чуете и видите, не мърдайте!

Някой влезе. И по голямата прилика с Етиен Варен аз разпознах веднага неговия брат Алфред. Същата тежка походка, същото обилно окосмено и землисто лице.

Той влезе с неспокойния вид на човек, свикнал да очаква клопки, да ги подушва и избягва. Обгърна с поглед стаята и ми се стори, че прикритата с кадифената завеса камина не му хареса. Той направи три крачки към нас. Но някаква друга мисъл, по-властна без съмнение, го отклони, защото той отиде до стената, спря се пред мозаечния стар цар с побеляла брада и пламтящ меч и дълго го разглежда, качен на един стол, следвайки с пръст контура на раменете и фигурата, опипвайки някои части на образа.

Внезапно той скочи от стола и се отдръпна от стената. Чуха се стъпки. На прага се появи г-н Андермат.

— Вие! Вие! Значи вие сте ме извикали?

— Аз? Съвсем не — протестира Варен с дрезгав глас, напомнящ този на брат му. — Вашето писмо ме доведе тук.

— Моето писмо!

— Писмо, подписано от вас, в което ми предлагате…

— Не съм ви писал.

— Не сте ми писали!

Инстинктивно Варен застана нащрек не срещу банкера, а срещу неизвестния враг, който го бе привлякъл в тази примка. За втори път очите му се насочиха към нас и той бързо се отправи към вратата.

Г-н Андермат му пресече пътя.

— Какво правите. Варен?

— Тук има някакви машинации, които не ми харесват. Отивам си. Лека нощ.

— Един момент!

— Хайде, г-н Андермат, не настоявайте, няма какво да си кажем.

— Ние имаме много неща да си казваме и случаят е много добър.

— Оставете ме да мина.

— Не, не, не, няма да минете.

Варен отстъпи, покорен от решителното държане на банкера, и предъвка:

— Тогава бързо, да говорим и да се свършва!

Едно обстоятелство ме изненадваше и не се съмнявах, че и двамата ми другари изпитват същото разочарование. Как бе възможно Салватор да не е тук? Не влизаше ли в плановете му да се намеси? Достатъчен ли му се виждаше само сблъсъкът на банкера и Варен? Бях много смутен. С отсъствието му този дуел, замислен от него, желан от него, приемаше трагичния характер на събитията, породени и ръководени от суровата повеля на съдбата, и силата, която сблъскваше тези двама мъже, поразявате още повече, защото се намираше извън тях.

След кратко мълчание г-н Андермат се приближи към Варен и лице в лице, очи в очи му каза:

— Сега, след като минаха толкова години и няма от какво да се страхувате, отговорете откровено, Варен. Какво сторихте с Луи Лакомб?

— Виж ти въпрос! Като че ли мога да знам какво е станало с него?

— Вие знаете! Знаете! Вашият брат и вие вървяхте по следите му, почти живеехте в дома му, в тази къща, в която сме и сега. Вие бяхте в течение на всичките му работи, на всичките му намерения. И последната вечер, Варен, когато изпратих Луи Лакомб до вратата на дома му, видях два силуета да се крият в тъмнината. Готов съм да се закълна в това.

— И какво, като се закълнете?

— Това бяхте брат ви и вие, Варен.

— Докажете го.

— Ами най-доброто доказателство е, че два дни по-късно самите вие ми показахте книжата и плановете, които бяхте взели от папката на Лакомб и които предложихте да ми продадете. Как попаднаха във вас тези документи?

— Казах ви, г-н Андермат, ние ги намерихме на самата маса на Лакомб на другия ден сутринта, след като изчезна.

— Не е вярно.

— Докажете го!

— Правосъдието би могло да го докаже.

— Защо не се обърнахте към правосъдието?

— Защо? Ах! Защо…

Той замълча с мрачен израз на лицето. Другият продължи:

— Виждате ли, г-н Андермат, ако бяхте поне малко сигурен, онази заплаха не би могла да ви попречи…

— Каква заплаха? Тези писма? Да не си въобразявате, че съм им повярвал дори за миг?

— Ако не вярвахте на тези писма, защо ми предлагахте такива огромни суми срещу тях? И защо оттогава наредихте да ни преследват като зверове, брат ми и мен?

— За да получа отново плановете, на които държа. — Хайде де! Заради писмата си беше. Щом пипнехте писмата, щяхте да ни издадете. Никога нямаше да отстъпя!

Той избухна в смях, но внезапно спря.

— Стига толкова. Колкото и да приказваме едно и също, доникъде няма да стигнем. Следователно нещата си остават тъй.

— Няма да останат тъй — каза банкерът, — и понеже заговорихте за писмата, вие няма да излезете оттук, преди да ми ги върнете.

— Ще изляза.

— Не, не.

— Слушайте, г-н Андермат, съветвам ви…

— Няма да излезете.

— Ще видим — каза Варен с такава ярост, че г-жа Андермат едва сподави вика си.

Той навярно я чу, защото поиска да премине насила. Г-н Андермат го отблъсна яростно. Тогава видях, че пъхна ръка в джоба на сакото си.

— За последен път!

— Първо писмата.

Варен извади револвер и прицелвайки се в г-н Андермат, каза:

— Да или не? Банкерът бързо се наведе. Пламна изстрел. Оръжието падна.

Бях смаян. Беше се стреляло току до мен! Даспри бе избил с един куршум оръжието от ръката на Алфред Варен!

— И внезапно, изправен между двамата противници, с лице към Варен, той се изсмя:

— Късмет имате, приятелю, дяволски късмет. Мерих се в ръката, а улучих револвера.

Двамата се бяха втренчили в него, неподвижни и объркани.

Той се обърна към банкера:

— Ще ме извините, господине, че се меся в нещо, което не ме засяга. Но наистина вие играете ролята си много неумело. Позволете ми да държа картите.

И като се обърна към другия:

— Оставаме двамата, приятелю. И моля те — живо. Козът е купа и аз играя седмицата.

И той тикна под носа му металната плочка със седемте червени знака.

През живота си не съм виждал такава потреса. Смъртно блед, с изхвръкнали от орбитата очи, с изкривени от болка черти на лицето, човекът сякаш беше хипнотизирай от гледката, която му се предлагаше.

— Кой сте вие? — смотолеви той.

— Вече казах, един господин, който се занимава с това, дето не му е работа, но се занимава сериозно.

— Какво искате?

— Това, което си донесъл.

— Нищо не съм донесъл.

— Носиш, в противен случай нямаше да дойдеш. Получил си тази сутрин една бележка, която те кани тук и ти нарежда да донесеш всички документи, които имаш. И ето те. Къде са документите?

В гласа на Даспри, в поведението му имаше някаква сила, която ме объркваше, един съвсем нов начин на действие за този обикновено нехаен и тих човек.

Напълно подчинен, Варен посочи един от джобовете си. — Книжата са тук.

— Всичките?

— Да.

— Всичките, които намери в папката на Луи Лакомб и които продаде на майор фон Либен?

— Да.

— Копието ли е или оригиналът?

— Оригиналът.

— Колко искаш?

— Сто хиляди. Даспри прихна.

— Ти си луд. Майорът ти даде само двадесет хиляди. Двадесет хиляди, хвърлени на вятъра, тъй като опитите не успяха.

— Не можаха да използват плановете. — Плановете са непълни.

— Тогава защо ги искате?

— Трябват ми. Предлагам ти пет хиляди франка. И нито сантим повече.

— Десет хиляди. И нито сантим по-малко.

— Съгласен.

Даспри се обърна към г-н Андермат.

— Бъдете любезен да подпишете един чек, господине.

— Но… аз нямам в себе си…

— Чековата ви книжка? Ето я.

Слисан, г-н Андермат пое книжката, която му подаваше Даспри.

— Това е наистина моята… Но как?

— Без празни приказки, моля ви, драги господине. Трябва само да подпишете.

Банкерът извади писалката си и подписа. Варен протегна ръка.

— Долу лапите — каза Даспри, — още не сме свършили. И обръщайки се към банкера:

— Ставаше дума също за някакви писма, които ви трябват?

— Да, един пакет с писма.

— Къде са, Варен?

— Не са у мен.

— Къде са, Варен?

— Не зная. Брат ми се бе заел с тях. — Те са скрити тук, в тази стая.

— В такъв случай знаете къде са. — Откъде ще знам?

— Ами че не сте ли вие, който посетихте скривалището? Доста добре сте осведомен, почти колкото и… Салватор.

— Писмата не са в скривалището. — Там са.

— Отвори го.

Варен го погледна подозрително. Даспри и Салватор не бяха ли едно и също лице, както всичко даваше основание да се допуска? Ако беше така, той не рискуваше нищо, ако покаже вече разкритото скривалище. В противен случай беше безполезно…

— Отвори го — повтори Даспри. — Нямам седмица купа.

— Имаш, ето тази — каза Даспри и му подаде металната плочка.

Варен отстъпи ужасен.

— Не… не… не искам… — Това да е само…

Даспри се насочи към стария монарх с бялата брада, качи се на един стол и нагласи седмицата купа В основата на меча до дръжката, така че краищата на плочката да покрият точно ръбовете на сабята. После пъхна едно шило във всяка от седемте дупки в седемте върха на купите, натисна седем камъчета от мозайката. Когато и седмото бе натиснато, нещо прещрака и бюстът на царя се завъртя, разкривайки широк отвор, оборудван като каса, с метална облицовка и две блестящи метални полици.

— Виждаш ли, Варен, касата е празна.

— Наистина… Това означава, че брат ми е прибрал писмата.

Даспри се върна при човека и му рече:

— Не се опитвай да ме надхитриш. Има и друго скривалище. Къде е то?

— Няма.

— Пари ли искаш? Колко?

— Десет хиляди.

— Г-н Андермат, тези писма струват ли десет хиляди франка за вас?

— Да — извика банкерът.

Варен затвори касата, взе седмицата купа не без видимо отвращение и я нагласи по меча, до дръжката, точно на същото място. Пъхна шилото във всеки връх на седемте купи. Чу се второ прещракване, но съвсем неочаквано този път се завъртя само част от касата, откривайки друга малка касичка, вградена в самата врата, която затваряше по голямата каса.

Пакетът с писма беше там, завързан с връв и запечатан с восък. Варен го подаде на Даспри, който попита:

— Готов ли е чекът, г-н Андермат?

— Да.

— А вие носите и последната документация за подводницата, получена от Луи Лакомб?

— Да.

Направиха размяната. Даспри прибра в джоба си документа и чека и подаде пакета на г-н Андермат.

— Ето, господине.

Банкерът се поколеба за миг, като да се страхуваше от докосването на тези проклети листи, които бе търсил тъй ожесточено. После ги грабна нервно.

Някой изхлипа до мен. Хванах ръката на г-жа Андермат: бе ледена.

А Даспри се обърна към банкера:

— Вярвам, господине, че разговорът ни е приключен. О, без благодарности моля ви. Случайността пожела да ви бъда полезен.

Господин Андермат си тръгна. Той отнасяше писмата на жена си до Луи Лакомб.

 

 

— Прекрасно! — викна очарован Даспри. — Всичко се урежда по най-добрия начин. Остава ни само да приключим с нашата работа, приятелче. Документите в теб ли са?

— Ето ги всичките.

Даспри ги провери, прегледа ги внимателно и ги натика в джоба си.

— Чудесно, ти удържа думата си.

— Но…

— Какво но?

— А двата чека?… Парите?…

— Не ти липсва самоувереност, човече! И се осмеляваш да ги искаш!

— Искам това, което ми се полага.

— Мислиш, че ти се полага нещо за книжа, които си откраднал.

Човекът беше извън себе си. Той трепереше от ярост, с плувнали в кръв очи.

— Парите… двадесетте хиляди франка… — заекна той.

— Невъзможно… Те са на мое разположение.

— Парите!…

— Хайде, бъди благоразумен и остави камата си на спокойствие.

Той така грубо го хвана за ръката, че другият извика от болка, после добави:

— Върви си, приятелче, чистият въздух добре ще ти се отрази. Искаш ли да те изпратя? Ще си отидем през пущинака и ще ти покажа един куп чакъл, под който…

— Не е вярно! Не е вярно!

— Напротив, вярно е. Тази малка метална плочка със седемте червени фигури иде оттам. Не мърдаше без нея Луи Лакомб, спомняш ли си? Брат ти и ти я закопахте заедно с трупа… и с още някои работи, от които правосъдието ще се заинтересува извънредно много.

Варен яростно се заудря с юмруци по лицето. После продума:

— Добре. Измамен съм. Да не говорим повече. Все пак една дума… една-единствена дума. Бих искал да зная…

— Слушам.

— Имаше ли в тази каса, в по-голямата, една касичка?

— Да.

— Когато дойдохте тук през нощта на 22 срещу 23 юни, беше ли вътре?

— Да.

— И съдържаше!… — Всичко, което братя Варен бяха скътали в нея — една доста хубава колекция бижута, диаманти и перли, които гореспоменатите братя са свивали откъдето им падне. — И вие я взехте?

— И пита още! Постави се на мое място.

— Тогава… брат ми се е самоубил, след като е видял, че касичката е изчезнала?

— Вероятно. Изчезването на кореспонденцията ви с майор Либен не би било достатъчно основание. Но изчезването на касичката… Нещо друго да питаш?

— Още нещо: името ви.

— Казваш го, сякаш мислиш за реванш.

— Иска ли питане! Късметът се обръща. Днес вие сте по-силният. Утре…

— Ще бъдеш ти. — Надявам се. Името ви?

— Арсен Люпен.

— Арсен Люпен!

Човекът се олюля, сякаш го удариха с чук. Би могло да се каже, че тези две думи му отнеха всякаква надежда.

— Ах, ти! Да не би да си си въобразявал, че някой си г-н Дюран или Дюпон би могъл да скрои тази чудесна афера? Хайде де, нужен бе поне един Арсен Люпен. А сега, след като всичко ти е ясно малкия, отивай да тъкмиш реванша си. Арсен Люпен те очаква.

И без нито дума повече той го избута навън.

— Даспри, Даспри — извиках аз, наричайки го, без да искам, постарому.

Дръпнах кадифената завеса. Той притича.

— Какво? Какво има?

— Г-жа Андермат не е добре.

Без да се мае, той й даде да смръкне амоняк и докато се занимаваше с нея, ме разпитваше.

— Е, какво толкова стана?

— Писмата — рекох — … писмата на Луи Лакомб, които дадохте на съпруга и…

Той се удари по челото.

— Тя е помислила, че наистина съм го направил… Ами да, в края на краищата можеше да го повярва. Какъв глупак съм!

Дошла на себе си, г-жа Андермат го слушаше жадно. Той извади от портфейла си малък пакет, който по нищо не се различаваше от отнесения от г-н Андермат.

— Ето ги вашите писма, госпожо, истинските.

— А… другите?

— Другите са също като тези, но преписани от мен тази нощ, и с внимателно нагласен текст. Съпругът ви ще бъде още по-щастлив, като ги прочете, защото няма да се съмнява в подмяната, след като всичко стана пред очите му…

— Почеркът…

— Няма почерк, който да не мога да имитирам.

Тя му благодари със същите думи на признателност, които би отправила към човек от нейния ранг, и аз разбрах, че навярно не е чула последните фрази, които Варен и Арсен Люпен си размениха.

Гледах го и чувствувах някакво неудобство, не знаех какво да кажа на този стар приятел, който се разкри пред мен в такава неочаквана светлина. Люпен! Той беше Люпен! Моят приятел от клуба не беше никой друг, а Люпен! Не можех да се съвзема. А той преспокойно ми предложи:

— Можете да се сбогувате с Жан Даспри.

— А!

— Да, Жан Даспри потегля на път. Изпращам го в Мароко. Много е възможно там да намери достойния за него край. Признавам дори, че има точно такова намерение.

— Но Арсен Люпен остава при нас?

— О, повече от всякога. Арсен Люпен е само в началото на кариерата си и възнамерява…

Някакво неудържимо любопитство ме тласна към него и като го дръпнах встрани от г-жа Андермат, му казах:

— Значи вие в края на краищата открихте второто скривалище, дето се намираше пакетът с писмата?

— Много се измъчих! Открих го едва вчера следобед, докато си почивахте. А всъщност само господ е свидетел колко просто беше! Но за най-простите неща човек най-накрая се сеща.

И като показа седмицата купа:

— Бях разбрал, че за да се отвори голямата каса, трябва да се притисне тази карта към меча на онова старче от мозайката…

— Как се сетихте?

— Много лесно. От собствена информация вече знаех, когато идвах тук на 22 юни вечерта…

— След като се разделихме…

— Да, и след като с подходящи разговори ви бях довел до такова състояние на духа, в което един нервен и впечатлителен човек като вас би трябвало на всяка цена да ми предостави пълна свобода на действие, без да помръдне от леглото си.

— Правилно сте разсъждавали.

— И тъй, идвайки тук, аз знаех, че има една скрита касичка в каса с тайна ключалка и че седмицата купа е ключът, шифърът на тази ключалка. Оставаше само да поставя седмицата купа на мястото, което очевидно й бе предназначено. Един час търсене ми бе достатъчен.

— Един час!

— Разгледайте старчето от мозайката.

— Старият император?

— Старият император е точно копие на попа купа от всички игри на карти, Карл Велики.

— Наистина… Но защо седмицата купа отваря ту голямата каса, ту малката? И защо отворихте първо само голямата каса?

— Защо? Защото поставях моята седмица купа все в една посока. Едва вчера забелязах, че като я обърна, тоест като поставя седмия знак, този от средата, нагоре вместо надолу, разположението на седемте точки се променя.

— Дяволска работа!

— Разбира се, че е дяволска работа, но трябваше да се помисли малко.

— И още нещо: вие не знаехте за историята с писмата преди г-жа Андермат…

— Да заговори пред мен? Точно така. В касата бях открил освен касичката само кореспонденцията на двамата братя, кореспонденция, която ми разкри тяхното предателство.

— В крайна сметка вие съвсем случайно възстановихте първо историята на двамата братя, а после потърсихте плановете и документите на подводницата?

— Съвсем случайно.

— Но с каква цел?

Даспри ме прекъсна със смях:

— Боже мой, какъв интерес към тази афера!

— Увлича ме.

— Е, добре, щом изпратя г-жа Андермат до дома й и като пратя в „Еко дьо Франс“ бележката, която ще напиша, ще се върна и ще поговорим подробно.

Той седна и написа едно от онези лаконични съобщения, в които се развихря въображението на този човек. Кой не помни шума, който точно това съобщение предизвика в целия свят?

Арсен Люпен реши проблема, поставен преди известно време от Салватор. Разполагащ с всички оригинални планове и документи на инженер Луи Лакомб. Той ги предостави на министъра на марината. По този случай откри и подписка, с цел да подари на държавата първата подводница, построена по тези планове. И самият той се записа в началото на тази подписка със сумата от двадесет хиляди франка.

— Двадесетте хиляди франка от чековете на г-н Андермат? — попитах аз, когато ми даде да прочета съобщението.

— Именно. Справедливо е Варен да изкупи поне малко своето предателство.

 

 

Ето как се запознах с Арсен Люпен. Ето как научих, че Жан Даспри, мой другар по клуб, моя светска връзка, не бе някой друг, а Арсен Люпен, крадецът джентълмен. Ето как станах доста близък приятел с нашия велик човек и как постепенно, благодарение на доверието, с което ме удостоява, станах неговия много скромен, много верен и много признателен историограф.