Морис Льоблан
Арсен Люпен — крадецът джентълмен (4)

IV
Тайнственият пътник

Предната вечер бях изпратил колата си в Руан. Трябваше да я догоня с влак и отида при приятели, които живеят на брега на Сена.

Но в Париж, няколко минути преди да тръгне влакът, в купето ми нахлуха седмина господа; петима от тях пушеха. Колкото и кратко да е пътуването с влак, перспективата да го осъществя в такава компания ми бе неприятна, още повече че вагонът бегие стар модел и нямаше коридор. Взех пардесюто си, вестниците, разписанието на влаковете и се приютих в едно от съседните купета. Там имаше една дама. При вида ми тя прояви недоволство, което не ми убегна, и се наведе към някакъв господин, застанал на стъпалото, навярно съпругът й, който я бе придружил до гарата. Господинът ме изгледа и оценката ми се стори добра, защото той заговори на жена си с усмивка, както се успокоява уплашено дете. Тя се усмихна на свой ред и ме погледна приятелски, сякаш внезапно разбрала, че съм от тези галантни мъже, с които една жена може да остане в продължение на два часа затворена в малка кутия от шест квадратни фута, без да има от какво да се страхува.

Съпругът й каза:

— Няма да ми се сърдиш, мила, но имам спешна среща и не ще мога да изчакам.

Той я прегърна нежно и си отиде. Жена му му изпрати през прозореца няколко дискретни въздушни целувки и размаха кърпичката си.

Но ето че се чу локомотивната свирка. Влакът потегли.

Точно в този момент, въпреки протестите на служителите. Вратата се отвори и някакъв мъж нахълта в купето ни. Моята спътничка, която в това време беше станала и подреждаше нещата си по мрежите, извика ужасено и падна на седалката.

Всъщност видът на новодошлия и поведението му би трябвало по-скоро да смекчат лошото впечатление, създадено от неговата постъпка. Коректен, почти елегантен — вратовръзка, издаваща добър вкус, чисти ръкавици, енергично лице… Но къде бях виждал това лице? Защото нямаше място за съмнение — бях го виждал. Или най-малкото — спомнях си го като за човек, чийто портрет бях виждал много пъти, без някога да съм разглеждал оригинала. И в същото време чувствувах колко е безполезно да напрягам паметта си, тъй нетраен и смътен бе този спомен. Но като насочих вниманието си към дамата, бях поразен от нейната бледност и от разстроеното й лице. Тя гледаше с истински ужас своя съсед бяха седнали от една и съща страна и аз установих, че едната й ръка, разтреперана, се плъзгаше към малката пътна чанта, поставена на седалката на двадесетина сантиметра от коленете й. Най-после тя я достигна и нервно я издърпа към себе си.

Погледите ни се срещнаха и в очите й прочетох такова безпокойство и тревога, че не успях да се въздържа и я попитах:

— Лошо ли ви е, госпожо?… Да отворя прозореца?

Без да ми отговори, тя посочи плахо към човека. Усмихнах се, както бе направил и нейният съпруг, вдигнах рамене и й обясних със знаци, че няма от какво да се страхува, тъй като съм при нея и че господинът ми се струва съвсем безопасен.

В този момент той се обърна към нас, огледа ни един по един от глава до пети, намести се дълбоко в ъгъла са и не помръдна повече.

След известно мълчание дамата, събрала сякаш, цялата си енергия, за да извърши някаква отчаяна постъпка, ми каза с почти неразбираем глас:

— Знаете ли кой е във влака пи?

— Кой?

— Но той… той… уверявам ви. Кой той?

— Арсен Люпен.

Тя не изпускаше от поглед пътника и по-скоро към него, отколкото към мен отправяше сричките на това тревожно име.

Той нахлупи шапката си. Криеше смущението си или просто се готвеше да спи.

Възразих:

— Арсен Люпен бе осъден вчера задочно на двадесет години каторжен труд. Малко вероятно е днес да е тъй непредпазлив, че да се показва в обществото. А освен това нали вестниците писаха, че го видели в Турция тази зима след прословутото му бягство от затвора Санте?

— Той е в този влак — повтори дамата с все по-явното намерение да бъде чута от нашия спътник. — Моят съпруг е заместник-директор на Управлението на затворите и самият гаров комисар ни каза, че търсят Арсен Люпен.

— Но това не е причина…

— Срещнали са го в чакалнята на Па Пердю. Взел си е билет първа класа за Руан.

— Лесно е било да го хванат.

— Изчезнал. Контрольорът на входа не го е видял, но предполагат, че е минал през перона за предградието и се е качил в експреса, който заминава десет минути след нашия.

— Тогава щяха да го заловят.

— А ако в последния момент той е слязъл от експреса, за да дойде тук, в нашия влак… както е вероятно… както е сигурно?

— Тогава тук ще го заловят. Защото служителите и полицаите не са пропуснали да отбележат това преминаване от единия влак в другия и щом пристигнем в Руан, просто ще си го приберат.

— Него — никога! Той пак ще намери начин да се изплъзне.

— В такъв случай му пожелавам добър път!

— Да, но какво ли не може да стори в това време!

— Какво?

— Знам ли? Всичко може да се очаква!

Тя беше много възбудена и положението наистина оправдаваше донякъде тази нервна свръхвъзбуда. Почти без да искам, й рекох:

— Има наистина странни съвпадения… Но успокойте се. Ако приемем, че Арсен Люпен е в един от тези вагони, той ще си стои кротко и вместо да си навлича нови неприятности, ще мисли само как да избегне опасността, която го грози.

Думите ми съвсем не я успокоиха. Все пак тя замълча — от страх вероятно да не изглежда нескромна.

Що се отнася до мен, аз разтворих вестниците и прочетох протоколите от процеса срещу Арсен Люпен. Тъй като не съдържаха нищо, което да не бе вече известно, не ме заинтересуваха много. Освен това бях уморен, бях спал зле, чувствувах как клепачите ми натежават и главата ми клюма.

— Но, господине, няма да заспивате! Дамата издърпа възмутено вестниците ми.

— Не, разбира се — отвърнах. — Нямам никакво желание.

— Това ще бъде крайно непредпазливо — укори ме тя.

— Крайно непредпазливо — повторих аз.

Борех се енергично със съня, вперил поглед в пейзажа, в облаците, които браздяха небето. И скоро всичко това се замъгли в пространството, образите на възбудената дама и заспалия господин се изтриха от съзнанието ми и в мен настъпи големият, дълбок покой на съня.

Изпълниха го несъдържателни и леки сънища, в които участвуваше и някакво същество в ролята и с името на Арсен Люпен. То действуваше в далечината, натоварило на гръб скъпоценни предмети, преминаваше през стени и опразваше замъци.

Но силуетът на това същество, което вече не беше Арсен Люпен, се конкретизира. То идваше към мен, ставаше все по-голямо, скачаше във вагона с необикновена лекота и се стоварваше право на гърдите ми.

Силна болка… сърцераздирателен вик. Събудих се. Човекът, пътникът, с коляно на гърдите ми, ме стискаше за гърлото.

Видях всичко това смътно, защото очите ми бяха зачервени от кръв. Видях дамата да се гърчи в един ъгъл, изпаднала в нервна криза. Не се и опитах да се съпротивлявам. Впрочем не бих имал и сила: слепоочията ми бучаха, задушавах се… хърках… минута още… и бях удушен.

Човекът сигурно го почувствува. Отпусна хватката си. Без да се отдалечава, с дясната ръка той взе въже, на което беше направил плъзгащ се възел, и с рязко движение стегна двете ми китки. За миг бях здраво вързан, със запушена уста, обездвижен.

Той извърши тази операция по най-естествения начин, с лекота, която разкриваше майстора и професионалиста в кражбата и престъплението. Нито една дума, нито едно припряно движение. Хладнокръвие и смелост. И аз бях там, на седалката, овързан като мумия, аз — Арсен Люпен!

И наистина имаше на какво да се смее човек. Въпреки цялата сериозност на обстоятелствата, не можех да не оценя колко ирония и чар имаше в това положение. Арсен Люпен набит като новак, обран като първия срещнат защото, разбира се, бандитът ме лиши от кесията и портфейла ми! Арсен Люпен — и той жертва на свой ред, изигран, победен… Какво приключение!

Оставаше дамата. Той даже не й обърна внимание. Задоволи се да прибере малката чанта на пода и да извади бижутата, портмонето, златните и сребърните дреболии в нея. Дамата, отвори едното си око, трепна от ужас, свали пръстените си и ги подаде на човека, сякаш за да му спести ненужните усилия. Той все пръстените и я погледна: тя припадна.

Тогава, все така мълчалив и спокоен, без да се занимава повече с нас, той се върна на мястото си, запали цигара и се зае да разглежда задълбочено, съкровищата, които си бе извоювал — оглед, който, изглежда, напълно го задоволи.

Аз бях много по-малко доволен. Не говоря за дванадесетте хиляди франка, които ми бе незаконно отнел, това е загуба, която приемах само временно и разчитах, че тези дванадесет хиляди франка ще бъдат отново в мои ръце в най-къс срок, както и твърде важните документи, които съдържаше моят портфейл: проекти, сметки, адреси, списък на сътрудници, компрометиращи писма. Но в момента ме тормозеше една много по-неотложна и сериозна грижа:

Какво щеше да стане?

Както се досещате, раздвижването на духовете от моето преминаване през гарата Сен Лазар не ми бе убегнало. Бях поканен от приятели, които посещавах под името Гийом Берла и за които сходството ми с Арсен Люпен бе извор на сърдечни шеги. Още не бях успял да се гримирам на спокойствие, а вече съобщаваха, че съм пристигнал. Освен това бяха видели един мъж да се втурва от експреса в бързия влак. Кой е този мъж, ако не Арсен Люпен? Следователно неизбежно, предопределено беше комисарят на полицията в Руан, предупреден е телеграма и подпомогнат от солиден брой почтени агенти, да очаква влака, да разпита подозрителните пътници и да предприеме педантичен преглед на вагоните.

Предвиждах всичко това и не бях много развълнуван. Бях сигурен, че полицията в Руан няма да е по-проницателна от Парижката и че ще успея да се измъкна незабелязан — та не беше ли достатъчно да покажа небрежно на изхода картата, си на депутат, благодарение на която вече бях вдъхнал пълно доверие на контрольора на гара Сен Лазар? Но колко се бяха променили нещата! Невъзможно бе да използвам обичайните си трикове. В един от вагоните комисарят щеше да открие господин Люпен — една благоприятна случайност му го пращаше с вързани ръце и крака, покорен като агънце, пакетиран, съвсем готов. Оставаше му само да получи пратката, както се получава пощенски колет от гарата — кошница с плодове и зеленчуци или дивеч.

А за да избегна тази неприятна развръзка, какво можех да сторя, омотан в моите върви?

И бързият влак летеше към Руан, единствена и недалечна станция, профучавайки край Вернон и Сен Пиер.

И един друг проблем ме заинтригува, там не бях тъй пряко заинтересуван, но неговото разрешение събуждаше професионалното ми любопитство. Какви бяха намеренията на моя спътник?

Ако бях сам, той би имал време да слезе преспокойно в Руан. Но дамата? Още щом се открехнеше вратата, дамата тъй послушна и смирена в момента — щеше да крещи, да беснее, да вика за помощ.

Ето кое ме озадачаваше: защо не я бе обезвредил като мен? Това би му позволило да изчезне, преди да бъде забелязано двойното му злодеяние.

Той продължаваше да пуши, вперил поглед в простора, набразден от полегатите капки на започващия дъжд. Обърна се веднъж все пак, взе моя указател и направи справка.

Що се отнася до дамата, тя се мъчеше да остане в безсъзнание, за да успокои врага. Но пристъпи на кашлица от тютюневия дим опровергаваха този припадък.

Що се отнася до мен, не се чувствувах никак добре, бях много изморен. И мислех… комбинирах…

Пон-дьо-л’Арш, Оасел… Влакът бързаше, радостен, опиянен от скоростта.

Сент-Етиен… В този момент човекът стана, направи две крачки към нас, на което дамата побърза да отвърне с нов вик и несимулиран припадък.

Но каква беше неговата цел? Той свали прозореца откъм пас. Дъждът сега валеше яростно и видът му говореше за досадата, задето няма ни чадър, ни пардесю. Той погледна мрежите: чадърът на дамата бе там. Взе го. Взе и моето пардесю и го облече.

Пресичахме Сена. Той подви крачолите на панталоните си, после се наведе и вдигна външното резе.

Щеше ли да се хвърли на пътя? При тази скорост това би било сигурна смърт. Навлязохме в тунела, прокаран под склона Сент Катрин. Човекът отвори малко вратата и опипа с крак първото стъпало. Каква лудост! Мракът, пушекът и страшният шум придаваха нещо фантастично на един такъв опит. Но внезапно влакът се забави, спирачките се противопоставиха на усилието на колелетата. За минута ходът стана нормален, още намаля. Без съмнение в тази част на тунела се извършваха поправки и укрепване на пътя, които налагаха забавен ход на влака — от няколко дни може би, и човекът го знаеше.

Достатъчно му бе да постави другия крак на стъпалото, да слезе на второто и да си отиде спокойно, като предварително спусне външното резе и затвори вратата на купето, разбира се. Едва бе изчезнал и нахлу светлина. Навлязохме в една долина. Още един тунел и бяхме в Руан.

Дамата веднага се съвзе и първата й грижа бе да се жалва за бижутата си. Помолих я с поглед. Тя разбра и ме освободи от кърпата, която ме душеше. Искаше да развърже и вървите, но аз й попречих.

— Не, не, полицията трябва да види нещата, както са си. Искам полицията да се запознае със стила на този негодник.

— А ако дръпна алармения звънец?

— Твърде късно! Затова трябваше да се помисли, докато той ме нападаше.

— Но той щеше да ме убие! Ах, господине, нали ви казах, че пътува в този влак! Познах го веднага по портрета му. И ето че замина с моите бижута.

— Ще го намерят, не се бойте.

— Да намерят Арсен Люпен? Никога!

Това зависи от вас, госпожо. Слушайте. Още с пристигането бъдете на вратата, викайте, вдигайте шум. Ще дойдат полицаи и служители. Тогава им разкажете това, което видяхте, с няколко думи, нападението, на което бях жертва, и бягството на Арсен Люпен, дайте описанието му — мека шапка, чадър — вашият, сиво пардесю, вталено.

— Вашето — поправи ме.

— Как моето? Не, неговото. Аз нямах.

— Стори ми се, че той нямаше, когато се качи.

— Напротив, имаше… освен ако не е било някоя дреха, забравена на багажника. Във всички случай той беше с нея, когато слезе и това е важното… сиво пардесю, вталено, спомнете си… А, забравих… кажете името си веднага. Постът на вашия съпруг ще стимулира усърдието на тези хора.

Пристигнахме. Тя вече се навеждаше на вратата. Продължих с малко по-силен, почти заповеднически глас, за да се запечатат добре думите ми в съзнанието й:

— Кажете и моето име, Гийом Берла. Ако трябва, кажете, че ме познавате… Това ще ни спечели време… трябва да се ускори предварителното разследване… важното е да се проследи Арсен Люпен… Вашите бижута… Да не сбъркате? Гийом Берла, приятел на съпруга ви.

— Ясно… Гийом Берла.

Тя вече викаше и размахваше ръце. Влакът още не беше спрял, когато един господин, последван от няколко други, се качи. Критичният миг бе настъпил.

Дамата викаше задъхана:

— Арсен Люпен… той ни нападна… открадна бижутата ми… Аз съм г-жа Рьоно… съпругът ми е заместник-директор на Управлението на затворите… А, ето и брат ми, Жорж Ардел, директор на банката Креди Руане… трябва да го познавате…

Тя прегърна един млад мъж, който току-що се бе присъединил към нас и когото комисарят поздрави, и занарежда, потънала в сълзи:

— Да, Арсен Люпен… докато господинът спеше, той се хвърли да го души… Г-н Берла, приятел на моя съпруг.

Комисарят запита:

— А къде е сега Арсен Люпен?

— Скочи от влака в тунела близо до Сена.

— И вие сте сигурна, че това бе той?

— Дали съм сигурна? Веднага го познах. Впрочем видели са го на гара Сен Лазар. Беше с мека шапка.

— Не… с шапка от твърд филц, като тази — поправи я комисарят, сочейки моята.

— Мека шапка, твърдя това — повтори г-жа Рьоно, — и сиво вталено пардесю.

— Наистина — додаде комисарят — в телеграмата е казано: сиво вталено пардесю с яка от черен велур.

— Точно така, с яка от черен велур — викна триумфално г-жа Рьоно.

Отдъхнах си. Ах, каква любезна, каква прекрасна приятелка имах в нейно лице.

В това време полицейските агенти ме бяха освободили от моите върви. Захапах силно устните си и ми потече кръв. Превит на две, с кърпичка пред лицето, както подхожда на човек, стоял дълго в неудобно положение, който носи на лицето си кървавия отпечатък на кърпата, с която са запушили устата му, рекох на комисаря с отпаднал глас:

— Господине, това беше Арсен Люпен, няма съмнение… Ако побързате, ще го заловите… Смятам, че мога да ви бъда полезен.

Вагонът, който трябваше да послужи за разследванията на полицията, беше откачен. Влакът продължи за Хавър. Заведоха ни в кабинета на началник-гарата през любопитната тълпа, задръстила перона.

В този момент се поколебах. Можех под някакъв предлог да се отдалеча, да намеря автомобила си и да се измъкна. Беше опасно да чакам. Един инцидент, една телеграма от Париж и бях загубен.

Да, а моят крадец? Оставен на собствените си сили, в не особено познат край, не можех да се надявам да го догоня.

— Ба, да опитаме картите — казах си аз — и да останем. Партията е трудна за печелене, но пък е толкова забавна. Струва си.

И тъй като ни помолиха да повторим първоначалните си показания, възкликнах:

— Господин комисар, в момента Арсен Люпен набира преднина. Колата ми е пред гарата. Ако ми направите удоволствието да се качите, ще опитаме…

Комисарят хитро се усмихна.

— Идеята не е лоша… толкова не е лоша, че в момента се изпълнява.

— Ами!

Да, господине, двама агенти заминаха с велосипеди… от доста време вече.

— Но къде?

— На самия изход на тунела. Там ще търсят следи, свидетелски показания и ще поемат по дирята на Арсен Люпен.

Не се въздържах и свих рамене.

— Двамата агенти няма да намерят нито следи, нито свидетелски показания.

— Наистина ли?

— Арсен Люпен е натъкмил нещата така, че никой да не го види, като излиза от тунела. Хванал е първия попаднал му път и оттам…

— Оттам в Руан, където ще го пипнем.

— Няма да иде в Руан.

— Тогава ще остане в околностите, където е още по сигурно…

— Няма да остане в околностите.

— О-хо! И къде ще се скрие? Извадих часовника си.

— В този момент Арсен Люпен броди около гара Дарнетал. В десет и петдесет, т.е. след двадесет и две минути ще вземе влака от Руан през гара Север за Амиен.

— Мислите ли? И откъде знаете?

— О, много просто. В купето Арсен Люпен направи справка в моето разписание. Защо? Има ли недалеч от мястото, където изчезна, друга жп линия, гара на тази линия и влак, който да спира на тази гара? И аз прегледах разписанието. Оттам зная.

Наистина, господине каза комисарят, — прекрасен извод. Каква компетентност!

Увлечен от идеята си, бях допуснал грешката да се покажа много вещ. Той ме изгледа с изненада и ми се стори, че в него се промъкна някакво съмнение. О, съвсем слабо съмнение, защото изпратените навсякъде фотографии от прокуратурата бяха твърде лоши и представяха един много различен Люпен от този, който стоеше пред очите му, за да е възможно да го познае. И все пак той бе смутен и смътно разтревожен.

Настъпи мълчание. Нещо двусмислено и несигурно спираше думите ни. Самият аз бях притеснен. Щеше ли да се обърне шансът против мен? Овладявайки се, започнах да се смея.

— Боже мой, нищо не пришпорва така проницателността на човека, както загубата на един портфейл и желанието да си го възвърне. И ми се струва, че ако бъдете така добър да ми дадете двама от вашите агенти, те и аз може би ще успеем…

— О, моля ви, господин комисар — възкликна г-жа Рьоно, — послушайте г-н Берла.

Намесата на моята възхитителна приятелка бе решителна. Произнесено от нея, съпругата на влиятелна личност, това име Берла ставате наистина мое и ми придаваше самоличност, недостъпна за каквото и да е подозрение. Комисарят се изправи:

— Ще бъда много щастлив, господин Берла. Вярвайте ми, ако успеете. Не по-малко от вас държа на арестуването на Арсен Люпен.

Той ме придружи до автомобила. Двамата агенти, които ми представи — Оноре Масол и Гастон Деливе, заеха местата си. Аз се настаних на волана. Механикът ми завъртя манивелата. Няколко секунди по-късно напуснахме гарата. Бях спасен.

Ах, признавам, че като се движех по булевардите, опасващи стария нормандски град, с мощния ход на моята „Моро Лептон“ — тридесет и пет конски сили, не ми липсваше известно чувство на гордост. Моторът хармонично бръмчеше. От двете ми страни дърветата пробягваха назад. Свободен, вън от опасност, оставаше ми само да уредя малките си лични сметки с помощта на тези двама честни представители на силите на реда. Арсен Люпен бе тръгнал да търси Арсен Люпен. Скромни подпорки на обществения ред, Деливе Гастон и Масол Оноре, колко безценна ми бе вашата помощ! Какво щях да правя без вас? Без вас колко пъти щях да избирам неправилния път по кръстовищата. Без вас Арсен Люпен щеше да се излъже и другият щеше да избяга!

Но не всичко бе свършено. Напротив. Оставаше ми първо да заловя индивида и след това да си взема обратно книжата, които ми бе откраднал. В никакъв случай не трябваше двамата ми сподвижници да си навират носа в тези документи, а още по-малко да ги конфискуват. Да си послужа с тях и да действувам без тях — ето какво исках, а то не беше лесно.

В Дарнетал ние пристигнахме три минути след като влакът бе минал. Вярно е, остана ми утехата, дето научих, че някакъв индивид в сиво вталено пардесю с яка от черен велур се бе качил в едно купе втора класа с билет за Амиен. Несъмнено първите ми стъпки като полицай бяха обещаващи.

Деливе ми каза:

— Влакът е експрес и спира чак в Монтеролие-Бюши след деветнадесет минути. Ако не сме там преди Арсен Люпен, той може да продължи за Амиен, както и да се отклони към Клерес и оттам да стигне в Диеп или Париж.

— Колко е до Монтеролие?

— Двайсет и три километра.

— Двайсет и три километра за деветнайсет минути… ще стигнем преди него.

Вълнуваща надпревара! Никога вярната ми „Моро-Лептон“ не е отговаряла на моето нетърпение с повече плам и изправност. Струваше ми се, че й предавам волята си без помощта на лостове и ръчки. Тя споделяше стремежа ми. Одобряваше упоритостта ми. Разбираше моята ненавист към този негодяй Арсен Люпен. Мошеник! Изменник! Щях ли да го надвия? Щеше ли да надхитри още веднъж авторитета, този авторитет, чието олицетворение бях аз?

— Надясно! — викаше Деливе. — Наляво! Напред!

Носехме се току над земята. Километричните камъни изглеждаха като малки страхливи животинчета, които, щом се появяхме, изчезваха.

И внезапно, след един завой на пътя — вихър от пушек — Северният експрес.

Цял километър в напрегната надпревара, броня до броня, неравна битка с ясен край. На финала ние го победихме с двадесет дължини.

За три секунди бяхме на перона пред втора класа. Вратите се отвориха. Слязоха няколко души. Моят крадец — не. Огледахме купетата. Никакъв Арсен Люпен.

— По дяволите! — извиках. — Разпознал ме е в колата, докато се надпреварвахме, и е скочил.

Началник-влакът потвърди това предположение. Той бе видял един човек да се изтърколва по насипа на двеста метра от гарата.

— А ето… този, дето преминава прелеза.

Втурнах се, последван от двамата си сподвижници или по-скоро от единия от тях, защото другият — Масол, се оказа изключителен спринтьор. За кратко време разстоянието, което го разделяше от беглеца, чувствително намаля. Човекът го забеляза, прескочи някакъв плет, търти към един склон и го превали. Мярнахме го и по-далеч: влизаше в една горичка.

Когато стигнахме там, Масол ни чакаше. Той бе решил, че е безполезно да продължава от страх да не ни загуби.

— Поздравявам ви, скъпи приятелю — му казах аз. — След такова бягане нашият човек трябва да е съвсем капнал. В ръцете ни е.

Огледах околностите, като едновременно обмислях как само аз да арестувам беглеца, за да си взема необходимото — нещо, което правосъдието би допуснало само след дълги и неприятни анкети. След туй се върнах при моите другари.

— Ето, не е трудно. Вие, Масол, застанете вляво. Вие, Деливе — вдясно. Оттам ще наблюдавате задната част на горичката и той няма да може да излезе, без да бъде забелязан от вас, освен през този вкопан път, където ще заема позиция. Ако не излезе — аз излизам, и иска — не иска, ще тръгне към единия или към другия. Вие само ще чакате. А, забравих: в случай на тревога — изстрел.

Масол и Деливе се отдалечиха, всеки към своята страна. Щом изчезнаха, съвсем предпазливо навлязох в гората, така че да не бъда нито видян, нито чут. Това беше гъста гора, за лов, прорязана от тесни пътечки, по които можеш да се движиш само приведен, като в тунели от зеленина.

Една от тях достигаше до полянка с мокра трева, запазила следи от стъпки. Последвах ги, като се стараех да се движа през сечището. Отведоха ме до едно хълмче, на което се издигаше полуразрушена хижица с опадала мазилка.

Трябва да е там — помислих си аз. Добре е избран наблюдателният пункт.

Изпълзях до сградата. Лек шум ме предупреди за присъствието му и аз наистина го видях през един отвор, обърнат с гръб към мен.

С два скока бях върху него. Той се опита да се прицели с револвера, който държеше в ръка. Не му оставих време и го повалих на земята така, че двете му ръце останаха под него, а аз натисках с коляно гърдите му.

— Слушай, малкия — му казах в ухото, — аз съм Арсен Люпен. Ти ще ми върнеш веднага, и то доброволно, портфейла и чантичката на дамата, след което те избавям от ноктите на полицията и те пиша приятел. Една дума само: да или не?

— Да — промълви той.

— Толкова по-добре. Хубаво я беше измислил тази сутрин. Ще се разберем ние с тебе.

Станах. Той порови в джоба си, извади един голям нож и се опита да ме удари.

— Глупак! — креснах аз.

С една ръка бях парирал атаката. С другата му нанесох силен удар — „каротидно кроше“ — по сънната артерия. Той се строполи в безсъзнание.

В портфейла си намерих документите и парите. От любопитство взех неговия. На един плик, адресиран до него, прочетох името му: Пиер Онфрей.

Трепнах. Пиер Онфрей, убиецът от улица „Лафонтен“ в Отьой. Пиер Онфрей, който бе удушил г-жа Делбоа и двете й дъщери. Наведох се над него. Да, това беше лицето, което в купето беше събудило спомена за вече виждани черти.

Но времето минаваше. Поставих в един плик две банкноти по сто франка и една картичка с тези думи:

От Арсен Люпен — на добрите му колеги Оноре Масол и Гастон Деливе в знак на признателност.

Поставих плика на видно място по средата на стаята. Отстрани — чантичката на г-жа Рьоно. Можех ли да не я върна на скъпата приятелка, която толкова ми помогна?

Признавам все пак, че извадих всичко, което представляваше някакъв интерес, като оставих само седефения гребен и празното портмоне. По дяволите! Работата си е работа. А и занаятът на съпруга й беше толкова непочтен.

Оставаше човекът. Той се размърдваше вече. Какво трябваше да правя? Нямах право нито да го спася, нито да го осъдя.

Отнех му оръжието и стрелях във въздуха.

— Ония двамата ще дойдат — мислех си. — Да се оправят. Каквото съдбата му е решила, това ще стане.

И се отдалечих тичешком по изровения път.

Двадесет минути по-късно един пряк път, който бях забелязал по време на преследването, ме заведе до моя автомобил.

В четири часа телеграфирах на приятелите си в Руан, че непредвиден инцидент ме принуждава да отложа визитата си. Между нас казано, боя се, като имам предвид това, което им е станало известно сега, че ще бъда принуден да я отложа завинаги. Жестоко разочарование за тях!

В шест часа се завърнах в Париж през Л’Ил — Адам, Анжиен и арката Бино. Вечерните вестници ми известиха, че най-после са успели да задържат Пиер Онфрей.

На следващия ден — да не пренебрегваме предимствата на умно направената реклама — „Еко дьо Франс“ публикува следното сензационно съобщение:

Вчера в околностите на Бюши след многобройни перипетии Арсен Люпен е арестувал Пиер Онфрей. Убиецът от улица „Лафонтен“ бе обрал малко преди това във влака „Париж-Хавър“ г-жа Рьоно, съпруга на заместник-директора на Управлението на затворите. Арсен Люпен е върнал на г-жа Рьоно чантичката, която съдържала бижута, и е възнаградил щедро двамата агенти от полицията, които са го подпомогнали в осъществяването на това драматично арестуване.