Петър Славински
Птици на легендите

В един слънчев зимен ден над морето заечаха приятни тръбни звуци като сребърни камбанки. Моята дъщеря Русаля никога не бе чувала такива гласове на птици и ми подвикна от своята стая:

— Татко, чуваш ли?… Какво е това?

Излязохме бързо на терасата на крайморския ни дом.

— Лебеди! — извиках с несдържима радост аз. — Пойни лебеди!

Островърхият рид, който отделя задната част на двора ни от морския бряг, разсича изгледа на две. На изток морето се стеле до безкрая на хоризонта. А на запад е като езеро, обградено отвсякъде с бреговете на дълбокия залив. И винаги цветовете на двете части са различни. Ето и сега: на изток морето е бледозелено и еднообразно; на запад е изпъстрено с разноцветни препаски — седефеносребърни, бледозелени, тъмносини, морави… Слънцето клони на заник и небето припламва многоцветно. Вятърът ту разпилява, ту събира облаците, сякаш ги води към залезното слънце, за да ги облича то в разноцветни премени.

Всред тая оргия от светлини се рееше ято от трийсет и осем лебеда. Нашият тих Балчишки залив като че ли бе превърнат във вълшебното „Лебедово езеро“ и оттам звучеше музиката на Чайковски…

— Дали ще отлетят нанякъде, татко?

— Не зная, дете… Но ти нали обичаш приказките с щастлив край? Пожелай си „птиците на легендите“ да останат при нас, за да имаш още една хубава приказка…

— А защо ги наричат „птици на легендите“?

За да обясня това на Русаля, трябваше цялата вечер да четем и разговаряме за лебедите.

Разказах й древногръцката легенда за бащата на боговете Зевс, който се престорил на лебед, за да го хареса хубавицата Леда.

И легендата за младежа Кикън, чиято скръб по загиналия в пламъците на слънцето негов приятел Фаетон била тъй неутешима, че боговете го превърнали в лебед, за да живее във водата по реките и широките светли езера — защото се боял от огъня, изгорил неговия любим другар. Разказах и как древноримският поет Вергилий възпява лебедите за красотата на техните форми и миловидността на движенията им, за тяхната съпружеска вярност и за предсмъртната им песен. После прочетохме Андерсеновата приказка за единайсетте царски синове, които злата мащеха-магьосница превърнала в лебеди, а тяхната сестра Елза ги спасила, като им изплела ризници от коприва…

Русаля седна на пианото и посвири прочутата тема на лебедите от балета „Лебедово езеро“ на Чайковски.

— Татко, а ти можеш ли да съчиниш една легенда за нашите лебеди?

— Легенда… за „нашите лебеди“? — изненада неочакваното хрумване на дъщеря ми. — А за какво да разкажа в тази легенда?

— Измисли легенда хората да не убиват тези чудесни птици!

Така съчиних тази

ЛЕГЕНДА ЗА СЪВЪРШЕНСТВОТО И ЗАВИСТТА

Майката Природа решила, че за красивото синьо небе трябва да има огледала на земята и създала езерата.

Ала когато видяла отразените в тях бели пухкави облаци с чудновати форми, рекла си:

— А защо в спокойните води на езерата да не се оглеждат и тъй красиви живи същества?

Така, за да украси езерата, майката Природа създала величествената, ненагледна птица лебед.

Това ще да е станало в час на вдъхновение, защото майката Природа надарила тази птица с всичко най-хубаво, което имала във въображението си:

Тяло — с изящна форма, пухкаво и бяло като летните облаци.

Шия — дълга и грациозна, с миловидна главица, златиста човка и топли тъмнокафяви очи.

Глас — пеещ като сребърни камбанки.

Нозе — като весла, за да плува бързо и изкусно.

Крила — с широк размах и тъй силни, че да облита свободно континенти, морета и океани.

И любов — която между бащата и майката е тъй нежна и постоянна, че дори когато едната от птиците загине, другата умира от тъга по нея…

Създала майката Природа това съвършено същество и поспряла да му се полюбува. Величествената птица се реела по водното огледало, което сияело многоцветно от залезното слънце. И я виждала удвоена: горната — ослепително бяла, а отразената във водата — обагрена с цветовете на небето, ту огненочервена, ту златиста, ту с цвета на зелените водорасли. Тогава майката Природа замислено казала на лебеда:

— Създадох те най-красива и съвършена от птиците. Но и ще имаш много завистници за това. Как ще се преборваш с тяхната злоба?

— Научи ме — помолил лебедът.

— Искаш ли да ти дам червения цвят на горещата кръв? Тогава ти ще бъдеш най-силната от птиците и ще можеш да надвиваш всички свои врагове.

— Не — отвърнал лебедът.

— Ако ти дам зеления цвят на отровата, ти ще бъдеш най-злата и злобна от птиците. Тогава всички ще се плашат и ще бягат от теб.

— Не, не искам!

— Ако ти дам жълтия цвят на ненавистта, ще бъдеш най-притворната и лукава от птиците, ще умееш да се преструваш, да лъжеш, да клеветиш. Тогава всички ще се отвращават и ще странят от теб…

— Не искам, не искам!

— Но ако останеш с белия цвят на невинността, ще си най-добрата, най-благородната и най-любима от птиците. Ала тогава ще бъдеш съвсем безпомощна и беззащитна срещу злите!

— Остави ми белия цвят — казал лебедът. — Нека да бъда любим на добрите. А те ще ме бранят от злите завистници!

Така майката Природа създала най-съвършената от птиците, за да бъде героиня на много легенди за красотата и доброто в живота!