Илия Волен
Златановата мечта

Златан беше първото дете и едничкото момче на майка си, затова в къщи му се радваха много; а откакто падна баща му на фронта, угаждаха му на всичко. И тъй като на Златана много му се щеше да си има джобно ножче, когато дядо му искаше да го склони през зимата да закара биволите за вода на реката, така го предумваше: „Хайде. А закарай ги и тоя ред, па ще видим какво ще правя аз!… Като се изпролети, да пекне слънцето, ще рипна, та в града. Ей го де е. Пазара наопаки ще обърна и пак ще ти взема ножче! Нали е пък за едно ножче работата!“ А когато майка му искаше да го прати на дръвника, залъгваше го с ония дребни търговци, които слазяха с конете от планината, като се отоплеше времето, и продаваха ножчета, пендари, пръстени, мъниста и други евтини украшения. Леля му Денка пък, у която той ходеше да спи всяка нощ защото беше останала сама в къщи, откак замина мъжът й на война, като го видеше вечер да иде сърдит, ще се засмее срещу него и още от вратата ще го заговори: „Нали ти казвах, мисля или не съм? На вуйча ти, когато последния път си идва на отпуска, сто пъти съм му заръчала без ножче друг път да си не идва. Да ти донесе някое такова, германско, голямо!“

Но нито от пазара донесоха ножче на Златана, нито пък майка му можа да вземе. Дядо му, като се върнеше от града, все казваше, че се били свършили. Когато златарите пък плъзнаха по равнината и жълтите медничета на конете им пробудиха тихите селски улички, Златановата майка излезе на вратата, поспря се, огледа наоколо и мръдна навън по мекото пролетно слънце. На мегдана пред тях беше спрял златар. Той седеше до кроткото добиче, наслагал пред кръстосаните си крака на едра поличка огненожълти пендари, златни и сребърни пръстени, обици, мъниста, гривни и ножчета, чийто блясък и новост запалваха очите и караха сърцата да бият по-силно, отколкото друг път. „Как ги даваш!“ — пресегна се тя към ножчетата. „С пари, с жито?“ — дигна обгорено кораво лице планинецът. „Пари! Пари няма, ами кукуруз, кукуруз ако щеш!“ — подвикна тя. „Само жито!“ — отсече старецът и се изви към друг. Тя се изправи, попребледня и задърпа Златана за ръката: „Ще минат още, няма да е само този! Па… и не харесват ми много. Хайде-хайде! Скоро! Кокошките ще изкълцат кукуруза за семе. Оставихме отворено в къщи… Па ще ни избие дядо ти!“

Времето вървеше, ден след ден отминаваше, а погледът на Златана всякога беше изпълнен с едно ножче. И това ножче, както той го виждаше в мечтите си, имаше бели седефени чирени със стоманена лъскава пръчица по средата, пък двата му заоблени железни края завършваха с по едно пътно остро ножче, зарязано в горната част.

В училището Златан всяко междучасие чувствуваше нужда от ножче — било за да изостри мекото дръвце на молива си, било за да разреже някоя нова книжка, да препращят белите й чисти листа между пръстите му и да потопи очи в дълбоките черни редове. В отделението малцина имаха ножчета и затова всички се въртяха около тях и непрестанно им се молеха, най-вече момичетата. Желанието на Златан да си има собствено ножче дотам нарасна, че къде ходеше, все уничаше да търси — по пътища, по боклуци — и дори взе да завижда на всеки свой другар с порязан превързан пръст.

На Златана му беше омръзнала вече тясната училищна стая и затова, като се раззелени гората, изкара добитъка на паша със съседските деца още през първия неделен ден.

След студената гладна зима измършавелият добитък беше излязъл на ливадите като на някакъв празник. И биволи, и говеда изпърво се налудуваха, а сетне лека-полека се закрепиха и поразкрачени, сладко рупаха младата крехка трева, като мятаха опашки от удоволствие. Слънцето игриво блестеше и заливаше веселата зеленина в смях и топлина, а бистрият стоплен въздух тихо звънеше. Шарени цветя бяха засмели полянката — замаяните пастирчета тичаха, късаха си и радостните им гласчета кънтяха като звънчета. По едно време Златан, след като ходи, та завърна добитъка, се обърна към двете си другарчета:

— Знам на един глог тояги, прави като струна. Още от есенес го знам; зимъс са станали чудо! Ами… ножче…

През целия ден Златан беше без ръце — не без ножче.

Над ливадите заруменя. Слънцето — голямо и жълто — залязваше и хвърляше златни ивици светлина по дънерите на дърветата и по зелените полянки. Облаци от огнени птици минаваха през залеза и потъваха в гората. Отсреща по шосето идеха от гарата двама войници отпускари, кърваво озарени от вечерта, и бързаха към съседното село. Златан бе се изправил, впил беше в тях очи и не помръдваше.

Когато откараха сития добитък в задименото пролетно село, Златан, както всяка вечер, взе под мишница сухи съчки за подпалване и слезе в долната махала у лелини си. През цялата нощ душата му плаваше в светлини и зеленина. И ту виждаше в ръцете си ножче, а това ножче се превръщаше в малко войниче, което нарастваше, слизаше от ръцете му и отминаваше нанякъде, ту пък непознат войник се задаваше отнейде, спираше при него и натрупваше наоколо му ножчета, много ножчета, които добиваха крилца и започваха да хвърчат над него на облаци. И накъдето и да се извиеше, виждаше само хвъркати ножчета!

Призори му се стори в просъница, че в стаята свети лампа, чу му се тежък тропот на ботуши и сдържан говор; но сънят му надделя и той отново заспа. Когато отвори бодри очи на сутринта, видя вуйча си — в цивилно облекло, но с войнишки чизми и с войнишка шапка на глава — да седи насред къщи; наоколо весело се суетеше леля му. Като забеляза, че Златан е буден и нерешително се върти из леглото, тя радостно извика:

— Що лежиш? Не видиш ли, вуйчо ти си дойде! И ножче ти донесе! Ставай, ставай!

— Ножче! — извика Златан несъзнателно и когато се смъкна от одъра, крака га му се подкосиха от вълнение, а сърцето му силно туптеше.

Той пристъпи до вуйча си със замъглен поглед и се наведе, та му целуна ръка. Вуйчо му извади из джоба си две ножчета, подхвърли ги в шепа, изпореди ги на длан пред него и като го погледна, продума:

— Избери си. Воля ти това, воля ти това. Което щеш — сочеше той с очи ножчетата.

И двете бяха с по едно ножче. Едното беше по-голямо, чирените му бяха от жълт груб кокал и на края имаше халка за синджир. Другото беше малко, плоско и по хубавите му седефени чирени имаше сини жилки; то и взе очите на Златана.

Вуйчо му го погледна, трепна и продума:

— Ако вземеш това — казваше той за по-малкото, — може да се каже, че пак си без ножче. Няма за какво да го окачиш и утре ще го загубиш. Пък и малко е, каква работа ще ти върши! А пък това е по-голямо! Ще накараш дяда си да ти намери синджирче, па ще си го вържеш на поясчето и… сигурна работа е то! И тояжка можеш да си отсечеш с него, и всичко. Пък като станат любениците — дигна той към Златана подсладен, но малко виноват поглед, — ще ги режеш с него, каквито да са големи. И овошките като станат! И гроздето като узрее.

— Я му дай малкото, че е по-хубаво, холан! — прекъсна го жена му, която беше спряла при тях и бе се облегнала на рамото му.

— Мигар, че му го не давам пък ти! — обърна се той към жена си и мръдна рамо, та се освободи от ръката й. — Което ще, него да вземе! Затова съм извадил и двете — да си избира. Ами обяснявам му. Което остави, то ще е пък за мен, да си режа хляб там.

Златан стоеше пред тях и мълчеше.

— Хайде — подкани го вуйчо му.

Златан се пресегна за голямото и бързо го мушна в джоба си. Вуйчо му отново взе да изрежда неговите предимства.

На тръгване лелята изпрати Златана до вратницата; там се спря, понаведе се над него и тихо го запита:

— Ти, леля, защо не взе малкото, като е по-хубаво? Не хареса ли ти, или вуйчо ти като… а? Лелиното сираче, то колко ми е разумно, пък защо го господ така наказа! — простена тя, като не дочака за отговор, захлупи глава над него и го затопли със сълзите си.

Когато се разделиха и Златан отстъпи, лелята извика след него:

— Нали ти казах, мисля, или не съм? Довечера не идвай. И надвечер. Доде си е тук вуйчо ти… Поспи си и ти при майка си! — допълни жаловито тя.

Златан кривна по уличката. През цялото време той усещаше ножчето в джоба си.