Морис Льоблан
Арсен Люпен — крадецът джентълмен (2)

II
Арсен Люпен в затвора

Няма турист, достоен за това име, който да не познава бреговете на Сена и да не е забелязал, движейки се от развалините Жюмиеж към развалините Сен Вандрий, странния малък феодален замък Малаки, тъй гордо кацнал на скала в самата река. Един сводест мост го свързва с пътя. Основите на мрачните му кули се сливат с гранита, върху който е построен — огромен блок, откъснат от кой знае коя планина и запокитен там от някакъв страхотен земен гърч. Наоколо спокойната вода на голямата река се плиска помежду тръстиките, а стърчиопашки трептят върху влажните гребени на речните камъни.

Историята на Малаки е груба като името му и враждебна като силуета му. Само битки, обсади, нападения, грабежи и кланета. По седенките в Ко^[1] със страх си припомнят извършените престъпления. Разказват тайнствени легенди, говорят за прочутото подземие, през което се стигало преди до абатството Жюмиеж и до замъка на Агнес Сорел, любовницата на Карл VII.

В това древно леговище на герои и разбойници живее барон Натан Каорн, барон Сатана, както го наричаха преди в Борсата, където той забогатя подозрително бързо. Разорените владетели на Малаки трябва да са му предали за парче хляб дома на своите прадеди. Той настани в него великолепните си колекции от мебели и картини, фаянс и дърворезби. Живее там самотен с трима стари прислужници. Никой никога не влиза в замъка. Никой никога не е съзерцавал сред декора на древните зали трите Рубенса, двата Вато, стола на Жан Гужон^[2] и толкова други чудеса, измъкнати с наддаване от богатите посетители на публичните търгове.

Барон Сатана се страхува. Той се страхува не за себе си, а за натрупаните богатства, събирани с такава упорита страст и проницателност на любител, когото и най-лукавите търговци не са успели да подведат. Той ги обича. Той ги обича алчно като скъперник и ревниво като влюбен.

Всеки ден при залез-слънце четирите обковани с желязо порти в двата края на моста и входът на почетния двор се затварят и заключват. При най-малък допир електрически звънци пронизват тишината. Откъм Сена — никаква опасност, скалата е отвесна.

И ето, през един септемврийски четвъртък пощенският раздавач се появи, както винаги, в края на моста. И както всеки ден, сам баронът открехна тежкото крило.

Той огледа най-внимателно човека, сякаш не познаваше от години това весело добро лице и тези по селски хитровати очи, а човекът му рече със смях:

— Все съм си аз, господин барон. Не е някой друг в моята куртка и с моята фуражка.

— Кой знае? — промърмори Каорн.

Раздавачът му предаде цял куп вестници. После добави:

— А сега, господин барон, нещо друго.

— Друго?

— Едно писмо… и то препоръчано.

Усамотен, без нито един приятел или някой, който да се интересува от него, баронът никога не получаваше писма и това тутакси му се видя като лошо знамение, даващо основание за безпокойство. Коя бе тайнствената особа, която го преследваше с писма в убежището му?

— Трябва да подпишете, господин барон.

Той подписа, мърморейки. После взе писмото, изчака раздавачът да изчезне зад завоя и след като направи безцелно няколко крачки, облегна се на парапета и разкъса плика. Той съдържаше един кариран лист със следния ръкописен адрес: Затворът Санте, Париж. Погледна подписа: Арсен Люпен. Смаян, той прочете:

Господин барон,

В галерията, която свързва двата Ви салона, има една картина на Филип дьо Шампен — великолепно изпълнение, което безкрайно ми харесва. Вашите Рубенсови картини са също по вкуса ми, както и най-малкият Ви Вато. В салона отдясно ми правят впечатление бюфетът Луи XIII, стенните килими от Бове, масичката стил ампир от Жакоб и шкафът стил ренесанс. А отляво — цялата витрина с бижута и миниатюри. Засега ще се задоволя с тези предмети, които, надявам се, лесно ще се пласират. Моля Ви, с една дума, да ги опаковате както трябва и да ми ги изпратите с платена такса на гара Батиньол до осем дни… в противен случай лично аз ще се погрижа за тях през нощта в сряда, на 27 срещу 28 септември. И както ще е справедливо, няма да се задоволя с посочените по-горе предмети.

Бъдете така добър да извините малкото безпокойство, което Ви причинявам, и да приемете моите най-искрени почитания.

Арсен Люпен

 

P. S. В никакъв случай не ми изпращайте най-големия Вато. Макар да платихте за него тридесет хиляди франка в дома за разпродажби, това е само копие.

Оригиналът е бил изгорен от Барас по време на Директорията, при една нощна оргия. Направете справка в неиздадените мемоари на Гара.

Не държа също на верижката в стил Луи XV, чиято автентичност ми се вижда съмнителна.

Това писмо потресе барон Каорн. И друг някой да го бе подписал, пак щеше да го хвърли в паника, а това бе подписът на Арсен Люпен!

Ревностен читател на вестниците, в течение на всичко, което ставаше в света на кражбите и престъпленията, той беше осведомен за всички подвизи на пъкления крадец. Разбира се, той знаеше, че арестуван в Америка от своя враг Ганимар, Люпен е наистина затворен, че се води следствие — и то с колко труд! Но знаеше също, че от него може всичко да се очаква. Впрочем това точно познаване на замъка, на разположението на картините и мебелите бе един от най-страшните признаци. Кой го бе осведомил за неща, които никой не бе видял?

Баронът вдигна очи и огледа страховития силует на Малаки, стръмния пиедестал, дълбоките води, които го обграждаха, и сви рамене. Не, наистина нямаше опасност. Никой, никой не би могъл да проникне до неприкосновеното светилище на колекциите му.

Добре, никой — а Арсен Люпен? Съществуват ли за Арсен Люпен врати, подвижни мостове, крепостни стени? Каква полза от най-добре замислените препятствия, от най-изкусните предпазни мерки, щом Арсен Люпен е решил да постигне целта си?

Още същата вечер той писа на прокурора в Руан. Изпрати заплашителното писмо и поиска помощ и закрила.

Отговорът не закъсня: тъй като споменатият Арсен Люпен е понастоящем задържан в затвора Санте, следен е отблизо и не му е възможно да пише, писмото е могло да бъде дело само на измамник. Доказателства: логиката и здравият разум, както реалността на фактите. При все това, от свръхпредпазливост, бяха предоставили писмото на експерт-графолог, който твърдеше, че въпреки известно сходство, почеркът не е на задържания.

„Въпреки известно сходство“ — баронът запомни само тези три смущаващи думи, в които виждаше признание за едно съмнение, което за самия него би било достатъчно, за да се намеси законът. Страховете му го влудиха. Току препрочиташе писмото. „Ще се погрижа лично за тях“. И тази точна дата: през нощта в сряда на 27 срещу 28 септември!…

Мнителен и саможив, той не бе посмял да се довери на прислужниците си, чиято преданост, както му се струваше, едва ли щеше да издържи всички изпитания. Въпреки това, за пръв път от години, той изпитваше нуждата да говори, да се посъветва. Изоставен от правосъдието на своята област, не се надяваше вече на защита със собствени средства и възнамеряваше да отиде до Париж и да помоли за помощ някой стар полицай.

Минаха два дни. На третия, като си преглеждаше вестниците, той трепна от радост. „Льо Ревей дьо Кодбек“ публикуваше това кратко съобщение:

Вече близо три седмици в нашия град се намира главният инспектор Ганимар, един от ветераните на Службата за безопасност. Господин Ганимар, чийто последен подвиг — арестуването на Арсен Люпен — му донесе европейска слава, си почива от продължителното напрежение с лов на кротушки и блескуни.

Ганимар! Ето го съюзника, когото барон Каорн търсеше! Та кой по-добре от хитрия и търпеливия Ганимар би могъл да осуети намеренията на Люпен!

Баронът не се поколеба. Шест километра деляха замъка от малкото градче Кодбек. Той ги премина с бодра стъпка, превъзбуден от надеждата за спасение.

След няколко безплодни опита да открие адреса на главния инспектор, той се насочи към канцелариите на „Ревей“, разположени по средата на кея. Там намери редактора на съобщението, който, приближавайки се до прозореца, възкликна:

— Ганимар ли? Ще го срещнете по кея с въдица в ръка. Точно там се запознахме и случайно прочетох името му, гравирано на въдицата. Ето го — малкото старче, дето се вижда там под дърветата.

— В редингот и със сламена шапка?

— Точно така! А-а, странен екземпляр, мълчалив и намръщен.

Пет минути по-късно баронът пристъпи към прочутия Ганимар, представи се и се опита да поведе разговор. Като не успя, пристъпи направо към въпроса и изложи случая си.

Другият го изслуша неподвижен, без да сваля поглед от рибите, които дебнеше, после обърна глава към него, огледа го от главата до краката с израз на дълбоко състрадание и рече:

— Господине, не е нормално да се предупреждават хората, които ще бъдат обрани. Арсен Люпен особено не прави подобни груби грешки.

— И все пак…

— Господине, ако имах и най-малкото съмнение, повярвайте, удоволствието да тикна още веднъж в ареста скъпия Люпен щеше да надделее над всяко друго съображение. За нещастие младият човек е под ключ.

— Ако избяга?…

— Не се бяга от затвора Санте.

— Но той…

— Ни той, ни друг някой.

— Все пак…

— Е, добре, ако избяга, толкова по-добре — пак ще го опипам. А дотогава спете си спокойно и не плашете повече този блескун.

Разговорът бе приключен. Баронът се върна в дома си донякъде успокоен от безгрижието на Ганимар. Той провери ключалките, проследи прислужниците си и през следващите четиридесет и осем часа почти се убеди, че в крайна сметка опасенията му са неоснователни. Не, решително не! Както бе казал Ганимар, крадецът не предупреждава хората, които смята да обере.

Датата наближаваше. Сутринта във вторник, деня преди 27-и — нищо особено. Но в три часа позвъни някакво хлапе. Носеше телеграма.

Никаква пратка на гара Батиньол. Подгответе всичко за утре вечер.

Арсен

Той отново изпадна в такава паника, че се запита дали няма да отстъпи пред настойчивостта на Арсен Люпен.

Изтърча до Кодбек. Ганимар ловеше риба на същото място, седнал на сгъваемо столче. Баронът безмълвно му подаде телеграмата.

— Е, и?

— Е, и? Но това е утре!

— Кое?

— Кражбата! Обирът на моите колекции!

Ганимар постави на земята въдицата, обърна се към него и с кръстосани отпред ръце извика с нетърпение:

— Значи така! Да не си въобразявате, че ще се занимавам с такава история?

— Колко искате, за да прекарате в замъка нощта на 27 срещу 28 септември?

— Нито стотинка. Оставете ме на мира.

— Кажете колко. Аз съм богат, извънредно богат. Бруталността на предложението смути Ганимар, който продължи по-спокойно:

— Тук съм в отпуск и нямам право да се намесвам…

— Никой няма да знае. Обещавам да запазя мълчание, каквото и да се случи.

— О, нищо няма да се случи!

— Добре, тогава три хиляди франка стигат ли? Инспекторът смръкна щипка тютюн, помисли и отсече:

— Добре. Но трябва да ви кажа честно, че това са хвърлени на вятъра пари.

— Няма значение.

— В такъв случай… И освен това с този дявол Люпен — знае ли се! Той трябва да разполага с цяла банда… Сигурен ли сте във вашите прислужници?

— Бога ми…

— Тогава да не разчитаме на тях. Ще телеграфирам на двама юначаги, мои приятели, с които ще сме по-сигурни. А сега изчезвайте, да не ни виждат заедно. До утре, към девет часа.

 

 

На следния ден — датата, определена от Арсен Люпен — барон Каорн свали от стената колекцията от старинни оръжия, излъска новите и се разходи в околностите на Малаки. Не откри нищо подозрително.

Вечерта в осем и половина отпрати прислужниците си. Той обитаваше едно крило към пътя, вдадено малко навътре, съвсем в края на замъка. Останал сам, предпазливо отвори четирите порти. След малко чу приближаващи се стъпки.

Ганимар представи двамата си помощници, едри здрави момчаги с вратове като на бикове и яки мишци, а след това поиска някои разяснения. След като се запозна с разположението на мястото, той затвори старателно и барикадира всички изходи, през които би могло да се стигне до застрашените зали. Прегледа стените, повдигна килимите и накрая настани агентите си в централната галерия.

— Никакви глупости, нали! Не сме тук да спим. При най-малката тревога отворете прозорците откъм двора и ме извикайте. Внимавайте и откъм водата. Дяволи като тях не се плашат от десет метра отвесна скала.

Той ги заключи, взе със себе си ключовете и каза на барона:

— А сега — на нашия пост.

Бе избрал да прекара нощта в едно малко помещение в самите крепостни стени, между двете главни врати — стая на пазача преди. Една шпионка гледаше към моста, а друга — към двора. В един от ъглите се забелязваше нещо като отвор на кладенец.

— Твърдяхте, господин барон, че този кладенец е единственият вход към подземията и че открай време е засипан?

— Да.

— Тогава, ако не съществува някакъв друг отвор, дето само Арсен Люпен го знае, което е малко съмнително, ние можем да сме спокойни.

Той постави един до друг три стола, разположи се удобно, запали лулата си и въздъхна:

— Наистина, господин барон, сигурно твърде много желая да прибавя още един етаж на къщурката, в която ще завърша дните си, за да приема една толкова елементарна задача. Ако разкажа историята на приятелчето Люпен, ще се хване за корема от смях.

Баронът не се смееше. Напрегнал слух, той изследваше тишината с растящо безпокойство. От време на време се навеждаше над кладенеца и потапяше в зейналия отвор тревожния си поглед.

Единадесет часът, полунощ, един часът — отминаха.

Внезапно той стисна ръката на Ганимар, който веднага се събуди.

— Чувате ли?

— Да.

— Какво е това?

— Моето хъркане!

— Не, не, чуйте…

— А, да, наистина, това е автомобилен клаксон.

— Тогава?

— Тогава малко вероятно е Люпен да си послужи с автомобил като със стенобойна машина, за да разруши вашия замък. Така че, господин барон, на ваше място щях да спя… както ще имам честта да го сторя отново. Лека нощ.

Това бе единствената тревога. Ганимар поднови прекъснатия си сън, а баронът не чу нищо друго освен звучното му и ритмично хъркане.

Призори те излязоха от своята клетка. Тържествен, ведър покой, покоят на утро край свежа вода обгръщаше замъка. Каорн, сияещ от радост, и Ганимар, все тъй спокоен, изкачиха заедно стълбището. Никакъв шум. Нищо подозрително.

— Какво ви казах, господин барон? Наистина не трябваше да приемам… Срам ме е…

Той взе ключовете и влезе в галерията. На два стола, излегнати и с увиснали ръце, двамата агенти спяха.

— Гръм и мълнии! — изруга инспекторът. В същия момент баронът нададе вик:

— Картините!… Бюфетът!…

Той заекваше, задушаваше се с протегнати към опразнените места ръце, към оголените стени, където стърчаха само гвоздеите с висналите ненужни върви. Вато — изчезнал! Рубенсите — взети! Стенните килими — откачени! Витрините — опразнени от бижутата!

— И свещниците ми стил Луи XVI… И светилниците от епохата на Регентството!… И Мадоната от дванадесетия…

Той тичаше от едно на друго място — слисан, отчаян. Припомняше си покупните цени, сумираше понесените загуби, трупаше цифри и всичко това — хаотично, с неясни думи, с незавършени фрази. Тъпчеше с крака, гърчеше се, луд от ярост и болка. Имаше вид на разорен човек, комуто не остава нищо друго, освен да си пръсне черепа.

Ако нещо би могло да го утеши, това би било само вцепенението на Ганимар. Противно на барона, инспекторът не помръдваше. Той изглеждаше вкаменен и с реещ поглед оглеждаше всичко наоколо. Прозорците? Затворени. Ключалките? Недокоснати. Никакъв процеп на тавана. Никаква дупка на пода. Пълен порядък. Всичко е било извършено обмислено, по неумолим и логичен план.

— Арсен Люпен… Арсен Люпен — шепнеше той сразен. Внезапно се нахвърли на двамата си агенти, като че най-после яростта го бе събудила, и ги раздруса яростно, проклинайки. Не помръднаха!

— По дяволите — промълви той, — случайно ли е това? Наведе се и един след друг ги разгледа внимателно: спяха, но не с естествен сън. Каза на барона:

— Приспали са ги.

— Но кой?

— Ех! Ами той, по дяволите!… Или бандата му, но ръководена от него. Това е типичен за него удар. Неговият почерк.

— В такъв случай съм загубен. Нищо не може да се направи.

— Нищо не може да се направи.

— Но това е ужасно, това е чудовищно!

— Направете жалба.

— Каква полза?

— Ами все пак опитайте… правосъдието има възможности.

— Правосъдието! Та нали вие сам виждате… Дори сега, когато бихте могли да търсите следи, да откриете нещо, вие не помръдвате.

— Да открия нещо след Арсен Люпен! Но, скъпи господине, Арсен Люпен никога нищо не оставя след себе си! Започвам да се питам дали той не уреди нарочно да го арестуват в Америка!

— Тогава трябва да се откажа от картините си, от всичко! Та той задигна бисерите на моята колекция. Бих дал цяло състояние, за да ги имам отново. Щом нищо не може да се направи срещу него, да каже цената!

Ганимар го изгледа втренчено:

— Това е разумна приказка. Няма ли да се откажете?

— Не, не, не. Но защо?

— Имам една идея?

— Каква идея?

— Ще поговорим пак, ако анкетата излезе безуспешна… Само че нито дума за мен, ако искате да успея.

И процеди през зъби:

— Вярно е, че няма с какво да се гордея.

Двамата агенти постепенно идваха в съзнание, с онзи слисан вид, който имат хората, отърсващи се от хипнотичен сън. Отваряха зачудени очи, мъчеха се да разберат. Когато Ганимар ги разпита, те нищо не си спомняха.

— Все пак трябва да сте видели някого?

— Не.

— Припомнете си!

— Не, не.

Помислиха и единият от тях отговори.

— Да, пих малко вода.

— Вода от тази гарафа?

— Да.

— Аз също — заяви вторият.

Ганимар я помириса, отпи. Никакъв специален вкус, никаква миризма.

— Хайде — каза той, — губим си времето. За пет минути не могат да се решават задачите, поставени от Арсен Люпен. Но, да го вземат дяволите, кълна се, че ще го пипна отново. Той спечели втория манш. Остава ми реваншът!

Същия ден бе подадена жалба за кражба при утежнени обстоятелства от барон Каорн срещу Арсен Люпен, задържан в затвора Санте!

 

 

Баронът често съжаляваше за тази жалба, като видя Малаки, предоставен на полицаите, прокурора, следователя, журналистите, на любопитството на всички, които се промъкваха навсякъде, където не трябваше да бъдат.

Аферата вече разпалваше страстите на общественото мнение. Бе станала при такива странни обстоятелства, името на Арсен Люпен тъй, възбуждаше въображението, че и най-фантастичните истории, които пълнеха колоните на вестниците, срещаха доверието на публиката.

А първоначалното писмо на Арсен Люпен, публикувано от „Еко дьо Франс“ (никой никога не разбра кой бе съобщил текста), това писмо, в което барон Каорн беше безочливо предизвестен за заплахата, причини много голямо вълнение. Незабавно бяха предложени невероятни обяснения. Припомниха съществуването на прочутите подземни ходове и Прокуратурата насочи разследванията си в тази насока.

Претърсиха замъка от горе до долу. Усъмниха се във всеки камък. Проучиха облицовките и комините, рамките на огледалата и гредите на таваните. Под светлината на факли изследваха огромните изби, в които господарите на Малаки са трупали преди своите муниции и провизии. Сондираха недрата на скалата. Напразно. Не откриха и най-малка следа от подземни ходове. Не съществуваше никакъв таен проход.

И тъй да е, отговаряха от всички страни, но мебели и картини не могат да изчезнат като привидения. Такива неща се изкарват през врати и прозорци и хората, които си ги присвояват, влизат и си излизат също тъй през врати и прозорци. Какви са тези хора? Как са влезли? И как са си отишли?

Прокуратурата на Руан, убедена в своето безсилие, потърси помощта на парижките полицаи. Г-н Дюдуи, шеф на Дирекцията на полицията, изпрати най-добрите хрътки на желязната бригада. Самият той прекара четиридесет и осем часа в Малаки. И не постигна повече от другите.

Тогава нареди да извикат инспектор Ганимар, чиито услуги неведнъж бе имал случай да оцени.

Ганимар изслуша мълчаливо инструкциите на своя началник, после, поклащайки глава, рече:

— Мисля, че да се претърсва замъка е неправилно. Решението е другаде.

— Но къде другаде?

— При Арсен Люпен.

— При Арсен Люпен! Да се предложи такова нещо, означава да се приеме неговото участие.

— Аз го приемам. Нещо повече, смятам го за сигурно.

— Хайде, Ганимар, това е абсурдно. Арсен Люпен е в затвора.

— Добре, Арсен Люпен е в затвора. Наблюдават го, приемам. Но и да беше с вериги на краката, въжета на китките и със запушена с кърпа уста, не бих променил мнението си.

— И защо така?

— Защото единствен Арсен Люпен е в състояние да обмисли една операция с такъв размах и да я обмисли така, че да успее… както и успя.

— Думи, Ганимар!

— Които са реалност. Така че, да не се търсят подземни ходове, въртящи се каменни блокове и други глупости от този род. Нашият човек не използва толкова остарели прийоми. Неговите са днешни или по-скоро — утрешни.

— И какво заключавате?

— Заключавам, че трябва да ме упълномощите да прекарам един час с него.

— В килията му?

— Да. При завръщането от Америка ние поддържахме по време на пътуването прекрасни отношения и се осмелявам да твърдя, че той изпитва известни симпатии към този, който успя да го арестува. Ако може да ми даде някои пояснения, без да загуби престижа си, той няма да се поколебае да ми спести безполезното пътуване.

Беше малко след пладне, когато въведоха Ганимар в килията на Арсен Люпен. Последният, изтегнат в леглото си, повдигна глава и нададе радостен вик:

— Ах! Та това е истинска изненада. Скъпият Ганимар — тук!

— Самият той.

— Много неща желаех в това убежище, което сам си избрах… но нищо тъй страстно, както да те приема в него.

— Много мило.

— Е, не, не. Публично признавам, че изпитвам към теб най-голямо уважение.

— От което се гордея.

— Винаги съм твърдял: Ганимар е най-добрият ни полицай. Той е почти равен виждаш, че съм честен, — той е почти равен на Херлок Шолмс. Не, не, наистина съм отчаян, но мога да ти предложа само този трикрак стол. И нищо разхладително, даже чаша бира! Прощавай, тук съм само временно.

Ганимар седна усмихнат и затворникът продължи, щастлив да поприказва малко:

— Боже мой, колко съм доволен, че мога да отморя очите си с гледката на един честен човек! До гуша ми дойдоха всички тези физиономии на шпиони и доносчици, които десет пъти дневно претърсват джобовете ми и скромната ми килия, за да се уверят, че не подготвям бягство. Пфуй, колко много държи на мен правителството!…

— Има право…

— Ами! Бих бил тъй щастлив да ме оставят да си живея в моето малко ъгълче!

— С доходите на другите!

— Нали? Би било тъй просто! Но аз бърборя, говоря глупости, а ти може би бързаш. На въпроса, Ганимар! На какво дължа честта да бъда посетен?

— Аферата Каорн — заяви Ганимар без заобикалки.

— Стой! Една секунда… То е, защото съм зает с толкова много работа! Да открия най-напред в мозъка си досието на случая Каорн… А, ето, открих го. Афера Каорн, замък Малаки, департамент Долна Сена. Два Рубенса, един Вато и няколко дреболии.

— Дреболии!

— Е, бога ми, всичко туй е дребна работа. Има и по-добро! Но достатъчно е, че аферата те интересува… Думай, Ганимар.

— Трябва ли да ти обясня докъде сме стигнали със следствието!

— Няма нужда. Прочетох тазсутрешните вестници. Ще си позволя дори да кажа, че не напредвате бързо.

— Точно по тази причина апелирам към твоята любезност.

— Изцяло на услугите ти.

— Най-напред следното: нали ти проведе операцията?

— От А до Я.

— Предупредителното писмо? Телеграмата?

— Са от твоя слуга. Трябва да имам някъде разписките. Арсен отвори чекмеджето на малката проста дървена масичка, която заедно с леглото и трикракото столче съставляваше цялата мебелировка на килията, взе две смачкани хартийки и ги подаде на Ганимар.

— Виж ти — се провикна последният, — ами че аз те мислех за постоянно наблюдаван и обискиран при най-малкия повод. А ти четеш вестници, събираш разписки от пощата…

— Ба! Тези хора са толкова тъпи! Те разпарят подплатата на сакото ми, проучват подметките на ботите ми, прислушват стените на това помещение, но никому не би хрумнало, че Арсен Люпен е дотам прост, та да избере едно толкова лесно скривалище.

Ганимар, развеселен, се провикна:

— Какъв хитрец! Объркващ ме. Хайде, разкажи ми историята.

— О-хо! Много бързаш. Да те посветя във всичките си тайни… да ти разкрия малките си трикове… Това е много сериозно.

— Сбърках ли, като разчитах на твоята услужливост?

— Не, Ганимар, и тъй като настояваш…

Арсен Люпен обиколи няколко пъти стаята, после, спирайки се:

— Какво мислиш за писмото ми до барона?

— Мисля, че си искал да се забавляваш и малко нещо да смаеш обществото.

— Така значи, да смая обществото! Уверявам те, Ганимар, смятах те за по-досетлив. Нима аз, Арсен Люпен, мога да се занимавам с такива детинщини! Вих ли писал това писмо, ако можех да обера барона, без да му пиша? Ами разбери, ти и останалите, че това писмо е неизбежната изходна точка, лостът, който задействува цялата машина. Хайде да караме подред и да подготвим заедно, ако желаеш, обира на Малаки.

— Слушам те.

— Да си представим следователно един плътно затворен и барикадиран замък, като този на барон Каорн. Ще изоставя ли играта и ще се откажа ли от съкровищата, които желая, само затова че замъкът, в който се намират, е недостъпен?

— Разбира се, не.

— Ще се опитам ли да атакувам, както едно време, начело на група авантюристи?

— Детинщина!

— Ще се промъкна ли скрито?

— Невъзможно.

— Остава едно средство, единственото по мое мнение: да направя така, че да бъда поканен от собственика на споменатия замък.

— Средството е оригинално.

— И толкова лесно! Да предположим, че един ден споменатият собственик получава писмо, което го предупреждава за замислите на някой си Арсен Люпен, известен крадец. Какво ще направи той?

— Ще изпрати писмото на прокурора.

— Който ще се подиграе с него, тъй като споменатият Люпен в момента е под ключ. Сиреч обезумява добрият човечец и е готов да поиска помощ от първия срещнат, нали?

— Без съмнение.

— И ако се случи да прочете в някакъв парцал, че един прочут полицай е на летуване в съседното селище…

— Той ще се обърне към този полицай.

— Ти го каза. Но да приемем, че предвиждайки неизбежната постъпка, Арсен Люпен е помолил един от най-ловките си приятели да се настани в Кодбек, да се свърже с редактора на „Ревей“, вестник, за който баронът е абониран, да подшушне, че еди-кой си е прочутият полицай, какво ще последва?

— Редакторът ще съобщи в „Ревей“ за присъствието на гореспоменатия полицай в Кодбек.

— Отлично! И от двете неща, едното: или рибата — искам да кажа Каорн — няма да клъвне и тогава нищо не се случва, или — и това е по-правдоподобната хипотеза — той дотичва цял разтреперан. И ето че моят Каорн моли един от най-добрите ми приятели за помощ срещу мен.

— Все по-оригинално.

— Разбира се, отначало псевдополицаят отказва помощта си. Следва телеграма от Арсен Люпен. Ужас за барона, който моли отново моя приятел и му предлага толкова и толкова, за да бди над неговото спасение. Споменатият приятел приема, довежда двамата юначаги от нашата банда, които през нощта, докато Каорн е наблюдаван от своя пазител, пренасят известен брой предмети и ги спускат, с помощта на въжета, в една голяма лодчица, наета ad hoc^[3]. Просто е като Люпен.

— Но това е прекрасно до глупост — се провикна Ганимар, — не бих похвалил много смелостта на замисъла и изобретателността в подробностите. Но не виждам достатъчно известен полицай, който само с името си да може да привлече и внуши до такава степен доверие у барона.

— Има и той е само един.

— Кой?

— Той е най-прочутият, личният враг на Арсен Люпен, накъсо казано — инспектор Ганимар.

— Аз?

— Самият ти, Ганимар. И ето кое е най-сладкото: ако отидеш там и баронът се реши да проговори, ти в крайна сметка ще откриеш, че твой дълг е да арестуваш себе си, както ме арестува в Америка. Какво ще кажеш? Реваншът е комичен: арестувам Ганимар чрез Ганимар!

Арсен Люпен се смееше от сърце. Инспекторът, доста смутен, си хапеше устните. Шегата според него не заслужаваше чак такива пристъпи на веселие.

Пристигането на един от пазачите му даде възможност да се овладее. Човекът носеше храната, която Арсен Люпен, със специално разрешение, поръчваше от един съседен ресторант. Оставяйки подноса на масата, той се оттегли. Арсен Люпен се настани, разчупи хляба, глътна няколко хапки и продължи:

— Но бъди спокоен, скъпи Ганимар, ти няма да отидеш там. Ще ти разкрия нещо, което ще те смае: аферата Каорн предстои да мине към архив.

— Какво?

— Казах ти, към архив.

— Хайде де, току-що напуснах кабинета на началника на Дирекцията на полицията.

— И какво от това? Да не би г-н Дюдуи да знае повече от това, което се отнася до мен? Ти ще научиш, че Ганимар — прощавай — псевдо-Ганимар е останал в много добри отношения с барона. Последният — и това е главната причина, поради която той нищо не призна — го натовари с деликатната мисия да уговори с мен една спогодба и в настоящия час, благодарение на известна сума, е възможно баронът да е възстановил собствеността си над скъпите си дреболийки. В замяна на което ще оттегли молбата си. Следователно няма кражба. Следователно прокуратурата ще трябва да изостави…

Ганимар огледа смаян задържания.

— И как знаеш всичко това?

— Току-що получих съобщението, което чаках.

— Получил си съобщение?

— В момента, скъпи приятелю. От учтивост не исках да го прочета в твое присъствие. Но ако ми позволиш…

— Подиграваш ли се с мен, Люпен.

— Бъди така добър, скъпи ми приятелю, да повдигнеш лекичко горната част на това рохко яйце. Самият ти ще установиш, че не се подигравам с тебе.

Ганимар неволно се подчини и преряза яйцето с острието на един нож. Вик на изненада се изтръгна от него. Кухата черупка съдържаше един син лист хартия. По молба на Арсен той го разгъна. Беше телеграма или по-точно част от телеграма, на която бяха откъснали кода на пощенския клон. Той прочете:

Постигнато съгласие. Доставени сто хиляди бали. Всичко е наред.

— Сто хиляди бали? — попита той.

— Да, сто хиляди франка! Малко е, но пък времената са тежки… А имам и толкова големи разходи! Ако знаеше бюджета ми… бюджет на голям град!

Ганимар стана. Лошото му настроение се бе разсеяло. Той помисли няколко секунди, представи си мислено целия случай, за да открие слабата му точка. После каза с тон, в който открито прозираше възхищението му на познавач:

— За щастие такива като теб не са много. В противен случай трябваше да затворим заведението.

Арсен Люпен скромно отвърна:

— Ами! Нали трябваше да се забавлявам, да запълня свободното си време… а освен това ударът можеше да успее само ако съм в затвора.

— Как! — възкликна Ганимар. — Процесът, защитата, следствието — всичко това не ти ли стига за развлечение?

— Не, защото съм решил да не присъствувам на процеса.

— О-хо!

Арсен Люпен повтори бавно:

— Няма да присъствувам на моя процес.

— Наистина ли?

— О, скъпи, как ме виждаш да гния на влажната слама? Обиждаш ме. Арсен Люпен стои в затвора само колкото му е приятно и нито минута повече.

— Може би щеше да е по-благоразумно въобще да не влизаш — възрази инспекторът.

— А-а! Господинът се подиграва, господинът си спомня, че е имал честта да извърши арестуването ми? Знай, уважаеми приятелю, че никой — и ти не повече от всеки друг — не би могъл да сложи ръка на мен, ако в онзи критичен момент не бях завладян от нещо много по-важно.

— Изненадваш ме.

— Една жена ме гледаше, Ганимар, и аз я обичах. Разбираш ли какво се съдържа във факта да си гледан от жената, която обичаш? Останалото не ме интересуваше, кълна се. Ето защо съм тук.

— От доста време, позволи ми да го отбележа.

— Исках първо да забравя. Не се смей, приключението беше очарователно и аз все още пазя нежния спомен… А освен това съм малко нещо неврастеник! В наши дни животът е толкова напрегнат! Трябва да умееш в определено време да направиш онова, което се нарича лечение чрез усамотяване. Това място е без грешка за подобен режим. Тук практикуват лечението на Санте^[4] по всички правила.

— Арсен Люпен — забеляза Ганимар, — ти ме поднасяш.

— Ганимар — декларира Арсен Люпен, — днес сме петък. Идната сряда ще дойда да изпуша една пура при теб, на улица „Перголез“, в четири часа следобед.

— Арсен Люпен, очаквам те.

Те си стиснаха ръце като двама добри приятели, които истински се ценят един друг, и старият полицай се насочи към вратата.

— Ганимар!

Последният се обърна.

— Ганимар, забравяш часовника си.

— Моят часовник?

— Да, забутал се е в джоба ми.

Той му го върна, като се извиняваше:

— Извини ме… лош навик… Нямам основание да те лиша от часовника ти, само затова че са взели моя. Още повече че имам тук един хронометър, от който не мога да се оплача и който задоволява напълно нуждите ми.

Той извади от чекмеджето един голям златен часовник, тежък и удобен, украсен с тежка верижка.

— Този пък от кой джоб идва? — попита Ганимар. Арсен Люпен разгледа небрежно инициалите.

— Ж. Б. — Кой ли пък може да е този? Ах, да, спомням си, Жюл Бувие, моят следовател, очарователен мъж…