Иван Мартинов
Шипковият храст

Останали бяха само трима. Командирът на отделението и другите двама бойци загинаха още в ранните часове на утрото, след като неприятелят ги нападна неочаквано откъм гората.

И тримата бяха от едно село, но и тримата случайно попаднаха в един взвод, в едно отделение и дори на това място, което смятаха за най-добро в отбраната на полка. При своето оттегляне в здрача на априлското утро те се спряха тук и бързо се окопаха, после натрупаха пръстта пред себе си и залегнаха един до друг.

Пред тях имаше нисък синор — гол, сив и леко нагънат, тук-там с едва поникнала зелена тревица — и само един шипков храст стърчеше с бодливите си клони пред очите им. Но оттук те можеха добре да наблюдават и да държат под обстрел цялото пространство пред себе си, като не позволяваха на противниковите щурмоваци да вдигнат глави. Останалите отделения на взвода бяха се оттеглили към височините пред селото и те единствени все още стояха тук, врязали се като клин в разположението на противника. В този бой, който им се струваше един от най-тежките през цялата война досега, те виждаха безсмислието на своята постъпка, но бяха решили да не отстъпват и да не позволяват на противника да проникне по-навътре в отбраната им…

Най-старият от тях, Иван, когото всички наричаха Горуня, едър, тежък и грубоват, досущ като неокастрен горун, с доброто си сърце беше спечелил любовта на другарите си. Преди войната той бе работил в една мандра и от дълго скитане из планината бе придобил усет и способност да разпознава безпогрешно времето, да се ориентира в каквато и обстановка да попадне. Тих и кротък, той не обичаше да се налага на другите, но сега, като виждаше, че животът им се намира в опасност, сам зае мястото на убития командир.

Вторият по възраст беше Костадин, дребничък и свит, но пъргав като невестулка, с къса, оредяла коса и живи, хитри очи. Той имаше жена и три деца, за които често си спомняше, и може би затова от време на време, като се целеше спокойно и хладнокръвно, затваряше очи и се мъчеше да си представи своя дом.

Най-младият, Илия, бе оставил на село девойка, за която искаше да се ожени. В края на август бяха решили да отидат при нейния баща и да му кажат, че се обичат, после да определят деня на годежа, но ето че през септември го мобилизираха и той замина за фронта.

Илия беше добър стрелец и не пускаше нито един куршум напразно. Но той нямаше време да помисли нито за майка си, нито за Гена, която го чакаше със свито сърце да се върне от фронта, та да се оженят.

Боят беше пламнал с незапомнена сила. Тракаха картечници, стреляха минохвъргачки, пищяха куршуми. Земята се тресеше от тътнежа на оръдията и огнени блясъци озаряваха утринното небе. Около тях, сред разораните ниви, падаха снаряди и мини, но и тримата продължаваха да се отбраняват и да не мислят за оттегляне.

Настъпваше денят — сив, студен и влажен. Полека-лека мъглата се вдигаше и откриваше позициите на врага. Тримата бойци лежаха в прикритието уморени и гладни, с измършавели, брадясали лица и напразно чакаха някакъв знак, за да разберат, че другарите им са наблизо. Само по непрестанното тракане на една картечница от височините пред селото те чувствуваха, че не са сами, и знаеха, че няма да бъдат изоставени.

Едва по обяд огънят на противника понамаля. До тях се промъкна един боец, донесе им храна и им предаде заповедта на взводния командир да не отстъпват до получаване на нова заповед.

Иван изслуша мълчаливо думите му и кимна:

— Добре, ние и без това сме решили да не мръднем крачка назад!

Те изпратиха боеца с едва забележима мъка в погледите и се приготвиха за продължителната и тежка отбрана.

* * *

Следващите дни изминаха все тъй в бой с напиращия противник, но те вече не се страхуваха от неизвестността, а знаеха, че другарите им са наблизо. Редовно до тях идваха бойци и им донасяха храна, вода, патрони. Макар че още никой не бе им казал, и тримата чувствуваха, че неприятелят бе задържан и отблъснат.

На петия ден те осъмнаха при някакво особено подозрително мълчание. Тишина владееше над позициите. Не се чуваше никаква стрелба.

Утрото беше ясно и слънчево. Високо над тях се синееше небето и тук-там по него плуваха леки, къдрави като дантела облачета.

Изведнъж Костадин, който бе застанал на пост зад картечницата, извика от изненада и преди още да им каже какво бе видял, двамата му другари се хвърлиха и заеха местата си. Като го изблъска с едрото си рамо, Иван хвана ръчките на картечницата, готов веднага да ги стисне и да започне смъртоносната коситба.

— Е, защо извика така? — обърна се той сърдито към Костадин и мрачният му поглед обходи цялото поле пред тях — голо, равно и без никакво съмнително петънце.

— Гледай, гледай! — посочи с ръка Костадин. — Шипката цъфнала.

И тогава Иван видя, че голият шипков храст беше целият отрупан с розови цветове. Те бяха свикнали с него и доскоро този храст не им правеше никакво впечатление. Само преди два дни откриха, че неговите клони са станали по-зелени от плъзналия под корицата сок, а пъпките, наедрели, чакаха топъл лъх на вятъра, за да се развият за една нощ. И ето че сега, наред с бледорозовите цветове, прилични на звънчета, се зеленееха малки листенца, в пазвите на които се показваха зеленикавите връхчета на младите клони. Иван погледна още веднъж шипковия храст и усети как нещо го удари в гърдите и запърха като птиче, което иска да литне на свобода и вече да не се върне тук, в това мъничко трапче, което може би ще бъде гробът и на тримата.

— Какво да ви кажа? — обърна се Иван към двамата с поглед, в който говореше душата на човек, живял дълго време сред природата. — Хубаво, хубаво… ех! — И той замахна с ръка, сякаш поздравяваше най-скъпия гост в света.

Костадин също се разчувствува. Той застана до Иван и като се облегна с лакти върху натрупаната пръст на окопа, впи очи в шипковия храст и дълго не свали погледа си от него.

— Знаеш ли — обърна се той към Иван и от вълнение едва дишаше, — че и аз в ливадата имам също такава шипка и колчем отида да кося, все заставам отстрана и я гледам, както ние сега тая…

— А гледай и тревичка поникнала! — кимна Иван към ниския синор. — Дали сега у нас косят, а?

Костадин искаше да му отговори, но преглътна думите си и се замисли. Той си спомни по кое време е косял и мислено се върна назад близо до хиляда километра на юг, в онова малко поле сред склоновете на Стара планина, дето беше и неговата ливада.

Навярно сега там косят. Тревата отдавна е избуяла, селяните крачат и размахват косите. Но какво ли правят жена му и децата му? Дали имат достатъчно храна? Готвят ли се да пожънат нивата? Ами спират ли се да гледат как е цъфнала шипката? Ох, тая война, дано по-скоро да свърши, че вече му дотегна да лежи във влажните окопи! Костадин се наведе към Иван, който бе седнал долу и свиваше цигара от парче вестник.

— Как мислиш, Иване, скоро ли ще свърши?

— Кое? — вдигна вежди Иван, наплюнчи парчето вестник й зави с дебелите си, но ловки пръсти цигарата.

— А че… войната! — кимна Костадин към реката, дето се бе настанил противникът.

Иван сви рамене, откъсна със зъби крайчеца на цигарата, захапа я и взе да търси огнивото.

— Трябва да свърши! — рече той и го погледна спокойно с умните си очи.

— Брей, много продължи! — поклати глава Костадин и дребното му, мургаво лице се смръщи: — Веднъж да продъним тия фашисти, че после лесно…

— Трябва! — отсече Иван, извади огнивото от кожената си кесия и взе да бие с лек замах.

— Ама кога, кога — това ми кажи! — настоя Костадин и още веднъж погледна към шипковия храст. — Ех, майчице мила, как ме сърбят ръцете за работа, а пък се е отворило едно такова време… Ух, ух! — И той плю сърдито.

Илия стоеше изправен зад картечницата и не слушаше разговора им. Той гледаше пред себе си и се опиваше от аромата на шипковия храст. Край него прелитаха с бръмчене пчели, блестяха на слънцето с тънките си крила пеперуди, в тревата пъплеха бръмбари и мравки, а високо в очистеното небе летяха птички и всичко това много му напомняше за родното село.

Едно мъничко врабче, сивичко и рошаво, с белезникава перушина по гърдите и с кафяви петънца около човчицата, кацна на синора пред него и заподскача на тъничките си крачета. То въртеше глава с очички като мъниста и търсеше нещо да клъвне. Илия бръкна в джоба на шинела си, извади цяла шепа трохи и му ги подхвърли, но тъкмо врабчето се канеше да клъвне, внезапен гърмеж прободе покоя на слънчевия априлски ден и като изпърха с криле, то отлетя нанякъде…

Илия трепна. Последва втори гърмеж, после трети и… изведнъж всичко наоколо завря от тътнежа на оръдията. Боят отново започваше. Тримата скочиха и заеха местата си, като почувствуваха, че това беше последният бой за тяхното спасение.

— Карай, Иване! — извика Илия. — Бий, удряй!… За нас, за всички!

— И за шипката! — добави Иван и яростно стисна ръчките на картечницата, която затрепера в ръцете му.

— За шипката, ура! — махаше ръце Костадин, като виждаше как отсреща в ниските храсти и раззеленилата се тръстика по брега на реката се вдигаха облачета прах.

Изведнъж картечницата млъкна. Илия бързо се обърна. Иван се смъкна долу в окопа, като се държеше за гърдите. Лицето му беше пребледняло, а очите блестяха от влага.

— Иване! — извика Илия и се наведе над него. — Иване! Какво ти стана?

Иван помръдна с ръце и се опита да се изправи, но силите му не стигнаха и той оброни глава на гърдите си.

— Картеч… — пошушнаха едва чуто устните му и Иван се отпусна с тежестта на цялото си тяло в ръцете му, но Илия разбра какво искаше да му каже.

Илия го положи на земята и стана, но преди още да се обърне, усети силен удар в тила и залитна. Пред очите му блеснаха огнени кръгове, после падна мъгла и той се отпусна върху тялото на Иван.

Костадин усети падането на Илия, но нямаше време да се обърне, а продължи да стреля с картечницата по неприятелските вериги, които се бяха вдигнали за десети път в атака. Дулото на картечницата се виждаше ту наляво, ту надясно и Костадин виждаше как огненият вятър отнасяше като прашинки мярналите се пред погледа му зеленикави фигури.

В един момент на затишие той погледна към шипковия храст. По земята се бяха посипали розови цветове. Стана му мъчно и той посегна към един цвят, но тъкмо в тоя момент усети силна болка в рамото и отпусна ръката си. Обзе го необикновена слабост, дишането му стана бавно, затруднено. Той затвори очи. Като насън пред погледа му се мярна розовият храст, но вече не този, който беше пред него, а другият, който беше там, в неговата ливада… Костадин събра сили, вдигна глава и като напрегна мускулите си, отново хвана ръчките на картечницата и продължи да стреля към реката. В същия миг откъм височините зад него се разнесе „ура“ и без да се обръща, той разбра, че полкът се бе вдигнал в контраатака и че скоро ще бъде спасен…