Здравко Сребров
Щъркелът

Когато бях малко момче и ходех бос от май до есента, а косата ми руса и гъста се свличаше на светли кичури по врата и над сколуфите, живеехме през лятото на село.

Бяха най-хубавите ми лета, които никога не се повториха. За тях, за тия лета на село, бих могъл да разказвам ненаситно — цял живот. И пак всичко не бих могъл да ви разкажа.

От птиците, които гостуваха на нашия двор, обикнах най-много щъркелите. Те идваха всяка пролет от горещите южни земи. И кацаха на нашия орех — в дъното на градината. А тя беше голяма — цял свят от овощни дървета! В края й имаше зид от речни камъни, зад които почваха чужди дворове. По-нататък бе улицата — тя водеше към реката.

Щъркелите си правеха гнездо на най-високите клони на ореха ни. Оттам те виждаха всичко: гърбавия дървен мост от единия до другия бряг на реката; бързеите, плискавиците, по които се плъзгаха кленчета; малките вирове, където под нависналите листа на репея се криеха жабешките семейства, а в горещите дни пладнуваха биволи. Където се къпехме голи от пладне до залез с тела, обгорели от слънце, с роса по клепките, косите и веждите — зъзнейки от прегръдките на крайречния вятър.

В градината ни имаше всякакви птици, но те не си правеха гнезда по дърветата. Страхуваха се от хората. Най-чудната птица от тях бе авлигата. Аз никога не успях да я видя кацнала на клон, но често в бистрите утрини чувах гласа й навътре в градината. Обикновено след дъжд. Гласът й се отцеждаше звънко с капките на дъжда.

Това бе птица магьосница. Преди да я доближа, авлигата излиташе като изстреляно златно кълбо, политнала стрела, а може би — опашата звезда. Бляскаше и се губеше все по-далеч в зелените клони — по-бърза и по-тайнствена от светкавица.

Само щъркелите не се страхуваха от хората. Гнездото им, заклещено в едрите клони на ореха, бе от сухи пръчици и клечетак, може би застлано с мека орехова шума, със сламки и мъх.

До него не се и опитвах да стигна. Сутрин, когато слънцето се провираше през клоните на листата в отворения прозорец, аз се събуждах от звучното тракане от върха на ореха. То изпълваше целия двор. Това бяха нашите щъркели!

Скачах с несдържана радост, бях ги очаквал още от студените мартенски дни, с простата мартеничка на лявата китка, усукана от бял и червен конец. Заставах пред железните пречки до прозореца. Бяха там, на ореха, двете големи птици. Изправени сред гнездото — мъжкият и женската. Те извиваха белите си шии към гърба, навеждаха и издигаха главите си и тракаха с грамадните си клюнове. От край до край заливани с пресните бели и розови блясъци на утрото.

Щъркелите бяха най-драгите ни гости в градината. Големият орех до зида бе за тях любимият им роден дом.

Те излитаха ниско над дърветата. Чувах шума от крилете им. Издигаха се високо. Завиваха. Отлитаха към реката.

Когато женската лежеше с дни над яйцата, мъжкият отлиташе и долиташе сам. Бавно се спускаше над гнездото, с отпуснати дълги нозе и леко обърнати нагоре грамадни криле, полюшван от вятъра. По-късно, когато излюпените малки щъркелчета почваха да се изправят на тънките си крака, двата щъркела заедно излитаха и се връщаха на големия орех, посрещани с меки писъци от изгладнелите птиченца. Щъркелчетата се люлееха и трепереха под крилете на майката, а мъжкият, изправен настрана в сребърна дреха, насочваше нагоре клюна си като копие, по което се стичаше вълшебната мараня на летния ден.

В ония години, хиляди пъти на ден се катерех по дърветата. На всяко дърво в градината познавах клоните, всеки чеп, чатал, цвета, мириса, формите на листата, жилавината на ствола, плода. По черницата над чардака се промъквах, през меката й шума, на покрива със затоплените от лятото плочи. Катерех се и скачах отвисоко в меката трева. Но никога не се покатерих на ореха. Нито се свирах в усойната му, остро дъхава сянка — близо към гнездото на щъркелите.

Това не беше страх, а уважение към тия чудни, грамадни, умни птици, към техния дом и техния свят. По-скъпи от гости, донесли в двора ни тайната на далечни, непознати земи. Големи, бели, приказни същества. Сякаш по-силни, по-умни и по-добри от нас. Царствени птици, които от нищо и от никого не се страхуват и на никого не причиняват зло.

Така ги виждах тогава.

Но случи се нещо, което смути сърцето ми.

Знаех още от детски години с какво се хранят щъркелите. Малките скокливи животинчета — земноводните жаби — са, открай свят, любимата им храна. С жабите често имахме работа в ония дни на селското лято. Те скачаха изневиделица от брега във водата, когато отивахме да се къпем. Отскачаха ненадейно изпод краката ни, когато нагазвахме в мочурищата. Понякога се опитвахме да ги ловим. Гнусяхме се от грозотата им, от облещените им глави и студената лигава кожа. Замеряхме ги с камъни. Бяхме техни врагове, не по-малко от щъркелите.

Това, което ще ви разкажа по-долу, се случи много по-късно. Момчешките години си бяха отдавна отишли. Бях вече голям. Не ходех бос. Косите ми, макар гъсти още, бяха изгубили светлия блясък на детинството. А градината с щъркелите бе останала само в спомените…

Минавах един ден покрай широко мочурище, осеяно с блатни треви, с острика. Ливадите сияеха в зелени отблясъци от летния ден, с разсипано злато от цветовете на лютичето. Вглеждах се в далечната верига на планините. Изведнъж, недалеч от ливадите, забелязах бялата красива снага на любимия ми приятел от детинство. Той крачеше както винаги със спокойни, внимателни крачки. Поклащаше главата си с клюн, устремен към тревите. Не беше трудно да се отгатне целта на разходката му. Очевидно, тук имаше жаби.

Спрях се от любопитство, а може би от събудена стара обич към красивата и мъдра птица. Радвах се на грацията, на достойнството в походката й.

Внезапно, след като се наведе бързо със заострения си клюн към тревите, щъркелът високо повдигна главата си. Застана за миг неподвижно. Забелязах веднага: в клюна на птицата с разперени крачета се мъдреше зеленикава жаба. Вгледах се донякъде учуден от действието на птицата. Щъркелът не поглъщаше плячката си. Държеше я високо в клюна, сякаш й се наслаждаваше. В следния миг той се наведе и… пусна жертвата си в тревата. Преди да разбера намеренията му, остро изправи главата си и с голяма сила, светкавично удари с клюн оставената под него жаба. Изтръпнах. Това беше сякаш удар с нож, с изострена кама в ръката на убиец…

Птицата захапа плячката си с върха на човката и я издигна отново високо. Задържа я за миг. Крачката на жабата се движеха. Тя беше жива! Отново щъркелът се наведе, пусна в тревата нещастното животинче и със същата жестока сила удари жертвата си. И пак я издигна високо… Очевидно, той я наблюдаваше! Но крачетата на жабата още потреперваха.

Изненадан, продължих да следя жестокото занимание на щъркела. Още два или три пъти птицата оставяше жабата на земята, „хакваше“ я с „ножа“ си, докато най-сетне се убеди, че тя е мъртва. После щъркелът изпъна напред шията си, бяла и грациозна като шия на лебед, пое с долната част на клюна си жабата и като вдигна глава, с няколко свивания на гръкляна нагълта жертвата си.

Миг след това задоволената птица разпери криле, изтича с леки скокове на дългите си крака и със силен замах на крилете си се плъзна в бяла дъга плавно над мочурището.

Останах сам в дългия летен ден и… сякаш изгубил нещо голямо и скъпо в себе си. Когато вече, малко приведен, поех по пътеката между златнозелените цветчета на лютичетата и гъстите туфи на остриката, разбрах:

В оня час, заедно с отлетялата голяма и бяла птица, методично погълнала плячката си, отлиташе завинаги неповторимият, чист и наивен свят на детинството… С него — и любовта ми към птицата.